Македонски Прегледъ
Година
VI, книга 4, София, 1931

 

5. Обичаи, обрѣди и пѣсни отъ с. Смилево

 

Отъ Ел. Георгиева

 

 

На северозападъ, 6 часа далече отъ гр. Битоля при разклоненията на Бигла планина се намира село Смилево. То е заселено преди 160—170 години, a до тогава е било гѫста гора, притежание на нѣкой си турски бегъ. Жителитѣ му сѫ отъ миячко произхождение. Съ името мияци, както е известно, се означава онова българско население, което живѣе въ Рѣка и околностьта му. Следователно, смилевчани сѫ отъ ония краища. И действително тѣ сѫ преселници отъ рѣканскитѣ села: Галичникъ, Лазарополе, Тресонче и др. Доказателствата за това сѫ много: езикъ, нрави, обичаи, a сѫщо и еднаквитѣ фамилни имена, които сѫ запазени и до днесъ въ Смилево и гореизброенитѣ села.

 

Причинитѣ, които сѫ накарали смилевчани да напустнатъ първитѣ си жилища, сѫ били арнаутскитѣ злодейства. Понеже животътъ, имотътъ и честьта на населението въ ония краища (рѣканско) били постояно въ опасность отъ насилията и грабежитѣ на арнаутитѣ, та часть отъ населението било принудено да търси прибѣжище и послонъ пò къмъ вѫтрешностьта на страната.

 

Изпърво около 30—40 семейства напустнали Галичникъ и Лазарополе, дошли въ днешното Смилево, откупили го и се настанили тамъ. Следъ това постепенно почватъ да прииждатъ и други забѣгнали семейства, та отъ първоначално нѣколко колиби селото нараства до 300 — 400 кѫщи, a до преди Илинденското възстание (1903 год.) то броеше 500 кѫщи, високи, двуетажни, свѣтли, строени отъ самитѣ смилевчани, които се занимаватъ съ дюлгерство.

 

Сега вече лесно ще си обяснимъ, защо Смилево, ако и толкова близу до Битоля, по говоръ, обичаи и пѣсни стои тъй далече отъ тоя градъ и околнитѣ села, които езиково спадатъ къмъ битолското наречие. Говорътъ на Смилево е миячки, т. е. спада къмъ рѣканско наречие; обичаитѣ и пѣснитѣ сѫ сѫщи, както въ рѣканско. Обаче вѣкъ и половина Смилево се намира въ общение съ Битоля и околнитѣ села, та можеше да се допустне, че то ще да е позабравило старитѣ си обичаи, обрѣди и пѣсни и ще да е заело нѣщо ново. Но за голѣмо

 

 

71

 

наше очудване всичко тамъ е спазено въ първоиачалната си чистота, благодарение на консерватизма на населението, което свето пази всичко, наследено отъ дѣди и прадѣди. Смилевчани мѫчно се подаватъ на чуждо влияние; всѣко нововъведение се посрѣща неблагосклонно. Да не говоримъ за женитѣ, които не излизатъ вънъ отъ селото, но за мѫжетѣ, които като дюлгери повечето време прекарватъ другаде. При все това, нито единъ отъ тѣхъ не усвоява дума, чужда на неговия говоръ. Интересното е, какъ този консерватизъмъ се налага отъ съзнанието, че всичко тѣхно „смилевско" е по-ценно, по-съвършенно, че тѣ превъзхождатъ въ всѣко отношение отколнитѣ села, населени съ „бърсяци", име което за тѣхъ е символъ на незастой и некултурность. Затова смиленчанинъ не дава момичето си на другоселецъ — на „бърсякъ". Най голѣмо унижение и нещастие е смилевчанка да се ожени другаде. Ако това се случи, непременно момата ще е поизостанала, или съ нѣкакъвъ недостатъкъ. У насъ и до сега миячкиятъ типъ е спазенъ въ първичната си чистота. Отъ това става ясно, че смилевчанинътъ се отличава съ нѣкакъвъ вроденъ духовенъ аристократизъмъ. И наистина, той е природно буденъ, енергиченъ, смѣлъ, възприемчивъ, съ силенъ стремежъ къмъ просвѣта и съ високо национално съзнание — горещъ патриотъ. Така може да се обясни, защо Смилево стана центъръ на революционното движение въ битолско; то роди апостола на македонската революция — Дамянъ Груевъ; тамъ стана сѫдбоносниятъ революционенъ конгресъ презъ 1903 год.; отъ тамъ се разнесе мощенъ зовъ за борба и разплата съ вѣковната тирания. Смилево стана центъръ на Илинденското възстание, вписа името си въ историята и се превърна въ пепелище следъ голѣмото сражение на 15 августъ ст. ст. 1903 год. между 15 хилядна редовна турска войска и шепа смѣли възстаници, които пѣейки посрещнаха смъртьта. Следъ опожаряването на селото населението неохотно биде принудено да заживѣе въ България. Но волни балкански чеда — смилевчани мѫчно можаха да свикнатъ при новитѣ стѣснителни условия на града. Затова часть отъ тѣхъ отново се върна въ селото, застрои го и заживѣ пакъ съ старитѣ традиции. Напоследъкъ имаме цѣла колония и въ София, избѣгала отъ новитѣ тирани на Македония.

 

Тукъ имамъ за дель да изложа обичаитѣ и обрѣдитѣ на с. Смилево. Обрѣдитѣ се придружаватъ съ пѣсни, които съмъ записала отъ баба си и леля си.

 

Отъ запазенитѣ думи „пролéтоска" „есéнеска", зи́мóска" и „лéтоска" личи си, че въ Смилево правятъ разлика между четиритѣ годишни времена, но кое отъ кога почва, не разграничаватъ точно. Напримѣръ, щомъ презъ пролѣтьта слънцето почне да пече по-силно, казватъ, че дошло лѣто а щомъ презъ есеньта стане студено, — че дошла зима.

 

 

72

 

Днитѣ се наричатъ съ обикновенитѣ си имена, но съ свойствено на говора произношение. Тъй напримѣръ: пoнéдeлник [1], фтóрник, стрéда, четврток, пéток, сóбота, нéдел'а. Запазена е поговорка отъ нѣкоя мързелива жена:

 

Понéдлник — посéдлник (седи ce).

Фтóрник — пофтóрник, (повтаря се седенето).

стрéдa — нéпреда, (не се преде).

чéтврток — нéврток, (не се върти).

пéток — прошéток, (разхожда ce).

Сóбота — миóглавец.

Нéделя — кой рáботи, да и я да рáбота?

 

Нѣкои месеци наричатъ съ особени имена, напр. януарий наричатъ коложегъ; февруарий — сечко; май — черешарь.

 

 Януарий се нарича съ известното праславянско название „кóложег", което се е запазило и до день-днешенъ y смилевчани.

 

Първи януарий (старъ стилъ) или нова година y насъ се нарича „Васи́лица". На тоя день децата, следъ църковенъ отпускъ, отиватъ да суровакатъ съ сурови дрѣнови прѫчки. Цѣла група деца носи съ себе си едно снопче прѫчки и една голѣма, съ която ровятъ въ онището, гдето ходятъ и нареждатъ:

 

„Сýрова, сýрова гóдина

Вéсела, вéceлa гóдина

Гóлем клас нá нива" и пр.

 

Свършватъ съ думитѣ: „И в’гóдина, и́ в’гóдина", удрятъ домакинята по гърба съ малка прѫчка, която оставятъ на домакинитѣ. На по-голѣмитѣ деца се даватъ пари, a на по-малкитѣ кестени, орѣхи и бомбони. Отъ прѫчкитѣ, които ще събере всѣка кѫща отъ василичаритѣ (така се казватъ децата, които суровакатъ), опичатъ питулица (топеница). Ето какъ я правятъ: замѣсватъ съ лъжица брашно и топла вода, но тъй, че да се образува рѣдка каша. Сипва се отъ нея въ една намазана съ масло тепсия, подъ която поставятъ огънь (жарь), нажежаватъ добре сача (връшника) и покриватъ тепсията. Следъ като кашата се опече, става на дебела кора, която се намазва отъ горе съ мась или масло. Надъ тая кора пакъ турятъ каша и пакъ нажежаватъ връшника. Туй се повтаря 5—6 пѫти, докато се свърши кашата. Така приготвеното се дроби на малки парчета и се полива съ преврѣла мась. Отъ питулицата раздаватъ на съседитѣ за здраве на семейството. Въ нея поставятъ една стара пара, и който я намѣри, се счита за „най-късметлия". Тази пара прибира башата, за да не остане никога кесията му безъ пари. Следъ обѣдъ, които иматъ годеникъ въ кѫщи, повикватъ всичкитѣ си роднини и ходятъ „нàстрой" при годеницата. Какъ става „строя", тукъ нѣма да говоря, защото влиза въ свадбенитѣ обичаи. На „Василица" се пѣе пѣсеньта:

 

 

1. Поради липса на съответнитѣ знакове за слогово р и л, сир. р̥, л̥ предавамъ ги съ обикновенитѣ букви р, л.

 

 

73

 

„Трѝ се снéra на плáнина бѝет

Едéн лáнски, едéн олóмнански [1]

A дрýгиот ми би́л годи́нешен

Брáтец ши́ет сéстре антéрия,

A нéвecтe ср̀мена глáвина

И я рéдит пéтлици, ки́тлици". [2]

 

Тази пѣсень ми е предадена като една, обаче по всичко личи, че тукъ имаме две пѣсни.

 

На нова година всѣки трѣбва да си тури нѣщо ново, та цѣла година все ново да носи и да бѫде веселъ.

 

Отъ 1 до 6 януарий женитѣ не си миятъ главитѣ, защото не била кръстена водата. Щомъ се смрачи, прибиратъ дрехитѣ, които сѫ простнати на открито; никой не излиза нощно време отъ кѫщи, защото вѣрватъ, че презъ тѣзи нощи, докато не билъ кръстенъ Христосъ, се разхождатъ зли духове (караконджоли), които може излѣзлиятъ да настѫпи и тогава непременно ще се разболѣе.

 

На 5 януарий е „Вóдонос". На тоя день не се блажи. Женитѣ ходятъ въ църква, взиматъ „крстенá вода" въ нѣкое шишенце, наречена „àезмо" и я пазятъ цѣла година. Ако нѣкой се разболѣе, омиватъ го съ нея „за здравье".

 

Водици. На 6 януарий е праздникътъ „Водици" или Богоявление. Ако презъ тоя день водата не замръзне, годината ще бѫде нездрава, ще върлуватъ много болести, ако ли пъкъ бѫде студено, ще бѫде здрава и плодородна. Сутриньта, следъ като се отслужи литургия въ църквата, цѣлиятъ народъ на чело съ свещеницитѣ отива да хвърля кръста въ нарочно за това приготвенъ виръ. Главниятъ свещеникъ хвърля кръста, a нѣколко младежи се спускатъ да го дирятъ. Всрѣдъ викове и смѣхъ изкарватъ кръста отъ вира, „за здравье", особено, ако нѣкой е малко неразположенъ. Ония, които изкарватъ кръста, съ дискъ (блюдо) въ рѫка ходятъ по кѫщитѣ да събиратъ „бакшиши". Събранитѣ пари изхарчватъ вечерьта за веселба. Следъ обѣдъ децата отъ всѣка махала наклаждатъ голѣмъ огънь срѣдъ махалата и го подържатъ до късно презъ нощьта. Следъ вечеря мѫже, жени и деца се събиратъ около огъня. На огъня поставятъ да се вари „бакрда" (качамакъ), и започватъ да играятъ „шарено оро" (мѫжъ, жена, мѫжъ, жена и пр.). Дълго презъ нощьта играятъ хоро и пѣятъ хороводни пѣсни пригодени за праздника. Ето текстътъ:

 

„Стигнáло" [3] се можкó дете

Мегю Божик и Вóдици.

Тук’ cé чудит и двéумит,

Когó нунко [4] кя клáеме:

Да клáеме св. Пéтор

Кя се лютит св. Йóван".

 

 

1. По-миналогодишенъ.

 

2. Особенъ видъ украшения.

 

3. Родило се.

 

4. Кумъ.

 

 

74

 

Друга пѣсень:

 

„Кини́сал ми св. Йóван

Да ми́ одит y рáй божи,

У рáй божи, y гóспода.

И пó него негóвата,

Негóвата старá майка.

Обзр’нал се св. Йóван,

Кога ви́дел, що кя ви́дит:

Негóвата старá майка.

Іе cé молит св. Йóван:

 

Лель врáти ce, старá майко,

Овáмо те не пýшкает.

Ти си́ била менáжифка,

Екси́к мера си дáвала,

На пóлу си полý си полýвала,

Полý-вино, полý-вода,

A пи́тач [1] си дарýвала,

Полý-пепель, полý-брашно".

 

Сѫщата вечерь група ергени се правятъ „бубасари", т. е. маскиратъ ce. Оцапватъ си лицата съ сажди, обличатъ се въ най-скѫсани дрехи, съ кожуси, обърнати наопаки; турятъ си рога на главата, окачватъ звънци на шията и пр. Така направени, ходятъ низъ селото почти гонейки се единъ другъ и постоянно звънятъ, тъй че кучетата бѣгатъ отъ тѣхъ. Гдето има огньове срѣдъ махалитѣ, тѣ се спиратъ и импровизиратъ нѣщо.

 

„Св. Йóванъ". На 7 януарий е св. Йóванъ. За тоя день е спазенъ следниятъ обичай. Всѣка махала отдѣлно празднува (служи) св. Йованъ. Единъ селянинъ отъ махалата се заема още отъ предидещата година да чествува тоя праздникъ, a това става по изявено желание. Домакинътъ, който служи праздника, приготовлява обѣдъ за цѣлата махала, защото всичкитѣ махаленци ще дойдатъ на гости. Тѣ пъкъ отъ своя страна носятъ погача, тава съ риба или кокошка и една „кáрта" (бъклица) съ вино. Всичко това предаватъ на домакина. Приносътъ отъ махаленцитѣ се нарича „пóклон", т. е. съ донесеното се покланятъ на св. Йóвана. Ако е хубаво времето, слагатъ трапезата на двора. Първо поставятъ храната, която е приготвилъ домакинътъ, a следъ туй донасятъ и „поклона". Гоститѣ раздаватъ помежду си отъ своето ядене и половината отново връщатъ на домакина. Следъ като се нахранятъ, започватъ да се веселятъ, пѣятъ редъ пѣсни, като „Кини́сал ми св. Йóван" и пр. Тъкмо въ това време става единъ отъ гоститѣ и заявява, че догодина той ще служи „св. Йóван", сиречъ той ще бѫде кумъ. Тогава ставатъ всички, хващатъ стария кумъ — домакина, разпасватъ му пояса и съ него обвиватъ презъ кръста и презъ рамо новия кумъ, като пѣятъ:

 

„Сопашитé го старего кýма!

Опашитé го новего кýма!

Ей куме, куме, ей нови кýме,

Не уплаши́ ce, тук зарадви́ ce.

Сам св. Йóван заирье нóсит,

Заирье нóсит бела пчени́ца;

Бела пчени́ца, црвено ви́но;

Црвено ви́но, люта раки́я".

 

 

1. Просякъ.

 

 

75

 

Следъ туй се хващатъ на хоро и така отиватъ при новия кумъ да му честитятъ св. Йованъ. По пѫтя пѣятъ:

 

„Пó небо лéтaт кр̀статен óрел;

Пó небо лéтaт стрет село пáгят

Дá ми го бáрат нóвего кума.

Кáко го бáра, тáко го нáйде.

Ей кýме, ей нóви кýме" и пр.

 

По-рано предаването на праздника е ставало по-иначе. Понеже се явявали по нѣколцина желаещи, то, за да не се яви препирня, домакинътъ, който служи, замѣсвалъ една погача, въ която поставяли едно кръстче. Следъ обѣдъ разчупвали погачата и раздавали на всѣкиго по едно парче. Който намѣри кръстчето, той ще бѫде новиятъ кумъ.

 

Танáсов(д)ень е на 18 януарий, сиречъ „средé зима колóжега". Щомъ дойде „Танáсовен", нѣма вече зима, защото деньтъ се увеличава съ единъ часъ и половина. Мнозина служатъ тоя праздникъ. Женитѣ се згпитватъ: „Вие кóй празни́к го чи́ните? — Го чиниме Танáсов(д)ен. Нéка ви е аи́рлия за многу гóдини, со жи́вот да дáет гóспот".

Св. Трóица е на 30 януарий. Тоя праздникъ се счита за много голѣмъ — „тéжок", защото тритѣ светители кре-пѣли земята.

Февруарий наричатъ „сéчко". „Сéчко сéчет, марта влéчет, áприл кóжи прóдават."

На 1 февруарий е св. Тр
и́фунъ, когото наричатъ „Три́фун пия́ница". Празднуватъ го за лозята, които на тоя день „зарезват".

Аралàмбия" се празднува на 10 февруарий. У насъ той е патрсненъ праздникъ на майсторитѣ (дюлгеритѣ), защото мислятъ, че св. Харалампий билъ майсторъ. Почти всички смилевчани, като дюлгери, презъ зимата въ к
ѫщи, защото нѣматъ работа, та тоя день се празднува много тържествено. Следъ черковенъ отпускъ свещеницитѣ и народътъ отиватъ въ училището, гдето се отслужва молебенъ за здраве на дюлгеритѣ. Следъ обѣдъ или вечерьта се дава малка забава, приготвена отъ учителитѣ.
 

Поклади. Тѣ сѫ два вида — месни и сирни. Третата седмица преди чисти понедѣлникъ се казва „рéдовна", защото се „мр̀си" (блажи) и срѣда и петъкъ. На месни поклади заговѣватъ отъ месо, но въобще тоя день не се празднува особено. Следъ това идва сирната седмица, презъ която не се яде вече месо, a само сирене, яйца, млѣко, риба и масло. Въ понедѣлника на сирната недѣля правятъ „питулица" както на нова година, която наричатъ „вéторна". Съ нея поканватъ

 

 

76

 

вѣтъра на лѣто да отвѣва житото. Останалитѣ дни отъ сирната седмица мѣсятъ „кóмати" (зелници) и то толкова, колкото мѫжка челядь има въ кѫщи. Първиятъ коматъ мѣсятъ за най-стария въ семейството — бащата и го мѣсятъ съ оризъ, за да има бащата пари, колкото оризъ въ зелника. Най-после въ недѣлята сѫ „прóшчени пóклади", или сирни заговѣзни. На тоя день по-младитѣ роднини ходятъ при по-старитѣ, за да искатъ прошка, т. е. ходятъ „на прóшчаване". То става така: по-младата казва на по-старата три пѫти „прóшчавай!", a последната отговаря: „Бог дá прости!" и се цѣлуватъ въ уста — това става главно между женитѣ. Децата цѣлуватъ рѫка на възрастннтѣ, a тѣ имъ даватъ по 10—20 пари. Следъ обѣдъ мѫжетѣ излизатъ вънъ отъ селото да хвърлятъ „нá нишан", т. е. да стрелятъ на опредѣлено мѣсто съ револверъ, чифте и пр. Да улучишъ нишана, счита се за голѣмъ подвигъ. Какъ става заговѣването? Вечерьта най-близкитѣ семейства се събиратъ при най-стария, като носятъ съ себе си всичко, що сѫ готвѣли за вечеря. Преди да почнатъ да вечерятъ, всички ставатъ прави, y насъ казватъ: „Шчо сте стáнале си́те, како за прошчáване". Следъ като вечерятъ, „áмкатъ" съ варено яйце, което вързватъ съ единъ конецъ на хурка и го подхвърлятъ до устата на всѣкиго, за да опитватъ, кой ще може да го хване цѣло съ устата, безъ да пипа съ рѫцетѣ. Това правятъ главно за децата, които се надпреварватъ да хванатъ яйцето. Всичко туй става всрѣдъ шумъ, смѣхъ и веселие. Следъ това раздѣлватъ яйцето на всички по малко за здраве, a съ конеца опитватъ щастието си. Опредѣлятъ по-рано, чие щастие искатъ да узнаятъ, следъ туй подпалватъ конеца на края: ако гори силно и безъ криволичене, лицето ще бѫде щастливо.

 

Чиста недѣля се нарича цѣлата седмица следъ заговѣзни, защото презъ тая седмица чистятъ коренно навсѣкѫде. Старитѣ жени и по-възрастнитѣ моми презъ тая седмица „три́мератъ", т. е. ядатъ на 3 дена единъ пѫть. Въ понедѣлникъ и вторникъ не ядатъ нищо, a въ срѣда отиватъ въ църква, пиятъ „áезмо", взиматъ, „нáфора" и се връщатъ вкѫщи.

 

За обѣдъ приготовляватъ нѣколко постни госби и канятъ гости въ честь на „тримержи́ката". Гоститѣ-роднини и съседи донасятъ варено жито, ошавъ, портокали, смокини и пр., както ги наричатъ „йосмóкии". Тримерачкитѣ се нахранватъ добре, a вечерьта и въ четвъртъка пакъ постятъ, та чакъ въ петъка почватъ да ядатъ. Момитѣ обикновено тримерятъ, за да имъ помогне богъ, по-скоро да се оженятъ, a старитѣ, за да имъ се простятъ грѣховетѣ. Съвсемъ старитѣ жени, които не могатъ да тримератъ, ядатъ само веднажъ на день — „еднóничатъ". Презъ тая седмица непременно варятъ жито. На чисти понедѣлникъ не готвятъ нищо за обѣдъ, освенъ коматъ, опеченъ въ подница, за да нѣма бълхи презъ лѣтото.

 

 

77

 

Къмъ края на месецъ февруарий всѣка кѫща вари малко коприва и всѣки трѣбва да хапне по-малко, защото, който не заяде презъ тоя месецъ, не ще може да яде и презъ мартъ. Туй особено държатъ женитѣ, защото вѣрватъ, че която пръвъ пѫть яде коприва презъ мартъ, ще овдовѣе. Когато за пръвъ пѫть хапватъ коприва, взиматъ я съ сребърна пара вмѣсто съ лъжица и казватъ: „На тýрчино трéска и óгница, на мене здрáвье и вéceльe".

 

Мартъ или „баба марта". Първи мартъ се нарича „летник", защото времето върви къмъ лѣто. На тоя день сутриньта майката събужда децата си и имъ казва: „Застáните на пéнджере да ви́дите нéкое пи́ле, за да лéтате и́ вие сó лето како нéго". И възрастнитѣ се стараятъ да станатъ, колкото се може по-рано, преди да ги огрѣе слънце, за да сѫ ранобудни цѣло лѣто; пазятъ се да не срѣщнатъ първо нѣкой лошъ човѣкъ, или животно, срѣщата съ което не се счита частлива. Всѣки иска да види оногова, когото считатъ за „работéн човѣк" (мѫжъ или жена). Момитѣ и булкитѣ хващатъ желѣзата на прозорцитѣ, за да не имъ се потятъ рѫцетѣ, когато „вéзат" (шиятъ). Бащата хваща сребърна пара, та цѣло лѣто да има все такива. На „летник" връзватъ на децата „мрнак" мартеница отъ бѣлъ и червенъ конецъ, за да бѫдатъ бѣли, червени и здрави. На тоя день y насъ лъжатъ, и ако нѣкой те излъже, значи, че цѣло лѣто ще се лъжешъ. Пакъ тогава садятъ въ градинитѣ, каквото иматъ за садене, защото изниквало по скоро. Отъ 1 мартъ никой не излиза отъ кѫщи безъ да е хапналъ една хапка, за да не го „рáзбие кукáвица на гладнó срце". Който чуе кукувица безъ да е хапналъ нѣщо, се счита нещастенъ, или въ кѫщата му ще се случи нещастие.

 

„40 мѫченици" сѫ на 9 мартъ. Всичко, каквото става на тоя день, трѣбва да бѫде все по 40 пѫти. Напримѣръ, който иска да пие, трѣбва да пие 40 чаши и пр. Тогава хвърлятъ мартеницитѣ на трендафилъ или дрѣнъ, а децата залъгватъ, че щъркелътъ щѣлъ да вземе мартеницата, за да имъ донесе нови великденски дрехи.
  

Блáговецъ. На 25 мартъ (все старъ стилъ вземамъ) се празднува „Блáговец". Има повѣрие, че срещу Благовещение, въ полунощь се отваря небето и се явява господь. Всичкитѣ дървета въ това време се покланяли до земята. Ако тъкмо въ тоя моментъ човѣкъ е буденъ, може да поиска отъ Бога всичко, що му е необходимо и Богъ му го даде, но трѣбвало много да се внимава, да не би погрѣшно да се поиска едно вмѣсто друго. Разправя ce, че нѣкой стоялъ до полунощь и щомъ се отворило небето, поискалъ пари, но вмѣсто да каже: „Гóсподе, дáй ми еден ши́ник [1] пáри", казалъ: „Дáй ми еден

 

 

1. Цѣло лѣто.

 

 

78

 

ши́ник глáва", та богъ наистина му далъ единъ шиникъ глава. Рано сутриньта на тоя день отиватъ въ овощнитѣ градини. Ако нѣкое дърво не ражда, заплашватъ го, че ще го отрѣжатъ. То става така: взима единъ сѣкира, застава предъ дървото и казва: „Кя рáгяш, али нé?" и замахва съ сѣкирата ужъ да го отсѣче, a другъ отговаря: „Прóсти му джáнум, óтсега кя рáгят" и туй се повтаря три пѫти. На благовещение момичетата, по-голѣми отъ 10 години, почватъ за пръвъ пѫть да мѣсятъ. То става на Благовецъ, за да имъ е „блáг лéбот", за сѫщото нѣщо намазватъ рѫцетѣ на момичетата съ особена церемония: събиратъ се другаркитѣ на „месари́ята", заставатъ наоколо ѝ и почватъ да пѣятъ.

 

„Месáриіо, месáриіо,

Бéлa ем црвена

Тéнка ем ви́сока,

Дáль умееш, дáль умееш

Пóгача да мéсиш?"

 

Други отговарятъ: „Умéала, yмéaлa пóгача да мéсит". Отъ тази погача раздаватъ на другаркитѣ и съседитѣ за здраве.

 

Лазарица. Въ сѫбота преди Цвѣтница се празднува „Лазáрица", a една седмица преди това е „Гю́пска Лазáрица". Тя била „пó-тежка" отъ нашата. Отъ Гю́пска Лазáрица до нашата циганки ходятъ по кѫщитѣ да играятъ и пѣятъ. На нашата „Лазáрица" децата се събиратъ по нѣколко въ група и отиватъ по кѫщитѣ „За Лáзаре". Всѣка група носи по единъ звънецъ, съ който звънятъ, щомъ влѣзатъ нѣкѫде и викатъ: „Яйце, яйце, яйце"... Домакинитѣ ги даряватъ съ яйца или пари. На „Лазарица" пѣятъ следната пѣсень:

 

 

1.

 

 

79

 

Закáчи му, нéвесто, стребрéн дивит;

Клай мỳ прстен, нéвесто, на рóката;

Лель пýшчи го, нéвесто, пред лáзарки.

Коя́ кя го, нéвесто, бeéндисат;

Попóвата, нéвесто, най-мáлата".

 

Цвѣтници y насъ се нарича „момински праздник". защото на тоя день момитѣ за пръвъ пѫтъ презъ годината ходятъ на църква. За тоя день всѣка мома трѣбва да си направи нѣщо ново. Следъ обѣдъ моми, булки и ергени ходятъ „нá цвекье" — да събиратъ цвѣтя вънъ отъ селото. Преди да тръгнатъ пѣятъ:

 

„Берѝте се си дéвойки нà собор, нá собор,

Ут' cé собор без дéвойки нé берет, нé берет.

Бери́те се си нéвести нá собор, нá собор,

Ут' cé собор без нéвести нé берет, нè берет.

Бери́те се си мóмчина нá собор, нá собор,

Ут' cé собор без мóмчина нé берет, нé берет.

 

Друга пѣсень:

 

„Станá Мара, бильé берет, би́ляро, би́ляро,

Со би́льки се разгóварат, би́ляро, би́ляро [1].

Кой билька іе пó-рано, „ „

Іе пó-рано качýнчица, „ „

Качýнчица сирóтица, „ „

Сирóтица безъ мáйчица, „ „

Тая́ с' имат лошá майка, „ „

Лошá майка зла мáшчеа, „

Мошнé рано іа скóреват, „ „

Мошнé рано стредé зима, „

Стредé зима колóжега „ „

Да ми́ берет іогóтчици [2] „ „

 

Следъ като обикалятъ селото, всички се събиратъ въ църковния дворъ и почватъ да игратъ хоро. То се състои само отъ моми и булки. При игрането пѣятъ следнитѣ пѣсни:

 

„Кинисáле ми триста дéвойки;

Триста дéвойки, триста нéвести,

Да ми́ одит в' димнá гора,

Да ми́ берет секаквó цвекье.

Една дéвойка цвекье нé берет

Туку ми́ берет сува пéлина

Сув пели́н берет, сув венéц виет.

Я доглéдале самови́лите

И я фáтиле за деснá рока,

И я óтнесле дома нá дворот

И ми я́ клале нокя нá череп,

 

 

1. Повтаря се подиръ всѣки стихъ.

 

2. ягоди.

 

 

80

 

Деня нá слнце жито дá сушит.

И ми é дале два стапá [1] в роци

Ми я пýшчиле от селó в село

От селó в село, в майкинó село".

 

Друга:

 

„Не гази́ цвекье, Стале óфчаре, туку бéри го.

И да гó берам, Цвето дéвойко, кой кя гó носит?

Да я си́ имам лоша нéвеста:

Лебови́ месит, вошки си́ кршит;

Млекотó мотит, мрсули́ капет;

Глава си́ миет не разплéтена;

Дететó копет не разви́ено;

Кукятá метет, на метлá дремет;

На водá одит, на пот прéспиват.

Остави́ лоша, Стале óфчаре, уземи́ арна.

Как се óстава, Цвето дéвойко, що се ýзело.

Тая ми́ имат деветнé бракя,

Деветнé бракя си арáмии,

Кя ме и́сечат кóсай пó косай,

Най-голéм косай, що мравá носит.

Ак’ ме и́сечат, ти ме сóбери,

Ти ме сóбери в твоя скỳтина

И ме пóсади в'ново грáдинче.

Кя ти и́зникна секаквó цвекье

Киски кя́ правиш, мене кя́ мислиш".

 

Друга:

 

„Кини́сало дéвойче (горе, горе в плáнина), (2)

На кóнь трева дá жниет. (2)

Кодé жнало зáспало, (2)

Српóт клало в ли́згавье, (2)

Со трéва се пóкрило.

Тук пóмина млáд овчар, (2)

Скрши́ шумче éхлово, (2)

Го нáтопи вóдица, (2)

Ми пóпрска дéвойче, (2)

От сóнь ми го рáзбуди. (2)

Летнá моме дá бегат (2)

Го сýстрети кóпина (2)

Офчáр ми се прóвикна: (2)

Држ, кóпино, нé пушчай, (2)

Твоá да е фáлбата, (2)

Моя́ да е мóмата".

 

 

1. Тояга.

 

 

81

 

Друга:

„Заблéала ми, мáле, мáіко, руданá офца

Долу пóд село во ливáгьено

А лéле, лéле дýри до бóга,

Дури ми́ беше офчар нéженен

Сé си пáсехме по присóите

Вода пѝехме по извóрите.

Откакó ми се óфчар óжени

Трева пáсеме по буни́щата

Вода пи́еме по бари́шчата".

 

Друга:

„Шчо си повéнала, белá Яно, шчо си завéнала?

Как да не пóвена, зелéн' горо, какъ да не зáвена,

Толку си гó имах, зелéн' горо, едничкагó брата

И той ми óтиде — во зеленá гора

Во зеленá гора со арами́ите

И ако гó видиш, зелéн' горо, нему да мỳ речеш,

Нему да мỳ речеш, дома да си́ доет.

И ако гó вида, белá Яно, я не го пóзнавам.

Той сам се пóзнават, зелéн' горо, зелен' баря́к држит,

Зелен' коня́ водит, зелен' рубá носит!"

 

 

Тъй пѣятъ и играятъ до късно. Моминскитѣ хора сѫ много еднообразни. Мелодиитѣ на пѣснитѣ сѫ монотонни и следъ всѣки редъ се „и́ка" (и́ и́ и́ и́ . . .). Пѣсеньта не се пѣе отъ всички наведнажъ, a започватъ първо две моми. Следъ като тѣ изкаратъ първия стихъ, други две моми почватъ сѫщия стихъ отначало и т. н. Пѣсеньта се предава на дѣлото хоро, но така, че оня, който води хорото, довършаа пѣсеньта, a последнитѣ я започватъ. При игрането и пѣнието се пази голѣмъ редъ, тъй че прави приятно впечатление на зрителя и слушателя.

 

Страстна недѣля. Отъ „велѝ понéделник" до „велѝ петок" или „голéм петокъ” се приготовляватъ за Великдень. На „велиá стреда" турятъ яйдата да се „вáпцуват", a на другия день „вели вéтврток" майката взима едно червено яйце и прави крѫгъ съ него около лицето на децата, като казва: „цр̀вено бéлo дèбeлo". На тоя день женитѣ носятъ въ църква погача, медъ и маслини, та раздаватъ „зá душа" на умрѣлитѣ. Вечерьта всички ходятъ на църква да слушатъ „дванáесет вaнгьéлии". Старитѣ носятъ въ църква нѣколко червени яйца, за да чуятъ и тѣ „12 вангéлии", a следъ туй ги пазятъ дѣла година предъ иконостаса, или пъкъ, които иматъ ниви и лозя, занасятъ тамъ по едно яйце и го заравятъ въ земята „за бери́кьет". Когато нѣкое дете се разболѣе, потапятъ яйцето, което пазятъ предъ иконата, въ чаша вода и съ водата омиватъ болното за „здрáвье".

 

Велики петъкъ считатъ за най-голѣмъ праздникъ, затояа го наричатъ „голéм петок". Всички бързатъ да привършатъ

 

 

82

 

което е необходимо за Великдень до петъка, а на самия день нищо не похващатъ, дори огънь не палятъ.

 

Великдень. Още въ полунощь почватъ да ходятъ на църква. Момитѣ и булкитѣ ходятъ по-късно, когато почне да се „обдéнува". Всѣка мома носи въ джеба си яйце, за да бѫде бѣла и червена. На първия день Великдень момитѣ не ядатъ яйца, за да не останатъ неомѫжени. Следъ обѣдъ цѣлото село се стича въ църковния дворъ. Момитѣ и булкитѣ почватъ да играятъ хоро, както на цвѣтница, и пѣятъ твърде разнообразни пѣсни.

 

Напр.:

„Стигналá [1] ми се бела Мáрия,

Стигналá ми се на день Вéликден,

„Ми я кр̀стиле на день Гю́ргьов(д)ен

Гости и́ брале на день Спáсов(д)ен

Ми заодéла на день Пéтров(д)ен

Я посáкало яснонó слнце

И я ýзело на день И́лигден".

 

Друга:

„В' гора шéтает тристана юнаци.

От триста ю́наци три юнаци́ немат,

Три юнаци́ немат, три се орли́ виет,

Три се орли́ виет, три нишани́ носит;

Първи óрел носит от юнакá глаза,

От юнакá глава со се финó фехче;

Фтори óрел носит от юнакá рока;

Отъ юнакá рока со се злати́ прстен;

Трети óрел носит от юнакá нога,

От юнакá нога со се чисти́ скорен. [2]"

 

Друга:

„Вилá Неда витó оро

Изви́ла го на плáнина

На плáнина на рýдина

И в' зелени ли́вагье

Другáчки е зави́дое:

„Блазé тебе, белá Недо,

Со твóява убáвина

Какó тебе нигдé немат"

А Нéда им отгóваря:

 

Ой дрỳгачки, зиля́шарки,

Шчо ми́ мене зави́дохте

На мóява убáвина.

Я сýм била чеснá нунка

Сум кр̀стила Ристá бога,

Ристá бога и гóспода

Пречи́ста ме дарỳвала,

Яснó слнце по чéлото

По рáмена месéчина

По пóлите дробни́ звезди".

 

Друга:

„Шчо ми се бéлеет от оная́ страна?

Дал іе бéл облак, ил' белá могла?

Ни е бéл облак, ни белá могла,

Туку ми́ било болен Я̀нкула

Болен Я̀нкула, жеден вóдица,

 

 

1. Родила се.

 

2. Ботушъ.

 

 

83

 

Жеден вóдица, без понáдица.

По небó летат крстатéн орел,

Под крильé носит преснá погача

В уста ми́ носит студенá вода

Да ми пóнадит болен Я̀нкула."

 

Друга:

„Двори мéтет млада Огнéница

Двори мéтет, градум слзи́ ронит.

Я дóгледа Огнéничин свекор

Ой ти тéбе млада Огнéнице,

Двори мéтеш, градум слзи́ рониш,

Зашчо ти се толку нажáлило?

Дали́ ти се тебе здодéяло

Метéейки рамни́ дворье

Носéейки коньé вода.

Ой ти тéбе, мой мили свéкоре,

Нитó ми се мене здодéяло

Метéейки рамни́ дворье

Носéейки коньé вода,

Еве и́мат време девéт годин

Майка, тáтка не су и ви́дела.

Ой ти тéбе млада Огнéнице,

Лель óтиди долу в конýшина,

Извáди ми коняна дóрия,

Ми при́готви две здрáвици вино

И зáмеси две бели пóгачи

Кье те нóса у майка нá гости."

 

Друга:

„Огнена го село наглéдало и́ и́ . . .

Дека и́мат убава нéвеста,

Дека и́мат дете Дукáдинче.

Му фр̀лиле тешкана вéргия.

Кому двéсте, кому три́ста,

Я Óгнену токмо шестóтини

Се прóвикнал Огнен добóр юнак:

„Ой нéвесто, ой добро гóлемо,

Промéни се како шчо си́ дошло,

Промéни се в руво невéстинско

Кя те нóса на нова пáзара

Кя те нóса, кя те препрóдава".

 

Друга:

„Два се брáта милно милýвает,

От ми́лости веднож с'ожéние.

Довéдое дае люти іóтрви

Довéдое и се разкáрае

 

 

84

 

По-мáлата по-стара кл́неше:

Да би́ дал бог девет мили́ сина,

От дéветте еден остáнало

И нéго го на войска пýшчило,

От вóйска го жив не пречéкала!

По-стáрата по-мала кл́неше:

Да би́ дал бог девет мили́ кьерки

От дéветте една остáнала

И нéя я далек' омóжила"!

 

Друга:

„В ливáдана зелéнеет

Мойвó срце ми вéнеет

З' еднó моме вдови́чинско,

Декá одит партáлаво [1]

Мили́ боже, дай гó мене!

Кя мý купа антéрия,

Да ми́ одит промéнато

Се вó руво вели́гденско".

 

Преди да се развали хорото пѣятъ следната пѣсень:

 

„Рáсипи, Трéндо, óро, пóйди си дóма,

Дéте ти плáчет.

Ако ми плáчет, лудо, нéка ми пýкнет,

Свéкрва имам, лудо, нека го тéшит,

Нека го тéшит и нека пýкат."

 

 

И тия пѣсни се придружаватъ съ „и́кане". Презъ тритѣ дена на Великдень става хоро. Въ четвъртъцитѣ отъ Великдень до Спасовдень не работятъ, за да не вали градъ.

 

Георгьовдень. На 23 априлъ ст. ст. е „Гюргьевден". Рано сутриньта ходятъ на една чешма наречена „Горáновец", единъ часъ далече отъ селото. Омиватъ се на чешмата, събиратъ цвѣтя и бързатъ да се върнатъ въ село докато не е „пỳснала църква". Всичко това правятъ заздраве. Съ цвѣтята, запóтватъ, т. е. поставятъ ги на вратитѣ на кѫщата, обора, кошарата и пр. Следъ като се свърши литургията, всички излизатъ отъ църква и заедно съ свещеницитѣ, съ кръстове и икони, които могатъ да се носятъ, обикалятъ селото, като се спиратъ при всѣка чешма и кладенецъ, гдето става водосветъ. Ходейки пѣятъ:

 

„Ce крéвает чесни́ крсти, гóсподи поми́луй,

Се крéвает богá молит, господи помилуй

Да cé родитъ дар бéрикьет, господи помилуй,

Дар бêрикьет житó и вино, господи помилуй,

Житó ѝ вино мет ѝ млѣко, господи помилуй,

Да cé ранит сирачина, господи помилуй".

 

Отъ тази пѣсень се вижда, защо се извършва този обрѣдъ — молятъ бога да бѫде годината плодородна. Както на всѣкѫде, и y насъ колятъ агне. На гърба

 

 

1. Парцаливо.

 

 

85

 

 му правятъ кръстъ отъ изтеклата кръвь. Тъй се сливатъ езически и християнски обрѣдни елементи. Има сѫщо обичай „да се тргат со кантар" и да се „нишат" на сурово дърво за „здрáвье".

 

Преди да седне момата на люлката, туря си „пóфит" [1] на кръста, за да не я боли, и „лéпавец" [2] на главата, „за да се лéпaт мóмчина" до тѣхъ. Другаркитѣ на тази, що се люлѣе, пѣятъ:

 

„Ни́шат лéлька на лéляйкa, лéльo, Гю-гю́ргьеле лéльо,

Ви́кат мóмче отóзгорче, „ „ „

Крóткум ни́шайте мóмата, „ „ „

Да нé паднет да с' óтепат, „ „ „

Ут іе гни́ло дрви́шчето, „ „ „

Позли́во іе пожи́шчето, „ „ „

Камли́во іе мести́шчето. „ „ „

 

Следъ обѣдъ става хоро, както на Великдень. Пѣятъ се великденскитѣ пѣсни и нѣкои по-специални, като:

 

„Пéтор и Пáвел две орá водат:

Едно нá десно, друго нá лево.

Петре Пáвлеве му сборуваше:

Ей Павлé, Павлé, ей милó брате,

Кроткум вóди го витотó оро,

Ут' се нéвести морни, ýморни,

Весден дéнеска крсти нóсиле

Крсти нóсиле, бога мóлиле"

 

Друга:

 

Кини́сала белá билка, би́ляро, би́ляро

Со нéйзини си дрýгачки. „ „

Самó цвекье порáчуват, „ „

Как дá знает девóйките, „ „

Да дóет, да ме бéрет

Девóйки ме арнó носит

Весдéн деня по пóяси

Сонóкь нокя в' студнá вода.

Невéсти ме лошó носит

Весдéн деня под гр̀лата

Сонóкь нокя под ли́згавье.

 

 

Май наричатъ „чéрешарь". Ha 1 май празднуватъ „Epéмия". Срещу Еремия преди да се мръкне момитѣ и булкитѣ ходятъ до едно мѣсто, близо до селото, „умалище" отъ гдето взематъ червена земя за газене (правене) „чéрепки" (подници). Щомъ се мръкне, момчетата отъ всѣка кѫща взиматъ по единъ

 

 

1. Трѣва, която се вие.

 

2. Трва, която се лепи, кѫдето я поставишъ.

 

 

86

 

„лéген" или „тéнекье", чукатъ върху тѣхъ, обикалятъ три пѫти кѫщата и викатъ:

 

„Бéгай, бéгай, погáния, Ерéмия

Етé ти го погáния, Epéмия

Со свéтаго Танáсия

Кя ти́ мотат чéрвата

Со жéлезно мотòтовило".

 

По този начинъ пѫдятъ „лошотията отъ кýкьи". Ha 1 май всички излизатъ вънъ отъ селото да се „маіосват". Ако нѣкой се успи, казватъ му: „убаво май те замаял". Момитѣ пъкъ твърде рано ходятъ да събиратъ цвѣтя за „запотване". Ходейки пѣятъ:

 

„Зарóсила ситнá роса (2)

Ситнá роса маіóвица" (2)

 

Или:

„Росá росит, Кáлинке, не стóй на двор,

Кя нáросит, Кáлинке, чисти́ чехли.

Не жáли ме, áго ле, не плáчи ме,

Имам татко, áго ле, папýжия,

Други́ чехли, áго ле, кя сóшиет.

Росá росит, Кáлинке, не стóй на двор

Кя нáросит, Кáлинке, чистá фута.

Не жáли ме, áго ле, не плáчи ме

И́мам братец, áго ле, фустáнжия,

Другá фута, аго ле, кя сóшиет".

 

Следъ като се върнатъ отъ цвѣтя — „от билки" поставятъ цвѣтята по вратитѣ на кѫщата, a главно тамъ, гдето лежи добитъкътъ, за да дава повече млѣко. На тоя день кравитѣ закръмватъ съ „врáтика" (една трѣва), за да не имъ се губи млѣкото, или, ако се е изгубило, да имъ се върне отново. Ония, които до тогвва не сѫ бýтали (били) млѣко, окичватъ „бýтина" (бучката) и котлето, въ което доятъ млѣко, съ цвѣтя. Така се прави, за да има млѣко въ изобилие.

 

Казахъ, че момитѣ носятъ земя, отъ която, следъ като я изгазятъ хубаво съ краката, правять подница. За тая цель се събиратъ по нѣколко другарки и газейки пѣятъ:

 

Гр̀нчаре, море грнчаре,

Твоите гр̀нци ýлюпци (парчета)

Наши чéрепни жéлезни"

 

Срѣдата, що се пада наполовина между Великдень и св. Духъ, се казва „русá стреда". Вѣрватъ, че презъ тая седмица излизали самовилитѣ да се кѫпятъ въ рѣката. Женитѣ не работятъ тоя день, нито си миятъ коситѣ, за да не имъ побѣлѣятъ скоро. 50 дена следъ Великдень се празднува „Дýовдень". Тогава ставало разпредѣлението на мъртвитѣ „во рáйот и пéколот". Единъ ангелъ ги пазѣлъ, да не би нѣкой да погледне

 

 

87

 

на земята, та да познае близкитѣ си. Затова богомолцитѣ, които сѫ въ църква, трѣбва да стоятъ на колѣне съ наведени глави. Ако нѣкои дигне главата си, ангелътъ ударялъ неговия близъкъ съ прѫчката. На тоя день женитѣ ходятъ на гробища съ обѣдъ, който раздаватъ „за бог да прости". Раздаватъ сѫщо красиви стомнета — за всѣки умрѣлъ по едно. Докато не раздадатъ за умрѣлитѣ, не ядатъ блажно, нито пъкъ череши. Първо трѣбва да се даде на умрѣлитѣ, че тогава да се яде.

 

Юний се нарича „сенокос", защото презъ тоя месецъ косятъ ливадитѣ. Щомъ пръвъ пѫть видятъ косачи, хвърлятъ по тѣхъ камъни, за да ходятъ бълхитѣ у тѣхъ, т. е. съ това пѫдятъ бълхитѣ отъ кѫщи.

 

На 24 юний е „Ивáновдень". Тогава изкарватъ всички нови дрехи на слънце, за да не ги гризятъ молци.

 

На 29 юний е „Петровдень", а на 30. VI. „Павловен". „Св. Пéтор и Пáвел биле бли́знаци и ни́когаш не се дéлеле". На Петровдень става съборъ при манастира Св. Петор", по- ловина часъ далече отъ селото, гдето се стичатъ хора отъ околнитѣ села.

 

Юлий се нарича „жетварь", защото тогава се жъне. На 1 юлий е Кýзманъ и Дáмянъ, наречени „бесрéбреници", защото лѣкували безъ пари сиромаситѣ.

 

На 15 юлий е празникътъ „Чурузи", който женитѣ празднуватъ, за да не имъ се развалятъ дрехитѣ въ сандъцитѣ.

 

17 юлий — Св. Мáрена — празднуватъ го, за да не се развали времето, та да повреди житото, което още не е при- брано.

 

 

„И́линдень". На 20 юлий се празднува св. Илия. Когато гърми, вѣрватъ, че св. Илия гони ламята, за да я убие. Следъ 1903 год. той стана националенъ праздннкъ съ патриотична подкладка, понеже на тоя день се обяви въстанието.

 

На 27 юлий е Пандéлемонъ. Св. Панталей билъ терзия, затова се празднува тържествено отъ терзиитѣ.

 

Първитѣ 12 дена на м. августъ се наричатъ „Макавей". Тогава женитѣ не работятъ тежка работа, главно не предатъ, за да не валятъ проливни дъждове, които ставатъ причина за цѣло наводнение. Ако се случи да вали силенъ дъждъ на Макàвей, това считатъ за божие наказание, защото нѣкоя жена ще да е работила, та всички я проклинятъ: „Ако не вртнете на Макáвей, не бидýвате; càбки céта работа кя и́ остант за зѝмоска; ама нà, само за ýригьолок” (лошотия).

 

На 6 августъ е „Преображенье". До тоя день не ядатъ грозде, защото било грѣхота.

 

На 15 августъ е „Богорóвица". Тогава правятъ сватбитѣ.

 

„Вр̀толум" се празднува на 25 августъ. Тогава слънцето се завъртва къмъ зима. На тоя день не се работи „за да не ти се зáвъртит ýмот".

 

 

88

 

На 29 августъ е „св. Йóван пóсен". На тоя день не ядатъ блажно, нито диня, грозде, домати и пр., които съ червения си цвѣтъ напомнятъ кръвьта на св. Иоана. Още на тоя день раздаватъ за душа на умрѣлитѣ. Мнозина пъкъ ходятъ на съборъ въ слѣпченския манастиръ, св. Йованъ, — 3 часа далечъ отъ селото.

 

На 8 септемврий е „Мала Богорóвица". Тогава както и на голѣма Богородица ставатъ сватбитѣ, защото тѣ y насъ ставатъ на опредѣлени дни.

 

„Кр̀стов(д)ен" е на 14 септемврий, Блажно не ядатъ. Ходятъ на гробища да раздаватъ „зáдуша".

 

На 14 октомврий е „Пéтков(д)ден". Празднува се повече отъ ония, които го служатъ. Отъ тогава почватъ службитѣ по праздницитѣ. У насъ служатъ опредѣлени праздници като Петковдень, Димитровдень, Пречиста, Св. Никола и др. Ония, които служатъ праздника, приготовляватъ се за това нѣколко дни по-рано. Срещу праздника носятъ въ църква хлѣбъ и жито за здраве. Преди праздника нѣкой отъ кѫщитѣ ходи да кани роднинитѣ „на зáслук", т. е. на вечеря. Ако въ кѫщи има булка, обикновено тя кани, и я наричатъ „зóвачка". Кѫдето тя отиде, казва: „Здравó и живо, от тáтка и от мáйка да дóете вéчерь нá гости да си слýжиме Пéтковен". На самия праздникъ попътъ дохажда да „крéнет леп". За обѣдъ и вечеря пакъ канятъ гости. Деньтъ следъ праздника се казва „Патéрица".

 

Ha 4 декемврий e „св. Bápвapa". „Нея многý поти я вáреле в кóтел, áрн' ама пак останýвала жѝва, оту била прáведна".

 

На 5 декемврий е „св. Сàва", a на 6 — св. Никола, затова казватъ: св. Вáрвара мéсит, св. Cáвa гóтвит, a св. Ни́кола слýжит". Това значи, че отъ преди два дена почватъ да се приготовляватъ за св. Никола. Първо мѣсятъ, a предпоследния день готвятъ.

 

Св. Никола се счита за много голѣмъ праздннкъ. „Той бил цар на морѝнята. Тогаш и гéмии и пàмпури остàнувает коде шчо се нáшле, защо св. Ни́кола знáет да праáвит чудéсии". На св. Никола пѣятъ следната пѣсень:

 

„Замрзнале ми девет гéмии,

Девет гéмии с'тамян и́ восок,

Тамян и́ восок, дрвенó масло,

Во cтpeдé лето Петровѝ пости".

 

Тукъ думата е за лѣтенъ св. Никола.

 

На 20 декемврий е „Игнат". „Замòчи се Божa мáйка отъ Игнати до Кóледа". Вечерьта на „Игнат" правятъ питулици на връшникъ и отъ тестената каша правятъ кръстъ на кумина.

 

На 24 декември е „Бодник" (бъдникъ). Сутриньта, момчетата съ пѣсни и викове ходятъ въ гората. Всѣки отрѣзва по едно

 

 

89

 

дѫбово дърво (сокъ), но тъй, че да не падне на земята. Всѣки занася дървото вкѫщи, гдето го поставятъ на нѣкаква подложка, но по никой начинъ да не е на земята. Това дърво се нарича „бодник". Следъ това децата ходятъ да коледуватъ, като пѣятъ следнитѣ пѣсни:

 

„Кóледица, мéмедица

Ври́ на огонь крвáвица.

Кя се рóдит божье чедо

Коледé-е-е, бáбо, коледé". . .

 

Или:

Кóледе, леде

Пáднало грéде

Отéпало дéде

Дéдe са влáчет

 

Бáба го плáчет:

Олеле, стáрче,

Со кýцото магáрче;

Дай ми едно стáпче [1]

Д' óтепам едно врáпче".

 

Или:

„Идет бóжик,

Кя кóлеме тéле

Со шáрено нóже.

Тéле велит: лéле,

Не кóлите мéне,

Тук кóлите кóкош,

Шчó спиет пóт кош,

Шчó ядет бела пчéница,

Шчó пиет црвенó вино".

 

Или:

„Сивá, сива гулáбица,

От кóде си долéтала?

Ондé горе, от бéл Дунав.

— Шчо и́маше, шчо нéмаше?

— Златнá чаша и кáната

Да ми́ служит славá бога

Славá бога и бóжикя

Божи́к ми е на нéбеси

Славá му е по сó земя".

 

На коледаритѣ се даватъ орѣхи, кестени, смокини и пр. На бѫдни вечерь поставятъ дѫбовото дърво — „бодника" въ огнището, но така, че малко по-малко дa гори цѣла нощь.

 

На огъня още отъ вечерьта се варятъ гостбитѣ за Коледа. На бъдни вечеръ вечерятъ варенъ фасулъ, смѣсенъ съ пшеница и „мазник", или както го казватъ „бодничко печиво". То се прави тъй: Точатъ кори, подпичатъ ги на връшникъ, за да станатъ по-корави, поставятъ ги въ тепсия като турятъ единъ редъ кора, другъ — варенъ оризъ съ зехтинъ. Следъ туй го опичатъ хубаво. Сѫщата вечерь варятъ кестени, отъ които нижатъ низи, прошарени съ смокини и „колак шекьер" за малкитѣ деца. Женитѣ цѣлата нощь не лѣгатъ, а само предрѣмватъ край огъня — чакатъ раждането на Христа. Щомъ това се извести чрезъ камбаненъ звънъ, всичкитѣ ставатъ, обличатъ се въ дрехи и отиватъ на черква. Въ кѫщи оставатъ само момитѣ отъ 10 години нагоре. Следъ обѣдъ нѣкога е ставало хоро, както на Великдень, но сега е изоставено. Хорáта на такива праздници ставатъ само отъ жени. Мѫжетѣ не играятъ, а се нареждатъ наоколо и преценяватъ, коя по-хубаво играе. Тогава става сгледка между моми и ергени, защото другъ по-удобенъ случай нѣма. Седѣнки у насъ не ставатъ, нито пъкъ на момитѣ се позволява да ходятъ по улицитѣ.

 

 

1. Стапче — прѫчка.

 

 

90

 

Държатъ ги много строго. „За дéвойка пóтишча нéмат. Тая трéбет да си сéдит дóма и да си гóтвит рỳвото".

 

На 31 декемврий сутриньта децата ходятъ по кѫщитѣ да известяватъ приближаването на новата година, като викатъ: „Пéтак, пéтак, дéсетак" и пр., докато домакинътъ ги дари съ 5—10 пари. Ако ли пъкъ децата сѫ малки, даватъ имъ кестени, орѣхи, сушици и пр. Тоя обичай се казва „хóдене по Васи́лица".

 

Момичетата могатъ да ходятъ „по Васи́лица" само до десетгодишна възрасть. Въ всѣка кѫща на тоя день мѣсятъ кравайчета, или както ги наричатъ „гулабици", т. е. отъ тестото правятъ различни форми. A тамъ, гдето има годеникъ (свршеник), мѣсятъ не само кравайчета, a и погачи, които ще носятъ на годеницата. Оная, която мѣси погачата, трѣбва да има майка и баща. Когато мѣсятъ погачата пѣятъ:

 

„Mесáріо, месáріо,

Тáткова, мáйкина,

Mесáріо, месáріо,

Téнка ем вѝсока,

Бéлa ем црвена".

 

 [Back to Index]