5. Изъ миналото на Неврокопско и близкитѣ му покрайнини
отъ Ангелъ Даскаловъ
Въ паметь на Никола Ив. Ковачовски, народенъ
учитель и общественъ деецъ (1832—1881 г.).
Неврокопскиятъ край още въ турско време е билъ единъ затънтенъ кѫтъ отъ Балканския полуостровъ. Било поради географическото си положение, било поради лошитѣ пѫтни съобщения и пълното съ опасности пѫтуване, тоя край е билъ мѫчно достѫпенъ за хора на науката. А за науката въ разнитѣ ѝ клонове той притежава много материали. Тука се намиратъ богати минерални извори, изобилни желѣзни руди и разни други минерали, между които цвѣтни аметисти [1], които могатъ да се употрѣбяватъ за накити и орнаменти, остатъци отъ стари паметници, градове, укрепления, могили, пѫтища, [2] и др. Не липсватъ и фолклорни материзли и такива отъ филоложки и лексикографски характеръ и пр. Въ тукашния говоръ се срѣщатъ много интересни думи и изрази. Така, въ помашкитѣ села въ Неврокопскитѣ Родопи казватъ: „кенà кли́кашъ (какво викашъ, казвашъ)?" — Стоянка Даскалъ Николова отъ Ковачовица, отдавна починала, запитана: „Защо, мамо, хвойновото дърво е така легко", отговаря: „Защото е су(х)óплъто" (съ суха плъть). Сѫщата Стоянка се оплаква на съседката си, че една отъ тѣхнитѣ кози е червясала въ плодвата (женския половъ органъ у добитъка. Мѫжкиятъ органъ у него се нарича помочýк, вѣроятно, отъ глагола моча, който тука не се употрѣбява). Майката отива на нивата или градината и 5—6 годишното ѝ дете хленчи подиръ нея: „Заведи и мене", казва то. „Белки ш'ида на търк (търгъ, тържище, пазаръ), та да водя и теб", навиква го тя. Нѣкой отъ домашнитѣ тръгва съ коня на работа и вика кучето да го придружава, което отива до нѣкѫде и се връща. Отъ дома го пѫдятъ: „Хà пóслет (староб. по слѣдь) сир. да върви подиръ коня. Уредитѣ, инструментитѣ на занаятчията наричатъ пóфат, сир. похватъ (Скребатно, Осиково, Фотовиша
1. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XIII, 371. Сѫщо училищния инспекторъ въ Неврокопската епархия, 1908 г., Сим. Арх.
2. К. Николовъ, Сп. M., г. II, кн. 5—6, стр. 159—173.
84
Въ така наричанитѣ мървашки села казватъ: поклон на майка ти!" вмѣсто „много здраве!". Когато децата насѣдатъ около трапезата и почнатъ да пълнятъ лъжицитѣ си отъ сложеното ястие, родителитѣ имъ казватъ: „по мърва, по мървичка, деца", вмѣсто „гребете по малко", Съ думата мърва мървацитѣ наричатъ и остатъка, ситното отъ вѫглищата, съ които сѫ свързани тѣхнитѣ занятия: вѫгларство, желѣзарство, петаларство. Дали тѣ, които населяватъ не само една значителна часть отъ Неврокопската околия, но заематъ съ своитѣ поселения голѣми пространства въ съседнитѣ неѝ, бивши кази мелнишка, сѣрска, зъхненска и драмска, [1] не сѫ получили своето племенно наименование мърваци отъ думата мърва, както и други македонски племена, принадлежи на нашитѣ етнолози да се произнесатъ по това. Ще добавимъ тука къмъ току-що казаното, че когато нѣкой е оцапалъ съ черно дрехитѣ или лицето си, въ другитѣ села казватъ: „заприличалъ е на мървакъ", Ето още нѣколко думи — материалъ за всебългарския речникъ:
Бáгрьо [отъ глагола багря, който тука е замѣстенъ съ общоупотрѣбителната дума боядисвамъ] = оцапанъ, замърсенъ въ лицето. Слуша се въ Осиково.
Войóвам = не мирувамъ (Ковачовица).
Драгóвам = обичамъ, харесвамъ, предпочитамъ, когато се говори за ядене, пиене, за дрехи (Ковачовица и Осиково).
Зáлок = дебело дърво (кютукъ) въ огнището, което подържа огъня [пакъ тамъ].
Котловáр = накривенъ колъ съ кука на края, забитъ въ земята, на който се окачва котела, когато се вари нѣщо въ него вънъ отъ кѫщи. Думата котелъ се слуша само въ котловар (слуша се въ цѣлата околия).
Котрѝ, à, ó (староб. къторъіи, говори се въ мървашкитѣ села).
Крáѝница = коза, овца, крава, която върви въ краищата на стадого и бѣга отъ него (Ковачовица, Осиково).
Лéсък (блѣсъкъ) = гръмотевица, гръмъ. „’Лесъкъ да те удари", казватъ, когато кълнатъ нѣкого (Ковачовица и околнитѣ села).
’Мáне (иманье) = мило, драго, скѫпо. Употрѣбява се като обръщение къмъ дружки, деца, съпрузи и др. „Ела, ’мане". — „Бѣгай отъ тука, ’мане" (Ковачовица).
’Мяса = умѣя. „Я мяса да направя орало" (пакъ тамъ).
Нàмесница = втората жена на единъ помакъ по отношение на първата, когато последната е въ преклонна възрасть.
Огни́ца (отъ огънь, свѣтлина, или отъ окно (?) = малко таванско прозорче; говори се въ Ковачовица).
1. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XIII. 351. Сѫщо Стефанъ К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени. 108, 109.
85
Пóдводник = който подвежда, подмамва, играе ролята на шпионинъ (Ковачовица и околнитѣ села).
Пóдлив = последната рѫка (качество) на ракията, когато се вари (въ лозарскитѣ села на лѣво отъ р. Мѣста).
Пойма = прихваща, заразява, когато се говори за болести (Ковачовица и околнитѣ села).
Пóфaт = срѫчность. „Нѣма пофатъ за тая работа" (Ковачовица).
Пря́пор = свадбарскиятъ прѣпорецъ (Ковачовица и околнитѣ села).
Спря́гам = впрягане въ кола или орало по единъ волъ отъ две семейства (пакъ тамъ).
Сýпрежница = предшественица на съпругата отъ второ вѣнчило (Осиково).
Ýведи са (отъ отвеждамъ се) = отстрани се, махни се отъ тамъ (Ковачовица и околнитѣ села).
Уведли́в = срамежливъ, който бѣга отъ общество (Осиково).
Форýглица (отъ хоругва) = прѣпоръ (Неврокопъ и близкитѣ села до него).
Макаръ току-що изложенитѣ материали и сведения да нѣматъ органическа връзка съ главния предметъ на настоящия трудъ, ние имъ даваме мѣсто съ цель да покажемъ, че и въ езика има запазени любопитни старински особености.
При всичкитѣ несгодни условия, въ които е билъ поставенъ неврокопскиятъ край въ миналото, за него все пакъ е писано, колкото и да е то недостатъчно. Нека споменемъ за това имената на В. Кънчевъ (Пѫтуване по долинитѣ на Струма, Мѣста и Брѣгалница; СбНУК, кн. XI, XII, XIII, XXI, XXII и XXIV), авторъть на Два санджака отъ Източна Македония (Пер. Сп., г. VIII, кн. XXXVII—XXXVIII), К. Николовъ (сп. М., г. II. нн. 5 и 6) и А. П. Стоиловъ (МакПр., г. I, кн. II). [1] Особено ценни и по-пълни сѫ сведенията, що ни дава В. Кънчевъ. Тѣ обаче засѣгатъ недостатъчно духовно-просвѣтното състояние на неврокопската каза. За това ние си задаваме задачата, между другото, да допълнимъ, разширимъ и корегираме тия сведения съ данни, относещи се предимно до втората и третата четвъртина отъ ХІХ вѣкъ.
1. Когато настоящиятъ трудъ бѣше вече свършенъ, сп. Училищенъ прегледъ, г. XXV, кн. 7 и 8 публикува оставения отъ народния учитель Ангелъ Ивановъ рѫкописъ, озаглавенъ: „Борбитѣ на българитѣ за черковно-училищни правдини въ гр. Неврокопъ".
86
Просвѣтно дѣло.
Просвѣтата въ Неврокопско е прониквала отъ Тракия, Северна България и отъ Сѣрско. По време просвѣтата отъ тоя последния центъръ (на гръцки езикъ) е най-стара; по нея дохожда влиянието отъ Тракия и най-нова е тая отъ Северна България. Трѣбва да забележимъ, че до като просвѣтата отъ тия два последни произхода е носила едновременно и пробуда на национални чувства, тая на гръцки езикъ е насаждала и заблуда, притѫпяване на тия чувства. На гръцката просвѣта сѫ се подавали, поради своята близость и непосрѣдствено съседство съ Сѣрско и Драмско, мървашкитѣ села, разположени на югъ и юго-изтокъ отъ Неврокопъ. Тука е била главната опора на гръцизма следъ опората ѝ въ адмимистративния центръ на казата. Селата на лѣво отъ р. Мѣста и въ Дервентската клисура по пѫтя за Разлогъ сѫ били чужди за другоезичната просвѣта. Това се е дължало до голѣма степень на тѣхното взаимно общение съ духовницитѣ отъ Рилския монастиръ, които сѫ имали своето седалище въ Неврокопъ и сѫ се ползували съ достѫпъ въ всичкитѣ български села освенъ въ гъркоманскитѣ, гдего не сѫ можали да проникнатъ и гдето сѫ обикаляли гръцки калугери и таксидиоти отъ разни Св. горски и други гръцки манастири. Въ черковно отношение неврокопската каза е влизала въ състава на драмската епархия, която е имала седалището на своя кириархъ въ градеца Алистратикъ. Бурни времена сѫ преживѣли българитѣ отъ тая каза презъ третата четвъртина на миналия вѣкъ; тя е била арена на люта борба между тѣхъ отъ една страна и отъ друга — гръцкото духовенство съ неговитѣ привърженици, родоотстѫпници — българи и цинцари. Трѣбва да се признае голѣмата заинтересованость и грижа, както и ценното съдействие на рѫководителитѣ на народното движение въ онова време отъ Цариградъ и Тракия, указани на Неврокопчани въ тая борба, която, както ще видимъ по-нататъкъ, не можà да даде въ първо време всички желани резултати.
Най-старата, известна и запазена до сега следа отъ българска писменость въ Неврокопъ е една записка — актъ отъ 6.ХІІ. 1839 г. за предаване отъ единъ духовникъ на другъ инвентаря на Рилския метохъ въ тоя градъ, отъ който документъ даваме следната извадка:
следватъ разни бурета за вино и ракия, каци и пр.).
87
Макаръ рилскитѣ духовници да сѫ били обичани и почитани отъ българското население като народно духовенство, тѣ не сѫ имали възможностьта и смѣлостьта да влѣзатъ въ открита борба съ гъркоманството, тѣхната служба бидейки въ пълна зависимость отъ волята и разрешението на кириарха на епархията, съ когото тѣ сѫ били дължни да бѫдатъ въ добри отношения. Отзованиятъ презъ 1863 г. отъ Неврокопъ рилски духовникъ о. Христофоръ се оправдава предъ отцитѣ и братята, че той се постаралъ да не се мѣси въ борбата между българитѣ и „гърцитѣ", но първитѣ го заплашили, че ще пишатъ въ селата да не му даватъ милостиня. [1] Отъ посочения документъ се вижда, че докато духовницитѣ сѫ подържали и засилвали националното чувство на българитѣ въ селата и сѫ ги насърдчавали да се учатъ и черкуватъ на своя езикъ, въ тѣхното седалище — Неврокопъ предъ будното око на гръцкия владика и неговия замѣстникъ не е било по силитѣ имъ да правятъ това безнаказано. Следниятъ случай дохожда да докаже още веднажъ нашето твърдение. Въ 1838 година съученикътъ на Неофита Рилски, о. Аверкия Петровичъ, се опиталъ да отвори българско училище въ Неврокопъ. Той пише на тамошния рилски духовникъ между друго:
„Понеже отъ лани отъ марта останахъ бездѣлникъ и моята служба заема духовника Д., възнамѣрявамъ да излѣзна още нѣкоя година да подаскалувамъ; поканиха ме отъ много мѣста, но мене се иска въ Неврокопъ, че е по-близо и хавата е приятна. Того ради помѣнете на нѣколцина, които вършатъ работа, ако имъ трѣбува таковъ като насъ даскалъ гречески и болгарски и да се избавятъ отъ тая слѣпота, въ която сѫ били до сега, сиречь болгари и да не знаятъ на своя язикъ ни да прочитать ни да пишатъ." [2]
Тоя опитъ на о. Аверки пропадналъ очевидно за това, че Неврокопскиятъ духовникъ не е можалъ да направи нищо за неговия успѣхъ. По нѣмане, обаче, българско училище въ Неврокопъ нѣкои тамошни българи изпращали децата си да учатъ въ Банско. [3]
Първото българско училище, келийно училище впрочемъ, въ Неврокопъ е било отворено около 1840 г. отъ нѣкой си мутафчия Костадинъ, нареченъ и известенъ подъ името даскалъ Господинъ. Въ юношки години той се научилъ да чете и пише по гръцки и да пѣе въ единствената тогава въ града черква Св. Архангелъ. Насърдченъ отъ посетителитѣ на неврокопския панаиръ отъ северна България, които отсѣдвали въ кѫщата му, той напусналъ Неврокопъ и следъ 7—8 годишно скитане по Нишъ, Видинъ и Галацъ, гдето научилъ български
1. О. Христофоръ до Рилския монастиръ, 3. VI. 1863 г. Гл. Д-ръ Ив. Л. Георговъ, СбНУК, кн. XXIV, док. 6, стр. 28—29.
2. Г. Димитровъ, ч. I, 181—182.
3. Ср. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XII, 213.
88
и ромънски, се завърналъ у дома си съ пари и съ престижа на ученъ и развитъ човѣкъ. Неговиятъ ученикъ Ангелъ Ивановъ отъ Мосомища, училъ и при други учители и дългогодишенъ учитель, ималъ добрата идея да характеризира неговата личность и учение въ оная епоха на невежество и националенъ подемъ на българщината въ Неврокопъ. [1] Той е типъ на келиенъ учитель. Костадинъ Мутафчията сега станалъ вече и пѣвецъ въ черквата и даскалъ въ общото градско училище. За всички обществени работи повиквали и него. Викали го и когато отивали при протосингела и на другарски беседи. Той се обърщалъ къмъ събеседницитѣ си съ думата „господинъ", която правила впечатление на другитѣ и която впоследствие добила широко употрѣбление. Тая сѫщата дума станала и прозвището на сѫщия учитель, когото вече наричали даскалъ Господинъ. Когато неврокопчани повикали учители съ по-редовна наука, той отворилъ свое частно училище.
Даскалъ Господинъ училъ децата въ кѫщата си — въ мутафчийницата. Тѣ учили на гръцки езикъ филада (букваръ), октоихъ (осмогласникъ), псалтиръ, оролой (часословъ), български букваръ, Неофитовото евангелие, наустница и светче. Ученицитѣ сѣдѣли на рогозина около учителя и всѣки държалъ въ рѫцетѣ си по една книга или бѣла тенекия (панакида) и дивить за писане. Всѣки се занимавалъ съ учебника си, и който научвалъ урока си, колѣничвалъ предъ учителя, който го изслушвалъ и му показвалъ новия урокъ. Които ученици само писвали, подавали му панакидата. Молитвата при отпуска се чела на български и гръцки. На излизале всѣко дете цѣлувало рѫчка на учителя си и изричало на ромънски „молитвами святихъ отецъ и пр."
Противно на реда въ мѣстното гръцко училище, даскалъ Господинъ давалъ пълна свобода на ученицитѣ си въ тѣхнитѣ занятия: всѣки можелъ и десеть пѫти на день да промѣни урока си, па ако ще и веднажъ въ седмицата. Никакво наказание. Както е било обичай въ келийнитѣ училища, промѣняването на черковнитѣ книги, които се изучавали една подиръ друга, е ставало съ черковни церемонии — аксиосване (удостояване), когато родителитѣ на ученицитѣ давали разни подаръци на учителя.
Всѣки ученикъ е плащалъ на учителя по два гроша месечно задължително и доброволно— разни подаръци въ продукти. Ученицитѣ на даскалъ Господинъ били повечето отъ селата. Имало е и такива отъ новото гръцко училище (старото гръцко училище изгорѣло въ 1847 г.), отъ което бѣгали поради
1. Въ в. Новини, г. V, броеве 66, 69 и 70 (въ подлистника, озаглавенъ: Даскалъ Господинъ). Гл. за даскалъ Господина и училището му и у А. П. Стоиловъ СбАKH, кн. IX, 7.
89
боя и отъ непонятната наука (гл. сѫщия авторъ въ Сп. Уч.Пр., г. XXV. кн. 7 и 8, стр. 1115). Тукъ се е училъ и покойниятъ Никола Мандушевъ отъ Неврокопъ, заселенъ отдавна въ София, който, 85-годишенъ вече старецъ, две години преди смъртьта си ми даде много ценни сведения по народнитѣ работи въ Неврокопъ, бидейки единъ отъ тамошнитѣ дейци по възраждането. [1] Гръцкитѣ учители не току-тъй мразѣли даскалъ Господина. За да му попрѣчатъ на работата, тѣ му устройвали улични скандали чрезъ своитѣ ученици, които хвърляли камъни по него и го подигравали съ следния напѣвъ: „Господаре-даре, що да те даря, едно печено магаре". Поради това той нарѣдко е излизалъ на улицата. Освенъ това сѫщитѣ ученици, по нареждане на учителитѣ си, нападали изъ
1. За дейностьта на тоя народенъ труженикъ даваме тука следнитѣ кратки бележки, извлѣчени отъ две удостовѣрения, депозирани въ Народното събрание (1907 и 1921 година) — едното отъ 12 феврурий 1907 г., подписано отъ видни членове на македонската емиграция отъ Неврокопско на чело съ покойния бивши скопски митрополитъ Теодосий, К. В. Сарафовъ, П. В. Сарафовъ и други съвременици отъ епохата па възраждането, a другото отъ 15 януарий 1915 год, издадено отъ неврокопската митрополия „по сведения на живущитѣ по настоящемъ престарѣли неврокопски граждани".
1. Презъ 1863—1865 г. Никола Мандушевъ заедно съ други съратници сѫ извоювали правото на българитѣ въ Неврокопъ да си отворятъ народно училище и да четатъ на черковно-славянски езикъ отъ едната страна въ черквата.
2. До 1866 г. чрезъ явни агитации и патриотическа доблесть и безстрашие Никола Мандушевъ и другаритѣ му сѫ подготвили народното съзнание за отваряне на българскитѣ училища и извършване богослужението на черковно-славянски езикъ, което е възбудило злобата, коварството, интригитѣ и клеветитѣ на неврокопскитѣ цинцари и гъркомами предъ турскитѣ власти. Мандушевъ и другаритѣ му не отстѫпвали нищо отъ спечеленото и се стремѣли да разширятъ народнитѣ правдини. Той взелъ живо участие въ-яростното сбиване между дветѣ враждуващи страни сѫщата година, за което сбиване ние говоримъ понататькъ и, наклеветенъ като бунтовникъ, избѣгалъ и дълго време се криелъ.
3. Презъ 1867—1868 г. Н. Мандушевь и другаритѣ му способствували съвършено да се изхвърлятъ гръцкитѣ книги отъ българскитѣ черкви.
4. Той заедно съ съратиицитѣ си взелъ живо участие въ подготовката на населението отъ околнитѣ села да не допустнатъ на гръцкия владика да освети черквата въ с. Балдево (1869 г.).
5. Презъ 1869 г. Н. Мандушевъ самъ лично и на свои разноски занесълъ въ Цариградъ и предалъ на св. синодъ махзаря за отказването на българитѣ отъ гръцката патриаршия, покритъ съ подписи, събрани отъ него въ Неврокопъ и околноститѣ му,
6. Поради дългогодишната му смѣла и безспирна патриотическа дейность по черковно-училищнитѣ работи, заплашванъ съ смърть и отъ турцитѣ и отъ цинцаритѣ съ гъркоманитѣ, Мандушевъ билъ разкарванъ по хюкюматски врати и затвори, и безъ да отпадне духомъ продължавалъ да ратува до себеотрицание за мародното дѣло дори и тогава, когато билъ вече почти разоренъ.
7. Неговата народополезна дейность не спрѣла и презъ последвалитѣ политически движения, предшествуващи освободителната война.
90
засада и биели възпитаницитѣ на даскалъ Господина, които имъ отвръщали съ сѫщата мѣра. Колкото повече го мразѣли неговитѣ противници, толкова повече ученици отъ новото гръцко училище се натрупвали въ кѫщата му. Той е учителствувалъ до 1859 или 1860 г., когато умрѣлъ на 60—65 год. възрасть.
Нека надникнемъ въ неврокопското гръцко училище и въ нѣколко такива по нѣкои мървашки села, гдето сѫ се учили въ оная епоха децата на нашитѣ сънародници. Презъ 1843/44 учеб. година въ Неврокопъ билъ учитель въ гръцкото училище даскалъ Димитъръ Мървака отъ с. Старчища. Той се занимавалъ и съ абаджийство и книговезство, както и другитѣ учители, които си имали и други занятия. Децата му плащали по два гроша на месецъ. Следната учебна година неврокопчани довели другъ учитель, Маниди Куция отъ Мелникъ. [1] Той училъ въ старото училище при черквата св. Богородица. Училището имало въ 1844/45 уч. година 80 ученика. Тѣ учили освенъ известнитѣ черковни книги още граматика и първоначална педагогия. И тука минаването отъ една черковна книга къмъ друга е ставало съ черковни церемонии, следъ които всичкитѣ ученици придружавали удостоения си другарь до дома му, като пѣели по пѫтя на гръцки езикъ „достойно есть" и носѣли на грѫдитѣ си училищния орденъ „ἄξιος”. Въ кѫщата бащата раздавалъ пари на ученицитѣ, a майката ги черпѣла съ сладко. Учительтъ е получавалъ богата вечеря и една червена кърпа съ 3—4 гроша (Прокоповъ).
Презъ лѣтото на 1850 г., когато драмскиятъ митрополитъ Атанасий умрѣлъ, Маниди въвелъ като учебни предмети по 2 часа седмично български букварь, граматика и краснописание. Българската граматика била отъ Ив. Димитровъ, учитель на славянски езикъ въ Халкийското богословско училище, издание 1850 г. Той се е запозналъ съ българския езикъ съ помощьта на духовника отъ Рилския монастирь въ Неврокопъ. Тая реформа Маниди въвель въ училището си по силата на обстоятелствата. Изглежда, че въ онова време е имало силенъ напоръ отъ тамошнитѣ българи да учатъ децата имъ и на матерния си езикъ, предъ който Маниди се преклонилъ. Тая именно реформа е предизвикала неговото уволнение въ 1852 година отъ протосингела на новия драмски митрополитъ, бившия ловченски Мелетия — известниятъ по своитѣ грабежи и насилия попъ Георги Странджалията, за когото говоримъ понататъкъ. Като втора причина за уволнението на Маниди е послужило и обстоятелството, че той, познавайки по-отрано Мелетия, подбуждалъ народа да иска отъ патриаршията отменяване на избора му (споредъ Прокопова).
1. Споредъ Ангель Ивановъ, Маниди учителствуваль въ Неврокопъ следъ 1858 г. сп. УчПр., г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1115.
91
Новиятъ учитель Илия отъ Търлисъ, съ слаба подготовка впрочемъ, учителствувалъ само 3 месеца. Следъ него въ 1853 г. дошелъ Иванъ Василевъ отъ с. Зърново, който се училъ въ Мала-Азия, въ Кидония (Айвалий). Нека споменемъ тука, че не току-тъй сѫ били назначавани въ това училище даскали отъ мървашкитѣ села. Съ това сигурно се е преследвала цельта да се въздействува на мѣстнитѣ българи да гледатъ на гръцкото училище като на свое просвѣтно огнище. Василевъ пръвъ въвелъ въ сѫщото училище новата метода алилодидактика. По името на тая метода и новото училище, построено въ 1853 г., било наречено алилодидактическо. Старото училище се помѣщавало най-напредъ въ двора на черквата св. Архангелъ, a по сетне въ двора на новата св. Богородица (вж. Ангелъ Ивановъ въ сп. УчПр., г. XXV. кн. 7 и 8, стр. 1113). Василевъ учителствувалъ до 1857 г. Макаръ да се удостоило съ добъръ учитель, училището не можало да спре отлива на своитѣ ученици-българчета въ келийното училище на даскалъ Господинъ. Къмъ алилодидактическото по-после било прибавено по-горно отдѣление, наричано елиникà, дето между друго се изучавали и елинскитѣ писатели. Тука на ученицитѣ е било строго забранено да се разговарятъ на български.
Отъ гръцкитѣ училища въ кървашкитѣ села особенъ интересъ представлява училището въ Търлисъ. Първиятъ тукъ гръцки учитель въ начелото на XIX вѣкъ билъ Теолой Хрисогонъ Сѣрезлията, доведенъ още въ 1780 г. Въ негово време децата се учили въ кѫщата на Груя. Следъ Теолоя въ 1815 г. селянитѣ съградили училище, което въ 1821 г., въ гръцката завѣра, по заповѣдь на Исмаилъ бея отъ Неврокопъ, дѣдо на неврокопския първенецъ Тефикъ бей, било разрушено и продадено. Едновременно съ разрушението на училището и новиятъ учитель Иванъ отъ о. Хиосъ, доведенъ отъ драмския митрополитъ Никодимъ, билъ изпѫденъ. Търлисчани си съградили ново училище едва презъ 1865 г. Презъ него сѫ минали между многото други и следнитѣ по-забележителни лица:
1. Иванъ Симеоновъ Балабановъ, роденъ около 1785 г., който въ 1821 г. е билъ изпратенъ въ заточение, a следъ заточението билъ учитель въ Търново. Той е написалъ брошурата Ὀ δηγός τής ἐυσεβίας (упѫтване къмъ благочестие), както съобщава това о. Лазарь Н. Икономовъ, бивши архиерейски намѣстникъ въ Неврокопъ, съотечественикъ на автора. Едничкиятъ запазенъ екземпляръ отъ тая брошура билъ депозиранъ отъ покойния Иларионъ, Неврокопски митрополитъ, въ Търновската народна библиотека. Сѫщиятъ авторъ написалъ и друга една книга — многоцвѣтна градина (Ιωάννου Σνμεωνίδου, Κῆνος πολιαθής. Ἐν Πεστη, 1840), въ която той благодари на гърцитѣ за езика имъ, който го просвѣтилъ, като признава народностьта си: „защото моя народъ, именно българското племе"... [1]
1. Йорданъ Ивановъ, Българитѣ въ Македония, стр. 117, док. № 114.
92
Въ 1855 година той се завърналъ въ Търлисъ и подарилъ 4,500 гроша за съграждане на ново училище.
2. Отецъ Теодосий, известниятъ игуменъ на манастиря св. Иванъ Предтеча при Сѣръ, роденъ въ 1800 г., училъ въ Г. Броди при духовника Венедиктъ и въ Сѣръ. Той приелъ монашеския чинъ въ 1823 г., придружавалъ въ Цариградъ игумена Дамаскинъ, събиралъ подаяния въ Зъхненскитѣ села, съ помощьта на патриарха Григорий въ 1835 г. издействувалъ разни привилегии за манастирскитѣ имоти, замѣствалъ драмския митрополитъ (1838 г.), сѣрския (1860), билъ дикей-граматикъ на манастиря и учитель тамъ (1843—1860) и въ 1862 година билъ назначенъ за игуменъ на сѫщия манастиръ. О. Теодосий е билъ ревнителъ на просвѣтата на своитѣ сънародници, [1] наредилъ добро училище въ манастиря, гдето учили 30—40 българчета, стипендиянти отъ неврокопската, сѣрската, демиръ-хисарската и зъхненската кази, мнозина отъ които станаха после български учители и продължиха подетата вече борба по възраждането.
3. Димо Алакушевъ, училъ и въ манастиря св. Иванъ Предтеча. Като учитель той е превеждалъ уроцитѣ си на български, държалъ слова въ черквата и превелъ на български цѣлото евангелие и нѣколко стихири и молитви отъ богослужението.
4. Архимандритъ х. Исайя, който, препорѫчанъ отъ о. Теодосия на патриаршията, като кандидатъ на неврокопскитѣ села за проповѣдникъ, a въ сѫщность стипендиянтъ на манастиря, е билъ настаненъ въ Халкийското училище, гдето училъ при Неофита Рилски и славянски езикъ. Следъ завръщането си х. Исайя започналъ да проповѣдва на български въ неврокопската каза, за което уведомена, патриаршията писала на о. Теодосия да го ограничи, a той отговорилъ, че о. х. Исайя, като тѣхенъ възпитаникъ, билъ поелъ по-рано това задължение, което сега изпълнявалъ. Сѫщиятъ учителствувалъ въ Търлисъ отъ 1851/52 до 1855/56 г. и по-сетне — въ Неврокопъ и Сѣръ. „Той първъ учи по славянски не само децата отъ своя родъ, но и священницитѣ", казва попъ Никола Мозуровъ, който е далъ на Сп. Прокопова сведенията за Търлисъ. От. х. Исайя билъ мразенъ отъ събратята си отъ манастиря св. Иванъ Предтеча за своето явно българофилство. Както ще видимъ по-нататъкъ, той е единъ отъ петимата кандидати за български архиерей на проектираната неврокопска епархия. Завърналъ се въ селото си, гдето го заварила 1876 г., когато, наклеветенъ като бунтовникъ, билъ закаранъ въ Неврокопъ, езденъ отъ конвоиращитѣ го войници и отъ тамъ въ Сѣръ. Дошелъ въ южна България за медицинска помощь, той умрѣлъ въ Татаръ-Пазарджикъ въ 1878 г., „въ крайна мизерия", добавя Салгънджиевъ (Лични дѣла и спомени, стр. 73).
1. Срв. Стефанъ К. Салгънджиевъ — Лични дѣла и спомени, 72.
93
Сп. Прокоповъ описва келийното училище въ Гайгзниново. Тука децата учили въ занаятчийскитѣ работилници и въ кѫщитѣ на учителитѣ. Отъ старитѣ учители дѣдо Златанъ, дѣдо Паню и Стоянъ праматаря учили децата въ кузнитѣ (ковачницитѣ), дѣдо попъ Спирия (Спиридонъ) въ мутафчийницата си, a Димитъръ Пѫдаровъ — въ кѫщата си. При тоя последния освенъ черковнитѣ книги се изучавали още практически и тритѣ. действия отъ аритметиката. Попъ Спиридонъ е училъ децата съ прѫтъ въ рѫка. Тѣ били дължни да четатъ на високъ гласъ: „учили съ писъкъ". Когато се смълчавали „кютекъ до Бога", казва Прокоповъ. Както и въ другитѣ келийни училища, книгитѣ се изучавали една подиръ друга. Който свършвалъ голѣмата книга „антолоя", когато дохождалъ владиката въ селото го постригвалъ въ черквата и му давалъ название „анагностъ" (четецъ), който можелъ да влиза и въ олтаря. Интересно е да забележимъ, че освенъ биенето съ прѫчки по рѫцетѣ и фалагата учительтъ Д. Пѫдаревъ употрѣбявалъ и едно друго наказание надъ неизправнитѣ ученици. Отъ таваня се спущало вѫже, което имало на края си желѣзна халка. To стигало до три педи надъ пода. Въ халката пъхвали палеца отъ единия кракъ на провинения ученикъ и го карали да стои неподвижно на другия. Който не издържалъ това наказание, подлагали го на фалага. Това двойно наказание издържалъ и самъ Прокоповъ за това, че „бѣше благословения день на триимерото и азъ бѣхъ хапналъ една шушулка" (кѫсъ отъ сушени овощия).
Горнитѣ бележки за училището въ Гайтаниново се отнасятъ къмъ времето до дохождането на учителя Георги Ивановъ Зимбилевъ отъ Либѣхово (1857 г.). Той свършилъ гръцката прогимназия въ Сѣръ и се е ползувалъ съ голѣма известность не само въ неврокопската каза, но и въ селата на сѣрската, драмската и зъхненската кази, отъ гдето сѫ дохождали ученици да учатъ при него. Следъ като учителствувалъ въ Просѣченъ 1854/55 г. и въ Кюпъ-кьой 1855/56 година, Георги Ивановъ дошелъ въ 1856/57 година въ родното си село за учитель, a следнята година го повикали въ Гайтаниново. Тука той въвелъ новата учебна метода и замѣнилъ старото учение съ филада, граматика, аритметика до дробитѣ, гръцка история, свещена история, технология (?), география, христоматия, черковно пѣние (псалтикия), турски езикъ и на български езикъ — български букваръ и Съкратеніе на Турската исторія, преводъ на П. Р. Славейковъ, 1857 г. Той обяснявалъ уроцитѣ на български, билъ и пѣвецъ въ черквата, гдето на празднични дни държалъ слово по тълкуванието на евангелието на български езикъ. Безъ да бѫде фанатизиранъ гъркоманъ, той използувалъ своето образование на гръцки, като наука за своитѣ ученици и за богомолцитѣ, съ което „напълно привлѣче любовьта и сърдцата на ученици и слушатели", казва
94
Прокоповъ. [1] Първата година децата учили въ кѫщата на дѣда Вълча К. Сарафовъ, a презъ 1858/59 г. гайтаниновци си съградили училище. Името и науката на Г. Иванова привлѣкли много ученици отъ селото и такива отъ другитѣ села и съсѣднитѣ кази, между които две гърчета отъ бѣломорскитѣ села и едно българче отъ Неврокопъ. При него се стекли за нова наука и бѫдещитѣ народни будители Петъръ В. Сарафовъ, Спасъ Прокоповъ, Никола Пѫдаревъ и други. Той билъ на своето време просвѣтна сила отъ първа величина въ мървашкитѣ села, какъвто е билъ Иванъ Василевъ за неврокопскитѣ гъркомани съ тая само разлика, че е използувалъ гръцкия езикъ за да просвѣщава своитѣ сънародници, когато Василевъ билъ орѫдие на гърцизма и подържалъ въ тѣхъ националната заблуда. Отвлѣченъ отъ разбойници въ 1859 г., той напустналъ Гайтаниново и следната година станалъ учитель въ Г.-Броди (сѣрска каза). Следъ възраждането на мървашкитѣ села той е билъ български учитель пакъ въ сѫщото село нѣколко години, a въ 1879 г. е билъ назначенъ при екзархийското училище въ Цариградъ, гдето следнята година починалъ.
Все презъ 50-тѣ години на миналия вѣкъ взаимната метода си пробила пѫть и въ българскитѣ села. Така, дѣдо Атанасъ Гроздановъ отъ Скребатно съобщава, че въ родното му село следъ 1855 г. билъ учитель Христо Серилещовъ отъ видинскитѣ села. [Споредъ нашитѣ сведения, Серилещовъ билъ родомъ отъ Банско, гдето и до днесъ сѫществува едноименна фамилия.] Той билъ доведенъ отъ дѣдо Димо Праматарски, който, ходейки по търговия въ Калоферъ, Карлово, София и другаде, билъ помоленъ отъ неврокопчани да имъ намѣри единъ български учитель, и като не го приели, той завелъ Серилещова въ родното си село. Тоя последниятъ изхвърлилъ отъ училището аз-бу-ке-то и въвелъ свѣтско учение. Неговитѣ предшественици получавали по 400—500 гроша годишна заплата, a той 800 гроша, храна, квартира, отопление и освѣтление. Разсърденъ отъ една интрига, въпрѣки настояването на селскитѣ първенци, Серилещовъ следнята година напустналъ Скребатно. На негово мѣсто дошелъ съселянинътъ му Димитъръ Коевъ. Нѣколко години по-късно се завърналъ отъ Солунъ Димитъръ Димовъ Праматарски (Димитъръ Д. Македонски, наричанъ „Пашата", за който говоримъ по-нататъкъ), гдето училъ 4 години въ училището на Лазариститѣ и преподавалъ българския езикъ. За да го помнятъ съселянитѣ му той останалъ като учитель въ Скребатно само една година. Освенъ другитѣ изучавани предмѣти той въвелъ естествознание и отечествознание и въ края на годината далъ за първъ пѫть изпитъ. [2]
1. Срв. Стеф. К. Салгънджиевъ — Лични дѣла и спомени, стр. 72.
2. Тия сведения за Скребатно ни достави г. М. Константиновъ отъ сѫщото село, сѫдия, комуто изказваме своята благодарность.
95
Нека проследимъ, какво е ставало въ онова време въ съседното на Скребатно село Ковачовица. До 1854 г. тука е имало келийно училище съ учители попове. Децата учили въ кѫщитѣ на поповетѣ. Зидарството бидейки поминъкъ на голѣма часть отъ селенитѣ, тѣ отивали зимно време по занаятъ въ Драмско, Сѣрско, Зъхненско, Кавалско, Сарѫшабанско и въ др. полски и бѣломорски села, a лѣте дохаждали въ помашкитѣ села въ Родопитѣ, въ Чепино и Батакъ. Калфатазидарь отъ с. Ковачовица Никола Ивановъ отивалъ всѣко лѣто по занаятъ въ Батакъ, дето съ завистливо око гледалъ на тамошнитѣ негови връстннци, които се учили въ мѣстното училище. Една есень той не се завърналъ съ своитѣ другари у дома си: останалъ да учи въ Батакъ. Колко години и при кои учители Н. Ивановъ е училъ, не се знае точно. Знае се само единъ отъ неговитѣ учители — Симеонъ Андоновъ отъ София, [1] единъ отъ известнитѣ братя Ваткови, измрѣли неотдавна всички неженени. Изглежда, че въ Баташкото училище, гдето била въведена взаимната метода, сѫ били изучавани освенъ свѣтски предмети още и черковни книги, сѫдейки по това, че Н. Ивановъ е познавалъ и изпълнявалъ отлично черковнитѣ правила и е билъ добъръ пѣвецъ, познавайки основно черковного пѣние (псалтикия). Като единъ отъ даровититѣ ученици, той става скоро дѣсна рѫка на учителитѣ си и най-после и учитель въ сѫщото село. Него обаче не го задоволявала службата въ чуждо мѣсто. Неговиятъ дългъ го викалъ да работи въ родния си край, гдето е имало свѣтли перспективи за народополезна дейность, и той се повърналъ въ родното си село, гдето е станалъ учитель — първъ даскалъ мирско лице. Тука първата му и най-голѣма грижа била да построи училищно здание, да го приспособи за новото учение и да го снабди съ съответната покѫщнина, изисквана отъ това учение. Н. Ивановъ въвелъ въ тамошното училище белланкастерската мегода и съ право го нарекълъ „окружно". [2] И наистина името на Никола Ивановъ добило голѣма известность въ българскитѣ села на казата и въ Неврокопъ и привлѣкло ученици не само отъ селата: Гърменъ, Лященъ, Фотовища, Осиково и Кременъ, но и отъ административния центъръ, [3] гдето даскалъ
1. СНБиб. Арх. отд. № 5283. Тоя документъ е едно писмо на Баташката община отъ 29. VII. 1851 г. до Ал. Екзархъ, при което тя му изпраща списъкъ на ученицитѣ въ тамошното училище за оправдание на паричната помощь, която той ѝ изпращалъ. Това писмо е приподписано отъ учителя Сим. Андоновъ, a въ придружаващия го списъкъ се вижда и името на ученика Никола Ивановъ отъ Ковачовица. Ibid., № 5285.
2. Върху единъ бѣлъ листъ отъ едно Караманлийско евангелие —
и пр. 1856 г. той e написалъ, че тя e „стѣжяніе на Нікола Јоанновъ, учителя Козачовскаго и на прочійте села окресны. 185S. Августа 6-тый."
3. „Духовниковото момче дойде Іануаріа 22-рый 1859".
96
Господинъ още се подвизавалъ. Гърменъ и Фотовища, отстоящи на 8 и 5 километра отъ Неврокопъ, предпочитали да изпращатъ децата си да се учатъ въ отдалеченото село Ковачовица. Сѫщото правило и Кременъ въ дервентската клисура, което е по-близко до Банско, отколкото до Ковачовица.
Н. Ивановъ приемалъ своитѣ ученици отъ другитѣ села въ кѫщата си и по тоя начинъ устроилъ ученически пансионъ, гдето тѣ се хранили и квартирували. До съграждането на училището тука сѫ учили всичкитѣ негови ученици. Училището имало една голѣма стая за занятията и друга малка за учителя, дѣто отсѣдвалъ и духовника, когато посещавалъ селото. Въ пансиона имало строгъ до суровость контролъ. Така, дѣдо Карамфилъ Банговъ, 80-годишенъ старецъ, помни, че еднажъ двама отъ ученицитѣ — чужденци избѣгали отъ пансиона въ близкия долъ, отдето били доведени обратно съ вързани рѫце и, разбира се, подложени на съответното физическо наказание. Освенъ свѣтското учение децата учили и черковни книги, като изучавали добре черковния редъ и пѣние. Отъ свѣтското учение тѣ учили землеописание, битие, първи познания, аритметика, граматика и други непоменувани книги. [1] Учило се презъ цѣлата година съ малки прекъсвания въ разни времена. [2] Ученицитѣ отъ другитѣ села използували своя отпускъ повече презъ есеньта. Следъ 3—4 годишно учение, когато се запознавали добре съ черковното пѣние и реда на богослужението, по-възрастнитѣ чужди ученици ставали учители по селата,
1.
2. „Видѣхме сосъ мавродія исапъ за 13: мѣсяца, сиречь до Февроаріа (1858 г.).
97
a други се рѫкополагали за свещеници. [1] Единъ отъ тѣхъ, Никола Ст. Дрянковъ отъ Фотягошъ (Фотовища), станалъ по-късно учитель въ Ковачовица и по-сетнѣ билъ рѫкоположенъ за свещеникъ. Другъ единъ ученикъ на Н. Ив., Илия Ивановъ отъ Лященъ, следъ като излѣзълъ отъ училището, предалъ се нагледъ на търговия, но нѣмайки капиталъ, помолилъ учителя си да му услужи, което било направено. Илия натоварилъ 5—6 коня съ купената стока — сирене и масло и отишелъ въ Кавала да я продаде. Кираджиитѣ се върнали, но Илия Ивановъ изчезналъ. Следъ 10—12 години той се завърналъ отъ Гърция въ Ковачовица, като лѣкаръ (?), съ пъленъ куфаръ лѣкарства и медицински инструменти. Той дошелъ да провѣри, да ли има условия да се установи на практика въ Неврокопъ, и като се убедилъ, че тука има работа за него, отишелъ да донесе голѣмия си багажъ, но не се завърналъ вече, той изчезналъ безследно. Н. Ивановъ и неговитѣ ближни останали съ убеждението, че И. Ивановъ билъ отровенъ отъ гърцитѣ, когато тѣ видѣли, че той се завръща въ родния си край, гдето въ това време (1873) г. се водѣше люта борба противъ гърцизма.
Н. Ивановъ поелъ учителската длъжность въ Ковачовица на 27/Х. 1854 г., a я напустналъ въ 1864 г. Последнитѣ две години той ималъ за помощникъ, плащанъ отъ селото, своя ученикъ Иордже Димитровъ („на Иорджето хака 500 гр."), съ чиито срѣдства, по завещание отъ него, е съградено сегашното голѣмо двоетажно училище. [2] Първата година той получавалъ 3.600 гроша годишна заплата („моя хакъ"), като му било възложено събирането на държавнитѣ данъци и селски налози и произвеждането на общинскитѣ разходи. Когато билъ освободенъ отъ тая длъжность, селото му плащало 1.800 гроша годишно. Отъ ученицитѣ изъ другитѣ села Н. Ивановъ вземалъ за учение по 50—80 гр. годишно, споредъ възрастьта на ученика и споредъ това, да ли той е отъ първа, втора, трета и пр. години. Други ученици му плащали и по-голѣми такси за учение: „Стоянъ бабинъ еленинъ дойде на юніа 2-рый, a заплатата му до Георгеовъ-день é за ученіе гр: 200". За храна на ученицитѣ въ пансиона на него се плащало въ натура съ разни съестни продукти, по споразумение: жито, царевица, брашно, бобъ, зехтинъ, сирене, сланина, пастърма. Нѣкои ученици плащали за храна и учение само въ пари: „Илія пазарихме до Димитровдень (смѣтано отъ 8 юний) съ харчь и̑ ученіе заедно гр: 150". — „Ѳеодоръ Ангеловъ отъ Кремень пазарихме на мѣсецъ по 55 гр: да го храня и̑ уча." Презъ 1857/58 г. Н.
1. Ср. Ст. Златаровъ — СпРНапр., кн. V и VI, 120.
2. Сѫщия — СпРНапр., кн. VII, 169. Гл. за сѫщото К. Николовъ — СпМ., г. II, кн. 5 и 6, 173.
98
Ивановъ ималъ 16 чужди ученици, отъ които получилъ такса за учение 910 гр. [1]
Разбира се, Н. Ивановъ презъ всичкото време на своята учителска служба е билъ и пѣвецъ въ черквата, гдето нерѣдко е държалъ на мѣстно наречие духовни и изобщо назидателни слова, като използувалъ и кириакодромиона на Софрония Вратчански, който и до сега е запазенъ въ Ковачовската черква. Две отъ тия слова ние намираме между остатъцитѣ отъ архивата му: едното черковно съ духовно съдържание, за Рождество Христово, a другото има просвѣтенъ характеръ. И двете тѣ сѫ написани на популяренъ езикъ, на мѣстно наречие. Въ заключителната часть на първото слово четемъ следнитѣ редове:
Пробуждането на българитѣ въ Неврокопъ датира отъ 1855 г. „Въ 1855 г. българитѣ се сѣтили за своята народность и почнали да работѭтъ за отварянето българско училище въ града", пише Кънчевъ (СбНУК, кн. XII, 216). Това обстоятелство не може да не бѫде въ връзка съ отварянето на първото взаимно училище въ Ковачовица. И наистина неговиятъ учитель Никола Ивановъ Ковачовски, както се е подписвалъ
1. „За чуздите дѣца записъ кое кога дохожда и кое колко е пазарено. 1857: Ноемвр: 10:ый". Тука ученицитѣ се изброяватъ поименно.
99
въ своята кореспонденция съ другитѣ дейци по възраждането, и както ние ще го наричаме по-нататъкъ съ това презиме, завързалъ близко приятелство съ нѣкои неврокопски първенци, които непрестанно увещавалъ да си отворятъ народно училище, понеже келийното училище на даскалъ Господинъ нито е отговаряло на нарастналитѣ вече просвѣтни нужди на града, нито е можело да задоволява амбкцията на неговитѣ граждани-българи. Къмъ увещанията на ковачовския учитель се прибавяли и тия на българскитѣ търговци отъ Тракия и северна България, когато посещавали прочутия въ онова време неврокопски балъ-панаиръ. Въ първатя дописка отъ Неврокопъ се характеризира подетата вече борба на неврокопчани за народна просвѣта и се упрѣкватъ ония отъ тѣхъ, които спъватъ тоя националенъ подемъ.
„Въ тия честити дни, когато жителитѣ отъ околнитѣ села се стараятъ за улучшеніе на училищата си и изучваніето на децата си на матернія си български язикъ, който намѣстватъ уже и въ черквитѣ си вмѣсто чуждій намъ грьцки язикъ, нашитѣ съграждани повлечени отъ интригитѣ и лукавствата на единъ грькъ священникъ. . . оставатъ нечувственни къмъ народната си полза и държатъ въ такова окаянно състояніе училището си" (думата е за общото градско училище). [1]
Отъ своя страна и Стефанъ Захариевъ не билъ чуждъ на грижитѣ за отварянето на народни училище въ Неврокопъ, което станало едва презъ 1862 г. „. . . Съ много трудове сполучихъ да пробудя и Неврокопскыты заблудены въ гъркоманство Българе, да установътъ и тамъ едно Българско училище и изпратихъ имъ за учитель г. Т. Ненова мънъстирскы. . .", пише той на I. Груева. [2] Гъркоманитѣ и цинцаритѣ отказвали да дадатъ мѣсто на българитѣ въ общото градско училище, та тѣ настанили своето училище въ кѫщата-ханъ на Стоянъ Шахиновъ. Обаче „голѣми прѣпятствия правятъ цинцаритѣ", казва Захариевъ (ц. с.). Въ българското училище се прехвърлили много ученици отъ гръцкото. Това задало голѣми грижи на гъркоманитѣ, [3] които наклеветили Ненова предъ драмския митрополитъ Агатангела за униятъ. По-късно и самиятъ митрополитъ заедно съ сѣрскитѣ гърци го обявили за бунтовникъ, който внушавалъ бунтовнически мисли на българчетата, та властитѣ презъ февруарий 1863 г. го интернирали въ Разлога и затворили училището. [4] На негово мѣсто Агатангелъ препорѫчалъ единъ скитникъ и пияница сърбинъ. [5] Тогава
1. Царигр. в-къ, г. IX. № 432 отъ 23. V. 1859 г.
2. Ст. Захариевъ до I. Груевъ отъ 6. I. 1863 г. СбНУК кн XXI, стр. 3, док. 3.
3. Подъ думата гъркомани ние по-нататъкъ ще означаваме и гъркоманитѣ-българи и цинцаритѣ въ Неврокопъ.
4. Срв Ангелъ Ивановъ сп. УчПр., г. XXV, км. 7 и 8, стр. 1118.
5. в. Съвѣтникъ, г. I, бр. 2 и 31, 1863 г. и в. Врѣмя, г. II, бр. 2. 1866 год.
100
неврокопчани изпратили Ник. Ив. Ковачовски въ Цариградъ, като свой представитель, да предаде на централната власть тѣхното заявление, че не признаватъ Агатангела за свой духовенъ началникъ, и да издействува разрешение за отваренето на училището имъ, да могатъ безпрепятствено да се учатъ децата имъ на матерния си езикъ и да се възстанови въ дължность учителя Неновъ. [1] Никола Ив. Ковачовски заминалъ на 23. II. с. г. („когато тръгнахъ за Цариградъ 23 Февруаріа 1863 г."). По-късно заминалъ за тамъ на свои разноски и Неновъ. [2] Първиятъ донесълъ презъ юлий с. г. исканото разрешение за отварянето на училището, но не и за задържането на Ненова, който по-сетне учителствувалъ въ Банско и по-късно въ Враня. Н. Ив. Ковачовски действувалъ въ Цариградъ и по една жалба на сатовчани, вѣроятно за разрешение да си отворятъ народно училище, имайки съпротивата на тамошнитѣ чорбаджии-гъркомани, подкрепяни отъ Агатангела (гл. за това в. Съвѣтникъ г. I, бр. 2 и 31, 1863 г.).
На връщане отъ Цариградъ Н. Ив. Ковачовски се отбилъ въ Пловдивъ при I. Груева, отъ когото поискалъ учитель за Неврокопъ. Груевъ му препорѫчалъ първо Савва Захаралията, който обаче не знаялъ да пѣе въ черквата, та после се спрѣлъ на своя ученикъ Петръ Самоковлията. Тоя последниятъ закъснѣлъ та Н. Ив. Ковачовски завелъ въ Неврокопъ за учитель Атанаса Бошковъ Кръстевъ отъ Т. Пазарджикъ, отъ гдето пише на Груева затова и се извинява: „. . . При тръгване-то си зехъ извѣстіе защо Владика-та Агатангелъ принуждавалъ народъ-тъ да го припознае, зато и най-повече бързамъ да воспрѫ зли-ти му мисли". [3]
Ат. Бошковъ събралъ ученицитѣ на Ненова, подготвилъ ги и есеньта ги подложилъ на изпитъ. Българското училище се помѣщавало още въ хана. Въ това време се водили преговори между дветѣ противни страни за смѣсено гръцко-българско училище. Агатангелъ внушилъ идеята и подкрепилъ инициативата. [4] Били предложени на българитѣ следнитѣ условия: а) българскиятъ учитель да бѫде подчиненъ на гръцкия; б) българчетата да учатъ по 4 часа гръцки и 4 часа български
1. в. Съвѣтникъ, г. I бр. 2, 1863 г. Н. Ив. К-вски отъ Цариградъ до Ст. Захариевъ отъ 22. IV. 186З г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 280-281, док. 466.
2. Георги Костовъ до Ст. Захариевъ отъ 2. VIII. 1863 г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 285, док. 472. О. Христофоръ до Рилския монастирь отъ 3. VII. 1863, ibid., стр. 28, док. 6.
3. Н. Ив. К-вски до I. Груевъ отъ 7. VII. 1863 г. СбНУК, кн. XXI, стр. 90, док. 128. Ibid., стр. 8—9, док. 12. — I. Груевъ до Ст. Захариевь отъ 27. VI. 1863 г. Ibid., кн. XXIV, стр. 283—284, док. 470.
4. в. Врѣмя, г. I, бр. 46 отъ 1866 г. дава извадка отъ гръцкия вестникъ Армония на едно опровержение на Агатангела съ псевдонимъ Плитониди. Тука четемъ, че „отпослѣ той билъ искалъ да направи църквитѣ и училищата „българо-елинска смѣсъ", но се противили на това гърцитѣ и куцовласитѣ”. Срав. Сп. Прокоповъ. Сѫщо Ангель Ивановъ, сп. УчПр., г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1117.
101
дневно; в) споредъ Ник. Мандушевъ, когато гръцкиятъ учитель преподава на българскитѣ ученици, последнитѣ да говорятъ гръцки и г) неподчинилитѣ се на тоя редъ ученици да се изключватъ.
Българитѣ отхвърлили тая спогодба. Тука билъ и Н. Ив. Ковачовски, който на 7. I. 1864 г. вечерьта свикалъ въ дома на Илия Дуковъ на съвещание неврокопчани. Присѫтствували: Ил. Дуковъ, Стоянъ Шахиновъ, Георги Костовъ, Н. Мандушевъ, Георги Ангелаковъ, братъ му Стою, Апостолъ Дбаджияга, Апостолъ Смиляновъ, българскиятъ учитель Бошковъ, Никола Самарджията отъ Тѣшово, Никола Ябаджията и др. Всички присѫтствуващи предъ запалено кандило и чаша вино, разказва Н. Мандушевъ, цѣлували иконата (Прокоповъ) и се заклели да се подеме борба за училищна и черковна независимость съ неотслабвана енергия и да се изкара до край. Следниятъ день училището било пренесено въ плѣвнята на Стоилъ Пализоевъ. [1] На 29. VI. с. г. Бошковъ предложилъ втория изпитъ, сега вече при една тържественость. На изпита билъ поканенъ мюдюря, кадията и мнозина турски първенци. Агатангелъ дошелъ непоканенъ, за да направи удоволствие на българитѣ съ огледъ за по-лесно събиране на бериитѣ си. Мюдюрътъ щомъ видѣлъ лошата обстановка на училището, пожелалъ изпитътъ да се отложи за следния недѣлень день и да се извърши въ градското училище (споредъ Н. Мандушовъ), [2] гдето българското се помѣщавало вече до 1876 г. Тука станало небивало тържество за българитѣ. Успѣхътъ на ученицитѣ билъ голѣмъ. Тѣ пѣли освенъ български и турски пѣсни въ честь на султана. Раздадени били и награди. Една отъ тия награди, дадена на ученика Симеонъ Шахиновъ, сега 82 год. старецъ, е Христоитията на Райно Поповичъ отъ 1837 г., подарена на неврокопското българско училище отъ Ст. Захариевъ. Първата година ученицитѣ били 90 души, втората — 120 души, a следнята тѣ броили вече 160 души. [3] Въ гръцкото училище останали само децата на цинцаритѣ и гъркоманитѣ.
Презъ училищната ваканция на 1863 г. дошълъ отъ Солунъ въ Неврокопъ Димитъръ Димовъ отъ Скребатно и помогналъ на учителя Бошковъ въ подготовката на неговитѣ ученици за изпитъ. Той пожелалъ да му бѫде помощникъ до Георгьовдень, a Бошковъ, види се отъ страхъ да не го измѣсти, посрещналъ неохогно това предложение. Наскоро Д. Димовъ билъ наклеветенъ за „папистанинъ и бунтовникъ" предъ протосингела на Агатангела, който заедно съ мюдюря отишли въ черквата и го изпѫдили. Ат. Бошковъ, знаейки
1. Срв. Ангелъ Ивановъ, ibid. стр. 1118, който пише, че българското училище се пренесло въ плѣвнята на Пализоевъ още при учителя Т. Неновъ.
2. Срв. В. Кънчевъ, СбНУК., кн. XII, стр. 217 и Ангелъ Ивановъ. Сп. УчПр. г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1118.
3. Н. Ив. К-ски до Ст. Захариевъ СбНУК, кн. XXIV, стр. 286, док. 474.
102
гръцки, по нѣкога другарувалъ съ гръцкия учитель, па и Агатангелъ не скривалъ желанието си да го спечели за своята кауза (в. Врѣмя, г. II, бр. 2, 1866 г.), та българитѣ го обвинили, че наклеветилъ Димова и помагалъ на тѣхнитѣ противници. Затова тѣ писали на Ст. Захариевъ и го помолили да имъ изпрати другъ учитель. [1] Както казахме по-горе, Д. Димовъ билъ учитель на български езикъ въ училището на лазариститѣ въ Солунъ (в. Българія, г. IV, бр. 1, 1862 г.). По-после той билъ учитель въ Устово (Читакъ), отъ гдето билъ изпѫденъ по гръцки интриги, та се навърталъ около I. Груева въ Пловдивъ. Оттука Димовъ билъ повиканъ въ 1867 г. за вторъ учитель въ София, като помощникъ на гл. учитель В. Груевъ вмѣсто Т. Пѣева, тогава учитель въ Силистра, който не дошелъ. [2] Презъ учебнитѣ години 1871/72 —1873/74 Димовъ билъ следъ Т. Пѣева гл. учителъ въ Кюстендилъ. [3] Следъ освобождението той служилъ малко време въ канцеларията на руския губернаторъ въ София, a по-късно бѣ назначенъ за секретарь на Върховната смѣтна палата, гдето дълго време служи.
Впоследствие Бошковъ се обяснилъ съ неврокопскитѣ първенци и, следъ като свършилъ 1864/65 год., продължилъ да учителствува и презъ следнята, когато на 15 мартъ 1866 година билъ интерниранъ въ Т.-Пазарджикъ, както ще видимъ по-нататъкъ. За да не се затвори училището, българитѣ, въ очакване да имъ се разреши да си наематъ другъ учитель, наели за такъвъ единъ ходжа. [4] Бошковъ билъ обвиненъ между друго и като униятъ. Това се вижда отъ самопризнанието на Агатангела, който чрезъ в. Армония казва, че „гонилъ българскитѣ учители, защото падало подозрение върху тѣхъ, че сѫ унияти" (в. Врѣмя. г. I. бр. 46, 1866 г.). Преди изпѫждането на Бошкова протосингелътъ и 4 гъркомани отишли въ училището и искали на сила да го изпѫдятъ, но той се затворилъ въ една стая заедно съ нѣколко ученици, и когато излѣзналъ, мислейки, че нападателитѣ си отишли, той и ученицитѣ били застигнати и биени (ц. с.). — Нека добавимъ, че въ Бошково време се съставило въ Неврокопъ читалище „Зора" (Н. Мандушевъ).
В. Кънчевъ погрѣшно казва, че Бошковъ билъ интерниранъ въ Разлога (Банско) и че една година следъ изпѫждането му неврокопчани повикали за учитель Стоянъ Джансѫзовъ. Тоя последниятъ дошелъ и учителствувалъ презъ 1871/72
1. Георги Костовъ до Ст. Захариевъ отъ 5.II.1864 г. ibid, кн. XXIV, стр. 1287, док. 475 и Н. Ив. К-вски до сѫщия, ibid., стр. 280, док. 474.
2. Гл. за това Матей Георгиевъ — Възраждането на гр. София, стр. 94.
3. Иорданъ Ивановъ — Северна Македония, стр. 375.
4. в. Врѣмя, г. I, бр. 23 и 43, 1866 г. Срв. Ангелъ Ивановъ — сп. УчПр., г. XXV, кн. 7, и 8, стр. 1112.
103
г., когато пишущиятъ тия редове е билъ между неговитѣ ученици. Кънчевъ прави грѣшки и съ други данни, които не се съгласяватъ съ документитѣ, на които ние се позоваваме.
Следъ Атанасъ Бошковъ за учитель въ Неврокопъ дошелъ презъ августъ 1866 г. Тома Поповъ (Поповичъ) отъ Т.-Пазарджикъ. [1] Както и при Бошкова, при него ученицитѣ учили таблицитѣ, после аритметика и свещена история, следъ това землеописанието на I. Груева отъ 1862 г., граматика отъ сѫщия (изд. 1858 г.) и най-после, като нови предмети — отоманска и българска истории. [2] Новиятъ учитель се оплаква на Ст. Захариева,че „Неврокопци ся распосипахѫ не малко по започнатѫ-тѫ имъ работѫ", та не можели да му плащатъ заплатата и той се съгласилъ да отиде на сѣрския керванъ-панаиръ на просия, отъ която „вмѣсто ползѫ", ималъ „пагубѫ". [3] Т. Поповъ билъ въ кореспонденция съ него и го е държалъ въ течение на по-важнитѣ моменти отъ борбата на неврокопчани. Въ негово време българскитѣ вестници въ Цариградъ своевременно били уведомявани за случившето се въ Неврокопъ между тамошнитѣ българи и тѣхнитѣ противници и за другитѣ прояви въ живота на българщината тамъ. Той си ималъ и помощникъ взаимноучитель и пѣвецъ въ черквата отъ лѣвата страна, па и самъ той билъ много добъръ черковенъ пѣвецъ, на който съперничалъ само Ник. Ив. Ковачовски.
Първиятъ изпитъ Т. Поповъ далъ на Илинъ-день 1867 г. и учителствувалъ цѣли 5 години. Презъ всичкото време на своята служба той гледалъ работата си въ училището съ голѣмо усърдие и се държалъ съ подобаваще достойнство въ борбата съ гъркоманитѣ, „отбивайки владишкитѣ интриги", казва В. Кънчевъ. При всичко това въ началото на 1870 г. нѣкои неврокопчани го наклеветили предъ Ст. Захариева като приятель на тѣхнитѣ противници, за което той се оправдава предъ него. [4] За охлаждането на неврокопчани къмъ Т. Попова допринесла и случката съ сестра му Елена, която той довелъ за учителка и която следъ едногодишна служба се оженила за българина Кара-Апостолъ, който следъ това преминалъ въ редоветѣ на гъркоманитѣ. Тома Поповъ билъ уволненъ и на негово мѣсто дошелъ нѣкой си учитель Захарий, който по едно време заминалъ за Цариградъ и не се завърналъ вече. Въ неговото отсѫтствие „училището ни седя затворено и всичкитѣ ученици го очакваха", пише Н. Ив. Ковачовски на Ст. Захариева. Лошото настроение обаче на неврокопчани противъ
1. Неврокопската община до Ст. Захариевъ отъ 18. VIII, 186G г., СНбиб. арх. отд. № 1212.
2. В. Кънчевъ — СбНУК, кн. XII, 219.
3. Тома Поповичъ до Ст. Захариевъ, мартъ 1867 г. ibid., кн. XXIV, стр. 295—6, док.186.
4. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 4. II. 1870—СбНУК кн. XXIV, стр. 306—7, док. 500.
104
Тома Поповъ преминало, и Илия Дуковъ съобщава на Захариева, че „пакъ ще си хванемъ учителя Тома", a Н. Ив. Ковачовски добавя, че Захарий „като си даде уставката неврокопчани пакъ цѣниха Томата". [1]
Девическото училище въ Неврокопъ се отворило есеныа 1867 г. и се помѣщавало въ дома на докторъ Яне. To имало 50 девойки и девойчета. Елена Попова преподавала рѫкодѣлие, a Катерина Ил. Дукова — другитѣ учебни предмети. [2]
Следъ напущане на училището отъ Елена Попова момичетата продължили да учатъ въ мѫжкото, което станало вече смѣсено училище. Тука сѫ били учителки Харалу отъ Т.-Пазарджикъ (1869/70 г.) и Елена Д. Дукова (1872/73 г.). За издръжката на девическото училище Н. М. Тошковъ отъ Калоферъ, търговецъ въ Одеса, отпущалъ ежегодно до 1875 г. по 30 л. турски. Сѫщиятъ благодетель е давалъ такъва помощь и на други шесть девически училища въ Македония. [3] Ha негови разноски била изпратена въ 1869 г. въ Одеса и издържана въ тамошната девическа гимназия ученичната Елена Георгиева отъ Неврокопъ, която била заведена въ Цариградъ отъ училищния настоятель Н. Мандушевъ и п. учителя и предадена на докторъ Караконовски въ Руското посолство. [4] Неврокопскитѣ български училища получили и други помоици. Така, Пловдивската, Пазарджикската, Калоферската, Карловската, Копривщенската, Панагюрската и Софийската общини подарили имъ „разни училищни книжки и добро количество пари”. [5]
Въ времето на учителя Т. Поповъ било съставено въ Неврокопъ женско дружество „Ученолюбие" на чело съ Катерина Ил. Дукова, Елена Д. Дукова и др. Задоменъ въ Неврокопъ, той оставилъ тукъ добри спомени и като човѣкъ и като учитель, напустналъ службата си въ 1870 г. Презъ 1872 год. заминалъ за Банско, гдето билъ учитель презъ 1872/73 г. и 1873/74 г., следната 1874/75 г. прекаралъ като такъвъ въ с. Доленъ и 1875/76 г. — въ Мелникъ, когато се завърналъ въ родния си градъ.
1. Н. Ив. Ковачовски до сѫщия, 24. XI. с. г. СбНУК, кн. XXIV, стр. 309, док. 502 — Илия Дуковъ до Ст. Захариевъ отъ 25. V. 1870 г. СНбиб. арх. отд. № 1237.
2. Срв. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ, СбНУК, кн. XXIV, стр. 298, док. 489.
3. в. Турція, г. III, бр. 33, 1867 г. — в. Македонія, г. I, бр. 21 с. г. (публична благодарность къмъ Тошкова); сѫщия в-къ, г. III, бр. 18, 1869 год. Срв. в. Право, г. VI, бр. 52, 1872 г. (на Неврокопското женско дружество „Ученолюбие" благодарително писмо, съ което то моли благодетеля да продължи помощьта си).
4. Т. Поповичъ до Ст. Захариевъ отъ 10. I. 1869 СбНУК кн. XXIV, стр. 301, док. 493. Сѫщо СНбиб., арх. отд. № 1206. — Неврокопската община до Ст. Захариевъ отъ 11. VI. 1869 г. СбНУК кн. XXIV, стр. 303, док. 496.
5. в. Турція, г. II, бр. 51, 1865 г. (явна благодарность на училищното настоятелство).
105
Следъ Т. Поповъ за учитель въ Неврокопъ билъ повиканъ учительтъ отъ голѣмото българско село Плѣвня, драмска каза, Стоянъ Джансьзовъ отъ Одринско, младъ, енергиченъ и съ елегантни маниари момъкъ, горещъ патриотъ. Той е познавалъ добре турския езикъ, който въвелъ като учебенъ предметъ въ училището и учителствувалъ само презъ 1871/72 г. Джансъзовъ влѣлъ нова огнена струя въ борбата за черковна независимость и, наклеветенъ отъ гръцкото духовенство и мѣстнитѣ гъркомани, билъ изпѫденъ отъ административната власть. По-сетне той редактираше българската часть на одринския вилаетски вестникъ „Едирне", a следъ освобождението служи нѣколко години като секретарь на вакъфската комисия при финансовото министерство. Следъ него за учители въ Неврокопъ се изреждатъ: Ангелъ Ивановъ отъ Мосомища (1872/73 год. и 1873/74 г.) съ Елена Дукова презъ 1872/73 г., Атанасъ отъ Елешница (1874/75 г.), Петръ В. Сарафовъ (1875/76 год.), Ат. п. Петровъ отъ Либѣхово и др. [1]
Нека видимъ, какъ е станало пробуждането на мървашкитѣ села. Гьркоманството било насаждано и подържано чрезъ другоезичната просвѣта и богослужение. Освенъ съ заблуда гръцката пропаганда си е служила и съ материални срѣдства. Тя отпущала безплатно черковни книги и утвари, подържала е учители и учителки, помагала на ученици-българчета и изпращала свещеници-гърци.
Като изключимъ учителитѣ, свещеницитѣ, първенцитѣ и лицата, излѣзли отъ училището, останалата часть отъ народа — мѫже и жени, стари и млади копнѣели да чуятъ молитва на славянобългарски и да се учатъ на българско четмо и писмо. Между тѣхъ се явявали отъ време на време отъ никого неподозирани пионери на пробудата, тѣхни съжители старци и деца, които съ наслада удовлетворявали желанието имъ и съ това постепенно и сигурно раздирали булото на народната заблуда и отваряли пѫть на пробуждането. Сп. Прокоповъ ни разказва за дѣдо Петръ Жостовъ въ Гайтаниново, че „той имаше обичий да излиза на сьборищата въ празднични дни и отъ тая книга (новия заветъ на Неофита Рилски) все прочиташе по нѣщо. Народа се струпваше около него и слушаше съ голѣмо внимание". Сѫщото е правилъ въ Мосомища и Ангелъ Ивановь, като ученикъ на даскалъ Господина, прочитайки отъ сѫщата книга на съселянитѣ си въ празднични дни, та мѣстниятъ свещеникъ се принудилъ да отнеме книгата му, a протосингелътъ въ Неврокопъ, уведоменъ за това, запретилъ на майка му да се причасти за Коледа. [2] „Папа Ангелъ" отъ Зърнево презъ 1855 г. билъ отишълъ на гости на Вълча Сарафовъ въ Гайтаниново и тамъ той билъ помоленъ отъ съпругата на последния
1. Срв. Ангелъ Изановъ, УчПр., г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1130.
2. Въ в. Новини, г. V бр. 67, 1895 г. (въ подлистника).
106
да ѝ подари едно тълкувание на български на гръцката молитва: „Δί ἐυχων τον αγίων. . .” Безкнижната баба Злата се хвалила, че знае това тълкувание (Прокоповъ). Апостолъ Тодоровъ отъ Доленъ (Доленъ и Сатовча сѫ били едничкитѣ гъркомански села въ неврокопскитѣ Родопи), бидейки ученикъ отъ българското училище въ Неврокопъ, когато отивалъ у дома си, прочиталъ по нѣщо на български на съселянитѣ си, които се радвали, че се чете на матерния имъ езикъ. Сѫщото правили въ селото си и нѣкои ученици отъ Тешово, които се учили въ гайтаниновското българско училище. Нека забележимъ, че Тешово дълго време следъ пробуждането на мървашкитѣ села е продължавало да се гърчее подъ гнѣта на единъ чорбаджия, фанатикъ гъркоманинъ, както ще видимъ по-нататъкъ. Първата искра, която отпосле възпламенила огъня на народното съзнание, е изхвръкнала отъ просвѣтното огнище — училището на Гайтаниново въ времето на учителя Георги Ивановъ. Той, пише Прокоповъ, билъ въ писмени сношения съ С. Филаретовъ въ София по въвеждането на българския езикъ въ неговото училище и въ училищата на околнитѣ села [1]. Повече отъ сигурно е, че Филаретовъ е насърдчавалъ тоя народенъ деецъ въ народополезната му инициатива.
Както видѣхме погоре, ученицитѣ на Георги Ивановъ сѫ учили български букваръ и съкратена отоманска история. Когато неговитѣ ученици Сп. Прокоповъ, П. В. Сарафовъ и др. продължили образованието си въ Сѣръ и се завърнали та заели учителски мѣста въ Гайтаниново, Либяхово и др. села, българщината въ Неврокопъ е правила вече голѣмъ успѣхъ и тѣ били въ постоянни сношения съ народнитѣ дейци тамъ. Докато по-напредъ Сп. Прокоповъ е билъ голѣмъ фанатикъ гъркоманинъ, „гонитель на всичко народно" и П. В. Сарафовъ се признавалъ за чистокръвенъ българогласенъ елинъ, сега вече тѣ и тѣхнитѣ другари купували отъ книжаря Мусевичъ български учебници за прочитъ по български на своитѣ ученици и чрезъ училището и вънъ отъ него действували за настѫпване забележителната дата 6 декемврий 1869 г., когато мървашкитѣ села прогласили своята училищна и черковна свобода. Презъ августъ с. г. Прокоповъ и съселянитѣ му К. В. Сарафовъ, П. В. Сарафовъ, х. Петръ Ивановъ, Костадинъ Мавродиевъ, Христодоръ Поповъ и о. Харитонъ отъ Либяхово решили да повикатъ български учитель въ Гайтаниново и нѣколцина отъ тѣхъ, опълномощени писменно отъ селото, отишли на неврокопския панаиръ да молятъ дошлитѣ тамъ гайтанджии отъ Тракия да имъ препорѫчатъ такъвъ учитель. [2] Изборътъ се падналъ на Захария Бояджиевъ отъ Хасково, ученикъ на I. Груевъ (Прокоповъ).
1. Срв. Стеф. К. Салгънджиевъ — Лични дѣла и спомени, 72.
2. Срв. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XIII, стр. 343—344.
107
Учительтъ Зах. Бояджиевъ е дошелъ въ Гайтаниново презъ октомврий 1869 г. Неговиятъ предшественикъ, Сп. Прокоповъ, останалъ на мѣстото си като учитель на гръцки за желаещитѣ, за да нѣма разцепление между гайганиновци. За тѣхния ентусиазъмъ въ тоя случай може да се сѫди по факта, че заплатата на Бояджиева — 60 л. т. и заплатата на Прокопова — 10 л. т. били изплатени така: общината и черквата дали по 20 лири, a остатъка отъ 30 лири били покрити съ волни пожертвования на 32-ма селяни (Прокоповъ) [1]. Учителитѣ П. В. Сарафовъ, Никола Пѫдаревъ, Атанасъ п. Петровъ, Георги Ивановъ и др. напустнали временно службата си и се стекли при Бояджиева, особено за изучване българския езикъ и турския. Прокоповъ направилъ сѫщото. По тоя начинъ Гайтаниново станало разсадникъ на водители на движението противъ гърцизма. Гърцкиятъ езикъ билъ изхвърленъ отъ училищата и черквитѣ не само въ повечето гъркомански села въ неврокопската, но и въ нѣкои села на съсѣднитѣ драмска, зъхненска, димирхисарска, сѣрска и мелнишка кази. Това станало по решението на свикания презъ първитѣ дни на декемврий 1869 г. съборь въ Гайтаниново, за който говоримъ по-нататъкъ.
Зах. Бояджиевъ останалъ въ Гайтаниново само една учебна година. Въ това кратко време той направилъ твърде много за просвѣтното дѣло и за възраждането изобщо на мървашкитѣ села. Пламенната му речь и буенъ темпераментъ тъкмо подхождали на мисията му. Тѣ заразили неговитѣ и безъ това буйни, възрастни ученици, бивши учители, които, възродени и окрилени отъ новата идея, въ служба на която съ жаръ и беззаветна преданость се отдали, се завърнели по мѣстата си и отпочнали своята народополезна дейность, като народни учители и будители. Бояджиевото дохождане и датата 6 декемврий 1869 г. сѫ създали епоха и оставили подиръ себе си една свѣтла следа въ възраждането на неврокопската каза. Центърътъ на тежестьта въ просвѣтното дѣло и въ борбата за черковна независимость тамъ сѫ преминали вече въ рѫцетѣ на учителитѣ и първенцитѣ отъ мървашкитѣ села. Тѣ се поели рѫководната роля въ борбата съ гръцкото духовенство и гъркоманитѣ въ Неврокопъ и въ нѣколко непробудени още села въ казата, както и въ селата отъ съседнитѣ кази. Тука посочваме следнитѣ отъ тѣхъ: Плѣвня (драмска каза), Просѣчень, Калаподъ и Скрижово (зъхненска каза), Калиманци (мелнишка каза), Горно-Броди (сѣрска каза), Кърчово и Крушово (д.-хисарска каза). Тия народни дейци не закъснѣха да проникнатъ дори въ Сѣръ и Мелникъ, гдето въ кѫсо време увеличиха тамошнитѣ придобивки на българщината.
1. Гл. списъка на тия спомоществования въ в. Македонія, г. IV, бр. 8, 1869 г. и дописката съ гръцка азбука на П. В. Сарафовъ.
108
Ha 11. V. 1871 г. следъ тържествената служба на св. св. Кирилъ и Методий въ Неврокопъ въ дома на братя Пализоеви било свикано събрание на първенцитѣ отъ казата, което избрало за председатель на неврокопската община о. Харитонъ отъ Либяхово. [1]
Тая община поела грижата за училищата и черквитѣ и рѫководенето народнитѣ дѣла въ цѣлата каза. Тя закрепнала, благодарение на материалната подърѫка на селата, въ които имало селяни съ по 2—3 хиляди лири турски капиталъ, които пожертвували по 50—100 лири за обществени работи. [2] Просвѣтното дѣло отивало добре. „Цѣлата каза въ най-скоро време се локрила съ хубаво уредени първоначални училища". Учителскитѣ заплати били подобрени (ц. с., 223). Ламтежътъ за образование се усилилъ толкова, че мнозина изпратили синоветѣ си да учатъ въ далечни училища. Отъ тия ученици споменуваме тука: Атанасъ Илиевъ Дуковъ отъ Неврокопъ, постѫпилъ въ габровската гимназия; Атанасъ п. Петровъ отъ Либяхово, следвалъ въ софийското класно училище, следъ напущането на което се запозналъ съ звучната метода въ Самоковъ и пръвъ я пренесълъ и въвелъ въ неврокопско; Кочо и Димитръ Маврудиеви, Иванъ х. Петровъ, Димитръ Стояновъ Праматаревъ отъ Гайтганиново, Ангелъ и Благой Илиеви Стойкови отъ Фотовища, Лазаръ Гавалюловъ и Никола п. Георгиеви отъ Старчища и Петко Пелтековъ отъ Тешово — всичкитѣ следвали сѫщо въ софийското класно училище, и Тодоръ Консгантиновъ Сукнаровъ отъ Доленъ, училъ въ сг.-загорското класно училище. Нѣкои отъ по-даровититѣ ученици били изпратени, като стипендианти, да учатъ въ Русия. Отбелязваме следнитѣ имена: Атанасъ Ил. Дуковъ, свършилъ юнкерско училище тамъ, който служѝ като офицеръ въ българската армия, Георги Великовъ Стойковъ и х. Василъ х. Петровъ отъ Гайтаниново, Илия и Констатинъ х. попъ Атанасови Хрисимови отъ Старчища, отъ които Стойковъ свършилъ по правото въ Москва, дългогодишенъ български магистратъ и народенъ представитель, сега адвокатъ, a последниятъ — класенъ учитель въ Т.-Пазарджикъ, отдавна починалъ; х. Василъ х. Петровъ починалъ въ Одеса нѣколко дни преди да отпѫтува за Солунъ, като екзархийски учитель, a Илия х. п. Атанасовъ Хрисимовъ починалъ въ Кишеневъ. Останалитѣ отъ горепоменатитѣ лица се отдали въ първо време на учителско звание. По-късно третиятъ братъ на Коча и Димитръ Маврудиеви, Петъръ, билъ изпратенъ въ Швейцария, гдето свършилъ по медицината подъ името докторъ Петъръ Черневъ. Пакъ въ онова време и село Плѣвня, драмска каза, озарено отъ народностно съзнание, не останало назадъ въ това отношение, като дало своитѣ първи
1. Срв. Ангелъ Ивановъ — УчПр., кн. 7 и 8, стр. 1123.
2. В. Кънчевъ, СбНУК., кн. XII, 222.
109
просвѣтни сили. Така, ние виждаме синоветѣ на видни семейства изпратени далечъ за наука: Андрей Букурещлиевъ постѫпва и свършва въ софийското военно училище, Атанасъ Ченгеловъ свършва по земледѣлието въ Таборъ и Андрей Гяуровъ — въ Русия по педагогията. За Атанасъ Ил. Дуковъ ще добавимъ, че следъ единъ буреносенъ животъ на емигрантъ въ Русия следъ абдикацията на князъ Александра Батембергъ той се завърна въ България, гдето, гордъ съ своето русофилство, отказа да приеме отъ князъ Фердинанда служба въ народната армия въпрѣки увещанията на колегитѣ си и следъ смъртьта си остави по завещание цѣлото си състояние, около 150,000 л. зл. на неврокопската община за построяване читалище-театъръ.
Нека споменемъ и за Атанасъ п. Петровъ отъ Либяхово, че следъ дългогодишно учителствуване въ своя роденъ край подиръ освобождениею на България той се пресели въ София, гдето много години служи по финансовото ведомство и въ софийската община като помощникъ кметъ, a преди две години той, на 79 годишна възрасть, турна въ разположение на Св. Синодъ една сума отъ 250,000 л. въ ценни книжа като фондъ, отъ лихвитѣ на който да се издържа по единъ младежъ въ духовна семинария и една по-малка часть отъ тия лихви да се отдѣля за фондъ за историята на неврокопския край. Тука му е мѣстото да отбележимь, че наскоро следъ освобождението на България стремежъть къмъ образование въ Неврокопско още повече се усили, и като последица на това ние виждаме освенъ голѣмата редица младежи свършили солунската и други гимназии въ България и Русия още и такива съ университетско образование и свършивши висши военни школи, между които споменуваме: Василъ Пасковъ отъ Осиково, синоветѣ на П. В. Сарафовъ: докторъ А. Сарафовъ и инженеритѣ Петко и Никола Сарафови и полковникъ Никола Ан. п. Петровъ отъ Либяхово, генералитѣ братя Константинъ и Димитъръ Джостови, генералѣ Ив. Стайковъ и Никола Пѫдаревъ отъ Гайтаниново, Св. Мандиевъ и Борисъ Н. Мандушевъ отъ Неврокопъ — първия свършилъ юридическия факултетъ въ Цариградъ, a втория — Роберт-колежъ и правото въ софийския университетъ, Т. Паскалевъ отъ Старчища, свършилъ правото въ сѫщия университетъ, a отъ по-младото поколение — докторъ Злата П. Сарафова, докторъ Гавалюговъ и инженеръ Йор. Каравчевъ отъ Старчища, Маноилъ п. Константиновъ отъ Скребатно, свършилъ по правото въ Белгия, Илия Атанасовъ отъ Кара-кьой, поетъ-писателя Людмилъ Стояновъ и адвоката Боголюбъ Даскаловъ отъ Ковачовица — последнитѣ трима свършили наукитѣ си въ Софийския университетъ.
За успѣха на учебното дѣло въ 70-тѣ години сѫ допринесли не малко учителскиятъ съборъ и учителското дружество въ тоя край. Както е известно, учителскитѣ събори изобщо въ края на 60-тѣ.
110
и въ първата половина на 70-тѣ години отъ миналия вѣкъ, като организаторски и рѫководни институти по просвѣтата, изиграха голѣма роля въ уреждането на училищата. [1] Ползата отъ тѣхъ е била добре оценена отъ ехзархията, и тя на 2.VII. 1874 г. предписала на митрополититѣ да свикатъ такива събори въ всичкитѣ български епархии. Учителитѣ въ Неврокопско недочакали тая покана на екзархията и още презъ августъ 1873 год. свикали такъвъ съборъ въ Неврокопъ, на който присѫтствували учителитѣ: П. В. Сарафовъ, Сп. Прокоповъ, Атанасъ п. Петровъ, Ангелъ Ивановъ, Кочо Маврудиевъ, Захари Д. Поповъ отъ неврокопскитѣ села, Тома Поповъ отъ Мелникъ, Н. Падаревъ отъ Г.-Броди, Стефанъ Салгънджиевъ отъ Сѣръ, Стоянъ Джансъзовъ отъ Плѣвня, х. Георги п. Ивановъ отъ Просѣченъ и др. Тука сѫ присѫтствували и много български първенци, между които Н. Ив. Ковачовски и Димко Пандовъ отъ Калаподъ. Тоя съборъ много е спомогналъ за разпространението на науката, казва Прокоповъ. Между друго той взелъ решение да състави учителско дружество и, по случай на истилямитѣ, да се засили агитацията въ зъхненската каза за народна просвѣта и черковна свобода. [2] Като главна цель на това дружество съборътъ препорѫчалъ той
„да улеснява спорядъ силытѣ си разпространеніето на просвѣщеніето чрезъ българския языкъ" (чл. 1 отъ устава му) и за това, „ще ся грыжи: а) да приготовлява способны учители и да гы препорѫчва; б) да спомага, до колкото му дозволяватъ срѣдствата, беднытѣ училища въ горѣспоменатото окрѫжіе и да подарява учебны книжкы на сыромашкы ученицы и г) да подканва населеніето къмъ просвѣщеніето ..." (чл. 1).
A за да може да се подготовляватъ добри учители, „дружеството, когато допустнатъ срѣдствата му, ще ся погрыжи да основе едно централно по-високо училище за казаното окрѫжіе" (чл. 2). Другитѣ по-важни постановления на устава [3] сѫ следнитѣ:
1. Членове на дружеството и негови срѣдства. „За рѣдовны членове ще ся пріематъ всичкы ученолюбцы безъ разлика на вѣра (вѣроизповѣдание б. н.), народность и мѣстопрѣбываніе" (чл. 3). Съ това нареждание на устава, вѣроятно, се е целило да се привлѣкатъ за членове славяни и отъ друга народность и християни отъ друго вѣроизповѣдание. Редовнитѣ членове сѫ действителни, благодетелни и спомагателни (чл. 4). Първитѣ отъ тѣхъ — учителитѣ внасятъ 5% отъ годишната си заплата (чл. 5); вторитѣ — повече отъ 3 л. т. (чл. 6): третитѣ — I разредъ по 2 л. т., II разредъ — по
1. Н. И. Ванковъ, стр. 83—85. Гл. и в. Напредъкъ, г. IX, бр. 10, 1874.
2. Ангелъ Ивамовъ — УчПр., г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1126.
3. Гл. въ в. Напредъкъ, г. X. бр. 53, 1875 г. текста на тоя уставъ на учителското дружество, наименовано „Сѣрско-Мелнишко-Драмско-Неврокопско учителско дружество „Просвѣщеніе".
111
1 л. т. и повече, III раз. по 3 ср. меджидиета и повече, IV разр. по 2 ср. меджидиета и V разр. по 1 ср. меджидие (чл. 7) „Великы благодѣтели" сѫ ония дарители, които внесатъ наведнажъ едно „значително количество" (чл. 11).
2. Настоятелство и негови функции. — То се състои отъ 5 души: председатель, касиерь, писарь и двама съветници, избирани измежду действителнитѣ членове на годишното събрание (чл. чл. 12, 13, 14). За текущи и маловажни въпроси членоветѣ на настоятелството се споразумѣватъ писменно, a за въпроси отъ по-важенъ характеръ, председательтъ ги свиква на засѣдание въ „едно опредѣлено сгодно мѣсто" (чл. 21) поради това, че тѣхното мѣстослужение не е на едно и сѫщо мѣсто. Така, настоятелството е било свикано на заседание презъ 1874 г. въ Сѣръ презъ времето на керванъ-панаиря тамъ (Прокоповъ). Настоятелството: а) грижи се за „благочиніето и за доброто състояніе на училищата" (чл. 25); б) „когато нѣкое мѣсто поиска учитель, то е дължно да удовлетвори желаніето му" (чл. 26); в) снабдява дружествената книжарница съ потрѣбнитѣ учебници и книги (чл 22); г) изглажда спороветѣ и недоразуменията между учителитѣ (чл. 24); д) рѫководи делата на дружеството и пази имота и архивата му (чл. 28 и 31); е) урежда смѣткитѣ на дружествената книжарница съ книжаритѣ и събира членскитѣ вноски (чл. 30) и ж) представлява годишна равносмѣтка на дружеството на общото му събрание (чл. 23).
3. Годишно събрание. — To се свиква въ Неврокопъ всѣка година на 30 августъ и заседава до 7 септемврий. На него присѫтствуватъ всички редовни членове. Присѫтствието на действителнитѣ членове е задължително подъ страхъ на глоба. Намиращитѣ се въ невъзможность да присѫтствуватъ на събранието предизвестяватъ за това председателя (чл. чл. 13, 15, 17, 18 и 33).
4. Дружествениятъ уставъ. — Годишното събрание може да го измѣнява следъ всѣки четири години, „нъ цѣлыа на дружеството, както е опредѣлена въ чл. чл. 1 и 2, ще остане за винаги сѫщата" (чл. 41).
При изработването на тоя уставъ на масата се намиралъ и уставътъ на гръцкия силлогосъ, казва Прокоповъ. Споредъ К. В. Сарафовъ, учителското дружество, за което е дума по-горе, било съставено като противовесъ на гръцкия силлогосъ въ Сѣръ; затова той препорѫчва да се съставятъ такива дружества всѣкѫде, гдето има силлогоси [1] за да имъ противодействуватъ.
1. в. Вѣкъ, г. I, бр. 42, 1874 г. За срѣдствата и дейностьта на гръцкитѣ силлоси изобщо гл. Напрѣдъкъ, г. IX, бр. 37, 1875 г.
112
Съставътъ на настоятелството на гореказаното дружество презъ цѣлото негово функциониране билъ следниятъ: Никола Пѫдаревъ председатель, П. В. Сарафовъ касиеръ, х. Георги п. Ивановъ писаръ (секретарь) и съветници Сп. Прокоповъ и Aт. п. Петровъ.
Споредъ Прокопова, уставътъ на дружеството билъ изработенъ и одобренъ въ окончателната му редакция отъ годишното събрание, заседавало отъ 1 до 6 септемврий 1874 г.; то, обаче, функционирало до тогава, вѣроятно, по общи директиви, дадени отъ учителския съборъ и още първата година развило голѣма дейность. Дружеството броило само действителни членове 30 души и още презъ първитѣ 4 месеца събрало единъ капиталъ отъ 200 л. т. и помогнало съ 120 л. т. на бедни училища, като отворило 3 такива въ Зъхненската каза. Споредъ К. В. Сарафовъ, подпомогнатитѣ училища били 7 (ibid)., между които отбележаваме тука следнитѣ: училището въ Скрижово съ учитель Никола Гологановъ, въ Клепушна съ учитель Ангелъ Ивановъ, въ Карлуково съ учитель Анастасъ п. Ивановъ и въ Калаподъ съ учителя Спасъ Прокоповъ (Прокоповъ).
За засилване на капитала си дружеството взело решение, между друго, да се събиратъ пожертвувания чрезъ ръсене въ новопроектираната сѣрско-драмско-мелнишко-неврокопска епархия. [1] Отъ явната благодарность на К. В. Сарафовъ, представитель на казгната епархия, публикувана въ в. Вѣкъ г. I. бр. 18,1874 г., се вижда, че учителското дружество е събрало:
I. Волни пожертвувания.
1) Отъ Екзарха, синодалнитѣ архиереи и др. . . . 3.933 гр. [2]
2) Отъ Гайтаниново (селенитѣ) 2.412 „
3) „ Плѣвня—Драмско 2.720 „
4) „ Просѣченъ—Зъхненско (селенитѣ) 1.628 „ [3]
5) Абаджиитѣ отъ Райково — Ахѫ-Челебийско (работящи въ Просѣчень) 90 „
6) Отъ Кобалища — Зъхненско (селенитѣ) 150 „
7) Отъ ръсене по селата, извършено отъ п. Антонъ Жостовъ 8.084 „
8) Отъ посетителитѣ на сѣрския панаиръ 4.518 „ [4]
1. Гл. изложението на дружествения секретарь х. Георги п. Ивановъ въ Levant Times, бълг. издание, г. VI, бр. 12, 1874 г.
2. Охридскиятъ Митрополитъ Натанаилъ се записалъ за членъ на дружеството съ 12. л. т. годишна вноска.
3. сп. Читалище, г. IV, бр. 2 стр. 25, 1874 г.
4. и 1. в. Вѣкъ, г. I. бр. 42, 1874 г.
113
II. Членски вноски.
9) 5% отъ заплатата на учителитѣ 4.850 гр. „
10) Отъ спомагателни членове 1.550 „ [1]
Всичко 29.945 гр.
Пакъ за усилване на срѣдствата си дружеството организирало и лотария съ 3,000 билети на турски, френски и български езикъ. Цена на билета — 3 гроша. Печалби: първа 6 л. т., втора 4 л. т., трета 4 л. т., четвърта 3 л. т., пета 2 л. т. и 10 билети по 1 лира. Теглене презъ мартъ 1875 г. въ Сѣръ на керванъ-панаира [Прокоповъ]. Това мѣстотеглене на лотарията било избрано, вѣроятно, съ надежда да се разпродадатъ между посетителитѣ на панаиря непродаденитѣ билети, но това не станало и разиграването на лотарията било отложено [2]. Дали то е било извършено, колко билети били продадени и да ли събраната отъ тѣхъ сума е била внесена въ дру жествената каса, всѣкакви сведения за това липсватъ. Нѣмаме такива и за по-нататъшната дейность на дружеството, но като сѫдимъ по засилващето се учебно дѣло въ неговия районъ и по борбата съ гръцкото духовенство тамъ, можемъ да приемемъ, че то е функционирало до фаталната 1876 г., когато и училищата и то па и самата българщина въ тоя край получиха силенъ ударъ отъ настѫпилитѣ събития, когато по клеветитѣ на гръцкото духовенство и настоятелството на дружеството и неговитѣ действителни членове учителитѣ бѣха тикнати въ затворитѣ, a дружествената архива, занесена въ Драма, била унищожена отъ политическата власть (Прокоповъ). Много отъ придобититѣ позиции на българщината въ оня край бѣха изгубени въ полза на гърцизма. Политическото положение му благоприятствуваше да си възвърне голѣма часть отъ изгубеното въ течението на предшетствуващитѣ нѣколко години.
1. в. Напредькъ, г. IX, бр. 36, 1874 г. (обявлението).
2. в. Напредъкъ, г. IX, бр. 36, 1875 г. (обявлението).
114
115
[[ Училища въ Неврокопската каза презъ 1906/1907 уч. година
Мѣстонахождение, Коя година е съградено училището, Чия собственость е, Коя година за първи пѫтъ е отворено българ. училище, Коя година е затваряно и защо, Приходи, Разходи за издържане на училището, училища (класни, основни)
Неврокопъ, „ мах. Кумсала, „ мах. Варошъ, Балдево, Баниченъ, Боржоза, Бутимъ, Бѣлотинци, Въземъ, Гайтаниново, Горна-Сангартия, Гостунь, Гърменъ, Дахъ-чифликъ, Долна-Сангартия, Долно-броди, Доленъ, Елесъ, Зърньово, Кара-кьой, Ковачовица, Кременъ, Куманичъ, Либѣхово, Ливадища, Ловча, Лѣски, Лященъ, Лѫки, Марчово, Мосомища, Обидимъ, Осиково, Осѣново, Париль, Садово, Сатовча, Скребатно, Старчища, Търлисъ, Тѣшово, Фотовища, Хисарлъкъ, Ючъ-Доурукъ ]]
116
Училищниятъ инспекторъ въ Неврокопската епархия, отъ когото заемаме тия данни, не дава сведения само за училищата въ следнитѣ села: Петърлитъ, Филипово, Копривленъ, Заимъ-чифликъ и Черешово.
Горнитѣ сведения, колкото непълни и да сѫ тѣ, даватъ представа за състоянието на българскитѣ училища въ 1905/1907 въ Неврокопско. Отъ по-голѣмъ интересъ тѣ биха били, ако ги имахме за една отъ първитѣ години следъ дохождането на митрополитъ Илариона и неговото поемане неврокопската епархия, но това не можахме да направимъ поради унищожението отъ пожаръ на синодалната архива за училищата въ Македония за това последното време. Споредъ горната таблица презъ учебната 1906/1907 година въ неврокопската каза е имало 1 класно училище съ 3 учители и 65 ученици и 42 основни съ 58 учители и 2.980 ученици или всичко 43 училища съ 61 учители и 3,045 ученици. Броятъ на училищата и на ученицитѣ, сравненъ съ броя на българското население — екзархисти въ означенитѣ села (43,038 души), [1] се пада крѫгло на 1,000 души едно училище и на 14 души — единъ ученикъ. Издърѫката на тия училища е струвала 104,477 гр., отъ които сумата 52,780 гр. е била покрита отъ доходи. Остатъкътъ 51,697 гр. се пада, по 1 гр. и 8 пари на човѣкъ, като училищенъ данъкъ. 27-тѣ училища, оценката на които училищниятъ инспекторъ посочва, представляватъ една стойность отъ 194,948 гр. или по 7,220 гр. на училище. Важното въ случая е това, че току-речи въ всичкитѣ населени съ българи-екзархисти мѣста въ Неврокопската каза е имало училища презъ 1906/1907 уч. година.
(Ще следва).
1. D. М. Brancoff, 112, 113.
Продължение в: Македонски Прегледъ, год. VII, кн. 2-3 (1932)