Македонски Прегледъ
Година
V, книга 4, София, 1929

 

5. Македонскитѣ бългaри и сърбитѣ

 

Отъ Л. Милетичъ

 

  1. Какво казва историята и какво казватъ сърбитѣ за македонскитѣ българи
  2. Мнението на проф. В. Ягичъ за езика на македонцитѣ
  3. Какво e казалъ проф. Кочубински
  4. П. Шафарикъ и В. Григоровичъ за македонскитѣ българи
  5. П. А. Лавровъ и Августъ Лескинъ за македонскитѣ българи
  6. Фонетичнитѣ и морфологични български свойства на македонскитѣ говори
  7. Мнението на проф. А. Мейе (A. Meillet)
  8. Сръбски измислици за историята и преданията на Македония
  9. Рускиятъ академикъ Н. П. Кондаковъ за Македония
10. Мнението на проф. X. Гелзеръ за Македония
11. Изопачаване най-новата ни история
12. Мощната Югославия и нейнитѣ по-далечни цели спрямо Македония и България

 

Македонскитѣ българи имаха голѣмото нещастие, следъ като половина вѣкъ се бориха за освобождение отъ турското иго, да попаднатъ подъ властьта на гърцитѣ и сърбитѣ, които вмѣсто да имъ облекчатъ живота като християнски народи, напротивъ го направиха много по-мѫчителенъ, защото си поставиха задача съ всички срѣдства на едно безогледно потисничество да ги отродятъ, сир. да ги унищожатъ като народъ, нѣщо, което и турцитѣ не вършеха. Многочислената македонска емиграция въ България е най-очебиеще свидетелство за тая трагична сѫдба на македонскитѣ българи.

 

За македонското българско население, останало да живѣе въ родната си страна, най-малката надежда за да може запази поне своитѣ културно-национални права бѣше въ вѣрата му, че завоевателитѣ на Македония ще се принудятъ да уважатъ постановлението за малцинствата въ Парижкия миренъ договоръ, подъ който личатъ и тѣхнитѣ подписи. Известно е, че това постановление до сега не само не се изпълнява, но вече явно става, че безъ външна намѣса то никога нѣма да се приложи въ действителность. Сърбитѣ, въ чиито рѫце фактически се намира по-голѣмата часть отъ Македония, за да не изпълнятъ договора постоянствуватъ явно да отричатъ сѫществуването на македонски българи. Че тѣ сѫ решили докрай да вършатъ това на всѣка цена, затова лишно доказателство намираме въ една нова сръбска брошура, подъ заглавие „Българитѣ и югославянитѣ", печатана на французки („Bulgares et Yougoslaves. Éditée par l'Association yougoslave pour la Société de Nations. Belgrade, 1928). Цельта ѝ e, какъ да e да ce ослаби движението, което вече и въ чужбина се проявява и у най-миролюбивитѣ крѫгове въ полза на угнетенитѣ македонски българи, които не преставатъ настоятелно да искатъ своитѣ потъпкани национално-културни права, гарантирани отъ мирния договоръ.

 

 

72

 

Брошурата съдържа повторение на известнитѣ сръбски отричания на действителнитѣ факти, но сѫщевременно въ нея се посочватъ за лице имена на нѣколко по-стари авторитетни учени, които ужъ подкрепяли сръбската официялна теза, съ която се отрича народностна самобитность на македонскитѣ българи. И, разбира се, всичко до сега установено въ науката относително нзродностьта, езика и историята на македонскитѣ българи е обърнато на опаки, както вече е прието въ сръбската тенденциозна политическа литература отъ този родъ. Ще се види по-долу, че и въ този случай липсата на всѣко истинолюбие е довела авторитѣ на брошурата до крайната граница на едно морално заслепление.

 

Въпрѣки постояннитѣ доброжелателни съвети, които отъ много страни до сега се даватъ на бѣлградскитѣ мѣродавни крѫгове, да бѫдатъ по-справедливи спрямо македонскитѣ българи, да имъ признаятъ народностьта и свързанитѣ съ нея културни права, тѣ си оставатъ непоправими отрицатели. Очевидно става и отъ въпросната брошура, че въ Бѣлградъ не могатъ да повѣрватъ, че въ края на краищата всички човѣшки деяния се подчиняватъ на моралната сила и че напразно се отрича истината за да се прикрива едно явно насилие. Напразно бѣлградската брошура си позволява да нарича литературата, която напротивъ изнася истината по македонския въпросъ, „памфлети", а дейцитѣ за свободата на Македония — „бандити", когато е всеизвестно, че последнитѣ героически жертвуватъ себе си, защото сѫ убедени, че безъ борба не се минава отъ робство къмъ свобода.

 

Напразно сѫ се осмѣлили авгоритѣ на сръбската брошура да посочватъ на видни чужди учени, представлявайки, като че ли тѣ сѫ изказвали мнения въ смисълъ, че македонскитѣ славяни били сърби, че езикътъ имъ е по-близъкъ до сръбския огколкото до българския езикъ, ча името си „българи" тѣ сѫ възприели въ ново време, ужъ за да не ги преследватъ турцитѣ, и пр. и пр. Въ сѫщата брошура се отива по-далече: цѣлиятъ български езикъ не билъ нищо друго освенъ диалектъ на единъ несѫществуващъ „югославянски езикъ", чиито граници споредъ брошурата стигали отъ Черно море до Адриатическо море, а на северозападъ — до границитѣ на нѣмския и на италиянския езикъ.

 

 

73

 

Истински учени, които да сѫ подържали тѣзи или подобни измислици, днесъ нѣма и не е имало досега. Колкото и да е аргументацията на сръбската брошура изподъ всѣка критика, не ще да е излишно, вземайки поводъ отъ нея, да изтъкна нѣкои досежни факти изъ науката, та да се спомогне съ това, щото още по-добре да се освѣтли научната постановка на македонския въпрогъ, който не е само въпросъ политически, а не по-малко е и въпросъ историко-етнографически. [1]

 

 

I. Какво казва историята и какво казватъ сърбитѣ за македонскитѣ българи.

 

Ческиятъ знаменитъ историкъ професоръ К. Иречекъ написа първата история на българския народъ (Geschichte der Bulgaren, Prag, 1876, руско издание 1873), ценена въ цѣлъ свѣтъ като забележителенъ наученъ трудъ, въ който възъ основа на несъмнени и многочислени исторически данни македонскитѣ славяни се считатъ за българи, като се излага споредъ това и тѣхната история наедно съ българската. Иречекъ въ сѫщото съчинение изрично казва, че „между народитѣ на европейска Турция българитѣ по численость и разпространение на тѣхната езикова територия заематъ първо мѣсто. Тѣхнитѣ селища обгърщатъ съ малки изключения старитѣ земи Мизия, Тракия и Македония, — една територия отъ приблизително 4000 квадр. мили. Македонскитѣ славяни Иречекъ смѣта клонъ отъ славянскитѣ племена, които се заселиха въ източната и югозападната часть на Балканския полуостровъ и отъ които по-сетне се образува българската народность. Името „българи" е историческо у тѣхъ отъ тринадесеть вѣка насамъ, еднакво както въ Мизия и Тракия, така и въ Македония. Това е заключителното мнение буквално и на всички реномирани слависти, историци и етнографи по въпроса за македонскитѣ славяни. Сѫщиятъ К. Иречекъ написа и най-добрата до сега история на сърбитѣ (Geschichte der Serben, 1911 г.), преведена и на сръбски, въ която той македонцитѣ съвсемъ не счита за сърби, a на последнитѣ опредѣля старитѣ имъ етнографични граници

 

 

1. За да бѫде по-достѫпно за чуждия свѣтъ съдържанието на тази ми статия, тя биде издадена и и на французки отъ името на „Българското сдружение за Обществото на народитѣ".

 

 

74

 

далечъ отъ Македония, на северъ отъ Шаръ-планина: „Земитѣ — казва Иречекъ — между скалиститѣ планини на Черна Гора съ околностьта имъ и басеинътъ на западна Морава сѫ най-старата и постоянна родина на сръбския народъ. Това е студена планинска страна, която е притежавала малко привлѣкателна сила за чужди завоеватели. Между славянскитѣ племена на Балканския полуостровъ сѫщинскитѣ сърби бѣха първоначално единъ вѫтрешенъ, затворенъ народъ (еіn Binnenvolk), който далечъ отъ Дунава и морето обитаваше долинитѣ на рѣкитѣ Лимъ, Ибаръ и западна Морава. Отъ тукъ сръбскиятъ народъ постепенно простираше властьта си къмъ Адриатическото крайбрѣжие та едно време дори точката на тежестьта му бѣше въ областьта на Диоклеция (Зета), на Шкодренското езеро. Отъ края на XI в. почна рѫководната часть на народа да се стреми да проникне на изтокъ, къмъ пѫтищата, които водятъ отъ Дунава къмъ Егейското море. Новъ центъръ на народа се образува около замъка Расъ, на рѣката Рашка, притокъ на р. Ибаръ, сиречъ въ областьта на днешния Нови-пазаръ. Това е старо-сръбската область Расъ, у византийцитѣ наричана Ῥάσον. Съ ззвладяването на дветѣ плодородни низини, които се намиратъ тъкмо по срѣдата на северната часть на Полуострова съ градоветѣ Ипекъ и Призренъ и на Косово поле се измѣсти центърътъ нататъкъ пò на югъ. Ипекъ (Пећ) става презъ петь столѣтия столица на върховната сръбска народна църква. Въ XIII вѣкъ последва нова офанзива на сърбитѣ къмъ северъ, — къмъ долината на източна Морава и още по-надолу къмъ Дунава. Къмъ югъ въ Македония поради бързия упадъкъ на възстановеното следъ изгонването на латинитѣ византийско царство сърбитѣ далечъ напреднаха. Стефанъ Душанъ въ 1346 г. се короняса за „царь на сърбитѣ и гърцитѣ", а презъ време на гражданскитѣ войни между гърцитѣ той превзе и цѣла Македония (освенъ Солунъ), Албания, Епиръ и Тесалия. Вѫтрешни безредици обаче въ царството му наскоро следъ това улесниха да напредне единъ новъ, по-силенъ завоеватель — османскитѣ турци както противъ гърцитѣ така и противъ сърбитѣ. Когато въ ново време границитѣ на османската мощь пакъ се дръпнаха назадъ, образуването на две нови сръбски държавици се извърши тъкмо на почвата на последната срѣдновѣковна политическа организация на сърбитѣ: въ планинитѣ на Черна Гора и въ лѣсистата

 

 

75

 

область на Шумадия — недалечъ отъ Бѣлградъ и отъ замъка на деспотитѣ въ Смедерево (вж. Иречекъ, ор. с. стр. 9—11).

 

Ето това е картината на първото сръбско заселение и последвалото разширение прѣко първоначалнитѣ етнографични граници на Сърбия. Кратковременното разпространение на сръбската държавна граница на югъ въ Македония Иречекъ обяснява като чисто завоевателенъ успѣхъ, следъ който сетне сърбитѣ пакъ се прибиратъ въ своитѣ етнографични граници. Сега, благодарение на стекли се исторически обстоятелства, на сърбитѣ се отдаде пакъ да завладѣятъ Македония. Това обаче не имъ стига, а отъ страхъ, види се, че като нѣматъ тамъ свое население може да се повтори историята и да имъ се изплъзне изъ рѫцетѣ тази българска область, тѣ сѫ се заели съ насилие на всѣка цена да асимилиратъ македонскитѣ българи — да ги правятъ сърби. За да се оправдае що годе това предъ свѣта, изопачава се науката, изкарватъ се несѫществуващи историко-етнографически права надъ Македония.

 

Най-новъ характеренъ образецъ за такова извъртане на установенитѣ научни схващания по македонския въпросъ представлява съдържанието на споменатата сръбска брошура, както ще се види по-долу.

 

 

II. Мнението на проф. В. Ягичъ за езика на македонцитѣ.

 

Поради самия етнографиченъ произходъ на македонскитѣ славяни тѣхниятъ езикъ не може да бѫде въ основата си освенъ български. Съобразно съ това македонскитѣ говори въ всичкитѣ до сега сѫществуващи сравнителни граматически съчинения върху славянскитѣ езици се смѣтатъ за български и се разглеждатъ подъ общата рубрика „български езикъ". [1] Това е научната догма по въпроса възъ основа на всички до сега научни изследвания и теоритически обобщения на мѣродавнитѣ славянски езиковедци. Естествено е, че не могатъ да правятъ изключение отъ това и славиститѣ, които сръбската брошура само за лице посочва за свидетели въ своя полза, а именно Кочубински, Лавровъ, Лескинъ, Бодуенъ де Куртене,

 

 

1. Вж. напр. у Dr. Fr. Miklosich, Vergleichende Гrammatik der slavischen Sprachen, t. I—IV, Wien, 1879—1883; Ө. Флоринскіи, лекціи по слав. языкознанію, I. Кіевъ; V. Vondrák, Vergleichende slavische Grammatik, I—II, Wien и пр. и пр.

 

 

76

 

като се поставя на първо мѣсто и най-авторитетниятъ по въпроса проф. В. Ягичъ. Това е могълъ да стори авторътъ на брошурата, независимо отъ тенденцията, която го подбужда, главно и поради невежество, способно да се улавя за отдѣлни фрази на ученитѣ, безъ да се схваща сѫщинскиятъ имъ по-дълбокъ смисълъ, както ще се обясни по-долу.

 

Проф. Ягичъ е писалъ по въпроса за родственитѣ отнсшения на славянскитѣ езици въ смисълъ, че въ пограничнитѣ зони между съседни славянски езици има говори, които безъ да сѫ загубили основнитѣ си национални черти притежаватъ и нѣкои второстепенни белези, най-често отъ фонетиченъ характеръ, поради които преходътъ отъ единъ езикъ въ другъ въ граничната зона обикновено не се очертава съ рѣзка линия. Така и между сърбохърватския и българския езикъ има такива преходни фонетични черти въ тъй нареченитѣ ресавско-моравски и въ северо-македонскитѣ говори безъ да губятъ последнитѣ характернитѣ си български свойства както въ фонетиката така и въ формитѣ и въ синтаксиса. А че Ягичъ счита македонскитѣ говори за български, това е изразено толкова пѫти въ неговитѣ съчинения, а сѫщо така и въ негови писма до автора на тѣзи редове, неотколе публикувани отъ последния въ оригиналъ и въ факсимиле (вижъ стат. въ Мак. Прегледъ, год. II, кн. 3. „Професоръ Ягичъ за Македония"; сѫщото и на французки въ отдѣлна брошура: Le prof. V. Jagić et la Macédoine d'après les lettres inédites, Sofia, 1927, 66). Въ тѣзи писма между друго става дума и за „Славянска енциклопедия", която почна да се издава отъ руската академия на наукитѣ подъ редакцията на проф. Ягичъ и въ която по една опредѣлена програма трѣбваше да бѫдатъ изложени славянскитѣ езици. Ягичъ казва, че подъ рубриката български езикъ ще се даде „Прегледъ на българскитѣ наречия", които той дѣли на три групи: говори източни, говори западни и говори македонски (вж. писмо № 1 отъ 1903 г.). Въ друго писмо (№ 2, 1904 г.), говорейки по сѫщия въпросъ Ягичъ казва относително споменатата рубрика, че съ тази групировка той достатъчно е опредѣлилъ мѣстото, което заематъ македонскитѣ говори, поставяйки ги подъ надслова: „Български езикъ".

 

 

77

 

Известно е, че езикътъ на св. Кирила и Методия, който стана и е езикъ на славянската църква не само на българитѣ, но и на сърбохърватитѣ и на руситѣ, въ основата си е едно македонско българско наречие отъ IX столѣтие. И Ягичъ е убеденъ въ това и го е изказвалъ много пѫти въ съчиненията си (вж. въ „Enstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin, 1913, стр. 270 ff.). И въ своитѣ писма Ягичъ казва, че езикътъ на славянската църква самъ по себе си е членъ отъ българското тѣло, кървь отъ българската кървь (вж. писмо № 3). Ягичъ въ своето издание на Болонския псалтирь, запазенъ въ рѫкописъ отъ срѣднобългарския периодъ, въ чийто езикъ има явни белези на охридския говоръ (рѫкописътъ е писанъ въ Охридъ), изтъква именно македонобългарския характеръ на паметника. Въ своитѣ писма Ягичъ, като ми съобщава, че е завършилъ печатането на псалтира, възклицава: „Азъ ви завоювахъ Македония" (вж. писмо № 7, 1907 г.).

 

Въпрѣки че така е установенъ въ науката българскиятъ характеръ на македонскитѣ говори, политическитѣ рѫководни крѫгове въ Бѣлградъ, обзети отъ завоевателни намѣрения спрѣмо Македония, отдавна се стремятъ да омаловажатъ, да разколебаятъ тая научна догма, като лансираха една своя „корекция" на това мнение въ смисълъ, че македонскитѣ славяни не били нито българи, нито сърби, а били особено славянско племе безъ опредѣлено народно съзнание, но еднакво сродно на българитѣ и на сърбитѣ, говореще наречие, еднакво близко на българския и на сръбския народъ. Тази сръбска теза биде пусната въ ходъ още въ 1890 год. чрезъ една етнографска карта на славянитѣ, издадена отъ русина Зарянко, която обаче претърпѣ неуспѣхъ и за която по-долу ще стане още дума. Въ последствие, когато въ Бѣлградъ бѣха схванали, че благоприятниятъ моментъ за осѫществяването на реченитѣ планове да се завладѣе Македония наближава, яви се като явенъ пропагандаторъ на сѫщата сръбска теза бѣлградскиятъ професоръ по география Joвaнъ Цвиичъ, който изтъкваше главно, че у „македонскитѣ славяни" нѣмало опредѣлено национално съзнание. Цвиичъ се бѣ опиталъ да привлѣче за тая теза по нѣкой начинъ на своя страна и Ягича. По тоя поводъ Ягичъ ми писа (вж. писмо № 6 отъ 2. I. 1905 г.):

 

„Но Македония ми създаде преди нѣколко дена и друга работа. Проф. Цвиичъ пише и печати голѣмо антропогеографско

 

 

78

 

съчинение за балканскитѣ земи и къмъ края той е засегналъ и етнографския въпросъ за Македония. Изпрати ми набрани печатни коли да ги прочета и да му кажа мнението си. Азъ се придържамъ о поговорката: „Кажи на боба бобъ, а на попа попъ". Казахъ му, че всичко туй не е достойно за научната висота на Цвиича, че той, като е отминалъ главното нѣщо сир. езика, взелъ да се залавя о неважни нѣща като напр., че македонскитѣ славяни нѣмали опредѣлено народностно съзнание, че тѣ лесно можели да се спечелятъ и за панбългарската и за пансръбската идея и пр. Може би той да се е обидилъ отъ моята искреность, но нищо отъ това. Азъ на драго сърдце бихъ се съгласилъ, ако Сърбия би поставила въ програмата си, че ѝ е потрѣбенъ излазъ на море и че желае да има каквато и да е власть надъ единъ дѣлъ отъ Македония, който води къмъ морето. Това би билъ въпросъ на политическа нужда, но не бива политиката да смѣсваме съ науката, сир. съ диялектологияте не бива да доказваме нѣщо, което съ почтени доказателства не може да се докаже. Ще видимъ, дали ще ми отговори. За мене това е печално доказателство, какъ и единъ голѣмъ ученъ, какъвто е Цвиичъ, не умѣе да бѫде обсктивенъ или споредъ израза на покойния Момзенъ — voraussetzungslos."

 

Убеждението у Ягича за българщината на македонцитѣ е дълбоко и непоколебимо. Това показватъ и други мѣста въ кореспонденцията му, напр. когато той (въ писмо № 9) съобщава по поводъ на едно свое пѫтуване въ Петербургъ:

 

„Бѫдете увѣренъ, че азъ и въ Петербургъ, разбира се въ професорскитѣ крѫгове, които за политиката нѣматъ значение, горещо ще се застѫпвамъ за българскитѣ интереси въ Македония, както винаги бихъ билъ и за това, щото Сърбия да получи нѣщо въ Стара Сърбия.”

 

На друго мѣсто Ягичъ пише:

 

„Особено трогватъ сърдцето ми страшнитѣ страдания въ Македония. Никой не се застѫпва въ тѣхна полза" (вж. писмо № 1 0 отъ 24 августъ 1903 г.).

 

И тъкмо този сѫщия Ягичъ сръбската брошура споменува за да подкрепи съ името му лъжливата си теза, че ужъ езикътъ на македонскитѣ славяни билъ нѣщо срѣднс — нито български нито сръбски. Ала въ посоченитѣ въ брошурата мѣста отъ спис. „Archiv für slavische Philologie" (т. VIII. 1885 г., стр. 134. ib. т. XX. стр. 35—38) какво друго е казалъ Ягичъ     разявайк

 

 

79

 

на проф. Бодуенъ де Куртене относително мнението му, изказано въ съчинението „Прегледъ на славянскитѣ езици" (Uebersicht der slavischen Sprachenwelt) въ смисълъ, че нѣма преходни диалекти между славянскитѣ езици, Ягичъ подържа противното, а имено че нѣма рѣзки граници между тѣхъ, така че диалектътъ на словацитѣ, който въ основата си е чески, прави преходъ къмъ южноруски и югославянски, а македонскитѣ диалекти — отъ български къмъ сърбохърватски. Въ второто посочено мѣсто Ягичъ повтаря сѫщото съ по-голѣми подробности и заключава, че езикътъ на Кирила и Методия, който е билъ говоримо наречие (еіn gesprochener Dialekt), принадлежи на българската диалектна група, а въ днешнитѣ македонски наречия Ягичъ намира запазени всичкитѣ главни особености на сѫщия езикъ на Кирила и Методия, като изброява тѣзи особености.

 

При този случай нека отбележимъ въ връзка съ Ягича и нѣщо по-вече. Ягичъ на друго мѣсто, гдето говори за родственитѣ отношения между югославянскитѣ езици (българския, сърбохърватския и словенския), не приема да е имало езикова еднаквость (хомогенность) у южнитѣ славянски племена, когато сѫ се заселявали въ дунавскитѣ, алпийскитѣ, адриатическитѣ и балканскитѣ страни, — „не ги е свързвала обединителна езикова връзка". Ягичъ напросто отхвърля да е имало между тѣзи племена единство, a по езикови данни той напротивъ установява стара езикова двойственость, така че е имало две югославянски племенни групи, които основно се различавали по езика си: отъ една страна група словенско-хърватско-сръбска, а отъ друга — българска („sloveno-serbo-kroatisch auf der einen, bulgarisch auf der anderen Seite", вж. Аrchiv, т. XVII. 75). Въ заключение Ягичъ доказва, че стариятъ български езикъ (das Altbulgarische) се е развивалъ отдѣлно, а така сѫщо отдѣлно, въ друга посока, сърбохърватскиятъ и словенскиятъ езикъ („das Serbo-kroatische und das Slovenische"). Възъ основа на характернитѣ си белези, а главно по тънкото различавана тъмнитѣ вокали ъ и ь и тѣхнитѣ рефлекси македонскитѣ говори споредъ Ягича принадлежатъ къмъ първата група.

 

„He е възможно — казва Ягичъ — въ това правилно различаване да се съзре нѣщо друго освенъ продължително действие на прастари сили. Ако не би било така, едва бихме разбрали, какъ така дори и день днешенъ се схваща разликата между о (= ъ) и е (= ь) въ такива думи въ македонскитѣ

 

 

80

 

говори (wie im Macedonischen) както напр.: сон, дош, дождот, вонка, и др., а напротивъ: ден, лен, пес, темен, и др. Въ всичкитѣ тѣзи точки българскиятъ езикъ се отклонява отъ словенския, а сѫщо тъй и отъ сърбохърватския (ib. 78).

 

По-нататъкъ Ягичъ и тукъ засѣга въпроса за преходнитѣ — пограничнитѣ говори между съседнитѣ славянски езици и повтаря, че преходитѣ сѫ постепенни (die Uebergange sind allmälig) — фонетични и формални особености на словенския езикъ засѣгатъ въ сърбохърватскитѣ говори, а подобно и фонетични особености сърбохърватски засѣгатъ въ българския езикъ откъмъ западната му страна. Последица на тая групировка е, че най-крайнитѣ части — българскиятъ и словенскиятъ езикъ сѫ си най-далечни, — показватъ по-малко допирни точки (Berührungspunkte, ib. 85—86).

 

 

III. Какво e казалъ проф. Кочубински.

 

Вториятъ по редъ славистъ, който следъ Ягича се именува въ сръбската брошура за подкрепа на тезата, че езикътъ на македонцитѣ ималъ „неопредѣленъ" характеръ, е Кочубински, безъ да се посочва, где и какъ се е изказалъ този руски ученъ по въпроса. А въ сѫщность и той не е трѣбвало да се цитува, защото тъкмо наопаки Кочубински е единъ отъ първитѣ слависти, който рѣзко оборва сръбсќата теза и счита българския характеръ на македонцитѣ за научна догма. Съ него се бѣ обявилъ напълно солидаренъ по тоя въпросъ и славистътъ, сега професоръ въ Прага г. М. Мурко, който въ Ягичевия Аrchiv (т. XIII, 1891 г. 606—622) подробно бѣ рефериралъ за досежното мнение на Кочубински, изказано въ една негова статия. Поводъ да напише тая си статия бѣ му дала споменатата по-горе етнографична карта на славянитѣ отъ Зарянко, издадена като приложение къмъ „Руско-славянскій календарь" за 1890 г., печатана въ Петербургъ. Въ картата е прокарана сръбската теза, като сѫ отбележени македонскитѣ българи съ особена боя подъ име „македонски славяни", сир. като особена славянска народность, неизвестна до тогава въ наукага. Кочубински въ статията си, озаглавена „Науката не е политика" (печат. въ Одеса 1890 г.), осѫжда картата като печално явление, което нѣма нищо общо съ науката. Кочубински казва, че лично симпатизира на сърбитѣ, цени тѣхнитѣ добри качества, „но предъ истината трѣбва да

 

 

81

 

отстѫпи всѣко чувство." Кочубински доказва, че въ Македония има само българи, за което привежда исторически доказателства отъ най-старо до ново време. Той е нарекълъ македонскитѣ говори „преходни", но това никому не дава право да ги смѣта, че принадлежатъ къмъ сръбския езикъ. Дава редъ доказателства, съ които се потвърждава българскиятъ характеръ на македонскитѣ говори. Самъ Кочубински, когато въ 1886 год. е билъ въ Св. Гора, е разговарялъ съ македонски работници, неграмотни, които сѫ му казвали, че произхождатъ отъ разни „български села" въ Македония, а сами себе си считали българи. Кочубински решително отхвърля „новото откритие", че ужъ македонскитѣ славяни били до тогава за науката „нѣщо неизвестно.

 

 „Друго е, казва той, ако оставимъ на страна доводитѣ на науката и застанемъ на почвата на политически смѣтки, тогава може, ако искаме и цѣла Македония до Солунъ да заселимъ съ сърби и да основаваме върху този желанъ фактъ своята политика. Така постѫпватъ сърбитѣ, понеже тѣ се стремятъ къмъ Солунъ като излазъ на море. Затова тѣ търсятъ да намѣрятъ и нѣкои явления въ езика и въ обичаитѣ на македонцитѣ, за да подкрепятъ съ ужъ научни доводи своитѣ стремежи къмъ море. Ще посочватъ и преобладващия македонски русъ (блондиненъ) типъ срещу нехубавия типъ, който се срѣща у източнитѣ българи и който подсѣща на турско-татарски племена. Но такива търсени доводи трѣбва да стоятъ далечъ отъ науката. За политицитѣ е удобно да се заловятъ въ езика на македонскитѣ българи о нѣкой преходенъ типъ и нѣкои сръбски черти, но това нѣма важно значение. И стари обичаи и обреди нѣматъ по въпроса за принадлежностьта къмъ едно или друге славянско племе никаква убедителна сила, защото известни обичаи, нѣкога общи, могатъ да бѫдатъ у едни славяни забравени, a у други запазени. Жално е — повтаря К. — че въ този споръ между българитѣ и сърбитѣ за Македония е привлѣчена и науката, че тая нова ересь иска, щото и руситѣ безусловно да повѣрватъ, че шумътъ на разгорещени духове по народни съображения стига, за да се откаже еднa стара научна догма" (ibid. 621—622).

 

Интересенъ е и следниятъ пасажъ въ статията на проф. Кочубински:

 

„Създаването една нова народность на пукъ на всичкитѣ досегашни учения на славистиката се дължи на

 

 

82

 

политически мотиви, — това е внезапна концесия на атакуващето насилване отъ Бѣлградъ, но само половина концесия: сърбитѣ искатъ да се признаятъ въ Македония само сърби; най-новата карта, за която е дума, имъ иде на среща, — тя отстранява отъ тамъ българитѣ, но не пуска вѫтре сърбитѣ. Така излѣзе нѣщо особено. Славянската наука обаче не може да прави никакви концесии, и всѣки безпартиенъ и ориентиранъ изследователь и сега ще признава само онова, което науката му налага: въ Македония се знаеше до сега само славянското племе на българитѣ и никога — сърби. И всички чужденци, които сѫ изследвали Македония, въ това напълно се съгласяватъ: съ името Македония свързватъ представа за една славянска стрзна съ българско население" (в. 617).

 

Кочубински, както се вижда отъ rope цитуванитѣ мѣста, казва на сърбитѣ прямо въ очи истината, и неговитѣ думи сѫ напълно умѣстни и день-днешенъ. Всички безпристрастни учени сѫ имъ казвали сѫщото и сега постоянно имъ се повтаря това и отъ българска страна. Тогава съ каква цель и съ какъвъ умъ авторитѣ на сръбската брошура сѫ привели въ своя полза името на покойния проф. Кочубински?!

 

Но не е само тая дързость, която очудва, а всичко, цитувано въ сръбската брошура, е все отъ тоя родъ, както ще се види по-нататъкъ.

 

 

IV. П. Шафарикъ и В. Григоровичъ за македонскитѣ българи.

 

Въ сръбската брошура се казва, че известниятъ виденъ славянски етнографъ и историкъ П. Шафарикъ отивалъ дори до тамъ, че въ българския и въ сърбския езикъ той виждалъ езиково единство, което той нарича общъ сръбски езикъ. Посочва се за туй съчинението на Шафарикъ „Qeschichte der slavischen Sprache und Literatur" отъ 1826 год. стр. 34., гдето е казано, че българскиятъ езикъ е единъ подвидъ на сръбския (das Bulgarische ist eine Unterart des Gesammtserbischen). Ho известно e, че тогава, въ началото на своята научна дейность Шафарикъ, както и преди него основательтъ на славистиката Јосифъ Добровски, съвсемъ слабо е билъ ориентиранъ относително родственитѣ отношения на славянитѣ въ Турция и специално касателно езика на българитѣ. При все това и тогава още Шафарикъ е знаялъ, — което авторитѣ на сръбската брошура премълчаватъ,

 

 

83

 

— че македонцитѣ говорятъ български, защото въ сѫщото съчинение на 223 стр. казва, че „българскиятъ езикъ се говори въ България и Македония". Обаче, следъ като Шафарикъ продължи своитѣ изследвания по тоя въпросъ въ течение на следващитѣ десетина години, той бѣше вече добре освѣтленъ та можа по-обстоятелно да опредѣли разпространението на българския народъ въ Македония, имено въ съчинението си „Славянска етнография" (Slovanský Národopis, 1842 г.), гдето на приложената къмъ сѫщото етнографична карта на славянитѣ е означена почти цѣла Македония населена съ българи: западната българска граница обема Костуръ— Охридъ—Дебъръ—Тетово и върви по българска Морава и Тимокъ до Дунава. Въ сѫщата карта на Шафарика южната граница на Илиритѣ, подъ което име се разбираха тогава западнитѣ югославяни сир. словенцитѣ, хърватитѣ и сърбитѣ, върви отъ гр. Призренъ до Клисура на българската граница. Следователно българитѣ сѫ нанесени на картата южно отъ тая граница и достигатъ презъ езерата Охридско и Костурско до Солунъ.

 

Известно е, че първиятъ славистъ, който успѣ въ 1844 год. да пропѫтува Македония, бѣ рускиятъ професоръ В. Григоровичъ. Той бѣше посѣтилъ и Охридъ и бѣше изнесълъ убеждение, че въ Македония живѣятъ българи и че говорятъ български, за което той подробно съобщи въ съчинението си „Пѫтуване по Европейска Турция" (Путешествіе по европейской Турціи.) Следъ като Григоровичъ се завърна отъ това си пѫтуване, той минаваше за главенъ авторитетъ и по етнографията на Македония. Интересно е да се отбележи, че проф. Кочубински въ гореспоменатата си статия касателно македонския въпросъ между другитѣ доказателства за българщината на македонцитѣ цитува и Шафариковага етнографична карта. По тоя поводъ Кочубински припомня, че Григоровичъ, завърналъ се отъ Македония, миналъ презъ Прага и тамъ се срещналъ и съ Шафарика:

 

„Григоровичъ — разказва К. — показалъ на Шафарика старославянски и български рѫкописи, които бѣ намѣрилъ въ Македония, и главно сподѣлилъ съ него своитѣ етнографични знания касателно Македония и славянския езикъ, който тамъ се говори, и съ това той затвърдилъ у славния нашъ общъ учитель неговото схващане славянската етнография. Една година следъ срещата си съ Григоровича Шафарикъ обнародва ново издание на своята „Славянска етнография" съ

 

 

84

 

сѫщата етнографична карта, безъ да бѣ внесълъ въ нея нѣкаква промѣна относително етничнитѣ съотношения на южнитѣ славяни: сърбитѣ и българитѣ си останаха по мѣстата си" (вж. Archiv. f. sl. Philol. т. XIII. стр. 620).

 

 

V. П. А. Лавровъ и Августъ Лескинъ за македонскитѣ българи.

 

Сръбската брошура изтъква, че въ македонскитѣ говори „словарни особености даватъ тъй сѫщо предимство на сръбския езикъ", като се позовава за това на единъ руски славистъ, професора по славянска филология въ Петербургь П. А. Лавровъ, който твърде общо се е изразилъ, че „всѫду по Македония единъ сърбинъ схваща, че думитѣ тукъ сѫ твърде близки на неговия материнъ езикъ, сѫщо както и единъ българинъ отъ западна България". Между славянскитѣ езици, особено съседнитѣ всѫду има словарни (лексикални) подобия, но отъ това никакъ не следва, че тѣ преставатъ да сѫ отдѣлни езици. Словарна близость още не означава еднакъвъ граматиченъ строежъ, който главно е мѣродавенъ за понятието „езикъ". Въ случая словарьтъ на македонскитѣ говори е български и доколкото има подобие въ това отношение между български и сърбски, толкова ще има и между македонски и сърбски. Съ своята фраза Лавровъ не е можелъ нѣщо друго да разбира, понеже той много добре знае основното различие между българския и сръбския езикъ, тъй като той е авторъ на едно крупно съчинение, което му послужи за магистерска дисертация и което има за предметъ специялно българския езикъ, разгледанъ отъ него въ цѣлия му обсегъ откъмъ фонетичнитѣ му и формални особености. — именно съчинението „Обзоръ звуковыхъ и формальныхъ особенностей болгарскаго языка" Ст. Петербургъ 1893. [1] Въ това съчинение Лавровъ включва въ територията на българския езикъ и цѣла Македония, третира всичкитѣ македонски говори като български и излага тѣхнитѣ особености заедно съ всички други говори на българския езикъ изобщо. Или не е било известно на сръбския авторъ това нѣщо, или пъкъ при невъзможностьта да се намѣри поне единъ реномиранъ ученъ,

 

 

1. Вж. за това съчинение на Лавровъ обширна рецензия отъ мене, печ. въ Мин. Сборн. т. X. 1894 г.

 

 

85

 

чието мнение да е благоприятно за сръбската теза, съзнателно си е позволилъ да залъгва читателитѣ и съ името на Лаврова.

 

Така сѫщо неумѣстно си е послужилъ авторътъ на сръбската брошура и съ името на знаменития нѣмски славистъ Августъ Лескинъ, безъ да посочи, какво му е дало оправданъ поводъ за това. Всеизвестно е обаче, че Лескинъ е единъ отъ първитѣ, който най-решително подържаше мнението, че езикътъ на Кирила и Методия е единъ българско-македонски говоръ, и за това той бѣ пакъ единъ отъ първитѣ, който безъ колебание прие да нарича този езикъ „старобългарски" (altbulgarisch). [1] Неговата старобългарска граматика, „Handbuch der altbulgarischen Sprache", стана най-разпространеното рѫководство за студентитѣ слависти; на Лескина се дължи най-много, че терминътъ „старобългарски езикъ" вмѣсто „старочерковнославянски езикъ" успѣ и въ науката да се разпространи. Никога Лескинъ не е отдѣлялъ македонскитѣ говори отъ българскитѣ, а още по-малко той ги е смѣсвалъ съ сръбския езикъ, който той отлично познава. Това последното поне трѣбваше да е известно на сръбския авторъ, защото той бѣше длъженъ да знае, че Лескинъ е написалъ най-научната до сега граматика на сърбохърватския езикъ (Grammatik der serbokroatischen Sprache, 1914 г.), въ която твърде опредѣлено посочва крайнитѣ граници на сръбския езикъ, гдето тѣ се допиратъ съ българския езикъ. Споредъ Лескина пограничната линия на сръбския езикъ откъмъ изтокъ почва отъ устието на р. Тимокъ, върви на югъ по една линия къмъ Прокуплье — Прищина — Призренъ, минава южно отъ Черна Гора и стига до р. Бояна на Адриатическото море. Следователно у Лескина цѣла Македония напълно е изключена отъ сръбската езикова територия и, разбира се, не могатъ и споредъ Лескина македонскитѣ говори да бѫдатъ друго освенъ български. Защото Лескинъ, единъ отъ най-виднитѣ слависти, не може за каквато и да е цена да измѣни науката, която на Балканския полуостровъ признава само два етнични славянски типа и само два славянски езика — български и сръбски.

 

 

1. Вж. у Ягича, Entstehungsgeschichte и пр. 211: „Названието старобългарски (altbulgarisch) биде главно разпространено отъ Шлайхеръ и неговитѣ ученици въ Германия — Шмидтъ и Лескинъ".

 

 

86

 

 

VI. Фонетичнитѣ и морфологични български свойства на македонскитѣ говори.

 

Много е наивно това, което се разправя въ сръбската брошура за характеристичнитѣ признаци, по които се различаватъ диалектитѣ единъ отъ другъ (стр. 10). За нѣщо, което е общо прието като елемантарно условие, а именно, че признацитѣ сѫ фонетични, морфологични, синтактични и словарни (лексикални) и че особено важатъ фонетичнитѣ, нѣмало е нужда да се цитуватъ имената на Херманъ Паулъ, на Бодуенъ де Куртене па и моето име, нито да се цитува мнението ми за голѣмото значение на фонетичнитѣ отличия. Това е сторилъ сръбскиятъ авторъ за да може веднага да придаде първостепенна важность на една спорадична фонетична особеность, повече разпространена въ северно-македонскигтѣ говори, която има второстепенно значение. Касае се за произношението к' г' подобно на сърбохърватското произношение ћ, ђ вмѣсто правилното българско произношение щ, жд, — (рефлекси на праславянско tj, dj). Върху това фонетично свойство сѫ се спирали всички изследователи на македонскитѣ говори и е установено, че нѣма ни единъ македонски говоръ, въ който да нѣма остатъци и отъ старото българско, нѣкога общо на македонскитѣ говори произношение щ, жд и че въ това отношение въ македонскитѣ говори сѫществува нееднакво прокаранъ дуализъмъ; че к' и г' се ограничаватъ само въ отдѣлни думи, покрай които въ единъ и сѫщъ говоръ има други думи съ щ, жд, нпр. гак'и и гашти, свекя и свешта, вегя и вежда; че колкото се отива пò на югъ, к', г' толкова ставатъ по-рѣдки, а щ, жд редовни и че к', г' звукофизиоложки не сѫ тъждествени звукове съ сърбохърватскитѣ ћ, ђ, а само близки тѣмъ. За товатвърде опредѣлено сѫ се произнасяли въ казания смисълъ славиститѣ В. Облакъ [1], писательтъ на тѣзи редове [2], Д. Матовъ и др. Покойниятъ Облакъ, който въ самата Македония бѣ изследвалъ казанитѣ рефлекси на к', г', се произнесе за последнитѣ, че сѫ „чузди натрапници" (fremde Eindringlinge), докато щ, жд той смѣта за стари, домашни рефлекси (ais alte, einheimische Reflexe zu betrachten sind, вж. Arch. XVII.

 

 

1. вж. V. Oblak, „Macedonische Studien".

 

2. L. Miletitsch, „Bemerkungen zu Oblak's Macedonischen Studien” (Arch. f. sl. Philologie, XX, 588).

 

 

87

 

455) [1]. Запазването на звуковетѣ щ, жд въ всичкитѣ македонски говори е най-важниятъ белегъ за тѣсна родствена връзка на последнитѣ съ всичкитѣ други български говори. Тази важна характеристична фонетична черта на българския езикъ добре бѣше схваналъ още П. Шафарикъ. Когато въ 1833 год. публикува книжката си „Сърбски избрани зърнца" (Serbische Lesekörner), гдето за първъ пѫть се изтъква, че по щ, жд рѣзко се отличава старобългарскиятъ отъ сръбския езикъ, се казва още: „Българинътъ е между всичкитѣ славяни единственъ, който своето щ, жд и сега още произнася, както се е говорѣло и въ времето на Кирила и Методия" (р. 56). А проф. Ягичъ счита щ, жд за доказателство за българо-македонски произходъ на старобългарския езикъ, и че за щ, жд има достатъчно данни отъ самата Македония („Für št und žd liegen genug Belege aus Macedonien vor" — вж. Archiv f. sl. Pl. XX, 38).

 

Безъ да ce подценява значението на фонетиката, разбира се, че никой не отрича нито е отрекълъ до сега значение и на морфологичнитѣ и синтактични особености на езика; при дадени условия последнитѣ могатъ да служатъ не по-малко отъ фонетичнитѣ за характерни белези на езика, както тъкмо е случай въ българския езикъ, който е изгубилъ правилното склонение, a е развилъ задпоставенъ членъ. Напразно иска сръбскиятъ авторъ да омаловажи тѣзи два признака, еднакво свойствени и на всички македонски говори, защото били „две морфологични особености" и ми натяква, че ужъ съмъ напусналъ фонетичния принципъ за да можело по-силно да се изтъкнатъ казанитѣ две морфологични особености, благодарение на които съмъ търсѣлъ да установя сродство между македонскитѣ наречия и българския езикъ. Съ тѣзи си бележки авторътъ много несрѫчно е изпълнилъ задачата си, именно да отрича това очевидно сродство, задача, която съвсемъ не е по силитѣ му,

 

 

1. Облакъ още казва: „Ако се вземе въ внимание, че к', г' най-много сѫ разпространени въ северно-македонскитѣ говори, следователно близу до сръбската езикова граница, и още, че тѣзи звукове сѫ чужди (fremd) на югоизточна Македония и че тъкмо онѣзи области презъ времето на Милутинъ II и Душанъ се намирали подъ сръбска власть и сетне подъ сръбско влияние, разбира се, защо въ говора па Охридъ к' и г' сѫ значително по-рѣдки, отколкото въ севернитѣ и въ източнитѣ съседни говори на Прилепъ и Дебъръ" (Archiv, XVII, 455).

 

 

88

 

дори ако да бѣше и нѣкакъвъ специалистъ по езикози въпроси. He само азъ, но всички езиковедци до единъ безъ изключение съзиратъ тъкмо въ тѣзи два морфологични белега между другитѣ най-очебиеще сродство на македонскитѣ говори съ българския езикъ, което показва, че историческото имъ развитие е вървѣло въ еднаква посока, излизаще очевидно отъ еднаква старинска езикова основа. Съ пълно право следователно азъ поставихь тезата, че употрѣбата на задпоставенъ членъ и аналитичнитѣ форми на склюнението най-изразително характеризуватъ българската речь. Въ сръбската брошура се прави опитъ да се отрекатъ въ македонскитѣ говори тѣзи две морфологични отличия, макаръ че тѣ действително сѫществувать. За члена се казва тамъ:

 

„Впрочемъ македонскитѣ наречия иматъ въ края на думата покрай -т -та, -то и други енклитични мѣстоимения (вършейки служба на членъ) които не сѫществуватъ въ българския езикъ, тъй напр. (о)в, ва,-во, (о)н,-на, -но: жена-ва, село-но. Нѣщо по-вече — тѣзи задпоставени членове, необходими въ българския езикъ, сѫ най-рѣдки въ Македония.” (стр. 12).

 

Обаче нито едното твърдение нито другото не отговарятъ на истината: напротивъ въ южно-българскитѣ родопски говори има досущъ три различни члена, както и въ македонскитѣ, нпр. жена-та, жена-на и жена-са; село-то, село-но и село-со, а употрѣбата на члена въ македонскитѣ говори, понеже членътъ има три форми, тъкмо обратно, е и много по-честа. Относително аналитичното склонение сръбскиятъ авторъ, безъ да го отрича, е на мнение, че то се дължало на чуждо влияние, обаче признава, че това „влияние" се е прострѣло върху цѣлия български езикъ, следователно го има и въ България. He е важно мнението му за произхода на това явление, ззщото не е сръбскиятъ авторъ призванъ да го обяснява, а важно е, че въ сръбския езикъ нѣма нито членъ нито аналитично склонение, следователно сръбскиятъ езикъ и по своята морфология напълно се отдѣля отъ македонскитѣ говори. Този фактъ не смущава, види се, сръбския авторъ та той още прибавя:

 

„Българската теза за важностьта на известни морфологични черти, за да се установи сродство на македонскитѣ наречия съ българския езикъ, се счита за несъстоятелна отъ най-голѣмитѣ слависти: Ягичъ, Бодуенъ де Куртене, Щепкинъ, да не говоримъ за сръбския ученъ Беличъ" (стр. 12).

 

Не се посочва, где, какъ и кога тѣзи

 

 

89

 

слависти сѫ изказвали подобно мнение. Напротивъ истината е, че никой отъ споменатитѣ слависти, най-малко Ягичъ, никога не сѫ писали нѣщо подобно, защото това би било най-голѣмъ абсурдъ. Колкото се касае до сръбския славистъ Беличъ, известно е, че той отдавна по македонския въпросъ е въ услуга на сръбската официална политика та си е позволявалъ много пѫти тенденциозно да извърта научната истина. Това даде поводъ на проф. Ягича въ едно отъ писмата си, за които се говори по-горе, зле да го порицае:

 

„Всичко туй, което тукъ ви пиша, не е само мое лично мнение, защото така мислятъ и мнозина руси, които не одобряватъ постѫпката на Белича, който изнасилва науката като говори за три наречия: сръбско, македонско и българско, и че ужъ чрезъ смѣсване се образували сръбско-македонско и македонско-българско наречие. Това сѫ филологически трици! ..." (вж. писмо 19).

 

Зз да се даде външенъ вицъ, че има мнозина „учени", които ужъ сѫ съгласни съ сръбската теза, авторътъ на брошурата покрай имената на споменатитѣ по-горе слависти е наредилъ още имената на двама руски консули въ Турция—Ростковски и Ястребовъ, сетне на нѣкои си Николски и Тиховъ, на нѣмеца Масингъ, ромънеца Барбулеску и поляка Бодуенъ де Куртена. Ззбележително е, че не се посочва никакво съчинение на тѣзи лица нито каквото и да е друго указзние, где и какво сѫ доказали по македонския етнографиченъ и езиковъ въпросъ. Като оставимъ на страна двамата руски консули, които не сѫ никакви учени, а обикновени любители и които нищо не сѫ доказали, фактъ е, че и другитѣ изброани лица не сѫ се нито сериозно занимавали кога да е съ въпроса, нито сѫ подържали съ нѣкои свои доводи мнение по въпроса, така че напразно тенденциозно сѫ подхвърлени тѣхнитѣ имена.

 

 

VII. Мнението на проф. А. Мейе (A. Meillet).

 

Обаче въ края на цитуванитѣ имена на учени фигурира и името на известния французки езиковедецъ Д. Мейе, професоръ въ Колежъ де Франсъ, за когото авторътъ на брошурата прави изключение, като посочва едно негово, благоприятно за сръбската теза мнение. Нека отбележимъ, че Мейе не е славистъ, а индогерманисгъ, и че въпросното свое мнение е изказалъ въ своята популярна книга: „Езицитѣ въ нова Европа" („Les langues dans l'Europe Mouvelle", печат. въ 1918 г.).

 

 

90

 

Тукъ Мейе се е подхлъзналъ да изкаже не едно научно мнение, което иска и своята надлежна аргументация, а едно ненаучно, опортунистично свое предположение безъ сериозни доводи, просто съ огледъ къмъ политиката на Сърбия въ Македония.

 

„Македонскитѣ говори — казва Мейе — сѫ една часть отъ цѣлокупния югославянски езикъ; тѣзи, които ги говорятъ ще могатъ споредъ обстоятелствата да възприематъ за общъ езикъ (par langue commun) сръбския или българския. Българи или побългарени учители сѫ упражнявали въ Македония твърде усилена дейность, и тѣ сѫ, които дадоха поводъ (occasion) на българитѣ да претендиратъ върху тая страна въ полза на своя общь езикъ. Но ако политицитѣ сѫ рекламирали македонскитѣ говори за тази или онази група (pour tel cu tel groupe), незаинтересованитѣ езиковедци винаги сѫ се въздържали да кажатъ своето мнение. Въ действителность тѣзи говори не принадлежатъ въ сѫщность нито на едната нито на другата отъ дветѣ групи, които спорятъ за тѣхъ. Политиката е, която ще реши езиковото бѫдаще на Македония. Една прокарана езикова граница е винаги следствие на нѣкое историческо събитие (цит. съч. стр. 167).

 

Авторътъ на сръбската брошура е пропусналъ да цитува и едно друго мѣсто отъ книгата на Майе, гдето авторътъ повтаря, че

 

„въ Македония, опустошена отъ жестокости и отъ войната, населението е разредено, и населенията, чието мѣстно наречие е славянско, могатъ да възприематъ съ еднаква леснина сърбо-хърватския или българския като общъ езикъ; границитѣ на общитѣ езици (de langues communes) — българския или сърбохърватския — ще бѫдатъ установени отъ политиката" (стр. 254).

 

Г. Мейе е казалъ, следователно, тъкмо това, което трѣбва на завоевателитѣ на Македония. Обаче тукъ не е въпросътъ, какво може да направи силата на една чужда държавна власть спрямо единъ покоренъ и, въ случая, по-слабъ народъ, но какво изискватъ научната истина и справедливостьта. Отъ това становище аргументацията на г. Мейе е погрѣшна. Първо Мейе признава, че езикътъ на македонцитѣ не е сръбски, което е фактъ, но чудно е, особено отъ страна на единъ съвремененъ лингвистъ, макаръ и специално не славистъ, да се твърди, че македонскитѣ говори сѫ „часть отъ цѣлокупния югославянски езикъ" (les parlers de Macédoine sont une partie de l'ensemble slave méridional), понеже ни въ

 

 

91

 

действителность ни въ научната геория такъвъ общъ „slave méridionale" не сѫществува. Още при заселениетона южнитѣ славяни — българитѣ, сърбохърватитѣ и словенцитѣ — езицитѣ сѫ имъ били различни и следователно никакъвъ общъ „ югославянски" езикъ въ историческо време не сѫществува. По-горе видѣхме, че Ягичъ различава две езикови групи — българска отъ една страна и словенско-сърбохърватска отъ друга. Последната се подраздѣля на два езика — словенски и сърбохърватски. Езикътъ и на словенцитѣ, ако и споредъ Ягича да е по-близъкъ до сърбохърватския, днесъ толкова се различава отъ подирния, че сърбохърватинъ мѫчно разбира говора на словенеца. Словенцитѣ днесъ си иматъ свой писменъ езикъ, своя литература. Сѫщото отношение е и между българскитѣ македонски говори спрямо сърбохърватския; македонскитѣ говори принадлежатъ не на нѣкакъвъ несѫществуващъ „slave méridionale", а сѫ часть отъ българския езикъ, който и по фонетиката си и по морфологичния си строежъ и синтаксиса си е твърде различенъ отъ сърбохърватския

 

 Защо г. Мейе смѣта, че македонцитѣ „еднакво лесно" щѣли да усвоятъ общия (commun) езикъ, — български или сърбски, когато последниятъ тѣмъ е чуздъ, а българскиятъ свой? He е вѣрно, че български учители сѫ дали възможность на българитѣ да искатъ за Македония своя „общъ" сир. книжовенъ езикъ. Македонцитѣ смѣтатъ този езикъ за свой, той е езикъ органически развилъ се отъ старата българска писменость, която е сѫщевременно писменость и на македонцитѣ. He е сѫщо така вѣрно, че незаинтересованитѣ езиковедци (les linguistes désinteressés) сѫ ce въздържали до сега да кажатъ, на кой езикъ принадлежатъ говоритѣ на македонскитѣ славяни, защото напротивъ славиститѣ, както видѣхме и по-горе, безъ да правятъ политика отъ тоя въпросъ и безъ да искатъ да угаждатъ на сърбитѣ, не веднажъ сѫ се произнесли и то твърде опредѣлено въ смисълъ, че македонскитѣ говори сѫ български. Видѣхме, че и въ сравнителнитѣ граматики по славянскитѣ езици македонскитѣ говори се третиратъ само като български, винаги само подъ рубриката „български езикъ". Въ всички монографични изследвания по българския езикъ се взиматъ въ внимание и македонскитѣ говори заедно съ другитѣ български говори. Може ли г. Мейе да игнорира мненията напр. на по-горе споменатитѣ слависти, като се почне

 

 

92

 

отъ Шафарика и Миклошича та до Ягича, па и на много други? Та съ този въпросъ е преплетена цѣлата славистична наука, защото макединскитѣ говори сѫ въ тѣсна връзка съ характера и родината на Кирилометодиевския старобългарски езикъ! Какъ е можалъ Мейе предъ видъ на тия факти да каже, че македонскитѣ говори не принадлежатъ въ сѫщность нито на българския нито на сръбския езикъ? Съ какво е доказалъ той това, та се поставя така безцеремонно въ една популярна книга безъ всѣкакви доказателства надъ другитѣ слависти, между които сѫ и най-виднитѣ авторитети на славянската наука?! А защо тъкмо за македонцитѣ политиката щѣла да реши, сиречъ да имъ наложи, какъвъ „общъ" сиречъ литературенъ езикъ да иматъ?

 

Ето сега сърбитѣ не имъ позволяватъ да си служатъ съ общия български литературенъ езикъ, който имъ е близъкъ, свой, а имъ налагатъ съ насилие своя, тѣмъ чуздъ литературенъ езикъ, сръбския. Истинскитѣ „незаинтересовани лингвисти" не държатъ такъвъ езикъ. Въ случая г. Мейе не е съ тѣхъ, като насърдчава насилието. Характерно е, че веднага, следъ като въ сръбската брошура се цитува първиятъ пасажъ отъ книгата на г. Мейе, който по-горе дадохъ, веднага се прибавя:

 

„Очевидно е, следователно, че македонскитѣ наречия не сѫ български. Па дори и да се предположи, че тѣ сѫщо така не сѫ и сръбски, тѣ сѫ много по-близки на сръбския, отколкото на българския езикъ, да допуснемъ даже: тѣ сѫ толкова близки на сръбския, колкото и на българския. Съ какво право тогава се искатъ училища съ литературенъ български езикъ за едно население, което не го говори? Ами и тогазъ би могло да се въведе македонското наречие въ училищата. Би трѣбвало именно то да стане тѣхенъ литературенъ езикъ".

 

Ето съ каква софистика си служи политиката, която е решила да наложи на македонцитѣ сръбския езикъ. По тази логика македонцитѣ, защото говорятъ едно българско наречие, трѣбва да не приематъ българския книжовенъ езикъ, въ основата на който е легнало друго българско наречие, североизточното, като че ли нѣма и други български наречия, които се отличаватъ отъ книжовния български езикъ.

 

He може вече да се крие предъ свѣта, че сърбитѣ съ насилие налагатъ въ Македония своя езикъ на едно българско население. Българскиятъ езикъ е изгоненъ отъ Македония

 

 

93

 

подъ наказание за държавна измѣна. А така ли се налага единъ чуждъ езикъ на население, което не е население дивашко, a е имало до вчера своя писменость, датуваща отъ IX. вѣкъ, отъ времето на Кирила и Методия, които сѫ взели едно македонско наречие и сѫ го направили езикъ на иационалната българска книжнина? Поне по отношение на методитѣ, съ които си служатъ сърбитѣ, налагайки своя езикъ въ Македония, можеха тѣ отъ сѫщото, горепоменато съчинение на Мейе да се научатъ на нѣщо подобро, по-човѣчно. Мейе, който смѣта, че „политиката ще решава", казва на друго мѣсто:

 

„Разпространението на общитѣ езици (des langues communes) се дължи на тѣхния престижъ, а за да възтържествува единъ общъ езикъ трѣбва да се харесва като хубавъ езикъ, да служи за органъ на една по-висока цивилизация. Рѣдко се случва разпростанението на единъ езикъ да произлиза отъ насилие. He се налага направо единъ езикъ. Насилието обикновенно не се упражнява върху самия езикъ; политическото или економическо или интелектуално надмощие, на които сѫ подложени, престижитѣ на религията и на културата, които възприематъ, сѫ достатъчни да насочатъ хората първомъ да говорятъ при случай, а сетне единствено единъ езикъ, който не е билъ тѣхенъ собственъ" (ц. с. 145).

 

За жалость съ македонскитѣ българи, които и по мирния договоръ, подписанъ отъ тѣхнитѣ завоеватели, иматъ право публично да си служатъ съ своя езикъ, не се постѫпва така, както казва Мейе, a се прибѣгва спрямо тѣхъ до най-безогледни срѣдсгва на едно директно насилие. Явно е, че сърбитѣ, решени на всѣка цена да отродятъ македонскитѣ българи, нѣматъ такава вѣра въ своята „висока цивилизация", и това, що не могатъ постигна съ културни срѣдства, бърза гъ да го наложатъ съ правото на победителя. Но въ случая тѣ и това право го нѣматъ: то е ограничено чрезъ клаузата за малцинствата въ мирния договоръ. Затова сѫ поставени отъ сърбитѣ всички срѣдства въ движение, за да се представи предъ свѣта, че въ Македония нѣма българско малцинство. Едно отъ тия срѣдства е отричането на действителностьта, изопачаването на науката. До кѫде се отива въ тая посока, се вижда и отъ твърдението на сръбската брошура, че никой въ Македония не желаелъ, щото въ народнитѣ училища да се преподава на матерния езикъ на македонцитѣ вмѣсто на сръбски, когато напротивъ е

 

 

94

 

всеизвестно, че сърбската държава насила затвори хиляди македнски народни училища, изгони учителитѣ и наложи свои училища и своя езикъ. И свръхъ всичко това се правятъ въ брошурата заключения като: „Филологията е следователно лошъ съюзникъ на българитѣ", (14) „Югославянитѣ въ Македония (les Yougoslaves de Macédoine) следователно не съставляватъ религиозно малцинство нито пъкъ езиково малцинство" (15). Интересно е, че сърбитѣ сами не приематъ да се наричатъ „югославяни", но когато се касае да се заблуждава свѣтътъ за македонскитѣ българи, охотно прибѣгватъ до това име.

 

 

VIII. Сръбски измислици за историята и преданията на Македония.

 

Ако по отношение на езика и народностьта на македонскитѣ българи, които въ действителность сѫществуватъ, всѣка една анкета може да констатира истината, отъ сръбска страна се прокарватъ такива нечути изопачавания, можемъ си представи, какви тенденциозни легенди се разправятъ относно преданията, историята и обичаитѣ на македонскитѣ българи. Характеренъ образецъ и въ това отношение представлява въ предметната сръбска брошура това, що се разправя подъ заглавията: „История, изкуства, литература, вѣроизповѣдания, обичаи (15-21). Тукъ е дадена смѣсица отъ всевъзможни измислици, които не се отдаватъ на сериозна критика. Стига ни да изтъкнемъ само нѣколко куриозни мѣста. Изопачава се историята на славянското заселение на Македония за да се представи, че тамъ славянитѣ сѫ били отъ сръбско потекло. Българитѣ споредъ сръбския авторъ сѫ били тамъ само временни завоеватели. Преминавайки естественитѣ граници на своята държава българитѣ успѣли на три пѫти, благодарение на стекли се събития „и безъ много усилия [1], както казва голѣмиятъ историкъ Иречекъ, да завладѣятъ за известно време Македония, както се случи това и презъ време напоследната обща война". Цитуваното обаче мѣсто е измислица, защото „голѣмиятъ историкъ" никога и нигде не е казвалъ такова нѣщо. Отрича се български характеръ на западното българско царство на царь Самуила съ столица въ Охридъ, въпрѣки че възъ основа на всички исторически документи това е отдавна напълно доказано въ науката. Сръбскиятъ авторъ по тая тема казва:

 

 

95

 

„Българитѣ си присвоили навикъ да считатъ като българско царството на Самуила, единъ князъ македонски, който успѣ въ 969 год. да се освободи отъ властьта на българитѣ, а въ 976 г. — отъ властьта на гърцитѣ и да се провъзгласи за царь (976—1014), да завладѣе въ 986 г. самата България (която гърцитѣ скоро си възвърнаха), Албания, сръбскитѣ земи Диоклея Зета и пр." (15).

 

А ето, що казва сѫщиятъ голѣмъ историкъ имено въ своята „История на сърбитѣ" (Geschichte der Serben) за царството на Самуила, за което Иречекъ разправя подъ заглавие „Западно българско царство" (Das Westbulgarische Reich вж. XVI):

 

„Театърътъ на войната не се намираше на южния Дунавъ, а най-вече въ Македония и Албания, въ пространството между Филипополь, Видинъ, Солунъ, Драчъ (Dyrhachion) и планинитѣ на сърбитѣ. Тази западна часть на българското цирство (dieser Westen des Bulgarenreiches) ce бѣ отдѣлила споредъ една бележка у Скилица веднага следъ смьртьта на царь Петърь (959). Че Цимисхий не е завладѣлъ цѣла България, вижда се отъ пристигането на една българска делегация при царь Отонъ I. въ Кведлинбургъ въ 973 г. Следъ тъмнитѣ години 973—975 почва въ 976 офанзивата отъ тоя западъ противъ Византия. Тѣзи противници на Василий II. въ гръцкитѣ, арабскитѣ и арменскитѣ източници, сѫщо и у Диоклеасъ винаги като българи [1]. Една грамота (Urkunde) на Василий II потвърждава, че политическиятъ и църковенъ центъръ полека се пренасялъ отъ София (Serdica) все по-къмъ западъ. Столицата се намираше първомъ на единъ островъ на Преспанското езеро покрай една прекрасна черква, посветена на св. Василия отъ Лариса, чиито кости царь Самуилъ бѣ донесълъ като плячка отъ Тесалия, а сетне — въ Охридъ, на северната страна на Охридското езеро. Покрай владѣтеля, който е носилъ българската царска титла, е седѣлъ въ Охридъ архиепископътъ или патриархътъ на българската национална църква. На чело на държавата бѣха четири братя — Давидъ, Мойсей, Ааронъ и Самуилъ, а най-сетне Самуилъ самъ, като царь на българитѣ (als Kaiser der Bulgaren), единъ неуморимъ майсторъ на бързи нападения" и пр. и пр. (ц. с. 204).

 

 

1. „Bezeichnet werdrn diese Gegner Basilios II in griechischen, arabicshen, armsnischen Quellen ebenso bei Diocles stets als Bulgaren" (Jireček, Geschichte der Serben", . 234).

 

 

95

 

Кратковременното владичество на сърбитѣ въ Македония не бѣше въ нѣкаква тѣсна връзка съ населението въ страната, което е било българско по езикъ и националенъ духъ, a се е крепѣло чрезъ обикновената сила на завоевателя. Презъ това време сръбски боляри и кралье въ намѣрението си да се закрепятъ за дълго време въ завоюваната Македония и, види се, вѣрвайки въ това, не безъ политически смѣтки, подбуждани и отъ религиозни съображения, сѫ строили монументални черкви и манастири и сѫ ги украсявали съ хубави фрески. Пoследното се дължи, разбира се, на чужденци архитекти и художници. Да се отдава това на нѣкаква сръбска висока национална култура, да се посочватъ тѣзи паметници като резултатъ на много напреднало нациoнално сръбско изкуство, е твърде повръхностно и несериозно историческо познаване на тогавашното време. И преди сръбското завоевaние е имало въ Македония важни паметници отъ тоя родъ на вiзантийското изкуство, което тамъ се е посрѣщало и съ западноевропейско влияние, както е ставало и въ време на сръбскоtо владичество.

 

Aрхитектурнитѣ паметници въ Охридъ, въ Преспанско, Галичникъ, Скопье и пр. дори до Струмица отъ времето преди XIV в. сѫ дoказателства, че сръбското завоевание не е намѣрило Македония въ това отношение tabula rasa, така че да се приписватъ тѣзи културни паметници на сръбския народъ, който тогава се е намиралъ въ много назаднало културно състояние главно и поради своето географическо положение, е повече отъ наивно. Още по-неоснователно е да се приписватъ споменатитѣ културни следи въ Македония като нѣкакъвъ активъ на сърбитѣ за сегашнитѣ им домогвания върху Македония, както се прави и въ предметната сръбска брошура, въ която напротивъ на България, чиито сънародници и сera живѣятъ въ Македония, се отрича правото да претендира върху тая страна, защото имало тамъ следи отъ сръбски архитектурни паметници:

 

„Безсмислица е (c'est une absurdité) — се казва тамъ — да си присвояватъ правото, както правятъ българитѣ, да претендиратъ върху една страна, въ която не сѫ оставили никаква следа отъ култура, никакви исторически спомени".

 

Последното, разбира се, не е истина, защото Македония е пълна съ български старински и по-нови паметници — църкви, манастири, рѫкописи. сѫщо така съвсемъ не е истина, което по-нататъкъ се казва въ брошурата, че българитѣ не сѫ оставили

 

 

97

 

никакви литературни паметници, понеже тѣ всички ужъ били писани на сръбски. Напротивъ, всички македонски стари рѫкописи сѫ писани на старобългарски и то или въ старобългарска или въ така наречената сръбска редакция, каквато е употрѣбявана и по други мѣста въ България, безъ да е имала каквато и да е връзка съ народностьта на населението въ респективната мѣстность. А главното е, че тамъ и сега още живѣе български народъ съ българско традиционно народно съзнание отъ столѣтия насамъ, а не изкуствено култивирано въ ново време, както сърбитѣ не се уморяватъ постоянно да трѫбятъ. Върхътъ на изопачаването на истината у сръбскитѣ писатели относително живата народна традиция въ Македония е, че ужъ тамъ у народа още живѣели живи спомени за стари сръбски кралье и герои. Нищо по-лъжовно нѣма отъ това твърдене, защото никакви спомени отъ тоя родъ нѣма, а известно е, че не сѫществува въ научната литература нито едно достовѣрно доказателво за това, ни единъ ученъ не е до сега доказвалъ подобно нѣщо. Въ епическитѣ македонски пѣсни за македонеца Крали Марко (Марко Кралевичъ у сърбитѣ) последниятъ еднакво е герой български както у сръбскитѣ е сръбски. Хърватскиятъ поетъ А. Качичъ (Andrej Kačić Miošić 1690-1760 г.) въ своя епосъ „Razgovor ugodni naroda slovinskoga" (Приятенъ разговоръ на словинския народъ) на едно мѣсто казва:

 

Bosna slavi Relju Bošnjanina

Senj bijeli Ivu Senjanina,

Ungarija — Sibinjanin Janka

Bulgarija Kraljevića Marka.

 

(Босна слави Реля отъ Босна, бѣлиятъ Сень — Ивана Сенянинъ, Унгария — Сибинянина Янко, а България — Кралевича Марко). И съвсемъ е естествено това, понеже и въ времето, когато е билъ живъ Крали Марко, Македония е минавала за българска страна, не само у самото тамкашно население, но и въ чужбина, и затова и у множество съвременни и по-сетнешни византийски и западно европейски писатели Марко се нарича ту „български князъ", ту „краль на България" или „деспотъ на България" и пр. [1] He е тукъ мѣсто да се говори по-подробно

 

 

1. Г-нъ Велико Йордановъ въ статията си „Чий князъ е билъ Кралевичъ Марко?" (печат. въ Периодическо списание на Бълг. Книж. дружество 1890 г. кн. LXI, стр. 453) дава 18 цитата отъ чужди писатели, които потвърдяватъ това.

 

 

98

 

по тая тема, но е умѣстно да се изтъкне, че напразно сърбитѣ и въ етнографичния споръ за Македония експлоатиратъ съ името на Крали Марко. И въ негово време, както и день днешенъ безспорно въ самия градъ Прилепъ населението по езикъ и по съзнание е било българско, каквото си е и день-днешенъ, и затова никакви сръбски традиции тамъ не сѫ запазени дори и въ свръзка съ преданията за епическия герой Крали Марко, който и тамъ както и по цѣла България не минава за сърбинъ. Това е известно.

 

 

IX. Рускиятъ академикъ Н. П. Кондаковъ за Македония.

 

Съ огледъ къмъ казаното до тукъ наистина трѣбва човѣкъ да се чуди, че сръбскиятъ авторъ продължава да се позовава въ полза на сръбската теза на видни учени, които тъкмо противното сѫ писали, именно подържайки истината. Така въ брошурата нѣколко пѫти (стр. 17, 18, 19) се споменува името на известния руски ученъ Н. П. Кондаковъ както и неговото бележито съчинение „Македония," [1] тъкмо това съчинение, което направи популярно името на автора въ България и специялно между македонцитѣ заради неговото безпристрастно мнение касатаелно етнографията на Македония. Ще изтъкнемъ за потвърждение на това само нѣкои, интересни по нашия въпросъ мѣста отъ това съчинение на Кондакова, което е резултатъ на едно негово лично посещение на Македония като членъ на научната археологическа експедиция, въ която взеха участие и рускитѣ учени проф. П. Милюковъ и проф. П. А. Лавровъ. Отъ анкетата, която Кондаковъ е правилъ върху народностьта на славянското население въ Македония, той е изнесълъ убеждение, че то е българско.

 

„Етнографическото изследване на Македония — казва Кондаковъ — напълно ясно ни убеждава, че България съ широка етнографска територия се простира въ Македония до Охридъ включително. Археологическитѣ изследвания неоспоримо откриватъ само редъ сръбски културни пунктове въ Скопския окрѫгъ. He може да става и дума, че тъй наречената Стара Сърбия и всичкитѣ мѣста около Ипекъ и Дечанъ — тази сръбска Москва — безспорно

 

 

1. П. Н. Кондаковъ, Македонія, Археологическое путешествіе. Ст. Петербургъ, гол. 8°, 338, 1909.

 

 

99

 

принадлежатъ на сръбската нация. Понятно е следователно, колко малосъстоятелни и фантастични сѫ били грандиознитѣ планове у сърбитѣ отъ времето на Милутина и Душана да завоюватъ Византия. Всичкитѣ приобретения на сърбитѣ въ Македония скоро сѫ се изтръгвали изъ рѫцетѣ имъ или сѫ попадали въ рѫцетѣ на независими, феодални сръбски боляри. Само въ периода отъ 1345 до 1389 год. Македония фактически е била владѣние на сръбската държава" (ц. г. 290, 293).

 

Кондаковъ по-нататъкъ прави оценка на становището, което нѣкои велики държави респективе тѣхнитѣ официялни представители заематъ по въпроса за етнографския характеръ на македонскитѣ славяни. Нарича колебливо и неискрено становището на дипломатитѣ включително и на рускитѣ, като напр. на консула В. А. Ростковски и пр. Кондаковъ лродължава:

 

„На всички е известно — прямо като анекдотъ — че сръбскитѣ политици сѫ предлагали отъ своя страна на българитѣ взаимно да си подѣлятъ Македония и, както отъ българска страна добре е забелязано, се явили действително въ ролята на злата майка въ Соломоновия сѫдъ. На всички е понятно, и мѫчно би било да се скрие, че при съзнанието на мѫчнотиитѣ или даже на невазможностьта да се докаже, че македонцитѣ принадлежатъ къмъ сръбската народность, се усилватъ отъ сръбска страна опититѣ просто да се заплете този въпросъ, да се представи въ Македония вмѣсто една славянска национална група, смѣсица отъ всевъзможни раси, единъ видъ хаосъ. Напротивъ, едно просто пѫтуване по страната напълно убеждава, че въ лицето на македонскитѣ славяни ние имаме опредѣлена национална група, съвършено ясно принадлежаща на народностьта, която населява сѫщинска България. На цѣлото пространство, което ние изходихме отъ Охридъ до Скопье и Куманово, живѣе единъ народъ, който и въ IХ-вѣкъ се е наричалъ българи, който въ XI в. гърцитѣ сѫщо така сѫ наричали и който самъ пакъ така се е наричалъ и предъ първитѣ европейски пѫтешественици, посѣтили страната, както напр. и предъ нашия Григоровичъ. Очевидно е отъ друга страна и не бива да се премълчава, че съвременния пѫтешественикъ сега непременно ще посетятъ разновидни интриганти и политици и на неговитѣ прями въпроси нерѣдко ще дадатъ

 

 

100

 

най-коварнн отговори, разбира се това въ градоветѣ, а не и по селата, гдето работата е много по-проста и гдето всички равнодушно себе си наричатъ българи. И тъй единствено справедливо заключение, което се налага на непредубедения възгледъ на всѣки пѫтешественикъ, изисква, щото да се предостави почти цѣла Македония на българитѣ съ изключение на нѣкои нейни северозападни мѣстности, допирайки се до Стара Сърбия" (294, 296).

 

Описвайки македонскитѣ градове, презъ които е миналъ, Кондаковъ казва за Охридъ, че мнозинството отъ жителитѣ му, както и на околнитѣ му села, изключително сѫ българи (223). Скопския окрѫгъ той счита чисто български край и пр. За сръбската политика Кондаковъ казва по поводъ на единъ цитатъ отъ съчинението на фамозния Гопчевичъ, че този цитатъ „дава най-добъръ случай достойно да се оцени слѣпата сръбска политика, която до сега, като отрича всѣка действителность, безумно фантазира тамъ, гдето би било вече време да се стѫпи на реална почва" (171). Това мисля е достатъчно изобличение отъ единъ високо авторитетенъ съ свѣтско име ученъ, какъвто е Кондаковъ, когото при все това сръбскиятъ авторъ на брошура се е осмѣлилъ да привежда за свидетель въ своя полза.

 

Но има още нѣщо твърде куриозно. Известно е, че Кондаковъ бѣ изследвалъ и македонскитѣ народни носии и че той даде най-авторитетно за тѣхъ историческо разяснение. Ще приведемъ само нѣкои мѣста отъ сѫщото съчинение „Македония" по тоя интересенъ етнографски въпросъ. Кондаковъ е на мнение, че западнитѣ области на Македония — срѣдоточие и столица на царь Самуила, и самиятъ градъ Охридъ и сега откъмъ народнитѣ носии сѫ по-български отколкото самата България. Главно женскитѣ носии, въ силата на племенния и личенъ консерватизъмъ у женитѣ съставляватъ у народа национална особеность. Женскитѣ носии въ Македония, съ малко измѣнения, които не се взематъ въ внимание, както и нѣкои преувеличения на мѣстната мода, по цѣлото пространство на Македония сѫ почти едни и сѫщи (стр. 35 ,38). Кондаковъ обяснява историческия произходъ на орнаментиката и боята на македонскитѣ женски костюми. Орнаментацията състои изключително отъ геометрически рисунки въ широко орнаментални редици. Основната боя у македонскитѣ български шевици (везове) представя грубо подражание

 

 

101

 

на древния (архаичния) тъмно-лилавъ (тъй сѫщо и почти черенъ) пурпуръ. Пурпурътъ се явява най-обичното украшение на народното облѣкло въ Македония. Тамъ въ цѣли мѣстности даже и мѫжетѣ носятъ „черна нарамница" (връхна дреха) — плащь, украсенъ съ бахрома. Облѣклото на македонскитѣ българи е типично земедѣлчееко. Може да се счита за особено характерно туй, че всичкитѣ украшения се водятъ често почти изключигелно въ една коптска гама на боитѣ: тъмнолилава или почти черна съ бѣли звѣздици по пурпурно поле или пурпурни звѣздици по бѣло поле. Напротивъ сръбскитѣ украшения се приближаватъ къмъ типа на галунитѣ и позументитѣ („къ типу галуновъ и позументовъ"), иматъ пъстъръ характеръ съ преобладание особено на червената боя и приближаваща се до нея жълто-оранжева. Таково различие сѫществува напр. и между южно-рускитѣ шевици и севернитѣ (Ср. 38, 44, 47). И тъй, Кондаковъ, авторитетъ по историята на славянскитѣ костюми, специално македонскитѣ и сръбскитѣ, намира, че и по отношение на носиитѣ Македония е даже по-българска отъ България.

 

 

X. Мнението на проф. X. Гелзеръ за Македония.

 

Рубриката „Вѣрски" (Religieuses) въ брошурата, колкото редове съдържа, съ толкова неистини е препълнена. Всеизвестенъ е българскиятъ националенъ характеръ на Охридската патриаршия, за която има голѣма научна литература, понеже и историческитѣ сведения за нея, особено отъ византийски източници, сѫ многобройни. Видѣхме, че и въ „Историята на сърбитѣ" на Иречекъ е казано, че въ Охридъ сѫ седѣли първитѣ бѣлгарски архиепископи и патриарси отъ времето на царь Самуила нататъкъ. Следъ падането на Охридското българско царство византийскиятъ императоръ Василий II. остави привилегитѣ на българската Охридска патриаршия, която, ако и сетне управлявана отъ гръцки архиепископи, се запази самостоятелна до 1760 год. съ старитѣ си титли. Въ сръбската брошура, както всичко друго, се изопачава и историята на Охридската патриаршия, гдето безсмислено се твърди:

 

„Ако околиитѣ на южна Македония заедно съ Охридъ, Битоля, Дебъръ, Прилепъ и Велесъ останаха вънъ отъ границитѣ на Ипекската патриаршия, това се дължи на обстоятелството, че турцитѣ не искаха

 

 

102

 

съвсемъ да унищожатъ Охридската архиепископия, старо учреждение, датуваще отъ IX вѣкъ, и защото българитѣ безоснователно си я присвояваха" (20).

 

Характерно е, че и следъ тия и тѣмъ подобни извъртания, въ сръбската брошура подъ линия се указватъ, пакъ само за лице, имена на видни учени съ посочвания на отдѣлни тѣхни фрази, за да се покаже, че Охридската архиепископия е била въ гръцки рѫце. Между посоченитѣ съ тая тенденция учени е и известниятъ нѣмския авторитетенъ изследователь по историята на Охридската патриаршия, X. Гелзеръ (Н. Gelzer), авторъ на съчин. „Das Patriarcat von Ochrida", (1902). Гелзеръ e пѫтувалъ по Македония, лично е посетилъ въ 1902 г. и Св. Гора, а следъ това Битоля, Ресенъ, Охридъ, Корча, Костуръ. Интересно е да видимъ, какво мисли той не само за старата Охридска патриаршия, но и за самото българско население въ Македония. Това последното най-добре се вижда отъ едно съчинение на Гелзеръ, което сръбската брошура премълчава, именно „Отъ Света Гора и изъ Македония" (Vom Heiligen Berge und aus Makedonien, 1904), гдето авторътъ предава пѫтнитѣ си впечатления първомъ отъ Св. Гора и сетне отъ Македония въ главата: „Въ българска Македония" („Im bulgarischen Makedonien" стр. 137—181). Въ самото начало и тукъ Гелзеръ говори за Охридската архиепископия:

 

„Въ ранното срѣдновѣковно време бѣше Охридъ блѣскавъ центъръ на старобългарското царство. . . Следъ като храбриятъ римски императоръ Иванъ Цимисхий тури край на Дунавското българско царство, задържа се едно национално и черковно независимо царство още само въ Западна България (Македония и Албания). Следъ 1018 год. изчезва Охридъ изъ политическата история, но толкова по-голѣмо е неговото църковно значение" и пр.

 

Като описва пѫтувгнето си по Македония — отъ Битоля до Охридъ, бележи, че се е спрѣлъ въ Ресенъ (Rezna), чиито 786 кѫщи се обитаватъ отъ българи, албанци и ромъни. Услужвалъ му е слугата Тоде, който е говорилъ български, а слабо е знаелъ и гръцки. Въ Охридъ Гелзеръ намира българско население. И селата сѫ населени съ българи. „Че българитѣ въ Македония, казва Г., иматъ решително надмощие, е очевидно" (р. 160). Както въ Охридъ, така и по други мѣста по Македония гърци и българи често го запитвали, какъ стои въпросътъ съ обещанитѣ политически реформи и пр. Посетилъ е

 

 

103

 

и манастира Свети Наумъ, който много се почиталъ отъ населението, „защото Св. Наумъ е предимно български националенъ светия, докато той у албанцитѣ не се ползува съ толкова голѣма слава" (р. 194). Пѫтувайки за Корча, говори за селата Бобошница и Дренково, които сѫ единъ „български островъ" въ широкото албанско море въ равнината на Корча. Това сѫ останки отъ старото славянско население, което следъ масовото нахлуване на албанцитѣ въ XIV и XV в. мѫчно се е одържало въ политѣ на планинитѣ. „Умнитѣ българи въ Бобошница поради своята изолираность не сѫ се присъединили къмъ ведомството на Екзархията, а останали, както и тѣхнитѣ стари албански съседи, подъ гръцката митрополия на Корча" (212, 216).

 

Гелзеръ и въ самия Костуръ намира българско население:

 

„Градътъ Костуръ има 1762 кѫщи, отъ които 800 сѫ българи, 800 турски, 12 ромънски, 120 еврейски и 30 цигански. Но селското население говори само български. Семейнитѣ имена въ множеството Костурски грамоти (Urkunden), които азъ копирахъ и ексцерптирахъ, сѫ безъ изключение негръцки: български, албански или ромънски" (230, 231).

 

Описва между друго и двама турски офицери, отъ които единъ билъ прославенъ като „български гонитель" (244) и пр. He е тукъ мѣсто да се отбелязватъ и други мѣста, сами по себе си твърде интересни сведения на автора касателно българитѣ и тѣхнитѣ културни институти.

 

 

XI. Изопачаване най-новата ни история.

 

Ако по научнитѣ етнографски въпроси сърбската брошура, както се посочи по-горе, си позволява толкова много неистини и си служи съ плитки софизми, двойно по-малко се зачита истината по въпроси отъ политическо естество въ главата „Политически погледъ" (21—27). Обаче по тая материя изопачаването на фактитѣ много по-ясно личи, та може само да посочимъ най-главнитѣ, тукъ прокарвани заблуждения.

 

Първо не е истина, че краль Миланъ съвсемъ неочаквано нападналъ България въ 1885 год., когато тя струпала силитѣ си на турската граница по пововодъ на прокламираното присъединение на Източна Румелия, потикнато ужъ отъ Австрия. Напротивъ това Сърбия го направи съзнателно, за да ослаби България и да попрѣчи на по-нататъшното засилване

 

 

104

 

на българския народъ. Тази ненависть на Сърбия, въ бѫдещитѣ политически смѣтки на която отъ по-отдавна е влизало завладѣването на Македония, се прояви още по-явно въ 1913 год., когато тя наруши съюзния си договоръ съ България отъ 1912 год. и не рачи да изпразни окупираната часть отъ Македония, която тя съгласно съ тоя договоръ бѣше признала за принадлежаща на България, a се сдружи съ Гърция противъ съюзницата си България и успѣ съ помощьта и на турцитѣ и ромънитѣ да я ограби, което и се санкционира съ Букурещкия договоръ въ 1913 г. За тѣзи най-важни събития обаче брошурата мълчи, макаръ че по македонския въпросъ съюзниятъ договоръ отъ 1912 година говори въ полза на българския характеръ на Македония много по-убедително отъ всички други исторически доказателства. Подобна доказателна сила има и плебисцитътъ, който Турция следъ учредяването на българската екзархия въ 1870 год. направи въ Македония и въ резултатъ на който доброволно се обяви цѣлото славянско население за българско и се присъедини къмъ екзархията. И това важно събитие съ премълчава, a се казва, че въ турскитѣ статистики били споменати привърженцитѣ на екзархията като българи, защото се знаело, че въ Турция народноститѣ се отличавали споредъ своята вѣра. А българската пропаганда се е постарала да представи тѣзи лъжливи цифри за основа на изучванията на мнозина европейски учени (23). Но борбата за самостоятелна българска черква, екзархията, противъ патриаршията бѣше народностна борба между българи и гърци, което турското правителство знаеше, а не борба религиозна, понеже и еднитѣ и другитѣ принадлежатъ къмъ една и сѫща православна християнска църква та много плитко и много просто обяснява сръбскиятъ авторъ тѣзи исторически факти, рѫководенъ само отъ своята политическа тенденция.

 

И въ тази брошура е изнесено куриозното сръбско обяснение на името българинъ, чието сѫществуване и въ Македония не дава покой на сръбскитѣ политици. Въпрѣки факта, че всичкитѣ достовѣрни исторически източници, върху които се основава историята на Византия, Гърция, България и Сърбия, установяватъ презъ течение на повече отъ хиляда години столѣтие по столѣтие сѫществуването на „българи" въ Македония, писачътъ на французки писаната сръбска брошура, явно предназначена не за невежи сръбски читатели, си

 

 

105

 

позволява и тукъ да изнесе плоската измислица, която ще цитувамъ тукъ за да се види още по-добре моралната страна на срѣдствата, съ които отъ Бѣлградъ се води борбата противъ българитѣ:

 

„Ако името българинъ толкова често е отбелязано отъ чуждитѣ пѫтешественици, това е затуй, защото славянскитѣ селяни въ областитѣ, изложени на жестокости, се принудили да избѣгватъ името сърбинъ, зле гледано и преследвано отъ турцитѣ въ следствие на постояннитѣ бунтувания, а особено следъ въстанието, което въ началого на 19 вѣкъ отне на турцитѣ северна Сърбия. Тѣзи факти се погвърдяватъ още и отъ факта, че въ рѫкописи, надписи и пр. по Македония, почти не се намираше преди 19 вѣкъ името българинъ, когато напротивъ името сърбинъ е въ общо употребление. He е ли това едно доказателство, че отъ сръбското въстание въ 1804 г.ниасамъ населението е било принудено да прибѣгне особено предъ турцитѣ и чузденцитѣ, да си служи съ името „бугари", за да даде доказателство на лоялность. Защото турцитѣ сѫ предпочитали името българинъ предъ името сърбинъ, първото означаваще покорни поданици, а второто — бунтуващи се, станали независими" (23—24).

 

Цитуваного на се нуждае отъ обяснения. Авторътъ не е забележилъ, че малко преди това самъ казва друга измислица, че ужъ въ Турция народноститѣ се разпознавали само по вѣрата имъ.

 

Тъкмо въ рѫкописнитѣ източници, както по горе видѣхме казано у Иречека (Geschichte der Serben), още въ старо време, много преди да дойдатъ турцитѣ, македонскитѣ славяни сѫ се наричали българи, а нито тогава, нито по-сетне нигде не се говори за сърби въ източницитѣ касателно славянското население. Сръбскиятъ авторъ не се ни сѣща, че фонетиката на името „бугари" въ Македония доказва противното, че тъкмо сърбитѣ, когато сѫ имали власть въ Македония, така сѫ наричали българитѣ споредъ своята фонетика, както казватъ напр. и вукъ вм. вълкъ, мучи вм. мълчи и пр.

 

Въ главата „Сегашното състояние" се разправятъ още по-явни измислици въ смисълъ, че всичко въ Македония е въ най-добъръ редъ, че има „общъ напредъкъ", че населението е доволно, че охотно и масово се посещаватъ сръбскитѣ училища, че има въ разни градове устроени сръбски театри, че населението въ голѣмо число се явявало на урнитѣ да гласува за народни представители, че македонската емиграция въ България била

 

 

105

 

незначителна — не повече отъ 10,244 души — и пр. и пр. Ако има безредици, терористични акции и пр., това се дължи, казва се тамъ, на македонската революционна организация, подстрекавана отъ България и пр.. На македонцитѣ борци се отрича всѣко патриотично чувство. Извъртанията на сръбския печатъ по тая тема сѫ нескончаеми и неподражаеми. Тѣ достатъчно се опровъргаватъ отъ сегашното действително печално състояние на работитѣ въ Македония, станало известно вече на цѣлъ свѣтъ.

 

 

XII. Мощната Югославия и нейнитѣ по-далечни цели спрямо Македония и България.

 

И безъ да го казвамъ, знае се, че всичкитѣ софизми на сръбската преса касателно Македония служатъ на завоевателната политика на Сърбия. Въ сръбската брошура надмѣностьта на beati possidentes въ случая си е позволила да се каже прямо това — и то е казано въ последната глава.

 

Тукъ първо се повтарятъ измислицитѣ, че македонцитѣ били „югославяни", говорѣли сръбски и следователно нѣмали право да се считатъ национално малцинство:

 

„Върху каква основа, следователно, би се считало македонското население за едно национално малцинство? Та македонцитѣ сѫ югославяни. Тѣ говорятъ, съ незначителни различия, сърбо-хърватския езикъ. Тѣ сѫ отъ православно вѣроизповедание, иматъ сѫщия езикъ въ богослужението. Тѣ най-сетне иматъ сѫщото народно съзнание."

 

Известно е, както вече по-горе се каза, че народность „югославяни" не сѫществува и че самитѣ сърби не приематъ да се наричатъ съ това име. Ако се взима въ смисълъ на югославянски поданици, тогава такива има и отъ други народности, не само българи но и маджари, нѣмци, ромъни, турци, гърци, албанци и др. Щомъ македонцитѣ не сѫ сърби, иматъ право да се считатъ национално малцинство. Въпрѣки твърдението, че нѣмало югославянски малцинства въ югославянската държава (il n'y a pas de minorités yougoslaves dans l'Etat yougoslave) фактъ e, че словенцитѣ, които говорятъ тъй сѫщо както македонцитѣ свой езикъ, различенъ отъ сърбо-хърватския, си служатъ съ своя езикъ официално, иматъ свои училища и пр.

 

 

107

 

Защо само македонскитѣ българи да не смѣятъ да иматъ сѫщото право? Следъ цитуваната „констатация" прямо се казва:

 

„Македонскиятъ въпросъ не е стълкновение между две култури, но между две държавни идеи. Касаеше се да се знае около кой центъръ — сърбски или български — ще отидатъ да се групиратъ и да се организиратъ въ една национална държава различнитѣ части отъ югославянския етнически комплексъ въ Македония. Това е въпросъ политически."

 

Та това и ние открай време го казваме, защото фактически за историята и филологията, съ една дума за науката етнографиченъ споренъ въпросъ за македонскитѣ славяни не сѫществува, — той е отдавна решенъ въ смисълъ, че тѣ сѫ български славяни. Сърбитѣ сѫ, които подигнаха тозй въпросъ ужъ на научна почва, тѣ почнаха да отричатъ резултатитѣ на славистиката касателно Македония, тѣ създадоха „научния" споръ по македонския въпросъ. А всичко това се вършеше и се върши съ нечестивата цель, да се създаде по-благовиденъ предлогъ за да завладѣятъ Македония окончателно. Съ тази цель тѣ искатъ да отродятъ македонскитѣ българи. Последнитѣ, а заедно съ тѣхъ и цѣлиятъ български народъ най-решително протестиратъ противъ тѣзи престѫпни намѣрения на сърбитѣ. Но това се зловиди на сърбитѣ. Но нели въпросътъ е „политически"?. Истина е, че такива въпроси се решаватъ най-сетне съ сила. Защо се чудятъ и негодуватъ сърбитѣ, че македонцитѣ се борятъ съ всички срѣдства, когато и сърбитѣ съ всички срѣдства ги потискатъ и искатъ да ги унищожатъ? Въ брошурата се казва още:

 

„Не се касае вече за сръбско-български споръ, за хегемония на Сърбия или на България, но за проблемата на едно обединение на всичкитѣ южни славяни, отъ които македонцитѣ не сѫ освенъ една малка часть."

 

Но така ли се подготовлява едно обединение съ българитѣ, като предварително се изкоренява една часть отъ българския народъ въ Македония? He, нѣма вече кой да се лъже: сърбитѣ не подготовляватъ уния, а подготовляватъ размирици и кървополития. Мегаломания може да е диктувала на автора на брошурата да се заканва на България съ силата на „неразривно обединена" Югославия: „България — се казва тамъ — нѣма вече работа само съ една съперническа Сърбия, но съ две трети отъ югославянитѣ, неразривно обединени спрямо които тя трѣбва да заеме позиция". — Оставяме на просвѣтения читатель самъ да прецени този езикъ на самозабравилитѣ се въ Бѣлградъ. Но докато така се постѫпва спрямо македонскитѣ българи, приказкитѣ за нѣкаква „уния на южнитѣ славяни" сѫ само думи за да се заблуждава свѣтътъ.

 

[Back to Index]