8. Каракачански колиби надъ с. Рожденъ (Мориховско)
Отъ Н. Суринъ
Въ своитѣ обиколки по Македония въ битностьта си на жандармерийски офицеръ при руската реформаторска мисия презъ време, когато се прилагаха тъй нареченитѣ Мюрцщегски реформи, азъ често се натъквахъ на „власи", наричани и „каракачани", повечето отъ тѣхъ вече погърчени. Тѣ се занимаваха съ скотовъдство главно по планинитѣ. Населението ги нарича всички безъ разлика „власи”. Азъ се заинтересувахъ отъ самото начало за власитѣ и търсѣхъ случай да се запозная отблизу съ тѣхния животъ.
Въ края на май 1905 г. дойдохъ една вечерь въ най-високото мориховско село Рожденъ.
Следъ като ми доложи за жандармерийската служба, стариятъ началникъ на поста Селимъ-чаушъ, опитенъ ловецъ, ме попита:
— Сакашъ ли, ефенди, да отидемъ утре на влашки колиби, четири сата оттука горе?
— Непремѣнно, отговорихъ, отдавна искамъ да видя, какъ живѣятъ тѣзи хора.
— Ще имашъ и хубавъ ловъ, ефенди.
Той ми разправи, че преди една седмица дошли власи горе на своята последна лѣтна станция, близу до върха Дудица. И тамъ почти всѣка вечерь дохаждала при тѣхъ една голѣма, люта мечка, залавяла нѣкой конь или крава и спокойно вечеряла предъ тия мирни хора, които нѣмали никакво орѫжие. Тѣ се събирали на тълпа, хвърляли срещу звѣра камъни, цепеници, но мечката ръмжела грозно и не бѣгала.
Да видя такъвъ първобитенъ животъ, да имамъ една мечешка кожа, съ това ставаше още по-интересно, и сутриньта ние тръгнахме за колибитѣ. Пѫтьтъ бѣше доста удобенъ, и къмъ пладне пристигнахме при влашкитѣ колиби. Това бѣше единъ миниатюренъ градецъ отъ 50—60 колиби, наредени въ
89
Каракачански колиби надъ с. Рожденъ (Мориховско)
90
прави улички, 3 метра широки, съ единъ площадъ въ срѣдата, голѣмъ като една срѣдна стая, съ една голѣма колиба-училище и съ дъсчена барака, малко отъ страни, — фабрика за кашкавалъ.
На една равна поляна, покрита съ разкошна трева, заобиколено отъ вѣковна гора, подъ скалисти планински върхове, това селище представляваше много красива и оригинална гледка.
Когато пристигнахъ, поздравихъ хората на български, тѣ ми отговориха и разговорътъ продължи на български, който езикъ мѫжетѣ владѣеха доста свободно. На моя въпросъ, кои езици тѣ знаятъ още, отговориха ми: — Ромънски, български и малко турски.
Но азъ по-сетне чухъ, че тѣ говорятъ помежду си на гръцки, a въ училището имъ видѣхъ гръцки учебници — една гръцка христоматия, та дори помогнахъ на едно дете да преведе на български една приказка отъ христоматията. И пакъ тѣ настояваха, че „гръцки не знаели хичъ" и че били ромънци. Азъ не възразихъ, пихъ съ тѣхъ кафе, опитвахъ пресенъ кашкавалъ (тѣхната гордость) — дводневенъ, седмиченъ, пърженъ и суровъ, и прекарахъ приятно тоя день. Привечерь ние седнахме въ гората близу до кокалитѣ на единъ конь, съ който мечката се бѣ навечеряла вече два пѫти. Това бѣше само на 200 метра отъ колибитѣ. И мечката пакъ дойде, спокойно, като едно опитомено, но злобно животно, погледна ме съ голѣмо презрение, изрева заплашително и се настани до кокалитѣ за вечеря. Тя се държеше толкова спокойно, че азъ дори безъ всѣкакво ловджийско вълнение вдигнахъ карабината и я ударихъ въ окото съ единъ куршумъ.
A „ромънцитѣ" бѣха възхитени: „Нѣма вече това подло животно да ни разсипва добитъка!"
Срещнахъ азъ власи въ Македония и по други мѣста. Презъ 1907 г. отидохъ по обиколка въ Катеринската каза, погранична съ Гърция. Тамъ населението бѣше гръцко, но имаше въ казата и много влашки колиби. Благодарение на топлия климатъ, тамъ много власи прекарватъ и зимата.
Въ града Катерина имаше много забогатѣли власи, станали търговци, и тѣ, понеже не пасѣха вече добитъкъ по планинитѣ, вече се наричаха просто „гърци". Но имаше тамъ дошли и ромънски пропагандисти. Когато дойдохъ тамъ, въ
91
92
първитѣ още дни се натъкнахъ на едно усложнение. Въ нѣколко каракачански села (колиби) сѫ били назначени ромънски попове и учители, a населението ги бѣше изпѫдило. Въ подобутване къмъ това „въстание" бѣ обвиненъ гръцкиятъ катерински митрополитъ, и затова турскитѣ власти го изгониха въ Солунъ. По своята система турцитѣ подържаха винаги слабия елементъ за да съсипятъ по-силния, и както въ цѣлата почти Македония насърдчаваха гърцитѣ противъ българитѣ, по сѫщия начинъ въ гръцкитѣ мѣстности покровителствуваха ромънската пропаганда.
Азъ заобиколихъ всички тия „разбунтували се" колиби и видѣхъ, че тамъ живѣятъ погърчени каракачани, вече съ гръцки духъ и усвоили и гръцкия езикъ, както и онѣзи въ Мориховско, за които по-горе съобщихъ. Следъ моята анкета гръцкиятъ митрополитъ бѣ възстановенъ въ Катерина, a каракачанитѣ — оставени на мира.
За македонскитѣ власи доста е писано въ специалната научна литература, та не ще се впускамъ да ги описвамъ тукъ отъ своя страна. Азъ и нѣмахъ възможность по-отблизу да наблюдавамъ живота имъ. Мисля обаче, че нѣколкото мои снимки, които направихъ при посещението си на влашкитѣ колиби надъ селото Рожденъ, които тукъ възпроизвеждамъ, все представляватъ известенъ етнографски интересъ, a имено както постройката на колибитѣ и разположението имъ, така и самитѣ каракачани съ тѣхната оригинална носия.