1. Имената на нѣкои македонски градове [1]
Отъ Ст. Романски.
5. Велесъ.
Велесъ на срѣдни Вардаръ, въ пѫпа на Македония, е единствениятъ градъ, който отъ най-старо време до днесъ е разположенъ все на брѣговетѣ на тая голѣма македонска рѣка, която прерѣзва страната презъ самата срѣда, отъ северъ до югъ, та името ѝ се взема изобщо за емблема на цѣлата земя отъ Шаръ до Бѣло-море и отъ Охридъ до Родопитѣ. До като сегашната столица на Македония, Скопие, е на днешното си мѣсто на р. Вардаръ тепърва отъ срѣднитѣ вѣкове насамъ, Велесъ е билъ отъ край време тамъ, гдето е и днесъ — на пѫтя, който презъ Бабуна, отъ една страна, и Овче-поле, отъ друга, свръзва западна и източна Македония, най-западния кѫтъ на българската земя съ нейнитѣ източни предѣли. Тукъ е билъ сѫщо отъ край време мостътъ за преминаване отъ едната страна на другата, и въ това намира оправдание наименованието, което турцитѣ сѫ му дали още при завладяването на Македония отъ тѣхъ — Кöрrülü, отъ тур. дума köprü „мостъ".
До като това турско име по произходъ и образуване е съвсемъ ясно, неразяснено и до днесъ остава българското му име Велесъ, което е сѫщото въ гръцки Βελεσσός, и въ албански Vëlës. Неговото обяснение е още по-трудно, защото по форма то изобщо стои изолирано както всрѣдъ славянската, така и всрѣдъ балканската топонимия. [2] При все това то не е ново и не може да се смѣта заето или пренесено отъ другаде.
Въ византийскитѣ извори то е познато подъ формата
1. Вж. Макед. прегледъ год. V, кн. 2, стр. 78—84 (1. Солунъ); год. V, кн. 3, стр. 71—76 (2. Охридъ); год. V, кн. 4, стр. 63—70 (3. Битоля); год. VI, кн. 2, стр. 1—6 (4. Скопие).
2. Съвсемъ невѣроятно е да се смѣта името на града Велесъ като следа отъ името на славянския езически богъ Велесъ, сѫщо както и Velesovo въ словенската провинция Краина, северно отъ Любляна (срв. Niederle, Život starých Slovanú. 12, 1924, 214).
1
2
Βελεσσός (напр. въ грамотата на Василия II отъ 1020 г. у Gelzer, Byzant. Zeitschrift II 43.51); така е и днесъ въ гръцки, и все тъй се срѣща въ по-стари и по-нови български текстове и надписи — Вéлесъ (писано сѫщо и Велесь, Велѣсъ, Велезь). Така то се намира напр. въ житието на св. Йоакима Осоговски (живѣлъ въ XI в.), срв. Бѣлградския преписъ (отъ XVI—XVII в.), издаденъ отъ Ламански, О нѣкоторыхъ славянскыхъ рукописяхъ въ Бѣлградѣ, Загребѣ и Вѣнѣ, СПб. 1864, стр. 137 (чрьньць ѽ Велеса град), или въ Зографския поменикъ 1527—1728, у Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония2, София 1931, стр. 505 (Велесъ).
Въ предславянско време въ областьта на срѣдни Вардаръ е живѣло илирското племе пеони (Παίονες), и на мѣстото на днешния Велесъ е стоялъ главниятъ му градъ — μεγίστη οὗσα πόλις τῆς Παιονίας — Билазора (Βυλάζωρα), чието име е добре познато отъ съчиненията на ония, които, като го тълкуваха отъ славянски бѣла зора, искаха да го използуватъ за доказване старината на славянитѣ на Балканския полуостровъ (срв. за това Иречекъ, Исторія болгаръ, Одесса 1878, 88; Niederle, Slovanské starožitnosti II, V Praze 1906, 178). To e обаче предславянско, и познатиятъ изследвачъ на тракитѣ и на старата топонимия на Балканския полуостровъ W. Tomaschek свръзва това име, Βυλ-άζωρ или Βυλ-άζωρα, отъ една страна съ Βυλλίς, илирскитѣ Byliones, а отъ друга съ Ἄζωρος въ пелагонийския Триполитисъ (Πελαγονία Τριπολῖτις), за да изтъкне илирския му характеръ (вж. Die alten Thraker I 17. 18; II 2, 61 и 55. 1893). Той при това привежда къмъ него инакъ непознатото славянско име на сѫщия градъ Велица, а сѫщо и албанското („Βυλ-άζωρ, - άζωρα, grosse Stadt der Paionen am Axios, slav. Welica, alb. Welézę" — цит. съч. II 2, 61), безъ да загатва ни най-малко за връзката на последнитѣ съ първото.
Между това още Laeke, Travels in Morthern Greece III 470, бѣше съпоставилъ днешното име Велесъ съ старото Вуlаzora, Βυλάζωρα, и Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik2, Wien 1868, стр. 166, поде неговата мисъль, за да посочи албанския произходъ на това име. Той именно намира, че старото име на тоя градъ — разположенъ на мѣсто, което като че ли отъ самата природа е опредѣлено за мостъ надъ рѣката Вардаръ, така че, отъ какъ човѣкъ е почналъ да зида мостове, тукъ трѣбва да е стоялъ мостъ, — съдържа като втора съставна часть
3
алб. urë „мостъ" (член. ф. ura), а и ггьрвата съставна часть, отразена днесъ въ алб. Vëlës, съ два тъмни звука, трѣбва да има сѫщия произходъ, при все че той, както самъ признава, не може да посочи значението на нейната основа. По интуиция Hahn се догажда, че въ случая се явява сложна дума, чиято първа съставна часть представя форма въ родителенъ падежъ, така че името би могло да бѫде преведено съ Велесовъ мостъ (Wellesbrücke), при все че въ албански въ подобни композита родителниятъ падежъ следва именителния.
Това е собствено едничкиятъ правиленъ пѫть за разтълкуване не само на старото
име на града, Βυλάζωρα, но и на днешното българско Велесъ (гр. Βελεσσός; алб.
Vëlës), като въ случая албанскиятъ езикъ, наследникъ на единъ предславянски
диалектъ на Балканския полуостровъ, тракийски (или илирски), самъ не обяснява,
но само посочва, где трѣбва да се търси произхода на това име. Старото име
Βυλάζωρα е отбелязано за първи пѫть у Полибия, около 216 г. пр. Хр. (V, 97),
сиречь въ едно време, когато старогръцкиятъ произносъ на β като б е билъ
замѣненъ съ в (v), както е и днесъ въ гръцки (вж. Brugmann,
Griechische Grammatik 4128); името Βυλάζωρα е започвало,
следователно, съ в (v) — Vylazora. И ако алб. urë
„мостъ" действително представя, както въ много други случаи, словаренъ елементъ,
наследенъ отъ по-старо време, то очевидно цѣлото име ще е представяло сложна
форма, отъ която въ днешното име Велесъ (алб. Vëlës), е оцѣлѣла само
първата съставна часть. Нѣма съмнение, че тя е представяла генитивна (родителна)
форма на -es, твърде обикновено въ индоевропейскитѣ езици. Въ славянски то се
явява при консонантнитѣ основи (отъ камъı род. пад. камене, срв.
лит. akmeñ-s < *akmenes, имен. п. akm
; сѫщо
телѧте,
любъве и пр.), а при i- и u- основи като -s (гости
< *gostois, съıноу < *sūnous, лит. sūnaus). Дори при
мѣстоименията имаме остатъкъ отъ него въ родит. падежъ на старобълг. мѣстоимение
чьто — чесо, ничесо. Това дава въ сѫщото време и известно указание за
образуването на родителния падежъ въ езика на старитѣ траки. Композита отъ тоя
родъ — съ генитивна форма като първа съставна часть — сѫ сѫщо така обикновени въ
индоевропейскитѣ езици (срв. гр. Διόσ-κουροι „деца на Зевса", староб. домоу-законъникъ, особено нѣмски — срв. гот.
baúrgs-vaddjus „градски
стени"), та ще да сѫ сѫществували и въ илирски. Колкото се отнася
4
до изоставянето на втората съставна часть, orа или ura, за да остане само първата, Veles или Vylas, въ срѣднитѣ вѣкове, то въ тоя случай достатъчно примѣри ни дава днешната славянска топонимия на Балканския полуостровъ, гдето притежателното прилагателно остава едничко да замѣства по-старото мѣстно име, въ което при него е стояло и сѫществителното: Габрово, Дрѣново, Арапово, Бабино и под.
При това не рѣдко споменътъ за старото значение на сложното мѣстно име добре се пази. Така ще е било и въ тоя спучай съ Велесъ въ по-рано време, щомъ като турцитѣ сѫ могли да му дадатъ име съ сѫщото значение: Köprülü. Известно е именно, че по отношение на сваренитѣ отъ тѣхъ мѣстни имена на Балканския полуостровъ, напримѣръ българскитѣ, турцитѣ или ги осмисляли по своя езикъ, или, още по-обикновено, просто ги превеждали; такъвъ е случаятъ съ Казанъ вм. Котелъ, Узунджова вм. Длъгополѥ и под.
Но какво собствено е означавало това вел- (vel-), по името на което е нареченъ тукашниятъ мостъ, а споредъ това и самиятъ градъ на това мѣсто?
Мостъ обикновено може да бѫде нареченъ или по нѣкое свое качество, напр. длъгъ „дълъгъ" (срв. турски Узункюприя „дълътъ мостъ" на долна Марица, пренесено и като име на града при него), или по името на мѣстото, гдето е построенъ, и най-сетке по името на рѣката, надъ която стои. Колкото и правдоподобно да би било тоя мостъ да бѫде характеризуванъ като голѣмъ, великъ — старобълг. Beль-и, — това не би могло да бѫде направено поне отъ славянитѣ, защото, както е ясно отъ казаното по-горе, името е предславянско, Най-правдоподобно е тоя мостъ, а следователно и градътъ при него, да е получилъ името си отъ името на рѣката.
Рѣката Вардаръ, както е ясно отъ най-новитѣ изследвания, покрай това си име, има още две имена: старогръцко Ἄξιος и бълг. Велика. Досежно това последното име проф. Йорд. Ивановъ въ статията си „Аксиосъ—Велика—Вардаръ”, въ Макед. прегл. г. I, кн. 3 (1925), с. 17 и сл., показа, че то се е отнасяло не само до горното ѝ течение, или до единъ нейнъ притокъ, както е днесъ, но и до срѣдното ѝ течение и дори до цѣлата рѣка. Това е името, което ѝ е било дадено отъ славянитѣ при заселянето си на Балканския полуостровъ и въ Македония. Прави впечатление обаче, че това е едничката по-голѣма рѣка на Балканския
5
полуостровъ, която славянитѣ сѫ именували по своя езикъ, като при това сѫ я нарекли съ едно име — Велика — което съ право би могло да бѫде дадено и на други не по-малки отъ нея рѣки, като Марица, Морава и пр. Но като се вземе предъ видъ, че при всички по-голѣми, а често и по-малки рѣки, славянитѣ обикновено сѫ задържали старитѣ тракийски и илирски имена, като сѫ ги приспособили къмъ фонетиката на своя езикъ или сѫ ги осмислили споредъ него или найсетне сѫ ги превели, трѣбва да се приеме, че и въ тоя случай основата на това име трѣбва да е било предславянско, навѣрно илирско. Това е толкова по-възможно, като се вземе предъ видъ, че античното име Ἄξιος, употрѣбяванъ отъ гърцитѣ, е попрѣчило да се засвидетелствува у старитѣ писатели онова име на рѣката, съ което тя е била наричана отъ населението, което е живѣло на нейнитѣ брѣгове преди дохаждането на българскитѣ славяни. И това тъкмо име проглежда въ засвидетелствуваното у Полибия име на града Βυλάζωρα.
Отъ направения по-горе анализъ на това последното име излиза, че рѣката Вардаръ преди дохождането на славянитѣ е носила име, което крие въ себе си коренъ vel-, и че славянитѣ просто сѫ възприели това име, като го осмислили по своя езикъ: вел (срв. старобълг. вель-и), покрай велик, и до днесъ въ македонскитѣ говори е спазено съ значение на „голѣмъ" (срв. Вел четвръток, Вел петок и пр.), а въ Вел-ика сѫщото това име, за по-голѣма ясность, се явява разширено съ суф -ика. И въ тоя случай, следователно, славянитѣ сѫ постѫпили досущъ тъй, както и при възприеманието на другитѣ стари имена на рѣки на Балканския полуостровъ. Срв. Ломъ отъ Аlmus (гл. ломити), Τιέρνα > Черна и пр.
Колкото се отнася до произхода на самото илирско име на рѣката, при все че не би било невъзможно то да бѫде образувано отъ индоевроп. коренъ *u̯еl- „drangen, pressen", който имаме и въ старобълг. *вель (въ вельми, вельма „твърде, извънредно много", вель-лѣпъ „много хубаво"), вельи, великъ „голѣмъ”, *валъ „Haufe, Menge", рус. вали́ть „massenhaft drangen, haufen", срв. Walde, Vergleich. Wörterbuch der indogerm. Sprachen I, 2, 295 f., по-право то стои въ връзка съ корена *u̯el- „drehen, winden, walzen", който намираме въ староинд. válati, -te „обръща ce,
6
върти се", ūrmí- „вълна", авест. varəmi сѫщо, арм.
gelum,
„въртя, завъртамъ, вия; върти се, вие се," гръцки εἰλέω „walze, rolle"
(*Φελ-κέω), εἷλιγξ и εἴλιγγος „Wirbel, Drehen, Schwindel" (*Φελ-νῑλζ или
ἐ-Φελεγξ), алб. vjell „übergebe mich, erbreche (*u̯elu̯ō),
valë „Wallen des kochenden Wachers; Welle, Woge" (*u̯elənā
= си. ūrmi-), лат. volvo, -ere „rollen, kollern, wälzen, drehen,
wirbeln", стир. fillim „biege", стгорнѣм. walm „Wellen werfen,
anfwallen", wallan „wogen, wallen, aufwallen, sieden, kochen", англосакс.
wielm, стнард. vella, vall „sprudeln, sieden, wallen", лит.
veliù, vélti „Haar verwirren, verschlingen", лет. vel'u, velt
„walzen, walken", старобълг. валити, вал
ти, „walzen, walken", слов.
vâl „Walze; Welle, Woge" и пр. Сѫщия коренъ намираме въ по-низка степень и
съ разширена основа *u̯l̥-n-
въ старобълг. влъна „вълна", лит. vilnis, старо-горнѣм. wëlla,
староинд. vāṇa-
и арм. lamb „Ringkreis" (срв. Walde 298 и след.). Съ това си има Вардаръ
е характеризуванъ, следователно, като въртещъ своитѣ бързи води,
вълнообразуващъ. По-подходенъ признакъ за именуване рѣка рѣдко би се намѣрилъ.
Така въ Полша има рѣки Wеłna (= Вълна), сѫщо Wеłm; срв. сетне
литовскитѣ рѣчни названия: Wilja, Wilna, отгдето и името на града
Wilno, лит. Vilnius, отъ лит. vilnis „fala, вълна" (срв.
Bruckner, Słownik etym. jęz. polskiego, Kraków 1927, 606).
Отъ всичко това може да ce заключи: 1) че старото не гръцко име на рѣката вардаръ е било образувано отъ коренъ vel-, и то било възприето отъ българскитѣ славяни, осмислено въ духа на тѣхния езикъ и преобразувано въ Вeлика; 2) че отъ това име е било образувано сложно име veles-ōrā, първата съставна часть на което е представяла генитивна форма отъ vel- съ флексивно окончание -еs-, a втората съставна часть е било сѫществително име ōrā „мостъ" (алб. urë), и съ него е билъ наименуванъ мостътъ на това мѣсто, а сѫщо така и градътъ при него; и 3) че българскитѣ славяни при заселянето си сѫ заели името на града, като задържали само първата му съставна часть Veles, която се явява и въ византийскитѣ паметници и въ новогръцки, както и въ албански, и асоциирали съ нея първоначалния смисълъ на „мостъ", който се отразява и въ турското име Köprülü, самò преводъ на славянското, което днесъ нѣма вече тоя смисълъ.