4. Солунъ въ историята на България
Исторически погледъ отъ Хр. Чочковъ.
Градътъ, който, както сега, така и въ миналото винаги е ималъ най-голѣмо икономическо и търговско значение за Балканския полуостровъ и поради това за завладяването му отъ страна на околнитѣ племена сѫ се водили още отъ историческо време редъ войни, е градътъ Солунъ [1]. Последниятъ е билъ основанъ въ времето на Александъръ Велики и е билъ нареченъ Тесалоника [2], на името на сестра му, жена на пълководеца Касандъръ, a сегашното му име е славянско и е произлѣзло отъ първото [3]. Поради изтъкнатото значение, градътъ отъ основаването си дори и до днесъ представлява раздорна ябълка между околнитѣ племена, между които единъ отъ сериознитѣ борци е и нашиятъ народъ. Дали последниятъ е билъ въ ранни времена господаръ на този важенъ търговски центъръ, е въпросътъ, който отдавна се повдигнатъ както въ нашата книжнина, a така сшцо и въ нѣкои отъ чуждитѣ. Подтикнати отъ това обстоятелстзо и въ желанието си да дамъ точнотълкуване на намѣренитѣ по този въпросъ документи, ще се помѫча да разгледамъ всички мнения въ настоящата си работа и да извлѣка исторически вѣрното.
И тъй въпросътъ, който си поставяме за разрешение, е дали българитѣ отъ идването си на Балканския полуостровъ до падането имъ подъ турцитѣ сѫ имали щастието да ce
1. Проф. А. Иширковъ, Градъ Солунъ, политико-географски и народо-стопански бележки. София 1911 г. стр. 1.
2. Thl. Tafel, De Thessalonica eiusque agri dissertatio geographica. Berolini 1839, стр. IV и стр. 9 и следв.
Проф. Д-ръ Г. И. Кацаровъ, Царь Финтъ II Македонски. История на Македония до 336 год. София 1922, стр 91.
J. Balletta. Γεογραφία τῆς Ελλαδος 1841, стр. 163.
3. A. Иширковъ, цит. съч. стр. 12. — Проф. Ст. Романски, Имената на нѣкои македонски градове: Солунъ. Мак. Прегл. год. V, кн. 2. София, 1929, стр. 78.
36
считатъ нѣкога господари на града Солунъ, каквито сѫ били византийцитѣ, венецианцитѣ, сарацинитѣ, арабитѣ и турцитѣ. Това ще се уясни, когато разгледаме политиката на българскитѣ царе спрямо този градтъ и териториалнитѣ увеличения, които сѫ придобивали следъ всѣка война. Градътъ Солунъ както е привличалъ вниманието на много народи поради своята предимность въ търговско отношение, така сѫщо е привличалъ и праотцитѣ ни. Но това проявление y българитѣ се забелязва доста късно, защото съ идването си на Балканския полуостровъ тѣ сѫ имали преди всичко за цель да се закрепятъ и си осигурятъ заетата територия. И наистина следъ като успѣли въ последното, виждаме ги да се движатъ по стѫпкитѣ на славянитѣ. А последнитѣ, било като наемнни войски, било по принуждение като войници въ чужди армии, опитвали се много пѫти да турятъ рѫка на този градъ, но както ще видимъ по-долу всички тия опити за завладяването му сѫ останали безрезултатни. За походитѣ на славянитѣ, като предшественици на българитѣ, ще разберемъ отъ единствения най-вѣренъ документъ въ сравнение съ другитѣ източници, — житието на Св. Димитъръ Солунски. Необходимо е да проследимъ борбитѣ на славянитѣ за владичеството на града, защото тѣ се явяватъ отпосле като непосрѣдствено свързани съ българитѣ отъ с.-изтокъ, както е случаятъ съ царь Бориса и съ българитѣ отъ с.-западъ, както е случаятъ и съ нападението на избѣгалия Кубратовъ синъ Куберъ [1]. По тѣхнитѣ стѫпки се явяватъ по-после великитѣ български царе, Симеонъ и Иванъ Асенъ II, които, схванали много добре значението на града Солунъ, си посгавяли за прѣка цель въ своята външна политика да го завладѣятъ.
Солунъ постояно е билъ заплашванъ отъ нашествието на славянитѣ, поради това че тѣ сѫ били заседнали около него
1. Проф. Н. Милевъ, Кубратъ отъ историята и Куберъ въ чудесата на Св. Димитрия Солумски. Пер. Спис на Бълг. Кн. Д-во, кн. 71, София, (1910), стр. 579 и следв.
Th. Tafel, цит. съч. стр. XCVI.
Филаретъ, Св. Великомученикъ Димитрій и Солунскіе Славяне въ „Четеніяхъ на Импер. Общ. Ист. и Древн. Рос. 1848 VI. стр. 37.
B. Н. Златарски, История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове т. I. Първо българско царство, часгъ I. София 1918 стр. 121.
Ст. Станоевић, Византија и Срби. Книга II. Нови Сад. 1903, стр 46.
37
и при единъ натискъ отъ северъ, тѣ сѫщо тъй сѫ упражнявали натискъ върху града, който естествено е трѣбвало да се защищава. Славянитѣ около Солунъ сѫ заели следното разположение; по течение на р. Черна и Баба-планина живѣели бързяцитѣ, между последнитѣ и Шаръ-планина — мияцитѣ, a между бързяцитѣ и Солунъ — драговичитѣ; по течението на р. Мѣста — смолянитѣ; по р. Струма и р. Струмица и около Орфанския заливъ — ринхинитѣ или рухинитѣ и др. [1] По такъвъ начинъ градътъ е билъ заобиколенъ отъ българо-славянски племена, които постоянно бивали привличани отъ богатствата му та често опитвали щастието на орѫжието си, но почти винаги безуспѣшно и то главно защото сѫ действували разпокѫсано, по племена.
За пръвъ пѫть българскитѣ славяни се упѫтили къмъ Солунъ въ 559 година, но византийскиятъ пълководецъ Германъ тогава успѣлъ да ги отблъсне, заради което първитѣ преждевременно отмѣнили похода си срѣщу града, като се упѫтили къмъ Илирия. За този пръвъ опитъ на нашитѣ славяни имаме сведения отъ Иванъ Ефески (558—585), който казва, че на третата година следъ смъртьта на императора Юстинияна и при царуването на Тиверия Победоносни проклетото племе — славянитѣ, тръгнало на походъ по цѣла Елада, въ околностьта на гр. Солунъ и по цѣла Тракия [2]. Житието на Св. Димитъръ Солунски разправя за други две сериозни обсади на гр. Солунъ, първата отъ които е станала въ 597 година на 26 октомврий [3], когато солунци празнували празника на своя покровитель и на другия день видѣли 5000 души славяни „хора отбрани и опитни въ военното изкуство", както бележи и житието. Солунци излѣзли срещу тѣхъ, но били принудени да се прибератъ въ града предъ силния неприятель. Последниятъ презъ това време се ограничилъ съ нападение само въ околностьта на града.
1. М. Дриновь, Погледъ върху произхода на българския народъ и начало на българската история. Съчинения т. I, София. 1909, стр. 27 и 28.
Хр. Милевъ, Карта на първото българско царство, 1909.
2. М. Дриновъ, Заселеніе Балканскаго полуострова славянами. Съчинения т. I. София 1909. стр. 249.
3. Th. Tafel, цит. съч. LXVI и следв.
Филаретъ, цит. съчин. стр. 10
Ст. Станоевић, цит. съч. стр. 14 и 57.
38
Ha другия день обаче, цѣлото население, способно да носи орѫжие, предводителствувано отъ покровителя си Св. Димитъръ, излѣзло отъ града и изгонило неприятеля, който оставилъ грамадни жертви и се отказълъ за известно време отъ намѣрението си да напада този хубавъ градъ [1]. Тази втора обсада, е стреснала твърде много гражданитѣ, понеже не сѫ били виждали другъ пѫть такава страшна напасть, толкова неприятельтъ ненадейно се явилъ и почналъ сериозно да напада. Въ нападението взели участие заедно съ славянитѣ и авари, които били подчинени презъ това време на похода. Тази опасность не е била за дълго време, защото неприятельтъ скоро се оттеглилъ безъ да направи почти никакви сериозни опустошения върху града. Но защо е станало това скорошно оттеглюзане, житието не обяснява [2]. Следъ този походъ въ 678 година се явява новъ, за който житието на Св. Димитъръ Солунски добавя, че градътъ билъ заобиколенъ отъ суша и море, но на четвъртия день следъ обсадата се явилъ самиятъ свети Димитрий на бѣлъ конь и успѣлъ да разгони неприятеля, който отстѫпилъ съ голѣми жертви та за известно време отново се отказалъ да напада Солунъ [3].
Презъ това време отъ северъ се задалъ новъ сериозенъ неприятель на Византия, който още съ стѫпването си на Балканския полуостровъ почва борба зз да се настани тукъ окончателно. Поради своята сила, той въ кратко време успѣва да си издействува авторитетъ всрѣдъ народитѣ на Полуострова и да се затвърди въ с.-източната му часть. Това сѫ били Аспаруховскитѣ българи, които въ скоро време, както ще видимъ по-нататъкъ сѫ обърнали погледитѣ си и къмъ западна Македония. Това сериозно обръщане къмъ западъ въ българската външна политика най-добре се очертава отъ времето на царь Крума и следващитѣ го царе до 1393 година, когато България пада подъ турско иго. M преди Крума дума не е могло да става за западна Македония, a камо ли за града Солунъ, защото предшественицитѣ му, a именно основательтъ на българската държава Аспарухъ и неговитѣ наследници Тервелъ, Кормисошъ, Винехъ. Телеритъ и другитѣ сѫ били
1. М. Дриновъ, цит. съч. стр. 256 и 257.
2. М. Дриновъ, цит. съч. стр. 257.
3. М. Дриновъ, цит. съч. стр. 275 и 307.
Филаретъ, цит. съч. стр. 14.
39
заети изключително съ задачата: да запазятъ самостоятелностьта на северния кѫтъ, който Аспарухъ е заелъ въ 679 година и да запазятъ държавата си и да я уредятъ вѫтрешно. [1]
Пръвъ опитъ за увеличаване на България откъмъ западъ е направилъ, споредъ историческитѣ сведения, царь Крумъ, обаче безъ значителенъ резултатъ. [2] Сѫщото почти може да се каже и за царь Пресиамъ, който следъ тригодишна усилена война съ сърбитѣ се видѣлъ принуденъ да сключи миръ, споредъ който последнитѣ запазили земитѣ си, за които той бѣ почналъ сериозни нападения. [3] Понеже тази война се свършила за България безъ всѣкакъвъ резултатъ, за това Борисъ, наследника на Пресиама, подновилъ борбата съ надежда да осигури онова, за което преди него се е воювало. Тази война на Бориса се отнася къмъ 854—860 година и при която той е успѣлъ да навлѣзе доста навѫтре въ Македония, обаче както Пресиамъ, така и той не е ималъ успѣхъ, защото българската конница не е могла да действува успѣшно въ сръбскитѣ земи. Въ едно отъ тия стражения дори е билъ плененъ Борисовиятъ синъ Владимиръ заедно съ 12 боляри, поради което войната се е прекратила и се е сключилъ миръ. [4] Следъ това Борисъ е посветилъ останалото време отъ живота си на вѫтрешно преустройство на държавата си, въ което е постигналъ голѣмъ успѣхъ, a особено като е въвелъ христианството, което на времето било главната духовна връзка, която е остранила по-важнитѣ недоразумѣния между славяни и българи. [5] Покрай
1. К. Иречекъ, Исторія Болгаръ. Одесса 1878, стр. 163. — G. Schlumberger, L'épopée byzantine á la fin du deuxième siecle. Paris 1876, t. I, — M. Соколовъ, Изъ древней исторіи болгаръ. Спб. 1879. — А. Гильфердинъ, Собраніе сочиненіи. Спб. 1868. т. I. стр. 1—296. — В. Златарски, цит. съч. стр. 121 след.
2. Златарски, цит. съч. стр. 261 и 262.
3. К. Иречекъ, цит. съч. стр. 185. — Проф. Златарски, цит. съч. стр. 149. — J. B. Bury. The Eastern Rorn. Empire p. 379. бел. I, въ Извѣстия на Историческото дружество въ София, 1915, т. IV. — Ст. Станоевић, цит. съч. кн. I—1903, км. ІІ—1903. — Ст. Станоевић, Историја српскаго народа. Београд 1910. — Ramband, L'Empire grec au deuxierne siecíe. Paris 1879, стр. 462.
4. J. B. Bury, цит. съч. стр. 150. — Ramband, цит. съч. стр. 462. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 202.
5. J. B. Bury, цит. съч. стр. 159. — Алек. Ив. Чучулаинъ, Св. Борисъ князъ български т. I 846—865. София 1914, стр. 186 и следв. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 228.
40
това Борисъ е принесълъ голѣми заслуги за бѫдещитѣ насоки на българскитѣ царе въ тѣхната външна политика, като е посочилъ пѫтя за териториялното увеличение на България къмъ югозападъ. Съ това е далъ да се разбере, каква е цената на богатствата и на голѣмитѣ икономически и търговски облаги, които биха се добили отъ тѣзи земи ако ги биха завладѣли заедно съ града Солунъ, като главенъ търговски центъръ. Борисъ е оставилъ на приемницитѣ следната югозападна граница, която много се приближавала до Солунъ, a именно: почвала е отъ Мокренската планина, отивала отъ Прѣспа до Леринъ, отъ гдето гю планинитѣ Мѫглена и Бѣласица е достигала, чрезъ Струмишката долина, югозападния склонъ на Родопитѣ, отъ тамъ по тѣхния гребенъ е стигала до Костанция и т. н. [1] Тази граница е забикаляла Солунъ доста добре, защото остава за него единъ малъкъ хинтерландъ, който е билъ съвсемъ не достатъченъ за успѣха на търговията му.
Следъ неспособния Борисовъ наследникъ Владимиръ, престолътъ се заема отъ Симеона. Презъ негово време важно събитие е нападението, което сѫ извършили арабитѣ срещу Балканския полуостровъ и главно срещу гр. Солунъ. Така въ 902 година арабската флота подъ началството на регента Дамиана унищожила островитѣ по Егейско море, влѣзла въ Пегасейския заливъ около брѣговетѣ на Тесалия и нападнала богатия и населенъ градъ Димитрияда, който е успѣла скоро да превземе. Но най-сѫдбоносни за солунци сѫ били нападенията на арабитѣ презъ 904 година, когато воевода-началникъ е билъ Левъ Триполитъ, който е решилъ вмѣсто да води борба за превземането на Цариградъ, да се обърне къмъ Халкидическия п-овъ, гдето нападенията му биха били по-успѣшни и ще му докаратъ по-голѣми богатства. Въ това време къмъ сѫщата насока имало едно нападение отъ страна на българския царь Симеонъ, който е искалъ да покори и останалитѣ славяни около Солунъ, a именно ринхинитѣ, по долна Струма и Вардаръ, смоленцитѣ, по долното течение на р. Мѣста, сагудатитѣ
1. Ст. Стефановъ, Границитѣ на българскитѣ царства отъ основаването на България до падането подъ Турция. София. 1916 г. стр. 13 и сл. — J. B. Bury цит. съч. стр. 161, заб. 4. — Хр. Милевъ, цит. съч стр. 13. — Д. Ризовъ, Българитѣ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници. Berlin 1917, стр. 10, карта 8.
41
и драговичитѣ, на с.-западъ отъ Солунъ. [1] А за разположението нa тѣзи славяни около града и тѣхния животъ отъ една страна, и отъ друга за политиката на Симеона спрямо тѣхъ се вижда отъ това, което пише Ив. Комениатъ, съвременикъ на тия събития: [2]
„На западъ се простира равнина, която държи до едни други (планини), гдето се издига единъ градъ, нареченъ Верея, градъ твърде известенъ както по количеството на жителитѣ, тъй и въ всички други отношения, съ което може да се похвали единъ градъ по уредбата си. Въ срѣдното пространство тая равнина заключава въ себе си нѣкой разпръснати села, отъ които едни близу до Солунъ, наречени съ името драгови и сагудати, подвластни на града, други пъкъ, които плащать данъкъ на съседния скитски народъ и който не е далечъ. Но селата по съседство живѣятъ едно съ друго, па бива и това, че тѣ, като влизатъ нерѣдко въ съглашение освенъ съ другитѣ и съ Солунци, завръзватъ търговски сношения съ скититѣ и особено когато тѣ сѫ въ добри отношения помежду си и не вдигатъ орѫжие за ожесточена борба. Тъй като това се е желаело още нѣкога си, въ най-старо време, то поради общностьта на живота тѣ смѣняватъ нуждитѣ едни на други, като спазватъ помежду си чуденъ и дълбокъ миръ." [3]
Тъй че отъ гореизложеното се вижда, че имало славянски племена, които сѫ били подвластни на скититѣ т. е. на българитѣ, които не били далечъ отъ центъра имъ, града Солунъ. При такова разположение на славянитѣ, арабитѣ нападатъ града и всѣватъ голѣмъ страхъ не само всрѣдъ населението му, но и всрѣдъ околнитѣ племена. Тогавашниятъ пазитель на града Никита разпраща писма до всички околни воеводи за помощь, a Стримонскиятъ воевода дори бива заплашенъ, че гневътъ на императора ще се сложи върху него.
1. B. Н. Златарски, Извѣстия за българитѣ въ хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. Сб. Н. У. кн. 24, стр. 149 и сл. — M Дриновъ, Южные славяне и Византія въ X. вѣкъ. Сочиненія т. I, София 1909, стр. 402. — Ramband, цит. съч. стр. 403.
2. B. Н. Златарски, цит. съч. стр. 151. — Филаретъ, цит. съч. стр. 24. — Rambaud, цит. съч. стр. 317.
3. Joan. Cameniat, De exicidio Thessalonicensi, стр. 6 въ изданието на Theophanis contin, ed. Bon. p. 493. — Thl. Tafel, цит. съч. p. LXXVII— LXXVII1, et. p. 252. — B. Златарски, История на българската държава презъ среднитѣ вѣкове т. I. Първо българско царство часть II. София 1927, стр. 328 и следв.
42
Ho никой отъ околнитѣ воеводи не е дошелъ на помощь, защото между тѣхъ се явила вражда, както всѣкога. [1] Тѣ сѫ отказали помощьта си още и за това, че сѫ имали защитата на българския царь Симеонъ, както изрично по-горе разправя Ив. Комениатъ, Следъ този отказъ на воеводитѣ, отъ Цариградъ изпратили евнуха Родофилъ съ злато за да го занесе на воеводитѣ отъ Сицийлиската ескадра, която е действувала противъ африканскитѣ араби. Обаче Родофилъ се отбилъ за нѣкои нужди въ Солунъ, и златото, което носѣлъ съ себе си, изпратилъ го на Стримонския воевода. [2] Защо и какъ е станало това и дали въ него българскиятъ царь Симеонъ е ималъ пръстъ, ще видимъ по-долу, което сѫщевременно ще ни даде и една ясна картина за домогването му спрямо гр. Солунъ. Солунци отчаяни, че не могли да получатъ помощь отъ околнитѣ славяни, дали възможность на арабитѣ, начело съ емира Левъ Триполитъ да превзематъ гр. Солунъ, следъ дводневна обсада, която почнала отъ 30 юний 904 година. Тукъ Ив. Комениатъ разправя, че емирътъ издалъ заповѣдь, щото всички онѣзи жители, които избѣгали по-рано и се спасили въ околнитѣ на града села, да дойдатъ въ превзетия и ограбенъ градъ за да откупятъ плененитѣ си роднини. Тогава тукъ се явилъ нѣкой си Симеонь, мѫжъ съ зрѣлъ и твърдъ умъ и съ голѣма опитность въ работитѣ, пратенъ отъ Цариградъ въ Солунъ малко преди това съ нѣкаква мисия отъ императора, безъ обаче авторътъ, Комениатъ, да обясни, въ какво се състои тая мисия. Отъ казаното се вижда, че този Симеонъ се представилъ като делегирано лице отъ византийска страна за да сключи спогодба за размѣна на пленицитѣ. И наистина е билъ сключенъ договоръ, който е билъ подкрепенъ съ клетва и подписъ. Понеже въ това време арабитѣ, били много разярени, Симеонъ взелъ отъ Стримонския (стратегъ) два таланта злато, което бѣ му далъ Родофилъ и го предалъ на арабския емиръ, съ което спасилъ града отъ изгаряне. [3]
За сѫщото това събитие въ единъ съвремененъ изворъ е казано:
1. В. Златарски, цит. съч. стр. 330 и следв.
2. В. Златарски, Извѣстия за българитѣ въ хрониката на С. Метафраста и Логотета и пр. стр. 154 и след.
3. В. Златарски, История на българската държава и пр. т. I часть II, стр. 334 и следв.
43
„Той (Симеонъ) спаси града Солунъ, който щѣше да бѫде отъ основи разрушенъ, когато нечестивиятъ измѣнникъ, нареченъ Левъ Триполитъ, го бѣше превзелъ по божие попущение и поради многото ни грѣхове. Като извърши нечувано дѣло и самолично се видѣ съ безаконника, той като човѣкъ находчивъ и разуменъ убеди го да остави тоя градъ непокѫтнатъ и да пусне повече пленници, следъ като представи на арабитѣ изпратенитѣ отъ него за българитѣ подаръци съ количество злато". [1]
Двата разказа си приличатъ само съ една разлика, че въ първия се твърди, че златото е отъ Родофила, a въ втория, че е отъ Симеона. Обаче по истинско е първото, защото тъкмо Родофилъ е ималъ за задача да привлѣче българитѣ на помощь въ борбата срешу арабитѣ, a тъй като е било вече късно, той е намислилъ да направи това чрезъ Стримонския воевода, както и станало. И наистина градътъ е билъ спасенъ и арабитѣ на 9 августъ 904 год. заедно съ пленницитѣ си, между които е билъ и Ив. Комениатъ, напуснали Солунското пристанище. Тогава стримонцитѣ заедно съ българитѣ почнали нападения къмъ Солунъ, за което говори и Левъ Магистъръ въ ІІІ-то послание, a именно, че „българитѣ искали да заселятъ града Солунъ". Но подъ това заселване трѣбва да се разбира, че славянитѣ и българитѣ, a особено последнитѣ искали на всѣка цена да окупиратъ селата и града. Този неочакванъ ударъ отъ страна на Симеона е билъ съвсемъ критиченъ за империята, затова византийцйтѣ решили да уредятъ спороветѣ по миренъ начинъ, за която цель натоварили пакъ Левъ Магистъръ, който действително е успѣлъ да отклони българския царь отъ замисления планъ. Срещу това Симеонъ е получилъ друга териториална отстѫпка, за която имаме сведение отъ надписа, намѣренъ при с. Наръшъ, 22 клм. северно отъ Солунъ, който е попълненъ отъ професоръ Успенский, и който дава ясна картина за това събитие:
1. B. Златарски, Цит. съч., стр. 335. — От. Паисий, История славяноболгарская, 1862, изд. София, 1916 стр. 29.
2. Ѳ. Успенскій, Извѣст. археол. Рус. Инст., Константинополь, III, 1898 г., стр. 184—194. — В. Златарски, Извѣстия за българитѣ въ хрониката на Симеона Метафраста и при стр. 156.
44
Отъ съдържанието на надписа се разбира, че той е билъ поставенъ при българския царь Симеонъ и при неговия замѣстникъ въ Струмишката область, олгутаркана Теодоръ и при воеводата на мѣстнитѣ войски при сѫщата область, комита Дристъръ въ 6412 год. отъ сътворението на свѣта, индиктионъ 7 или въ 904 год. сл. P. X. т. е. въ времето на Левъ Магистъръ. А самата граница презъ това време, или изобщо взето при царуването на Симеона е била следната: почвала отъ върха на Кокезъ-тепе, югозападно по главния вододѣлъ на Централнитѣ Родопи, пресичала е р. Мѣста, къмъ планина Бозъ-дагъ, по тая последната се спущала къмъ Сѣръ, по югозападна посока достигала е с. Наръшъ, на р. Галико, после на западъ между селата Вардаровци и Ахматово е пресичала р. Вардаръ, обикаляла до планината Паякъ, защото епископството ὁ Δρουγουδιτιάς, споредъ списъка на Левъ VI, е било подчинено на Солунския епископъ, минавала е източно отъ Воденъ по пл. Караташъ и Кожани къмъ върха Шинякъ, пресичала горното течение на р. Бистрица, южно отъ Костуръ къмъ пл. Грамосъ, и обхващайки областьта Колония е отивала право на западъ къмъ Химара, като е минавала северно отъ Дринополъ (Аргирокастро [1]).
Отъ гореказаното, както и по мненията на ученитѣ: Дриновъ [2], Иречекъ [3], Rambaud [4], Гильфердингъ [5], Златарски [6] и др. се установява, че Солунъ и въ времето на Симеона не е билъ подъ негово управление, въпрѣки, че се е съкратилъ до минимумъ хинтерландътъ му.
При наследника на Симеона, царь Петра, никакво териториално увеличение нa България не е можело да стане, защото въ негово време се туря край на самостоятелностьта на България, която се сгромолясва подъ ударитѣ на византийцитѣ. За това сѫ спомогнали обстоятелствата: че рускиятъ князъ Свѣтославъ се е подалъ на византийската политика [7];
1. В. Златарски, цит. съч. края. — Ст. Стефановъ, цит. съч. стр. 11 и 15. — Д. Ризовъ, цит. съч. стр. 12, карта 9.
2. Цит. съчинение, стр. 402.
3. Исторія Болгаръ, Одесса 1878 стр. 217.
4. L'Empire grec au deuxième siecle. Paris 1870. стр. 331 и следв.
5. Собраніе сочиненій, Сп.Б. 1876.
6. Цит. съчинение, края.
7. М. Дриновъ, цит. съчин. стр. 464 и 465.
45
че не сѫ рѫководени добре държавнитѣ дѣла отъ страна на Петра, та въ резултатъ се откѫснала Западна България [1], и най-сетне че византийцитѣ се намѣсвали въ вътрешния животъ на страната, което е докарало разколъ въ двореца и недоволство всрѣдъ долнитѣ класи на народа, изразено въ така наречената богомилска ересъ [2]. Така, че презъ времето на царь Петъра пъкъ и до окончателното падане на източното българско царство, градътъ Солунъ е оставалъ далечъ отъ стремленията на България; такива стремления дори и не се забелязватъ, защото както отъ северъ така и отъ югъ е имало сериозни нападения, които не следъ много упорита война сѫ турили край на първото българско царство.
Ала въ западното царство въпросътъ относно завладяването на Солунъ стои съвсемъ инакъ, защото, както ще видимъ, най-енергичниятъ му царь, Самуилъ не е престаналъ да подържа стария стремежъ на българската политика къмъ този важенъ търговски центъръ. Виждаме, че отъ 936 година нататъкъ когато следъ битката при Ихтиманския проходъ, византийската съпротива е била намалѣла, българскитѣ войски се насочватъ къмъ югъ, та следъ една усилена обсада е билъ превзетъ дори градътъ Лариса въ Тесалия [3]. Следъ това Самуилъ е направилъ още нѣколко нападения на северъ и западъ, които тѫй сѫщо се завършили съ добри резултати за българската държава [4]. Това твърде много е стреснало византийския императоръ Василий II, който незабавно е изпратилъ войскитѣ си противъ българитѣ [5]. Първата среща е станала при Солунъ, който тогава заедно съ околноститѣ е билъ опустошаванъ отъ българитѣ, поради липса на защита, тъй като
1. М. Дриновъ, цит. съч. стр. 483 и следв.
2. Д. Мишевъ, България въ миналото. София 1916, стр. 70 и следв.
3. В. Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des I. Skylitzes. München 1906. Cecaumen, Strategicon et incerti scriptoris de officiis regiis libellus ed. B. Wassilewsky et V. Jerstendt. Petropoli 1895. §159. — B. Василевскій, Совѣты и разказы византискаго боярина XI вѣка. Сп.Б 1881. помѣстена въ Жур. Министер. Народнаго Просвѣщ. стр. 60, 78. — Skylitz., Cedrin II, p. 436 ed Bon. 1838/39. — G. Schlumberger, L'Epopée Bysantine. Paris 1876, т. I стр. 630.
4. G. Schlumberger, цит. съч. т. II стр. 339 и сл. — Paparigopoullo, Histoire de la civilisation hellenique. Paris, 1878, стр. 265 и сл. — От. Паисий, цит. съч., стр. 31.
5. Paparigopoullo, цит. съч., стр. 96.
46
императорътъ е билъ заетъ съ потушване бунта на Фоки [1]. При това сражение успѣхътъ е билъ въ полза на българитѣ, които сѫ разбили войскитѣ на управителя Григорий Таронитъ и взели много пленници, между които и сина на последния, и множество плячка [2], но града не сѫ завладѣли. Тогава българскитѣ войски сѫ били вече готови да влѣзатъ въ града, обаче тутакси се е получило известие, че иде силна византийска войска. И действително последната се е срещнала съ Самуила при р. Сперхей. [3] При тази среща българитѣ били разбити и отъ тогава до боя при Бѣласица [4], станалъ въ 1014 г., военното щастие, което по-рано доста много се е усмихвало на Самуила сега го напуснало и докарало смъртьта му, a малко по-късно, въ 1018 [5] год. и края на западното българско царство. Югозападната граница, която той е успѣлъ да извоюва съ много борби, е била следната: почвала е отъ града Лариса, който е билъ въ българска територия, вървѣла е на изтокъ и пресичала р. Вардаръ, отъ гдето вмѣсто да иде на югъ, е отивала къмъ северъ до с. западния ѫгълъ на Тахинското езеро, a отъ тамъ на западъ къмъ Сѣръ, възвивала е къмъ Мелникъ и т. н. [6] И при Самуила следователно Солунъ съ околностьта си, останалъ вънъ отъ предѣлитѣ на България, въ които е влизала почти цѣла Македония. [7]
И така презъ време на първото българско царство града Солунъ, ако и да е билъ вънъ отъ територията на България, е чувствувалъ нейната мощь, защото почти цѣлиятъ му хинтерландъ, необходимъ за търговията му, е билъ подъ нейна власть
1. Розенъ Баронъ B. P., Императорь Василій Болгаробойца, стр. 27. — G. Schlumberger, цит. съч. т. II, стр. 595.
2. Cedr. II, p. 449. — G. Schlumberger, цит. съч. стр. 131, т. II. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 254. — Paparigopoullo, цит. съч. стр. 265.
3. Cedr., II. p. 450. — G. Schlumberger, цит. съч. стр. 136—142. — Paparigopoullo, цит. съч. стр. 267.
4. Иорд. Ивановъ, Бѣласицката битка, 29 юний 1014 г. въ Извѣстия на Истор. Д-во, София 1911 год. кн. III. стр. 3 и сл. — G. Schlumberger, цит. съч. стр. 338—142. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 257.
5. Ст. Станоевић, цит. съч. стр. 59.
6. Ст. Стефановъ, цит. съч. стр. 19. — Д. Ризовъ, цит. съч. стр. 14, карта 10.
7. G. Schlumberger, цит. съч. стр. 58 — Paparigopoullo, цит. съч.стр. 265.
47
Съ падането на България подъ византийското иго въпросътъ, който ни занимава, не замирa, a напротивъ той се развива заедно съ въстанията на българитѣ за самостоятелность. Въстанията сѫ били резултатъ следствие недоволството всрѣдъ българитѣ отъ византийцитѣ. Първото въстание е станало въ 1040 година подъ водителството на Петъръ Делянъ, [1] царски роднина, което е завършило безуспѣшно. Центъра на въстанието е билъ градъ Бѣлградъ, който въ това отношение е билъ най-удобенъ, защото Петъръ Делянъ е схващалъ, че при несполука лесно би могълъ да се спаси. Въ първо време успеха е билъ на негова страна и заради това виждаме въстанието да се разширява къмъ гр. Нишъ, a отъ тукъ къмъ гр. Скопье. Въ този походъ на югъ той е ималъ за цель да завладѣе вододѣла на Егейско и Адриатическо море, който е съставлявалъ ядката на Самуиловата държава и следъ завладяването на който е било възможно да се почне освобождаването на една следъ друга отъ българскитѣ области. Противъ това въстание излѣзълъ на среща Драчкия стратегъ, но билъ разбитъ, защото въ лагера на последния произлѣзло недоразумение между подстратезитѣ му. Въ това време споредъ известията се явилъ Тихомиръ, [2] a по-късно и Алусиянъ, [3] вториятъ синъ на Арона, който е билъ стратегъ на темата Теодосиопулъ. Той обвиненъ въ нѣкакви злоупотребления, се е принудилъ да избѣга въ българския лагеръ гдето е билъ приетъ отъ Петъръ Делянъ по-радостно, отколкото Тихомиръ, [4] който малко преди това е билъ убитъ отъ войската. Петъръ Делянъ е повѣрилъ на Алусиана войска отъ 40000 души съ задача да превземе Солунъ. [5] Следъ успѣшенъ походъ той стигналъ до Солунъ и разбилъ нѣколко пѫти защитницитѣ му, които като виждали, че е невъзможно сами да се спасятъ отъ новата напасть, се уповавали на помощьта на Св. Димитрия
1. Cedr., II. p. 527—533. — Prokič, цит. съч. § 36 приб. 60. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 237.
2. Cedr., II. p. 528.
3. Cedr., II. p. 531—533. — Prokič, цит. съч. § 34, приб. 49. — Сесаumen, Strategicon — Wass. p. 28.
4. Cedr., II. p. 528.
5. M. Дриновъ, Новъ паметникъ за Българската история. Съчинения т. I, стр. 635. — Cecaumen, Strategicon, стр. 16 по Василевскій „Совѣты" и пр.
48
та пакъ се спасилъ градътъ отъ българската обсада. Въ такива общи черти ни предава събитието византийския писатель Ив. Скилица отъ XI вѣкъ, и отъ който се е ползувалъ и следващиятъ писатель Кедринъ. За сѫщото събитие има и другъ разказъ съ по-голѣма историческа ценность, който срещаме въ Стратегикона, [1] гдето е казано:
„Алусианъ съ голѣма тълпа българи се явилъ да завоюва града Солунъ, но той не укрепилъ отначало своята палатка, не разположилъ на удобно мѣсто войската си на лагера, a тъй както пристигналъ, приближилъ се до укреплениего и почналъ да се сражава. Между това хората му били уморени отъ трудъ и тежестьта на похода, понеже това е обикновено нѣщо, голѣмитѣ уморителни походи разслабватъ и уморяватъ и хората, които се отличаватъ съ другитѣ по тѣлесна сила. И наистина безъ да развиятъ лагеръ, тѣ се пръснали единъ искалъ да пие вода, другъ искалъ да пасе коня си, трети искалъ да си почине. Когато, тѣзи които се намирали въ крепостьта забелязали, че тѣ се разпръснали така безредно, внезапно излѣзли, нападнали веднага и обърнали българитѣ въ позорно бѣгство. Едни били убити, други умрѣли отъ жажда и умора, a останалитѣ, подгонени като овце отъ кошара, били взети въ плѣнъ. Алусианъ, този чуденъ войникъ, избѣгалъ самъ, като си хвърлилъ орѫжието".
Следъ това поражение между двамата герои, Делянъ и Алусианъ, се поражда съмнение и омраза, докато Алусианъ на едно угощение ослѣпилъ Деляна и избѣгалъ при византийския императоръ, съ което далъ на последния възможность да хване въ плѣнъ ослепения Делянъ. Следъ това българитѣ се укротили и изгубили почти всѣка надежда за политическа самостоятелность на своята родина.
Но не се минали и 30 години отъ това въстание, въ България възниква ново, което за нея било по-катастрофално, отколкото първото, защото то убива куража и смѣлостьта y българитѣ за много по-дълго врѣме да правятъ новъ такъвъ опить. За това събитие узнаваме пакъ отъ Скилица, [2] споредъ който на чело на въстанието застаналъ нѣкой си Георги Войтѣхъ, човѣкъ знатенъ, произходещъ отъ рода на кавханъ. Но
1. Cecaumen, Strategicon, § 63 цит. издание.
2. Cedr., II. p. 715. — К. Иречекъ, цит. съч. стр. 273.
49
поради слабата си мощь българитѣ се обърнали за помощь къмъ зетския князъ Михаилъ, сина на Ст. Войславъ, който решилъ да имъ помогне, като за български царь билъ провъзгласенъ Константинъ Бодинъ. На последния за съветникъ му билъ опредѣленъ воеводата Петрилъ. Потушаването на това въстание било възложено на дука на България, Никифоръ Карантинъ. Както при първото въстание, така и при това произлѣзла свада между Никифора и стратега Даласинъ. Тази свада била използувана отъ българитѣ, които веднага раздѣлили армията си на две: едната подъ водителството на Петрилъ тръгнала къмъ дунавскитѣ земи, a другата подъ рѫководството на Константинъ Бодинъ се запѫтила къмъ Егейското море, Втората войска въ скоро време стигнала до гр. Скопье, което като го превзела, оставила за комендантъ Георги Войтѣха. Отъ тукъ продължила пѫтя и благополучно стигнала до гр. Костуръ, гдето, обаче, била разбита и повърната назадъ. Византийската войска, следъ успѣха си при Костуръ, се запѫтила по следитѣ на отстѫпващитѣ българи и стигнала дори до града Скопье, който лесно отнима отъ Войтѣха и самия него плѣнява. Падналъ е сѫщо въ плѣнъ при боя на Косово поле и Костантинъ Бодинъ, който въ последствие е билъ освободенъ. Съ този неуспѣхъ се туря край на второто българско въстание, което както и първото е имало за цель да освободи българитѣ отъ византийско владичество.
Следъ тѣзи въстания българскиятъ народъ се е почувствувалъ годенъ за нова борба едва въ 1186 год., когато се повдига ново въстание, което въ противовесь на по-първитѣ е завършило благополучно. Деятелитѣ въ това въстание и творцитѣ на второто българско царство сѫ били братята Асенъ и Петъръ. [1] Презъ време на тѣхното управление една е била задачата на рлчководнитѣ фактори въ страната — да освободятъ заетата територия и да бѫдатъ признати като отдѣлна държава отъ Византия.
И наистина, когато въ това отношение политиката на тѣзи двама български царе се увѣнчала съ успѣхъ, виждаме, че наследницитѣ имъ пакъ почватъ да се движатъ по стѫпкитѣ на Симеона и Самуила на югъ дори до града Солунъ. Царь Калоянъ, който благодарение на своята отлична политика е
1. Ѳ. Успѣнскій, Образованіе втораго болгарскаго царства. Спб. 1879.
50
успѣлъ въ скоро време да всѣе страхъ всрѣдъ византийскитѣ и латинскитѣ войски, на първо мѣсго е гледалъ да уреди и осигури неприятноститѣ, които имали неговитѣ предшественици съ източната граница, a сетне се е обърналъ сериозно къмъ западнитѣ земи. Помогнало му е и обстоятелството, че тогава умрѣлъ херцогъ Бонифаций, владѣтель на гр. Солунъ, за чието замѣстване се появила вражда. Царь Калоянъ е използувалъ това и се ыамѣсилъ въ свадата, събралъ войска съ която превзелъ градоветѣ на западъ отъ Одринъ, отдето тръгналъ и се явилъ за кратко време предъ Солунъ. [1] Тукъ той успѣшно е водилъ обсадата и се е намиралъ предъ деня, когато е щѣлъ да го превземе, ако въ една неочаквана нощь не е билъ убитъ отъ воеводата си Манастресъ. [2] И въ това събитие, както и въ всички почти други свързани съ Солунъ, има легенда, че Св. Димитъръ Солунски, [3] специално за този случай се е явилъ облѣченъ въ бѣла премѣна и влѣзналъ вечерьта въ палатката на Калояна и го умъртвилъ. Като имаме предвидъ вътрешнитѣ неуредици, които възникнали въ това време въ България, ще си обяснимъ, че убийството е било резултатъ на заговоръ, на чело на който е стоялъ воеводата Манастресъ, a по всѣка вѣроятность и Борилъ. Калоянъ е умрѣлъ безъ да може да довърши започнатата задача относно Солунъ, но въ замѣна на това пъкъ стѣснилъ хинтерладна му до минимумъ, както е било и при царетѣ отъ първото българско царство. Югозападната граница, която царь Калоянъ е осигурилъ и завѣщалъ на наследницитѣ си е почвала отъ Охридското езеро и е вървѣла на изтокъ между Битоля и Сетина до р. Черна и по течението на рѣката, преди да досгигне до устието на тая рѣка, се отклонявала на изтокъ, като е пресичала р. Вардаръ на югъ отъ Просѣкъ, заобикаляла подъ Сересъ и Драма и по р. Мѣста се възкачвала по старата граница. [4]
Най-забележителниятъ български царь следъ Калояна е билъ Иванъ Асенъ II. [5] По отношение на завладяването на града Солунъ той е билъ най-честитъ. По въпроса, да ли той
1. К. Иречекъ, цит. съч. стр. 325.
2. А. Иширковъ, цит. съч. стр. 14.
3. Paparigopoullo, цит. съч. стр. 293.
4. Ст. Стефановъ, цит. съч. стр. 23. — Д. Ризовъ, цит. съч., стр. 18, карта 12.
5. К. Иречекъ, цит. съч. стр. 349.
51
фактически го е завладѣлъ историцитѣ сѫ на три мнения. Едното подържа, че Иванъ Асенъ II напълно е владѣлъ града Солунъ, включенъ въ предѣлитѣ на българската държава; второто мнение подържа, че Солунъ е билъ само васаленъ на българския царь, третото — че Солунъ не билъ нито български нито васаленъ, a си останалъ подъ Византия.
По този въпросъ можемъ да сѫдимъ по нѣколко български паметници, въ които е овековѣченъ споменътъ за силната мощь на царь Иванъ Асенъ II и за границитѣ на неговата държава. Единъ отъ тѣзи паметници е самата черква „Св. Четиридесеть Мѫченици", построена тогава, a втори паметникъ, който за насъ представлява по-голѣмъ интересъ е знаменитиятъ надписъ, изрѣзанъ на една отъ мраморнитѣ колони на сѫщата църква. На ново български той гласи:
„Въ лѣто 6738, индиктионъ 3, Азъ Иванъ Асенъ II, въ Христа Бога вѣренъ царь и самодържецъ на българитѣ, синъ на стария царь Асенъ, създадохъ отначалото тази църква и изписахъ до край въ името на Св. Четиридесеть Мѫченици, съ помощьта на които въ 12 лѣто отъ царуването си, въ която година се изписваше тоя храмъ, излѣзохъ на война въ Румания и разбихъ гръцката войска и самия царь Киръ Тодора взехъ въ плѣнъ съ всичкитѣ му боляри и всичката гръцка земя отъ Одринъ до Драчъ превзехъ и още и албанската и сръбската; a градоветѣ, които се намиратъ около Цариградъ и самия него, койтс градъ владѣеха франкитѣ, и тѣ се подчиняватъ подъ скиптъра на царуването ми, понеже нѣмаха другъ царь освенъ менъ и благодарение на мене прекарваха днитѣ си, защото Господъ бѣше така заповѣдалъ, понеже безъ него нито дѣло, нито дума се извършва. На него слава, въ вѣки, Аминъ.
Третиятъ паметникъ е житието на Св. Петка, [1] написано отъ Патриархъ Евтимий въ което се казва, че
„Иванъ Асень, синътъ на стария Асенъ е владѣлъ цѣлата Македонска область, гр. Сересъ, всичката Атонска гора и славния му градъ Солунъ и всичкитѣ му околности, цѣла Сърбия и Далмация до гр. Драчъ".
1. Вел. М., Чет., Октябрь, 14 день стр. 1021 —1042. — Журнал. Мин. нар. просвѣщ., Сп. Б. 1869 г., стр. 106—108, VII. — МСб., София, XII. 550—556. — П. Сырку, Нѣсколько замѣтокъ o двухъ произведеніяхъ терновскаго патр. Евтимія. Въ Сбор. статей по славенов. издан. учениками проф. В. И. Ламанскаго по случаю 25 лѣтія его уч. и проф. дѣятельности. Спб. 1883 г. стр. 352.
52
Четвърти паметникъ е грамотата, която е далъ Ив. Асенъ II на Дубровнишкитѣ търговци. [1] Ето и превода на самата грамота на новобългарски:
„Царството ми дава тази заповѣдь на любезнитѣ и всевѣрнитѣ търговци на царството ми отъ всичката Дубровнишка страна да ходятъ, кѫдето и да е по всичкитѣ области на царството ми, съ какъвто и да е товаръ, донасятъ ли го или го задигатъ или прекарватъ какъвто и да е товаръ или пристигатъ до каквато и да е земя или страна, или дойдатъ до Видинъ, или до Браничево или до Бѣлградъ или къмъ Търново и по цѣлото Загорие, или пристигнатъ до Преславъ или до Карвунската область или отиватъ до Крънската страна или въ Боруйската или въ Одринъ или въ Димотика или въ Арбанашката земя, или въ Солунъ, навсѣкѫде да си купуватъ и продаватъ свободно безъ всѣкаква пакость. По всичкитѣ страни на царството ми по градоветѣ и клисуритѣ да не имъ се запрещава, но да ходятъ и да си купуватъ и си продаватъ безъ стѣснение, като всевѣрни и любезни търговци на царството ми. А който имъ напакости въ каквото и да е или по клисуритѣ, или на тържищата или где да е противъ закона за митата, то нему да е известно, че той е противникъ на царството ми и не ще да има милость, но ще има да изтегли голѣмия гнѣвъ на царството ми. Асенъ царь на българитѣ и гърцитѣ".
Първото мнение, че Солунъ е билъ български, което се подържа отъ историцитѣ Г. Баласчевъ [2], Д. Чаракчиевъ [3], П. Евтимий, [4] От. Паисий [5] и др. се подкрепя отъ следнитѣ доводи. Двата паметника отъ тази епоха, надписа въ черквата на Св. Четиридесеть Мѫченици и житието на Св. Петка, тѣ ги свързватъ, понеже се допълняли по отношение на югозападната граница на България, въ която се включвалъ и градътъ Солунъ. Защото, ако последниятъ не е билъ подъ българска власть, щѣло това да бѫде изрично упоменато и въ двата паметника, какъвто случая е съ гр. Цариградъ и околностьта му, за който се казва,
1. Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей съ приложніемъ фотографическихъ снимокъ. Москва 1911 г.
2. Ив. Асенъ, господаръ на гр. Солунъ, въ Сп. Минало, II год., кн. 7—8, София 1903 г.
3. Вестникъ „Дневникъ", м. Септемврий, София 1913 год.
4. Житието на Св. Петка — Вел. М. Чет., 1-31 — 1032. — П. Сырку, Замѣтки, 352.
5. История словеноболгарская, 1862, стр. 37, издан. София.
53
че оставатъ въ чужди, латински рѫце. Въ полза на това твърдение се явявалъ и четвъртиятъ паметникъ, грамотата, дадена на дубровнишкитѣ търговци, въ която се споменявало вече като пунктъ въ българската територия и гр. Солунъ, та българския царь е ималъ правото да заповѣдва. Къмъ този доводъ се отнасяло и онова, което се твърди въ житието на Св. Петка, че авторътъ му, патриархъ Евтимий, лично е видѣлъ официални документи, — царь Асеновитѣ хрисувули въ Атонския манастиръ, въ които Солунъ е билъ въ всѣкакво отношение поставенъ подъ властьта на българския царь. Въ противовесть на горното, споредъ това мнение, всички останали твърдения сѫ безъ значение, защото тѣ произхождали отъ византийски източници, които не искали да признаятъ тѣзи исторически факти, защото съ това намалявали значението на своята родина отъ една страна, a отъ друга се явявали въ полза на българското племе, което тѣмъ е било много омразно. Това сѫ въ кратко доводитѣ на онѣзи, които твърдятъ, че Солунъ презъ време на царь Ив. Асенъ II е билъ напълно български.
Второто мнение, че Солунъ е билъ само васаленъ на българския царь Ив. Асенъ II, което се подържа отъ историцитѣ А. Василевскій [1], В. Златарски [2] и др. се подкрепя отъ следнитѣ доводи. Първо, тѣ свързватъ васалното положение на града Солунъ, съ онова на сръбскитѣ земи, за което изказватъ мнение, че трѣбва да разбираме онѣзи, за които още Калоянъ споменува въ защитителнитѣ си писма отъ притезанията на Маджарския кралъ, a тѣ сѫ били Бѣлградската, Браничевската и Моравската области. Това положение се обяснявало и съ факта, че тогава на сръбския престолъ стоялъ Ст. Владиславъ, който е билъ зетъ на Ив. Асенъ II, та благодарение на това последниятъ свободно се е разполагалъ въ земитѣ на първия. Такива случаи имаме доста много въ нашата история, гдето винаги по-слабиятъ се съюзявалъ съ по-силния за да може последниятъ да му гарантира свободата въ земитѣ му въ замѣна на неговото подчинение. Поради това и само въ такъвъ случай Ив. Асенъ II е могълъ свободно да се разполага съ земитѣ и властьта на своя зетъ, и да има дори смелостьта да подчертае това въ паметника, поставенъ
1. Болгарское патриаршество во время Ион. Асѣня ІІ, печатана въ Журн. Мин. Нар. Просвѣщ., Мартъ и Априлъ, Спб. 1885 г.
2. Лекции по българска история, София, 1910 год.
54
въ църквата на Св. Четиридесеть Мѫченици. Следователно споредъ двата паметника — надписа въ църквата и житието на Св. Петка, трѣбва да разбираме, че властьта на Ив. Асенъ II се е простирала само върху споменатитѣ по-горе земи, a не и за онези, които се намирали подъ властьта на Епирския деспотъ, защото въ противенъ случай изрично това щѣло да бѫде отбелязано въ въпроснитѣ паметници. Второ, по сѫщия начинъ трѣбва да си обяснимъ и васалностьта на Солунъ, който е билъ подъ властьта на Мануила, зетъ на Ив. Асенъ II, понеже е билъ жененъ за дъщеря му, известна подъ имената Мария или Бѣлослава. Трето, колкото се отнася до грамотата, дадена на дубровнишкитѣ търговци, обяснението се състои въ това, че Ив. Асенъ II е използувалъ само роднинскитѣ си връзки отъ една страна, a отъ друга — положението на Солунъ спрямо неговия скиптъръ, та е ималъ на своя страна съгласието на зетя си Мануила да бѫдатъ допуснати въ града дубровчанитѣ. Защото иначе не е могло да бѫде, тъй като Мануилъ се е наммралъ въ сѫщото васално положение спрѣмо дѣдо си както и Ст. Владиславъ. Четвърто, въ полза на това твърдение се явявалъ и надписьтъ въ църквата, въ който никакъ не се споменува за гр. Солунъ, че е билъ подъ пълна власть на Ив. Асенъ, защото той въ действителность е билъ вънъ отъ територията на България, която въ дадения случай е била представена съ ония земи, които сѫ били нераздѣлни отъ нея. Пето, колкото се отнася до житието на Св. Петка, обяснението се състои въ това, че Патр. Евтимий по чисто националистични съображения е трѣбвало да се изрази така, безъ да направи разлика между васалность и пълно подчинение, което може би и не го е добре разбиралъ. Въ всѣки случай това сѫ доводитѣ на второто мнение, споредъ което Солунъ е билъ презъ тази епоха васаленъ на българския царь Ив. Асенъ II.
Третото мнение, че Солунъ не е билъ нито български, нито васаленъ, подържано отъ историцитѣ Георги Акрополитъ [1], Папаригопуло [2] и др., се подкрепя отъ следнитѣ доводи. Първо, отъ византийското право е било известно, че само напълно самостоятелниятъ господарь е могълъ да се подписва съ червено мастило и да носи червени чизми. А Мануилъ е вършилъ точно това и следователно той не е могълъ да бѫде нито подчиненъ, нито васаленъ. Второ, сѫщото се отнасяло и
1. История — въ руски преводъ, Спб. 1865, гл. 24 и следв.
2. Ἱστορια ἑλληνικοῦ ἔθνος, 1853 стр. 100-101.
55
до деспотската титла, за която трѣбва да забележимъ, че „василевсъ" той не се е наричалъ и никой не е могьлъ въ тая епоха да носи тази титла, защото тя се е индифитицирала само съ владѣтеля на Цариградъ. За примѣръ може да ни послужи епирскиятъ господарь, който е билъ самостоятеленъ, но не е носилъ титлата „василевсъ", защото въ дадената епоха той не е билъ свързанъ съ господството на Цариградъ и византийската империя. Трето, известно е, че византийцитѣ по никакъвъ начинъ и въ никоя епоха не се съгласявали да дадатъ титлата „василевсъ" на български господарь, който дори и да е господствувалъ надъ самитѣ тѣхъ. Четвърто, колкото пъкъ се отнасяло до грамотата на дубровнишкитѣ търговци обяснението се състои въ следното: понеже Ив. Асенъ II е владелъ всички земи около Солунъ та хинтерландътъ му е билъ извънредно малъкъ, a градътъ безъ него рискувалъ да страда, затова Мануилъ се билъ съгласилъ съ искането на царь Асена, да се позволи достѫпъ на дубровчанитѣ и въ неговия градъ, за да го спаси отъ търговски загуби. Специаленъ договоръ за случая той не ще да е направилъ, понеже нѣмалъ възможность, тъй като е билъ заетъ съ вѫтрешни уредби на господарството си. На това мнение историцитѣ се позоваватъ повече, защото първоизточника е билъ най-близъкъ до тѣзи събития и дори въ сравнение съ останалитѣ източници той напълно се съгласява и схожда. Пето, въ полза на това говорѣлъ и надписътъ въ черквата Св. Четиридесеть Мѫченици, въ който за Солунъ не се споменава абсолютно нищо; когато напротивъ, ако бѣше превзеть отъ Ив. Асенъ II това непременно е щѣло да бѫде отбелязано, защото за владичеството на Солунъ въ продължение на нѣколко вѣка сѫ се водили голѣми борби, заради което той е представлявалъ за външната политика на българитѣ твърде цененъ обектъ.
Това сѫ въ кратко доводитѣ на третото мнение. Нека сега направимъ и върху тритѣ мнения единъ критически разборъ, за да установимъ кое отъ тѣхъ е исторически най-правдоподобно. Преди всичко не може да се подържа че Солунъ е билъ български само възъ основа на свидетелството на грамотата на Дубровнишкитѣ търговци и на житието на Св. Петка защото първиятъ документъ е издаденъ за чисто търговски облаги, въ които абсолютно никакъ не се държи смѣтка за владичеството на града, a вториятъ е пресиленъ въ желанието на автора да се покаже значението на българската мощь.
56
Нѣщо повече, никой отъ източницитѣ на тази епоха не подчертава мисъльта, че градътъ е билъ български. Напримѣръ въ паметника отъ черквата Св. Четиридесеть Мѫченици името на гр. Солунъ не фигурира, когато това е трѣбвало да стане, както е случаятъ съ Цариградъ за който се говори ясно и недвумислено. A известно е, че значението на Солунъ е било за българитѣ тъкмо такова, каквото и на Цариграръ, и че при единъ благоприятенъ успѣхъ сигурно щеше да се спомене за него поне въ единъ български документъ отъ политическо значение. Не само това, a още щѣше да се забрани на Мануила да върши действия, какъвто е въпросътъ за политическата кореспонденция между него и папата, които го характеризиратъ като самостоятеленъ господарь въ известна степень. По-приемливо и по правдоподобно е второто мнение, което твърди, че града Солунъ е билъ васаленъ на българския царь Ив. Асенъ II. Преди всичко въ надписа на Св. Четиридисеть Мѫченици не се отбелязва нищо за Солунъ, защото въ него фигуриратъ само напълно завладѣни области, a Солунъ, като васаленъ, е оставалъ вънъ отъ територията на България. Патриархъ Евтимий, като се е възползувалъ отъ обстоятелството, че само Цариградъ е споменатъ, макаръ и градъ вънъ отъ България, въ грамотата на дубровнишкитѣ търговци, бърза да потвърди, дори съ лично засвидѣтелствуване, че Солунъ е билъ български, безъ да разбира значението на васалностьта [1]. А грамотата на дубровнишкитѣ търговци допълва изцѣло мисъльта, че Солунъ е билъ васаленъ. Защото споредъ източницитѣ е известно, че въ Солунъ се е настаниль епирскиятъ деспотъ, безъ да е отбелязано, че градътъ е билъ български или че той живѣе въ чуждъ на деспотството си градъ. Щомъ това, е така, българскиятъ царь е могълъ да издава грамоти, подобни на дадената на дубровнишкитѣ търговци, ако Солунъ му е билъ васаленъ. Трѣбва да отбележимъ и този фактъ, че Мануилъ затова се е наричалъ „деспотъ", защото положението му въ политическо отношение е било въ зависимость отъ българския царь, защото иначе, той е щѣлъ да си запази правото да се нарича „василевсъ", тъй като отъ никѫде не можемъ да черпимъ сведения, че това име се е свързало само съ владичеството на Цариградъ. Напротивъ титлата „василевсъ" е била
1. Б. Пеневъ, Паисий Хилендарски (историко-литер. студия), Вж. Пер. сп. София, 1910. кн. 71. стр. 7-J7.
57
винаги свързана само съ византийската империя, която въ тази епоха е сѫществувала и естествено е, че и тая титла е могла да се употрѣблява.
Че Солунъ е билъ васаленъ на Ив. Асенъ II, се потвърѫдава и отъ следния исторически фактъ [1]. Когато Ватацесъ е билъ въ Лампсакъ заедно съ Ив. Асенъ II стигнали до тѣхъ оплаквания, които произлѣзли отъ стълкновение между търновския патриархь и цариградския относно назначението на епископъ въ града Солунъ. Двамата царе следъ като размѣнили мисли, относно духовното минало и политическото положение на града и като взели предъ видъ тогавашното положение, решили да освободятъ солунския епископъ и постановили, щото при рѫкополагането да се пита цариградския патриархъ. По силата на това постановление тогавашниятъ епископъ въ Солунъ е билъ сваленъ, понеже е билъ рѫкоположенъ безъ знанието на цариградския патриархъ. Отъ този фактъ е явно, че и при уреждане на духовнитѣ дѣла въпросътъ е трѣбвало да се разрешава и съ постановление отъ българския царь, което потвърѫдава, че действително последниятъ е ималъ известна власть върху Солунъ. А ако Солунъ е билъ напълно подчиненъ, както твърдятъ подръжницитѣ на първото мнение, нѣмало е да става нужда да се дава оплаквание до двамата господари, a най-малко пъкъ Ив. Асенъ II е щѣлъ да се съгласи да отстѫпи единъ свой градъ на чуждъ духовенъ началникъ при наличностьта на български патриархъ. Почти сѫщото може да се каже и за мнението, което подържа, че градътъ не е билъ български, защото тогава е нѣмало нужда да се пита българскиятъ царь, относно епископа. A колкото се отнася до правото на Мануила да се подписва съ червено мастило и да носи червени чизми, трѣбва да забележимъ, че това той е трѣбвало да върши, защото своето положение, като деспоть, той го е схващалъ и като господарь съ известна самостойность, та е могълъ съ право да се разпорежда съ господарството, стига това да не е било въ разрѣзъ съ политиката на неговия сюзеренъ, какъвто е случая и съ кореспонденцията мy съ патриарха. Съ тѣзи си разяснения потвърѫдаваме и допълняме второто мнение, като сѫщевременно категорически отхвърляме и последното мнение, което подържа че Солунъ не е билъ нито подчиненъ,
1. Ватопедское сказаніе, съобщено отъ Преосвещеникъ Порфирій въ „Первое путешествіе по Меонѣ. Вж. „Востокъ Християнскій” т. I. 40 и 17 (В. Василевскій, цит. съч. стр. 21).
58
нито васаленъ. Възъ основа на чисто научнитѣ исторически източници се дохожда до неспоримото положение, че при Иванъ Асенъ II областьта Тесалия и градътъ Солунъ заедно съ малкия му хинтерландъ сѫ образували „деспотия" подъ неговъ протекторатъ, оставена да се управлява отъ Мануила, брать на Тодоръ Комненъ и зетъ на Ив. Асенъ II. Това заключение по отношение на владението на Солунъ се потвърѫдава още и отъ сведенията, които имаме за югозападната граница на България презъ времето на Ив. Асенъ II, която е почвала отъ устието на р. Дѣволъ, вървѣла е по обратното течение право къмъ р. Вардаръ, северно отъ Костуръ, Острово, Воденъ, пресичала е р. Вардаръ на северъ отъ Солунъ, отъ гдето е слизала къмъ устието на р. Марица при Еносъ по р. Екрене, южно отъ Българофигонъ, Аркадиополисъ, Месина, та е стигала до Мидия на Черно-море. [1]
Следъ смъртьта на Ив. Асенъ II на българския престолъ идвать слаби и неспособни царе, които не само че не сѫ могли да задържатъ завещанитѣ имъ земи, a напротивъ сѫ ги изгубили, a не следъ много години довели държавата подъ чужда власть. Единственъ по-забележителенъ български царь отъ тази епоха е билъ Михаилъ Шишманъ, който е направилъ опитъ да осигури владичеството надъ югозападна Македония, една отъ най-важнитѣ части на Балканския полуостровъ, защото, както видѣхме, тя е хинтерландъ на Солунъ. Обаче при гр. Велбуждъ въ 1330 година [2] той бѣ разбитъ отъ сърбитѣ, които отъ тази година вече взеха предимство на Балканския полуостовъ, a българитѣ отстѫпиха до като въ 1393 година цѣлата имъ държава, България, бѣ покорена и влѣзе въ предѣлитѣ на турската империя. [3] Съ това българитѣ се простили съ политическата си свобода, a заедно съ това и съ идеята за владичество надъ Солунъ. Но поради търговскитѣ връзки, които има тоя градъ съ земитѣ на северъ отъ него и съ народа, който ги населява, въ ново време пакъ връзкитѣ между българитѣ и Солунъ се засилиха. Обаче безъ своя български хинтерландъ и сега Солунъ мѫчно ще вирѣе като голѣмъ пристанищенъ градъ.
1. Ст. Стефановъ, цит. съчинение стр. 25. — Д. Ризовъ цит. съч. стр. 20, карта 14.
2. К. Иречекъ, цит. съч. стр. 387. — Ст. Станоевић, цит. съч. стр. 133.
3. К. Иречекъ, цит. съч. стр. 450.