Македонски Прегледъ
Година
VI, книга 2, София, 1930

 

4. Гумендже.

 

Отъ Хр. Шалдевъ.  [1]

 

 

Въ областьта Боймѝя има до 31 село. Въ административно отношение тѣ не образуваха една околия. Противно на орографията ѝ, селата на Боймѝя споредъ новото административно турско дѣление отъ втората половина на миналия вѣкъ спадаха къмъ две околии: Енидже-Вардарската и Гевгелийската, като последната заемаше само 6 села — Дѫбово, Горгопикъ, Боймица, Древено, Изворъ и Купа. Селата, които спадаха въ Енидже Вардарската околия, образуваха отдѣлна нахия и се управляваха отъ мюдуринъ. Въпрѣки изкуственото дѣление на боимскитѣ села, жителитѣ имъ поради орографически причини се чувствуваха като части отъ една административна единица съ пазаренъ центъръ Гумендже. Презъ 1912/13 г., когато по-голѣмата часть отъ Боймѝя бѣ окупирана отъ българскитѣ войски, бившата турска нахия бѣ въздигната въ околия съ центъръ Гумендже. Следъ настаняването на гърцитѣ въ Боймѝя тя сѫщо образува самостойна околия съ центъръ Гумендже.

 

Споредъ църковното административно дѣлние цѣлата Боймия спада въ Воденската епархия, къмъ която спада и Гевгелий.

 

Градътъ Гумендже е разположенъ на политѣ на Паякъ пл., на края на единъ спускащъ се въ ю.-източна посока ридъ, предъ който се изпрѣчва другъ ридъ, простиращъ се въ ю.западна посока и задъ който се разтила сопунското равно поле. Поради това за пѫтника, който пѫтува отъ станц. Гумендже, градътъ е скритъ до като пристигне до билото на напрѣчния ридъ, отъ гдето се открива обширна вълнообразна котловина, цѣлата осѣяна съ лозя и черничеви градини. Въ дъното на тая котловина е разположенъ градътъ. Ридътъ, на

 

 

1. Вж. отъ сѫщия авторъ статията „Боймѝя" въ „Макед. прегледъ”, год. VI. Кн. 1.

 

 

42

 

който е разположенъ Гумендже, се нарича „Калугерски ридъ", тъй като голѣма часть отъ него е имотъ на Зографския манастиръ. Тоя ридъ се обгражда отъ коритата на рѣкитѣ Боймѝца и Гумендженска, които снабдяватъ населението на града съ вода за пиене и за поливане на градинитѣ както и за каране на двайсетина воденци. Гумендже се намира между Енидже Вардаръ и Гевгелий; растоянието отъ него до поменатитѣ градове е читири часа пѫть, a станцията на ж. п. линия е на 12 клм. растояние.

 

Гумендже е новъ градъ и е построенъ следъ завладѣването на Балканския полуостровъ отъ турцитѣ. Предполага ce, че той е построенъ въ края на XVI или въ началото на XVII вѣкъ. Преданието казва, че преди да се построи градътъ, тукъ се простирали обширни манастирски ливади, a на около по напрѣчния ридъ имало малки селища, имената на които и до сега сѫ запазени: Рисоко село, Колибитѣ, Стаматово, Църквището и пр., гдето се намиратъ основи на нѣкогашни постройки. Сѫщото предание ни казва, какъ се образувало новото селище — градътъ и поради що е било дадено името мy Гумендже. Споредъ това предание на най-високото мѣсто, на единъ по-малъкъ ридъ, съседенъ на Калугерския ридъ, който се обгражда отъ рѣката Гумендженска и притока ѝ Чикарчиеца, въ мѣстностьта „Градище" е имало манастирче, подведомствено на Рилския манастиръ. Мѣстото, гдето е разположенъ сега градътъ, било ливади на това манастирче, и говедарчетата на съседнитѣ села, чифлици, пускали говедата си тукъ на паша. Единъ отъ игуменитѣ на Градешкия манастиръ не имъ позволявалъ това и често имъ се каралъ, поради което беговетѣ на съсединитѣ чифлици се сговорили да хванатъ „лошия" игуменъ и да го накажатъ чрезъ обѣсване, което и сторили. Игуменътъ билъ обѣсенъ на единъ брѣстъ, който, споредъ сѫщото предание, е тоя, който се намира въ двора на старата градска черква и който е много старъ — дънерътъ му едвамъ трима могатъ да обхванатъ. Следъ време селянитѣ отъ чифлицитѣ се заселили около брѣста, образували ново селище, което нарекли Игуменецъ отъ думата игуменъ, което име после се изродило въ Гумендже.

 

Образуването на новото селище споредъ сѫщото предание е станало поради следнитѣ две обстоятелства. На единъ селянинъ отъ с. Петгъсъ се изгубила крава, и следъ дълго търсене

 

 

43

 

той я намѣрилъ да стои предъ единъ кѫпиновъ повитъ близу до брѣста, на който билъ обѣсенъ игуменътъ. Когато се вгледалъ въ повита, той забележилъ, че тукъ се намирала иконата на Св. Богородица отъ селската имъ черква. Прибралъ иконата и подкаралъ кравата си къмъ селото, иконата оставилъ въ черквата, a кравата завелъ въ кѫщи. Следъ малко време кравата пакъ се изгубила и пакъ я намѣрилъ да стои на сѫщото мѣсто предъ повита, гдето пакъ е била и иконата. Когато това станало известно на селянитѣ, мнозина си казали, че това е божи знакъ и порѫка да се построи черква на мѣстото, гдето иконата сама отивала. Намѣрили се благочестиви и състоятелни хора, които сѫ построили черквица, поставили чудотворната икона въ нея и се заселили около черквата. Скоро следъ това единъ буенъ младежъ, близъкъ на мѣстния сейменинъ, на име Шашо се сгодилъ за едно момиче отъ близкото село Стаматово. Дошло време за свадба. Но когато сватоветѣ се готвили да отидатъ да взематъ момичето, пристигатъ селяни отъ Стаматово и съобщаватъ, че момичето нѣма да го дадатъ на Шашо. Обидениятъ младежъ се оженва за друга, за храненичето на мѣстния свещенникъ, но се заканилъ да отмъсти на Стаматовчани. Минало се доста време и Шашо поканилъ сейменина на гости, хубаво го нагостилъ и напоилъ, и когато гостътъ си легналъ да спи, Шашо съ единъ свой вѣренъ другарь взима коня на сейменина и отива въ с. Стаматово, запалва го отъ нѣколко страни и бързо се върналъ въ кѫщи. Известието за подпалването и изгарянето на Стаматово се пръснало по околнитѣ села още сѫщата нощь, но сейменинътъ не е могълъ да допусне, че това е работа на Шашо, съ който е билъ презъ всичкото време. Следъ време Шашо изповѣдалъ грѣха си на манастирския духовникъ, и за да бѫде допуснатъ до св. причастие, му била наложена епитимия (духовно наказание), която се състояла въ следното: да изкопае въ селото кладенецъ, отъ който селянитѣ като черпятъ вода да го благославятъ, за да му се опрости сторениятъ грѣхъ. Шашо билъ състоятеленъ и изкопалъ дълбокъ кладенецъ, отъ който бликнала голѣма вода, изпълнила кладенеца, почнала да тече като рѣка и издълбала „дълбоки порой". Следъ време водата намалѣла и престанала да тече и кладенецътъ станалъ, както всѣки обикновенъ кладенецъ, и се именувалъ, както и сега се именува „Шашовъ бунаръ". Презъ

 

 

44

 

това време, когато водата бликнала като изъ рѣченъ изворъ, селянитѣ отъ колибитѣ, отъ Стаматово, Рисокосело и другитѣ селища, гдето водата е била недостатъчна, се заселили въ новото село Игуменецъ. Това предание е много популярно срѣдъ населението въ града и околията, но не е правдоподобно. Създаването на града се дължи на съвсемъ други причини, както и името му Гумендже нѣма нищо общо съ думата игуменъ.

 

На северъ отъ града, между стръмния брѣгъ на р. Боймица и града се растиля мѣстностьта „Грамади", която е осѣяна съ измити камъни, натрупани на 3—4 м. дълбочина. Тѣзи камъни споредъ предание и разкази на старци сѫ остатъци отъ изкопана отъ работници рудари земя, която после била промивана, за да се извади съдържащето се въ нея злато. Старци отъ града сѫщо сѫ ми разказвали, какво тѣ помнѣли, че сѫ идвали хора отъ къмъ Родопитѣ, които сѫ копаяли земя отъ „Грамадитѣ", натоварвали сѫ я на мулетата си и сѫ я отнасяли въ селата си, за да извадатъ златото ѝ. Че почвата съдържа злато на зрънца и луспи, показва и обстоятелството, че пѣсъкътъ на р. Боймица е златоносенъ и че тукъ до срѣдата на миналия вѣкъ идваха златари, които промиваха пѣсъка подъ „Грамадитѣ" съ специални корита, за да искарватъ злато. Такива златари азъ съмъ виждалъ, когато бѣхъ дете. Промиването на изкопаната земя е ставало съ изобилната вода, която е докарана отъ Паякъ планина по особенъ и старателно изкопанъ язъ съ дървени мостове на много мѣста. Ta както изкопаването на златосъдържащата земя, тъй и промиването ѝ и довеждането на обилната вода е било дѣло на многобройни работници-мадемджии, които ще да сѫ работили тукъ съ десетки години и които на първо време ще да сѫ били принудени да си направятъ землянки-колиби, както показва името на непосрѣдствено намиращата се мѣстность „Колибитѣ." Около тия землянки по-късно сѫ били построени кѫщи за живѣене, и по такъвъ начинъ било създадено новото селище съ достатъчна пивка вода.

 

Що се отнася до името на новото селище, което е разположено до мѣстноститѣ „Грамади" и „Колибитѣ" и което заема часть отъ тѣхното пространство, то ще да произлиза отъ турската дума „гюме", чрезъ прибавяне умалителното окончание ндже - Гюмендже, що означава колибичка-

 

 

45

 

землянка, купчинка, грамадичка, хълмче или отъ думата „гюмме", която означава натрупване, зариване, разкопване и отъ която чрезъ прибаване на сѫщото окончание се получева пакъ името Гюмендже, означаваще малко натрупване, малко зариване, малко разкопване.

 

Макаръ и построенъ презъ турско време, Гумендже нѣма ориенталски видъ: кѫщитѣ му въ центъра сѫ съ малки или почти безъ никакви дворища и само тия по крайнитѣ махали (квартали) иматъ градини, засадени съ овощни и друти дръвчета. Градътъ е построенъ по опредѣленъ планъ. Въ срѣдата е „Срèцел’то" (срѣдъ-селото) — градскиятъ площадъ, отъ който почватъ прави и широки улици, простиращи се въ разни посоки: една къмъ „Думчевъ бунаръ" — за станцията, друга — къмъ „попъ Стоянови порти" за Енидже Вардаръ и Солунъ, трета — къмъ воденицитѣ и Паякъ презъ „Бакалницата", четвърта — къмъ старата черква и манастирчето на „Градище" и петата — къмъ „Гюравецъ". Друга, широка околовръстна улица пресича петьтѣ прави и оформява ядрото на града, a между първитѣ и околовръстната и навънъ отъ последната има по-кѫси и по-тѣсни улички. Всички улици сѫ настлани съ камъни и на всѣки кръстопѫть и уличенъ ѫгълъ има чешми съ изобилна пивка вода, която, като изтече отъ „гурнитѣ", протича съ специално направени отъ камъни „ваги", които се простиратъ по едната страна на улицитѣ. Водата е хваната близу до изворитѣ на Кривенската рѣка и минава по широкъ и откритъ язъ, който върви по билото на „Калугерския" ридъ, като на нѣколко мѣста сѫ направени дървени мостове. Два километра надъ града отъ главния каналъ се отбива часть отъ водата, която минава по закритъ „гиризъ" (каналъ). Тоя каналъ свършва надъ самия градъ при „Калугерската нива", гдето е построенъ голѣмъ резервоаръ, въ който пѣсъкътъ се отайва и отъ който водата се раздѣля по квартали чрезъ пръстни тржби. Презъ 90-тѣ години на миналия вѣкъ последнитѣ бѣха замѣстени съ желѣзни и при това се даде възможность на желаещитѣ да си прекаратъ вода въ кѫщи. По-късно се построи голѣмъ и великолепенъ шадраванъ на градския площадъ.

 

Кѫщитѣ на града сѫ построени една до друга съ малко или безъ всѣкакъвъ дворъ. Изобщо тѣ сѫ масивни и повечето сѫ двоетажни съ обширна „аная" (чардакъ). Едноетажнитѣ

 

 

46

 

кѫщи се състоятъ най-малко отъ две стаи и тремъ. Едната отъ стаитѣ, която служи за спане, се казва „одая", a другата, въ която се пазятъ сандъцитѣ съ дрехи и други предмети — „килия". Одаитѣ на по-старитѣ кѫщи сѫ обширни и обикновено сѫ съ земенъ подъ, измазанъ съ смѣсь отъ глина и говежди изпражнения, за да не се пука и да нѣма прахъ. Одаята се отоплява отъ накладенъ огънь въ огнището на широкъ оджакъ, краищата на който въ полукрѫгъ сѫ по издигнати и завършватъ съ „буджакъ". До дѣсния буджакъ обикновено седи най-стариятъ мѫжъ въ кѫщата — дѣдото или бащата, a на лѣвия — най-старата жена: бабата или майката, Между тѣхъ въ полукрѫгъ около огнището сѣдатъ на рогозки, послани съ черги, по-младитѣ; тукъ се поставя и софрата (трапезата), която е крѫгла и низка. Пространството между буджака и стенитѣ е мѣстото, гдето членоветѣ отъ семейството лѣгатъ да спятъ. Понеже всѣка кѫща разполага съ много горивъ материалъ, то почти всѣка кѫща има и фурна за печене хлѣбъ. Магазинитѣ сѫ наредени около голѣмия градски площадъ и по главнитѣ улици, a най-вече по пная, която отива за воденицитѣ, поради което отъ голѣмия площадъ до малкия тая улица се казва „Бакалницата". Между магазинитѣ и по разни мѣста въ града има много кафенета и кръчми, които до късно вечерь сѫ пълни съ посетители.

 

Въ града има две голѣми черкви: „Успение Богородично" и „св. Георги", има и три метоха: „св. Георги" — зографски, „св. Богородица" — иверски и „св. Троица" — иерусалимски.

 

Черквата „Успение Богородично" е стара, но не е известно, въ коя година е построена. Тя е построена на горната часть на града до стария брѣстъ, за който се споменува въ преданието, има форма на базилика и е доста голѣма. Женската ѝ часть е двоетажна и дървената ѝ решетка и подътъ достигатъ до срѣдата на дѣсното и лѣвото крило на мѫжката часть. Олтарьтъ се отдѣля съ дъсченъ отъ орѣхово дърво иконостасъ, хубаво гравиранъ съ разни фигури, изображаващи събития отъ стария и новия завѣтъ. По красотата и художествената си изработка той не отстѫпва на иконостаситѣ на скопската черква „св. Спасъ", на прилепската „св. Благовещение" и др. Срѣдната му часть между с. и ю. врати е позлатена. Иконостасътъ е билъ изработенъ въ гр. Беръ и отъ тукъ пренесенъ на части и сглобенъ отъ неизвестния му майсторъ.

 

 

47

 

Струвалъ е доста много пари, та църковното настоятелство е било принудено да сключи заемъ и отъ богатия бегъ Рустемъ. Понеже заетитѣ 200 лири турски църковното настоятелство не е могло да му ги повърне на уреченото време, извинявайки се съ думитѣ „Богородица сега нѣма пари", то Рустемъ бегъ имъ казалъ да отидатъ заедно въ черквата, за да види „сиромашката Богородица". Когато влѣзли въ черквата и му посочили иконата, той я ударилъ съ тояжката си и казалъ: „Та тая ли дъска ще ми плати паритѣ?" Споредъ преданието Рустемъ бегъ веднага се схваналъ та вдървенъ го извели въ притвора, гдето, следъ като се разкаялъ за постѫпката си и обещалъ на църквата единъ мехъ дървено масло, рѫцетѣ и нозетѣ му се пуснали. Населението отъ града и цѣлата Боймия почита тая икона за чудотворна, поради което на 15/28 VIII, храмовия празникъ на черквата, се стича народъ отъ цѣлата околия и три дни празднува. Църковниятъ дворъ е обширенъ и обграденъ съ висока каменна стена. Тукъ сѫ градскитѣ гробища, по които стърчатъ високи колкото човѣшки бой надгробни кръстове съ надписи. Следъ идването на гърцитѣ всичкитѣ български надгробни надписи, както и надписитѣ по стенитѣ и иконитѣ на черквата по заповѣдь на гръцкитѣ мѣстни власти били смѣнени съ гръцки. Предъ главнитѣ входни дворни църковни врати се издига висока камбанария, въ лѣво отъ която има двоетажна пристройка за свѣщоливница и съ стаи за църковната прислуга.

 

Втората черква се издига въ центъра на града близу до градския площадъ съ патроненъ светецъ „св. Георги". Основитѣ ѝ сѫ положени презъ 1856 г., a е осветена презъ 1861 г. отъ трима митрополита: Воденския, Дойранския и Струмишкия. Тя има форма на базилика, но е много по-голѣма и по-висока отъ старата черква. Женското ѝ отдѣление е двоетажно, както на старата черква, а иконостасътъ ѝ не представлява художественъ интересь. По стенитѣ ѝ нѣма фрески, каквато има на старата черква. Обширниятъ ѝ дворъ е обграденъ съ висока камена стена и по него сѫ засадени черничеви дръвчета. Въ черковния дворъ се издига голѣма триетажна жилищна сграда, предназначена за народно училище, но следъ завършването ѝ биде обсебена отъ гръцкия митрополитъ за гръцко училище.

 

Зографскиятъ метохъ „св. Георги" се намира въ непосрѣдствено съседство съ старата черква „св. Богородица" и

 

 

48

 

заема едно голѣмо пространство отъ Калугерския ридъ. Метохътъ притежава две двоетажни масивни здания. Въ единия е параклисътъ. Метохътъ се управлява отъ калугеръ-духовникъ, изпращанъ отъ Зографския манастиръ и подчиненъ направо на манастирското управление. Зданието, въ което се намира параклисътъ, се състои отъ десеть стаи, които служатъ и за складъ на прибиранитѣ продукти. Другото здание е сѫщо двоетажна масивна сграда съ обширенъ салонъ — 10 м. ш. и 30 м. дълъгъ. — съ голѣми прозорци въ каменни рамки и оградени сѫ старинни желѣзни решетки, съ каквито се отличаватъ голѣмитѣ старо ханища на търговски центрове. Това здание впоследствие бѣ опредѣлено за училище. Непосрѣдствено отъ метоха се простира „калугерската нива", заемаща 500 декара земя. Тази нива сега е парцелирана и тукъ сѫ построени кѫщи за бѣжанцитѣ. Освенъ тая нива зографскиятъ метохъ притежава още много лозя, черничеви градини и ниви въ гумендженското землище.

 

Иверскиятъ метохъ „св. Богородица" се помѣщава въ една обикновена сграда вѫтре въ града, въ квартала „Чуката." Неговитѣ имоти сѫ малко и се управляватъ отъ калугеръ, изпращанъ отъ Иверския светогорски манастиръ. Иверскиятъ калугеръ не изпълняваше длъжностьта духовникъ за населението, за туй и не се уважаваше отъ последното.

 

Най-малъкъ и почти безъ всѣкакви имоти е Иероусалимския метохъ „Св. Троица." Той не се управляваше отъ специаленъ пратеникъ калугеръ, a сегисъ-тогисъ калугеритѣ отъ зографския и Иверския метоси служеха въ него литургия. Метохътъ се състои отъ една иалка каменна черквица и една стая, които се намиратъ въ махалта „Грамади." Той е построенъ презъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ отъ архимандритъ х. Павелъ Кониовски.

 

Отъ другитѣ обществени сгради заслужава да се спомене за тритѣ църковни ханища и тритѣ училищни сгради — български и гръцки.

 

Единъ отъ черковнитѣ ханища е построенъ на голѣмия градски площадъ. Той представляваше една грамадна двоетажна сграда, около 80 м. дълга и 20 м. широка. По тритѣ мy фасади на втория етажъ бѣха построени голѣми стаи, a срѣдата му представляваше единъ обширенъ чардакъ. Долниятъ му етажъ се заемаше отъ пространна и добре уредена

 

 

49

 

конюшня, нѣколко дюкяна и една фурна. Тоя ханъ се наричаше „Кирана", съкращение на думата „Килерхане," т. е. складъ; тукъ е живѣялъ „Килерихи-бaши", домакинътъ, който е изразходвалъ суровитѣ припаси. До началото на миналия вѣкъ тукъ се тъчеха шаеци за войската. Тъченето и боядисването на шаяка се е извършвало отъ населението въ Гумендже, което е съставлявало всичката му държавна повиность. За приготовляването на преждата било задължено населението на селата Крива, Баровица и Църнарека, поради което тѣзи села заедно съ Гумендже сѫ минавали за привилигировани та турцитѣ ги именуваха „Дьорт-вакъф-кьой" (четири вакъфски села). Въ тѣхъ е било забранено да се заселятъ турци a на беговетѣ — и да закупуватъ земя отъ землищата имъ. Презъ 90-тѣ години на миналия вѣкъ стариятъ ханъ бѣ разрушенъ до основи, за да се разшири градскиятъ площадъ. Инициативата за разрушението му бѣ взета отъ чорбаджиитѣ гъркомани, срещу които се противопоставиха българитѣ и заведоха дѣло, но не успѣха да възпрепятствуватъ окончателното мy разрушение.

 

Другиятъ ханъ се нарича „Новия". Той е построенъ на едно ѫглово мѣсто до стария ханъ. И той е двоетажна сграда съ много стаи, обширенъ чардакъ, конюшня и фурна. Предназначението му е било да прибира хората и добитъка на керванитѣ, които сѫ донасяли въ Гумендже сурови материали и после сѫ товаряли отъ тукъ шаяци.

 

Третиятъ ханъ е построенъ сѫщо на ѫглово мѣсто на малкия градски площадъ на „Бакалницата." И той е двоетажна сграда съ стаи, чардакъ, конюшня и фурна. Наричаше се „Телеграфаането", защото тукъ се помѣщаваха пощата и телеграфната станция.

 

Училищнитѣ сгради сѫ три: две български и една гъркоманска. Основното българско училище се помѣщаваше въ двоетажната сграда на зографския метохъ, за която споменахъ по-горе. Класното пъкъ училище се помѣщаваше въ двоетажната стара сграда, която се наричаше „фабриката". И наистина, преди да се открие българско училище въ Гумендже, тази сграда е била фабрика за точене на коприна и е била собственость на голѣмия солунски търговецъ на пашкули хаджи Яко, който я продалъ на Майоръ Флоренти. Последниятъ искалъ въ нея да построи хавра за временно пребиваващитѣ въ

 

 

50

 

града евреи. Като се научили за това гражданитѣ, му предложили да имъ я продаде, и поисканата сума — 500 лири турски веднага му е била броена. Отъ сградата се използуваше за училище само горниятъ катъ, въ който имаше 5 стаи: 3 за класоветѣ отъ прогимназията, 1 учителска и 1 за учебни пособия — кабинетъ. Една значителна часть отъ училищния дворъ бѣ покрита и представляваше обширенъ тремъ, въ който по-рано се е точила и сушила коприната, a въ единъ край отъ двора се намираше модерната фурна за печене на пашкулитѣ. Презъ 1911 г. старата сграда на това училище биде срутена и на мѣстото ѝ се издигна нова, гевгирана училищна сграда, която бѣ построена въ продължение само на два месеца съ материалната и физическа помощь на цѣлото българско насаление въ града. Сградата на гръцкото училище се намира въ двора на новата черква. Тя е триетажна, масивна и бѣ построена отъ цѣлото градско население презъ 1880—1885 год. съ назначение да служи както за българско, тъй и за гръцко училища. Ферманътъ и разрешителното бѣха издадени на името на гръцкия владика, който, следъ като сградата бѣ привършена, я обяви за своя и за гръцко училище.

 

Градътъ се раздѣляше на 7 махали: 1) Зайкова, която обхваща кѫщитѣ отъ центъра на града, 2) Грамадецка (Роша), 3) Църковна (Пашали), която обхваща кѫщитѣ отъ енорията около старата черква, 4) Митакова, 5) Поп-Митpева, 6) Поп-Пaвлева и 7) Поп-Ристевa махали.

 

Градското землище, което е вълнообразно, граничи съ землищата на селата Крива, Батовица, Църна-рѣка, Тушилово, Тумба, Либахово, Геракорци и Петгъсъ. Благодарение на това Гумендже още отъ старо време е служилъ за пазаренъ центъръ. Почвата на гумендженското землище изобщо е много плодородна и се състои отъ черноземъ, разноцвѣтна глина съ примѣси отъ пѣсъкъ, желѣзни съединения и пр. и се пои отъ рѣкитѣ Боймица и Гумендженска, както и отъ обилната вода на построения каналъ. Цѣлото землище е старателно обработено и засѣто само съ лозя и черничеви градини, между които стърчатъ и овощни дръвчета — орѣхи, калинки, смокини, кайсии, праскови, бадеми, крушй, сливи, ябълки, череши, та презъ цѣлото лѣто е потънало въ зеленина. Землището се подраздѣля на много участъци, които носятъ чисто български имена или имена на лица, като вагята, бѣлата пръстъ,

 

 

51

 

градище, къртитиръ, калугеръ-каменъ, Узунова кория, попова шума, Гюровецъ, рамнище, чукитѣ, керамидарницитѣ, дългата нива, Суерѣка, лѣска, Ангелова чука, виротъ, чутуритѣ, меанитѣ, Янковъ клинъ, Мандева чешма, Маркова трага, църквището, авлиитѣ, думковецъ, чикутотъ, Поп-Стойкова курия, пороитѣ, турски пѫть, билото, ридътъ, думова чешма, дълбоки порой, колибитѣ, Рисоко село, чаирътъ, грамади, клопа, голѣмата рѣка, Гюрови палати, дълбоки виръ, селището, Карпиденски ридъ, воденицитѣ, краставо кладенче, Цъкево кладенче и др.

 

Климатътъ на Гумендже е срѣдиземноморски. Освенъ поменатитѣ разновидни овощни дръвчета тукъ вирѣе и дафината. Зимата изобщо е мека; снѣжнитѣ години сѫ рѣдки, и когато пада снѣгъ, не може да се задържи много дни. Но понеже градътъ не е канализиранъ и почти по всичкитѣ му улици тече обилна вода и понежс въ водитѣ се хвърлятъ сметъ и нечистотии, водата е замърсена, та хигиената на града не е толкова добра. Често населението, особено лѣтно време, страда отъ епидемически болести; страда и отъ малария; маларичнитѣ комари, които идватъ откъмъ р. Вардаръ и близкитѣ езера, намиратъ благоприятни условия да живѣятъ и се размножаватъ по замърсенитѣ води. Санитарнитѣ власти въ последно време бѣха взели мѣрки за почистване на града, безъ да се прибѣгва до канализирането на града, което е неминуемо и при което само градътъ би се радвалъ на чисть и здравъ климатъ, съответствуващъ на хубавата природа.

 

Споредъ статисгическитѣ сведения отъ 1912 г. Гумендже наброяваше 881 семейства съ крѫгло 5,000 души население. Съ изключение на 158 души православни цигани, които бѣха напълно побългарени, всичкото население на града е българско. Тѣлеснитѣ черти на това население, както и носията и говорътъ му сѫ както на всички боимци. И душевнитѣ му качества сѫ както тия на боимци, обаче въ живота му особено се подчертаватъ набожностьта, гостоприемството и демократичностьта.

 

Обстоятелството, че въ града има две голѣми и добре обзаведени и украсени черкви съ доста недвижими имоти, както и наличностьта на тритѣ манастирски метоха, показватъ, че населението въ града е набожно. Обичай е при смъртни

 

 

52

 

случаи да се подари на черквата нѣкакъвъ имотъ — лозе, бахча (черничево), люцернова ливада или прелогъ. Почти всички църковни праздници се празднуватъ, и при богослужението черквитѣ винаги сѫ препълнени.

 

Гостоприемството на градското население се проявява при всѣки удебенъ случай, при който гоститѣ се приематъ въ кѫщи на спане, като се угощаватъ празднично. На гости се поканва и приема всѣки чужденецъ, дошелъ въ града и по частна работа или на пазарь; a на Успѣние Богородично, на панаира (28. VIII) въ продължение на три дни вратитѣ на всички кѫщи сѫ отворени и трапезитѣ сѫ отрупани съ разни госби и напитки. Следъ обѣдъ на всѣки праздникъ става oрò. Презъ недѣлнитѣ и обикновенитѣ праздници хорото става на гумното, обширенъ площадъ до старата черква и Зографския метохъ, гдето старитѣ мѫже и жени сѣдатъ околовръсть на площада, a младитѣ моми и булки въ срѣдата се надпреварватъ да играятъ подъ звуковетѣ на гайди или на зурни съ тѫпани. При голѣми праздници и на панаира хорото става на голѣмия градски площадъ, винаги съ нѣколко чифта зурни и тѫпани. На панаира следъ хорото ставатъ атлетически игри, на които се явяватъ любители отъ близки и далечни села, които получаватъ подаръци. Понеже гуменджани не намиратъ сѫщото гостоприемство y съседнитѣ градове, на присмѣхъ ги наричатъ „панаирджии".

 

Всички въпроси отъ общественъ характеръ, като напримѣръ такива, които се отнасятъ до общината, черквитѣ, училищата, опредѣлянето деня на гроздобера, спазаряването на гроздето съ ушурджията и съ търговцитѣ, спазаряването на пашкулитѣ се решаватъ въ общограждански събрания. Стареитѣ и гражданитѣ се събиратъ при подобни случаи на Срецèл’то или въ черковния дворъ при предварително предизвестяване на гражданството отъ глашатая. Стареитѣ обикновено заемаха по-високото мѣсто на площада, a гражданството бѣ около тѣхъ. Първитѣ повдигаха въпроситѣ, по които разискваха гражданитѣ. Разискванията дълго продължаваха и при недоразумения или противоположни интереси спороветѣ се обръщаха на караници при силно възбуждение, но винаги поставенитѣ въпроси се решаваха по вишегласие. Тия събрания на насъ младитѣ правѣха силно впечатление било съ сериозностьта си, било съ дисциплината или

 

 

53

 

сговорчивостьта си, било най-сетне съ караницитѣ или благороднитѣ и хуманни жестове. Така, силно впечатление на насъ младитѣ правѣше надпреварването на гражданитѣ да наддаватъ при разпродажбата на черковни предмети: прежда, коприна, ризи, чорапи, кърпи, черковенъ черничевъ листъ и пр., или при разпредѣлянето на беделя (военния данъкъ), когато беднитѣ се освобождаваха, тѣхниятъ данъкъ се разхвърляше върху по-състоятелнитѣ, или когато, при спирането на водата поради проливни дъждове, всички, кой съ лопата или търнокопъ, на групи и подъ команда, отиваха редовно нѣколко деня да чистятъ канала и да поправятъ разваленитѣ дървени мостове, или, най-после, когато при издигане или поправяне на обществена сграда всички отиваха да работятъ. Всичко това насаждаше y младежьта съзнание на общественъ дългъ и обществена полза.

 

Населението на гр. Гумендже главно се занимава съ бубарство и лозарство. Всѣко домакинство притежава известно количество собствена земя, която е засадена съ черничеви дръвчета или лози. Но изобщо гуменджани сѫ дребни собственици и малко сѫ домакинствата, които притежаватъ повече отъ 50 декара земя. Поради това всичката притежавана земя е засѣта и старателно и добре обработена. Низкитѣ мѣста, които сѫ подъ вода, обикновено сѫ засѣти съ черничеви дръвчета и люцерна, a по-високитѣ — съ лозя, по които на широки редове сѫ засадени черници и тукъ-тамъ овощни дървета, главно смокини и калинки.

 

Черничевитѣ дръвчета се засѣватъ въ правилни редове на разстояние едно отъ друго до 3 м. Следъ 2-3 години черничевитѣ фиданки се присаждатъ (ашладисватъ) на еднаква височина съ пѫпки отъ „честоредни" черници, листътъ на които е по-голѣмъ и по-гѫстъ. Следъ други 2-3 г. пуснатитѣ и оставенитѣ да растатъ 3 или 4 фиданки се отрѣзватъ на височина колкото човѣшки бой, и оттукъ вече всѣки клонъ пуска множество фиданки, които ежегодно низко се рѣжатъ съ специални сръпчета при храненето на бубитѣ. Черничевитѣ градини се копаятъ най-малко три пѫти презъ годината, поливатъ се презъ лѣтото 1-2 пѫти и ежегодно или презъ година се торятъ, за да даватъ повече и по-доброкачественъ листъ. Така отглежданитѣ черничеви градини отдалече представляватъ

 

 

54

 

едно тихо, неразвълнувано зелено море, a хората всрѣдъ тѣхъ буквално се губятъ.

 

Когато се развиватъ черницитѣ почва се и роенето (изтупването) на бубеното семе, което по-рано самитѣ жители сами си приготовляваха, a въ по-ново време си доставятъ отъ специалисти семенари въ унции. Наспроти имотното състояние и жилищното помѣщение разнитѣ семейства отглеждатъ различно количество буби — отъ 3 до 30 унции. Поради това всички кѫщи сѫ построени съ огледъ за отглеждане по-голѣмо количество буби, и всѣко домакинство притежава необходимия инвентаръ за използуване свободнитѣ мѣста и пространство въ кѫщата си. Докато бубитѣ преспятъ три пѫти, хранятъ се съ ситно изрѣзанъ черничевъ листъ, a после, когато сѫ на малечко и на голѣмо, имъ се хвърлятъ отначало изрѣзани, a после цѣли фиданки. Така се разпредѣлятъ по на 2—3 етажа по стаитѣ, чардацитѣ и тремоветѣ, като за това се приготовляватъ одъри съ пoрдии, за да не замърсяватъ тия, които сѫ подъ тѣхъ. Когато бубитѣ сѫ на голѣмо, тогава всички дене и ноще сѫ на работа, и буквално нѣма кой кѫде да се подслони и да си отпочине. Това положение трае, докато се прибератъ пашкулитѣ. По това време пристигатъ търговци отъ Солунъ, отъ Италия и Франция и закупуватъ пашкулитѣ въ суровъ видъ. Последнитѣ ги печатъ, сушатъ и складиратъ въ наети за цельта кѫщи.

 

Когато се свърши съ първата бубена реколта, по-бедни семейства отглеждатъ втората реколта, която се нарича „чипонъ". Тѣзи буби даватъ по-малки пашкули и се хранятъ съ изплевенъ отъ черницитѣ листь. За тази цель по-богатитѣ хора отпускатъ черничевитѣ си градини на по-беднитѣ да ги плевятъ безвъзмездно, за да се развиятъ после черничевитѣ фиданки по-добре.

 

Произведеното количество пашкули при нормална година възлиза на значителиа суми. До 60-тѣ години на миналия вѣкъ произведенитѣ въ Гумендже пашкули се точеха въ самия градъ въ копринената фабрика, която после бѣ купена за училище. Но следъ направата на желѣзницата Солунъ—Скопье пашкулитѣ, опечени, се изпращаха въ Солунъ, a отъ тукъ въ Италия или Франция.

 

Лозята заематъ много по-голѣма площь отъ градското землище, отколкото черничевитѣ градини. Лозята тукъ ce

 

 

55

 

отглеждатъ, и зимно време поради това, че така зимата е мека, та не се зариватъ. Тѣ се засаждатъ съ специална лозова прѫчка — „пипoлька", гроздето на която има сладко-възкиселявъ и горчеливо-стипцовъ вкусъ. Отъ гроздето на тая лоза се приготовява прочутото гумендженско вино, което, въпрѣки примитивното му приготовяване, не отстѫпва по качество на французкото бордо. За доброкачественостьта на гумендженското вино свидетелствува пазарната му цена въ Солунъ, която винаги е била по-висока цената на отъ суровичкитѣ, негушкитѣ, тиквешкитѣ, кресненскитѣ и мелничкитѣ вина, макаръ превозътъ за тѣзи последнитѣ да костувгше много повече, отъ колкото превозътъ на гумендженското вино. Грозде за ядене стопанитѣ събираха отъ специални oтбoрни лози, па и гроздето имъ се нарича oтбoръ; мѣстнитѣ имена на отборното грозде сѫ: пyкaвецъ, моминъкъ, скорозрейка, бела прикновица, черна прикновица, фърчало, дзъмбакъ, петлево, желкино, мискетъ и пр.

 

Гроздоберътъ тукъ се нарича тригосъ; обикновено той става около Кръстовдень, следъ като се закупи десетъкътъ отъ нѣкой ушурджия. Последниятъ пристига съ хората си къмъ това време и влиза въ споразумения съ гражданитѣ, на каква цена да му се плаща товарътъ грозде, който срѣдно се взима за 100 оки. Спазаряването винаги става на общогражданско събрание при нѣколкодневи заседания, въ които ушурджията иска по-висока цена отъ пазарната. Следъ постигнатата спогодба се опредѣля деньтъ, въ който се почва гроздоберътъ, когато хората на ушурджията поставятъ палатки на 5-тѣ главни улици извънъ града и отъ тукъ отбелѣзватъ всѣкиму, колко товара вкарва въ града. Сегисъ-тогасъ хората на ушурджията провѣряватъ товаритѣ, когато се поражда съмнение.

 

Гроздоберътъ трае до 15-—20 дена, и тѣзи дни сѫ най-оживеното и най-веселото време на годината за всички граждани Единъ-два дена до почвгнето на гроздобера въ града се стича маса народъ отъ селата въ околията: момичета и жени съ кошници въ рѫце се спазаряватъ за берaчки, момци и мѫже съ коне се уславятъ като носачи, кираджии. Главниятъ площадъ е препълненъ отъ народъ и добитъкъ всѣка сутринь преди да почне на работата. Нѣкои граждани сами отиватъ въ далечни села да си спазарятъ момичета и кираджии за гроздобера, които презъ всичкото време на беридбата сѫ негови гости.

 

 

56

 

Презъ гроздобера цѣлия тоя народъ е плъзналъ по лозята и съ пѣсни и весели приказки събира плодоветѣ на положения презъ годината черенъ трудъ. Голѣмитѣ кощници една по една се пълнятъ и изпразватъ въ нареденитѣ край лозето кръбли, които се натоварватъ отъ кираджиитѣ и бързо се пренасятъ въ града. По пѫтищата и градскитѣ улици е върволица отъ натоварени и праздни коне, отъ хора, които тичатъ по натоваренитѣ си коне или отъ възседнали на конетѣ, които си и отиватъ къмъ лозята. Всѣки бърза и се мѫчи повече пѫти да товари, да пренесе повече грозде, да използува хубавото есенно време. Пренесеното грозде се туря отъ стопанитѣ въ собственитѣ имъ корита или се продава на търговци — мѣстни граждани или солунски евреи, които предварително сѫ ангажирали винени сѫдове — корита и бъчви. Коритата сѫ голѣми, четириѫгълни дървени сѫдове съ заоблени дъна, направени отъ кестеневи дъски и събиращи отъ 15,000 до 30,000 кгр. грозде. Тукъ гроздето се разсича отъ работници, a после отъ сѫщитѣ се гази, докато ширата прекипи. Следъ това сокътъ-виното се точи отъ коритото и се пълнятъ намиращитѣ се до него въ избата голѣми бъчви съ вмѣстимость отъ 1,500 до 4,500 литри вино. Останалата въ коритото джибра се искарва, вари се въ голѣми казани и се искарва отъ нея ракия. Когато търговецътъ иска да използува джибрата за вино, то по известни нему рецепти туря вода и захарь и искарва слабо вино, което се нарича лангеръ. Женитѣ отъ всѣко домакинство изкарватъ отъ гроздовата шира кои колкото искатъ, за да си приготвятъ зимовина: пекмезъ, корички, зрънца, варени смокини, тикви и сини патлижани.

 

[Back to Index]