Македонски Прегледъ
Година V, книга 2, София, 1929

2. Семейната „служба" (курбанъ) въ България и Македония и сръбската „слава"

 

Отъ проф. А. М. Селищевъ

 

- Част I

- Част II

- Част III

- Допълнение. Стопанова гостба. Намѣстникъ.

- Заключение

 

    I

 

Различнитѣ страни на битовия животъ на населението въ Македония сѫ намѣрили отражение въ произведенията на македонскитѣ писатели отъ началото на миналия вѣкъ. Специално за северозападна Македония богатъ материялъ въ това отношение се намира особено въ съчиненията на Кирила Пейчиновичъ. Така, едно отъ явленията на бита на населението въ Пологъ, горещо изобличавани отъ Кирила Пейчиновичъ (въ съчиненията му „Огледало" и „Утешение грѣшнимъ") е курбанътъ. Не по християнски, неприлично прекарватъ тамъ праздника въ честь на светеца, който служатъ веднъжъ въ годината. На Атанасовдень колятъ курбанъ. Съ курбана се надѣватъ да умилостивятъ бога и св. Атанасия и да избѣгнатъ всѣкакви болести и нещастия (Оглед. 68, 73). Занасятъ единъ овенъ въ черква, запалватъ свѣщи на рогата му, a попътъ чете надъ него молитви. По време на праздника се опиватъ съ вино, скачатъ, играятъ, бѣснѣятъ, седятъ цѣла нощь, пѣятъ, но не молятъ празднувания светецъ.

 

Това празднуване, за което говори К. Пейчиновичъ, се отнася къмъ „службата", извършвана отъ цѣлото село въ честь на единъ или другъ светецъ. Това праздненство става въ всички краища на българскитѣ славяни, — и въ Македония и въ юго-западна и въ източна България. Наричатъ го — служба, светецъ, курбанъ, съборъ, сборъ, панаиръ, ордѝя. Основнитѣ черти на това праздненство сѫ еднакви навсѣкѫде.

 

а) При това праздненство непремѣнно колятъ курбанъ, — теле, овенъ или волъ. Срѣдствата за пренасяното въ жертва животно се събиратъ отъ всички жители на селото. Онѣзи, които събиратъ тия срѣдства, по нѣкои мѣста въ Македония

 

 

34

 

се наричатъ кумове [1]. Този елементъ на кървава жертва въ праздника, курбанътъ, е предизвиквалъ у нѣкои представители на черквата горещо негодуване. Такъвъ е билъ Кирилъ Пейчиновичъ. „Не мойте христїàни, не колите жертва кровна, за што ѝмаме бескровна" (Оглед. 69, вж. още по-долу). Забранявали да се принася такава жертва и католическитѣ мисионери, които сѫ действували всрѣдъ българскитѣ павликяни. Въ XVIII-й и въ началото на XIX в. павликянитѣ устройвали „общи курбани" (publici curbani) или „служби" или „раздаванье" (curbani, slusbe, o rasdavagne [2]). Такива курбани у павликянитѣ между Одринъ и Пловдивъ наблюдавалъ въ XVII в. графъ Марсильи: Въ едно голѣмо дърво били забити халки за окачване на жертвата, месо отъ волове и овци. Около дървото билъ забитъ единъ камененъ кръстъ. Недалечъ имало каменна маса, на която принасяли жертвата, a наоколо се намирали неголѣми маси, на които ядѣли жертвеното месо [3].

 

Курбанътъ съставя много важенъ елементъ и при други праздници у българскитѣ славяни. Колятъ курбанъ и при празднуването на светеца-покровитель на едно семейство или на членоветѣ, които сѫ влизали по-рано въ състава на едно семейство. При аналогичнитѣ праздненства у сърбитѣ (при „слава", „оброкъ") кървавата жертва липсва. Съ кървава жертва е свързано у българитѣ и пролѣтното праздненство, на Гергьовдень, и жетварското, на Илиндень. На Гергьовдень всѣко семейство коле агнета. Приготовлението, клането и освещаването на гергьовденския курбанъ се придружава съ значителенъ ритуалъ [4]. По много мѣста у българскитѣ славяни

 

 

1. Новини, I, 1891, № 20.

 

2. Л. Милетичъ, Нашитѣ павликяни, (Сборникъ за народ. умотв. XIX, стр. 108—109.)

 

3. Marsigli, Stato militare del imperio Ottomano. 1732. стр. 24. Руски преводъ 1737 г. Спб, часть 1, стр. 13. Вж. сѫщо въ статията на Д. Е. Такела, „Нѣкогашмитѣ павлиняни и сегашнитѣ католици въ Пловдивско” (Сборн. за народни умотв. XI, стр. 113—114) и въ книгата на П. Сырку, „Къ исторіи исправлемія книгь въ Болгаріи въ XIV вѣкѣ”, т. I, Спб. 1899, стр. 255–256.

 

4. За това праздненство вж. у Д. Мариновъ, „Народна вѣра и религиозни народни обичаи” (Сборн. за народ. умотв. XXVIII, стр. 439— 462);  у М. Арнаудовъ, „Die bulgarischen Festbräuche”, Leipzig. 1917, стр. 39—46, 82;  K. Иречекъ. Княжество България. 1. Пловдивъ. 1899, стр. 112. — „Въ самата София въ навечерието на Гергьовдень черковата еква отъ блѣянието на окиченитѣ съ вѣнци ягнета, които хора донасятъ на рѫце, a поповетѣ освещаватъ съ молитви; на следующия день тѣхъ убиватъ като курбанъ и изѣдатъ”.

 

 

35

 

колятъ волъ или овенъ при свършване на жетвата, на Илиндень. Въ този день се устройва обща трапеза. Волътъ или овенътъ ги сварватъ въ единъ общъ котелъ, разполагатъ се на черковнитѣ развалини и ги изяждатъ, като съобщаватъ на цѣлото село. Или пъкъ всѣко семейство приготовлява по едно агне или кокошка и после устройва общо пиршество. [1] Въ Пологъ на Илиндень населението, християнско и мохамеданско, се отправя съ духовенството въ планината, къмъ езерата на Шаръ, гдето се отслужватъ молебени. При това закалятъ овенъ, чиято кръвь пускатъ въ езерото. [2]

 

Курбанъ се коле и по обещание за оздравяване на нѣкой боленъ. Това е така наречениятъ „намѣстникъ". Болниятъ посочва лицето, което трѣбва да избере единъ черенъ овенъ и да го заколе. Съ кръвьта на жертвата се напръскватъ стенитѣ на дома, a свареното месо се разпредѣля между всички жители на селото, повикани на „намѣстникъ”. Въ време на трапезата на южната и северна страна на помѣщението, гдето лежи болниятъ, запалватъ свѣщи [3] (значението на кръвьта, на черната мась на жертвеното животно и на свѣщитѣ е показано по-долу.)

 

Цѣлиятъ животъ на българина е преплетенъ съ курбанната жертва. Курбанътъ възвестява появяването на новъ членъ въ семейството.

 

„Какъ е всичко задрѣмало околовръсть! Горе се бѣлѣй, и димъ като бѣлъ стълбъ се вие изъ коминя. Родъ е подновенъ днесъ, и бѣловласия свекъръ е заклалъ курбанъ на свои и роднини. Всрѣдъ кѫщи виси опъната цедилка, a въ нея първина момчана рожба, първи сънъ заспала." (П. Тодоровъ, „Орисници").

 

Съ курбанъ чествува българинътъ своя светецъ-покровитель. Съ курбанъ си обезпечава той благополучие. Съ курбанъ отива той и въ гроба.

 

в) Курбанътъ се освещава съ огънь (свѣщи). На рогата

 

 

1. Мaринoвъ, Народна вѣра, стр. 510—511;  М. Арнаудовъ, Die bulgarischen Festbräuche, стр. 74—78, 82.  Йор. Ивановъ, Культъ Перуна у южныхъ славянъ (Извѣстія отд. рус. яз. и слов., Ак. Н. 1903 г., т. VIII, кн. 4, стр. 150)

 

2. Вѣщій Олегъ, Болгарія и Македонія. Спб. 1903, Стр. 111.

 

3. Сборн. за народ. умотв. 111, стр. 275 (Рупчосъ),

 

 

36

 

на жертвеното животно запалватъ свѣщи. За това свидетелствува Кирилъ Пейчиновичъ. На това указватъ и по-къснитѣ наблюдатели. Надъ горящитѣ върху рогата свѣщи свещеникътъ чете молитви. Напр. въ положкото село Седларци „доскоро паляха свѣщи на рогата на овнитѣ и, преди да ги заколятъ, заставляваха попа да прочете по нѣщо върху тѣхъ" [1]. Жителитѣ на Велесъ извършватъ службата „вонъ варошъ", на хълма „Светъ-Илия," при дърво, разбито отъ мълния. На дървото запалватъ свѣщи (устно съобщение). У павликянитѣ въ време на жертвоприношението старейшината държалъ въ рѫцетѣ си 3 или 4 свѣщи, вториятъ ималъ 2 свѣщи, a останалитѣ по една свѣщь [2].

 

б) Понѣкога позлатявали рогата на овена, който се принася въ жертва. Така напр. това ставало още въ 90-тѣ години въ нѣкои села въ Пологъ.

 

в) Освенъ свѣщитѣ за освещение на жертвата необходимо е и кадене съ темянъ. Когато жертвата се свари или опече, става нейното кадене. Старейшината или свещеникътъ кади съ темянъ курбана.

 

г) на курбанната трапеза слагатъ обреденъ хлѣбъ.

 

д) Праздненството се придружава съ музика, пѣние, хоро, игри (хвърляне камъкъ, борба, скачане). На праздненството служба се пѣятъ различни пѣсни. Едни отъ тѣхъ по своето съдържание сѫ близки до коледнитѣ, както сѫ близки по цель и по основа самитѣ праздненства. Ето една кратичка пѣсень отъ източна Македония:

 

Веселине, веселъ домакиме,

Весела ти кукя съ домакини,

Весела ти трапеза сосъ гости,

 

Весели ти волове съ орачи,

Весели ти кони со коняри,

Весели ти овци со овчари,

Весели ти кози со овчари! [3]

 

Благололучието на дома и на неговитѣ обитатели е основниятъ мотивъ на тази пѣсень. Другитѣ пѣсни нѣматъ по-близко отношение къмъ праздненството. Ето какъ напр., подрънквайки съ герданитѣ си въ такта на хорото, пѣятъ подъ звуцитѣ на гайдата тетовскитѣ българки :

 

 

1. Новини, 1, 1891. № 20.

 

2. Л. Милетичъ, Нашитѣ павликяни. Стр. 109.

 

3. П. Михaйлoвъ, Български народни пѣсни отъ Македония, София 1924. № 46.

 

 

37

 

Що ви́дов, мамо, що ви́дов,

Три луди млади мòмчиня;

Едното, мамо, éдното, —

Едното беше влàинче;

Другото, мамо, дрýгото,

Другото беше гъркинче;

Третото, мамо, третото,

Третото беше бугарче:

Влàинче, мамо, влàинче,

Влàинче мощне рубайлио;

 

Гъркинче, мамо, гъркинче,

Гъркинче мощне парайлио;

Бугарче, мамо, бỳгарче,

Бỳгарче яко севдайлио.

Рубата, мамо, рубата,

Рубата ке се искине;

Пàрите, мамо, пàрите,

Пàрите ке се изарча;

Сèвдата, мамо, сèвдата

Сéвдата седи до века [1]

 

А тази пѣсень разказва една тѫжна история:

 

Ой Гьорги, Гьорги, Гьорги ораче!

Оралъ е Гьорги малеико нивче,

Маленко нивче — триста дулюма,

Триста дулюма — триста зевгара.

Поминалъ ми е Петре кираджи

Сосъ деветь мулки се дребно азно,

 

Десето муле за я'àница

„Богъ ти помогналъ, Гьорги ораче!”

— Далъ ти Богъ добро, Петре кираджи! —

Ай да се ние двама обложимъ,

Я ке измама твоето любне.

 

Петъръ-кираджи измамва невинната невеста Гьорговица, орачътъ Гьорги изгубва на басъ своята нива и 300 зевгара. [2] Въ нѣкои пѣсни се отразява влиянието на черквата. Така, старцитѣ пѣятъ понѣкога за „жертвата на Аврама". Съ въспоминанието на това библейско събитие тѣ, както и мусулманитѣ, закрепяватъ обичая да се коле курбанъ. А. Хр. Яновъ, въ своето описание на курбана въ селата на Мориовския край [3] съобщава по този поводъ следното:

 

„Въ 1880 г. въ такъвъ праздникъ на Духовдень ний съ тогавашния общински писарь г. К. Небреклиевъ се отправихме въ село Кокре (Мориовско) съ цель да отклонимъ селянитѣ отъ този противохристиянски обичай. Колкото и да приказвахме и убеждавахме, ние не можахме да постигнемъ успѣхъ. Следъ обѣдъ ние се върнахме въ дома на Димитъръ Пейковъ, гдето се събраха и другитѣ старци и ние пакъ започнахме своитѣ доказателства противъ курбана. Старцитѣ Димитъръ Пейковъ, Димитъръ Тръпковъ, Иове Найдовъ си пошепнаха помежду си и изпѣха следната пѣсень:

 

Бога моли Аврамъ гостолюбецъ

Да му дай Господъ мажко чедо,

Защо Аврамъ чедо нѣмаше

И съ чедо Аврамъ да се порадува.

 

Една вечерь край дабъ си седеше

И си Аврамъ Бога молеше

Тройца гости у него идеа.

Туку ѝ виде Аврамъ гостолюбецъ

 

 

1. Новини, 1, № 20.

 

2. Михайловъ. Българ. народни пѣсни отъ Македония. № 44.

 

3. Новини № 16.

 

 

38

 

Стана ѝ причека и дома ѝ внесе...

Му [=имъ] сумия нозе отъ правои [= прахови],

 Му [= имъ] приготвие теле искърмено,

Му месия пресиана погача

Па честиа госте приятели.

Вечерьта у него лежае,

Утрината станаа да си одатъ

Распрашая, колко деца, Аврамъ има.

Той му [=имъ] рече: сé си имамъ,

Само чедо азъ си немамъ,

Бога моламъ, Господъ да ми дай,

Тройца гости му кажая,

Оти до година ке има мажко чедо.

И си гости отидоа. Аврамъ не и́ позна,

Оти беше Господъ съ двайца ангели.

До година му се роди мажко чедо

И му кладоа име Исакче.

 

Расте дете Исакче и си порасте,

Се стори момче за женене,

И тогай ангелъ му дойде на Аврама

И му рече, Господъ го сака курбанъ

Да го однесишъ сина ти Исака.

Стана Аврамъ рано во недела,

Си зеде сина си Исака,

Си отиде далеку во гората.

Тогай Исакъ татка си го праше:

Що татко овде ке праиме?

На Бога, синко, курбанъ ке носиме.

Камо, татко, курбанъ що ке биди?

Ти, синко, курбанъ ке бидишъ,

Тебе, синко, Господъ ми те сака.

Тогай рече Исакъ на татка си:

Да ми вързишъ, татко, нозете,

Да ми вързишъ, татко, и рацете

Да не татко, тебе те убиямъ,

Кога, татко, со ножъ ке ме колишъ.

 

[Когато пѣеха последнитѣ стихове, тѣ плачеха]

 

Како синъ му Исакъ му рече,

Така Аврамъ си напраи;

И тръгна ножо да заколи Исака,

Веднашъ ангелъ за рака го вати

И му рече: не коли го сина ти Исака,

Него Господъ ти го прости.

И му покаже близу овеиъ виорогачъ.

Му рече: на мѣсто сина си ти

Заколи го овенъ виорогачъ.

 

Одвърза Аврамъ сина си Исака

И го закла овенъ виорогачъ.

Господъ сака овечко месо курбанъ,

За тоа свинско месо въ църква

Не се носи и не се раздаве,

За това козйо месо

Во църква не се носи,

Туку се носи овца благослойна.

 

Това бѣше най-добриятъ отговоръ и тѣ вече не искаха дори да слушатъ, когато имъ казвахме, че това е било древенъ обичай, че Христосъ принесе себе си въ жертва и прекрати по-раншнитѣ жертвоприношения".

 

Духовниятъ стихъ за жертвата на Аврама се пѣе и въ други мѣста въ Македония и България, — пѣе се въ време на праздненството „служба", a сѫщо така на Гергьовдень или на Илиндень. [1]

 

 

1. Напр., въ софийския окрѫгъ (Сбор. за народ. умотв. II 22—24), на юго-западъ въ Македония (Миладиновци, Бѫлгарски народни пѣсни, 1861. № 29). Сравн. края на този стихъ по сборника на Миладинови:

 

„Ангелъ божіи пакъ говори:

— Нейкитъ Господъ човечка жертва,

Тукъ заколи два цѫрни овна”.

 

Въ нѣкои пѣсни вмѣсто библейския Аврамъ фигуриратъ българи, напр. Стоянъ моли Бога да му даде синъ, обещавайки следъ една година да го принесе въ жертва :

 

„Година да го почувамъ,

Па че го, Боже, закольемъ,

Илинъ-день курбанъ да бѫда. . . .

 

На Илиндень, когато Стоянъ билъ готовъ да принесе своя синъ въ жертва, явилъ му се ангелъ и му заповѣдалъ да заколе овенъ (Софийски окрѫгъ, вж. Сборн. за народн. умотв. II, 24—25; вж. сѫщо така у М. Арнаудова въ Сборн. за народн. умотв., XXXV, стр. 337.

 

 

39

 

Отъ другитѣ явления на праздненството ще отбележимъ следното. Въ нѣкои села хвърлятъ отъ височина надолу боядисани яйца. Така въ мегленското село Почепъ ядатъ курбанъ на високия хълмъ Маргаритъ, на последния день отъ пасхалната недѣля. Отъ върха на хълма участницитѣ въ праздненството хвърлятъ по едно боядисано яйце. [1]

 

Курбанътъ се коле при черквата или на черковището (на черковнитѣ развалини), на хълма, въ планината, на оброчището. Праздненството става при дървета.

 

Свещеникътъ получава кожата, главата, ухото или плешката на жертвеното животно.

 

Цельта на курбана е да се умилостиви висшата сила и да се обезпечи благополучието на семейството и общината.

Така изобличавалъ долно-положкото население о. Кирилъ Пейчиновичъ (Оглед. 68, 73). „Съ принасянето на жертва (колене на курбанъ) стопанитѣ мислятъ, че умилостивяватъ Бога, и се надяватъ, че той ще предпази овцетѣ, посѣвитѣ и останалото селско състояние отъ болести, смърть, градъ и други нещастия." Така мисли населението въ срѣднитѣ Родопи [2] и въ други мѣстности, населени съ български славяни. Въ 1890 г. въ тетовското село Стенче не заклали курбанъ, както правѣли това до тогава на лѣтния св. Атанасий (2 май старъ стилъ). Нея година вода залива часть отъ селскитѣ поля. Населението видѣло въ това нещастие наказание, изпратено свише поради пренебрѣгването на стария обичай. [3]

 

 

1. Новини, I, № 24.

 

2. В. Дечевъ, Срѣднородопско овчарство (Сбор. за нар. умотв. XIX, стр. 42).

 

3. Новини, I, № 20.

 

 

40

 

„Курбанье, курбанье требе да правите вие, селянье, . . . емъ по петь най-малко, ако искате свети Гьоргя, свети Илия, свети Петъръ, света Богородица и свети Димитрия да ви чувая" — така говорѣла преди 25 години въ Кюстендилското краище „светицата" баба Гоца Брестничка. [1]

 

Въ християнски форми моленето се изразява въ молитва, четена отъ свещеника надъ жертвеното животно. Следъ като жертвата бива сварена или опечена, става нейното кадене. Свещеникътъ или старейшината я кади съ темянъ. У павликянитѣ старейшината, държейки 3 или 4 запалени свѣщи, се моли надъ жертвата така:

 

„Св. Георги или св. Димитрий (или нѣкой другъ или „самодива" или „палеусникъ-paleusnik), принасямъ ти тази жертва, a ти дай благополучие (buona salute) или не причинявай намъ вреда (danno) или освободи насъ отъ такава и такава беда" и пр. [2]

 

Светцитѣ, които се чествуватъ като патрони въ българскитѣ „служби" сѫ Димитъръ, Георги, Илия, Михаилъ и Гаврилъ, Никола и др. Особено широко разпространено е чествуването на св. Атанасия, 18 януарий или 2 май (старъ стилъ). На Атанасовдень ставатъ курбански праздненства по извънредно много села въ Македония и България. За този изборъ е способствувало това, че паметьта на този светецъ се чествува отъ черквата въ края на зимата и въ началото на пролѣтьта. Споредъ народнитѣ представи зимнитѣ снѣгове и ледове настѫпватъ предвождани отъ св. Атанасия. На 18 януарий този светецъ въ копринени одежди се изкачва на планината и отъ тамъ извиква: „Иди си зима, ела лѣто!" Като чуе тѣзи думи, зимата отстѫпва мѣсто на пролѣтьта. Високо-художественъ образъ на този светецъ споредъ народнитѣ представи е далъ Пенчо Славейковъ. Напролѣть св. Атанасий се връща доволенъ и веселъ, — връща се отъ небето, кѫдето билъ ходилъ да проси отъ Бога лѣто:

 

„И свари, тъй както и въ прежни години,

Той въ цвѣтна премѣна земята,

И пролѣтенъ дъхъ благовоненъ изпълни

 

Душа му съ желана наслада.

Но сѣти се той уморенъ и замаянъ,

Тъй, както и въ прежни години,

Та седна край Тѫжа на росно ливаде,

 

 

1. Й. Захариевъ, Кюстендилско краище (Сборн. за народ. умотв., кн. XXXII. Стр. 144).

 

2. Съобщението е отъ началото на XIX в. Вж. Л. Милетичъ, Нашитѣ павликяни (Сборн. за нар. умотв. XIX, 109).

 

 

41

 

Отъ дългия пѫть да почине.

Неволна го дрѣмка обори. . .

А седналъ-неседналъ, на мѣстото тамо

Презъ дрѣмка той видѣ и чу изпод-тихомъ

Цвѣтецу цвѣть да говори:

 

„Свети Атанасъ се завърна! За насъ е

Днесъ тъкмо и сгода и време:

При първа почивка, той първа пощѣвка

Изпълня. . . Какво да пощеме?” . . .

 

(Крилати цвѣтя).

 

Култътъ на св. Атанасия е билъ широко разпространенъ и въ Албания. Много населени пунктове и много руини носятъ названието на този светецъ — Šen Thanas.

 

Що се отнася до процеса на общинския курбанъ, то той представлява две части: навечерие на праздника и самия праздникъ. Въ нѣкои мѣстности тѣзи части сѫ се слѣли въ едно праздненство. Праздненството започва вечерьта или рано сутриньта. Привечерь докарватъ въ черковния дворъ жертвенитѣ животни. По-рано сѫ внасяли жертвения овенъ въ черквата. Свещеникътъ чете молитви надъ жертвата и я благославя било преди заколването на животното било следъ заколването му. На разпалени огньове варятъ или пекатъ животното. Пищатъ гайди, преливатъ се звуци на кавали, раздаватъ се младежки гласове, — играятъ хоро. Въ нѣкои села става така: докато се вари месото, събралитѣ се обикалятъ съ кръстъ и икони селото, свещеникътъ ръси съ светена вода полята; следъ завръщането отъ кръстното шествие става общо пиршество. Ето описание на курбанското пиршество въ различни мѣста въ Македония.

 

„Ha чело седи свещеникътъ, a всички селяни, селянки и децата седятъ въ редъ предъ яденето. Свещеникътъ благославя трапезата съ дълги благословии и всички извикватъ нѣколко пѫти: „Аминъ." Двамина държатъ на единъ дебелъ прѫтъ курбана, a другъ съ голѣма лъжица напълва глиненитѣ блюда, раздава на седещитѣ като започва отъ свещеника. Всички безъ изключение сѫ длъжни да ядатъ курбанъ. Следъ това женитѣ ще станатъ, ще раздадатъ на всички на трапезата хлѣбъ, ядене, овощия и после вино. Следъ като се наядатъ и напиятъ, свещеникътъ отново благославя и всичко сложено се прибира. Тогава ставатъ девойкитѣ, хващатъ се за рамене и пѣятъ нѣкаква набожна пѣсень. Три пѫти обикалятъ тѣ съ пѣние около черквата, a после се отправятъ съ пѣние и игри въ селото, гдето започватъ

 

 

42

 

увеселенията. Привечерь идватъ и гости."

 

Така е въ селата на Мориовския край (Новини, I, № 16).

 

„Въ село Пътеле (Леринско) на 26 юли (въ навечерието на св. Пантелеймонъ) презъ деня колятъ курбани на края на селото, при Островското езеро. Посѣченитѣ курбани се готвятъ на сѫщото мѣсто отдѣлно и вечерьта всѣки домакинъ съ своитѣ гости, дошли отъ другитѣ села още презъ деня, идва тамъ съ приготвени въ кѫщи ястия, и всички сѣдатъ на рогозки. Слагатъ яденето, донасятъ части отъ курбана, изваждатъ бинлъцитѣ на домакина съ бѣло вино, повъртватъ ги нѣколко пѫти отъ дѣсно къмъ лѣво, и започва вечерята, презъ време на която се появяватъ и шишета, пълни съ червено вино. . . Пѣятъ, играятъ, веселятъ се презъ нощьта и следъ известно време се връщатъ въ кѫщи. На следния день (св. Пантелеймонъ) става панаиръ" (Новини, 1, № 24).

 

Тукъ ясно сѫ представени две части на праздника: навечерие на праздника — навечерие съ клане на курбанъ, и самиятъ праздникъ-панаиръ.

 

„Но ето месото е вече сварено или изпечено и поставено на разположенитѣ дълги трапези; идва сега и свещеникътъ и, ако не бърза да отиде въ друго село, сѣда на чело на събралитѣ се и заедно съ селянитѣ яде и пие въ честь на праздника. На много мѣста на свещеника даватъ месо за въ кѫщи, както му даватъ жито за гумното, грахъ и сушени пиперки. Месото и виното на тѣзи праздненства сѫ общи, a хлѣбъ си донася всѣки отъ кѫщи."

 

Така пируватъ презъ време на курбана въ тетовскитѣ села (Новини, I, № 20).

 

Така изобличавалъ о. Кирилъ Тетовець своитѣ съотечественици. (Оглед., 63).

 

Служба въ велешкитѣ села. Въ навечерие дохаждатъ гости отъ съседнитѣ села. Отиватъ въ полето, на планината, гдето се намира почитаното дърво или камъкъ. При дървото съ запалени свѣщи цѣла нощь колятъ курбанъ отъ обречени (таксани) животни. Пиръ, пѣсни, хоро. Кожата я занасятъ

 

 

43

 

на свещеника въ черква. На другия день — черковна служба и водосветъ (водокръщене). Такива служби ставатъ въ Уланци, Ораовецъ и Шкáчинци на св. Спасъ, въ Горно Чичово на св. Богородица (5 августъ), въ Башино-село на лѣтни св. Никола, въ Калáсари и Богóмили на Петровдень, въ Чашка, Дворище и Подлесъ на Светѝле (Св. Илия). (Устно съобщение; вж. сѫщо така Новини, I, № 26).

 

Въ Кукушъ общата служба става на св. Тройца. Отиватъ въ манастира св. Георги. На полянитѣ при манастира се разполагатъ съ донесенитѣ ястия. Състоятелнитѣ кукушани донасятъ овци и ги колятъ при черквата. Кръвьта събиратъ въ отдѣлни сѫдове и я раздаватъ „за цѣръ" (Устно съобщение).

 

Въ Костурския край. Село Рупище се състои отъ две части: Горно и Долно Рупище. Всѣка отъ тѣзи части има свой день — курбанъ, панаиренъ день. Въ всѣка кѫща колятъ агнета и пекатъ погачи. Съ курбана и погачата угощаватъ другата часть на селото. Дохаждатъ гости отъ другитѣ села. Общо хоро (Устно съобщение).

 

Въ селата на Криворѣчна Паланка. Въ селото Петърлица, напр., общиятъ курбанъ колятъ на Илиндень. Въ навечерието избиратъ най-тлъститѣ животни и рано сутриньта на 20 юлий ги колятъ на опредѣлено мѣсто. Запалватъ голѣми огньове и варятъ месото на жертвенитѣ животни. Следъ черковната служба на мѣстото на жертвоприношението идватъ селянитѣ и гоститѣ. Девойкитѣ играятъ хоро. Когато се свари месото, започва водосветътъ. Следъ това свещеникътъ благославя всички трапези и сбѣдътъ започва. [1]

 

За курбана въ Малешевския край вж. въ книгата на Jep. Павловић, „Малешево и Малешевци" (Беогр. 1929, стр. 209–211).

 

Курбанъ колятъ и на северния край на Македония, въ скопска Черна-Гора и въ Кумановския край. Въ деня на св. Атанасий (18 януар.) колятъ овенъ въ скопско-черногорскитѣ села Кучевище, Глуве и Бразде. [2]

 

Обща служба въ Кумановския край. Съ общи срѣдства купуватъ овци или волъ. Жертвенитѣ животни ги заколватъ при черквата или при дѫбъ, при кръста (крс). Въ селото

 

 

1. Новости, I, 1891, № 29.

 

2. Српски Етн. Зборник, кн. VII, стр. 142.

 

 

44

 

Клечовци въ течение на много години колѣло курбанъ едно особено лице — Давидъ Дивелечский. Ето едно описание на селската служба, съборъ, въ Кокошине, на лѣтни св. Атанасий. Жителитѣ на селото се събиратъ задъ селото, въ мѣстностьта Дубье. Всѣка кѫща донася печено, вино и друго; всичко това се слага на общата трапеза, намираща се при кръста (крс). Идва свещеникътъ, чете молитви, освещава вода, поръсва присѫтствуващитѣ. Следъ това, преди обѣда, момитѣ образуватъ хоро, обикалятъ три пѫти около кръста, като пѣятъ пѣсень на св. Атанасия. После започва общиятъ обѣдъ. Въ селото Никуляне така празднуватъ Спасовдень. Но момитѣ пѣятъ не около трапезата, a на полето. Въ с. Старо-Нагоричине селската служба става на Гергьовдень, — въ деня на храмовия праздникъ. Тамъ момитѣ пѣятъ гергьовденска пѣсень. [1]

 

Общъ курбанъ се извършва и въ всички краища на България, югоизточна, северна и западна.

 

Въ Неврокопско, въ селото Бѣлотинци колятъ общъ курбанъ на св. Тройца. Колятъ агнета, овци, волове, крави на обществено-черковни срѣдства. Тѣзи, които отиватъ на курбанъ, носятъ съ себе си хлѣбъ, жито и др. Всичко това предаватъ на черквата. Колятъ курбанъ за да падне дъждъ. Въ селото Сингъртли по сѫщия начинъ празятъ общъ курбанъ. Но на общия обѣдъ приематъ само заможнитѣ селяни и духовенството. Несъстоятелнитѣ жители занасятъ въ кѫщитѣ си часть отъ общия курбанъ (Устно съобщение).

 

Описание на курбана въ Родопския край вж., напр., въ статията на Ворачекъ (J. A. Voráček), „Perunova slavnost v Rodopách” [2] и въ работата на В. Дечевъ за срѣднородопското овчарство. [3]

 

За курбана въ Ямболския и М. Търновския районъ имамъ устни съобщения. Съ общи срѣдства купуватъ животно и го колятъ при черквата, a ако нѣма черква, то при аязмото, — при извора или нѣкой гробъ, обрасълъ съ трънки. Курбанъ колятъ на храмовия праздникъ въ време на суша. За курбана

 

 

1. Xаџи-Вaсиљевић, Јужна Стара Србија. I. Стр. 207, 384—385, 199.

 

2. Slovanský Sborník. R. V. 1886. № № 1—3.

 

3. Сборн. за народ. умотв., кн. XIX, стр. 42.

 

 

45

 

въ М. Търново вж. сѫщо така въ Сборн. за народ. умотв., IX, 224, 226–227.

 

Общо описание на селския курбанъ въ България вж. у Д. Мариновъ: „Народна вѣра", стр. 43, 542–545. Въ западна България това праздненство се нарича оброкъ, въ Плѣвенския окрѫгъ — подкръстъ, въ Ловчанския, Еленския и Търновския райони — записъ. Таково праздненство на цѣлото село въ деня на храмовия праздникъ се нарича по България съборъ (сбoръ).

 

Единъ старецъ заколва на опредѣлено мѣсто (въ планината, при дървета, при черквата или при нейнитѣ развалини) животното. Окървавениятъ ножъ поставя на дървото или на почитания камъкъ. Жертвата кадятъ, a после я варятъ или опичатъ. На трапезата освенъ курбана се намира обреденъ хлѣбъ. При заколването и варенето (или печенето) жени не присѫтствуватъ. При храмовия праздникъ, сбора, на много мѣста курбанъ колятъ отдѣлни кѫщи. Праздненството започва не въ навечерието на праздника, a вечерьта на праздника и продължава на другия день.

 

Ф. Каницъ отбелязалъ общо праздненство въ деня на св. Петка въ нѣколко села недалечъ отъ Ловечъ. Въ това праздненство скачатъ на коне и устройватъ нѣщо въ рода на военнитѣ игри. [1]

 

Общата служба е свързана не само съ праздника на черквата и манастира, но и съ старитѣ балкански панаири (πανήγυρις или πανάγυρις, φόρος), — съ онзи тѣхенъ типъ, който се практикувалъ на югоизтокъ на Балканския полуостровъ и който се държи и до днесъ въ Гърция, Македония, Албания (срѣдна и южна) [2] и България. Тѣзи панаири отдавна сѫ се концентрирали около нѣкоя черква, която празднувала деня на своя светецъ-патронъ, и били въ зависимость отъ нея. [3] За срѣдневѣковнитѣ панаири въ България, Македония

 

 

1. Ф. Каницъ, Дунавская Болгарія, 1860—1875. Спб. 1876. Стр. 81. Ср. така сѫщо у Г. С. Раковски: „Показалецъ. . .” (Одесса, 1859). Стр. 98.

 

2. За панаиритѣ въ Албания (panag'ír panag'ür, panig'ir, panajir, panijir) вж. у Ханъ (I. G. Hahn): „Albanesische Studien", Iena 1854. Стр. 168–169. За старостьта на тѣзи заимствувания сочи ü вм. гръцко υ и g между гласнитѣ вм. гръц. γ. За това вж. N. Iokl: „Alt-makedonisch-griechisch-Albanisches"' (Indogerm. Forschungen. Bd. 44, 1927, Cтp. 38–39).

 

3. И. Сакъзовъ, Панаири въ срѣдневѣковна Македония (Макед. Прегледъ, год. III, 1927, кн. 4, Стр. 1–14).

 

 

46

 

и югоизточна Сърбия се говори въ редъ документи. [1] Названията на тѣзи панаири сѫ били такива: панагиръ, панагюръ (обикновено), сборъ, форосъ. [2] Въ тѣзи праздненства били представени не само елементи на черковно праздненство, на черковна служба, но и елементи на народни жертвени праздненства. Славянитѣ въ България и Македония ни показватъ характерния за тѣхъ елементъ — колене жертвено животно (курбанъ).

 

И така, общиятъ курбанъ е разпространенъ пo цѣла Македония и България, a така сѫщо въ съпредѣлнитѣ мѣстности на западъ. Предѣлитѣ на курбанската жертва сѫ твърде много изразителни: тѣ съвпадатъ съ предѣлитѣ на българската езикова область въ срѣднитѣ вѣкове и въ ново време. По отношение на срѣдна и южна Албания ще припомнимъ, че тамъ въ срѣднитѣ вѣкове е имало многочислени поселения на български славяни.

 

Общъ курбанъ колятъ и задъ предѣлитѣ на България и Македония — въ нѣкои села на Косово поле [3].

 

Курбанъ правятъ и власитѣ въ областьта на Тимокъ.

 

„У Тимочкој крајини Власи донесу под запис мушко јагње, прилепе му на рогове запаљене две свеће [!], a у жилама од записа ископају рупу; свештеник окади јагње и очита молитву „на закланіе". Сад дође младо момче чисто (нежењено), те закоље то јагње, али се добро пази да крв јагњећа никуда не прсне, него да оде сва у рупу, која се после затрпа земљом и добро набије. Јагње се испече, глава се да̑ попу, a остало поједу крстоноше." [4]

 

Въдворението на власитѣ въ този край се отнася къмъ края на XVII-ия и къмъ XVIII—XIX вѣкове. Тѣ сѫ дошли тукъ отъ северъ, отъ Влахия [5]. Какъвъ е произходътъ на курбана у власитѣ? За опредѣленъ отговоръ на този въпросъ ние не разполагаме съ достатъчни данни. Едно отъ

 

 

1. К. Iиречек, Историја срба III св. Стр. 225—226.

 

2. За „фω'(р)ωсѣхъ” е споменато въ грамотата на Иоанъ Асѣнь II за дубровчанитѣ (Г. Б. Ильинский, Грамоты болгар. царей. Стр. 13).

 

3. С. Тројановић, Главни српски жертв. обичаји, Стр. 99.

 

4. М. Милићевић, Славе у срба, (Годишњица Н. Чупића I—II. Стр. 156).

 

5. Ст. Романски, Ромънитѣ между Тимокъ и Морава (Макед. Прегледъ, год. II, кн. 1. София, 1926. Стр. 67–98).

 

 

47

 

дветѣ: или сѫ го приели отъ славянското население, което сѫ заварили въ областьта на Тимокъ, или сѫ го донесли съ себе си отъ северъ. И по единия и въ другия случай влашкитѣ курбани се намиратъ по своето произхождение въ връзка съ курбана у българскитѣ славяни: или на северъ отъ Дунава или само на югъ отъ него власитѣ сѫ почитали и умилостивявали своитѣ висши покровители така, както и тѣхнитѣ съседи славяни.

 

Курбанъ (curban) или жертва (jertfă) принасятъ власитѣ и въ нѣкои други мѣстности на източна Сърбия, a така сѫщо каравласитѣ въ Босна. [1] Обичаятъ на тази жертва е билъ приетъ отъ тѣхнитѣ предци отъ изтокъ, отъ мѣстности, съпредѣлни съ България и Македония.

 

И въ срѣдна Албания, напр., въ Музакия, става курбанско тържество (kurban). [2]

 

 

    II

 

Общата „служба" има общи елементи съ семейната „служба", наричана сѫщо служба, светецъ или въ нѣкои мѣстности на източна България курбанъ. Всѣко семейство чествува своя патронъ-светецъ. При това чествуване е необходимо следното.

 

1) Жертвено животно (теле, овенъ, ягне). Това е единъ отъ основнитѣ елементи на праздненството. Поради това въ нѣкои села на източна България цѣлото праздненство е наречено курбaнъ.

 

2) Обредни хлѣбове, украсени съ разни рисунки. Многочисленитѣ образци нa хлѣбнитѣ украшения могатъ да се видятъ въ приложението къмъ книгата на Д. Мариновъ: „Народна вѣра". Два хлѣба — колачи, колаци — се кадятъ отъ свещеника. Единъ отъ тѣзи хлѣбове — боговица, боговъ-хлѣбъ, богова пита, божи колакъ, божи кравай — е посветенъ на бога и на кѫщата. Другиятъ — светецъ, кравай, колакъ, колачъ — е посветенъ на чествувания светецъ-патронъ. Тѣзи хлѣбове сѫ известни и подъ други названия. Отъ тѣзи названия на хлѣба въ честь

 

 

1. Р. S. Nicolăesku—Plopşor., „Gurbanele” (Dacoromania. ІІІ. 1923. Cluj. 1924. Стр. 1010–1011).

 

2. Архив за арбанаску старину, језик и етнологиіу. Књ. I. Св. 1—2. Стр. 30.

 

 

48

 

на светеца ще отбележимъ такива, които сѫ важни за разбирането на тѣхното значение: литургия, параклисъ, черковникъ.

 

3) Коливо, — варена пшеница, смѣсена съ медъ или захарь и съ раздробени орѣхи.

 

4) Кадене съ темянъ. Каденето извършва свещеникътъ, a въ рѣдки случаи старейшината на семейството.

 

5) Отъ ястията непремѣнно ядатъ фaсулъ.

 

Ако праздненствсто се извършва пълно, то то има 3 части. Първата часть е навечерието на праздненството, вечерница. На вечерята се поканватъ близкитѣ роднини и съседитѣ. Трапезата се кади. На нея се намиратъ обреднитѣ хлѣбове, коливото и другитѣ принадлежности на праздничната трапеза.

 

На другия день е главното тържество. Сутриньта старейшината отива въ черква, занася тамъ коливо и хлѣбъ, за да ги „опѣе" свещеникътъ. Въ други мѣста, напр., въ северозападна Македония (въ Тетово), коливото и хлѣбътъ занасятъ въ черква женитѣ. Следъ освещаването тѣ раздаватъ житото и кѫсчета хлѣбъ (Така става и на изтокъ, у рускитѣ славяни при поменитѣ за умрѣлитѣ) въ кѫщи пъкъ приготовляватъ трапеза. Дохожда свещеникътъ, кади трапезата, разрѣзва хлѣба-светецъ, полива го съ вино, взима една часть за себе си (порѣзеница). Отъ свареното или опечено животно той взима ухото и два крака. Приематъ гости въ течение на цѣлия день и вечерьта. Пѣсни, музика оглашаватъ пиршеството.

 

Третиятъ день е нареченъ патерица. ( — сѣкашъ следъ отишлия си светецъ е останала неговата тоята — патерица). Трапезата на този день е скромна. Чупятъ боговица. Едната половина я изяждатъ, a другата я оставятъ при иконитѣ. По-рано тази половина я раздробявали на кѫсчета, и когато настѫпвало време за сеидба, ги хвърляли заедно съ семената въ земята.

 

Нѣколко примѣра. Въ Долно Сингъртли (Неврокопско) въ навечерието на службата идва свещеникътъ и освещава сольта и овена. Четвъртата честь отъ овена и кожата остава за свещеника. Вечеря не става. Въ дена на праздника пекатъ обреденъ хлѣбъ и го занасятъ въ черква. Свещеникътъ го опѣва и взима часть отъ хлѣба, a другата часть се раздава въ черквата и немного се донася въ кѫщи за членоветѣ на семейството.

 

 

49

 

 Обѣдъ: чорба отъ стомаха и другитѣ вѫтрешности на жертвеното животно. Чорбата разливатъ въ неголѣми чаши и я носятъ по съседитѣ като угощение. Вечеря: гости и роднини. Най-стариятъ отъ присѫтствуващитѣ произнася благопожелания. На масата слагатъ една неголѣма чаша съ вино. Всѣки топва кѫсче хлѣбъ и го изѣжда. Следъ това обикновена вечеря (Устно съобщение).

 

Въ югоизточна Македония семейната служба се извършва на именния день на най-стария въ дома. Така е въ Кукушъ (по устно съобщение), така е и въ Костурския край. Въ костурското село Рупища колятъ курбанъ, пекатъ обредни хлѣбове; свещеникътъ дохажда въ кѫщата, чете молитви и разрѣзва хлѣба, единъ кѫсъ потопва въ виното. Хлѣба не го вдигатъ. Свѣщи не горятъ. „Вино пиятъ, както обикновено преди ядене и въ време на ядене." Когато синътъ порасне и се ожени, то бащата заколва курбанъ. На именнитѣ дни на младитѣ синове (или братя) колятъ пѣтелъ. Именнитѣ дни на женитѣ не се празднуватъ. Освенъ погача на именни дни пекатъ петь хлѣба (петохлѣбие) и ги занасятъ заедно съ дървено масло, вино и свѣщи на черква. Свещеникътъ пѣе надъ тѣхъ, изрѣзва отъ единия (литургия) триѫгълникъ и го полива съ вино. Една „литургия" остава като просфора (нафора) въ черква, две взима за себе си свещеникътъ, a дветѣ останали се занасятъ въ кѫщи (Устно съобщение).

 

Имененъ день вмѣсто семейна служба се празднува и въ североизточна Македония, въ Малешевско. [1]

 

Колятъ непремѣнно курбанъ на семейната служба и въ селата на Горни Пологъ.

 

Въ нѣкои села на Македония не сѫ ярко изразени въ семейната служба елементитѣ на курбана. Така е по селата на Малешевско (J. Павловић, Малешево. Стр. 193–197), Прилепско и Велешко. Описание на прилепската служба (сведень) е дадено въ Сборн. за народ. умотв., кн. VI, стр. 228—229 и въ книгата на Г. Трайчевъ, „Градъ Прилепъ" (София. 1925, стр. 192—193). За велешката служба разполагамъ съ устно съобщение. — Поканватъ роднинитѣ на вечеря въ иавечерието на праздника. На другия день (въ деня на праздника) дохожда свещеникътъ. На масата донасятъ панагия (панàд́ия), жито,

 

 

1. J. Павловић, Малешево и малешевци. Беогр. 1929. стр. 195.

 

 

50

 

вино. Запалватъ свѣщи, задимяватъ темянъ. Свещеникътъ пѣе, „дига панàд́ията", разрѣзва една часть, полива я съ вино, дава на присѫтствуващитѣ кѫсчета отъ панагията, полѣти съ вино, a така сѫщо и вино отъ чашата (Както става въ всенощната служба следъ благословението на петохлѣбието). Свѣщьта угасва свещеникътъ, обикновено като я духва.

 

Курбанътъ въ семейната служба нѣма обредно значение и въ Тетово и въ селата на Долни Пологъ, a така сѫщо и на северъ отъ него. Ето едно описание на „светеца" въ Куманово. — Навечерие на праздника. Около 4 ч. веч. идва въ дома свещеникътъ за да освети панагията. Трапезата стои при огнището. На нея се намиратъ кравай, жито, запалена свѣщь въ житото, чаша вино, кандило. При освещаването на панагията взима участие и едно момче. To държи на платно кравай. Свещеникътъ отрѣзва кѫсъ отъ кравая и въ отверстието посипва вино. Издигане (дизанье) на кравая не става. На сутриньта, въ деня на праздника, момчето изѣжда осветения хлѣбъ. Трохитѣ изсипватъ въ яслитѣ на добитъка. Въ навечерието на праздника има вечеря. На вечерята дохождатъ близкитѣ роднини. На другия день отиватъ на черква. Отъ черквата донасятъ просфора (нàвора). Всѣки членъ на семейството има своя светецъ (светъцъ) на именния день. [1]

 

Не се забелязва значението на жертвеното животно въ семейната служба (светъцъ) и въ северозападна България, напр., въ Ломскитѣ села. [2] Въ югозападна България непремѣннo колятъ животно (овца, агне, овенъ) при семейната служба (светецъ). Отъ вѫтрешноститѣ правятъ чорба, a месото го готвятъ съ оризъ, съ лукъ или съ зеле. Но главно значение въ това праздненство иматъ хлѣбътъ, виното и житото (пшеницата). Главната часть на праздненството става вечерьта въ навечерието на деня на светеца. Вечерьта се събиратъ гости (обикновено мѫже). „Добрò вèчерь! Айде да е честитъ, да ви е аирлѝя светèцъ! За млòгу гòдинъ;" На масата — кравай и други хлѣбове, варена пшеница, на нея поставена свѣщь. Започва вечерята. Запалватъ свѣщьта. Запалватъ темянъ и кадятъ трапезата и стаята. Всички се молятъ. Следъ това този, който кади, взема кравая, разнася го

 

 

1. Устно съобщение. Вж. така сѫщо описанието въ книгата на Хаци-Васиљевић, „Јужна Стара Србија", I, стр. 386—387.

 

2. Вж. описанието въ Сборн. за народн. умотв., VI, стр. 228.

 

 

51

 

по присѫтствуващитѣ, които го цѣлуватъ. Пристѫпватъ къмъ разрѣзването на кравая. Единъ отъ присѫтствуващитѣ произнася наздравица, приблизително такава:

 

„Айде аирлѝя да е ! Колàчъ да рèжемо, жѝто да се рóди! Богъ здрав'е да дàва и на домъ, и на чèлядъ, на оратни волове, на товàрни коньове, на кръмитна стока! Айде аирлѝя да е! Кудè орèмо да се рòди, на зèмньа да натегне! Кудè кръ̀мимо, да се плòди, Боже дай! Колàчъ да пресѝпемо, a Господъ да пресѝпе амбаре съ жито, тръ̀ле съ стòка, кỳйкя съ чèлядь, кесѝя съ паре.”

 

Разрѣзватъ кравая, поливатъ го („пресѝпуватъ") съ вино. Виното, което изтича отъ хлѣба, го събиратъ въ чаша и го изплискватъ на тавана като казватъ: „Цъвти кỳйкьо, весели се чèлядь." Следъ това двама, единъ срещу другъ, хващатъ кравая и го счупватъ. Половинкитѣ на кравая пакъ счупватъ други двама, седнали единъ срещу другъ. Всѣки, откѫсналъ една четвърть отъ кравая, я издига на високо, цѣлува я и я поставя предъ себе си. Следъ счупването ни кравая, лицето, което произнася наздравица, взема чинията съ пшеницата и казва : „Айде пченица да ỳзнемо! Кòлку зръ̀на, тòлку стòга, кỳтли берикьèтъ Господъ да дадè ! Амбарè съ жѝто пуни да су, връовати до векъ и до аминъ Боже дай!" Всѣки взема по три пръста пшеница. Сѣдатъ и започватъ да пиятъ ракия, като произнасятъ наздравици. Следъ ракията пристѫпятъ къмъ ястията. [1]

 

Въ източна България семейната служба се е извършвала по-рано много по-усърдно, отколкото сега. Необходимъ елементъ на тази служба е заколването на животно. Поради този елементъ нарекли сѫ тамъ и самото праздненство: курбанъ. Въ много мѣстности тази служба е излѣзла отъ употрѣбление, и то не отдавна. По едно съобщение, направено ми отъ Копривщица, старитѣ хора помнятъ, че и въ този градъ по-рано сѫ клали курбанъ въ деня на праздника на семейството, варѣли сѫ чорба отъ вѫтрешноститѣ и сѫ я разнасяли по кѫщитѣ. Въ нѣкои села семейната служба се е одържала. Така, служатъ въ Тетевенско, Свищовско, Търновско [2] и Добруджа. „Този праздникъ особено здраво се държи въ планинитѣ на Балкана, по габровскитѣ и трѣвненски

 

 

1. Н. Захариевъ, Кюстендилско краище (Сборн. за народ. умотв., кн. XXXII. 1918, стр. 134—133).

 

2. Д. Мариновъ, Народна вѣра. Стр. 537—538.

 

 

52

 

колиби и кошари. Тамъ заставятъ домакина, който нѣма по нѣкаква причина отдѣленъ покровитель, да си избере такъвъ." [1]

 

Въ много мѣстности на източна България семейниятъ курбанъ се практикува за благополучие или за спасение на нѣкой членъ отъ семейството. По произходъ това е единъ доста старъ видъ на жертвоприношение. Въ VI вѣкъ за него се говори у Прокопия (вж. по-долу). Този курбанъ у българитѣ може да се извършва всѣка година въ честь на нѣкой светецъ, да премине отъ баща къмъ синъ и да стане семейна служба. За такъвъ курбанъ азъ имамъ съобщения отъ югоизточна България, отъ околиитѣ Бургаска, Ямболска и Малко-Търновска. Повикватъ свещеникъ за да благослови курбана и обредния хлѣбъ. Свещеникътъ получава кожата на агнето, варената плешка и нѣколко лева (Съобщения отъ Ямболска околия). Когато нещастие постигне нѣкое семейство, то си избира светецъ-покровитель и ежегoднo му принася въ жертва восъкъ, дървено масло, пари (въ черква) и домашенъ курбанъ. Пече се специаленъ хлѣбъ отъ чисто пшенично брашно, съ новъ квасъ, безъ сода. Повикватъ свещеника и роднинитѣ. Свещеникътъ опѣва хлѣба и курбана и получава непремѣнно кожата на жертвеното животно и нѣщо друго. (Това ми съобщава единъ българинъ отъ село Български Алагюнъ въ Бургаска околия). Курбанъ, опредѣленъ за предотвратяване на нѣкое нещастие, постигнало кѫщата, „се изпълнява въ множество" (пише ми едно лице изъ М.-Търновска околия).

 

Ние не знаемъ подробноститѣ на обреда при празднуването на семейната служба въ балканскитѣ села и въ югоизточна България. Липсата на тѣзи сведения затруднява изясняването на елементитѣ на семейната служба въ западна България и въ Македония. Едно е несъмненно: курбанътъ съставя една принадлежность на това праздненство. Що се отнася до освещаването на хлѣба, виното и пшеницата, то трудно е да се опредѣли, въ какво отношение се намира този ритуалъ къмъ сръбската слава. Възможно е, щото тѣзи елементи да сѫ придобили надѣляваще значение въ семейното

 

 

1. А. Шоповъ, Изъ новата история на българитѣ въ Турция. Пловдивъ. 1895. стр. 94.

 

 

53

 

праздненство безъ връзка съ сръбската слава. По-долу, при анализата на елементитѣ на праздненството, е показано, че хлѣбътъ, пшеницата и виното, тѣхното жертвено издигане става и на други праздненства — праздненства, преследващи благополучието на дома. Такова е коледното праздненство у българитѣ, сърбитѣ и другитѣ славяни. Праздниченъ хлѣбъ („Пирогъ") издигатъ на имененъ день, т. е. въ слава на светеца, патронъ на именника, и руситѣ (вж. по-долу).

 

Има основание обаче и предположението за връзка на елементитѣ и ритуала на семейната служба въ западна България съ елементитѣ на сръбската слава, на сръбското кръстно име. На това може да сочи областьта на разпространението на семейната служба съ черти, прилични на сръбската слава. Това сѫ западна България и нѣкои мѣстности на Македония. Най-голѣмо сходство съ сръбската слава представя „светецътъ" въ западна България. И въ други отношения се е отразявало въ тѣзи краища сръбското влияние. Езикътъ на населението свидетелствува за това. По-силно сръбско езиково въздействие е имало въ западна България и въ басеина на Тимокъ, a по-слабо е било това въздействие въ Македония: тукъ нѣма последователно и всѣкѫде прокарани сръбски фонетични и морфологични черти, a само въ отдѣлни думи се отражаватъ сръбски черти. Такива думи има повече на северъ, огколкото въ централна и южна Македония. Сръбската слава и семейната служба въ западна България и въ Македония не представляватъ ясно изразени демонологичесни моления. Това праздненство е придобило черти на християнско моление: освещаване на хлѣба и виното и причестяване съ тѣхъ. Обилие на земнитѣ плодове измолва черквата въ молитвата си надъ петохлѣбието, пшеницата, виното и елея: да се умножи всичко това у всички хора и да се осветятъ онѣзи, които вкусватъ отъ тѣхъ. Следъ благословението тѣзи хлѣбове се разрѣзватъ, поливатъ се съ вино, раздаватъ се на молещитѣ се, a на нѣкои отъ тѣхъ (на ктитора, на епитропа) даватъ освенъ полѣтия съ вино хлѣбъ и вино отъ чашата. Така се извършва въ всенощната служба въ православната черква. Петохлѣбието съ другитѣ предмети има значение и въ семейното праздненство въ Македония (вж. по-горе за Костурския край и за Велесъ). Участието на свещеника въ благословението на хлѣба закрепява праздненството.

 

 

54

 

Може да се предполага, че свещеницитѣ сѫ съдействували сѫщо така за въвеждането и значителното очерковяване на семейната служба въ Македония и въ западна България (както и въ Сърбия). А срѣдъ свещеницитѣ ще да е имало тукъ лица отъ Сърбия, дошли въ XIV-тия и XV-тия в. Въ Македония и западна България ще да сѫ действували бѣжанци отъ сръбски мѣстности и по-късно. Имало е и сръбски преселници. Забелязва се въ различнитѣ страни на живота на българското население въ Македония и западна България стремежъ да се подражава на сърбитѣ, — да се подражава и въ писмото (паметницитѣ отъ втората половина на XIV-ия в. до срѣдата на ХІХ-ия в.), и въ речьта и въ бита, фамилнитѣ прозвища на -овъ (Петковъ, Стояновъ, Ивановъ и пр.) се замѣняватъ съ прозвището на -ичъ, особено срѣдъ виднитѣ по своето положение лица, срѣдъ богатитѣ и книжовнитѣ.

 

Подъ сръбско и черковно влияние е могла да се измѣни семейната служба въ западна България и Македония; могло е да ослабне значението на курбанскитѣ елементи; могли сѫ и съвсемъ да изчезнатъ; могла е да проникне друга комбинация на жертвени елементи. За изгубванието на значението на жертвеното животно въ семейната служба много е допринесла черквата. Най-силно е било сръбското въздействие въ градскитѣ пунктове. Въ връзка съ това семейната служба въ градоветѣ се е измѣнила по-значително, отколкото въ глухитѣ села. Така въ градъ Прилепъ въ праздненството на семейната служба (сведень) курбанътъ нѣма значение. По образецъ на града извършватъ сведень и селата, близки до Прилепъ, които иматъ и градски черти въ своето облѣкло (Селце, Ленища, Плетваръ, Ореовецъ, Пещерица, Дабница, Варошъ, Заградъ). [1]

 

На основание само на факта за сѫществуването на праздненството семейна служба е невъзможно да се представи давнешната етнографическа групировка срѣдъ славянското население на Балканския полуостровъ: и у българитѣ и у сърбитѣ това праздненство сѫществува или е сѫществувало въ недавнешно минало. Необходимо е предварително да се опредѣлятъ чертитѣ, характерни за това праздненство у българитѣ отъ една страна и у сърбитѣ отъ друга. За българското праздненство такава черта се явява курбанътъ.

 

 

1. Сборн. за народ. умотв., VI, 229.

 

 

55

 

Наличность на курбанъ показва семейната служба въ много мѣстности на Македония, и на югъ (вж. описанието въ Костурското село Рупища) и на северъ (напр. въ Горни Пологъ). Твърдението на сръбскитѣ етнографи, които отъждествяватъ сръбската слава въ миналото и настоящето ѝ състояние съ македонската служба, нѣма достатъчно обоснование. [1]

 

За докззателство на това, че славата въ Македония не се е появила въ късно време, a се извършва отдавна, сръбскитѣ етнографи обикновено се позоваватъ въ последно време на сказанието за войводата Ивацъ и на статията на Б. Прокичъ за това сказание. Б. А. Прокичъ въ своята статия: „Војевода Ивац" [2] се опитваше да покаже, че въ Македония вече въ ХІ-ти вѣкъ се празднувала слава съ сръбски черти. [3] Въ този източникъ, отъ който се е ползувалъ Б. Прокичъ, нѣмa нито най-малкото опредѣлено указание върху тѣзи елементи. Войвода Ивацъ празднувалъ черковния праздникъ Успѣние на пресв. Богородица, — празднувалъ го въ обикновенитѣ у славянитѣ отъ източно вѣроизповѣдание форми. Прокичъ се възползувалъ отъ разказа на Скилица (въ компилацията на Кедреновата хроника) за коварното нападение върху непокорния „български войвода Ивацъ", което извършилъ византийскиятъ патриций, управитель на Охридъ, Евстатий Дафномила. Следъ смъртьта на царь Иванъ Владиславъ, убитъ въ началото на 1018 година при стенитѣ на Драчъ, Македония преминала въ властьта на Византия. Жената на

 

 

1. Сравн., напр., кратката бележка на проф. Йов. Цвиичъ въ неговата статия „Распоред балкански народа” (Гласник Срп. Географ. Друштва. Год. II, Св. 2. Стр. 250—251 ; сѫщо въ чешкия преводъ, въ книгата: J. Cvijić. Balkanské otázky. Praha. 1924. Стр. 102. Вж, сѫщо у Т. Р. Ђорђевић, Македонија (Панчево. 1920), стр. 156—157. Отъ по-старитѣ привърженици на пансърбизма на праздненството семейна служба (слава, светецъ, служба) ще припомнимъ И. С. Ястребoвъ, вж. неговия сборникъ „Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ”. Спб. 1886. 2-ро издание 1889. Не сѫ изгубили своето значение до днесъ възраженията, направени отъ М. С. Дриновъ въ „Извѣстія СПБ Славянскаго Благотвор. Общества”, 1877 год., № 4. (Съчинения. т. II, стр. 385—395.)

 

2. Б. А. Прокић, Војвода Ивац (Братство. IX—X. 1902).

 

3. Подобно указание бѣ направено по-рано отъ Прокича, — направено бѣ въ 50-тѣ години на миналия вѣкъ отъ А. Гильфердингъ въ неговата „Исторія сербовъ и болгаръ” (Русская Бесѣда, 1859 г. Вж. Собраніе сочиненій А. Гильфердинга. т. I. Спб. 1868. Стр. 272 забел.).

 

 

56

 

Иванъ Владиславъ, нейнитѣ синове и боляри изявили покорность къмъ императора Василий II. Само храбриятъ войвода Ивацъ, като избѣгалъ на западъ въ планинскитѣ предѣли на Томоръ (между рѣката Дѣволъ съ нейния притокъ Томорица и рѣката Озумъ), не се предавалъ, не гледайки на нееднократнитѣ предложения на византийския василевсъ. Непокорностьта на войводата въздържала императора отъ похода къмъ югъ, къмъ Драчъ. Охридскиятъ управитель Евстатий Дафномила решилъ съ коварство да покори Иваца. [1] На охридския архонтъ Евстатий Дафномила станало известно, че покорението на Иваца и трудноститѣ на тази работа доставяли голѣма грижа на императора, и решилъ да направи това. Той открилъ своя плань на двама най-вѣрни свои слуги, условилъ се съ тѣхъ и се заловилъ за работа. У Иваца предстояло тържествено праздненство — Успѣние Богородично. На този праздникъ той ималъ обичай да събира на угощение не само съседи и близки, но и мнозина изъ отдалечени мѣста. На праздника отишелъ и Евстатий, безъ да бѫде поканенъ, и, като срещналъ стражата, която пазѣла входоветѣ, казалъ имъ да съобщатъ на войводата, кой е и да му кажатъ, че идва да се повеселятъ заедно. Когато тѣ (стражата) съобщили, Ивацъ се очудилъ, че неприятельтъ дошелъ доброволно и се предава въ рѫцетѣ на врага, но все пакъ заповѣдалъ да дойде, и когато се явилъ, приелъ го съ радость и се цѣлуналъ съ него. Когато се свършила утринната служба, всички събрани се пръснали по своитѣ помѣщения, a Евстатий дошелъ при Иваца и го помолилъ да отдалечи на кратко време другитѣ, защото ималъ намѣрение да поговори съ него насаме за нѣщо много важно и полезно за него. . .". [2] Ивацъ, не подозирайки коварството, изпратилъ слугитѣ си, хваналъ за рѫка Евстатия и отишелъ съ него въ едно уединено мѣсто въ градината. Тамъ Евстатий съ хвърлилъ върху Иваца, повалилъ го, затворилъ му устата съ рѫка и извикалъ двамата си слуги, които се намирали недалечъ. Тѣ затъкнали устата на Иваца съ дреха, ослѣпили го и го хвърлили на двора, a сами, като се въорѫжили, се скрили на горния етажъ на дома като очаквали нападението на хората на Иваца. Народътъ се събралъ,

 

 

1. В. Н. Златарски, История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. I. Часть 2. София 1927. Стр. 770—784.

 

2. G. Cedrenus. II, 470—471 (corpus scriptorum historiae Byzantinae).

 

 

57

 

искалъ да отмъсти на убийцитѣ. Евстатий, стоейки на прозореца, се обърналъ къмъ събралитѣ се съ речь, като ги заплашвалъ съ гнѣва и отмъщението на василевса, ако убиятъ него — Евстатия; разправата съ Иваца била направена по разпореждането на императора, a не по лична вражда. „Събрали се мѫже! Нѣмахъ никаква вражда къмъ вашия князъ, и вие сами всички ще потвърдите това, тъй като добре знаете, че той е българинъ, a азъ — ромеецъ, и при това не отъ ония, които живѣятъ въ Тракия и Македония, но изъ Мала Азия, която се намира толкова далечъ отъ васъ — това знаятъ сведущитѣ. . .” [1]. Евстатий опредѣлено показва на етническата принадлежность на Иваца: Βούλγαρος.

 

Ний напомнихме още веднъжъ този разказъ, за да покажемъ всичката безосновность на утвърѫдаване на единъ или другъ специфиченъ видъ праздненство, което устройвалъ Ивацъ въ деня на Успѣние Богородично. На единъ голѣмъ, може би, храмовъ праздникъ Ивацъ, както и други христяни, особено богатитѣ, поканвалъ гости; той билъ готовъ да приеме врата си, като го нарекълъ гостъ. Сутриньта [!], както се предполага, станала молитвата или черковната служба, a следъ нея присѫтствуващитѣ си разотишли по отреденитѣ имъ помѣщения. Това е всичко. Тукъ не сѫ указани никакви черти праздникъ бмло по типа на „слава", било по курбански типъ.

 

Нерѣдко oтдѣлни членове на семейството иматъ своя светецъ патронъ. Въ обреда установяване на личната служба най-важно значение иматъ свѣщитѣ. На масата-триножникъ се закрепватъ 3 свѣщи. Всѣка една отъ тѣхъ е посветена на отдѣленъ светецъ. Старейшината ги кади. Следъ това лицето, комуто се опредѣля „служба", взима една отъ горящитѣ свѣщи. Старейшината, кръстейки се, извиква : „Хайде нека е честитъ и благословенъ светецъ (св. Илия, св. Димитъръ или нѣкой другъ). Нека те пази и закриля отъ зло и нека ти бѫде помощникъ въ всичко!" [2]

 

Обредътъ опредѣляне на светеца-покровителъ изразително е билъ представенъ още въ 60-70-тѣ години на миналия вѣкъ въ Придунавска България. Свѣщитѣ и неизмѣнниятъ курбанъ съставятъ главни елементи на този обредъ.

 

 

1. Ibid., 473.

 

2. Д. Мариновъ, Народна вѣра 540.

 

 

58

 

„За да растатъ децата добре, нуждно е да се принесе въ жертва на нѣкой светецъ агне, вино, медъ и пр. Изборътъ на светеца става по следния начинъ: запалватъ свѣщи предъ три икони, по една предъ всѣка; довеждатъ следъ това момчето, и когато последното хване попаднала му свѣщь, то иконата, предъ която тя е горѣла, показва светеца, на чието особено покровителство бива довѣрено момчето; окрѫжаващитѣ го при това пѣятъ и му принасятъ въ жертва разни дарове, като произнасятъ следнитѣ думи: „Тази жертва ти приносимъ тебѣ, свети (Михаилъ)!" Следъ това заколватъ агне и устройватъ общъ пиръ, на който изѣждатъ всичко приготвено [1].

 

Семейна служба извършватъ и албанцитѣ. Това праздненство у албанцитѣ е свързано съ чествуването на онзи светецъ, чието име носи старейшината на дома. Колене курбанъ непремѣнно става на този день у албанцитѣ. Ето съобщението на Hecquard, което се отнася до гегитѣ (съобщението е отъ 40—50-тѣ години на XIX в.).

 

„Всѣки планинецъ-албанецъ празднува деня на своя патронъ. Въ този день той приема гости — своитѣ роднини и другари, които той е принуденъ да ги нахрани и нагости най-добре въ течение на цѣлия день. Този обичай е толкова наложителенъ за това бедно население, че планинцитѣ считатъ себе си за недостойни, ако въ този день не заколятъ нѣколко овни. Нерѣдко се случва, щото този, който нѣма овни, да ги открадне отъ съседнитѣ племена, за да въздаде честь на светеца, чието име той носи. Планинцитѣ разказватъ, че единъ беденъ житель отъ Schialla (Skala въ Мати?), чието име не се намирало въ календаря, никога не посрѣщалъ гости и билъ подхвърлянъ на насмѣшки отъ страна на своитѣ другари, които го обвинявали въ скѫперничество. Той тръгналъ да търси мисионера, за да му разкаже за своитѣ неприятности и да го помоли да му промѣни името. Свещеникътъ го съжалилъ и му заповѣдалъ да си избере онзи светецъ, който му се най-много харесва. Планинецътъ казалъ да го нарекатъ Иванъ и незабавно съобщилъ на своитѣ другари за постигнатия успѣхъ. Тѣ заедно съ него се зарадвали за този успѣхъ и следъ нѣколко дена отишли при него да го поздравятъ съ праздника, който толкова пѫти се празднува въ годината, че преди да се е билъ

 

 

1. Ф. Каницъ, Дунайская Болгарія. 1860—1875. Спб. 1876. Стр. 81.

 

 

59

 

свършилъ у планинеца не останали овни. Той пакъ се отправилъ къмъ свещеника и го помолилъ да му покаже образа на неговия светецъ. Свещеникътъ го повелъ въ черква, гдето се намиралъ Иванъ Кръститель, облѣченъ само въ овнешка кожа. „Аxъ, мой бедни светецо!, извикалъ планинецътъ, защо, преди да избера твоето име, не се сѣтихъ да погледна на тебе? Ако те бѣхъ видѣлъ, че си така лошо облѣченъ, азъ безъ съмнение щѣхъ да разбера, че ти си доведенъ до това състояние на бедность затуй, защото си ималъ много праздници и другари". Отъ тогава, казва преданието, планинецътъ оставилъ името Иванъ и отново приелъ онова, което ималъ по-рано" [1].

 

Подобенъ разказъ сѫществува и у българитѣ въ Македония. Въ Кичевско, напр., разказватъ така. Съседи укоряватъ единъ „рисянинъ", защото кръстилъ децата си кого Петко, кого Траянъ, кого Търпе, Ружа. . . Неизвестно е, кога е тѣхниятъ светецъ (сфèтецъ), за да би било възможно да попразднуватъ, да пийнатъ ракия. Приятелитѣ го посъветвали: ако се роди още едно дете, то „избèри си отъ сфетцитѣ ф църква, на кой сфèтец мѝлуешъ, тàка и ѝме клàй му”. — „Мòшне ỳбоо" — се съгласилъ бащата на децата безъ светци. Родилъ му се още единъ синъ. Нарекълъ го Иванъ. Дошли гости, „му го чèстиле новотò-име, и той и прèчекалъ со рàдость, со сè-сърце". Не минали и три дни, когато пакъ дошли сѫщитѣ гости. „Чèстито име, чèстито име", — завѝкале и му кàжале, òти дèнта ѝмало праздникъ сфèти-Иòановъ". Повече отъ двадесеть пѫти чествувалъ нашиятъ „рисянинъ" гоститѣ въ име Иоаново и се разорилъ. Веднъжъ запалилъ въ черква свѣщь на свети Иоана, a после „се зàпулилъ (се вглèалъ) во òбразотъ на сфèтецотъ, ѝздифналъ и прогòорилъ : „Оф, сиромашецъ, затоа си ми безъ кòшула, зàтоа, зàтоа со рèменъ си ми òпашанъ! Ракѝари те дòнесли до той редъ". [2]

 

Неоснователно е твърдението на сръбскитѣ етнографи, че именниятъ день въ Македония е въведенъ въ неотдавнашно време отъ българското духовенство въ противовесъ на

 

 

1. Н. Hequard, Histoire et description de la Haute Albanie ou Guégarie. Paris. (S. a), стр. 390—391.

 

2. Новини, год. III. № 40.

 

 

60

 

славата [1]. И далечъ отъ Македония, въ планинитѣ на Албания, празднуватъ въ форма на семейна служба имения день на главата на дома.

 

 

    III

 

Ha българската семейна служба съответствува у сърбитѣ както бѣ показано по-горе, слава или кръстно име (крсно име, благдан, свети, свето). Въ тѣзи праздненства у българитѣ и сърбитѣ сѫществуватъ общи елементи. Тѣзи праздненства иматъ обща основа: култъ къмъ предцитѣ, облѣченъ въ християнски форми. Еднаква е и цельта на праздненството: като поменаватъ, ублажаватъ предцитѣ, по-късно християнския светецъ, искатъ да постигнатъ благополучие за живитѣ членове на семейството. При българското и сръбското праздненство се употрѣбяватъ еднакви предмети : кравай, коливо (жито), темянъ, свѣщи. Но българскитѣ славяни и при семейната и при общата служба колятъ курбанъ. Курбанътъ съставя характерна черта на българското праздненство, която го отличава отъ сръбската слава. Различие има и въ самия продесъ на праздненстwото, и възначението на неговитѣ основни елементи. Въ сръбската слава преимуществено значение има чупенето на хлѣба. Съответенъ моментъ има и въ българската служба, но той не се извършва така тържествено както у сърбитѣ. Само въ югозападна България придаватъ на този моментъ по-голѣмо значение. Въ другитѣ мѣста, въ Македония, става обикновено черковно благославяне на хлѣба.

 

Въ юго-славянската етнографим се придаваше много голѣмо значение на славата и курбана отъ гледна точка на принадлежностьта на участницитѣ въ тѣзи тържества къмъ тази или онази етническа група (къмъ сръбската или българската). Особено категорични бѣха твърденията относно етническото значение на славата. „Где је слава — там је србин". По мнението на нѣкои отъ сръбскитѣ етнографи обичаятъ

 

 

1. Вж. напр. въ книгата на Пaвлoвић, Малешево и малешевци. Беогр, 1929, стр. 195. И въ сръбската белетристика е започналъ да прониква въ последно време този мотивъ : ужъ българското духовемство на сила въвело въ Македония празднуването на именнитѣ дни. Така, напр., въ разказа на К. Ђорђевић: „Камбанџија”, помѣсгенъ въ списанието „Jужни Преглед”, № 3, мартъ, 1929 (Скопље).

 

 

61

 

слава билъ възникналъ у предцитѣ на сърбитѣ още преди тѣхната поява на Балканския полуостровъ, — възникналъ въ най-близко родствени и етнически обединени групи [1]. Следва да се признае, че действително крсно име — въ цѣлия съставъ на праздненството, a не по отдѣлни елементи, — е характерно за сърбитѣ въ по-късно време. Но що се отнася до значението на това праздненство за историческата етнография, то е необходимо да се има предъ видъ възможностьта отъ заимствувания на елементи отъ едно или друго праздненство, толкозъ повече въ общо-религиозни форми, — заимствувания отъ съседни групи. Освенъ това трѣбва да се опредѣлятъ времето и обстоятелствата на възникването на основнитѣ елементи на славата. Както ще покажемъ по-долу, основата е много стара, общославянска. Тя възхожда къмъ праславянския периодъ, но не въ този видъ, не въ съчетание на тѣзи елементи, въ което е представена у сърбитѣ. Комбинацията на старитѣ елементи и тѣхното видоизмѣнение сѫ станали доста късно, въ течение на нѣкой периодъ отъ живота на сърбитѣ на Балканския полуостровъ. Самитѣ елементи на славата не представятъ специфични особености на това праздненство: тѣ сѫ свойствени и на други обреди и не само у сърбитѣ, но и у българитѣ, у руситѣ и отчасть у западнитѣ славяни.

 

Слава или крсно име представя отъ себе си праздненство въ честь на светеца, патронъ на семейството или на общината. Славата бива семейна или общинска.

 

Обреднитѣ предмети на семейната слава съставляватъ кръстната свѣщь (крсна свећа), кръстниятъ кравaй , (крсни колач), вино, темянъ, и кoливo (коливо). Последното не се употрѣбява у сърбитѣ въ приморската область.

 

Свѣщьта има много важно значение. Безъ нея не може да има слава. Кръстната свѣщь е длъженъ да запали („да прислужи") самъ домакинътъ на кѫщата, когато дойде свещеникътъ да разрѣже кравая или когато настѫпи най-важниятъ моментъ — издигане въ слава („дизање у славу"). Той трѣбва да я угаси съ винo или съ кѫсче хлѣбъ, полѣто съ вино. Този кѫсъ хлѣбъ следъ това се изѣжда. Не казватъ въ тоя случай: „угаси свијећу", но „обесели" или

 

 

1. Вж. въ „Гласник Скопског Научног Друштва”. І. 1925. Стр. 280.

 

 

62 

 

„утјеши свијећу ". Така гасятъ свѣщьта и при друго праздненство (отъ сѫщото значение) — на божикь.

 

Ріко сърбинътъ нѣма наследници, то нѣма кой да запали славска свѣщь следъ неговата смърть. „Угасна му свѣщьта" („угаси му се свијећа"), — казватъ за такъвъ сърбинъ. А това е най-тежкото за сърбина.

 

За праздненството слава необходими сѫ нѣколко oбредни хлѣба: колач, крстак (света пресвета), поскурица (летурђија), погача (праја). Поскурницата има значение на просфора. Тя се освещава на проскомидията и при излизане отъ черква се раздава на кѫсчета на околнитѣ за поменъ на умрѣлитѣ. Така е и у българитѣ, така е сѫщо и у руситѣ.

 

Коливото се приготовлява така, както и у българитѣ, и въобще така, както у руситѣ. To се кади въ черквата, полива се съ вино, a следъ това се раздава предъ черквата или се занася въ кѫщи: съ коливо се угощаватъ гоститѣ. По селата вмѣсто коливо се употрѣбява варена пшеница, смѣсена съ медъ. Тази пшеница, следъ освещаването въ черквата, раздаватъ предъ черквата или дома „среће ради". Вмѣсто названието „коливо” се употрѣбяватъ названията панаија, житo.

 

Обредното употрѣбление на виното: съ вино поливатъ колача и коливото и въ момента на издигане въ слава непремѣнно пиятъ вино всички членове на семейството, включително съ децата и гоститѣ.

 

Процесътъ на праздненството „слава", както и на българската служба се състои отъ три части. Навечерие на славата — нàвечери или навечје. При празднуващия слава се събиратъ презъ нощьта съседитѣ и приятелитѣ. Когато се събератъ гоститѣ, момата или младата невеста донася вода и имъ полива рѫцетѣ. Следъ това домакинътъ донася свѣщь, кадилница съ огънь, запалва отъ този огънь свѣщьта, прилепва я на стената, която е обърната на изтокъ, кади свѣщьта, иконата, себе си и всички гости. Всички събрани се иолятъ. Домакинътъ произнгся приблизително следната молитва:„Боже милостиви, помози; свети Никола, Moje крсно име, буди ми у помоћи, свуда и на сваком месту. Света Тројице, жива Богородице, сачувај ме од сваке муке и душманске руке; јутрошње јутарце, јарко сунашце, на радост ми освани и ограни..." и т. н.

 

 

63

 

Следъ това следва вечерята. Женитѣ не взиматъ участие въ навечерието, освенъ женитѣ гости и омѫженитѣ другаде, дошли на праздненство въ родния домъ (одива).

 

Следващиятъ день е день на славата. Сутриньта домакинътъ или нѣкой другъ членъ на семейството отива въ черква. Тамъ занасятъ свѣщь, коливо, темянъ, масло, хлѣбъ. Свѣщьта запалватъ на черковния свѣщникъ или на житото, което слагатъ на пода предъ олтаря. Маслото и темянътъ предаватъ на черквата. Проскурата или кръстака занасятъ въ олтаря за раздробване на кѫсчета като просфора. Следъ свършване на литургията, свещеникътъ освещава житото и хлѣба. Молитвитѣ, които се четатъ надъ тѣхъ, сѫ молитви за упокоение на умрѣлитѣ и за благополучие на живитѣ. Но главното тѣхно съдържание е поменаване на мрътвитѣ, моление за тѣхъ. Въ Херцеговина надъ житото се четатъ ония молитви, които се четатъ и на панахида за умрѣлитѣ.

 

Свещеникътъ полива житото съ вино. Следъ това му подаватъ славския кравай. Свещеникъть го разрѣзва и го полива съ вино, казвайки : „Колач ломили, Бога молили; колач преливали вином, дом се преливао миром, животом, здрављем и сваким добром, Боже дај." Свещеникътъ издига кравая и заедно съ стопанина го завъртва и пѣе: „Исаие ликуй . . .”, после „Святии мученици, иже добрѣ страдальчествувавше . . .”. Въ време на пѣенето свещеникътъ и стопанинътъ на кѫщата въртятъ заедно три пѫти колача (кравая), чупватъ го, отпиватъ малко отъ виното, съ което сѫ поливали колача и цѣлуватъ последния. Една часть отъ колача свещеникътъ взима съ себеси, другата я предава на стопанина. Тази половина я раздаватъ предъ черквата или я носятъ дома. Въ Ужица свещеникътъ предъ поливането на хлѣба съ вино, произнася: „Co духи праведныхъ скоичавшихся. . .” и ектения за упокоение на душата. Преливайки колача съ вино, той казва: „Во слава и честь святого (името), егоже молитвами спаси и помилуй здѣ предстоящихъ сродниковъ" и следъ това : "Во блаженомъ успении всѣхъ усопшихъ здѣ нынѣ поминаемыхъ" и на края „Co святими упокой. . ." И тукъ е ясно изразено поменното значение на праздненството.

 

Като се завърне въ кѫщи, главата на семейството заедно съ гоститѣ пристѫпва къмъ обѣда. Ако колачътъ не е осветенъ въ черквата, то дохажда свещеникъ въ кѫщи да го освети.

 

 

64

 

Следъ четвъртата чаша настѫпва главниятъ моментъ — издигане въ слава („дизање у славу"). Ако колачътъ не е билъ разрѣзанъ, той се разрѣзва въ това време. Стопанинътъ взима колача, свѣщьт, кадилницата съ огънь. Свѣщьта и колача той поставя на горния край на масата. Запалва свѣщьта отъ огъня на кадилницата и я поставя на колача. Кади свѣщьта, колача и гоститѣ. Следъ каденето стопаниньтъ взима чаша съ вино и произнася наздравици. Следъ наздравицитѣ гоститѣ взиматъ по три пръсти жито съ думитѣ: „Нека је на здравље, да Бог да̑”.

 

Ако колачътъ не е билъ разрѣзанъ и осветенъ въ черква, то домакинътъ го взема, поставя го на главата си (въ Херцеговина) и го чупи на половина. Свещеникътъ полива хлѣба съ вино и произнася многочислени славословия. Въ други мѣста колача чупятъ четирима отъ гоститѣ, a домакинътъ правя 40 „митании." Въ Левачъ единъ отъ гоститѣ изпълнява важнитѣ длъжности при праздненството и се нарича колачарь („колачар"). Ето единъ моментъ отъ чупенето на колача отъ колачаря. Следъ наздравицитѣ домакинътъ постгвя предъ него чаша съ вино. Колачарьтъ взима колача и ножъ и като започва да го реже, казва : „У славу и част Светаго Николе!" Изведнъжъ като се спира, извиква: „Пиши, шта ћеш, домаћине, запе плуг за пањ!" Домакинътъ обещава: „Ардов вина и печена свиња!" Колачарьтъ заедно съ домакина и гоститѣ издигатъ колача и го завъртватъ три пѫти. „Величај, Боже, дом и домаћина!" Като счупятъ колача, колачарьтъ и домакинътъ се цѣлуватъ три пѫти, казвайки : „Христ посред нас!"

 

Въ нѣкои мѣстности домакинътъ издига часть отъ своя колачъ до тавана, „за да расте пшеницата до тавана".

 

По-нататъкъ следватъ чаши съ вино и наздравици. На масата донасятъ ястията. Презъ време на обѣда пиятъ, здравославятъ, лѣятъ.

 

Праздненство, не така тържествено, става и на другия день на славата. Този день се нарича окриље, или појутарје, патарица (сравн. българската патерица), испрaтња, комшиски дан. Това е 3-тата часть на праздненството. Тя обхваща и 3-тия или и 4-тия (гостински или пријатељски дан или устaвци).

 

Така изобщо става праздненството на семейната слава.

 

Освенъ това има още и общинска слава.

 

 

65

 

Всѣко село веднъжъ въ годината празднува деня на своя светецъ покровитель. Мѣсто на праздненството е черковниятъ дворъ или, при липса на черква, „запись" (запис). т. е. мѣсто, гдето се намира или се е намирало дърво съ изрѣзанъ на него кръстъ. Въ навечерието на праздника и сутриньта въ деня на праздника има служба въ черквата или при записьта. Следъ службата свещеникътъ раздава на неженени момчета икони и голѣмъ кръстъ. Това сѫ кръстоношитѣ. Вървейки отъ лѣво на дѣсно кръстоношитѣ и всички участници въ праздненството обикалятъ два пѫти черквата или записьта и после отиватъ по селото и по полето. Въ нѣкои мѣстности женитѣ хвърлятъ на кръстоношитѣ хлѣбни зърна, a тѣ ловятъ зърната „за щастие." При всѣка селски запись процесията се спира, свещеникътъ чете молитви; въ нѣкои мѣстности той три пѫти полива записьта съ вино. Следъ връщане на черковния дворъ или при общоселската запись слагатъ обѣдъ. На този обѣдъ, както и на семейната слава, свещеникътъ чупи колачъ. Следъ обѣда произнасятъ наздравици, както и на славата. [1]

 

Семейна и общинска слава се извършватъ и у aлбaнцитѣ — малисари (въ Малесия, на северъ и североизтокъ отъ Шкодра). Семейната слава има черти на сръбската слава. Тѣзи албанци сѫ я приели отъ сърбитѣ. [2] У сѫщитѣ албанци тържествено запалватъ вечерьта на 24 декемврий коледно дърво — buzi или buzrni. [3]

 

Както виждаме отъ гореизложеното, всички главни моменти на славата, семейна и общинска, сѫ облѣчени въ христянски форми. Това е черковенъ поменъ и чествуване на умрѣлитѣ. Заедно съ това се изразява и молба за

 

 

1. Описания на слaвaтa: М. Милићевић, Славе у срба. (Годишњица Н. Чупића. I–II. 1877. стр. 91—162);  Вук Ст. Караџић, Српски рјечник. S. N. „крсно име”, „слава”, „прислављати", „завјетин;” Пл. Кулаковский, Праздникъ „Слава” у сербовъ, (Русскій Вѣстникъ, томъ 167, 1883 г. сентябрь.);  И. С. Ястребовъ, Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ. Спб. 1886, 2-ро изд. 1889;  Д. Сульменевъ, Праздникъ славы у сербовъ (Славянскія извѣстія, 1909, № 6);  Вл. Скaрић, Постанакъ крснога имена (Гласникъ земаљског Музеја у Босни и Херцеговини. XXXII. 1920, кн. 3—4.)

 

2. А. Joвићевић, Малесија (Срп. Етн. Зборник, књ. XXVII, 1923. Стр. 125—128.

 

3. Joвaновић, Ibid. 128;  Schneeweis, 175—176.

 

 

66

 

благополучието на живитѣ. [1] Самата черква е преобразила въ поменъ на умрѣлитѣ много елементи отъ култа на предцитѣ и героитѣ. Отъ черквата сѫ били усвоени отъ мѣстното население нейнитѣ богослужебни форми и били свързани съ елементи на по-ранни съответствуващи праздненства. Свѣщитѣ, темянътъ, маслото — това сѫ принадлежности на черковнитѣ потрѣби изобщо, a сѫщо така и обредътъ на поменуване умрѣлитѣ въ частность. Освещаването на хлѣба и поливането му съ вино (въ славата и службата) идватъ отъ черквата. Раздаването на жито и кѫсчета осветенъ хлѣбъ, — това сѫ елементи на черковното поменуване умрѣлитѣ, както то се извършва у славянитѣ отъ източно вѣроизповѣдане. Наистина, тѣзи предмети и действия, съ видоизмѣнения въ формата и значението, сѫ проникнали въ черквата подъ влияние на дохристянскитѣ вѣрвания. [2] Ho у сърбитѣ, както у българитѣ и руситѣ, тѣзи предмети и действия на поменнитѣ праздненства сѫ представени преимуществено въ черковна форма. Християнското, черковното значение на елементитѣ на сръбската слава и на българската служба особено ярко е било изразено въ Призренската планина, до нейното окончателно помохамеданчване. Въ селото Бродъ жителитѣ не сѫ имали свещеникъ. Службата или славата сѫ замѣнявали съ причастие: жителитѣ чупѣли кравай предъ разрушената черква, поливали го съ вино и по такъвъ начинъ се причестявали. [3] Както ще покажемъ по-доле, предметитѣ, които се употрѣбяватъ при славата (службата), сѫ се употрѣбявали и въ дохристянския култъ на славянитѣ; но тѣзи предмети и тѣхното обредно значение сѫ били подхвърлени на силно въздействие отъ страна на черквата.

 

Цѣлото главно тържество на сръбската слава напомня древнохристянскитѣ агапии въ честь на мѫченицитѣ. Въ култа на мѫченицитѣ се отражаватъ нѣкои елементи отъ почитането на предцитѣ-герои [4]. При праздненството въ честь на мѫченицитѣ

 

 

1. Вж. въ изследването на проф. М. Мурко: „Das Grab als Tisch.” (Wörter und Sachen. II. 1910.)

 

2. Вж. въ книгата на S. Еitrеm, Opferritus und Voropfer der Griechen und Römer. Kristiania. 1915.

 

3. И. C. Ястребовъ, Стара Сербія и Албанія (Споменик. XLI. 1904. Стр. 96.)

 

4. Е. Lucius, Die Anfänge des Heiligenkults in der christlichen Kirche. Tübingen. 1904.

 

 

67

 

се устройвали на гробоветѣ пиршества — агапии въ честь на умрѣлитѣ. Западната черква упорито е преследвала тѣзи пиршества и ги извела изъ употребление въ своитѣ области. Но на изтокъ тѣзи пиршества сѫ се държали и по-късно. Още въ края на VII. в. синодътъ въ Цариградъ билъ принуденъ да издаде запрещение на агапиитѣ въ черквата и да отхвърли обичая, който се практикувалъ въ Армения: да се вари месо въ олтаря и по езически маниеръ да се предава на свещеника. [1] Елементи отъ тѣзи надгробни праздненства сѫ останали въ черковно употрѣбление и до наше време. Указание на връзката съ култа на мѫченицитѣ представлява и едно милитвословие при освещаване въ черква на славянския кравай: „Святии мученици, иже добрѣ страдальчествовавше и вѣнчавшеся, милитеся ко Господу, помиловатися душамъ нашимъ." Този култъ е могълъ да се отрази и въ българскитѣ „служби". Черковното въздействие е било толкова по-значително, понеже при черквата сѫ се намирали гробоветѣ на родственицитѣ на приходещитѣ. Черквата е освещавала помена на мрътвитѣ. Къмъ черквата се устремявали всички, на които е била скѫпа и важна паметьта на починалитѣ и на които е било нуждно да ги почетатъ. Даже различието въ религията, което се е появило по-късно, преходътъ въ мохамеданство, не е отблъсквало отъ християнската черква, около която лежали предцитѣ на потурченитѣ.

 

За възникването на сръбската слава и българската служба, за причисляването имъ къмъ праздненството на едни или други христянски светци, е могло да съдействува храмовото праздненство. Въ много сръбски и български села „славятъ" или „служатъ" въ деня на онзи светецъ, на чието име е посветенъ храмътъ (св. Георги, Николай, Пантелеймонъ и др.). Храмовото праздненство, което е обхващало редъ родствени и близки семейства, е могло да стане традиционно. Могло е да има такива случаи, когато храмовото произхождение на славата или службата се забравяло; разрушавалъ се храмътъ или пъкъ населението се е отдалечавало отъ него. Но традицията да се извършва праздненство въ деня на единъ или другъ светецъ се е запазвала: това праздненство ставало семейна или общинска служба или слава. [2]

 

 

1. М. Murko. Das Grab als Tisch. Стр. 112.

 

2. Bл. Скарић, Постанак крсног имена (Гласник Земаљског Музеја у Босни и Герцеговини. XXXII. 1920. књ. 3—4. Стр. 253—258).

 

 

68

 

Както показва семейната служба въ южна и източна Македония (вж. по-горе бележкитѣ за кукушката и костурска служба), при опредѣляне на праздненството се отражава чествуването на онзи светецъ, чието име носи най-стариятъ въ семейството. Чествуването на именния день на нѣкой членъ отъ семейството (мѫжъ, разбира се) се е отразило така сѫщо и върху славата (службата), Въ това чествуване има елементи отъ черковно и старо, демонологическо произхождение. Такива елементи на именно чествуване, като издигането на обреденъ хлѣбъ, не сѫ нито сръбска нито българска особеность, a сѫ унаследени отъ предцитѣ на българитѣ и сърбитѣ, отъ праславянитѣ. Така чествуватъ именния день и руситѣ: издигатъ имененъ пирогъ надъ главата на именника и тамъ го чупятъ.

 

Освенъ черквата, силно въздействие върху формитѣ на сръбската слава и българската служба е оказала етническата и културна срѣда, въ която сѫ попаднали на Балканския полуостровъ тѣзи славяни. Върху сръбското праздненство се отражаватъ гръцко и особено римско влияние. Ценни указания относително гръцко-римскитѣ елементи въ сръбската слава сѫ направени отъ Вл. Скарић. Така, славското угощение по мнението на Скарича, се явява подражание на гръцки и предимно римски образецъ. „Управо је за чудо, како је далеко ишао наш народ у копирању својих грчких и римских узора и како ни вијекови нијесу створили промјена у начину гошћења. При погледу на ту сличност морамо се питати, да ли крсна ужина има у себи уопће штогод, што није туђе, него наше, оригинално, донесено из раннје сјеверне домовине. И не само крсна гозба, него и оне друге, које се приређују у разним свечаним приликама, носе на себи тип својих класичних узора, a славска је њена готово ни мало не промијењена копија" [1]. Ако и цѣлото славско угощение да не представлява точно копие на римския оригиналъ, то несъмнено е, че нѣкои елементи и части отъ славската вечеря и обѣдъ сѫ възникнали подъ римско влияние. Това влияние е могло да се отрази и на следващитѣ явления — върху маниера на наздравицитѣ при чашитѣ. Съ това може да се сравнява часть отъ римското пиршество comissatio, презъ време на която били произнасяни кратки тостове [2]. Наддѣляващето значение на виното въ славското

 

 

1. Скарић, op. cit. Стр. 258—259.

 

2. I. Marquardt, Das Privatleben der Römer. I. Leipzig 1879. Стр. 326.

 

 

69

 

праздненство, a не на кървавата жертва, сѫщо така може да указва на римска сфера на въздействие. Печената свиня, която се поднася на славския обѣдъ, е съставяла предметъ на жертва у римлянитѣ на гроба на умрѣлитѣ [1]. Самиятъ мотивъ на славата — чествуване на духа покровитель на семейството и рода, — е старъ; той е могълъ да намѣри подръжка и съответствено обредно оформяване въ римската срѣда, тъй като въ тази срѣда — „nullus locus sine genio" (Servius). Почитането на гения, неговиятъ домашенъ култъ е билъ въ сила още въ края на IV-я вѣкъ, както свидетелствува запрещението на императоръ Теодосий да се принася жертва на домашнитѣ покровители: „nullus omnino secretiore piaculo Larem igne, mero Genium, penates odore veneratus accendat lumina, imponat tura, serta suspendat" (Cod. Theod. XVI, 10, 15). Избѣгвали сѫ да принасятъ кървави жертви [2].

 

Сръбската слава и българската служба иматъ по 3 части. Отъ тѣхъ важно значение иматъ навечерието и самиятъ праздникъ. Въ тѣзи части се отражаватъ елементитѣ на две стари праздненства: дохристиянско и християнско. Навечерието на праздника е предназначено на почитьта на прежния покровитель прадѣдъ-герой. Следващиятъ пъкъ день е праздненство на по-късния замѣстникъ прадѣдъ-герой. Това раздвоение на праздненството особено ясно се вижда у българитѣ, както бѣ показано по-горе въ описанието на общинския курбанъ въ леринското село Пътеле. To има мѣсто съ сѫщото значение, макаръ и по-слабо изразено, и въ сръбската слава (навечери). Възможно е, това раздвоение да е станало самостоятелно. Но възможно е да се свързва и съ съответното явление у гърцитѣ и римлянитѣ. Сравнете именно гръцкото и римско предварително жертвоприношение, което е имало нѣкога самостоятелно значение на жертва на духоветѣ, демонитѣ,

 

 

1. Marquardt, Ibid , I, стр. 365—366.  М. Nilson, Studien zur Vorgeschichte des Weihnachtsfestes (Archiv für Religionswissenschaft. XIX. Стр. 67): Ed. Schneeweis, Die Weihnachtsbräuche der Serbo-kroaten. Wien. 1925. Стр. 203.

 

2. Paulys, Realencyklopädie der class. Altertumswissenschaft. Bd. VIII. (1912). 1160;  W. H. Roscher, Ausführliches Lexikon der griechischen und römischen Mytologie. Bd. II. Стълб. 1878;  E. Samter, Familienfeste der Griechen und Römer. Berlin. 1901. Anhang. Die Entstehung des Larenkultes, стр. 105 след.

 

 

70

 

които обитаватъ дадена область. Ролята на демонитѣ е преминала къмъ героитѣ, духоветѣ на умрѣлитѣ. По-късно героитѣ били измѣстени отъ боговетѣ. Започнали да принасятъ жертвени угощения, надгробни обѣди на боговетѣ. Но не били забравени и героитѣ. Така, у гърцитѣ въ навечерието вечерьта или презъ нощьта, принасяли предварителна жертва на героя, a на другия день — на бога. Напр., Пелопсъ получавалъ жертва предъ праздненствата на Зевса, Хиакинтъ предъ праздненствата на Аполона и др. Понѣкога героитѣ получавали жертва следъ праздненството въ честь на божеството. Елементи отъ стария култъ на героитѣ е имало и въ семейния култъ на гърцитѣ. Така, първиятъ κρατῆρος се посвещавалъ на олимпийцитѣ, вториятъ — на героитѣ, третиятъ на Зевса-Сотеръ (τῷ Σωτῆρι). Предварителната жертва у римлянитѣ представяла разливане на вино върху малъкъ жертвеникъ — foculus. При това ставало кадене съ нѣкакво си горящо ароматно растение. Следъ това tue ас vinum почнали да се употребяватъ отдѣлно отъ главното жертвено праздненство, — да се употребятъ като prafatio sacrorum. По нѣкога въ навечерието на главното праздненство ставало въ видъ на изкупителна жертва предварително жертвоприношение [1].

 

За другитѣ гръцки, a така сѫщо тракийски елементи въ българската служба ще кажемъ по-долу. А сега относно това праздненство и сръбската слава ще забележимъ, че тѣ съдържатъ въ себе си и елементи много по-стари отъ гръцкото и римско въздействие — елементи общославянски, праславянски. Това е култътътъ на прадѣдитѣ, елементи отъ жертвоприношението на почитания прадѣдо, покровитель на дома и рода. Мотивътъ поменаване на умрѣлитѣ е основенъ мотивъ на тѣзи праздненства у сърбитѣ и българитѣ. Предметитѣ, които иматъ обредно значение въ тѣзи праздненства, иматъ отношение къмъ култа на умрѣлитѣ, къмъ тѣхното поменаване. Нѣкои отъ тѣзи елементи сѫ претърпѣли известно измѣнение подъ влияние на черквата и на мѣстната културно-етническа обстановка. Но употрѣбението на огъня, на горящитѣ аромати, на хлѣба, на варенитѣ хлѣбни зърна, на меда, на водата, на кръвьта не се е явило резултатъ само

 

 

1. Еіtrem, Op. cit. 468—470.

 

 

71

 

на едно странично въздействие. Тѣзи предмети образуватъ въобще необходимитѣ предмети на култа на умрѣлитѣ у всички народи, въ това число и на славянскитѣ. У славянитѣ, частно у руситѣ, българитѣ и сърбитѣ, тѣзи предмети се употрѣбяватъ при поменъ на умрѣлитѣ, [1] a сѫщо така влизатъ въ съставъ на други обреди, свързани съ почитането на предцитѣ: коледни (новогодишни), пролѣтни, жетварски. Особено ярко и пълно е изразено значението на ублажаването на мрътвитѣ и обезпечаването на жетвата въ коледнитѣ праздненства, както това ясно е показано въ работитѣ на В. Чайкановичъ [2] и на Едм. Шнеевайсъ. [3] На коледната вечеря се употрѣбяватъ сѫщитѣ ястия, както и при помена на умрѣлитѣ: жито, орѣхи, бобъ, медъ, риба, прѣсни пити и нѣк. др. Ядатъ на земята, както при помена. Хлѣба не го рѣжатъ, a го чупятъ. Ножове не се употребяватъ: мрътвитѣ се боятъ отъ желѣзни предмети, a въ тоя день тѣхъ ги очакватъ на масата. Оставятъ вино, както при поменния обѣдъ. Оставятъ ядене и напитки за умрѣлитѣ души, изпращатъ часть отъ ястията и напиткитѣ на гробищата, раздаватъ ги на беднитѣ : въ лицето на беднитѣ и странницитѣ могатъ да се явятъ предцитѣ. Въ праздничнитѣ дни умрѣлитѣ посещаватъ дома. Затова всички стоятъ будни или поне единъ отъ семейството. Това бодърствуване напомня бдението при умрѣлия. Палятъ свѣщи на житото. Така е у българитѣ и сърбитѣ. [4] За коледа у руситѣ вж. по-долу. Бъдни вечерь е праздника на умрѣлитѣ въобще. Слава (служба) е праздникъ на умрѣлитѣ на даденъ домъ. Паралелни явления сѫ представяли култътъ на ларитѣ у римлянитѣ и култътъ на героитѣ у гърцитѣ.

 

 

1. Вж. въ изследването на проф. М. Мурко, „Das Grab als Tischft (Wörter und Sachen. II. 1910).

 

2. а) Неколике примедбе уз српски бадњи дан и Божић (Годишньица Н. Чупића. Кіь XXXIV. 1911. Стр. 258—288);  б) Људски и животињски полаженик (въ книгата му „Студије из религије и фолклора.” Беогр. 1924. Стр. 150—156);  в) Бадњи дан и Божић (Срп. Књижевни Гласник. Нова серија. XI. 1924);  д) Бадњи дан и Божић. (Народна Енциклопедија срп.-хрв.-словеначка. 1. стр. 102).

 

3. Edm. Schneeweis, Die Weihnachtsbräuche der Serbokroaten. Wien 1925.

 

4. Описание на българското рождествено навечерие вж. въ книгата на А Мариновъ, „Народна вѣра”. Стр. 279—280. Вж. сѫщо, М. Arnaudoff. Die bulgarischen Festbräuche. Стр. 1—18. Ha стр. 81 библиографски указания. Освенъ това вижъ въ сборника на Миладинови, Бѫлгарски народни пѣсни. 1861. Стр. 521.

 

 

72

 

 

Допълнение.

 

Стопанова гостба. Намѣстникъ.

 

1. Близка по своето съдържание до българската семейна служба е „стопанова гостба”, кахто тя става въ неврокопскитѣ села. [1] Въ тази мѣстность, както и въ други краища на България, благополучието и нещастието на дома зависятъ отъ стопанина. Това е единъ отъ умрѣлитѣ членове на семейството, който притежава споредъ представитѣ на живитѣ нѣкакви изключителни качества. Стопанинътъ се нуждае отъ храна и питие. За това той дава да се разбере или съ чукане по тавана или като съобщава нѣкому отъ членоветѣ на семейството на сънъ. Гостбата на стопанина приготовляватъ женитѣ. На огнището съ разпаленъ огънь горятъ 2 свѣщи. Заколватъ една черна кокошка. Кръвьта ѝ пускатъ въ една дупка, направена въ огнището. Пекатъ кравай отъ най-чисто брашно. Когато гостбата е готова и поставена на полукрѫгла маса при огнището, най-старата отъ женитѣ взима чаша съ вино и я отлива на половина върху огъня на огнището, говорейки въ посока къмъ комина: „Радвай са, стопане, весели са, кукьо!" Следъ това издига кравая надъ главата си и подскачайки го счупва. Напълва 3 чаши съ вино. Взема кѫсъ отъ кравая, намазва го съ масло и медъ, взема краката на кокошката и една чаша и всичко това отнася, като гостба за стопанина, на тавана. Следъ това пакъ разлива половинъ чаша вино върху огъня на огнището, a останалата по комина съ думитѣ: „Цòфти, кукьо! Вèсели са стопане!" И още веднъжъ разлива вино на огнището съ такива думи: „Радвай са, стопане! Весели са, кукьо! Каде одишъ, доòдишъ (по отношение къмъ стопанина), тука да доодашъ, рòса да изпросяшъ; отъ пòля да са връ̀щашъ, тука да доодашъ, грòзде да доносяшъ. . .” Изказватъ се и редъ други пожелания за плодородие и за всѣкакво благополучие на дома. Голѣма е радостьта на семейството, когато забележатъ следъ нѣколко дена, че хлѣбътъ и виното, поставени на тавана, сѫ изчезнали. „Стопанътъ е ялъ! Стопанътъ е пилъ!" Угощаватъ стопанина и въ нѣкои помашки села въ Неврокопско. Само че вмѣсто кокошка колятъ черенъ

 

 

1. Описание на това угощение е дадено въ Сборн. за народни умотв. XIV, стр. 158–188.

 

 

73

 

овенъ, a действуващитѣ лица сѫ не жени, a мѫже. По сведения, събрани отъ Д. Мариновъ, угощаватъ стопанина и въ други краища на южна България. [1]

 

2. Ярки черти на жертва на покровителя на членоветѣ на семейството представя и курбанътъ – нaмѣстникъ, както той се извършва въ Рупчосъ. [2] Болниятъ решава за своето оздравяване да заколе курбанъ. За изпълнение на обреда се набелязватъ единъ мѫжъ и една жена. Този курбанъ колятъ въ сѫбота. Избиратъ черенъ овенъ. Правятъ едно отвърстие на дѣсната страна на огнището. Върху това отвърстие заколватъ овена така, щото кръвьта да изтича въ отвърстието на огнището. Вѫтрешноститѣ сѫщо така поставятъ въ това отвърстие. Съ кръвьта изписватъ кръстове по ѫглитѣ на стаята, гдето лежи болниятъ. На вечеря „на намѣстника" повикватъ едноселцитѣ. Започва вечерята. Запалватъ две свѣщи, една на северната часть на стаята, друга въ южната. Слагатъ трапезата, месото и хлѣба. Взематъ едно блюдо съ вино, поставятъ върху него единъ неголѣмъ хлѣбъ или покриватъ виното, за да не се гледа. Взематъ блюдото така, че подъ неговото дъно поставятъ не много вълна. Всѣки извъртва блюдото три пѫти и отлива отъ него малко на трапезата. Тамъ то стои до другата сѫбота. Взематъ единъ подносъ въ варена пшеница, други — съ месо и дробъ джигеръ, поставятъ отгоре на хлѣбa и раздаватъ всичко това на всѣки единъ отъ поканенитѣ на намѣстника. Следъ това следватъ други гостби. Музика, пѣене съпровождатъ вечерята. На следващата сѫбота пекатъ още хлѣбъ, взематъ отъ полицата блюдото съ виното, вълната и хлѣба, отливатъ още веднъжъ и изѣждатъ хлѣба. Така се свършва намѣстникътъ.

 

Може би не въ такива изразителни актове, но курбанъ за изцеление и въобще за избѣгване на нещастия колятъ въ много мѣста на източна България, както бѣ показано по-горе.

 

 

1. Д. Мариновъ, Народна вѣра. Стр. 564.

 

2. Описание е дадено въ Сборн. за народ. умотв. III, стр. 275.

 

 

74

 

 

*  *  *

 

Заключение.

 

Анализътъ на етнографическитѣ данни, представени погоре, показва, че българската служба (курбанъ) и сръбската слава иматъ за основа стария, общославянски култъ на предцитѣ. Сѫщата основа лежи и въ коледнитѣ праздненства на българитѣ и сърбитѣ. Основнитѣ елементи (предмети и действия) на праздненствата, свързани съ този култъ, сѫ унаследени сѫщо така отъ праславянската епоха. Тѣзи елементи и формата на праздненството сѫ били подхвърлени въ течение на времето въ отдѣлния животъ на славянскитѣ народи на различни въздействия, които сѫ идвали отъ съседната културна и етническа срѣда и отъ черквата. Комбинацията на различнитѣ обредни елементи (предмети и актове) въ описанитѣ по-горе праздненства е възникнала сѫщо така по-късно, въ живота на отдѣлнитѣ славянски народи. Отъ тѣзи комбинации най-късенъ се явява видътъ на праздненството семейна слава (служба).

 

Коледното праздненство представя въ общи черти еднакви елементи у българитѣ и сърбитѣ.

 

Праздненството слава е получило у сърбитѣ другъ видъ въ сравнение съ службата у българитѣ.

 

Освенъ това, у сърбитѣ и българитѣ сѫ представени по два вида слава и служба, които се отличаватъ единъ отъ другъ: единътъ видъ представя семейна слава или служба, другиятъ — общинска (селска).

 

Върху семейната слава и служба много силно се е отразило влиянието на черквата. Старото жертвено издигане на хлѣба и чупенето му били замѣнени съ християнски форми. Черковното освещаване на петохлѣбието, виното, пшеницата и елея е било внесено и въ обреда на семейната слава и служба.

 

Видътъ на семейното праздненство, сформировано у сърбитѣ, получилъ разпространение и въ друга етническа срѣда, именно у южнитѣ съседи на сърбитѣ, у aлбaнцитѣ-малисари (на северъ и североизтокъ отъ Шкодренското езеро). Въ този край по-рано сѫ живѣели сърби. Подъ албански натискъ часть отъ сърбитѣ се оттеглила отъ тамъ, a друга часть се поалбанчила. Но праздненството семейна слава

 

 

75

 

се утвърдило и въ новата етническа срѣда. Въ тоя случай славата не е излѣзла задъ предѣлитѣ на старитѣ поселения на сръбския народъ.

 

Може да се предполага, че на изтокъ сръбскиятъ видъ на семейното праздненство (слава) се е разпространилъ и въ друга етническа срѣда, макаръ и близко-родствена, — преминалъ е задъ границитѣ на сръбскитѣ поселения. Предполагаме това да е станало въ западна България и въ Македония. Въ крайната ивица на юго-западна България и по-далече къмъ Морава, българското население отдавна се е намирало въ близки връзки съ населението, живѣещо по-далечъ на северозападъ, на другата страна на Морава, — съ сръбското население. Обстоятелствата на политическия и културенъ животъ сѫ благоприятствували за сръбското въздействие върху българското население. За връзкитѣ на еднитѣ и другитѣ групи отъ населения ясно свидетелствува тѣхниятъ езикъ: въ звуковия съставъ, въ формитѣ и въ синтаксиса тѣ иматъ редъ общи черти. При политическитѣ обстоятелства на XIV-ия и следващитѣ вѣкове сръбското въздействие е започнало да се отражава и въ Македония (По-стари връзки на македонското население съ сръбското не е имало). Значително е било въздействието на книжовнитѣ хора и черковницитѣ. Рѫкописитѣ съ сръбска редакция, които се появяватъ въ Македония отъ XIV-ия вѣкъ, свидетелствуватъ за това въздействие. Подъ това въздействие сѫ могли да проникнатъ въ българската семейна служба нѣкои черти на сръбската семейна слава, — едно праздненство, осветено отъ черквата и свързано тѣсно съ нея. (Както бѣ показано по-горе, сръбската слава въ нѣкои случаи е възникнала въ връзка съ храмовия праздникъ). Сръбското влияние е било по-силно въ градоветѣ. Тукъ и семейното праздненство показва по-значително въздействие на сръбската слава (Така въ Прилепъ и селата, съседни съ него).

 

Въ Македония и България семейната служба е имала другъ видъ въ сравнение съ сръбската слава. Въ тѣзи праздненства е имало и общи елементи. Най-значителнитѣ oбщи черти сѫ черковнитѣ : източникътъ на въздействие е билъ единъ и сѫщъ — черквата. Били сѫ общи и нѣкoи стари предмети на жертвоприношение и актове.

 

Различието въ сръбската семейна слава и българската

 

 

76

 

семейна служба се заключава въ това, че сръбското праздненство притежава по-голѣмо количество магически действия, отколкото българското. Всички тѣзи актове пoзнaвa и българското праздненство, — но праздненство въ друго време, на бъдни вечеръ. По краищата на юго-западна България семейното праздненство (светецъ) показва сѫщитѣ елементи, каквито се намиратъ и въ сръбската слава, — показва ги, може би, като резултатъ на сръбско въздействие.

 

Своеобразни и изразителни черти сѫ представени въ частното семейно праздненство въ югозападна България, — въ „стопанова гостба" и въ рупчоския „намѣстникъ".

 

По нѣкои мѣстности въ българското семейно праздненство ясно изпъква значението на именния день на най-стария членъ на семейството (Костуръ, Малешево, Кукушъ). И това значение несъмненно се е отразило върху формирането на праздненството и въ други краища (български и сръбски).

 

Въ други краища на България се чествуватъ покровителитѣ на семейството, които сѫ избавили или избавятъ неговитѣ членове отъ нещастия. Въ нѣкои мѣстности избиратъ светеца-покровитель за членоветѣ на семейството отъ детскитѣ години на всѣкиго отъ тѣхъ. Понѣкога заставяли да си избере патронъ, ако нѣкой не е ималъ до тогава. Опредѣля се и службата въ честь на патрона.

 

Въ много мѣстности на източна България семейната служба е излѣзла изъ употребление, — излѣзла е въ неотдавнашно време. Сѫществуването на вида семейна служба въ България е несъмнено. Необходимо е подробното ѝ описание.

 

Въ българската служба има единъ елементъ много характеренъ за нея въ сравнение съ сръбската слава — курбанътъ, заколване на животно, даване на кожата, плешката и главата отъ жервеното животно на жреца-свещеникъ, като представитель на висшата сила, гощаване на беднитѣ, като възможни представители на предцитѣ.

 

Другъ видъ на праздненството слава или служба — това е общинското праздненство. Сръбската общинска слава доста значително се различава отъ българската общинска служба. Въ тоя случай богатството и изразителностьта на обреднитѣ предмети и действия се намира въ българското праздненство. Сѫществена черта на общинската българска

 

 

77

 

служба съставя курбанътъ, по-тържественъ отколкото въ семейната служба.

 

Върху общинската служба се отражаватъ, освенъ елементитѣ на народнитѣ жертвени праздненства, черти на югоизточния балкански типъ на панаири и фороси.

 

Предѣлитѣ на рaзпрoстрaнениетo на това курбанско праздненство съвпадатъ съ предѣлитѣ на българската речь: България, басеинътъ на Тимокъ, Македония и срѣдна Албания (въ миналото).

[Back to Index]