Македонски Прегледъ, год. VI, кн. 2 (1930)

IV. Разцвѣтъ на еврейската култура въ Македония (1492—1666 година)

Еврейското печатно изкуство въ Ориента е тѣсно свързано съ Македония, респективно въ Солунъ, който наредъ съ Амстредамъ държи първенство до началото на XIX в. Всичкитѣ опити да се създаде въ Цариградъ единъ още по-голѣмъ типографски центъръ пропадатъ въпрѣки голѣмитѣ усилия на семейството Сончино и паричнитѣ жертви на Наксоския херцогъ донъ Иосефъ Насѝ. Цариградъ съ своитѣ дворцови интриги и постояннитѣ буйства и бунтове на яничаритѣ, съ своето смѣсено общество, въ което евреитѣ се губѣли, не е можалъ да отнеме интелектуалното първенство на Солунъ, който бързо е почналъ да взема еврейско-стопански ликъ и съ право е нареченъ въ последствие метрополия на испанското (или сефарадско) еврейство. И даже когато придворниятъ лѣкарь Моисей Хамонъ (1490—1565) е поискалъ да устрои на свои срѣдства талмудска школа въ Цариградъ, трѣбвало е да прибѣгне до равинъ Иосефъ Тайтасакъ отъ Солунъ, комуто и възложилъ ректорството на новата академия.

Къмъ 1515 г. нѣкой си португалски типографъ домъ Юда Гедалия, род. въ срѣдата на XV в. въ Лисабонъ, дошелъ на преклонна възрасть наедно съ много свои съотечественици евреи въ Солунъ, устройва въ този градъ еврейска печатница отчасти съ букви, донесени отъ Португалия. Едно отъ първитѣ пачатани въ Солунъ съчинения е книгата „Енъ Яаковъ" на Яакова Хабибъ. На 1522 г. Гедалия издава съчинението „Акедатъ Ицхакъ" на Ицхакъ Драмъ. Основательтъ на солунското еврейско книгопечатане умира на 1526 г. Синоветѣ продължаватъ

дѣлото на бещата и издаватъ около триде:еть съчинения. Вѣроятно отъ сѫщото семейство е и равинъ Иеуда бенъ Моше Гедала или Гедалия (XVI в.), авторъ на указателя „Масоретъ Талмудъ Иерушалмй" (Цариградъ 1573), на единъ коментаръ на „Мудрашъ Раба" (Солунъ 1595) и на една прибавка къмъ книгата на Великолѣпието или Захаръ (Солунъ 1596—1597). в. Евр. Енцикл. VI 242].

Множество ученици отъ разни кѫтове на Стария Свѣтъ се стичатъ на учение въ Солунъ и презъ цѣлото XVI столѣтие и първата половина на XVII-то оттамъ излизатъ най-способнитѣ и образовани равини, напр. Елиезеръ бенъ Елия Ашкенази , (1512—1585), който равинствува последователно въ Египетъ, Позенъ, Краковъ и е познатъ като авторъ на религиозни съчинения (Iud. Lexikon I).

Забележителенъ писатель отъ тази епоха е Моше бенъ Барухъ Алмознино, роденъ въ Солунъ въ 1510, починалъ въ 1580 г. Семейството мy е произхождало отъ Драгония, гдето предцитѣ му донъ Авраамъ Алмознино и донъ Авраамъ Каномбриалъ сѫ били живи изгорени на кладата на испанската инквизиция. Следъ като изучилъ астрономията, физиката и равинската литература, той е постѫпилъ на служба като равинъ въ родния си градъ. Като такъвъ той се явява презъ 1565 г. въ Цариградъ, гдето посрѣдствомъ донъ Иосефъ Насй, херцогъ на Наксосъ, той е издействувалъ отъ султанъ Сулейманъ I Великолѣпни (1520—1566) особени привилегии за солунскитѣ евреи. Касае се въ случая за тежкото положение, въ което сѫ попаднали солунскитѣ евреи следъ пожара който въ 1545 е унищожилъ 8,000 еврейски кѫщи, множество синагоги и библиотеки, и взелъ около 200 човѣшки жертви. Възползувани отъ голѣмата беда, свърхлетѣла евреитѣ, солунскитѣ гърци се опитватъ по всѣкакъвъ начинъ да ги изтласкатъ отъ града, прибѣгвайки даже до насилия и предизвикване безредици.

Многобройнитѣ речи, проповѣди и коментарии на Моше Алмознино сѫ били отпечатани следъ меговата смърть благодарение на грижитѣ на синоветѣ му Авраамъ и Авшаломъ Алмознино. Негово най-добро творение се счита написаната отъ него на испански дидактическата книга „Regimiento de la Vida" (Солунъ, печатница Иосеф Яабецъ, 1564 г.) по молба на неговия племенникъ донъ Иосефъ Наси. По чистота и изящество

на езика и стила, тази книга се счита отъ испанския критикъ Санчезъ за една отъ най-добритѣ и най-рѣдкитѣ на тази епоха. Друга, не по-малко забележителна книга на слация авторъ е „Extremos y Grandezas de Constantinopla" (Franco, 77—78).

Ha сѫщото семейство принадлежатъ вѣроятно Ицхакъ Алмознино (XVI в.), който е превелъ Аристотеловата „Етика" на еврейски, и неговиятъ синъ Шемуелъ, авторъ на разни коментари и дисертации (Franco, 78).

Презъ сѫщото това време е живѣлъ, вѣротно въ Солунъ, равинъ Цадикъ бенъ Иосефъ Формонъ (срѣдата на XVI в.), който е превелъ арабската книга на Бахия ибнъ Пакуда (отъ еврейския преводъ на Иеуда ибнъ Гибонъ) на еврейско-испански (четвъртити букви асирийски типъ съ пунктуация) подъ заглавие „Obligation de los coraçones" (Солунъ или Цариградъ, печатница Сончино), издадено за втори пѫть въ Венеция на 1713 г. (Franco, 77; Евр. Енликл. XV, 328).

Но ученъ отъ европейска величина, чиято дейность се е развивала не само въ крѫга на еврейскитѣ науки, a сѫщо и вънъ отъ него, това е тайниятъ евреинъ (или маранъ) отъ Португалия Жоанъ Родригезъ де Кастелъ-Бранко (1511—1568 г.), роденъ въ Кастелъ-Бранко, умрѣлъ въ Солунъ, гдето до день днешенъ се пази гробницага му въ стариннитѣ еврейски гробища на града. Следвалъ медицината въ Саламанка и Сантаремъ, той е упражнявалъ блѣскаво това изкуство въ Лисабонъ, докато угрозата отъ инквизицията го принудила да се изсели въ Анверсъ, после въ Франция, Германия, Италия и Дубровникъ. Въ Римъ той открито изповѣдвалъ еврейството и се именувалъ Амадо Лизитано или Хабибъ, неговото действително име. Въпрѣки това папа Юлий III не се е стѣснявалъ да го консултира като лѣкарь (в. Grtetz , Hist. des Juifs IV, 86). По-късно той открива въ Ферара и Анкона курсове по анатомия, къмъ която по онова време сѫ предявявали голѣмъ интересъ не само лѣкаритѣ, но още и голѣмитѣ художници на Ренесанса. На 1555 г., преследванъ като отстѫпникъ отъ католичеството, той се настанява въ Солунъ гдето и умира, жертва на дълга си, презъ време на една епидемия. Неговъ шедьовъръ е трактатътъ Curationum medicinalium centuriae septem, въ седъмь части, посветени: първата на Козма Медичи, херцогъ на Флоренция; втората на кардиналъ Иполито д'Есте; третата на Алфонсъ де Ланкастръ, португалски посланикъ въ Римъ; четвъртата на

донъ Иосефъ Наси, херцогъ на Наксосъ и Архипелага; седмата на Гедалия Яхия, поетъ, живѣещъ въ Солунъ.

Неговата надгробна плоча, издигната благодарение на близкия му приятель — моранъ Флавио Жакобо де Евора, носи следния възпоменателенъ надписъ: „Амадо Лузитано, който е давалъ животъ на князе и царе, на богати и бедни, е умрѣлъ далечъ отъ родината си и почива въ Македонската земя" (Franco, 75).

За евреитѣ въ гр. Битоля не се знае нищо до 1492 г. Въ срѣдата на XVI в. въ този важенъ македонски центъръ функционира талмудско училище подъ рѫководството на равинъ Иосифъ ибнъ Лебъ, авторъ на четири тома Responsa на религиозни въпроси.

Въ края на третото десетолѣтие на XVI в. въ Солунъ и Битоля намира убѣжище маранътъ Диего Пиресъ (или Перезъ), бившъ португалски кралски нотариусъ (1501—1532), сподвижникъ на тайнствения еврейско-хайбарски „князъ" Давидъ Реубени, който по онова време се е стремѣлъ да сключи воененъ съюзъ съ Португалия и съ папата за предприемане походъ, целящъ освобождението на Палестина. Пиресъ, познатъ повече подъ еврейското име Шеломо Молхо, изучава въ Солунъ тайната книга Кабала при Иосифъ Тайгасакъ и въ скоро време той се запознава съ всичкитѣ нейни мистерии. По молбата на неговитѣ солунски приятели той публикува на 1529 единъ сборникъ отъ месиански проповѣди „Sefer ha-Mefoar", споредъ който годината 1540 трѣбвало да отбележи края на Израилевото робство и идването на Спасителя—Месия. Солунскитѣ кабалисти твърдо вѣрвали въ предсказанията на Молхо, както и на неговитѣ свърхестествени качества, и когато последниятъ билъ изгоренъ на кладата въ Мантуа (1532), за тѣхъ не е била никакъ чудна пръсналата се мълва, споредъ която Молхо билъ се спасилъ по чудо отъ пламъка на ауто-да-фето, като отлетѣлъ на небето, (Franco, 52—53; Graetz, V, 49, 50, 52, 56).

Къмъ срѣдата на XVI в. забележителни равини въ Солунъ сѫ още Овадия Алконстантини, родомъ отъ Никополъ, синъ на донъ Бонафусъ, равинъ въ Авиньонъ, настаненъ въ Никополъ презъ 1510 г., и Ааронъ Афиа или Афиусъ „médico, filòsofo y metafisico excellentissimo", авторъ на философския сборникъ „Opiniones sacadas de los mas auténticos y antiguos filòsofos que sobre la alma escrivieron y sus definicienes", издаденъ

отъ солунския писатель Гедаля Яхиа (Венеция, 1568 г.).

На 1555 г. економическата сила на солунскитѣ евреи е била вече толкова голѣма, че когато папа Павелъ IV (1555— 1559) заповѣдалъ преследването на маранитѣ въ Анкона, тѣ не се колебаятъ да обявятъ търговски бойкотъ на Анкона и да организиратъ знаменитата лига противъ това пристанище подъ водителството на донъ Иосефъ Наси.

Отъ солунскитѣ печатници излизатъ презъ течението на XVI в. редица ценни книги по-забележителни отъ които сѫ:

Авторъ

Isaac Abrabanel

Hanania Isaac Michael

Yaakov Habib

Itzhak Arama

Issakhar ben Saissan

Mosche Almosnino

Daniel b. Perakhia

Yomtov Alghazé

Mosché Mordekhay

Yehuda b. M. Gedalya

Samuel de Medina

Yehuda b. M. Gedalya

Ioseph Caro

Mosche Almosnino

David Camhi

Ioseph Caro

Yehuda Taytaçak

Заглавие

Zevah-Pessah

Schaare-Hayim

En Yayakov

Akedat Itzhak

Tikun Issakhar

Regimiento de la Vida

Добавъчна статия къмъ съчинението Scheerit Yossef

Simhat Yom Tov

Birkhot Mayim

Коментаръ на Midrasch Raba

Schut Muaresch Dam

Замѣтка къмъ Зохара

Schut

Reschit Daat

Schoraschim

Avkat Kohel

Scheerit Yehuda

Година на изданието

1506

1512—20

1515—1522

1522

1564

1568

1594

1595

1596

1596–97

1598

XVI в.

„

1600

По онова време въ Македония, главно въ Солунъ е имало една цветуща интелектуална срѣда отъ равини, лѣкари, печатари и учени имотни хора. Тогавашнитѣ търговци сѫ пазили испанскитѣ и португалскитѣ традиции и покрай своитѣ материални нужди сѫ гледали още да удовлетворяватъ и своитѣ духовни потрѣбности. Всѣко богато семейство е притежавало и подържало по една „йешивà" — малка или голѣма синагога съ библиотека, въ която се намирали скѫпи рѫкописи и първопечатни книги, публикувани въ Италия, Холандия, a най-вече въ самия Солунъ, Цариградъ и Смирна. Множество равини и ученици сѫ идвали въ тия „йешивà" за да прeкарватъ деня въ молитва, четене и учене; повечето отъ тѣхъ

ce издържали частично или напълно отъ домопритежателя, който често пѫти е взимилъ участие въ разискванията наредъ съ самитѣ равини (Franco, 261). Немалко сѫ способствували на разцвѣта на учението странствуващитѣ книгопродавци (Евр. Енц. V, 483). Но бързиятъ материаленъ напредъкъ на града поражда и упадъкъ на нравитѣ. Напразно равинъ Беняминъ бенъ Мататия отъ Арта (Янински вилаетъ) забранява съвмѣстнитѣ танци на лица отъ двата пола, — младежьта, въ своето мнозинство, отказва да се подчини (Евр. Енц. V, 483). Безмѣрниятъ луксъ на евреитѣ имъ спечелва омразата на султанъ Мурадъ III (1574—1595), комуто било донесено, че нѣкоя еврейка носила накитъ за 40,000 дукати. Тогава за пръвъ пѫть въ Турция се предприематъ притѣснителни мѣрки срещу евреитѣ, на които бива забранено да носятъ копринени дрехи и каукъ (1595). Но главниятъ изворъ на богатствата имъ, търговията на едро и закупването на данъцитѣ, останали въ тѣхни рѫце (Franco, 72).

Презъ първата половина на XVII в. редицата отъ солунски учени продължава безъ прекѫсване. Отъ тѣхъ ние можемъ да споменемъ:

· Равинитѣ Ицхакъ Пардо, Иосефъ Пардо, Аструкъ ибнъ Санчи (1612 г.)

· Шемуелъ Алмознино (Franco, 91, 92: Jud. Lex. I, 135; Е. Енц. II, 11).

· Шемуелъ Гаонъ, равинъ, ученинъ на р. Яаковъ Коенъ, авторъ на много Responsa, и неговиятъ ученикъ р. Михаелъ бенъ р. Моше Коенъ (Евр. Енц. XIII, 906).

· Шемуелъ Хармисонъ, родомъ отъ Солунъ, равинъ въ Иерусалимъ, авторъ на останалитѣ въ рѫчкописъ съчинения „Имрé Бинá" и „Имрé Нóамъ". (Евр. Енц. VI 185).

· Даниелъ б. Джераси, талмудистъ и проповѣдникъ, роденъ и умрѣлъ въ Солунъ († 1705), авторъ на сборникъ проповѣди „Odéh Adonáy" (Венеция 1681—82) (Евр. Енц. VI, 342).

· Шемуелъ Флорентинъ и неговиятъ синъ Шеломó;

· Шеломо бень Хасунъ; Шеломо Леви; Барухъ Анжелъ (E, E. II, Encycl. Iudaica I, 582); Даниелъ Струмца или Еструмса (E. E. XV, 317).

Последното име е твърде интересно по своето произхождение; то указва за сѫществуването на еврейско поселение въ гр. Струмица още преди срѣдата на XVII-то столѣтие. — Последнитѣ петь равина сѫ автори на колективнии трудъ „Дорешъ-Мишпатъ" (Солунъ 1655).

Особено известенъ талмудистъ отъ това време е Хаимъ Шабетай (1556—1647), получилъ своето образование въ солунската равинска школа подъ рѫководството на рав. Ааронъ

Сасонъ. На 1607 г. Шабетай намираме на длъжность главенъ равинъ и директоръ на школата. Той е авторъ на Responsa по семейно право (Солунъ 1651). Другъ неговъ сборникъ отъ сѫщо естество е печатанъ пакъ въ Солунъ (1713—22) въ три тома (Е. Е. XV, 507) подъ името „Торатъ-Хайимъ". Неговиятъ ученикъ Хасдай б. Шемуелъ б. Перахя Акоенъ (род. въ Солунъ; † 1677 с. м.), е авторъ на сборника Respona Torat Hessed (Солунъ, 1722) (в. Е. Е. XV, 357).

Родомъ отъ Солунъ е и ректорътъ на равинската школа въ Венеция Иосефъ б. Беняминъ Самига († 1629 въ Венеция). По-важнитѣ му трудове сѫ: „Микраé Кодешъ" — изследване върху 613-тѣ предписания на Моисеевия законъ (Венеция 1585); „Поратъ Иосефъ" рзлигиозли новели (Венеция 1590); „Перушъ Дерухъ Ямимъ"— религиозна полемика и множество Responsa.

Други не по-малко известни на времето си учени сѫ Ашеръ Коенъ Ардитъ († 1645) и Иосефъ б. Моше Фиго, авторъ на книгата Diné bedikat ha-Reah (1652).

Ето и списъкъ на по-важнитѣ книги, печатани до 1656 г.

Седъмнадесетиятъ вѣкъ не е тъй блѣскавъ за солунскитѣ евреи, както предшедствуващия. Все пакъ първата половина на това столѣтие е епоха на широкото и добре организирано образование, макаръ и въ тѣснитѣ крѫгозори на равинската чисто-религиозна наука. Скоро обаче животътъ на солунци бива смутенъ отъ новопоявилого се месианство.

V. Шабетай Цеви (Смирна 1629 — Дулцинье 1676 г.). Кризата y македонското еврейство

Животътъ на тази още недостатъчно разгадана личность ни интересува дотолкова, доколкото последната е била причина на най-голѣмото раздвоение всрѣдъ македонското еврейство и преминаването на значителна часть отъ солунскитѣ и скопскитѣ евреи, отначало привидно, отпосле окончателно, въ

лоното на ислама. Още твърде младъ, подъ влиянието на кабалата, този богаташки синъ се обявява „първороденъ и единственъ сииъ Божи, Месия-спаситель Израилевъ" (Hammer, Hist. de Turquie, IX, 239, споредъ Franco, 96) и бива изгоненъ отъ родния си градъ Смирна (1651 г.). Малко време следъ това той се явява въ Солунъ, главенъ центъръ на кабалиститѣ. Тамъ лъжемесията събира своитѣ приятели на пиръ и неочаквано за повечето отъ тѣхъ той заповѣдва да донесатъ свещенитѣ свитъци на Петокнижието, следъ което се извършва мистичната и тържествена церемония на духовното бракосъчетание на Моисеевия законъ съ Месията, което споредъ тълкуването на кабалиститѣ означавало единението между Спасителя, синъ Иосифовъ, съ Вѣрата, дъщеря на Небето. (Franco, 97). Солунскитѣ равини обаче възстанали противъ това кощунство съ вѣрата и изгонили Цеви отъ града. Посѣтото отъ него семе дало обаче обиленъ плодъ, и въ главния градъ на Македония се образувала значителна група месианисти-сабатианци.

Особена сила придобива движението, когато къмъ него се присъединява младиятъ Натанъ Беняминъ бенъ Елиша Длеви Ашкенази (род. въ Иерусалимъ 1644; † Скопье 1680 г.), нареченъ Натанъ елъ Газати, притежаващъ не по-малко богатства отъ Шабетай Цеви, благодарение на брака си съ еднооката дъщеря на дамаскския богаташъ Шемуалъ Лисбонъ, и надаренъ съ енергия, липсваща на вожда. На 1667 г. Натанъ елъ Газати́ (или де Газа) се явява въ Солунъ, но проповѣдитѣ му оставатъ безъ успѣхъ вънъ отъ крѫга на сабатианцитѣ. И понятно защо: година по-рано Шабетай Цеви престаналъ вече, поне официално, да се числи къмъ еврейството, и станалъ Мехмедъ Ефенди, капуджи-баши-отуракъ или началникъ на стражата на султановитѣ сараи въ Одринъ (24 септ. 1666 г.). По-късно по-голѣмата часть отъ привърженицитѣ му последвали своя вождъ въ вѣроотстѫпничеството и основали тайната секта „Дьонме" или „Мааминъ" (вѣрващи), чиито членове сѫ носили въ Солунъ и Скопье простонароднитѣ названия „maminicos" или „sazanicos", това последно име произхождаще, може би, отъ първия имъ молитвенъ домъ на рибния пазарь въ Солунъ.

Следъ потурчването на Шабетай Цеви въ всички градове въ Македония, както и на другитѣ области на османската империя, гдето е имало сабатианци, се започва нова борба

между вѣрващи и невѣрващи, въпрѣки разумната забрана на равинитѣ да не се обиждатъ бившитѣ сподвижници на лъжемесията. Отначало сломени отъ неочакваното отстѫпничество на „царя еврейски", последнитѣ скоро надигатъ глава. Натанъ елъ Газати сполучва да ги укрепи съ следното послание: „. . . Ако до васъ сѫ достигнали страннитѣ вести досежно нашия Господарь — славата му да се увеличи! — не бойте се и укрепете се въ вашата вѣра, тъй като Неговитѣ дѣяния сѫ таинствени изпитания, и всичката тази дълбока тайна не може иикой да разгадае. Скоро ще се изясни всичко, вие ще узнаете и разберете." Следъ тия ободрителни думи въ лагера на сабатианцитѣ настава оживление вмѣсто униние. Въ нѣкои синагоги отново започнали да четатъ молитви за Шабетай Цеви, a тълкувателитѣ на тайната доктрина Кабала се стараяли да намѣрятъ въ потурчването на „Спасителя" таенъ смисълъ отъ особено значение. Самъ вождътъ ревностно е изучавалъ корана при муфтията Ванни Ефенди, a тайно по цѣли нощи пѣялъ Давидови псалми. Когато наскоро се поминила втората му съпруга, той встѫпва въ бракъ съ дъщерята на неговия жаръкъ сподвижникъ и известенъ тогава ученъ Иосифъ Пилософъ отъ Солунъ. Благодарение на пропагандата на последния, въ Солунъ се съсрѣдоточава една фанатична група месианци, както вѣроятно въ Скопье около Натанъ де Газа. Когато обаче турскитѣ власти узнали за постояннитѣ връзки, които новопосветениятъ Мехмедъ Ефенди подържалъ съ бившитѣ си едновѣрци, и неговото двойствено поводение, вождътъ бива заточенъ въ Дулцинье, гдето умира на 1676 г. въ дена на Всеопрощението. Погребението му се извършило отъ мѣстнитѣ христиани (Е. Е. XIII, 781—762; Franco, 94—114; Graetz, V, 194—209).

Следъ смъртьта на Шабетай Цеви третата му съпруга Иохеведъ, нейниятъ баща Иосефъ Пилософъ, Шеломо Флорентинъ и други привърженици на лъжемесията отъ Солунъ, Смирна и Одринъ обявяватъ за глава на движението и въплощение на починалия Шабетай неговия шурей Яаковъ Керидо, преименуванъ впоследствие на Яаковъ Цеви. Къмъ тѣхъ се присъединили много младежи, наклонни къмъ кабалистични фантазирания, най-забележителенъ отъ които е Шеломо Айлонъ или Айлионъ (Е. Е. XII, 793). Родомъ отъ Сафедъ (1664), той е пребивавалъ известно време въ Солунъ и е преминалъ

къмъ сабатианството. По-късно той е билъ равинъ на португалско-еврейската община въ Лондонъ (1696—1701) и въ Амстердамъ (1701 —1728 †).

Поради самото естество на движението, тайнитѣ доктрини на тази секта не сѫ още напълно известни и добре уяснени. Споредъ правовѣрнитѣ еврейски автори между тѣхъ е господствувало учението, споредъ което злото може да бѫде победено само съ зло, сир. — колкото е по-мръсно тѣлото, толкова е по-чиста душата, доктрина впрочемъ не много нова и доста близка до учението на нѣкои срѣдновѣковни христиански секти и на българскитѣ богомили. Изхождайки отъ това учение, никакъ не е било мѫчно, служейки си съ изтънчената талмудска софистика, да се оправдае отстѫпничеството на Шабетай Цеви, мотивирайки съ това, че предавайки своето тѣло на „нечистата сила и мерзостьта на ислама", душата на Спасителя се е освободила отъ земнитѣ вериги за да се съедини наново съ нейния първоизточникъ — Богъ. По такъвъ начинъ идеалното за сабатианеца се явява състоянието, описано въ Книгата на Великолѣпието съ думитѣ: „вѫтрешно добъръ, обвивката му лоша". Съ тази теория се оправдали разюзданостьта на нравитѣ и откритиятъ развратъ, царуващъ въ Солунъ отъ дена, въ който „Месията" обявилъ новъ моралъ, унищожавайки стария начинъ на живота.

Преследвани отъ равинитѣ и отъ турскитѣ власти, закоренѣлитѣ месианци преминаватъ окончателно въ ислама презъ 1687 г., a за да убедятъ мусулманитѣ въ искреностьта на своята постѫпка, Яаковъ Керидо Цеви и нѣкои отъ привърженицитѣ му заминаватъ на поклонение въ Мека. На връщане отъ тамъ Цеви II се разболява и умира въ Александрия (1695 г.).

Междувременно сектата е придобила множество последователи въ Холандия, Италия и Полша. Особено активенъ е билъ въ своята пропагаида полскиятъ равинъ Хаимъ Малахъ, който признавалъ Троицата и догмата на превъплощението и въвелъ божественъ култъ въ честь на Шабетай Цеви въ самия Иерусалимъ, гдето той му издигналъ дървена статуя за поклонение отъ страна на вѣрващитѣ. Изгоненъ отъ Иерусалимъ той отива въ Солунъ и се присъединява официално къмъ тамошнитѣ дьонмета (следъ 170), следъ което заминава за Полша, гдето го заварва смъртьта. Малахъ е училъ, че за постигане на светостьта е нуждно да се премине презъ 49-тѣ

врати на нечистотата и че истинското добро е онова, което се смѣта отъ другитѣ за зло (Graetz V 273: Е. 3. 3. XIII 793–794).

Следъ смъртьта на Яакова Керидо, водителството на сектата било поето отъ неговия синъ Бераха.

Лъжемесианството е имало пагубни последствия за солунското еврейство въ частность и за отоманскитѣ евреи въобще. Съ години наредъ, почти половинъ вѣкъ, вниманието имъ е било отвлѣчено подиръ месианското умопомрачение, учението занемарено, занемарени даже трудътъ и търговията. Силнитѣ борби между равинитѣ разклатили устоитѣ на обществото, религията загубила много отъ обаянието си, водителитѣ своя авторитетъ, строгитѣ нрави за запазването на които равинитѣ се борили отъ началото на XVI в. отстѫпили своето мѣсто на разврата на очакващитѣ деня на всеобщото спасение месианци. Отъ друга страна турскитѣ власти, които до тогава гледали съ абсолютно довѣрие на евреитѣ, имали вече пълно право да не се довѣряватъ въ тѣхъ. Самиятъ Лъжеспаситель не се ли е хвалилъ, че споредъ предричането на еврейския патриархъ Аврама, той щѣлъ да усмири Великия Драконъ (т. е. султана) воювайки безъ орѫжие? Отоманскиятъ императоръ узналъ за революционнитѣ домогвания на евреитѣ, решилъ да вземе редица репресивни мѣрки спрѣмо тѣхъ и, между другото, да накаже съ смърть 50 равина. Наистина евреитѣ сполучили да отклонятъ готвещия се ударъ срещу тѣхъ, обаче тѣ престанали вече да бѫдатъ галенитѣ синове на султана и били приравнени, съ право, къмъ останалата немусулманска рая. Загубили предишннто си влияние въ двора и предъ властитѣ, моралниятъ, имъ умственъ и политически упадъкъ бива последванъ наскоро и отъ материаленъ. Евреитѣ биватъ изтикани отъ държавнитѣ или близкитѣ до държавата служби и тѣхнитѣ мѣста се заематъ отъ гърци и арменци. Въ действителность страницата на Шабетай Цеви е най-черната въ историята на евреитѣ отъ испанско-португалски произходъ. Съ нея завършва по единъ печаленъ начинъ хегемонията на сефарадското еврейство въобще и на солунско-македонското въ частность.

VI. Периодъ на упадъкъ. (Отъ края на XVII в. до началото на XIX в.)

Презъ време на месианската буря солунското книгопечатане е въ пъленъ застой. Едва въ последното десетолѣтие на XVII в. се печататъ следнитѣ трудове:

Забележителни равини на XVIII в. сѫ следнитѣ: Шемуелъ Ицхакъ Модилиано, равинъ въ Солунъ въ края на XVII в. и началото на XVIII-ия. Авторъ е на „Арухатъ Тамидъ" (Солунъ 1756), сборникъ отъ проповѣди на теми, взети отъ Петокнижието и речи отъ духовенъ характеръ, и на единъ сборникъ Responsa (Солунъ 1723) подъ името „Нееманъ Шемуелъ." (E. E. XIII ,907.)

Ашеръ бенъ Имануелъ Салемъ, талмудистъ, авторъ на сборникъ Responsa „Матé Яшеръ" (1748 г.). (E. E. XIII.)

Шемуелъ бенъ Давидъ Флорентинъ, авторъ на сборникъ отъ ритуални закони „Бетъ а-Роé" съ указания къмъ кодекса на Маймонида (Солунъ 1758 г.), и на сборникъ Responsa хомелии и библейски тълкувания подъ название Минхатъ Шемделъ (Солунъ 1776). (E. E. XV 317.)

Исакъ бенъ Елхананъ бенъ Шанджи́, талмудистъ живѣлъ въ Солунъ, умрѣлъ на 1759 г. въ Иерусалимъ, авторъ на „Бееротъ Майимъ", сборникъ Responsa и коментарии на Маймонида (Солунъ 1754); „Бееръ Ицхакъ", сборникъ отъ проповѣди; „Бееръ Лахай", надгробни речи. (Е. E. XV. 91.)

Ицхакъ Хапанъ, живѣлъ въ срѣдата на XVIII в., авторъ на „Бене Ицхакъ", сборникь отъ хомелии и Responsa (Солунъ 1757); Хаимъ бенъ Авраамъ Миранда (край на XVIII в. — нач. XIX в.), авторъ на сборницитѣ: „Ядъ Нееманъ" (Солунъ 1804) — новели, Responsa върху обрѣзването и коментаръ на литургичиия химнъ „Баръ Иохай"; „Дикдукé Хаверимъ" (Солунъ 1803), талмудически повели; „Руахъ Неемаиъ" (Солунъ 1803) — талмудически сентенции въ азбученъ редъ, и пр. (E. E. XV 503).

Презъ сѫщата епоха забележитетни равини въ Битоля сѫ: Иосйфь Яковъ Исраелъ (1768) и Иосефъ Исраелъ (1790).

Въобще литературата презъ този вѣкъ е съвършено посрѣдствена и суха, въ по-голѣмата си часть състояща отъ тълкувания на теми, вече тълкувани отъ много по-блестящи автори и Responsa, които иматъ значение като материалъ за изучване бита и нравитѣ на македонското еврейство презъ тия

сто години. Нито единъ отъ авторитѣ, живѣли презъ това столѣтие, не се е сдобилъ съ слава и име, заслужаващи да му опредѣлятъ видно мѣсто въ развоя на еврейската култура.

Книгопечатането, напротивъ, е по-дейно презъ тази епоха, и ние можемъ да споменемъ редица трудове, излѣзли въ Солунъ.

Авторъ	Название	Дата
Haim Schabetay	Torat Hayim (въ 3 тома)	1713–22(спор. Е. Е.) / (спор. Franco)
Schelomo Amarillo	Kerem Schelomo	1719
Schelomo b. Hassan	Bet Schelomo	1720
Yaakov b. Nairn	Mischkenot Yaakov	1721
Hasday b. Perahia ha-Cohen	Tozat Khessed	1722
Schemuel Modigliano	Neeman Schemuel	1723
Yaakov de Botón	Edut be-Yaakov	1724
Haim Schemuel Florentin	Meil Schemuel	1725
Mair Mizrahi	Peri La-Arety (2 тома)	1727–55
Schemuel Gaon	Mischpatim Yescharim	1733
Yossef David	Bet-David (2 тома)	1734–36
David Hazan	Tehilat Ben David	1738
Itzhak Cohen	Bate Kehuná (2 т.)	1740
Mosche Amarillo	Devar Mosche (2 тома)	1742–43
Haim Assael	Sam Hay	1746
Hanania Schaul	Magén Schaul	1747
David de Medina	Ruah David	1747
Mair Bekiasch (Bakisch?)	Magén Avót	1748
Meyohas b. Schemuel	Minhat Bikurim	1752
Mosche Amarillo	Alahá le-Mosché	1752
Itzhak b. Sanche (Schaňgí)	Beerot ha-Mayim	1754
Meyohas b. Schemuel	Peri ha-Adama (4 тома)	1755–63
Schemuel Modigliano	Aruhat Tamid	1756
David Hazan	Agen ha-sohar	1757
Itzhak Hanan	Bene Itzhak	1757
Schemuel Florentin	Bet ha-Rohé	1758
Ezra Malki	Malkí Bakodesch	1759
Itzhak Nunez de Belmonte	Schar ha-Melekh (3 тома) 1762
David Amar	Tefila le-David	1763
Schemuel Sornaga	Peraschat ha-Kessef	1763
Haim Motziri (Mosseri?)	Beer Mayim Hayim	1764–94
Yossef b. Ardut (Adut? Ardit?) Yekare Deschohvé		1666
Daniel Estrumsa (Strumtza)	Magen Giborim	1766
Yossef Meyohas	Schaar ha-Mayim	1768
Yossef Eliakim	Schem Yossef	1769
Изд. И. Е. Алеви	Извадки изъ Маймонида 1770
David Pardo, равинъ въ Сарайево	Mikhtam le-David	1771

Schelomo Camondo	Nearot Damessek	1772
Eliau Нако	Ruah Eliau	1772
Schemuel Salem	Melekh Schalem	1775
Schemuel Florentin	Minhat Schemuel	1776
Meyohas b. Schemuel	Mizbah Adama	1777
Mintzur Mirzok (?)	Korbáu Elyatzur	1777
Avraam Al-Calay	Zekhor le-Avraam (3 т.)	1778
Eliakim Gatenio	Agura be-Oelekha	1779
Israel Alghazé	Schalmé Tzibur	1780
Avraam Hayon	Schalmé Haginat	1780
Yossef Molkho	Schulkhan Gavoa	1780
Yossef Nahamuli	Esched anehalim	1783
Mintzur Mirzok	Sur Teuda	1783
Itzhak Halevy	Beer Mayim Hayim	1786
Eliakim Gatenio	Ishak Yeranen	1786
Mintzur Mirzok	Ben Pedatzur	1786
Yossef Hazan	Hikeré-lev (8 тома)	1787–1808
Hayim Banbanaste	Baé Hayé (2 тома)	1788
Yitzhak Gatenio	Bet Yitzhak	1788
Nissim Modai	Schaare Sedek	1789
Yossef Nahamuli	Aschdoth ha-Pisga	1790
Mair Halevy	Aschotefim	1790
Efraim Rrditi	Maté Efraim	1791
Mair Melamed	Mischpat Sedek (3 тома)	1791
Yaakov Alghazé	Tehilath Yaakov	1791
Avraam Alegre	Lev Semah	1793
Yehuda Askenazi	Mahane Yehuda	1793
Schabetay Nehama	Vezot Torat	1794
Haim Banbanaste	Kenesset ha-Gedola (8 т.)	1794
Yomtov Elnekavé	Schabetay Yom Tov	1794
Yossef S. Modigliano	Oriau Teliti	1795
Mosche b. Aderet (Adret?)	Berakh Mosché	1795
Mair Halevy Abulafia	Batra Schalem	1795
Aaron de Toledo	Divre Hefetz	1795
Yossef b. Gioja	Tal Oroth	1795
Aaron Amarillo	Pene Raron	1796
Schemuel Itzhak (Modigliano?)	Schaaschua ha-Talmidim	1797

Nissim Gabay	Peat Negeb	1787
Yossef Covo	Ben Porat Yossef	1797
Itzhak Mayo	Schorsche ha-Yam	1797
Avraam Penso	Ape Zutré	1798
Mosche b. Habib	Or Sadikim	1799
Mosche M. Meyohas	Mayim Schaal	1799
Menahem B. Schelomo	Hameiri Yebamot	1719
Schemuel Florentin	Pessaké Dinim	?
Yomtov Alasbeli (Alaschvili?) Aritba Schabat		?
Schelômo Bula	Lekhem Schelomo.	1800

Правното и политическо положение на евреитѣ въ Македония и цѣлата империя остава почти безъ промѣна презъ цѣлия XVIII в. На 1702 г. великиятъ везиръ Далтабанъ паша забранява на евреитѣ и христианитѣ да носятъ жълти обуща и калпаци отъ червенъ цвѣтъ или украсени съ галуни по татарски образецъ. На 1757 година тази заповѣдь е била подновена отъ султанъ Мустафа III, чието първо дѣло при възкачването на престола е било да забрани всѣкакъвъ луксъ на раята. Въ изпълнение на императорската заповѣдь, вселенскиятъ и арменскиятъ патриарси и главниятъ равинъ (хахамъбаши) били повикани предъ „чаушъ-башията", който имъ заповѣдалъ подъ страхъ на най-строги наказания да бдятъ върху точното изпълнение отъ страна на подчиненитѣ тѣмъ паства, повеленията на падишаха [1].

Настѫпилото затишие въ лагера на дьонметата било прекѫснато поради намѣсата на единъ новъ лъжемесия, мошеникътъ Яковъ Лейбовичъ (1720—1791 г.), познатъ подъ гтрозвището Франкъ или Баронъ Франкъ, който сполучилъ да мине последователно въ лоното на почти всичкитѣ монотеистични религии: еврейството, ислама, католичеството и православието. Родомъ отъ южна Галиция (Королевки) на 13-годишна възрасть той се хваналъ на служба y единъ букурещски търговецъ, което често го придружавалъ въ неговитѣ пѫтешествия на югъ — въ Гюргево, Никополъ, Солунъ и Смирна. Като самостоенъ търговецъ на скѫпоценни камъне, той бързо забогатѣлъ, и на 1752 г. се оженилъ за никополката Хана, на 14 години. Неговитѣ богатства, горещия му темпераментъ, трескавата му деятелность и умѣнието да подчинява хората, привлѣкли къмъ него мнозина отъ сектата на Шабетая Цеви, лишили се още на 1740 г. отъ своя последенъ вождъ Берахя. Нито вдовицата на последния, известна подъ прѣкора „Гевирá", нито малолѣтната му дъщеря, наречена „Света Дѣва" не могли да обединятъ около себе си всичкитѣ последователи на Мехмедъ Ефенди. Съ съгласието и удобрението на смирненския равинъ и сабатианецъ Исахаръ, Франкъ приема мохамеданството съ цель да застане на чело на сектата. Сѫщевременно той развива своеобразната теория за преселението отъ едно тѣло въ друго на месиевата душа, явяваща се органическа

часть на самата Първопричина — Божеството (E. E. XV 350; Graetz, V 252). По такъвъ начинъ на единъ пѫть биватъ реабилитирани всички лъжемесии, тъй като царь Давидъ, пророкъ Илия, Мохамедъ, Шабетай Цеви I, Яаковъ Керидо Цеви II и Бераха Цеви III не сѫ били нищо друго освенъ въплощение на една и сѫща душа. Тази метемпсихоза не спираше обаче тамъ, a се манифестираше отново въ лицето на самия Франкъ.

Благодарение на своето богатство и на безспорно голѣмитѣ си качества, Франкъ, подпомогнатъ отъ жена си, славеща се съ рѣдката си красота, образува значителна група свои сподвижници въ Влашко и Турция и отпочва борба противъ свещената солунска династия. Съ цель да компромитира солунскитѣ дьонмета предъ турскитѣ власти и за да се покаже по-благонадежденъ и преданъ предъ последнитѣ, Франкъ публично почналъ да нарушава предписанията на еврейската вѣра, — даже ония, които се спазвали отъ дьонметата. Това обаче предизвикало възмущението на еврейското население, което никакъ не е желаело да бѫде изправено предъ нови събития отъ месианско естество, и Франкъ билъ принуденъ да напусне Солунъ и да се откаже отъ намѣрението си да поеме водителството на солунскитѣ дьонмета, предани на наследницитѣ на Берахя. Франкъ се върналъ тогава въ Полша, гдето намѣрилъ добра почва за своитѣ мистификации. Единственъ неговъ принципъ е била пълната безпринципность въ живота. „Азъ дойдохъ, казвалъ той, за да избавя свѣта отъ всички закони, сѫществували досега".

Сектата на дьонметата се развивала, следъ отпѫтуването на Франка, въ пълно спокойствие.

Различавали въ нея три групи: Измирлии или Каравайо отъ последователи на Шабетая Цеви I, негови съграждани-смирненци; Яковити — именуващи се по признатия отъ тѣхъ за Месия Яаковъ Керидо Цеви II, и последователитѣ на Османъ-Баба, нареченъ Хониосъ, който се „открилъ" на своитѣ ученици едва къмъ края на XVIII столѣтие. Въ началото на настоящия вѣкъ главниятъ центъръ на дьонметата е билъ все още Солунъ, гдето наброявали около 4,000 „хаверимъ" или другари. Тѣ сѫ живѣели съвсемъ отдѣлени отъ другото население на града, встѫпвали сл въ бракъ само помежду си, отбѣгвали сѫ даже смѣсенитѣ бракове

между членове отъ различни групи, минавали официално за мусулмани, a тайно изповѣдвали еврейството въ оная форма, препорѫчана имъ отъ Цеви и наследницитѣ му. Тѣхното сакраментално изречениз е перифраза на корановия стихъ „Аллахъ иль-Аллахъ ве-Мохамедъ рейсъ улъ-Аллахъ", преиначенъ отъ тѣхъ въ: „Нѣма богъ освенъ Бога и Сабетай Цеви е неговъ пророкъ". Тѣ сѫ вѣрвали, че ще настане време, когато всички евреи ще признаятъ „Гоеля" (= Спасителя) и ще станатъ „ааминимъ" (= вѣрващи) като тѣхъ самитѣ. За това не трѣбвало да се ненавиждатъ невѣрващитѣ още братя, но не трѣбвало сѫщо да се стѫпва въ брачни връзки съ тѣхъ, докато не признаятъ Месията. Задгробниятъ животъ сѫществувалъ само за вѣрващитѣ. Тѣ носѣли две имена, едно официално, мусулманско, и друго, тайно, еврейско за задгробния животъ. Скривайки своята принадлежность къмъ сектата, въ вѫтрешния свой животъ тѣ съблюдаватъ Моисеевитѣ закони, имали собственъ духовенъ сѫдъ, който е раздавалъ правосѫдие съгласно съ еврейскитѣ вѣрски закони, задължително за всички членове на сектата. Кървавото отмъщение (албанската беса), двоженството (допуснато y сефардскитѣ евреи; обичайно y мусулманитѣ), разводътъ, употрѣбата на алкохолъ сѫ имъ били забранени. Отъ друга страна препорѫчвало се на членоветѣ на сектата да не се отказватъ отъ турското поданство.

Отъ дьонметата най-бедни сѫ били членоветѣ на групата Хониосъ; Измирлиитѣ се занимаватъ съ търговия, a Яковититѣ, които сѫ били най-образованитѣ, въ качеството си на „мусулмани" и на добри познавачи на турски и други езици твърде лесно се настанявали на държавна служба. Запазили въ себе си традиционното съзнание на „богоизбранъ народъ" и на „виша раса" дьонметата сѫ се отнасяли съ голѣмо макаръ и скрито презрение къмъ турцитѣ, които, отъ своя страна, не сѫ ги особено обичали.

Най-голѣмиятъ праздникъ на дьонметата е билъ 9 августъ, день на разрушението на Иерусалимския храмъ и на рождението на Шабетай Цеви, a споредъ преданието — още и на Яковъ Керидо Цеви II и на Османъ Баба Въ този день всички „вѣрващи", освѣнъ девицитѣ и младежитѣ, отиватъ въ „синагогата" имъ (Kal), гдето църковниятъ пѣвецъ, носищъ еврейското наименование Пайтàнъ, произнасялъ молитви въ честь на Бога и неговия пророкъ Шабетай Цеви. Повечето отъ

молитвитѣ се четѣли на испански, макаръ че председательтъ на духовния сѫдъ, пайтанътъ и другитѣ „синагогални" служители да сѫ знаели еврейски.

Освенъ праздника 9 авг., тѣ сѫ празнували още 14, 21 и 24 Сиванъ, 9 и 17 Тамузъ, Светата сѫбота, 24 Тамузъ, 15 (или 16 авг.— годишнината на обрѣзването на Шабетей Цеви?), 17 Кислевъ — Пуримъ, 21 и 24 Адаръ. Презъ есеньта тѣ празднували „деня на агненцето" — въ този день всички женени последователи на сектата се събирали на обща трапеза въ своята „синагога". Освенъ установенитѣ молитви пайтанътъ е четѣлъ на изусть мѣста изъ Зохара или Книга на Великолепието и изъ прироцитѣ. Съ особена почить се ползували Пѣсень на пѣснитѣ — „Ширъ а-Ширинъ" и Псалмитѣ. Молѣли се тихо, отъ страхъ да не привлѣкатъ вниманието на мохамеданитѣ. Самата синагога е била винаги отвсѣкѫде и отблизу заградена отъ кѫщи на дьонмета, тъй като турската власть и мусулманското духовенство често сѫ преследвали последователитѣ на Цеви, (З. Рубашевъ, Евр. Енц. XIII 796).

VII. Вѣкъ на постепенната гражданска и политическа еманципация. (1839—1908)

Началото на XVIII в. се ознаменува съ гръцкото въстание и обѣсването на вселенския патриархъ Григорий (1821). Великиятъ везиръ Али паша Бендерли, забелѣзвайки между присѫтствуващитѣ на екзекуцията трима евреи, именуемитѣ Муталъ, Бичачи и Леви, се обърналъ къмъ тѣхъ съ думитѣ: „Хошъ гелденизъ, вие, евреи! Ето го обѣсенъ вашиятъ и нашъ неприятель! Заповѣдвамъ ви, влачете го до морето! „Волею неволею тримата евреи завлѣкли трупа до Златния Рогъ (Franco, 132). Ведната следъ това между гърцитѣ се разпространява слухътъ, че евреитѣ сѫ подбудителитѣ на убийството на патриарха, a по-късно, че сами евреитѣ били го обѣсили. Тия, присѫщи на източната фантазия изопачения и преувеличения ставатъ причина на ужасни погроми въ Гърция, особено въ Морея, гдето числото на жъртвитѣ достига до 5000. Успѣлитѣ да се спасятъ отъ тази сѣчь намиратъ отчасть убѣжище въ Солунъ, съ което се още повече разпалва омразата между евреи и гърци.

Отъ възкачването на Абдулъ-Меджидъ I на османския престолъ (1839—1861) започва ерата на обновата и постепеното уравняване на гражданското и политическо положение на евреитѣ и другитѣ раи съ господствуващето въ империята племе. Още на 3 ноемврий 1839 г. въ Топъ-Капу (Стамбулъ) бива оповестенъ султанскиятъ Гюлъ-Хане Хати-Шерифъ, по силата на който, свидетелствуването на евреитѣ предъ сѫдилищата било напълно признато, изтезателнитѣ наказания, поне официално, забранени, конфискациитѣ премахнати и пр. Четири години по-късно великиятъ везиръ Риза паша предъ едно нарочно за тази цель свикано въ островъ Митилинъ събрание на гръцкото, арменското и еврейското духовенства отъ Смирна, Хиосъ и Кавала, потвърѫдава отъ името на султана гражданското равноправие на всички народности въ империята. На 1846 г. тия увѣрения сѫ били повторени отъ новия великъ везиръ Решидъ Паша, но, както се знае, сѫществени промѣни въ гражданския и общественъ животъ въ страната не сѫ настѫпили. Едва на 7 май 1855 Високата порта премахва данъка харачъ и обявява свободенъ достѫпъ за немусулманитѣ въ войската до чинъ полковникъ, a въ администрацията до първокласенъ чиновникъ. Въ сѫщность обаче харачътъ е билъ замѣненъ съ другъ подобенъ данъкъ, но съ друго име, беделъ и аскерие, отъ който сѫ били освободени само цариградскитѣ раи. На 1856 г. бива обнародванъ султанскиятъ Хати-Хумаюнъ, съ който се потвърѫдаватъ всички стари привилегии на отдѣлнитѣ вѣроизповѣдни общини и гражданското равноправие на всички отомански поданици, установяватъ се смѣсени сѫдилища за разглеждане дѣлата между мусулмани и немусулмани или между немусулмани отъ различни вѣроизповѣдания, и се гарантира известно, макаръ и твърде ограничено участие на иновѣрното население въ управлението на страната.

На 1858 г. султанъ Абдулъ Меджидъ, обикаляйки своята империя, придруженъ отъ своя братъ, бѫдещия султанъ Азизъ, посещава гр. Солунъ, посрещнатъ между другитѣ първенци и отъ солунския главенъ равинъ Ашеръ Ково. Въ града е имало вече такива богаташи евреи, че министърътъ на марината Мехмедъ Али паша отседналъ въ дома на Алатини, военния министъръ Риза паша въ дома на Соломонъ Фернандезъ, a именията на Абугъ, въ с. Проидрикъ, били отредени за разходкитѣ на султана. Напущайки Солунъ, Абдулъ Меджидъ подарилъ

250 турски лири на еврейското училище и 261 т. лири на беднитѣ евреи.

За близката до Солунъ, сѣрска еврейска община се знае, че по онова време е имала за свой духовенъ глава главния равинъ Менахемъ, чиито знания и влияние трѣбва да сѫ били твърде голѣми, тъй като той, a не солунскиятъ главенъ равинъ, е билъ поканенъ на 1863 отъ великия везиръ Фуадъ паша да се произнесе, наедно съ смирненския главенъ равинъ Палачи и одринския Якиръ Геронъ, по изникнатия въ Цариградъ конфликтъ между напредничавитѣ евреи, начело съ графъ Авраамъ де Камондо, цариградския главенъ равинъ (хахамъ-баши) Авигдоръ и Хезкияу Кармона, и фанатичнитѣ и невежествени тълпи, водени отъ равинъ Ицхакъ Акришъ и нѣкой си Камхи. Известно е, че тричленната равинска комисия, ce е обявила напълно съгласна съ напредничавия хахамъ-башия.

Презъ сѫщата тази година единъ голѣмъ пожаръ опустошилъ града Битоля — изгорѣли сѫ 2080 кѫщи и дюкяни отъ които 1003 еврейски. Най-влиятеленъ битолски евреинъ е билъ презъ царствуването на султанъ Азиса нѣкой си Авраамъ ефенди. Забележителенъ е битолскиятъ равинъ Яаковъ Иосифъ Исраелъ (1854—89), авторъ на еврейско-испанската книга „Йисмахъ Моше" (Бѣлградъ 1896).

На 1864 Соломонъ Фернандезъ, италиански генераленъ консулъ въ Солунъ, основава въ този градъ мѣстно настоятелство на Alliance Israélite Universelle. Една година по-късно холерата опустошава цѣлата империя, отъ Пловдивъ до Диарбекиръ и отъ о-въ Критъ до Алепо; само Солунъ бива пощаденъ отъ смъртоносната епидемия (1865). На 1873 г. въ Солунъ се основава модерно еврейско училище подъ попечителст.вото на All. Isr. Univ. и оттогава еврейството въ този градъ почва да придобива известния си френско-левантински обликъ. Две години по-късно семейството Алатини основава собствени училища, въ които се обучаватъ до 500 деца. Презъ сѫщата година (10 януарий 1875) на мѣстото на починалия главенъ равинъ Ашеръ Ково се избира Авраамъ Гатенйо, авторъ на съчинението „Tselha-Kessef". Деньтъ на неговото обявяване като хахамъ-башия билъ ознаменуванъ съ освобождаването, по негово искане, на тридесеть затворници евреи.

На 1881 въ сѫщия градъ се открива забавачница за деца, на 1887 г. професионално у-ще, на 1891 г. девическо народно

у-ще. Сѫщевременно еврейскитѣ деца посещаватъ отчасть държавнитѣ, преимуществено чуждитѣ мисионерски училища. Много младежи отиватъ въ странство за да попълнятъ своитѣ знания, немалко постѫпватъ и въ цариградскитѣ виши училища.

Презъ 1860 г. евреи отъ Сѣръ и Битоля основаватъ една нова еврейска община въ богатия търговски и земледѣлчески центъръ Драма. Броятъ на еврейското население на този градъ достига въ началото на XX в. до 62 семейства върху едно общо население отъ 9,000 жители. Общината е подържала синагога и училище съ 50 ученика.

Въ Битоля презъ 1896—98 год. начело на еврейската община е билъ равинъ Авраамъ Леви отъ Янина. Еврейското население е достигало до 4000 души презъ 1884 г. То се е управлявало отъ единъ хахам-башия, назначаванъ съ султански указъ, подпомаганъ отъ единъ мѣстенъ духовенъ сѫдъ и едно събрание на първенцитѣ, подъ чието ведомство били три синагоги и петь мидраша (параклиси), едно талмудско училище съ 250 ученици, едно свѣтско училище съ 150 ученика, едно девическо училище съ 110 ученички и една детска забавачница съ 120 деца (1905 г.).

Съставявайки грамадно болшинство въ града, солунското еврейство презъ цѣлия ХІХ в. и въ началото на XX в. е фактически господарь на града, a турскитѣ власти сѫ сѣнка, подъ която се пази знамето на полумесеца. Подържайки добри отношения съ околното българско население, единственъ неговъ съперникъ се явява елинизмътъ, съ когото еврейството води отявлена борба, и когато избухва презъ 1897 г. гръцко-турската война, солунскитѣ евреи се стичатъ масово въ казармитѣ за защита на империята. Презъ сѫщото това време около и въ Солунъ кипятъ революционни движения: евреитѣ поглеждатъ съ симпатия на всички опити на младотурския комитетъ Иттихадъ ве Тераки (въ който участвува и видниятъ солунски депутатъ Карасо) за модернизиране и реформиране на империята. Но когато последниятъ се отклонява отъ своитѣ задачи и се отдава на панисламизма съ явния стремежъ да мине къмъ пантурцизъмъ, което поражда нови изтребителни борби между отдѣлнитѣ народности, мнозина македонски евреи почватъ да виждатъ въ установяването на единъ автономенъ подъ суверенитета на султана, по европейски образецъ режимъ, единственото възможно спасение на страната. Когато обаче

презъ есеньта на 1912 г. гръцки и български войски заематъ града и въпросътъ за подѣлбата на Македония бива предрешенъ безъ даже да се допитва мѣстното население, симпатиитѣ на евреитѣ сѫ всецѣло на страна на българитѣ. На всѣка крачка избухватъ спорове между гърци и евреи, които се разрешаватъ често по кървавъ начинъ. Евреитѣ се държатъ отрицателно къмъ всичкитѣ гръцки домогвания, но междусъюзнишката война разбива последнитѣ имъ надежди. Предчувствуватъ всички, че краятъ на цветущия еврейски Солунъ настѫпва съ бързи крачки.

VIII. Отъ подѣлбата на Македония насамъ. (1912—1928 г.)

Въ началото на XX вѣкъ еврейското население въ Македония се е разпредѣляло приблизително по следния начинъ:

Отъ тия градове само Горна Джумая и Неврокопъ минали подъ българска власть, Струмица, Скопие, Битоля и Щипъ — подъ сръбска, a Солунъ, Драма, Сѣръ, Кавала, Беръ и Костуръ — подъ гръцка власть.

Евреитѣ отъ Горна Джумая и Неврокопъ влизатъ въ съюза на еврейскитѣ общини въ България и се ползуватъ отъ правата, признати на еврейското вѣрско и народностно малцинство въ тази страна. Въ тия две македонски общини цари пълно спокойствие и евреитѣ не сѫ били за нищо обезпокоявани презъ този периодъ.

Въ сръбска Македония, доколкото сведенията ни се простиратъ, тѣ се ползуватъ съ всички граждански права; политическитѣ имъ правдини обаче сѫ такива на вѣрско малцинство и тѣхъ ще последва вѣроятно сѫдбата на сръбскитѣ евреи, днесъ сърби отъ моисеевска вѣра.

Най-интересно е положението на евреитѣ въ гръцка Македония, особено въ Солунъ. Благодарение на економическата дейность на солунскитѣ евреи, солунското пристанище се е издигнало до стъпень да бѫде единъ отъ най-главнитѣ центрове

на морската търговия въ източната часть на Срѣдиземно море. Но поради тѣхната преданость къмъ религията и строгото съблюдение на сѫботата тѣ сѫ изгубили своето първо и преобладаваще мѣсто въ пристанищнитѣ работи, като сѫ били измѣстени отъ другото население, работещо презъ седемтѣ дни на седмицата (Memorandum de Joint Foreign Committee de Londres aux membres du Conseil de la S. d. M. 11.8. 1924). Когато презъ зимата на 1912 г. гръцкитѣ войски се настанили въ града, гръцкото правителство е заявило на Alliance Israélite Universelle, че правата на евреитѣ не ще бѫдатъ нарушени. Презъ юлий 1913 г. г. Генадиосъ, гръцки пълномощенъ министъръ въ Лондонъ потвърѫдава тия ангажменти. Съ § 11 на мирния договоръ между Гърция и Отоманската империя, първата се е задължила категорично да зачита живота, честьта, вѣрата и обичаитѣ на мѣстнитѣ жители. На 1919 г. тогавашниятъ и сегашенъ министъръ председатель Елеутериосъ Венизелосъ е заявилъ презъ време на преговоритѣ за миръ въ Парижъ, че евреитѣ могатъ да бѫдатъ спокойни, че не само ще се ползуватъ съ равноправие, но още и съ права, съответно равни на правата на христианското население по отношение на сѫботната почивка и свободата на труда презъ другитѣ дни. Една година по-късно гръцкиятъ парламентъ гласува особенъ законъ (авг. 1920) въ духа на изявленията на г. Венизелосъ. По-късно обаче едно първо ограничение на този законъ се явява въ кралския указъ отъ 1923 г., чийто чл. 135 гласи, че сѫбота е седмичниятъ день за почивка на солунскитѣ (а не македонскитѣ) евреи.

Трѣбва да се отбележи, че още отъ първитѣ дни на режима на Венизелосъ въ Македония борбата между гърци и евреи се бѣ разпалила отново подъ покровителството на самата власть: пазарниятъ день става отъ понедѣлникъ въ сѫбота съ явна цель да се ощетятъ евреитѣ, носенето на традиционния фесъ се забранява и даже се опитватъ да разрушатъ старитѣ исторически еврейски гробища подъ предлогъ на благоустройство. Евреитѣ разбиратъ много добре, че противоеврейската политика се инспирира отъ самия Венизелосъ, задалъ си за цель да сломи еврейското първенство въ Солунъ и да елинизира града. Въ отговоръ на това негово поведение евреитѣ преминаватъ масово въ консервативно-монархическата партия на Гунарисъ и гласуватъ всички за нейната листа на

изборитѣ презъ 1916 г., въ която и се избиратъ нѣколко народни представители евреи, между които и Малахъ, по-късно министъръ на финанситѣ въ кабинета Гунарисъ. На 1917 г. избухва голѣмиятъ пожаръ въ Солунъ, при още недобре изяснени обстоятелства — почти всички еврейски училища, синагоги и стари библиотеки биватъ унищожени, a сѫщо и множество домове. Настаняването на малоазийски бѣжанци-гърци довършва разнебитването на вѣковния еврейски центъръ. Съ настаняването на последнитѣ въ Солунъ избухва нова кампания противъ евреитѣ. Законътъ за сѫботната почивка бива отмѣненъ въпрѣки поетитѣ международни задължения. Опитътъ на диктатора Пангалосъ да удовлетвори макаръ и частично еврейскитѣ искания пропада поради зложелателството на Търговската камара и Търговския силагосъ. Едничка работническата класа се отзовава симпатично на еврейскитѣ искания. Напротивъ, властитѣ ставатъ все по-зле разположени спрямо евреитѣ, a опититѣ да се превърне сѫботата въ пазаренъ день не сѫ изоставени и до сега.

Отъ друга страна гръцкото правителство открива въ Солунъ специална гимназия за евреитѣ и университетъ, казвайки имъ ясно, че тѣ трѣбва да станатъ непремѣнно елини отъ моисеевско вѣроизповедание.

Тъй се очертава днесъ положението въ метрополията на сефардското еврейство при почти пълната апатия на мѣстнитѣ евреи и безучастието на сънародницитѣ имъ отъ други страни.