Македонски Прегледъ
Година
V, книга 3, София, 1929

 

6. Отварянето на първото българско училище въ село Киречкьой (Солунско)

 

Споменъ отъ Иванъ Апостоловски

 

 

Презъ лѣтото на 1874 година дойде учительтъ Христо Захариевъ, родомъ отъ Т. Пазарджикъ, въ селото Киречкьой, наричано отъ народа съ старото му име Варово, за да отвори тукъ българско училище. Ведната разбрахъ и одобрихъ родолюбивата му цель. Покани ме да работимъ задружно, което отъ сърдце приехъ. Не бѣше лесна работа да се бори човѣкъ въ ония времена съ гърцизма, който бѣ пусналъ дълбоки корени въ селото, ако и то да бѣше обитавано отъ чисти българи, но за жалость поради своето невежество напълно бѣха завладѣни отъ гръцката пропаганда, та мнозина и явно се гърчееха. У насъ се сложи убеждението, че трѣбва усилено да действуваме противъ гръцкото духовно потисничество.

 

Близу до самата селска църква ние наехме една стая за училище, която не побираше повече отъ 20—30 ученика. Спомнямъ си, че въ единъ недѣленъ день, на излизане отъ църква, всички богомолци навлѣзоха въ новопровъзгласеното вече българско училище, и многото народъ не можа да се побере тамъ, та мнозина останаха на двора. Тогава учительтъ Христо Захариевъ застана предъ събраното множество каза нѣколко благи думи и ги помоли да подкрепятъ дѣлото ни като изпращатъ децата си въ българското училище, защото сѫ българи та децата имъ ще се учатъ на разбранъ майчинъ езикъ. Събранитѣ единодушно поблагодариха на учителя за грижитѣ му и обещаха подкрепата си.

 

Стремежътъ ни бѣше, какъ първомъ да привлѣчемъ отъ гръцкото училище българскитѣ деца. Понеже азъ бѣхъ познатъ на селянитѣ, като тѣхенъ пѣвецъ въ църквата, съгласихме се, щото съ агитиране отъ кѫща на кѫща да приберемъ

 

 

78

 

децата. И наистина, въ твърде кѫсо време можахъ да събера толкова ученици, че не бѣше възможно да се смѣстятъ въ нашата училищна стая, та се принудихме да потърсимъ по-голѣма кѫща, каквато и намѣрихме всрѣдъ селото.

 

Броятъ на ученицитѣ въ тогавашното гръцко училище бѣ доста голѣмъ; не ми е възможно сега да опредѣля точното имъ число. Учителитѣ бѣха шестима, отъ които две учителки. Главниятъ имъ учитель се казваше Ефтимиядисъ и бѣше родомъ отъ с. Гръцко-Блаца. Той ме е училъ на псалтика.

 

Въ нашето училище започвахме занятията следъ молитвитѣ Свети Боже, Отче нашъ и пр. съ изучване на родни пѣсни като:

 

Я гледайте братя мили,

що се върши тамъ на брѣга

при нашата света църква

въ Цариградъ Фенеръ.

Съ коварство ги открадвать

милитѣ ни свети отци

и съ радость ги изпращатъ

въ черно заточение.

Богу слава, всегда дава,

нѣма вече гъркъ деспотъ,

тѣзъ фенерци, гладни гърци,

ги изгони вси народъ и пр.

 

Или :

 

По южни-северни страни

и по въсточни-западни,

кѫдето и да тичамъ,

пакъ своето отечество,

като отъ всички най-добро,

милѣя и обичамъ.

На цѣлъ свѣтъ рѫка давамъ,

на всички искамъ ползата

тѣлесна и душевна,

но за отечеството си,

земя, която ме роди,

пазя любовь синовна и пр.

 

Цѣлото село гърмѣше и правѣше да побѣснѣятъ власи и гъркомани, което ги накара да отидатъ да ни клеветятъ

 

 

79

 

предъ гръцкия владика Йоакимъ въ Солунъ (отъ после цариградски патриархъ), че сме разбунтували цѣлото село съ отварянето на българското училище и че всички български деца сѫ напуснали гръцкото училище та въ последното не останали други освенъ децата на поповетѣ, на седъмтѣ кѫщи власи и още децата на 30-тѣ гъркомански кѫщи, когато селото броеше до 800 кѫщи.

 

Не следъ много време въ село пристигнаха петнаесетина конни стражари, изпратени отъ пашата съ порѫчение да арестуватъ Захариева и мене, което стана веднага. Подкараха ни чакъ до Солунъ като последни разбойници. На другия день ни извадиха предъ мезлиша, въ който влизаха пашата, владиката и нѣколко други лица, членове, — всички насѣдали на канапета въ една обширна, украсена зала. Най-напредъ пашата почна да разпитва Христо Захариева, като му зададе въпроса, отъ кѫде е и защо е дошелъ тукъ. Той му отговори, че е дошелъ отъ Филибей-Татаръ-Пазарджикъ да учи децата на българскитѣ семейства на родния имъ езикъ и че за това има ферманъ отъ нашия баща султанъ Абдулъ Азисъ. Така завърши Христо. Но тукъ пашата му каза, че трѣбва да отиде въ Филибей - Т.-Пазарджикъ и тамъ да учи децата на български езикъ. Следъ това се обърна къмъ мене съ сѫщитѣ въпроси, на които азъ му отговорихъ, че съмъ отъ Костуръ („Гйолекестре"), отъ селото Вишени. „Ха, и ти ще отидешъ тамъ да учишъ вашитѣ деца на български езикъ. Идете си и двамата”, ни каза той, и тъй се свърши разпитътъ.

 

На другия день Захариевъ ми каза, че нѣма другъ изходъ, ами ще трѣбва да замине за Цариградъ при екзархията, a пъкъ азъ решихъ да замина пакъ за Киречкьой и да отворя на ново училището. Захариевъ ме съветваше да не отивамъ, защото ще си пострадамъ, но моето решение бѣше да се върна, та каквото ще да става. И наистина азъ до вечерьта бѣхъ въ село. Безъ да губя време, още на другия день отварямъ училището. Децата се събраха и наново започнахме молитвитѣ и народнитѣ пѣсни. Продължихме пакъ учението, което не отиде повече отъ десетина дни. Тази ми дързость възбуди у власитѣ и гръкоманитѣ голѣма злоба, и ето че следъ нѣколко дни дойдоха двама конника-стражари и ми съобщиха, че градоначалникътъ ме викалъ въ Солунъ. Конвоиранъ по сѫщия начинъ, както и първиятъ пѫть, пристигамъ тамъ и

 

 

80

 

ме завеждатъ право при градоначалника. Думитѣ, съ които той ме посрещна, бѣха:

 

„Даскале, ние нѣмаме нищо противъ българскитѣ даскали и попове, но, за жалость, вашиятъ даваджия е Kapa-Папасъ (на подигравка) — гръцкиятъ владика, и по негово разпореждане правимъ тѣзи разкарвания."

 

Следъ това заповѣда на заптието да ме закара въ затвора. Мина се доста време така да лежа въ затвора. Единъ сѫботенъ день докараха въ сѫщия затворъ едно момче, хлѣбарче, на около 18 год. възрасть. Седна при мене. Попитахъ го, защо сѫ го затворили, a то ми отговори, че понеже отсѫствувалъ братъ му отъ фурната та не могли да опекатъ добре хлѣба и го изкарали малко суровъ. Не се мина много време и брата му доведоха въ затвора. Той пъкъ мене попита, защо съмъ затворенъ, a азъ му отговорихъ, че съмъ български учитель въ Киречкьой и че владиката Йоакимъ ме преследва, не гони, та по негова заповѣдь съмъ тукъ. Тогава той ме посъветва да напиша една анофора, — заявление до гръцкия владика съ молба да ме освободи. Но тукъ азъ не можахъ да се стърпя и извикахъ силно, че на гръцкия владика никога нѣма да направя поклонъ. Въ гнѣва си не оставихъ нищо свето на владиката и на гърцитѣ изобщо. Говорихъ тъй разпалено, щото искахъ да убедя тоя младъ събеседникъ въ невинностьта и правото на българския учитель, който учи децага да четатъ и пишатъ на разбранъ майчинъ езикъ. Младиятъ човѣкъ, следъ като азъ млъкнахъ, ми каза, че виждалъ въ моето лице добъръ патриотъ, но ако остана твърдъ на своето, нѣма да бѫда полезенъ нито на народа си, нито на себе си, та затова трѣбвало да постѫпя споредъ поговорката „стани приятель съ дявола, докато минешъ моста." Този му съветъ азъ възприехъ и приготвихъ заявление, написано на гръцки езикъ, който тогава много добре владѣехъ. Младиятъ момъкъ взема заявлението съ себе си и, следъ като си отиде отъ затвора, занесълъ го на владиката. Въпрѣки че много мислилъ владиката, като четѣлъ писмото, за да си спомни, кой ще е този Иванъ Димитровъ Апостоловски, пакъ не могло да му дойде на умъ. Тогазъ момъкътъ започналъ да обяснява : „Вулгародаскалосъ апо то Aзвесто-хори (с. Варово)." Следъ петь дни бѣхъ повиканъ чрезъ градоначалството при владиката и, безъ да губя време, метнахъ валенцето на рамо, което ми бѣше и постилка и завивка, гологлавъ и босъ защото

 

 

81

 

въ затвора ми бѣха откраднали обущата и феса, които пъкъ ми служеха за перница (възглавница), и така вървѣхъ по главната улица до митрополията. Щомъ съобщиха на владиката, веднага ме пуснаха при него. Първиятъ въпросъ, който той ми зададе, бѣше: „Какъ си се излъгалъ да станешъ български даскалъ, когато въ палея Македония никога не може да има български даскалъ?" Азъ му отговорихъ: „Младъ съмъ, владико свети, прости ме." Следъ този мой отговоръ владиката се смекчи. — „Прощавамъ ти, синко, a сега кѫде мислишъ да идешъ?" — „Въ Костурско, въ село Вишени. Тамъ, въ нашето село, ще учителствувамъ по гръцки" — отвърнахъ азъ. — „Добре, синко, добре!" каза владиката. Помолихъ го да ми даде осемдневенъ срокъ да отида въ с. Киречкьой да си прибера нѣщата и да се снабдя съ пари. Цельта ми беше да отида въ село, да насърча хората да си хванатъ пакъ български учитель и да не се боятъ отъ гръцкия владика, защото той нищо не може да имъ направи, когато иматъ пълно съгласие помежду си. И свърши се моята работа тамъ. Заминахъ за Цариградъ и се явихъ въ екзархията. Съобщиха на Негово Блаженство, и той ме прие, покани ме да седна. Разправихъ му, че азъ съмъ Иванъ Апостоловски, другарь на Христа Захариевъ, и че сега идвамъ отъ солунския затворъ, че следъ заминаването на Захариева наново отворихъ българското училище въ с. Киречкьой и какво съмъ си изпатилъ заради това. Негово Блаженство каза, че за мене му билъ подробно писалъ солунскиятъ свещеникъ Икономъ Петъръ Димитровъ, та знаелъ всичко. Покани ме да остана неговъ гостенинъ въ екзархията, да си почина добре. Следъ тѣзи благи думи на великия и приснопаметенъ български екзархъ Антимъ I, азъ останахъ въ екзархията. Хранѣхъ се съ семейството на Тодоръ Милковъ. Последниятъ бѣше зетъ на Негово Блаженство, водѣше негова сестрина дъщеря, на име Мария.

 

Не зная, какъ да опиша благородната душа и християнското сърдце на Тодоръ Милковъ. Правѣше ми впечатление неговото велико християнско сърдце, понеже така посрѣщаше той всички страдалци, бедни българи.

 

Гостувахъ цѣли 15 дни въ екзархията и не искахъ да стоя повече безъ работа. Това ме накара да помоля г. Милкова да каже на Негово Блаженство, че искамъ да замина за

 

 

82

 

Лозенградъ. Негово Блаженство удобри това мое желание и следъ три дни писа на г. Милковъ, като чиновникъ на екзархията да ми издаде тескере до Лозенградъ и да ми извади пѫтенъ билетъ. И така азъ неволно станахъ учитель въ Тракия.

 

Въ заключение нека ми се позволи да кажа, че съмъ дълбоко увѣренъ, че ще дойде день, когато Господъ ще простре мощната си десница надъ злочестата ни Македония и наново ще пекне свободно македонско слънце въ поробеното ни отечество.

 

Варна, 11. VI. 1928 год.

 

[Back to Index]