Македонски Прегледъ
Година
VI, книга 1, София, 1930

 

3. Областьта Боймѝя въ югозападна Македония

 

Отъ Хр. Шалдевъ.

 

1. Паякъ планина
2. Боймѝя
3. Население
4. Учебно дѣло

 

Македония е страна съ твърде разнообразна повърхнина. Многобройнитѣ планини и тѣхнитѣ клонове, които се простиратъ въ разни посоки, както и многобройнитѣ рѣки съ притоцитѣ си, като тия на Вардаръ, Струма, Места, Бистрица и Черни-Дринъ, правятъ повръхнината на Македония твърде разнообразна, разпокѫсана и я раздѣлятъ на множество подобласти, всѣка отъ които носи свое име.

 

Броятъ на тѣзи подобласти въ Македония достига до 50. Една отъ тѣзи е и нашата Боймѝя, за която става дума подолу и която се включва между Погледъ и Гандачъ — два мощни клона на Паякъ планина.

 

Тѣзи подобласти по чисто орографски причини представляватъ всѣка поотдѣлно нѣщо като географско цѣло, та поради това и населението ѝ често се отличава, както по своя типъ, носия и диалектъ, тъй и по занятие.

 

Поради това изучазането природата, живота и миналото на всѣка подобласть представлява наученъ интересъ, и всичко, каквото би се написало за тѣхъ, е приносъ къмъ географията и историята на Македония. Това именно ме накара да се заема съ проучването на нашата Боймѝя и да изнеса тукъ часть отъ онова, което съмъ можалъ да узная за нея.

 

 

1. Паякъ планина.

 

Паякъ планина е най-южната отъ планинитѣ, които се простиратъ край дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ. На югъ и югоизтокъ отъ нея се простира обширното и равно Солунско поле; на западъ е Мегленската котловина, известна съ своето плодородие и мекъ климатъ; на северъ чрезъ седловината „Саркади-Легенъ". Паякъ планина се съединява съ Кожухъ планина, която малко пò на северъ отъ седловината кулминира съ скалисти планински върхове като Дрѣна (2092), Яребична (Кечи-Кая — 2058), Порта (2050), Мала и Суха Рупа, които, наредени

 

 

50

 

въ полукрѫгъ, образуватъ грамаденъ планински циркусъ, отъ който води началото си единъ важенъ притокъ на р. Меглешница; на с. и с. изтокъ Паякъ планина граничи съ Гевгелийската котловина и Циганската клисура (Ченгене-боазъ). Намирайки се срѣдъ поменатитѣ низини, Паякъ, макаръ да е и срѣдно висока планина, изглежда като значително високъ хорстъ, който се вижда отъ югъ, ю.-изтокъ и западъ.

 

По своя планъ Паякъ планина има звѣздиста форма. Главното ѝ било се простира въ меридианна посока. То започва отъ седловината Саркади-Легенъ, върви на югъ, като при върховетѣ Гацови метеризи (Бешъ-бунаръ), Пашана и Байрацитѣ (Байрактаръ-тепе) се разклонява въ три посоки, образувайки три мощни планински дѣла.

 

Първиятъ дѣлъ се именува сѫщински Паякъ и още Корнишорска планина, погрѣшно отбелѣзвана въ нѣкои военни карти подъ име Гумендженска планина. Билото на тоя клонъ върви въ южна, меридианна посока и кулминира съ върховетѣ Паякъ (1460 м.), Проса (980 м.), Остра Тумба Цървена-Бара (1050 м.) и Три Тумби, въ подножигто на които се намиратъ мочури; водата на тия мочури се изтича подпочвено надъ селата Объръ (Дерменликъ) и Въдрища чрезъ нѣколко карстови извори. Тоя дѣлъ е най-мощниятъ клонъ на Паякъ, поради което и е далъ името си на цѣлата планина. Простира се между долинитѣ на рѣкитѣ Меглешница и Грамошъ (Корнишорска рѣка). Източнитѣ му склонове сѫ кѫси и стръмно се спускатъ къмъ коритото на р. Грамошъ, a западнитѣ сѫ по-полегати и силно еродирани отъ многобройнитѣ притоци на Меглешница, поради което той е по-мѫчно проходимъ.

 

Вториятъ дѣлъ се именува Погледъ и се огражда отъ долинитѣ на рѣкитѣ Грамошъ и Боимица. Отъ в. Байрацитѣ до в. Кашкопъ главното му било върви въ източна посока, a после въ ю. източна, бързо снишавайки се отначало, като при селата Рамель, Куфалово и Постолъ (Пела) политѣ му сѫ високи до 100 м. надъ морското равнище. Погледъ кулминира съ върховетѣ Кашкопъ (1300 м.), Погледъ (1430 м.), Байрацитѣ (1420 м.), Гацови Метиризи (Бешъ-бунаръ) и Голата Чука (1307 м.). Надъ с. Крива се издига столообразна височина подъ име „Пoчинaлoто". С.-Западнитѣ склонове на Погледъ се спускатъ стръмно къмъ коритото на Грамошъ, a ю. - източнитѣ отначало сѫ стръмни, по после

 

 

51

 

(Карта)

 

 

52

 

сѫ дълги и полегати, достигайки до коритото на р. Вардаръ и равната полска область Вардарията. Последнитѣ, политѣ сѫ силно издълбани отъ многобройнитѣ рѣкички, като при полето нѣкои свършватъ съ почти отвесни и високи до 30 м. чакълисти тераси. Благодарение на рѣчнитѣ долини, Пoгледъ е по-достѫпенъ и по-леко проходимъ. Понеже буковитѣ гори достигатъ до самото му било, отъ ю.-изтокъ тѣ се виждатъ да стърчатъ по билото му, поради което мѣстното население нарича тоя дѣлъ още и съ името Честитѣ Буки. Погледъ е хубавъ, величественъ; отъ него се открива обширна, красива и разнообразна гледка отъ тукъ, особено отъ в. Кашкопъ се виждатъ цѣлото Солунско поле, по срѣдата на което се протака и блѣсти като широка бѣла лента коритото на р. Вардаръ, гр. Солунъ съ удобния му заливъ и заострения Кара-бурунъ, Бѣло-море, Енидже-Вардарското (Пазарското) и Арджанското езера, Мегленската и Гевгелийската котловини и планинитѣ Кожухъ, Нича, Дурла, Докса, Бѣласица, Круша, Олимпъ; a въ ю.-източна посока на далечния тъменъ хоризонтъ мъжделѣе и се показва свегогорскиятъ масивенъ връхъ Атонъ.

 

Третиятъ дѣлъ — Гандачъ се простира между рѣкитѣ Боймѝца и Люмница. Долината на р. Купа (Коджа) го раздѣля на две части: северна, която се именува Грипа или Маядагъ — межеу рѣкитѣ Люмнишка и Купа, и южна — Гандачъ, между рѣкитѣ Купа и Боимица, съ малкия и притокъ Валеараци. Главното било на Гандачъ върви въ източна посока и съ източния си край на Грипа стѣснява коритото на Вардаръ и образува началото на Циганската клисура, a ю.-западно отъ Купа главното било, като се раздвоява, върви въ ю.-източна посока и, достигайки до коритото на р. Вардаръ, при с. Боймѝца, образува долния, юженъ край на сѫщата клисура. Върховетѣ на Гандачъ сѫ скалисти съ голѣми пещери. Най-високъ е в. Гандачъ (1150 м.), който е далъ името на цѣлия дѣлъ. Около него сѫ мѣстноститѣ Градини, Карпинъ, Падалище, Карлесъ, Чуканалата и Дилинджосъ. Гандачкиятъ дѣлъ, както и Паяшкиятъ, е по-мѫчно проходимъ.

 

Северниятъ дѣлъ на Паякъ, който отъ мѣстното население се именува Скриена (а въ картитѣ Шкрене), е най-малъкъ. Отъ в. Байрацитѣ главното му било постепено се снишава и на северъ до седловината Саркади-Легенъ достига до 960 м. височина, та представлява удобно мѣсто за минаване

 

 

53

 

отъ Гевгелийската въ Мегленската котловина и обратно съ пѫтища отъ Люмница за Ошине и Бериславци (Бориславъ) и отъ Хума за Бериславци. Скриена, както споменахъ, свързва Паякъ пл. съ Кожухъ планина, та чрезъ нея и презъ Градечка, Благуша и Бѣласица е въ връзка съ тракийския масивъ, a на западъ чрезъ Кожухъ и Нича е въ връзка съ западно македонскитѣ планини и Динарската планинска система. [1]

 

 

1. Въ сегашния си видъ Паякъ пл. се е оформила въ края на третичната ера, когато се е образувала бѣломорската депресия. Тогава по нея се образували голѣмитѣ процепи, които при дилувия се разширили повече, a презъ алувия се покрили съ дебели пѣсъчни насипи. Презъ дилувия сѫщо се е образувала и Циганската клисура, когато водитѣ на разтопилитѣ се снѣжници въ северна и срѣдна Македония нахлули на югъ къмъ Бѣло море, като предварително залѣли широкого пространство между планинитѣ Градежка, Бѣласица, Круша, Кожухъ и Паякъ, за което ни свидетелствуватъ дебелитѣ дилувиални и обширни алувиални пѣсъчни наслаги, намиращи се между тѣзи планини, a после южно отъ клисурата образували обширното алувиално солунско поле, по срѣдата на което тече р. Вардаръ.

 

Непосрѣдствено отъ алувиалнитѣ полета Солунско, Пазарско и Мегленско почватъ политѣ на Паякъ пл., които завършватъ съ тераси и които представляватъ продълговати ридища, въ основата на които се виждатъ дилувиални чакълисти наслаги. Такива тераси има по цѣлото протежение между Циганската клисура и с. Боймица, a най-вече между станция Гумендже и с. Боймица, които достигатъ до 30 м. височина. Отъ с. Боймица до гр. Гумендже ридоветѣ на Погледъ и Гандачъ постепенно се издигатъ. На това растояние отъ около 14 к. м., както и онова на отсрещната страна къмъ Мегленската котловина и Пазарското поле, политѣ на Паякъ пл. сѫ силно издълбани отъ водата на многобройнитѣ рѣкички и суходолици. Отъ брѣговетѣ на тѣзи рѣки и суходолици се вижда, че алувиалниятъ пѣсъченъ иасипъ тукъ представлява дебелъ пластъ. Отъ Гумендже, с. Объръ и с. Лесково, които се намиратъ по различнитѣ страни на Паякъ пл., се почватъ стръмнитѣ склонове на планината, по които се показватъ каменисти скали. На всѣкѫде тѣ сѫ разноцвѣтни кристалични варовници: бѣли, червеникави и синкави. Тукъ-тамъ по склоноветѣ на Гандачъ се срѣщатъ пегматични жилки отъ разноцвѣтни кремъци, които планинското мѣстно население чупи на парченца и ги продава на полянитѣ за подлагане на диканитѣ; по склоноветѣ на Погледъ се срѣщатъ още варовитъ туфъ (край Гумендже), каолинъ (край с. Петгъсъ), глинести шисти, филити и аргелити (край с. Крива), както и пѣсъчни плочи, съ които се покриватъ кѫщитѣ на планинскитѣ села (Баровица, Лесково и др.). Вьрховетѣ на Паякъ пл. сѫщо състоятъ отъ варовици. Нѣкои отъ тѣхъ представляватъ антиклинали, наведени малко къмъ Циганската клисура.

 

По всичко се вижда, че Паякъ пл. състои главно отъ кристалични разноцвѣтни варовници, между които въ малки периметри ce срѣщатъ кремъци, варовитъ туфъ, глинести шисти, каолинъ. Паякъ пл. орографски се свързва съ планинитѣ отъ стария тракийски масивъ и отъ Динарската планинска система, a по състава на скалитѣ си тя сспада повече къмъ западно македонскитѣ планини, или е преходна зона, както казва Цвиичъ (J. Цвиић, Основе за географиіу и геологију Македоније и Старе Србије, т. I, стр. 417, 1900 год.).

 

 

54

 

Паякъ пл. е богата съ минерали. Въ недрата ѝ се срѣщатъ злато, медь, каменни вѫглища, каолинъ, варовитъ туфъ, глинести шисти, кремъци и пѣсъчни плочи. Нѣкои отъ златнитѣ и мѣдни руди сѫ били експлоатирани до края на XVIII в.; до скоро златоносниятъ пѣсъкъ на р. Боймица се промиваше отъ златари. Каолинътъ около с. Петгъсъ се употрѣбява за вѫтрешна мазилка на кѫщитѣ, a отъ варовития туфъ се строятъ черкви, мостове и пр. Има и минерални извори, какъвто е Сарай-Баня въ мѣстностьта Пашинска, недалече отъ с. Ливада.

 

Общото впечатление на пѫтешественика-изследователь е, че Паякъ пл. е сочна и добре залѣсена планина. Широкитѣ ѝ била сѫ покрити съ гѫста и сочна трѣва и представляватъ удобни пасища за многобройни стада отъ дребенъ и едъръ добитъкъ. Непосрѣдствено отъ билата ѝ на долу се почва поясътъ на гѫститѣ гори, които състоятъ главно отъ букъ, габеръ (бѣлъ и черенъ), кестени, кленъ, чемширъ и дѫбъ. А по политѣ ѝ освенъ дѫба голѣми пространства заема смриката. Тукъ вирѣятъ всички видове плодни дървета включително и срѣдиземноморскитѣ овощни: лозата, смокината, калинката (нарътъ), бадемътъ, сирката и кумарката. Последното овощно дръвче расте въ диво състояние и се срѣща само въ Гандачния дѣлъ, въ мѣстностьта Падалище; другаде въ Македония то не се срѣща. Плодоветѣ му зрѣятъ презъ есеньта; тѣ сѫ червени, зърнести и много вкусни; понеже сѫ изобилни, селянитѣ-планинци отъ тѣхъ си варятъ и хубава ракия.

 

Въ Паякъ пл. живѣе разновиденъ дивечъ: сърна, еленъ, дива свиня, дива коза, вълкъ, лисица, орелъ; мечката отдавна е изтребена.

 

Паякъ пл. е и добъръ хидрографиченъ изворъ. Отъ нея извиратъ много рѣки, едни отъ които се вливатъ въ р. Вардаръ, a други — въ Енидже-Вардарското езеро, a чрезъ Кара-азмакъ

 

 

55

 

въ Бѣло море. Тѣ сѫ: Мегленица, Грамошъ, Лѣска, Гумендженска, Боймица, Изворска, Купа и Люмницъ.

 

Паякъ пл. е изобщо добре населена. Понеже е срѣдно висока, селища се срѣщатъ както по стръмнитѣ ѝ склонове, така и по билата ѝ. Селищата, които сѫ разположени по склоноветѣ и политѣ ѝ, възлизатъ на 47, отъ които 35 сѫ български, 6 — влашки, 5 — турски и 1 смѣсено — българо-турско. Кѫщитѣ на селищата сѫ групирани та нѣма ни едно колибарско село.

 

Населението се занимава съ земледѣлие и скотовъдство, а това отъ планинскитѣ села още и съ дърводѣлство, използувайки богатитѣ селско-общински и частни гори за приготовляване на строителенъ материалъ, който продава на полянитѣ и занаятчиитѣ дърводѣлци.

 

Макаръ и Паякъ пл. да е срѣдновисока, въ нея изобщо построени малко пѫтища, поради което е и мѫчно проходима. Поради това тя е давала приемъ на българскитѣ хайдути и четници, които подъ водителството на Апостолъ Петковъ и др. войводи сѫ дали редъ сражения съ турския аскеръ, по-важни отъ които сѫ тия при в. Гандачъ и Гумендже презъ 1903 г., въ с. Крива презъ 1912 год.

 

Презъ Паякъ пл. минаватъ само два главни пѫтя: 1) коловозенъ, който съединява Ениджевардаръ съ Гевгели и минава по билото на Погледъ; той има стратегическо значение, построенъ е отъ турското правителство и подържанъ отъ мѣстното население чрезъ отбиване на пѫтната повинность, и 2) пешеходенъ, който кръстосва коловознитѣ и съединява Боймѝя съ Мегленъ, минавайки презъ селищата Боймица, Горгопикъ, Тушилово, Гумендже, Баровица, Ливада за Ошине и Нѫте. До 1912 год. тоя пѫть бѣ шосиранъ до с. Боймица до гр. Гумендже, a презъ общоевропейската война е шосиранъ с. Баровица, подъ билото на Погледъ. Презъ сѫщата война бѣ построена тѣснолинейната желѣзница отъ станция Гумендже до с. Люмница до билото на Паякъ, a сѫщо и шосе отъ Гумендже за гр. Солунъ покрай р. Гумендженска. Пешеходни пѫтища има между всички села — планински и полски.

 

 

56

 

 

2. Боймѝя.

 

Широката планинска долина, която се включва между билата на двата Паячни дѣла — Погледъ и Гандачъ — и р. Вардаръ, се именува отъ мѣстното и околно население Боймѝя, или както се отбелязва въ нѣкои научни трудове и подробни карти Бохемия [1].

 

За пръвъ пѫть това име срещнахъ още като ученикъ въ голѣмата и подробна карта, издание на книжарницата на Хр. Г. Дановъ, a после въ съчинението на В. Кънчевъ за орографията и етнографията на Македония. Но кога, какъ и защо е дадено това име на тази голѣма планинска долина, не ми бѣ известно. Лично азъ отдавна съмъ се интересувалъ да узная произхода му, но и до сега не съмъ успѣлъ да намѣря нѣкакво обяснение отъ нѣкой старъ или новъ географъ, пѫтешественикъ или историкъ, или пъкъ да бѫде по-пояснено отъ нѣкое народно предание отъ мѣстното население. Може да се допустне предположението, че тукъ още презъ срѣднитѣ вѣкове ще да сѫ се заселили бохемци (чехи), които, като добри и изкусни рудари, сѫ, обработвали намиращитѣ се тукъ медни и златни руди и образували селището Боймица, та и мѣстностьта да била наречена Бохемия. Селото Боймица се намира почти на еднакво растояние отъ селищата Гумендже и Изворъ, гдето край първото има златни, a край второто медни руди. Това предположение се подкрепя до нѣкѫде както отъ името на селото, тъй и отъ окончанията на нѣкои мѣстни семейни имена, които въ живия говоръ и сега се изговарятъ съ окончания като на нѣкои чешки имена,като: Канинъ, Дубинъ, Църнакъ, Шалда и др.

 

Покойнитѣ К. Иречекъ и В. Кънчевъ въ своитѣ трудове сами споменуватъ името Бохемия, което отнасятъ както къмъ нашата область, тъй и къмъ Вардарската котловина, включваща се между планинитѣ Градешка, Фурка и Кожухъ и е въ съседство съ нашата Боймѝя. Кантакузенъ я нарича Βοιμὶ, a проф. Иорданъ Ивановъ — Боемия, и я посочва като най-южна область на „Константиновата земя". [2]

 

 

1. Карта на Христо Г. Дановъ, мащабъ 1:420000;  К. Иречекъ — История на българитѣ, изд. Славовъ, стр. 25;  В. Кънчевъ, Орография и етнография на Македония, стр. 82.

 

2. Йорд. Ивановъ, Северна Македония, стр. 133.

 

 

57

 

Константинъ, последниятъ отъ Дѣяновцитѣ, презъ 1377 год. е издалъ въ Струмица грамота, въ която между другото се казва: „Приложи св. великомученику Пантелеймону церковь св. Георгия y Бoими (к. н.) съ людми съ виногради съ воденичиемъ и со всѣми купеницами и заселци..." [1] Такива светогорски имоти и метоси има около Гумендже, и думата Боими ще да е областно име, a не на нѣкое селище.

 

Сѫщото дарение на светогор:кия манастиръ св. Пантелеймонъ се прави и въ грамотата на Стефанъ Душанъ, издадена на 12. VI. 1349 г. [2]. Като се има предъ видъ, че въ старо време всѣки новъ владѣтель е потвърѫдавалъ правата на манастиритѣ и правата на последнитѣ върху близкитѣ и далечнитѣ имъ имоти, както и правата на областнитѣ владѣтели, влизащи въ състава на държавата му, то и Душановото дарение, което се прави, за да се избѣгне клетвата на предшественика му, ще да е повторене на нѣкое отъ българскитѣ царе, които преди него сѫ владѣли нашата область. [3]

 

За съжаление, подобни писмени паметници — грамоти отъ времената, когато юж. Македония е влизала въ границитѣ на България, на сѫ запазени. Запазено е обаче предание срѣдъ населението, споредъ което Рилскиятъ манастиръ е ималъ въ Боймѝя свой метохъ съ обширни имоти, какъвто е манастирчето надъ Гумендже въ мѣстностьта „Градище", гдето до скоро имаше развалини на църква и гдето населението отъ съседнитѣ села отива да извършва служба. Гумендже, Крива, Баровица и Църна Рѣка, всички съседни на манастирчето, предъ турцитѣ въ Енидже-Вардаръ и правителството минаваха за „вакъвски" села.

 

Твърде е вѣроятно, че презъ времето на Симеоновото царуване, когато южнитѣ граници на България сѫ достигнали до р. Галикъ, нѣколко километра с.-западно отъ Солунъ, на южния край на Циганската клисура да е билъ настаненъ нѣкой боилъ,

 

 

1. Гласник, кн. XXIV, стр. 254.

 

2. Ibid. стр. 23 б.

 

3. Така: Въ Рилската грамота Ив. Шишманъ задължава наследницитѣ да пазятъ правата на манастиря св. Иванъ съ думитѣ: „Обаче же и по съмрьти царства ми кого изволитъ Г-дъ Богъ вѣчньй и посадитъ на престолѣ моемъ... то да не оуяти что ... нѫ паче да навѣетъ и да потвърѫдаетъ и придаваетъ яко есть лѣпо православнымъ царемь творити". Въ сѫщата грамота се говори за правата на други далечни манастирски имоти, имената на които не се споменуватъ.

 

 

58

 

който, като клисуархъ, ще да е билъ задълженъ да пази прохода отъ нахлуване на неприятелски войски въ вѫтрешностьта на българската държава отъ къмъ Солунското поле, както и да пропуска минаващи отъ тукъ чужди търговци. Тукъ, на дѣсния брѣгъ на р. Вардаръ той може да е основалъ селището Боймица (Боими), надъ което се издигатъ, като естествена крепость, отвесни високи брѣгове на Гандачкитѣ поли, за което се споменува въ Константиновата грамота; a жителитѣ на планинската долина ще да сѫ били задължени да му помагатъ и, като на бойци, цѣлата тѣхна область може би да е била наречена Боимия. Мѣстното и околно население я нарича Бoймѝя. Така я наричатъ и турцитѣ.

 

Стратегическото значение на нашата область е било ценено по-късно отъ византийцитѣ, които презъ византийското робство на България сѫ обръщали особено внимание на клисуритѣ, които се пазѣли отъ клисуархи съ особени привилегии. И храбриятъ Иоанъ Кантакузенъ ще трѣбва да е билъ запознатъ съ тая область, та я нарича съ името ѝ Βοιμὶ. Ценено е било значението на клисурата и отъ българскитѣ царе и полузависимитѣ князе презъ второто царство, та ние виждаме, че на по-северната вардарска клисура „Демиръ Капия" е била въздигната силната крепость „Просѣкъ", южно отъ която се намира Горна Боймѝя съ центъръ Валандово. Следъ завладѣването на Балканския полуостровъ отъ турцитѣ, последнитѣ сѫ запазили привилегиитѣ на часть отъ населението на нашата область. Четиритѣ планински селища въ Боймѝя — Гумендже, Крива, Баровица и ( Църна-рѣка сѫ съставлявали четири вакъвски села — „Дьортъ-вакъфъ-кьой", които се именуваха така и до последно време. Съ особени привилегии се е ползувалъ при царуването на Мухамедъ II тукашниятъ „воевода", който е управлявалъ Боймѝя и цѣлата Вардария до гр. Солунъ. Jacobo de Promontorio de Campis, като разправя „за управлението и приходитѣ на султана", пише, че въ воеводството „Вардарая" имало две кадии и субаши, които давали голѣмъ приходъ, 12,000 дуката, и че най-голѣмиятъ господарь тукъ билъ нѣкой си Ели-бей Евренесъ-оглу, потомъкъ на Евреносъ бей, който въ време на война билъ длъженъ да има 1500 души конници, негови роби, отъ които 100 души да сѫ съ брони (вж. Известия на историческото дружество въ София, кн. IX стр. 18—19). Туй свидетелство ни обяснява сѫществуването на тритѣ голѣми ханища

 

 

59

 

въ Гумендже съ обширни и добре обзаведени конюшни, съ многобройни стаи на втория етажъ и съ по една голѣма фурна, въ всѣки единъ, предназначението на които изпърво трѣбва да е било за споменатата конница.

 

Боймия има триѫгълна форма и е обърната къмъ югоизтокъ. Повръхнината ѝ е хълмиста и е силно издълбана отъ дъждовната и рѣчна вода на многобройни рѣки, рѣкички и суходолици. Коритата на рѣкитѣ и суходолицитѣ изобщо сѫ съ дълбоки и стръмни, почти отвесни брѣгове. По тѣхъ се вижда, че почвата на Боймѝя представлява дебелъ пѣсъченъ пластъ и че подъ тоя пластъ за основа лежатъ варовици. По южнитѣ склонове на Гандачъ се срѣщатъ отдѣлни периметри, жилки отъ кремъци, a по тия на Погледъ — варовитъ туфъ, глинести шисти, филити и агрелити, каолинъ и хума. Общо взето почвата навсѣкѫде е плодородна та въ по-низката ѝ половина, въ полска Боймѝя се получаватъ две жетви.

 

Боймѝя има мекъ климатъ. Гандачъ я пази отъ северния студенъ вѣтъръ, и понеже е наводнена и открита къмъ Бѣло море, тя е подъ влиянието на източния бѣломорски вѣтъръ. Климатътъ ѝ е изобщо срѣдиземноморски, който характеризира цѣлата флора на областьта. По липса на метеорологически данни не може да се опредѣли срѣдната му годишна температура, както и амплитудата межцу януарското и юлското време. Въ Боймѝя снѣгътъ не се задържа дълго време, падащемъ той се топи, или ако се напласти върху земята, не може да се задържи повече отъ нѣколко дена; по-дълго той се задържа по билата на Паякъ и стръмнитѣ ѝ склонове.

 

Владѣещитѣ тукъ вѣтрове сѫ с.-западния, с.-източния и ю.-източния. С.-западниятъ вѣтъръ, наричанъ „Вардарски", не се чувствува силно, понеже на пѫтя му се изпрѣчватъ Гандачъ и Кожухъ планина. По-силенъ е с.-източниятъ, който отъ мѣстното население се именува „бѣлашки", понеже духа откъмъ Бѣласица планина. Най-силенъ вѣтъръ е ю.-западниятъ или „орнишорския", който често прави пакости: разкрива и събаря покриви, чупи дървета; лѣте тоя вѣтъръ донася и градъ. Дъждъ вали презъ всичкитѣ годишни времена, но главно презъ пролѣтьта и есень. Валежитѣ сѫ достатъчни та сухитѣ години въ Боймѝя сѫ редки.

 

Рѣкитѣ, които протичатъ презъ Боймѝя, сѫ многобройни, макаръ и маловодни. Най-главна отъ тѣхъ е Боймица (Горгопичка),

 

 

60

 

дълга 45 к. м. Главното ѝ корито минава по най-низката часть на долината. Тя е най-многоводна, a презъ пролѣтьта при топенето на снѣговетѣ е непроходима, освенъ по бродоветѣ ѝ; водата ѝ лѣте слабо намалява. Образува се отъ два главни притока: Крива-рѣка и Черна-рѣка, които извиратъ отъ подбилото на Погледъ надъ селата Крива и Баровица и се съединяватъ с.-западно отъ гр. Гумендже, гдето до Балканската война имаше развалини отъ каменни мостове върху дветѣ рѣки, a презъ общоевропейската сѫ построени нови мостове. До тукъ двата притока сѫ бързотечни; образуватъ бързеи и малки водопади, та по коритото на Крива-рѣка сѫ построени много воденици и тепавици (батани). Следъ съединяването на двата голѣми притока р. Боймица тече при по-малъкъ наклонъ на едно разстояние отъ нѣколко километра. Тукъ коритото ѝ е много широко, около единъ километъръ, и дълбоко до 300 м. После тя навлиза въ тѣснина, която се нарича „Портитѣ", гдето брѣговетѣ ѝ сѫ отвесни като на вардарската „Демиръ-капия" и образува дълбоки вирове. Щомъ като мине тѣснината, увесътъ ѝ още повече намалява, коритото ѝ се разширява и е затлачено съ чакълъ и пѣсъкъ, гдето растатъ буйни и гѫсти върбалаци. Надъ с. Горгопикъ презъ турско време бѣ построенъ дълъгъ дървенъ мостъ, a подъ селото тя се раздвоява и се втича въ р. Вардаръ срещу с. Вардино.

 

На северъ отъ Боймица текатъ рѣкитѣ Изворска (Валеараци), която извира отъ Гандачъ и Купа (Коджа), и взима водитѣ си подъ билото на Скриена до с. Купа. И дветѣ рѣки сѫ маловодни и леко пребродими, съ тѣсни и дълги басейни, но лѣте непресъхващи; тѣ се вливатъ въ р. Вардаръ при Циганската клисура.

 

На юго-западъ отъ Боймица протича Гумендженска или Малечката рѣка съ главенъ притокъ Чикарчиеца. Тя и притоцитѣ ѝ извиратъ отъ Погледъ надъ селата Крива и Петгъсъ и е по-дълга отъ Боймица — около 55 км., но е по-маловодна, поради което населението я нарича „малечка рѣка"; коритото ѝ е плитко и тѣсно и непосрѣдствено отъ брѣговетѣ се почватъ многобройни черничеви градини. Лѣте водата ѝ много намалява поради отбиването ѝ въ язове (вади) за напояване намиращитѣ се край нея черничеви градини и люцернови ливади. Мренитѣ и пъстървата отъ тая рѣка сѫ много вкусни. Влива се въ р. Вардаръ надъ моста до с. Куфалово.

 

 

61

 

По на ю.-западъ е р. Лѣска, която сѫщо извира отъ Погледъ и преди да се влѣе въ р. Кара-азмакъ образува много мочури (азмаци). Тя е маловодна и лѣте съвсемъ пресъхва въ долното си течение.

 

Край брѣговетѣ на поменатитѣ рѣки на много мѣста по срѣдното и долното имъ течение се срѣщатъ гѫсти и високи яворови дървета — корни, които се използуватъ отъ населението — получаватъ дъски, греди, чатми, мертеци и дърва за горене.

 

Растителностьта на Боймѝя е богата и разнообразна. Цѣлата область е потънала въ зеленина, особено Горна Боймѝя. Широкитѣ била на Паякъ, Скриена, Погледъ и Гандачъ презъ пролѣтьта, лѣтото и есеньта сѫ покрити съ тлъста пасбищна трева, която изхранва многобройни стада отъ дребенъ добитъкъ, овци и кози. Стръмнитѣ склонове на сѫщитѣ планински дѣлове сѫ обрастнали съ гѫсти широколистни дървета—букъ, кестенъ, черенъ и бѣлъ габеръ, чемширъ, липа, ясенъ, дѫбъ и пр., които споредъ измѣрванията на гумендженското гръцко горско управление възлизатъ на 460,366 дюлюма, отъ които 229,180 д. сѫ частни и 231,1800 д. държавни и които съставляватъ благосъстоянието на планинското население. Въ политѣ на Погледъ и Гандачъ освенъ дѫбъ, смрика, парнаръ и руй вирѣятъ: смокина, праскова, бадемъ, сирка, кумарка, лоза, черница, a отъ културнитѣ тревисти растения, освенъ всички видове зърнени храни, варива и шушулкови растения, още памукъ, сусамъ, анасонъ, нахутъ, оризъ и тютюнъ.

 

 

3. Население.

 

Населението на Боймѝя е групирано въ 31 селища, 25 отъ които сѫ чисто български, едно смѣсено, турско-българско (Боймица), едно чисто турско (Шиклара) и 4 чисто влашки (Г. Ливада, М. Ливада, Църна рѣка и Купа). Околийски центъръ на Боймѝя е гр. Гумендже. Споредъ статистическитѣ данни, които ни дава покойниятъ В. Кѫнчевъ, населението въ Боймия презъ 1900 год. е възлизало на 16,835 души, по села и народность както следва:

 

 

62

 

 

[[ Име на селището, Население (българи, турци, власи, цигани, гърци

Гумендже, Крива, Баровица, Църна рѣка, Ливада голѣма, Ливада малка, Изворъ, Древено, Боймица, Горкопикъ, Тошилово, Тумба, Вългаци, Дѫбово, Оризари (Чалтикъ), Шиклата, Кубакево (Бабакьой), Петрово, Тагармишево (Тек-ривермешли), Кониково, Кошиново (Икизлеръ), Либаово, Герокорци (Доганджи), Петгъсъ, Рамна, Романово, Литовой, Грубевци, Рамель, Ливадица, Купа ]]

 

Десеть години по-късно, a именно презъ 1310 год. българската екзархия нареди чрезъ своитѣ органи — архиерейскитѣ намѣстници и учителитѣ по селата, рѫководени отъ околийскитѣ

 

 

63

 

инспектори, да произвеждатъ щателно преброяване на населнието въ всички села по околии въ Македония по представени отпечатани формуляри, въ които да се впишатъ имената на селищата, както офидиално се пишатъ и както населението ги именува, броятъ на кѫщитѣ и семействата имъ, броятъ на населението по полъ, народность, вѣра и имотно състояние. Резултатитѣ отъ това преброяване за нашата Боймѝя сѫ следнитѣ:

 

 

Както се вижда отъ горната таблица, населението на Боймѝя до Балканската война е възлизало на 18978 души, отъ

 

 

64

 

които българи 13484 души, власи 3743 и турци 1596 души. Гърци и сърби нѣма. Сърбитѣ се опитаха да създадатъ свои съчувственици — сърбомани въ с. Крива, но не успѣха, a гърцитѣ имаха свои съчувственици — гъркомани почти въ всички села по нѣколко домакинства, но най-силни бѣха въ гр. Гумендже, с. Крива и с. Петрово. Съпоставени дветѣ таблици по отношение на общия брой на населението въ Боймѝя, ни даватъ една разлика само отъ 2143 души прирастъ на жителитѣ за 10-годишенъ периодъ, и при това прирастътъ е чувствителенъ за населението само въ гр. Гумендже, гдето мнозина селяни следъ хуриета почнаха да се заселяватъ. Малкиятъ процентъ на прираста се обяснява и отъ обстоятелството, че въ последнитѣ години мнозина временно или за винаги почнаха да емигриратъ въ Америка и България. Последната статистика при това ни дава по-подробни сведения, a именно за броя на населението по полъ, за броя на кѫщитѣ, домакинствата и черквитѣ въ всѣко селище, както и за броя на чифлигаритѣ въ тѣхъ. Отъ нея се вижда, че българитѣ заематъ първо мѣсто и съставляватъ 71% отъ цѣлото нгселение, власитѣ 19.7%, турцитѣ — 8.4%. Отъ сѫщата таблица се вижда, че само въ българскитѣ села ина чифлигари, че отъ 25-тѣ български села 20 сѫ чифлици и че 28.8% отъ българитѣ сѫ чифлигари. Безимотното състояние на боимскитѣ българи, особено въ полска Боймѝя датира отъ старо време. Както се вижда отъ писмената грамота на Константинъ Дѣянъ, на манастиритѣ сѫ били подарявани цѣли села заедно съ жителитѣ имъ. Много повече трѣбва да сѫ били селата, които съ жителитѣ имъ принадлежали на мѣстни, областни благородници. Турското завоевание е увеличило още повече безимотното състояние на селянитѣ. Известно е, че турскитѣ военачалници, за да бѫдатъ по-експанзивни въ военнитѣ си действия при нападенията имъ на чужди земи, получавали цѣли участъци земя отъ новозавоеванитѣ области като даръ отъ своя върховенъ вождъ — султана, комуто споредъ шераатския турски законъ всички земи въ държавата му сѫ негова собственость и може да разполага съ тѣхъ, както си иска. Единъ отъ такивато военачалници е и Евренесъ бей, който заедно съ великия везиръ Хайрединъ, следъ като превзелъ Драма, Кавала, Сѣръ, Кукушъ и Беръ презъ 1362

 

 

65

 

год. стигналъ до стенитѣ на гр. Солунъ. [1] Скоро следъ това той завладѣлъ и крепостьта Вардаръ, която се намирала между престолния градъ на Филипа II Македонский Пела (Постолъ) и р. Вардаръ, и като я разрушилъ, между Пела и Воденъ основалъ новъ градъ — Енидже-Вардаръ. [2] Въ новия градъ Евренесъ бей и неговитѣ потомци следъ смъртьта имъ били погребани тукъ въ специални гробници. Енидже-Вардаръ за турцитѣ бѣше свещенъ градъ съ известни привилегии за жителитѣ му. На Евренесъ и неговитѣ потомци били дадени като даръ за заслугитѣ имъ плодороднитѣ земи отъ Солунското поле — Вардарията, полето около града Енидже-Вардаръ и селищата отъ долна, полска Боймѝя, жителитѣ на които се смѣтали тѣхни „роби". Всичкитѣ тѣзи земи образували едно „воеводство" подъ името „Вардария". [3]

 

Презъ първото десетолѣтие на настоящия вѣкъ чифлигарското население частично или групово бѣ почнало да откупува чифлишката земя отъ беговетѣ чрезъ сроково изплащане. Но въ надвечерието на разрешаването на аграрния въпросъ въ Боймѝя и Вардарията при доброволно спогаждане между бегове и чифлигари се обяви Балканската война, a после и всесвѣтската, които не само че попрѣчиха на откупуването на земитѣ, но подпомогнаха новитѣ завоеватели, гърцитѣ да изпѫдатъ българското население отъ вѣковнитѣ имъ домашни огнища по силата на конвенцията за „доброволно изселване", за да обезбългарятъ тази чисто българска область, като на изселилитѣ се и декларирали имотитѣ си се дадоха оценки въ облигации на стойность едва отговаряща на наема изтеклото време отъ изселването имъ до получаването на облигациитѣ. Изселването по силата на конвенцията трая до края на 1928 г., и до тая година голѣма часть отъ българското население подъ формата на „доброволно изселване" и всичкото турско население отъ Боймѝя бѣ прогонена. По сведения на делегати, които заминаваха по селата си за уреждане на деклариранитѣ имоти, броятъ на старото, туземно население въ Боймѝя по семейства можемъ да представимъ въ следната таблица:

 

 

1. К. Иричекъ, История на българитѣ стр. 427.

 

2. В. Кънчевъ, Орогр. и Етногр. на Македония, стр. 54.

 

3. Известия на Историческото дружество въ София, кн. IX, стр. 18.

 

 

66

 

 

Отъ горната таблица се вижда, че отъ всичкото население въ Боймѝя, което презъ 1912 г. е възлизало на 3,806 домакинства или около 19,000 души, следъ настаняването на гърцитѣ въ южна Македония половината се е изселело и че отъ българското се е изселило 50%, отъ турското — 100% и отъ влашкото — 20%. На тѣхно мѣсто съ настанени бѣжанци отъ И. Тракия, М. Азия и Кавказъ. Новитѣ пришелци не представляватъ едно етническо цѣло, и въ продължение на изминатитѣ 15 години не само, че не успѣха да се приспособятъ къмъ новитѣ климатични и почвени условия, ами представляватъ едно тежко бреме на гръцката държава, — последица

 

 

67

 

отъ „мѫдрата" и „далновидна" политика на г. Елевтеросъ Венизелосъ, — смѣтатъ се като гости въ Македония и живѣятъ съ надеждата, че рано или късно ще се завърнатъ по бащинитѣ си кѫтища. За илюстрация ще приведа сведенията на Италянската търговска камара за вноса въ Македония презъ Солунското пристанище за 1928 г., възлизащъ на 235,028 тона стока, отъ които 100,348 т. зърнени храни и брашно, a износътъ е 9 пѫти по-малъкъ отъ вноса и при това най-голѣмото перо отъ износа е тютюнътъ — 24,375 т., сурови материали — 5,656 т. и вино — 1774 т. [1] Отъ това се вижда, че въ най-плодородната часть на Гърция — Македония вносътъ на жито и брашно е доста голѣмъ 1/3 и ни показва, че плодороднитѣ македонски полета, които до вчера се разработваха отъ рѫката на македонския земедѣлецъ, пустѣятъ и не могатъ да изхранятъ мѣстното население. За отбелязване е фактътъ, че гръцкитѣ бѣжанци не желаятъ да се заселяватъ въ планинскитѣ села, въ които болгарското население е останало почти всичкото.

 

Селата въ Боймѝя сѫ разположени главно по политѣ на Паякъ пл. съ изключение на 8, които сѫ по стръмнитѣ и склонове и билото ѝ. Тѣ сѫ: Крива, Баровица, Голѣма и Малка Ливада, Купа, Църна рѣка, Изворъ и Дреново. Кѫщитѣ имъ сѫ групирани, та нѣма ни едно колибарско село. Разположението на селата едно отъ друго въ полска Боймѝя е на близко разстояние: на 3 до 5 км. Кѫщитѣ имъ изобщо нѣматъ голѣми дворове. Въ полска Боймѝя обикновено тѣ сѫ керпични и едноетажни съ отдѣление за живѣене на хората и добитъка, както и за прибиране на хранителнитѣ продукти. Но има и такива, които представляватъ една четвъртита голѣмa стая, въ половината отъ която се прибира добитъкътъ, a въ другата живѣятъ хора. Такива сѫ кѫщитѣ въ чифлигарскитѣ села. Напротивъ, кѫщитѣ въ планинскитѣ села сѫ изобщо двоетажни и масивни; покрити сѫ съ керамиди или плочи.

 

Главното занятие на населението въ Боймѝя е земледѣлие и скотовъдство; но жителитѣ отъ планинскитѣ села се занимаватъ още и съ лозарство, бубарство и дърводѣлие; овощарството, което има благоприятни климатични и почвени условия и което поради близостьта на многолюдния и търговски

 

 

1. в. „Вардаръ" год. I, бр. 9.

 

 

68

 

градъ Солунъ би могло да достави добъръ доходъ за издръжка, не е развито и не е застѫпено: овощни дръвчета тукъ се отглеждатъ само да се задоволятъ до нѣкѫде домашнитѣ нужди, за да не се прибѣгва до закупване на овощия. Отъ индустриалнитѣ растения тукъ се сѣятъ въ голѣмо количество черница, сусамъ, анасонъ, памукъ, a въ последно време и тютюнъ. Отъ сусама се приготовлява шарлаганъ, който се употрѣбява за приготовяване на всички видове ястия.

 

Въ антропологическо отношение населението въ Боймѝя се отличава отъ това въ съседнитѣ ѝ области — Мегленъ, Сланицата и Вардарията. Но по типъ, говоръ и носия то е най-близко до онова въ Търновото и по ю. склонове на Бѣласица. Боимци иматъ следнитѣ антропологически черти: ръстъ срѣденъ, който клони повече къмъ високъ, чело широко и изправено, носъ правиленъ, коса черна или кестенява и мургавъ цвѣтъ на кожата. Напротивъ населението на Мегленъ и Сланицата се отличава съ срѣденъ и клонещъ къмъ низъкъ ръстъ, лице малко и продълговато, чело наведено, носъ малъкъ и малко сплеснатъ, рѣдка брада и мустаци и възжълтеникавъ цвѣтъ на кожата. Общо взето боимци сѫ снажни и тѣлесно здрави хора. Тѣ се отличаватъ отъ съседитѣ си и по облѣклото си. Обикновено горното облѣкло на боимеца е отъ вълнени платове (шаяци), скроени широко. Той се облича съ калеври (шалвари), a за работа съ дзиври (беневреци), съ вълнена дулама (минтанъ), дълъгъ, широкъ и обикновено червенъ поясъ, съ който преподпасва дуламата и шалваритѣ и най-отгоре кундугунъ или купаранъ, подплатени съ кожа; подъ горнитѣ дрехи носи вълнена аба (фанела), дълга кушуля (риза) съ широки рѫкави и загии (гащи) съ широки и дълги ногавѝци (крачоли), когато носията на ю. западнитѣ му съседи е повече отъ памучни платове и съ по-тѣсна кройка.

 

Боимскиятъ говоръ спада къмъ западнобългарското наречие съ изхвърляне на нѣкои звукове въ началото и срѣдата на думитѣ, съ съкращение на нѣкои думи и други особености. Така, звукътъ х се изхвърля отъ всички думи, които почватъ се него: Ристо (вм. Христо), лепъ (вм. хлѣбъ), ỳбаво (вм. хубаво), òро (вм. хоро), òдамъ (вм. ходъ), и пр.; изхвърля се тъй и въ срѣдата на много думи: ỳо (ухо), сỳо (сухо), глỳо (глухо) и пр. Като типични съкратени думи въ изречения,

 

 

69

 

които при изговарянето имъ мѫчно се разбиратъ, ще приведа нѣколко: „Къ̀д беше, къ̀д кь-ойш, к’-ям леп, к’-йом на лòйзто" и др. Изхвърлено е личното мѣстоймение за ж. р. ѝ, вмѣсто което се употрѣбява това за м. р. му: „му речèх (вм. ѝ казахъ), му бàцах ръка (вм. ѝ цѣлувахъ рѫка); изгубено е и числителното за м. р. два което се замѣства съ две за всички родове: две жени, две деца, две човеци, две койня; a членътъ ът се изговаря ут: човѣкут, пътуг, койнут и пр. Въ боимския говоръ е запазенъ старобългарскиятъ звукъ дз, който звучи въ думитѣ дзвезда, дзвер, дзиври, дзастра (сутринь), дзвонецъ много ясно; запазено е сѫщо старобългарското оба: òбата са ỳбави, òбата да дòйдат, с’òбите ръци рабòти" и пр

 

Боимци притежаватъ ценни душевни качества: тѣ изобщо сѫ добродушни до наивность, набожни, гостоприемни, трудолюбиви и родолюбиви. Но тѣ сѫ и много сприхави и при обида или предизвикателство сѫ отмъстителни и въ много случаи отиватъ до жестокость. При обща опасность тѣ сѫ единодушни и действуватъ като единъ човѣкъ, не щадейки сили и срѣдства, но иначе за дребни нѣща се каратъ помежду си и опорито се преследватъ.

 

 

4. Учебно дѣло.

 

Епохата на възраждането е заварила учебното дѣло въ Боймѝя въ плачевно състояние. Въ това отношение гръцката митрополия като че се е придържала o максимата: за българитѣ колкото е възможно по-голѣмо невежество. Грамотностьта по селата се е подържала отъ известно само селско семейство, което е давало на селото, „граматики", т. е. хората, които сѫ знаели да четатъ и пѣятъ въ черква, гдето е имало такава, и които сѫ били селски писари. Това тѣхно качество — граматикъ е дало и прѣкора на семействата Граматикови, каквито въ Боймия се срѣщатъ въ много села. [1] До 60-тѣ години на миналия вѣкъ гърцитѣ сѫ нѣмали училище и въ Гумендже. До тогава тукъ е имало келийно училище при Иверския метохъ, въ който сѫ обучавали изпращанитѣ отъ Света гора калугери. Имало е и частни училища, като това на попъ Тодоръ, попъ Митре, Заринъ и др., въ които сѫ обучавали

 

 

1. Въ Тушилово, Боймица, Тумба, Бозецъ, Либахово, Жубовци, Куфалово и пр.

 

 

70

 

мѣстни свещеници. Последнитѣ сѫ обучавали желаещи младежи въ кѫщитѣ си по черковнитѣ гръцки книги. Ония, които сѫ искали да получатъ по-високо образование, отивали сѫ да следватъ въ Воденъ, Беръ или Солунъ. Като пръвъ гръцки учитель, който е билъ пратенъ въ Гумендже отъ воденската митрополия, се сочи нѣкой си Гребенара, проучителствувалъ въ града само две години — презъ 1861/62 и 1862/63 г. Следъ него билъ назначенъ даскалъ Вангелъ х. Никовъ отъ Воденъ, внукъ на владиката Никодимъ. Тукъ той учителствувалъ нѣколко десетки години. По времето на първитѣ години на учителствуването на даскалъ Вангелъ, a именно презъ 1866/67 г. въ Зографския метохъ се открило първото българско частно училище отъ духовника дѣдо Харалампий Айдариновъ, родомъ отъ Гумендже, и заради тоя му грѣхъ, по докладъ на воденския митрополитъ Никодимъ до братството въ Зографския манастиръ, той билъ извиканъ въ Св. Гора.

 

За учебната 1867/68 г. билъ назначенъ учительтъ Ристо отъ Родопитѣ. Той се явилъ въ града съ торба на рамо и потърсилъ нѣкаква работа. Първенцитѣ Хр. Севиновъ, Димо Румалиевъ и Ристо Шалдевъ, следъ като го запитали, дали знае „да учи деца по бугарски", условили го за български учитель, като предварително, докато стареитѣ уредятъ въпроса съ отварянето на училището, било уговорено да остане въ дюкяна на последния старей като работникъ коларь и известно време да живѣе въ самия дюкянъ, a после да отвори училището. Христо Родопски е първиятъ български учитель въ Гумендже, който е обучавалъ децата въ свободното здание на Зографския метохъ, гдето до тогава се е помѣщавало гръцкото училище. Това здание е било напуснато отъ гръцкия даскалъ Вангелъ първо, защото духовникътъ отъ Зографския метохъ е служилъ въ параклиса си на славянобългарски езикъ и често е разговарялъ предъ даскала и ученицитѣ за българско четмо и писмо и, второ, защото гъркоманитѣ предпочели да заематъ за училище две църковни сгради въ центъра на града, които били въ непосрѣдно съседство съ двора на черквата имъ, та чрезъ това да се разшири черковниятъ дворъ. Учительтъ Христо, за който се казва, че билъ пратенъ отъ Зографския мънастиръ, не е можалъ да проучителствува цѣлата година: къмъ края на учебната година по настояването на гръцкия владика билъ изгоненъ отъ мѣстния мюдуринъ. Следъ него до 1872/73 г. сѫ учителствували

 

 

71

 

учительтъ Иванъ, Йорданъ Каракашевъ съ сестра си и Алексо отъ Велесь, Григоръ Колчаковъ отъ Гайтаниково. Презъ това време въ училището се получавало сп. „Читалище". [1]

 

За Гумендженското българско училище е настѫпила нова ера съ назначаването на учитель Никола Мановъ. Той е родомъ отъ гр. Пиротъ (1848 г.). Първоначалното си образование е получилъ въ родния си градъ, a после е следвалъ въ софийското и пловдивското класни училища при учителитѣ Хр. Павловъ, Благоевъ и Губиделниковъ. Следъ завършването на класното училище въ Пловдивъ презъ 1873 г. Н. Мановъ се обърналъ къмъ книжара Д. В. Манчовъ да му намѣри нѣгде учителско мѣсто.

 

„Презъ това време книжаритѣ и книгоиздателитѣ, както се изразява г. Н. Мановъ, извършваха работата по учебното дѣло, както сега министрътъ на народното просвѣщение; тѣ знаеха, где има български училища, въ кои училища има вакантни мѣста и за какви, именно учители и изпращаха кандидатитѣ съ препорѫчителни писма до мѣстнитѣ стареи, които приемаха тѣзи писма като назначителни. Преко заинтересованитѣ само се спогаждаха за заплатата и храната."

 

Д. В. Манчевъ е изпратилъ Н. Мановъ съ препорѫчително писпо до своитѣ хора въ Солунъ, гдето е ималъ клонъ книжарница, [2] за да бѫде назначенъ въ мѣстното българско училище. Но поради карантина въ Деде-Агачъ и Цариградъ Н. Мановъ закъснѣлъ съ пристигането си въ Солунъ, та вакантното учителско мѣсто било заето отъ Хр. Захариевъ отъ Т. Пазарджикъ. Хората отъ книжарницата му препорѫчили Гумендже, отъ гдето пристигнали стареитѣ Хр. Севиновъ и Димо Румалиевъ. Съ последнитѣ той се спазарилъ да имъ учителствува за 3,500 гр. годишна заплата и заедно съ тѣхъ заминалъ за Гумендже. Тукъ той учителствувалъ две години — презъ 1873/74 и 1874/75 г., a после заминалъ за Самоковъ, гдето го заварила освободителната война, следъ която той е билъ дълги години сѫдия и адвокатъ въ София. Като учитель въ Гумендже Н. Мановъ е допринесълъ твърде много за добрата уредба на училището; по негово настояване било поправено и нагодено старото училищно помѣщение, a до това време обучението е

 

 

1. Читалище, г. III, 1872 г. стр. 587.

 

2. Книжарницата била закрита отъ турското правителство презъ 1876 г. (в. Зорница бр. 25, отъ 18.V1. 1876 г.)

 

 

72

 

ставало въ „долното" училище — фабриката; той е въвелъ „звучната метода" въ обучението, a съ добритѣ си обноски къмъ децата и гражданитѣ привлѣкълъ е въ българското училище повече отъ 100 ученика, та гръцкиятъ даскалъ Вангелъ останалъ само съ нѣколко момчета. Освенъ това той е обучавалъ и възрастни хора, които били свършили гръцки класни училища, учителствували въ селата като гръцки учители, после станали български. Най-после при напускането на Гумендже той успѣлъ да убеди нѣколцина граждани да изпратятъ децата си за по-голѣма наука въ Пловдивския пансионъ. И наистина той взелъ съ себе си Гъно Миндовъ, Димо Севиновъ и Тано Тошковъ, които първоначално завелъ въ Пиротъ, a после ги настанилъ самъ въ Пловдивския пансионъ. На следната година за Пловдивъ заминали Гоно Бинчевъ, Ив. Миндовъ, Ив. Калдиевъ, a Димитъръ Шалдевъ — въ Одринския католически пансионъ. Съ една дума Н. Мановъ създаде интересъ y гражданитѣ да пращатъ децата си на учение въ голѣмитѣ български просвѣтителни центрове. Отъ изпратенитѣ момчета Гоно Миндовъ, Ив. Калдиевъ, Тано Тошковъ и Ив. Миндовъ завършиха више образование: първиятъ въ Русия, втория въ София, a последнитѣ двама се поминаха като студенти, заболѣли отъ туберкулоза въ Загребския университетъ; отъ другитѣ момчета Дим. Шалдевъ завърши Солунската гимназия, Гоно Бинчевъ и Димо Севиновъ завършиха само пети класъ на Пловдивската гимназия, a Гоно Севиновъ, който заминалъ следъ освобождението на България, се поминалъ като ученикъ въ Габрово. По тоя нещастенъ случай Хр. Севиновъ е заминалъ за Габрово и после разгледалъ София и Пловдивъ, та разказвалъ на народа за свободата на България.

 

За уч. 1875/76 г. билъ назначенъ за учитель Вениаминъ Мачуковски, човѣкъ образованъ и владѣещь нѣколко езика — френски, турски, латински и руски. Като униятски възпитаникъ, той обходилъ Италия и Франция, a после и Русия, a като учитель въ Гумендже той работилъ върху българо-македонска граматика, преписъ отъ която ималъ учительтъ Гоно Пейковъ. Той е билъ слабо общителенъ човѣкъ, a при това е мразѣлъ поповетѣ. По донесение на гръцкия владика Вениаминъ следъ свършването на учебната година напусналъ Гумендже и заминалъ за Цариградъ, гдето почналъ да се занимава съ журналистика — издавалъ вестникъ.

 

 

73

 

Неговъ замѣстникъ билъ Хр. Бучковъ, родомъ отъ Кукушъ. Той е учителствувалъ две години — презъ 1876/76 1877/78 г., въвелъ е обучаването на френски и турски езикъ въ училищего, a неговъ помощникъ билъ Гоно Пейковъ, който е рѫководилъ I и II отдѣление, Хр. Бучковъ е билъ деятеленъ, буенъ и решителенъ, не се спогаждалъ съ спокойния и умния старей Хр. Севиновъ, та, следъ като се скарали, билъ принуденъ да напусне Гумендже.

 

Презъ първата половина на 70-тѣ години на миналия вѣкъ се отворили български училища въ следнитѣ боимски села: въ Тумба и Горгопикъ презъ 1874/75 г., въ Герокорци — 1875/76 г., въ Рамелъ, Литовой, Кониково, Петрово, Оризарци, Бубаково — 1876/77 г. Интересътъ къмъ откриване на родни, български училища срѣцъ населението въ Боймѝя е билъ голѣмъ, обаче настѫпилитѣ неблагоприятни политически събития, — срѣдногорското въстание, руско-турската освободителна война, въстанията въ Кресна и Малешевията и сръбско-българската война, били използувани отъ гръцката пропаганда, която попрѣчила на това, a гръцкиятъ владика успѣлъ даже да закрие всички отворени въ селата български училища. Непрекѫснато останало да действува само българското училище въ с. Тумба, въ което първъ български учитель билъ Петъръ п. Георгиевъ отъ с. Стояково, a после Гоно Пейковъ, Хр. Деношевъ и др.

 

Непрекѫснато работило и българското училище въ Гумендже, въ което за 1878/79 г. билъ назначенъ Хр. Урумовъ. Той е първиятъ български учитель, назначенъ отъ екзархията, и е учителствувалъ заедно съ общинския учитель Гоно Пейковъ три години — до 1880/81 г. Презъ последната година, за да бѫде махнатъ отъ Гумендже, гръцкиятъ владика Александросъ чрезъ свои орѫдия успѣлъ да подхвърли между книжата му една картина, която представлявала разпокѫсаната С. Стефанска България, та следъ направения му обискъ билъ изпратенъ на заточение. Следъ него за главни учители били назначени единъ следъ другъ Хр. Бандуловъ (презъ 1881/82 и 1882/83) и Нано Пандовъ отъ Кукушъ (презъ 1883/84 и 1884/5 г.). Последниятъ събиралъ фолклорни материали въ града и селата и обнародвалъ сведения за Гумендже, Горгопикъ и Пела, които е пращалъ на К. Шапкаревъ. При него епитропитѣ отъ черквата се оформяватъ като църковна община, която се сдобила и съ печатъ.

 

 

74

 

Следъ Нано Пандовъ Гумендженското училище се обръща въ класно училище, въ което идватъ на учение момчета отъ селата. При главния учитель Ив. п. Ставревъ, който учителствува две години (презъ 1885/86 и 1886/87 г.), се откри първи класъ, a презъ 1888/89 г. при учителствуването на глав. учитель Дим. Шалдевъ се откри и втори класъ. Ив. п. Ставревъ уреди доста училището и го постави въ хармония съ черквата. Той въведе черковното пѣние като учебенъ предметъ, задължи ученицитѣ да правятъ спѣвки два три пѫти презъ седмицата подъ рѫководството на учителя Гоно Пейковъ, да отиватъ редовна въ черква и подъ редъ да четатъ апостола; по-гласовититѣ и по-напредналитѣ пъкъ ученици на две групи по 7—8 души помагаха въ пѣнието на двамата пѣвци — дѣсния и лѣвия. Благодарение на това черквата почна да се пълни още повече съ богомолци и да привлича такива отъ гръцката. Презъ 1890/91 — 1893/94 г. глав. учитель на класното училище бѣше Григоръ п. Димитровъ, който продължи училищния редъ, създаденъ отъ Ив. п. Ставревъ. Той напусна учителството, понеже прие духовенъ санъ, a после бѣ назначенъ зз архиерейски намѣстникъ въ Енидже Вардаръ.

 

Назначениятъ за уч. 1894/95 г. гл. учитель Лазарь Димитровъ, филологъ, разширилъ дейностьта на учителитѣ извънъ училищнитѣ сгради, той открилъ вечерни курсова за обучение на неграмотнитѣ, отворилъ е и недѣлно училище за повдигане умствения уровень на хората отъ по-старитѣ генерации, които наистина имаха нужда отъ едно просветено и живо рѫководство. Поставената широка задача обаче той можа да приложи само една година. Поради нападението на гр. Мелникъ отъ въстаническитѣ чети на Борисъ Сарафовъ той е билъ наклеветенъ отъ гръцкия владика Александросъ като бунтовникъ и е билъ принуденъ преждевремено да напусне Гумендже. Отъ 1895/96 до 1902/903 год. единъ следъ други били главни учители Левъ п. Василевъ една година, Алекс. Чакъровъ и Дим. Шалдевъ — по две години и К. Мавродиевъ — три години. При учителствуването на Ал. Чакъровъ се основава крѫжокъ на В.М.Р.О. и той и колегитѣ му взиматъ живо участие въ организирането на гражданството. Презъ 1900/901 г. се открилъ III кл. и Гумендженското класно училище се превърнало на пълна протимназия. За уч. 1904/905 г. гл. учитель билъ Ал. Маджаровъ, който поради обѣсването на гръцкия

 

 

75

 

инструкторъ Яне Пецула напусналъ града. Поради сѫщата причина се премѣстили въ други училища и всичкитѣ други негови колеги, следъ като били освободени отъ затвора въ Солунъ, като невинни.

 

Отъ 1905/906 до 1912/913 г. главни учители единъ следъ други по 4 години били К. п. Ташевъ и х. Лазо п. Серафимовъ. Презъ 1906 г. на Лазаровдень училищата били затворени поради устроена отъ гърцитѣ афера. Последната се състояла въ следното. За да си отмъстятъ за обѣсването на Яне Пецула, гърцитѣ поставили бомби на тавана на класното бълг. училище-фабриката, които били старателно опаковани въ една кошница. Въ кошницата било оставено и писмо, въ което се казвало, че бомбитѣ трѣбвало да бѫдатъ хвърлени по три въ помѣщението на кавалерийския взводъ при Зографския метохъ, въ мюдурлука, въ гръцкото училище и гръцката черква. Предизвестено за това, правителството направило обискъ, при който полицейскиятъ приставъ въ присѫтствието на българскитѣ учители се отправилъ направо къмъ мѣстото, гдето била поставена кошницата и, при подзимането ѝ, весело извикалъ: „Кърмъзи ямурта, кърмъзи ямурта!"—„червени яйца, червени яйца." Всички учители били заловени и изпратени въ Енидже Вардаръ, a отъ тамъ въ Солунъ. Учението въ дветѣ училища до края на учебната година се водило само отъ две учителки, които не били арестувани. Отъ писмото после се доказало, че всичко това е скроено отъ гърцитѣ, тъй като авторитѣ на писмото, гърци, сѫ написали съ много грѣшки несвойственитѣ тѣмъ български звукове з, ж, ч, ш, щ, ѫ.

 

Учебното дѣло презъ последното десетолѣтие въ Гумендже доста много се е разширило: учителскиятъ персоналъ въ дветѣ основни училища и протимназията бѣ достигналъ до 9 души, a ученицитѣ — крѫгло до 400. Училищнитѣ помѣщения се оказали недостатъчни, та училищното настоятелство бѣ помислило за направа на нова училищно помѣщение и бѣ образуванъ фондъ „Училищна сграда". Обаче поради честитѣ афери фондътъ, който въ първитѣ години бѣ достигналъ до 180 лири, вмѣсто да се увеличи, се намалявалъ и достигналъ до 25 лири. Презъ 1909 г. архиерейскиятъ намѣстникъ свещ. Ник. Поповъ повдигналъ въпроса за усилване на фонда и започване строежъ на нова училищна сграда. Противопоставилъ се на

 

 

76

 

това председательтъ на училищното настоятелство х. Тано Зариновъ, изтъквайки липсата на пари. Сѫщото нѣщо той изтъкна и предъ покойния Никола Милевъ, който бѣ дошелъ да разгледа града.

 

Презъ м. октомврий 1910 г. за архиерейски намѣстникъ-председатель въ Гумендже бѣ назначенъ свещ. Георги Дачевъ отъ Щипъ. Младъ и буенъ, той започналъ да действува по тоя въпросъ подъ влиянието на свойствения на възрастьта му идеализъмъ, отколкото на хладния разсѫдъкъ и сухитѣ смѣтки. Въ редъ заседания съ училищното настоятелство той повдигалъ въпроса за изграждане на нова училищна сграда, но винаги срѣщалъ упоритата съпротива на х. Тано Зариновъ. Най-после презъ м. мартъ 1911 г. въпросътъ билъ сложенъ предъ общоградско събрание, което се състояло следъ божествената литургия. Народътъ, въпрѣки съпротивлението на х. Тано, единодушно решилъ да се развали долното, класното училище —фабриката и тукъ да се издигне нова масивна сграда, като всѣки се надпреварвалъ да даде кой каквото има и може: греди, мертеци, дъски, тухли, варь, гвоздеи, керамиди, лозе, бахча, a Хр. Ив. Стаменитовъ обещалъ да заплати надницитѣ на зидаритѣ-майстори отъ почването на сградата до покриването и измазването ѝ. Избрана била стротелна комисия, за председатель на която билъ посоченъ Хр. Стаменитовъ. Въ сѫщото време за насърдчение свещ. Г. Дачовъ и гл. учитель х. Лазаръ п. Серафимовъ внесли по 5 лири турски. Председательтъ и гл. учитель си заминали въ кѫщи, a народътъ отъ събранието се отправилъ за старото училище, гдето за нѣколко само часа съборилъ цѣлата двоетажна стара сграда и покрива на пространния ѝ тремъ, като керамидитѣ, дървения материялъ и камънитѣ били натрупани на отдѣлни мѣста. Когато следъ следобѣдната почивка председательтъ билъ предизвестенъ за направеното и отишелъ да види, то предъ работящия народъ той изказалъ удивлението си и казалъ: „Когато народътъ иска, всичко може да направи". Сѫщиятъ день заминалъ и х. Тано и саркастически подметналъ: „Лесно е да се разваля, но мѫчно е да се прави". И еднитѣ и другитѣ думи, казани по адресъ на народа, станали достояние между всички въ града и повдигнали още повече настроението му. На другия още день десетки коне пренасяли камъни отъ близката мѣстность „Грамади"; друга група подпомагала тухларитѣ да приготвятъ по-скоро и повече тухли и

 

 

77

 

керамиди, a по-късно други групи пренасяли дървенъ материалъ — греди и мертеци отъ явори и кестени отъ Паякъ пл. и близкитѣ яворови кории. Вънъ отъ одобряването на плана, който по-рано билъ приготвенъ, трѣбвало е да се получи разрешително за строежъ, за каквото не били направени никакви постѫпки предъ съответнитѣ административни власти. За тази цель на мюдурина Ахмедъ ефенди, познатъ на архиерейския намѣстникъ, билъ устроена богата гостба, та той тогава обещалъ, че нѣма да прави въпросъ за това, въпрѣки липсата на официално разрешение: „Азъ съмъ разрешителното, казалъ той на събралитѣ се първенци. Стройте и не се бойте. За всичко азъ ще отговарямъ. Измажете само отъ вънъ горното училище". Скоро билъ положенъ основниятъ камъкъ, и когато строежътъ стигналъ първия етажъ, намѣстникътъ съобщилъ писмено въ екзархията за всичко сторено досега. Отъ тамъ му отговорили, че това е „необмислена и луда работа, която се преследва отъ законитѣ на страната", поради което екзархията му предписва да спре строежа на училището. Въ края на втория месецъ той пакъ съобщилъ въ екзархията, че новото училищно помѣщение е вече покрито и му се отговорило както първия пѫтъ. Къмъ началото на м. май с. г. сградата била напълно готова и на 11 май следъ божествената литургия свещенницитѣ, облѣчени въ църковнитѣ си одежди и народътъ се отправили въ новото училище, което тържествено осветили, за което екзархията пакъ била уведомена. Пренесени били чиноветѣ и училищнитѣ помагала, които презъ времето на строежа на новото училище се намирали въ кѫщата на дѣдо Ристо Дѣлевъ, който по-рано билъ отпусналъ да служи презъ това време за училище, и почнали учебнитѣ занятия. Гъркоманитѣ късно се досетили да протестиратъ за строежа на новото училище. Първоначално тѣ сѫ изразили своя протестъ предъ каймакамина въ Енидже Вардаръ, който изпратилъ комисия да проучи основанията на гъркоманитѣ. Комисията направила огледъ на старото училище и докладвала, че ново училище не е строено, a е ремонтирано старото. Гъркоманитѣ после се оплакали и предъ валията въ Солунъ, който изпратилъ нова комисия. Последната била заведена по околната улица пакъ при старото училище и следъ даденото угощение направила сѫщия докладъ та оплакването на гъркоманитѣ и предъ последната инстанция останало безъ

 

 

78

 

последствие. Сѫщото училищно помѣщение следъ настаняването на гръцкото управление въ Гумендже било окупирано отъ гръцкитѣ власти и обърнато въ околийско управление.

 

Следъ сръбско-българската война, както е известно, отношенията между България и Турция се подобриха и за българитѣ въ Боймѝя настѫпи по-благоприятно време, презъ което населението масово почнало да минава подъ ведомството на екзархията и да си отваря наново свои училища. Такива били открити презъ 80-тѣ и 90-тѣ години на миналия вѣкъ въ всички български села, освенъ въ най-малкитѣ чифлигарски села като Тагормишево, Древено, Романово и др. Следната таблица ни показва годинитѣ, презъ които били открити български училища въ селата, и броя на учащитѣ се презъ учебната 1911/912 година.

 

 

 

79

 

Като съпоставимъ броятъ на ученицитѣ съ броя на жителитѣ отъ селата, въ които сме имали български училища, безразлично на това, че въ нѣкои отъ тѣхъ е имало и гръцки училища, излиза, че на 100 души жители се падатъ 11.3 ученика, процентъ, който ни показва, какво интересътъ на това население къмъ просвѣтата е повече отъ задоволителенъ.

 

Училищата и учителскиятъ персоналъ се издържатъ отъ общинитѣ, като само тѣзи, въ селата на които имаше гръцки училища, се субсидираха отъ екзархията. Приходитѣ за издръжката на училищата се получаваха отъ черковния пангаръ и отъ подаряванитѣ на черквата предмети и имоти. Въ Гумендже българската черква имаше много недвижими имоти: лозя, черничеви градини, ливади, ханища, магазини и кѫщи, подарявани отъ благочестиви българи. Освенъ това за усилване училищната каса мнозина граждани опредѣляха еженедѣлна парична вноска, не по-малка отъ 1 грошъ, която се събираше отъ специаленъ училищенъ слуга, който обхождаше съ подпечатена тенекиена кутия всѣка сѫбота всички лица по списъкъ.

 

Презъ епохата на възраждането и до последно време най-голѣми заслуги въ полето на учебното дѣло въ Боймия имагь скромнитѣ учители Георги Пейковъ и Захарий Гьoревъ.

 

Георги Пейковъ или, както е известенъ срѣдъ помладото поколение въ Боймия, „учительтъ Гоно" е роденъ на 14 IX. 1848 г. въ гр. Гумендже. Майка му се казвала Карамфила Граматикова отъ с. Тушилово, a баща му — Пейко Поповъ, родомъ отъ Гумендже. Първоначалното си образование той е получилъ въ родния си градъ при гръцкитѣ даскали Гребенара и Вангелъ х. Никовъ отъ Воденъ, преди които такива сѫ му били частнитѣ учители свещеницитѣ Заринъ и Тодоръ. Следъ това той заминалъ въ гр. Беръ, гдето завършилъ мѣстното класно училище. Преди това той е билъ запознатъ и съ славянското четмо, което му е било преподавано отъ зографския духовникъ Харалампий Айдориновъ. Следъ като се завърналъ отъ Беръ, той билъ назначенъ за учитель въ с. Тушилово, гдето е учителствувалъ като гръцки учитель две години — презъ 1867/68 и 1868/69 г. За следната учебна година той билъ условенъ за учитель въ с. Горгопикъ, гдето е учителствувалъ 6 години — до 1874/75 г. Презъ последната година той почналъ да обучава децата на славянобългорско

 

 

80

 

четмо.

 

„Тукъ въ Горгопикъ, казваше ми той, Сали бей Стамболиу ми донесе български вестникъ, какъвто зa първъ пѫть прочетохъ и се решихъ да обучавамъ децата по български. Дѣдо Кольо обаче не се съгласи, та бѣхъ принуденъ да напусна селото. За следната 1875/76 г. заминакъ за с. Тумба, въ което имаше българско училище и се условихъ за учитель по препорѫка на гумендженския учитель Вениаминъ."

 

Тамъ е учителствувалъ до 1879/80 г. — 6 години. Отъ 1880/81 до 1882/88 г. той е втори учитель въ гумендженското българско училище, въ което е рѫководилъ I и II отдѣление. Презъ 1888/89 г. той е билъ пакъ учитель въ Тумба, a следнитѣ две години се върналъ въ Гумендже, следъ които той е учитель по селата въ Боймѝя: по 2 години въ селата Горокорци и Тушилово. Презъ време на Илинденското въстание той е билъ арестуванъ и затворенъ въ Солунъ, безъ да има нѣкаква вина. Солунскиятъ сѫдъ го оправдалъ, но правителството му запретило да учителствува. Въпрѣки това за учебната 1905/906 г. той се условилъ за учитель въ с. Бубаково, но следъ тримесечно учителствуване отново билъ задържанъ отъ мюдурина въ Гумендже и поставенъ подъ полицейски надзоръ, като „опасенъ човѣкъ за държавата".

 

Следъ хуриета правата му били възвърнати и последователно е учителствувалъ въ селата Тушилово — 3 години и въ Петгъсъ — 2 години. Тукъ го е заварила балканската война, презъ която селото било окупирано отъ гръцки войски. На 16. VI. 1913 г. той е билъ заловенъ и заедно съ 188 българи първенци отъ Гумендже изпратенъ на заточение въ о. Трикери, отъ гдето е билъ освободенъ на 14. XI. 1913 г. Следъ пристигането въ родния си градъ мѣстнитѣ гръцки власти му забранили да живѣе тукъ, като му заявили да се маха въ България, за която цѣли 50 години е работилъ. Заминалъ е въ Тракия, гдето е учителствувалъ отъ 1913/14 до 1919/920 г., до окупацията на тая българска земя отъ гръцкитѣ войски. Следъ това той заминалъ за с. Ботево, Царибродско, отъ гдето пъкъ го изпѫдили сърбитѣ при окупацията на западната покрайнина, та завършилъ последната учебна година въ с. Сеславци, Софийско, следъ която се пенсиониралъ. Така завърши своята 55 1/2 годишна учителска дейность тоя скроменъ работникъ въ полето на българското народно училище. Като човѣкъ той бѣше скроменъ и непретенциозенъ, a като учитель — всецѣло предаденъ на учебното дѣло. Той е подобенъ на героя на

 

 

81

 

Гоголевия Акакий Акакиевичъ въ „Шинелъ", — нищо друго не го интересуваше освенъ училището и ученицитѣ. Той бѣше посветенъ въ революционнитѣ работи, но революционнитѣ подвизи бѣха чужди за него, защото не подхождаха на темперамента му, на разбиранията му като педагогъ, a турското правителство го преследваше като опасенъ човѣкъ на държавата и като голѣмъ комита. Неговата заслуга къмъ българската идея и българското племе се заключава въ това, че въ продължение на 55 години той ревностно работи за успѣха на българското учебно дѣло, слушайки само своето началство и строго действувайки по училищнитѣ закони и наредби.

 

Захарий Гьоревъ е роденъ на 8. IV. 1871 г. въ гр. Куманово. Баща му се е казвалъ Гьоре Ивановъ Стамболиевъ, a майка му — Mapa Гьорева. Малъкъ още, той останалъ сиракъ: баща му се поминалъ презъ 1876 г., a майка му на следната година. Следъ като завършилъ първо отдѣление, редъ години слугувалъту като млѣкарь, ту като тенекеджия, докато чичо му Василъ го извикалъ при себе въ Цериградъ. Тукъ той съ помощьта на частенъ учитель завършилъ IV отдѣление и презъ 1884 г. екзархията му отпустнала стипендия да следва въ скопското 4-класно училище, следъ завършвгнето на което продължилъ образованието си въ солунското педагогическо училище. За уч. 1891/92 г. той е билъ нззначенъ учитель въ с. Грубевци, отъ когато силно се привързва къмъ Боймѝя, която му станала второ отечество. Като учитель той е билъ деятеленъ и между възрастнитѣ, които е обучавалъ на четмо и писмо. Освенъ това той е посещавалъ близкитѣ села и говорилъ на селянитѣ да си отворятъ и тѣ училище, защото гръцкиятъ владика не желае да се просвѣщаватъ децата имъ. Поради това гръцкиятъ владика Александрасъ го наклеветилъ предъ турското правителство като неблагонадежденъ човѣкъ та билъ откаранъ въ Енидже-Вардаръ. Но следъ разпита му, отъ който се видѣло, че не е провиненъ въ нищо, каймакаминътъ, доволенъ отъ отговоритѣ му на турски езикъ, го освободилъ. Въ Грубевци той е учителствувалъ непрекѫснато 10 години, и тукъ се оженилъ за едно мѣстно момиче. Интересувалъ се е за живота на населението и събиралъ фолклоренъ материалъ, който е изпращалъ въ цариградския в. „Новини" да се печати [1]. Той е билъ и деятеленъ членъ въ ВМРО,

 

 

1. в. Новини бр. 21, 23, 71 и 73.

 

 

82

 

въ която е билъ посветенъ презъ 1898 г. Редъ години той билъ районенъ рѫководитель, a въ надвечерието на Илинденското въстание станалъ нелегаленъ. Тогава той получилъ назначение съ 15 момчета да скѫса телеграфнитѣ жици и да събори телеграфнитѣ стълбове между Енидже-Вардаръ и р. Вардаръ. Възложената му задача той е изпълнилъ, като скѫсалъ телеграфнитѣ жици на едно разстояние отъ 15 км., a следъ това съ момчетата се прибралъ при Апостоль Петковъ, четата на когото се е намирала на Паякъ пл. между Петгъсъ и Корнишоръ. Като нелегаленъ той е взелъ участие въ нѣколко сражения, a именно на 10. X. 1903 г. при в. Гандачъ, на 21. XI. 1903 г. при с. Радомиръ, на Великдень 1904 г. при с. Корнишоръ и на 2. V. 1904 г. при с. Мандолево, гдето сражението е траяло цѣлъ день. Презъ м. VIII. 1904 г. съ нѣколко момчета той е заминалъ за България, гдето е останалъ до 1908 г. Следъ обявяването на хуриета обаче се върналъ обратно въ Македония и получилъ назначение въ с. Крива. Тукъ при обезорѫжителната акция (1910 г.) билъ подозренъ като членъ въ възобновената ВМРО и, за да избѣгне участьта на колегата си Дим. Лѣшниковъ, когото турцитѣ обѣсиха въ Енидже-Вардаръ, се прибралъ въ Солунъ и отъ тукъ съ чуждъ паспортъ, като евреинъ, заминалъ за България, гдето непрекѫснато е учителствувалъ до 1. XI. 1927 г., когато се пенсиониралъ. За дългогодишната му учителска дейность той е награденъ съ орденъ за гражданска заслуга V степень. Въпрѣки напредналата си възрасть и голѣми страдания той е още жизнерадостенъ, радва се на израстнали и настанени вече три свои рожби и очаква всѣки день да види свободата на родината си — Македония.

 

[Back to Index]