Македонски Прегледъ
Година
V, книга 4, София, 1929

 

4. Имената на нъкоя македонски градове  [1]

 

Отъ Ст. Романски.

 

3. Битоля.

 

 

Произходътъ на името Битоля, съ което се нарича днесъ отъ мѣстното българско население единъ отъ тритѣ най-голѣми градове въ Македония, сѫщо така не е още задоволително разясненъ, въпрѣки че това име, подобно на Солунъ и Охридъ, стана напоследъкъ предметъ на специални малки студии.

 

Днешната народна форма на това име Битоля е позната и отъ по-рано, напр. отъ Поменика на Зографския манастиръ въ Св. Гора, отъ XVII в., въ който се споменуватъ дарители отъ „Блъ́гарска земл градъ Бы̀тол" (вж. Йорд. Ивановъ, Българитѣ въ Македония, София 1917, стр. 180, 182), или отъ познатия турски географъ и историкъ Хаджи Калфа (умр. 1658), който говори и за града „Толи Монастиръ, Бетоля, между Леринъ, Прилепъ, Прѣспа и Охридъ" („Тоlі Monastir, Betoglia, zwischen Filorina, Pirlipa, Persepe und Ochri..." Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, Wien 1812, стр. 97). Тая форма, вземена отъ устата на народа, се срѣща често и у гръцкитѣ историци и географи отъ XIX в.; така П. Аравантиносъ, Χρονογραφία τῆς Ἡπείρου II, 1856-1857, с. 127, като говори за „Пелагония — старъ градъ и область въ Македония", добавя: „въ Пелагония се намира новиятъ градъ Битоля, който се нарича и Монастиръ" (ἐν τῇ Πελαγωνίᾳ κεῖται ἡ νέα πόλις Μπιτώλια, ἥτις καῖ Μοναστῆρι καλεῖται). Сѫщо така го отбелязва и Димицасъ, Ἡ Μακεδονία, стр. 247 и след. Въ една рѫкописна преправка на Паисиевата История отъ началото на XIX стол. това име е написано Бы̀тола (въ „Дарданїѧ", вж. Йорд. Ивановъ, цит. съч., с. 203),

 

 

1. Вж. Макед. прегледъ год. V, кн. 2, стр. 78-84 (1. Солунъ), и кн. 3, стр. 71-76 (2. Охридъ).

 

 

64

 

съ утвърдѣла плавна л, както се срѣща то и днесъ диалектично. Покрай тая народна форма — Битоля (или Битола) — засвидетелствувана е отъ по-рано време и форма Битоль, която днесъ е официалното сръбско име на града: „отъ града Битоль", въ единъ надписъ отъ 1599 г. (Изв. Русск. арх. инст. въ Конст. IV 1, 103), или „ωт Битол" (общъ падежъ), въ другъ надписъ отъ 1607 г. (пакъ тамъ, стр. 98, 99, заб. 1).

 

Именуването на сѫщия градъ по гръцки Монастиръ (Μοναστήρι), име, разпространено и по-нататъкъ повече по книжовенъ пѫть (и въ турски се явява Монастиръ покрай Толи), отдавна вече послужи съ своето значение да се приеме като напълно естествено, че днешното българско име на града иде отъ старобълг. Обитѣлъ, познато сѫществително и въ другитѣ славянски езици (рус. обитѣль и пр., отъ *об- вит-, съ коренъ, който намираме въ глагола вит-ати „витая, обитавамъ"); гръцкото име представя следователно преводъ на старобългарското име на града, сѫщо както напр. нѣмското Ofen „пещь" е преводъ на старобълг. име Пеща на днешната маджарска столица. Въ случая обаче оставаха неразяснени нѣкои фонетични различия, преди всичко въ началния вокалъ и въ суфикса.

 

Тѣхъ именно се опита да обясни проф. Г. Илински въ една своя статия върху „декомпозицията" на суфикситѣ въ славянскитѣ езици, като причисли и „бълг. Битоль" къмъ славянскитѣ думи съ такова тъкмо откѫсване на представка о- отъ Обитоль (отъ *Обвитоль), гдето отъ друга страна суфиксътъ -олъ замѣства суф. ělь въ твърде разпространеното обитѣлъ (Grzegorz Ilinskij, W sprawie „dekompozycji" prefiksów w jęz. słow. Prace filologiczne t. XI, 1927, 190). Като взема поводъ отъ тая статия на Илински, чието обяснеие намира въ езиковно отношение напълно възможно, проф. М. Фасмеръ обръща въ Zeitschrift für slav. Philologie IV, 1927, 93—94, внимание, че въ хрисовула на византийския императоръ Михаилъ Палеологъ, даденъ на Охридската българска архиепископия въ 1272 г., това име се споменува подъ форма Βουτέλις (вж. Голубинскій, Краткій очеркъ исторіи правосл. церквей болгарской, сербской и румынской или молдо-валашской, Москва 1871, с. 61 и 259), поради което намира славянското тълкуване на името за невъзможно. Това име на града, споредъ него, трѣбва да е по-старо, илирско или тракийско, подобно на имената на много

 

 

65

 

други важни градове на Балканския полуостровъ. Подобна идея е ималъ впрочемъ още известниятъ познавачъ на Албания и изобщо западно-балканскитѣ земи Ханъ, който на 1854 г. изказа догадка, че това име ще произхожда навѣрно отъ алб. vito, чл. ф. vito-ja „гълѫбъ", което е толкова по-възможно, понеже планината, която се издига югозападно отъ града, носи име Перистеръ, което въ новогръцки означава „гълѫбъ" — τὸ περιστέρι (Hahn, Аlbanesische Studien, Jena 1854, стр. 272, бел. 224). Фасмеръ пъкъ, като изхожда отъ значението на гр. Μοναστήρι(ον), алб. Manastir (това изцѣло заето отъ народно гр. Μαναστήρι), което ще да е имало и Битоля, изказва мнение, че то ще да е илирско или тракийско име, което може да се съпостави съ литавско bútas „кѫща", пруско buttan „кѫща", които впрочемъ инакъ стоятъ въ свръзка съ ир. both „колиба", кимвр. bod „жилище", стнорд. bud „жилище" (вж. Trautmann, Die altpreussischen Sprachdenkmäler, Göttingen 1910, 315). Колкото ce отнася до словообразователния елементъ -elis, той не го обяснява, още по-малко сетнешната му замѣна съ -оl-.

 

Съ горната съпоставка вѣрата въ славянския произходъ на името Битоля не се разколеба, но тя послужи да се подеме наново въпросътъ и да се изнесатъ всички доводи въ негова полза, нато въ сѫщото време се дадатъ и нѣкои нови обяснения досежно формата на думата. Това направи проф. А. Вайанъ въ една кратка, но многосъдържателна бележка въ парижкото Revue des études slaves VIII, 1928, стр. 86—87. Той именно изтъква, че въ полза на славянския произходъ на това име— стбълг. обитѣль: μονή „манастиръ" — говори всичко: и съответствието между гръцкото и славянското име; и традицията, отбелязана у Евлия Челеби (XVII в.); и историческитѣ сведения, споредъ които гръцкиятъ градъ Хераклия въ Пелагония ще е билъ разрушенъ въ IX—X в. и замѣстенъ отъ славянския градъ Битоля; и, най-сетне, следитѣ отъ сѫществуването на единъ манастиръ Св. Христофоръ при с. Буково, на мѣстото на стария градъ Хераклия. По отношение на хипотезата на Фасмера, Вайанъ изтъква, че групата индоевропейски думи, къмъ които принадлежи лит. bútas, изобщо се смѣта като северна (въ балтийски, келтски и германски), а никакъ не като илирска или балканска. Тая хипотеза е построена единствено върху визант. Βουτέλις (1272),

 

 

66

 

което съ своето -ου- нищо не доказва, понеже може да бѫде обяснено и отъ славянското Битоль. За това обяснение Вайанъ съ служи съ факти отъ новогръцкитѣ диалекти: въ новогръцкия езикъ въ редица думи неударено і минава въ u, и то не само въ специалнитѣ случаи, когато і (ü) иде отъ υ или οι, но и когато то отговаря на стари ι, ει, η: ξουράφι < ξθράφιον „бръсначъ", κρουκέλλι < κρικέλλιον „пръстенъ", φουμιστός < φημιστός „известенъ"; това е особено често въ трако-македонскитѣ говори: ζουλεύω < ζηλεύω „завиждамъ". Споредъ Вайанъ то ще да е старо въ тая тъкмо диалектна група, която се характеризува не само съ смѣсването на і съ u, сир. съ загубване лабиалностьта, но и съ тѣхното изпускане въ неударена сричка: ἔστλι < ἔστειλε „изпрати", δλέβ(ει) < δουλεύει „работи" и т. н. Вследствие на това той смѣта, че както Βουτέλις, така и послешната турска форма Тоlі могатъ да се обяснятъ просто като форми на македонския гръцки диалектъ: въ първата вокалътъ і е замѣненъ съ u, а въ втората е изчезнала неударната начална сричка.

 

Тръгналъ по пѫтя на обяснението чрезъ особеноститѣ на народнитѣ говори, Вайанъ тълкува пъкъ изчезването на началното о- вследствие на свойството на македонския български диалектъ да изяснява ъ въ о. Тъкмо поради това изяснение въ предлога въ > во той намира, че *v Obitolь е било схванато като vо Віtоlь, отъ гдето е и извлѣчена поsледната форма Битоль. И не само това. Като отдава право на Илински да търси въ новата форма замѣстване на единъ суфиксъ съ другъ, той намира малко задоволително въстановяването на форма *obvitolь съ рѣдкия суфиксъ -оl. Срещу това той обръща внимание, че суфикса -ѣль не е останалъ живъ въ южнитѣ славянски езици, но че е билъ замѣняванъ съ -аль, а особено съ (ъ)лъ: така сопѣль и сопль, старобълг. погъıбѣль, но сърбохърв. pȍgībao < *роgуblь. И като се позовава върху Mazon, Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale, pp. 13-14, че твърдиятъ еръ, старъ или вториченъ, въ македонски е миналъ предъ l въ о (pékol-o, tekol), той приема, че и Bitolь може да се обясни отъ формата *оbіt(ъ)lь, която била замѣстила оbіtělъ. Колкото се отнася до визант. Βουτέλις, съ ε, което мѫчно можело да се яви отъ ѣ, или отъ а, то трѣбва да представя преходниятъ стадий *Bitъlь.

 

 

67

 

Привеждамъ всичко това за да се види, колко различни въпроси могатъ да бѫдатъ свързани съ обяснението на едно име, особено когато се явява то съ известни различия въ околнитѣ езици, и колко различни тълкувания могатъ да се дадатъ въ зависимость отъ становището, върху което се застава при неговото обяснение. При това ще трѣбва да отбележа, че специално въ случая съ тълкуванието на Вайанъ въпросътъ за произхода на името Битоля повече се заплита, отъ колкото да се разяснява, особено щомъ се отиде до тамъ, че сравнително по-стари езикови факти да се тълкуватъ съ нови диалектични явления.

 

 

И за мене е невѣроятно, че името Битоля може да дължи произхода си на нѣкое старо, предславянско — илирийско или тракийско — име на градъ, който е стоялъ на сѫщото мѣсто. Действително, ако за едно мѣстно име нѣмаме известия отъ по-старо време, това още не означава, че то не е сѫществувало, защото тъкмо за населенитѣ днесъ отъ славяни части на Балкгнския полуостровъ се оказва, че не рѣдко въ езика на българи и сърбохървати сѫ се задържали стари тракийски и илирски мѣстни имена, които инакъ сѫ изчезнали Въ случая обаче имаме работа съ име на единъ градъ, ксйто е разположенъ не въ нѣкое затулено мѣсто, но на известния въ древностьта пѫть Via Ignatia, който и въ по-ново време, презъ време на турското владичество на Балканския полуостровъ, е много оживенъ пѫть отъ Драчъ (Дурацо) на Адриатического море презъ Охридъ до Солунъ, на Егейско море, и по-нататъкъ за Цариградъ. Областьта се е наричала въ старо време Пелагония, и въ нея е билъ основанъ отъ македонския царь Филипъ II въ 359-358 г. пр. Хр. градъ, на име Хераклия, обикновено наричанъ Хераклия Пелагонийска (Ἡεράκλεια Πελαγονίας) или просто Пелагония, чиито развалини стоятъ и днесъ на нѣколко километра отъ града Битоля (срв. Димицасъ, цит. съч., стр. 247).

 

Името Битоля срещу това по традиция се отбелязва като ново, като име на новъ градъ. Затова и П. Аравантиносъ, стр. 127, както вече отбелязахме, като описва Македония, казва дословно: „Пелагония — старъ градъ и область въ Македония. . . Въ Пелагония е разположенъ новиятъ градъ Битоля, който се казва и Монастиръ"

 

 

68

 

(Πελαγωνία πόλις ἀρχαία καὶ χώρα τῆς Μακεδονίας... Ἐν τ Πελαγωνίᾳ κεῖται ἡ νέα πόλις Μπιτώλια, ἥτις καὶ Μοναστῆρι καλεῖται...) To ce явява тепърва въ XI в. Фасмеръ взема Βουτέλις отъ напечатаната у Голубински грамота на визант. императоръ Михаилъ Палеологъ отъ 1272 г., препечатана и отъ Gelzer, Вуzant. Zeitschr. II, 1893, стр. 42, но въ тая грамота е собствено възпроизведена грамотата на импер. Василий II отъ 1020 г., дадена на Охридската българска архиепископия, така че въ сѫщность и отбелязването на това име трѣбва да бѫде отнесено къмъ началото на XI в. Bсe по това време се споменува сѫщото име и у Кедрина, гдето се разправя, какъ Василий, следъ като узналъ, на 24 октомврий, за смъртьта на Самуила, навлѣзълъ въ Македония, изгорилъ царския замъкъ на Гавриила въ Битоля (ἐν Βουτελιῳ — Βουτέλιον) и заповѣдалъ да се превзематъ градоветѣ Прилепь, Щипъ и Воденъ (Кедринъ-Скилица, Бон. изд., 460). To се срѣша сѫщо така подъ форма Вutеllа или Воtеllа въ латинскитѣ извори за походитѣ на кръстоносцитѣ (XI-XII в.); подъ име Butellа се споменува тоя градъ напр. у Вилхелма Тирски, който го познавалъ лично, защото е ходилъ тамъ въ 1168 г. като пратеникъ на йерусалимския краль кръстоносецъ Aмалрихъ (срв. Guill. Tyrensis Hist., lib. XXI, cap. IV), въпрѣки че на друго мѣсто (lib. II, cap. XVIII) този историкъ на кръстоносцитѣ, въ описанието на похода отъ Драчъ къмъ Македония подъ началството на тулузския графъ Раймундъ отъ 1097 г., разправя, какъ „стигнали най-сетне въ градъ Пелагония" сир. Битоля (in pagum, cui Pelagonia nomen ist).

 

Връзката на това име, известно отъ византийскитѣ, съотв. отъ латинскитѣ извори отъ XI-XII в., като Βουτέλιον, Butella, съ българското име Битоля е очевидна, въпросъ е само, какъ и дветѣ ще могатъ да се обяснятъ отъ старобълг. име Обитѣлъ, което, ако и не засвидетелствувано въ чистата си форма, трѣбва действително да е сѫществувало, щомъ по гръцки въ по-късно време сѫщиятъ градъ се нарича Μοναστήρι „манастиръ" (не само днесъ, но напр. и въ XVI в. — въ пѫтеписа на венециянския посланикъ Лоренцо Бернардо отъ 1591 г.: Monasterio, срв. Rad JA. 136, стр. 15). Именуването единъ градъ като „манастиръ" или „църква" изобщо е било напълно възможно, както е можелъ да бѫде нареченъ единъ градъ и по името на опредѣленъ светия, комуто е посветенъ

 

 

69

 

нѣкой храмъ въ него, срв. името София вм. Срѣдецъ. И днесъ още има селища съ подобни имена: Манастирица въ Моравско (Нѣготински и Пожаревски окр.), Маnăstirea въ Влашко и Молдова, Църква (Софийско), Бѣла-черкова (Търновско) и пр. Визант. форма вече показва, че още по онова време началното о- въ името Обитѣль е било изчезнало. По кой начинъ? Откѫсването му въ съчетание съ предлогъ въ, както приема Вайманъ (стр. 87), би било най-сетне възможно, ако можеше да се установи, че по онова време още ъ въ предлозитѣ въ, съ е билъ сѫщо изясненъ въ о; тогава би могло да се допустне, че въ Обитѣли, прѣко во Обитѣли, би дало во Битѣли, отъ гдето би се явило *Битѣль. Съ огледъ къмъ старината на тая форма за мене е по-приемливо обяснението на Илински чрезъ „декомпозиция", както въ толкова други славянски думи; срв. напр. Рѣхово, Рахово на Дунава, отъ Орѣхово; Рѣховица Орѣховица и под.. И тая тъкмо форма *Битѣль се явява въ гръцки като Βουτέλιον. Възражението на Вайанъ, цит. м., че ε въ гръцки мѫчно може да предаде старобълг. ѣ, не огговаря на фактитѣ. Действително стб. ѣ обикновено се предава, поради широкиятъ си изговоръ, съ ια или α (Πριζδριάνα = Призрѣнъ, Λιάσκοβον = Лѣсково, Πρίλαπος = Прилѣпъ и под.), но не рѣдко се явява и ε въ случаи като: Βρεστόν = Брѣстъ, Βέλλον, Βελωτᾶ = Бѣлъ, Бѣлота, Ῥεκίτζα = Рѣкица (Рѣка) и под., които не винаги сѫ по-нови заемки, а свидетелствуватъ, че, въпрѣки широкиятъ си изговоръ като ä, ѣ въ нѣкои случаи е могълъ да бѫде схванатъ и предаденъ като ε.

 

Досежно появата на u (ου) вм. i въ гръц. Βουτέλιον тълкуването на Вайанъ съ огледъ къмъ честата замѣна на і съ u въ гръцки, особено въ трако-македонскитѣ говори, изобщо е твърде правдоподобно, още повече, понеже вокалътъ і въ тоя случай е неударенъ и въ съседство съ устна (лабиална) съгласна; това обстоятелство е важно, тъй като примѣритѣ отъ тоя родъ въ гръцки, ако и не малобройни, трѣбва да бѫдатъ тълкувани всѣки за себе си съ огледъ на положението на вокала (вж. G. N. Hatzidakis, Einleitung in die neugrich. Grammatik, Leipzig 1892, стр. 107 и сл.). He бива обаче да се оставя изъ предъ видъ, че сѫщиятъ вокалъ u намираме и въ отбелязаната вече латинска форма Butella, у Вилхелмъ Тирски, която едва ли ще да е преписана отъ гръцки. За отбелязване е при това, че въ славянски паметници, ако и отъ

 

 

70

 

по-късно време, това име е написано съ ъı : Бытол и под. (вж. по-горе). Действително, по времето на тѣхното възникване старобълг. ъı е било вече изговаряно като и, та въ тия случаи имаме просто писмовна замѣна на и съ ы, която обаче се дължи на асоциация съ корена на глагола бъıти. Много е възможно, не само писмовно, но и звуково въ старобългарско време още, особено следъ изчезването на префикса о-, това име, вследствие на народно осмисляне съ огледъ къмъ глагола бъıти, да е добило форма *Бъıтѣль, чието коренно ъı лесно е могло да бѫде схванато и предадено на гръцки като ου (лат. u), срв. новогр. καροῦτα = старобълг. коръıто и под.

 

Колкото се отнася до замѣнатана ѣ съ о въ суфикса, вследствие на което се е получила славянската форма на думата Битоль, Битоля, по-право е тълкуването на Илински, който приема замѣна на суф. -ѣль съ -оль, отъ колкото Вайана, който, като отрича възможностьта на тая замѣна, понеже суф. -оль билъ непродуктивенъ въ югославянскитѣ езици, приема замѣна съ суфиксъ -(ъ)л, който въ македонския диалектъ минава въ ол- (както въ пéколо — пъкълъ). Въ български обаче има и днесъ думи съ -ол- не само стари, като сопóл (старо сополъ „mucus", срхр. sopolj, покрай *soplь — ч., пол. sopel), но и затискóл „bouchon" и под.

 

Крайното -я, или диал. -а, въ българското Битоля (Битола) при тия опити за обяснение на името е оставяно безъ внимание. Мисля, че въ случая при замѣната на суф. -ѣль съ -оль, вследствие на чувството за рода на първата форма (имената на -ѣлъ сѫ отъ ж. p.), е била предпочетена формата за ж. р. на новия суфиксъ -ол: Битоля. Утвърдението на l въ формата Битолa е диалектично.

 

Обяснението на тур. Тоlі отъ макед.-гръцкия диалектъ, поради свойството му да изпуска неударени гласни (i и u), би било възможно, ако въ гръцки да сѫществуваше вече тая нова форма на името. Но тя не е засвидетелствувана. По-вѣроятно е, че е заета направо отъ български, като първата, неударена сричка е изпусната въ турски, нѣщо не необикновено при заемането на чужди думи изобщо.

 

[Back to Index]