4. Народното пробуждане въ Боймѝя [1]
Отъ Хр. Шалдевъ
- Народни будители. Архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ Кониковски. Преводъ на евангелието на боимско наречие
- Гумендже, центъръ на борбата съ патриаршията
- Изгонване на гръцкия владика отъ черквата и оформяването на българитѣ въ отдѣлна община
Боймия представлява уединена планинска долина — старитѣ кервански пѫтища за голѣмитѣ македонски градове Солунъ-Воденъ-Битоля-Охридъ, Солунъ-Велесъ-Скопье, Солунъ-Сересъ-Неврокопъ-Банско отстоятъ далече отъ нея. Поради това тя не е била посещавана и отъ пѫтешественици. Нейното значение още въ най-старо време, презъ срѣднитѣ вѣкове и въ ново време е било предимно стратегическо. Тя е била тилна позиция на Филиповата столица — Пела, и тукъ, въ с. Горгопикъ, по предание се пазѣла хазната му, отъ тукъ Филипъ II и Александъръ Велики сѫ вербували своитѣ най-добри конници и прашници. Сѫщото значение тя е имала за славянскитѣ племена — сагудатитѣ и войницитѣ въ нападенията имъ противъ Солунъ. Тукъ потомцитѣ на Евриносъ бей, завоевателя на ю. Македония, сѫ държали своята бойна сила, която се състояла отъ добре въорѫжени конници, стотина души отъ които е трѣбвало да бѫдатъ добре бронирани и модерно въорѫжени. Най-после, отъ тукъ презъ Паякъ планина, която чрезъ северния си склонъ Скриена се съединява съ Кожухъ и Нича планина, се навлиза незабелѣзано въ Мегленъ и Горна Боймия, въ Тиквешко, Мориевско и въ Пелагонийското поле. При това, както е известно, 30% отъ населението ѝ презъ турското робство бѣ чифлигарско, бейоветѣ на което съ малки изключения сѫ държали страната на официалнитѣ религиозни представители на раята — на гръцкитѣ владици и тѣхнитѣ намѣстници. Тѣзи последнитѣ презъ течение на нѣколковѣковното турско робство, особено презъ XVII и XVIII вѣкове, за да разширатъ етническия хинтерландъ на Солунъ, отъ гдето сѫ действували за елинизирането на Македония, положили всички усилия, за да измѣстятъ отъ черквитѣ и училищата българската книга и да я замѣстятъ съ гръцка, както и да закриятъ всички други просвѣтителни огнища и на тѣхно мѣсто да издигнатъ гръцки такива. При
1. Вж. за Боймѝя въ Мак. Пр. год. VI. Кн. 1 стр. 49 нат.
51
все това дългогодишното двойно робство не можа да заличи напълно националното съзнание на боимскитѣ българи, и въ Боймия то се прояви твърде рано. Въ една дописка отъ Солунъ до в. „Дунавски лебедъ" (25. X. 1860 г., бр. 44) дописникътъ Кирякъ Дражиловецъ пише:
„Голѣма жялость чувствувамъ кътy не познавамъ български писменъ язикъ, ако и да съмъ чистъ българинъ. Преди десятъ и више години съмъ ся установилъ въ тойзи градъ (Солунъ) и имамъ печатница, въ коя печатахъ сички за въ училище потрѣбни елински книги. Но защото, както бѣ праведно, съдействувахъ да искатъ кукушки българи епископъ българинъ Партения, гърци, a най-паче чорбаджии имъ, ведно съ Солунски и Воденски митрополитъ подействуваха чрезъ тукашний (Хюсни) паша, та ми преди шесть месеци затвориха печатницата и сега съмъ останалъ само съ една книгопродавница. . . Гърци, подпомагаеми отъ свещенства си, нападватъ силно на българи, защото тии справедливо искатъ развитие матернаго си язика. Както казахъ, ако и да не познавамъ писмено тойзи язикъ, обаче отдавна съмъ почналъ да говоря за разпространение му между българамъ. Защото българския язикъ улѣкчава твърде много изучение елинскаго и, ако бѣхъ родомъ гръкъ, сѫщо тѣхъ да проповедвамъ и да говоря."
Отъ тая дописка се вижда, че националното съзнание на дописника, който е родомъ отъ село Държилово (Воденска епархия), е будно, както е било будно и на българитѣ отъ сѫщата и съседната Полянино-кукушка епархия, които „справедливо искатъ развитие матернаго си язика".
Обстоятелствата, които сѫ подържали националното самочувство y боимскитѣ българи презъ течението на многовѣковното турско робство и сѫ способствували за изблика му презъ срѣдата на миналия вѣкъ, сѫ били: 1. битовитѣ обичаи, пѣсни, приказки и игри, които ревниво сѫ били пазени отъ населението до последно време презъ това иго; 2. привилегиитѣ, които сѫ имали жителитѣ отъ четиритѣ „вакъвски" села въ Боймия — Гумендже, Крива, Баровица и Църна-рѣка; 3. наличностьта и подържането на метоха „св. Георги" въ Гумендже, гдето управителитѣ му сѫ били монаси отъ Зографския светогорски манастиръ, a тѣзи управители-калугери, които населението е наричало духовници, сѫ извършвали службитѣ въ метоха на
52
славяно-български езикъ; 4. близостьта на Солунъ, гдето презъ първата половина на миналия вѣкъ бѣха основани една следъ друга българскитѣ печатници на архимандритъ Теодосий Синаитский (1831—1839 г.), на Кирилъ Пейчиновичъ (1840—1843 г.) и на Кирякъ Дръжиловецъ (1845—1852 г.) и гдето деятелитѣ на българского възраждане по-късно при направата на желѣзнопѫтната линия Солунъ-Скопье имаха по-голѣма възможность по-често да сесрѣщатъ по търговскитѣ си дѣла и да размѣнятъ мисли по народнитѣ въпроси зa цѣла Македония.
При първитѣ още явни прояви на. национално пробуждане на българитѣ отъ южна Македония гръцкитѣ владици сѫ прибѣгнали къмъ всички простени и непростени срѣдства съ цель да спратъ това пробуждане. Както се оплаква Кирякъ Държиловецъ, печатницана му била затворена отъ гърцитѣ, допустимо е и изгарянето на печатницитѣ на Теодосий Синаитски и на Кирилъ Пейчиновичъ да е тѣхно пъклено дѣло. Въ друга една дописка до в „Дунавски лебедъ" (1861 г., бр. 24) дописникътъ, кукушанецъ, на простъ български езикъ пише:
„Ви явувамъ, господине, за нашитѣ работи, шо са праватъ отъ гърци фанариоти... Тии (т. е. солунския, воденския и стружкия владици) са печалятъ сосъ нашитѣ гъркомани да на погърчатъ. Ние, брате мой, не знайме, на що ке запре нашата работа, оти на лошо сме на това време, оти сосъ правителството на мизивирлидисатъ (клеветата). Ги лъжатъ сиромаси и печати имъ зематъ, какъ шо сакатъ они. Брате мой, това да го известишъ во вестникутъ твой."
Борбата за родна черква и школо съ гръцката патриаршия и нейнитѣ органи отъ година на година се е усилвала и изостряла, и понеже гръцкитѣ владици си служили съ правителствени хора и влиятелни турци, съ груби и непочтени срѣдства срещу българитѣ, то нѣкои отъ последнитѣ отъ Ениджевардаръ, както и кукушани, били принудени да приематъ унията, която е задоволила тѣхнитѣ въжделения на националното имъ самочувство: да иматъ български училища и национална църковна иерархия — духовенство, както и богослужението въ черквитѣ да се извършва на славяно-български езикъ. Редакцията на в. „България" (1862 г., Цариградъ) между другото по тоя въпросъ пише:
„Имаме предъ очи копията на едно прошение, проводено до началника на българската патриаршия (разбирай униатската б. н.) и подписано
53
отъ 115 фамили българи отъ воденската епархия жители на Енидже-Вардаръ, които молятъ българската патриаршия да ги припознае за свои чада и да имъ прати единъ духовенъ и народенъ упрзвитель."
За такъвъ съ ферманъ отъ Високата Порта е билъ изпратенъ попъ Димо, който бѣ занесьлъ прошението въ Цариградъ. Сѫщиятъ, следъ като пристигналъ въ Солунъ, взелъ съ себе си и „единъ български учитель", който на първо още време записалъ 30 ученика, които обучавалъ въ частна кѫща. Униатското училище въ Енидже-Вардаръ сѫществуваше до междусъюзничаската война и служеше за поддържането на националното самочувство срѣдъ гражданитѣ, една часть отъ които презъ 80-тѣ години на миналия вѣкъ се обявиха за екзархисти и отвориха българско училище и параклисъ въ града. Въ една дописка до в. „Македония" (1867 г. бр. 38) доггисникътъ, униятъ, между другото, при поставено мото на дописката си: „Дека е текло вода, пакъ ке тече", възторжено пише:
„Отъ солунскиятъ народенъ изворъ текло е просвѣтлението на българитѣ! отъ охридскиятъ священноначалнический престолъ текло е толкова време христианското утешение и науколюбие. . . Тия вситѣ извори народни отъ злобна рѫка похлупени или отъ течението на работитѣ са таели покрити и никой не смѣялъ, a повеке въ сегашнитѣ времена, да подбутне похлупката, ако и да билъ напълно увѣренъ, че подъ тая похлупка се таила цѣла златна надежда на златно будуще татковинско. Толку годишното неучение и простота до толку бѣше съборило духътъ на македонскитѣ българи, щото като обаяни ся пазяха народни мисли да споменатъ, колку повеке да приематъ и да се захванатъ за народниутъ изворъ. . . И колку, обаче, да бѣха духомъ паднати, колкото гоненията, клеветитѣ и безчинствата на враговетѣ да противодействуваха на общото добро, по Божие промишление, при вситѣ тия несгодни обстоятелства само на Ениджевардарци бѣше предписано да свалятъ булото на двоеличието, да отхлупятъ дерзновено со юнашка и решителна рѫка изворътъ и да пуснатъ водата народна по браздата на еднородцитѣ си, кои като смаяни отъ радость останаха."
Българитѣ отъ Боймия, обаче, не се подадоха на унията. Борбата съ гръцкия митрополитъ за извоюване на родно школо и черква тѣ водиха направо и безстрашно не напускайки праотеческата си вѣра — православието, къмъ която сѫ силно привързани, и
54
воденскиятъ митрополитъ Никодимъ въ тая борба е билъ принуденъ да отстѫпи. Той „кату слуша(лъ), че българи ще добиятъ свои священоначалници, ся приготвилъ да ся учи български" (Дунавски лебедъ, 1861 г. бр. 38), та сериозно не се противопоставялъ на исканията на българитѣ отъ епархията му, щото при богослужението да се четатъ нѣкои молитви, апостолътъ и евангелието на славяно-български езикъ, както и да се отворятъ български училища, като на назначаванитѣ учители само е правилъ спънки и неприятностнч. Никодимъ е билъ родомъ отъ Воденъ и по произхождение билъ българинъ, та поради това ще да е държалъ такъво поведение къмъ пробудата на населението въ епархията му.
Народни будители
Българитѣ отъ Боймия въ борбата си, която сѫ водили съ гръцката патриаршия за извоюване родна черква и школо, излѫчиха изъ своята срѣда достойни дейци-будители, първо мѣсто между които заема Архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ.
За него кратки сведения дава покойния А. П. Стоиловъ. [1] Къмъ казаното отъ последния ще прибавя това, което съмъ можалъ да узная отъ негови роднини, за да стане портретътъ на тоя заслужилъ македонски българинъ — народенъ будитель по-пъленъ.
Архимандритъ хаджи Павелъ Граматиковъ е родомъ отъ чифлигарското село Кониково, Гумендженско, воденска епархия, но въ коя година е роденъ, не е известно. Знае ce, че той е отъ рода на Граматиковци отъ сѫщото село и че още младъ заедно съ по-голѣмата си сестра е останалъ крѫгълъ сиракъ. Като такъвъ той е билъ прибранъ отъ чича си и заедно съ съвръстника си братовчедъ е пасълъ овцитѣ на чича си. Вече доста възрастенъ той узнава, че сестра му е била грабната отъ сеймени арнаути и потурчена. Това младиятъ Павелъ не е можалъ да понесе и го взима, като божие наказание, та единъ день обажда на братовчеда си, че напуска родното си село и заминава за Света-гора да се покалугери и да се моли за грѣховетѣ свои и на сестра си. Въ кой именно светогорски манастиръ
1. А. П. Стоиловъ, „Български книжовници отъ Македония”, стр. 28—30, ч. 1 1922 г. „Общъ Подемъ". кн. XII, 1917 г.
55
той се е настанилъ и колко време тукъ е престоялъ, сѫщо не е известно. Навѣрно, той е постлшилъ въ нѣкой гръцки манастиръ, защото виждаме, че владѣе гръцко четмо и писмо както и гръцкия езикъ въ съвършенство. Отъ Св. Гора после той заминалъ за Иерусалимъ, гдето е получилъ духовенъ чинъ архимандритъ, както и титлата хаджия. По-късно той заминалъ въ Русия, отъ гдето се върналъ съ нѣколко такъми черковни свещенически одежди, единъ отъ които подарилъ на черквата въ родното си село Кониково, отъ гдето гръцкиятъ воденски владика ги прибралъ за себе си, a другъ — на черквата „св. Богородица" въ Гумендже.
Презъ 50-тѣ години на миналия вѣкъ архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ станалъ протосингелъ на Иерусалимския патриархъ, на когото управлявалъ метоситѣ и имотитѣ му въ Македония, като за седалище си избралъ гр. Солунъ. Близкото му познанство съ Иерусалимския патриархъ Кирилъ е позволило на х. Павелъ Граматиковъ да освѣтли своя кириархъ правилно съ характера на гръцко-българската църковня разпря, та по-късно, когато цариградскиятъ помѣстенъ съборъ обяви българитѣ и българската черква за схизматическа, патриархъ Кирилъ се резервиралъ по това решение.
Въ качеството си на представитель и пълномощникъ на Иерусалимския патриархъ х. Павелъ Граматиковъ не се е задоволилъ само съ управлението на метоситѣ и имотитѣ на патриархата, a сѫщевремено той се предалъ на широка народополезна дейность, съ която се стремилъ духовно да издигне своитѣ сънародници, като се сдобиятъ съ родна черква и школо. За тази цель той е посетилъ нѣколко пѫти родното си село Кониково и Гумендже, като е съветвалъ съотечественицитѣ си да не се подаватъ на гръцкитѣ лукавства и хитрости, a да обичатъ своя езикъ и родъ. Тогава х. Павелъ донесълъ за черквитѣ въ родното си село и Гумендже по една плащаница съ славянски надписи — руска изработка, a край селото построилъ хубава чешма, която и до 1913 г. се именуваше „Хаджи Павлева-Кониковска чешма", при която пѫтницитѣ при дългия пѫть отъ Солунъ за Гумендже и обратно се спираха за почивка и водопой. Подъ предлогъ, че е искалъ да се срѣща и види съ свои събратия калугери отъ Гумендже, каквито били Икономъ Камче, о. Харалампий Айдариновъ, о. Чаковь и др., той е посещавалъ града, гдето се срѣщалъ съ
56
по-виднитѣ граждани, на които е говорилъ за народнитѣ работи и ползата да си отворятъ българско училище, a въ черквата да се служи на славяно-български езикъ. Тогава той издигналъ въ Гумендже новия, третия метохъ „Св. Троица", подведомственъ на Иерусалимския патриархъ. Неговиятъ зовъ за откриване на български училища билъ чутъ отъ съотечественицитѣ му, като презъ 1866 г. въ Гумендже било открито отъ о. Харалампий Айдариновъ, духавникъ на Зографския метохъ „Св. Георги" българско училище. По негова инициатива презъ сѫщата 1866 г. се открило българско училище и въ гр. Солунъ, като за подръжката му обещалъ да внася ежегодно по 1000 гроша.
Въ желанието си да бѫде повече полезенъ на своя народъ, да може интуитивното национално съзнание y сънародницитѣ му да стане съзнателна идея и идеалъ и за да може тя да се разпространи по-бърже между широкитѣ народни маси и духовенството, архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ решилъ да преведе евангелието на мѣстното боимско наречие, което е почти едиакво за всички българи отъ южна Македония. И, за да може преведеното евангелие да бѫде четено отъ всички свещеници въ южна Македония, които тогава сѫ знаели само гръцкото четмо, превода си той написалъ съ гръцки букви, съ каквито и го отпечаталъ презъ 1852 г. въ Солунъ въ печатницата на Кирякъ Дръжиловецъ. Това той направилъ, навѣрно, още и по съображения, щото неговото дѣло да не бѫде преследвано отъ гръцкитѣ митрополити още въ самото му начало. Заглавието на евангелието сѫщо било отпечатано съ гръцки букви и гласи:
„Евангелие на Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа сега ново написано на бyгaрски езикъ за сека неделя отъ година на година по редъ. Преписано и диортосано отъ мене Павелъ, монахъ Божигробски Протосингелъ, родомъ воденска (епархия) отъ село Кониково. Солунъ стампа Кириакова Държиденъ 1652 г.”
Съ този си трудъ х. Павелъ Граматиковъ изпъква и като български книжовникъ. За съжаление х. Павелъ не е можалъ да отпечати цѣлия си преводъ, a само четиритѣ евангелия за тритѣ дни на свѣтлото Христово възкресение: за първия день, за второто възкресение презъ сѫщия день, за свѣтлия понедѣлникъ и свѣтлия вторникъ. Едно отъ тѣзи евангелия покойниятъ А. П. Стоиловъ ни дава въ брошурата си „Български книжовници
57
отъ Македония" стр. 29. Преводътъ на евангелието е интересенъ, понеже е направенъ на боимско наречие и едно отъ четиритѣ евангелия тукъ предаваме изцѣло, като езикословенъ материалъ, отъ който се вижда, че ю.-македонскитѣ наречия нѣматъ нищо общо съ сръбския езикъ, a сѫ чисто български наречия. To е следното:
„Пунидéлникъ на велѝкденъ отъ Иоàнна.
Бòга нѝкуй нèкой пѫ̀ть не гỳ видè. Единурòдниутъ Си́нь що е уфъ пàзвата на тàткутя онъ гу разрèче. И вòа е мартерѝята на Иоàна кòга пущѝа чифỳтиту утъ Иерусалѝмъ пòпуве и леви́те да го пѝтатъ; ти кой си: и исповедà и не се утфърли, мартирисà и рече òти не сумъ азъ Христòсъ. И го попитàа, що си: Санкѝ Илѝя ли си ти; и веле, не сумъ. Профѝтутъ ли си; и отговорѝ, не. И му велятъ кой си; санкѝ да дàдиме каршилъ̀къ на тѝа дèка на пущѝа. Що вèлишъ за ради себе си; Речè, язъ сумъ глàсутъ на тоа дèка вѝка внàтре уфъ пустѝни: исправèте пѫ̀тутъ Господѝнуфъ, какъ рèче Исáйе профѝтутъ. И пущèните беа утъ фарисèйте. И гу питàа и казàа, защò кòга такà ỳбо кръ̀стишъ кàту не си ти Христòсъ, нито Илѝя, нѝто профѝтутъ. Иоàннъ отговорѝ и рече: àзе кръ̀стамъ ỳфъ вода, ама тòа що вѝе не гу познàвате, вòа е що ѝде пу мене. Тòа що са чѝни предъ мèне, на тòа що азе не сумъ достòенъ да утвъ̀рзамъ рèменутъ на скорната му. Вѝя са чинѝа на Витаварàкъ на Иоàнна тàму дèка Иоàннъ Кръ̀стеше".
Преведеното отъ х. Павелъ Граматиковъ евангелие, както съобщава А. П. Стоиловъ, послужило за прототипъ на рѫкописното недѣлно евангелие отъ 1856 г., което било написано въ с. Кулакия (Солунско) пакъ съ гръцки букви отъ Евстатий Киприади.
Презъ 1866 г. архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ напусналъ протосингелската длъжность при Иерусалимския патриархъ и се заелъ съ жива апостолска дейность средъ сънародницитѣ си отъ воденската епархия и заминалъ за гр. Воденъ. Тукъ той заедно съ мѣстнитѣ българи отнелъ отъ гърцитѣ черквата „св. Врачъ", въ която за първъ пѫть презъ 1866 г. се отслужила литургия на славянобългарски езикъ. [1]
1. Отнимането на черквата е станало по предварително обмисленъ планъ отъ нѣколцина воденски първенци, начело на които стоялъ Гого. За тая цель тѣ сѫ наредили въ опредѣления праздниченъ день всички българи при даденъ знакъ да се събератъ въ двора на черквата и да не я напускатъ, до като не се отслужи литургия отъ тѣхния духовенъ вождъ х. Павелъ. Въ уречения день презъ пощьта стареитѣ накарали учащия се въ гръцкото училище младежъ Тръпко Шалдевъ, отъ Гумендже, да забие приготвени по-рано голѣми гвоздеи по стената на черквата, по които, следъ като се изкачилъ до стенния прозорецъ, съ вѫже се спусналъ вѫтре въ черквата и отворилъ входнитѣ ѝ врати. Следъ това народътъ нахлулъ въ черквата, a х. Павелъ почналъ да извършва утреннята и литургията на славянобългарски езикъ. Голѣма часть отъ народа останалъ въ черковния дворъ, защото черквата не го е побирала. Когато владиката узналъ, че въ черквата св. Врачъ българитѣ служатъ литургия на славянобългарски езикъ, явилъ се предъ мѣстнитѣ власти и поискалъ изгонването на българитѣ отъ черквата и предаването ѝ нему. Пристигналата въ черковния дворь полиция, обаче, не е била допустната отъ народа да влезе въ черквата, като ѝ било заявено да не безпокои богомолцитѣ, до като извършватъ религиозната си служба. Стражаритѣ останали въ черковния дворъ, до свършването на литургията.
58
Събитието отъ 1856 г., което се извършило въ Воденъ, като епархийски центъръ, е било епохално за цѣлата епархия и Боймия, тъй като Воденъ е епархийски центъръ и на Боймѝя. Поради това митрополитъ Никодимъ наредилъ да се изключи отъ гръцкото училище младежътъ Тръпко Шалдевъ, който е отворилъ входнитѣ врата на черкзата, толкозъ повече, че той билъ вече известенъ, какво нѣколко първенци отъ Гумендже, между които е билъ и бащата на поменатия младежъ, се отказали отъ патриаршията и сѫ отворили българско училище въ града. Сѫщевременно той насочилъ всички свои стрели противъ х. Павелъ. За последния стоенето му въ Воденъ било невъзможно и, за да изгуби диритѣ си отъ озлобения владика и първенцитѣ гъркомани, по съвета на първенцитѣ българи заминалъ въ северна Македония, гдето се настанилъ въ Лѣсновския манастирь на Осогово край Кратово и останалъ тамъ като игуменъ на манастиря три години, до май 1870 г. Презъ това време х. Павелъ Граматиковъ и тукъ е проявилъ широка обществена дейность, та гражданитѣ отъ Кратово, Паланка и Щипъ сѫ искали всички да го привлѣкать на своя страна, за да имъ стане духовенъ началникъ, председатель на общинитѣ имъ. Той не забравялъ и воденчани, съ които е билъ въ общуване чрезъ хора и писма. Но и тѣ милѣели за своя бившъ председатель и уважаванъ отъ всички българи въ града, та презъ 1870 г. общината съ писмо го кани да дойде
59
въ Воденъ и да заеме отново председателското мѣсто на общината. Писмото на воденската община ни разкрива чувствата на воденчани къмъ х. Павелъ Граматиковъ както и състоянието на духоветѣ на населението въ цѣлата епархия, поради което го привеждаме изцѣло. То гласи:
„Отъ миналата година мелодичний ви съ насъ разговоръ никой пѫть не сме забравили, нъ даже усердно сѣяли и е до толкова уякналъ и пространенъ коренъ хвърлилъ, гдето то е по цѣлата епархия въ силното си цвѣтуще състояние и той самийтъ винитель е за народното ни чюство и съзнание. Тисяща, тисяща благодарения отдавами Всевишнему, задето ни е удостоилъ съ таковъ, каковъ що сге вий достоенъ съотечественикъ отецъ, който самоотвержено ся подвизавалъ и подвизава и е станалъ самоволна жертва за развитието на дълбокозаспалото свое отечество, кое, обаче, сега е въ съвършенно състояние да познава благодетеля свой. Жали само дето го гледа отъ далеко! Вдигнаха я всичко крепко! Никодима изгонихми и новийтъ владика сподействувахме да не му дойде бератъ и да чака часътъ, въ който ке му дюхнимъ. . . Нѣма нищо боязнено! Стига да тя угнетява чуждината! Прииди и успокойся отъ голѣмитѣ си трудове въ широкоотворенитѣ ни сърдца. . . Изпълнете това наше желание" (вж. въ Народ. етнографски музей, инв. № 157).
На писмената покана на воденчани х. Павелъ Граматиковъ се отзовалъ благоприятно и презъ м. юний 1870 г. той отново пристигналъ въ Воденъ, гдето му било дадено председателското мѣсто въ общината. Заедно съ воденчани населението отъ цѣлата епархия се радвало за неговото връщане, a най-вече това отъ родната му Боймѝя. А солунскитѣ българи, завиждайки на воденчани за достойния имъ председатель, молили х. Павелъ по-често да посещава града имъ, за да му се радватъ и тѣ и да слушатъ неговитѣ мѫдри слова и съвети.
На следната 1871 г., обаче, на х. Павелъ Граматикътъ се наложило да напусне Воденъ. Българското население отъ Пелагонийската епархия по това време бѣ подало колективна молба до високата Порта и Екзархията да се назначи за епархията имъ български митрополитъ. По настояване на българскитѣ архиереи въ Цариградъ х. Павелъ е трѣбвало да замине за Битоля, на първо време за председатель на общината, a после да бѫде избранъ за митрополитъ, за което както битолската, така и прилѣпската община били уведомени. Преди обаче
60
да замине за Битоля, х. Павелъ се отбилъ въ родното си село, за да се види съ роднинитѣ и съселянитѣ си и да имъ даде съвети и опѫтвания по народнитѣ работи. Тукъ населението отъ селото му и близкитѣ села го посрещнало като „владика", направило му блѣскавъ приемъ и му устроило народно угощение, следъ което си заминалъ. Но по пѫтя отъ Кониково за Битоля х. Павелъ внезапно заболѣлъ и се поминалъ въ с. Въртокопъ, гдето задъ олтаря на селската черква почиватъ тленнитѣ му останки. Така завършилъ своята обществена дейность архимандритъ х. Павелъ Граматиковъ Кониковски. Неговото дѣло, което бѣ дѣло народно, не загина, a се поде отъ мнсгобройни негови съотечественици и се разрастна въ народно движение. Неговитѣ последователи-ученици сѫ продължили дѣлото му съ сѫщата срѫчность и упоритость, та безъ да се прибѣгва до унията, грамадното мнозинство отъ населението въ воденската епархия въ продължение на 2—3 десетолѣтия се отказа отъ гръцката патриаршия и мина подъ ведомството на учредената вече българска екзархия. Следъ дълга и опорита борба гърцизъмътъ въ Боймия можа да се задържи по-дълго време и въ по-голѣми групи само тамъ, гдето правителственитѣ чиновици и беговетѣ по чифлицитѣ си държаха за гърцизъма и принуждаваха населението да признава гръцката патриаршия, както и да подържа въ селата си гръцки учители. Въ борбата си съ патриаршията българското население тукъ е постѫпвало тактично: на първо време то е преставало да плаща владичнината и да приема въ селата си своя официаленъ кириархъ, поради което гръцкитѣ училища останали безъ материална издръжка, та класнитѣ гръцки училища въ Воденъ и Беръ изгубили прежното си значение и обаяние. „Българизъмътъ отъ день на день напреднува и елинскитѣ училища бездействуватъ и никой на приноси ни бодкѫ за елинскитѣ училища", — пише солунскиятъ дописникъ на в. „Македония" (1869 г. бр. 41).
Гумендже, центъръ на борбата съ патриаршията
Главенъ центъръ на борбата противъ ревностно насаждания отъ гръцкитѣ митрополити елинизъмъ въ Боймия е билъ градътъ Гумендже. Тукъ борбата се noe и води съ голѣма упоритость и носителитѣ ѝ заслужаватъ удивление. Водителитѣ на тая борба, както ще видимъ по-долу, сѫ истински мѫченици на
61
всебългарския идеалъ та твърденето на гръцки и сръбски държавници и учени, какво българското съзнание на македонскитѣ славяни е плодъ на нѣкаква пропаганда, не намира никакво историческо оправдание. Напротивъ, това съзнание се прояви силно като реакция на стремежа на гръцката патриаршия да погърчи македонскитѣ българи, като въ това противодействие последнитѣ бѣха наклонни даже да промѣнатъ формата на своето вѣроизповедание само и само да запазятъ своята националность. Прегръщането на унията отъ страна на Ениджевардарци и Кукушани е последица на това високо национално съзнание.
Населението на Гумендже почти едновременно съ населението на Кукушъ, Ениджевардаръ и Воденъ пожела да има родна черква и родно училище. И тукъ католическата пропаганда се помѫчи да се загнѣзди, та презъ 1860 г. въ града сѫ пристигнали четири милосердни сестри униятки за пропаганда. Обаче, населението не се е подало на тѣхнитѣ агитации та още сѫщия день сестритѣ си заминали обратно въ Солунъ. Следъ нѣколко месеци въ града е пристигналъ воденскиятъ митрополитъ Никодимъ, на когото нѣколцина първенци заявили, че народътъ е съ намѣрение да си построи нова черква, тъй като старата не побирала богомолцитѣ. Имайки предвидъ патриотичното настроение на паството си, за да не се създаватъ условия за разцѣплението му, митрополитътъ посъветвалъ първенцитѣ да се откажатъ отъ това свое намѣрение, изтъквайки обстоятелството, че касата на градската черква не разполага съ материални срѣдства, и си заминалъ въ обиколка по планинскитѣ боимски села. Стареитѣ изложили мнението и съвета на митрополита въ общо гражданско събрание, въ което единодушно се решило: до като владиката се завърне отъ обиколката си, необходимитѣ камъни за строежа на новата черква да се натрупатъ на опредѣленото мѣсто, гдето е трѣбвало да се построи черквата, и повторно да се помоли да разреши постройката, като за това се издействува необходимия ферманъ. Камънитѣ били пренесени отъ близката мѣстность „Грамади" за нѣколко дни. Старци разказватъ, че по-голѣмата часть отъ камънитѣ били пренесени отъ рѫка на рѫка, като гражданитѣ били наредени единъ до единъ отъ черковния дворъ до „Грамадитѣ" и подавали камънитѣ единъ на другъ. Когато митрополитъ Никодимъ се завърналъ и видѣлъ натрупанитѣ камъни, той е
62
далъ благословията си като сѫщевременно похвалилъ граждакитѣ за единодушието и голѣмото имъ религиозно усърдие. Следъ три години грамадното здание на новата черква било готово. Когато презъ 1864 г. станало освещаването на черквата, сѫщиятъ митрополитъ въ присѫтствието на двамата свои събратия митрополити (Струмишкия и Берския) следъ прочитането на евангелието държалъ поучително слово на български езикъ, като въ края на словото си казалъ: „До сега имахте една черква и бѣхте единъ тарафъ (партия). Сега вече имате две черкви, та гледайте да не се раздѣлите на два тарафа". Предупреждението на владиката като че е било напѫтствие. Следъ освещаването на новата черква енориашитѣ почнали да се дѣлятъ: ония, които милѣели за българска черква и училище, почнали да се черкуватъ въ старата черква, a тѣзи, които сѫ държали за гръцкия владика — въ новата. Членоветѣ на настоятелството на новата черква — епитропитѣ, още първата година се раздѣлили, защото измежду тѣхъ е имало и такива, които не искали да служатъ на Никодима, a сѫ се надѣвали да бѫде назначенъ новъ митрополитъ българинъ, тъй като „се носилъ слухъ отъ касаба на касаба и отъ село на село, оти ке се чине харно за бугаритѣ и ке се клаватъ се бугари владици" (в. Македония, 1862 г., бр. 30).
Енориашитѣ българи при старата черква „Св. Богородица" наброявали вече до 300 семейства и на първо време пожелали тѣхнитѣ двама енорийски свещеници — Ив. Липидовъ и попъ Митъръ да четатъ евангелието и нѣкой ектении на славянобългарски езикъ. Но понеже тѣ, като гръцки възпитаници на килийни училища, сѫ знаели само гръцката азбука, черковниятъ пѣвецъ дѣдо Ристо п. Митревъ превеждалъ и имъ написвалъ тия молитви съ гръцки букви, за да ги четатъ презъ богослужението. А самиятъ пѣвецъ превеждалъ отъ гръцки църковнитѣ пѣснопѣения и нагаждалъ славянския имъ текстъ на рѫкописни нотни знаци — псалтикийни, които по красотата си съвсемъ приличаха на печатнитѣ. Всички гърчеещи се граждани, виждайки, че богослужението въ старата черква почва да се извършва на български езикъ, почнали да отиватъ въ новата, въ която богослужението се извършвало изцѣло на гръцки, a тѣзи пъкъ, които сѫ милѣели за родна речь, но спадали къмъ енорията на новата черква, почнали да отиватъ въ старата черква. Така, безъ да се дохожда до стълкновения и междуособици, гражданитѣ
63
си подѣлили черквитѣ: старата на българитѣ, a новата на гъркоманитѣ, които лека по-лека, насъсквани отъ гръцкия митрополитъ, станали фанатизирани гъркомани.
Презъ 1866 г. духовникътъ на Зографския метохъ о. Харалампий Айдориновъ, родомъ отъ Гумендже, открилъ при зданието на метоха, който се намира въ непосрѣдствено съседство съ старата черква, частно българско училище, въ което се записали въ първо време около 30 ученика. При него почнали да идватъ да изучаватъ славянобългарската азбука свършилитѣ гръцкото келийно училище, какъвто е билъ Георги Пейковъ и др. Когато узналъ това воденскиятъ митрополитъ Никодимъ, писалъ за това до братството на Зографския манастиръ въ Света Гора и поискалъ отзоваването на поменатия духовникъ. [1] О. Харалампий билъ отзованъ и смѣненъ съ другъ духовникъ — о. Методий, но българитѣ първенци отъ града презъ 1868 г. назначили за учитель нѣкой си Христо, който е дошелѣ случайно въ Гумендже и съ благословението на новия духовникъ отъ Зографския метохъ се настанилъ въ голѣмата каменна сграда на сѫщия метохъ, която до 1868 г. е служила за гръцко училище. Гъркоманитѣ и владиката на това не се съпротивили. Напротивъ, гръцкиятъ даскалъ Вангелъ се премѣстилъ въ центъра на града въ две малки вакъвски сгради до стария ханъ и новата черква, съ цель да се обсебятъ за последнята и по такъвъ начинъ да се разшири и закрлѫгли двора на новата черква. На гръцкия даскалъ Вангелъ не му се искало да остане въ зданието на Зографския метохъ още и затова, защото духовницитѣ отъ тоя метохъ извършвали боголужението на славянобългарски езикъ, както и често спохаждали ученицитѣ му, на които говорили за българско учение и български книги, каквито раздавали на учащитѣ ce. Гръцкиятъ владика само донесълъ на Ениджевардарския мюдуринъ, че учителътъ Христо учителствува безъ да има нужното правителствено разрешение, поради което билъ прогоненъ. На другата година билъ назначенъ за учитель Хр. Ковачевъ Мачуковски, който сѫщо билъ изгоненъ, защото разпространявалъ
1. Управительтъ на Зографския метохъ „Св. Георги" се наричалъ отъ населението „духовникъ", защото изповѣдвалъ населението преди причастение и се ползувалъ съ голѣмо уважение, когато управительтъ на Иверския метохъ „Св. Богородица” се именувалъ отъ населението просто „калугеръ".
64
български книги между гражданитѣ: записалъ себе си, първенеца Хр. Севиновъ, Икономъ Камче и О. Методий Зографски духовникъ като спомоществуватели на „Нарѫчный Св. Посланичникъ", преводъ и издание на К. А. Шапкаровъ (1870 г. Цариградъ). Така борбата за издръжка на родно училище продължила редъ години, презъ които гръцкиятъ владика съ помощьта на правителството гонилъ българскитѣ учители, a първенццитѣ търсили и назначавали на тѣхно мѣсто нови, до като за уч. 1873/74 година билъ назначенъ за учитель Никола Мановъ, родомъ отъ Пиротъ, който проучителствувалъ наредъ три години. Съ своето умѣло държане този учитель е привлѣкълъ въ българското училище много ученици и го издигналъ до такава степень, че гръцкото училище бледнѣело предъ българското. Освенъ това възбудилъ y мнозина първенци интересъ да изпращатъ децата си на по-голѣмо учение въ Пловдивъ, Габрово, Загребъ и другаде.
Изгонване на гръцкия владика отъ черквата и оформяването на българитѣ въ отдѣлна община
Въпреки систематическитѣ спънки, които Никодимъ правилъ на българскитѣ учители въ Гумендже, този митрополитъ, може би поради българския си произходъ (той е билъ роденъ отъ Воденъ и роднина на даскалъ Вангелъ) — изобщо се е държалъ доста коректно спремо българитѣ и не е преследвалъ двамата свещеници, които въ богослужението сѫ чели апостола и евангелието или сѫ пѣели нѣкои църковни пѣснопѣния на славяно-български езикъ. Самиятъ той при обиколкитѣ си въ епархията беседвалъ е съ пасомитѣ си на български и е изяснявалъ евангелието въ черква на простъ български езикъ. Той е искалъ отъ тѣхъ само да бѫде признаванъ за тѣхенъ духовенъ началникъ и редовно да му се плаща владичнината. Изобщо, стремейки се да запази единството срѣдъ паството си, той избѣгвалъ явнитѣ конфликти или постѫпки, които биха предизвикали конфликти. Поради това, при посещаването на града винаги се е настанявалъ въ кѫщитѣ на свои вѣрни и предани познати и епитропи отъ настоятелството на новата черква, въ която винаги е служилъ. Обаче, не така се отнасялъ съ посомитѣ си неговиятъ наследникъ H. В. Преосв. Агатангелосъ. При една обиколка по епархията си презъ 1872 г. Агатангелосъ пристигналъ въ Гумендже за праздника „Успѣние
65
Богородично" — храмовия праздникъ на старата черква. Пристигналъ е той заедно съ архиерейския намѣстникъ въ Енидже-вардаръ попъ Дионишъ и предъ питропитѣ на старата черква изявилъ желание на храмовия праздникъ да служи архиерейска служба. Стареитѣ не само че не му се съпротивили, но и изразили своята радость, че владиката ща служи въ старата черква и то съ двамата свещеници, които вече редъ години извършватъ службата на славянобългарски езикъ. Но по-късно тѣ сѫ успѣли да узнаятъ, че въ сѫщата архиерейска служба щѣло да бѫде прочетено нѣкакво патриаршеско послание, съ което се анатемисвали българитѣ екзархисти и българската екзархия, та надумали всички българи да се противопоставятъ на това и да не се допусне четенето на патриаршеското послание.
Презъ тоя день, поради храмовия праздникъ, въ града и черквата пристигатъ богомолци отъ всички околни села и както черквата, така и черковния дворъ сѫ буквално препълнени съ народъ. Службата се почнала и въ края на утреннята, когато Агатангелосъ още стоялъ на владишкия тронъ, ениджевардарскиятъ архиерейски намѣстникъ попъ Дионишъ се качилъ на амвона и почналъ да разтваря патриаршеското послание, за да го прочете, a владиката да произнесе анатемата върху екзархиститѣ схизматици. Настѫпилъ решителниятъ моментъ и преди да се почне четенето на посланието народътъ почналъ да вика: „Не сакаме да се чете анатема! Долу, долу!" Понеже намѣстникътъ не слизалъ отъ амвона, при повторното извикване „долу, долу!" единъ отъ богомолцитѣ, Тано Калдиевъ, грабналъ единъ отъ задъ него стоещитѣ черковни фенери и го замахналъ къмъ амвона, за да принуди попъ Дионишъ да слѣзе. Въ сѫщото време група богомолци, начело на която стояли Ристо Айтовъ и Гоно Бѣлчевъ, хванали владикатa за рѫка и го изтласкали изъ черквата. Въ черквата станала голѣма бъркотия: едни се карали, други се биели. Владиката заедно съ своя намѣстникъ още сѫщия день заминалъ за Ениджевардаръ, гдето се оплакалъ предъ мѣстния околийски началникъ и кадията, отъ които поискалъ примѣрно наказание на виновницитѣ. На другия день, 16 августъ, въ града пристигнали конни стражари, които заловили и арестували всички българи първенци и явно провинилитѣ се богомолци. На третия день на праздника (тукъ праздникътъ Успѣние Богородично се празднува три дни) всички заловени,
66
вързани съ вѫжета, били заведени въ Ениджевардаръ и хвърлени въ тукашния затворъ. Роднини на арестуванитѣ първенци сѫщевремено заминали за Ениджевардаръ, явили се при влиятелнитѣ бегове Нешидъ и Мустафа, познати на арестуванитѣ, и приятелски разположени къмъ българитѣ и тѣхнитѣ национални искания, изложили имъ, какъ стои въпросътъ съ черквата и какъ е станало събитието на „Успѣние Богородично" и ги помолили да се застѫпятъ за арестуванитѣ. Нашидъ и Мустафа бегъ обяснили на каймакама и кадията, че дветѣ черкви отдавна били раздѣлени по взаимно съгласие между българитѣ и гърцитѣ, че стариятъ митрополитъ Никодимъ никога не е служилъ въ старата черква, въ която се черкували само българитѣ, и че за храмовия праздникъ новиятъ владика пожелалъ да служи въ тая черква съвмѣстно съ енорийскитѣ свещеници, противъ които после както и противъ всички богомолци българи той се опиталъ да произнесе анатема. Ta при възбудено състояние богомолцитѣ го изгонили отъ черквата. За кадията и каймакама е било вече ясно, че инцидентътъ билъ предизвиканъ отъ владиката и неговия намѣстникъ, поради което всички арестувани били освободени. Случката на Успѣние Богородично презъ 1872 г. и заведеното мy дѣло отъ страна на гръцкия митрополитъ сѫ послужили като явна причина, щото българитѣ отъ Гумендже не само да се откажатъ формално отъ патриаршията, но и да се обособятъ въ отдѣлна община, призната вече официално отъ турското правителство. Последното позволило на българитѣ да си избиратъ изъ своята срѣда български мухтаръ (кметъ) и aзи (съветници) и да си служатъ съ отдѣленъ печатъ. Съ тоя печатъ църковно-училищното настоятелство си служило цѣли десеть години, до 1882 г., когато то се сформило въ българска църковна община, която се снабдила съ отдѣленъ печатъ. Въ едно удостовѣрение, издадено отъ общината на учителя Гоно Пейковъ, четемъ: „Дава му се това свидетелство за всички прослужени до сега години, понеже ний по-рано нѣмахме община, която да му дава редовно свидетелства. Отъ сега общината има и свой печатъ."
67
СВИДѢТЕЛСТВО.
Бълг. Черк. Обштина отъ с. Гуменджа чрѣзъ настояштето си свидѣтелство и съ приложение печата си удостовѣрява, че Г-нъ Г. Пѣйковъ прѣзъ 1885/86 год. е учителствувалъ въ с. Гуменджа и, като е посѣштавалъ редовно училиштето, показалъ е отличенъ успѣхъ на испита по прѣподаваемитѣ прѣдмети въ I и II отдѣления.
Гуменджа 4-ий Юлий 1886 год.
Прѣдседатель: Свещеникъ Ив. Баранджиевъ.
Хр. Делевъ
Митъръ Василевъ
Хр. Шалдевъ
Христе Попъ Димитровъ.
Следъ изгонването на гръцкия владика отъ черквата и обособяването на българитѣ въ отдѣлна община между българитѣ и гъркоманитѣ въ Гумендже сепочнала ожесточена борба, която хитро и системно била подклаждана отъ Агатангелосъ и наследницитѣ му. Последниятъ отлѫчилъ двамата свещеници и обрисувалъ българитѣ екзархисти предъ своитѣ последователи и орѫдия като друговѣрци, които нѣматъ миро. Той е заповѣдалъ да му донасятъ всичко, каквото чуятъ и узнаятъ за дѣлата и намеренията на екзархиститѣ българи, a на свещеницитѣ си внушилъ, че извършенитѣ отъ сега нататъкъ религиозни трѣби и таинства отъ българскитѣ схизматически свещеници да се смѣтатъ за неизвършени, та при случаи трѣбва да се извършатъ отъ тѣхъ повторно.
За куриозъ ще приведа нѣколко факти, които характеризиратъ фанатизъма и омразата на гъркоманитѣ спремо българитѣ екзархисти. Вдовецътъ Гоно Коринъ се вѣнчалъ отъ български свещеникъ. Когато гъркоманскиятъ свещеникъ Янко Ковачевъ узналъ това, явилъ се при него и го наговорилъ и убедилъ, че вѣнчавката му е недействителна, защото била извършена отъ аргосанъ (отлѫченъ) отъ великата църква свещеникъ екзархистъ, и наивниятъ човѣкъ се съгласилъ да бѫде вѣнчанъ повторно отъ п. Янко. Другъ примѣръ. П. Църноковъ, екзархистъ, се сгодилъ за сестрата на върлия гъркоманъ Т. Чимериковъ. Настѫпилъ сватбениятъ день. Сватбаритѣ отъ момкова страна отишли въ кѫщата на невѣстата да я взематъ и отведатъ въ българската черква, за да бѫдатъ вѣнчани. Братътъ на невѣстата обаче предложилъ, вѣнчавката да стане въ гръцката църква, иначе не давалъ невѣстата. Работата дошла до тамъ, че младоженецътъ
68
съ сватбаритѣ си се принудилъ да напусне кѫщата безъ невѣста, която следъ малко заедно съ своитѣ сватбари настигнала младоженеца на близкия площадъ. Но тукъ става нова сцена: по настояване на брата на невѣстата тѣхнитѣ сватбари начело съ музиката тръгнали къмъ гръцката черква, a тия отъ момковата — къмъ българската, — които били последвани отъ първитѣ. Но когато сватбаритѣ отъ дветѣ страни стигнали българската черква, сватбаритѣ отъ невѣстинска страна не влезнали въ българската черква, a презъ всичкото време на вѣнчавката стояли въ черковния дворъ. За това тѣхно поведение българитѣ имъ отмъстили: когато сватбаритѣ стигнали кѫщата на младоженеца, изгонили невѣстинскитѣ. Такива сватбени и др. истории сѫ ставали често, и винаги гъркоманитѣ сѫ били принуждавани да отстѫпятъ предъ численото превъзходство на българитѣ.
Въпрѣки произнесената анатема надъ българитѣ екзархисти и лукавата агитация на Агатангелоса и неговитѣ орѫдия, стремежътъ на населението да се сдобие съ родна черква и училище не спрѣлъ. Презъ 1874 г. свещеникътъ Христо Шишовъ отъ село Геракарци заедно съ съселянитѣ си се отказалъ отъ патриаршията и призналъ ведомството на българската екзархия. Въ сѫщата година нѣколцина първенци отъ най-голѣмото планинско село Крива се обявили за екзархисти и си условили за учитель Т. Шишковъ, който станалъ спомоществователь на преведената отъ С. С. Бобчевъ книга „Ключътъ на науката" отъ д-ръ E. С. Бруеръ. За спомоществователи били записани нѣколцина първенци отъ Гумендже. Но училището въ Крива било закрито и учительтъ изгоненъ отъ гръцкия владика. Училището въ това село останало затворено за дълго време, тъй като селото се намирало подъ силно влияние на гумендженскитѣ гъркомани, мнозина отъ които по рождение били отъ Крива. Презъ сѫщото време български училища се открили въ следнитѣ села: Тумба, Горгопикъ, Рамель, Кониково, Грубевци, Петрово, Оризарци и Литовой, но скоро и тѣ били закрити, a инициаторитѣ селяни изпозатворени въ Еииджевардаръ и Солунъ. Непрекѫснато следъ откриването му функционирало само това въ с. Тумба, благодарение на това, че цѣлото село минало подъ ведомството на екзархията и защото тѣхенъ защитникъ билъ българофилътъ Сали бей Стамболи. Воденскиятъ владика се опиталъ да сплаши селянитѣ и на това село
69
чрезъ клевета, като набедилъ първенцитѣ Божилъ Д. Делюшевъ и Трайко Петровъ Граматиковъ за бунтовници. Обаче поменатиятъ бегъ се застѫпилъ за тѣхъ и ги освободилъ отъ затвора. Следъ тая случка Сали бегъ порѫчалъ на своитѣ сеймени да не пускатъ гръцкия владика въ селото, както да не допускатъ и никакъвъ башибозукъ. Сѫщиятъ бегъ изпращалъ чрезъ сейменитѣ си или лично донасялъ за серския дaскaлъ и попъ разни български вестници и списания, каквито презъ 70-тѣ години на миналия вѣкъ излизали въ Цариградъ. Такива вестници и списания той давалъ на Горгопичкия даскалъ Гоно Пейковъ, който, както самъ казваше, следъ като почналъ да ги чете, домилѣло му за българската книга и станалъ вече български учитель въ Горгопикъ презъ 1875 г., a после въ с. Тумба. Черквата на последното село, която има свой патронъ „Св. Атанасъ", е една отъ старитѣ черкви въ Боймѝя. Въ нея имаше три икони, зографисани презъ 1805 г., a общата зография на черквата е отъ 1862 г. Тя е извършена отъ българина Дичо Зографъ отъ с. Тресонче (Дебърско). Черквата притежаваше около 40 дюлюма ниви, които се обработваха на исполица отъ малоимотни селяни. Съ получаванитѣ приходи отъ тѣзи ниви, както отъ събиранитѣ отъ пангара на черквата пари селото издържаше учителя. Презъ 70-тѣ години българитѣ отъ Гумендже вече се сдобили съ двама още екзархийски свещеници — Ив. Батанджиевъ и Ив. Бинчевъ, които, като български възпитаници, вече извършвали цѣлата литургия и всички други служби и потрѣби изцѣло на славянобългарски езикъ. Хубавото пѣние въ черквата, въ която за пѣвци бѣха уславяни двамата братя Христо и Тано попъ Митрови, както и благолѣпието въ службитѣ, което се извършваше отъ двамата, уважавани отъ всички свещеници, привличали все повече и повече богомолци въ българската черква, увеличавалъ се е и броятъ на екзархиститѣ, та гъркомани останали около 150 семейства, рѫководени отъ 3—4-ма само първенци, орѫдия на гръцкия владика.