6. Спомени отъ Солунъ (1881—83) [1]
Отъ Божилъ Райновъ.
Въ 1881 година сѫдбата ме тласна въ Солунъ като учитель, когато въ княжество България се разиграваха бури за държавенъ преврагъ. Тукъ прекарахъ две години при най-неблагоприятни условия: военното положение (урфие) не бѣше вдигнато още отъ руско-турската освободителна война. На българина се гледаше съ лошо око отъ гърци и турци като на елементъ неблагонадеженъ и опасенъ за държавата, за мира на Изтокъ и готовъ материалъ за плячка отъ малки и голѣми държави. Македонското население бѣше изоставено въ голѣма часть отъ своята интелегенция, която се прибра въ свободна България и Източна Румелия за служби, търговия и разни други предприятия.
Всичко това, сѣкашъ, стресна останалото население въ Македония да отпочне борбата за духовна и просвѣтна автономность и то успѣ въ кѫсо време да си извоюва последователно училища, черкви, свобода на действие и сносенъ човѣшки животъ. Това положение на македонцитѣ при турското управление въ сравнение съ днешното сръбско и гръцко ужъ християнско управление остава една мечта, единъ идеалъ.
И всички днесъ съ съжаление приказваме за турското управление! Но да не забравяме, че теглилата иматъ край. . .
Тогава презъ учебната 1881/82 година се откри мѫжката гимназия „Св. Кирилъ и Методий", a на следната учебна година — дѣвическата, съ пансиони за вънкашни ученици. И дветѣ гимназии на първо време се откриха безъ шумъ и безъ всѣкакви церемонии. Това се направи да не възбуждаме зависть у своитѣ противници. Най-напредъ се нае нужното помѣщение за мѫжка гимназия и пансионъ, далечъ отъ центъра на града, въ една тиха махала Аиридинжикъ. Зданието бѣше двоетажно съ широки и свѣтли стаи, два голѣми салона, дворь и чешма въ него. Наемътъ му въ размѣръ отъ 400 лири се изплати предварително отъ първитѣ помощи на нѣколцина члена отъ тогавашното черковно училищно настоятелство и отъ директора. Отъ предишното българско училище въ Солунъ постѫпиха въ гимназията само трима ученика: двама стипендианти
1. Беседа, държана на 10. VI т. г. въ велешката женска културно-просвѣтна благотвор. дружба въ София.
118
на общината и синътъ на единъ отъ училищното настоятелство; другитѣ останали ученици бѣха отъ вѫтрешностьта на Македония, повикани съ окрѫжно отъ солун ката българска община, въ което изрично се опредѣляха възрастьта, успѣхътъ и поведението имъ. Въ пансиона имаше 128 ученика, отъ които нѣколцина бѣха стипендианти на общината, a повечето плащаха сами за издръжката си.
Първитѣ три месеца ученицитѣ не бѣха свободни да се разхождатъ по града, освенъ ако бѫдатъ заведени въ черква и то отъ учителитѣ си. Това положение се продължи докато се завърши облѣклото имъ. Униформата на пансионеритѣ бѣше: пъленъ катъ отъ френски казмиръ съ калъплии фесове и еднообразни обуща. Директорътъ на гимназията бѣше и директоръ на пансиона съ двама помощници-учители отъ основнитѣ училища. Икономътъ бѣше Стефанъ Матлеевъ отъ Охридъ, който даваше смѣткитѣ си предъ тричленна контролна общинска комисия. Храната, чистотата и обстановката на ученицитѣ бѣха отлични — домашни, a въ сравнение съ пансиона на французина Бертрандъ — много добри.
Уроцитѣ вървѣха редовно и успѣшно. Отначало не бѣхме обезпокоявани отъ никакви официални посетители. Живѣехме, тъй да се каже забравени, далечъ отъ обществото.
Но когато излѣзохме за пръвъ пѫть въ стройни редове по двама ученика, придружени отъ учители, помощници и директора на гимназията, начело съ гимназиаленъ гавазинъ, за да посрещнемъ новия солунски валия Галибъ-паша, — това бѣше най-голѣма изненада за солунчани — всички останаха учудени, какъ тъй се роди българската гимназия; особено гърцитѣ не можеха да скриятъ своята злоба и зависть и не закъснѣха съ клеветитѣ и интригитѣ си срещу насъ предъ властьта: че ужъ съ руски пари се издържала гимназията, че въ нея се обучавали на военно изкуство, приготовлявали се комити и пр., все съ цель да предизвикатъ полицейски ревизии и обиски, докато най-сетне привикнахме къмъ тѣхъ като къмъ нѣщо най-обикновено. Но и ние най-старателно и добросъвестно се пазѣхме и отъ сѣнката си, отъ най-малкото нѣщо, което можеше да ни компрометира предъ властьта. Ние сами цензирувахме учебницитѣ си, изпращани отъ Пловдивъ чрезъ една еврейска търговска кѫща въ Солунъ.
Но всичко това се преодолѣ лесно, защото се работѣше не по упѫтвания отъ началството и по принципитѣ на модерната педагогика, a по частна инициатива, съ преданость къмъ дѣлото и любовь къмъ родината. Всичко се нагаждаше съ тактъ и съобразителность споредъ мѣстнитѣ условия и нужди. Нашата училищна политика бѣше да се учимъ да четемъ, пишемъ и молимъ на своя майчинъ езикъ и да бѫдемъ далечъ отъ освободенитѣ българи като турскоподани българи, животътъ на които много се различаваше отъ тоя на Княжеството и на Източна Румелия.
119
Благодарение на мѫдрия солунски валия Галибъ паша, на неуморимата и преданна дейность на черковнитѣ настоятели: Т. х. Мишевъ, Н. П. Стефановъ, Саздо Дерменджиевъ, Насти Стояновъ, Бр. Петрушъ и Ставри Шумкови, Николаки П. Алексиевъ и др. българи, гимназията безпрепятствено биде открита въ наетото помещение, което после биде купено на публиченъ търгъ за 1,500 лири турски, изпратени чрезъ банка Отоманъ отъ Архим.-отецъ Методий Кусевъ; по известни съображения отъ мѣстенъ характеръ крепостниятъ актъ се издаде на Андонъ Митанъ, охридчанинъ, търговецъ на кожи въ Цариградъ. Въ сѫщата година по инициативата на директора и съ съдействието на майсторъ Иванъ Дебралията и на дебърскитѣ зидари безъ всѣко официално разрешение отъ турската власть се издигна черквицата „Св. Кирилъ и Методий" въ Гелемерската улица, обърната сега отъ гърцитѣ въ ханъ. Доби се разрешение за издаване на български вестникъ „Новъ день", невидѣлъ бѣлъ свѣтъ по наши лични разправии, назначени бѣха за членове на вилеатската комисия „Моарифи комисионъ" Петрушъ Шумковъ и директорътъ Божилъ Райновъ за членъ изпитатель на всички български учители въ Македония, освенъ на учителитѣ въ солунската българска гимназия, за поведението на които той лично отговаряше.
При пълна свобода официално се отпразнуваха едничкитѣ два народни празника за македонскитѣ българи — Св. Кирилъ и Методий и годишниятъ отчетъ на гимназията — въ присѫтствието на ваали-пашата, консулитѣ, висшето солунско общество и граждани отъ разни народности. Бѣгомъ отминаваме интереснитѣ епизоди отъ живота на гимназията, отъ нейнитѣ тържества, които крепѣха духа на българитѣ и ги обнадежваха за свѣтло бѫдаще. Най-после трѣбва да забележа, че и първитѣ ученици-пенсионери, съ своя добъръ успѣхъ и отлично поведение не малко спомогнаха да издигне престижътъ на гимназията предъ обществото, да добие добро име въ вѫтрешностьта на Македония и да закрепне сѫществуванието ѝ предъ властьта като солидно и срѣдно учебно заведение по типа на европейскитѣ. Но за характеристика на времето и за да се види, какъ турската власть е била разположена къмъ българитѣ, къмъ учебното ни дѣло, ще си позволя да приведа единъ интересенъ случай, който ще ни обясни какъ тъй лесно и скоро ни се даде позволение да издаваме български вестникъ „Новъ день", който щѣше да се печата въ солунската вилеатска печатница.
Единъ день, безъ всѣкакво предизвестие, дойде въ гимназията рускиятъ генераленъ консулъ Якобсонъ. Той се придружаваше отъ свита, секретарь, преводачъ и тѣлохранитель. Ние го посрещнахме както трѣбва по чинъ и приличие. Разведохме го низъ класоветѣ и оставихме на разположението му да разпитва ученицитѣ за уроци, животъ и всичко, каквото би
120
искалъ да знае. Влѣзохме въ втори класъ, въ който учительтъ бучковъ предаваше география, Помолихме консула да изпита ученицитѣ, ако желае, за урока.
— „Какъвъ урокъ имате, г-нъ учителю? попитахъ азъ.
— „За Съединенитѣ княжества на Германия, — отговори той.
Консультъ се намуси, и веднага началнически забележи, че трѣбвало да изучаваме по-напредъ за Русия, че после за другитѣ държави.
— Но учебникътъ е преводъ отъ руски езикъ, — добавихъ азъ, — a държавитѣ сѫ разпредѣлени въ него по отдѣли споредъ частитѣ на свѣта. Когато почнатъ да изучаватъ севернитѣ държави, разбира се, ще се учи и за Русия.
Консулътъ млъкна и по настояването ми да изпита ученицитѣ по урока, той благоволи да зададе въпросъ и пожела да му се разкаже нѣщо за Марсилия. Ученикътъ свободно му разказа всичко, каквото знаеше, като че ли бѣше подготвенъ за тоя изпитъ.
Отидохме въ трети класъ. Часъ по история. Урокътъ е за братята Грахи. Консулътъ стана по-смѣлъ и се обърна къмъ мене:
— Нека единъ отъ ученицитѣ да разкаже какъ наши взяли Плевну.
— Но тоя въпросъ се изучава въ най-новата история въ горнитѣ класове, — отговорихъ му азъ.
— Нѣтъ, вы должны знaть, кaкъ мы вaсъ освободили.
Азъ не можахъ да премълча това, главно защото между учителитѣ, които присѫтствуваха, бѣше и турчинътъ Абди, преподаватель по турски езикъ. Освенъ това удаде ми се случай да разсѣя всички слухове, че гимназията се издържа отъ руското правителство. Азъ му отговорихъ:
— Извинете моля, вие насъ не ни освободихте. Ние сме турско-поданни българи. Вие освободихте българитѣ задъ Балкана. Разбирате ли ?
Консулътъ се смути, безъ да каже нѣицо, завъртѣ се и тръгна да си отива.
Мълчешката преминахме презъ салона и, стигайки до стълбата, азъ казахъ на учителитѣ да се приберагь въ класоветѣ си на занимание и оставихъ консула да си отиде тъй, както бѣше дошелъ.
Турчинътъ Aбди, който по длъжность трѣбваше да донася всичко, какво става въ гимназията, на властьта, не можеше да не използува случката съ руския консулъ. Отърча следъ малко въ конака при вали-паша и му рапортира, че съ очитѣ си видѣлъ, какъ българскиятъ училищенъ директоръ се отнесълъ съ руския консулъ.
121
Следъ часъ и половина въ гимназията дойде едно заптие (стражаринъ) и ме покани да тръгна съ него въ конака по нареждане на Вали-паша. Азъ и архимандритъ Козма току що се готвѣхме за обѣдъ.
— Ще дойдемъ следъ обѣдъ, почакай малко, — казахме на стражара.
— Не, не мога. Заповѣдано ми е веднага да се явите, — отговори стражарътъ.
Азъ влѣзохъ съ нископоклонно „темане" къмъ валипаша. Той ме покани да седна и ми зададе въпроса:
— Какво се е случило съ васъ въ гимназията, днесъ?
Отговорихъ му кратко и ясно, че нѣкакъвъ чужденецъ, изглежда да е консулъ, влѣзе въ училището апансъсъ (безъ предизвестие), позволи си да запитва работи, противни на нашитѣ наредби, и направо му казахъ, че погрѣшно търси всичко това тукъ. Той се разсърди и си отиде.
Пашата се позамисли малко и ми отговори:
— Чадо, ако вървите по тоя пѫть, голѣма заслуга ще направите на държавата.
Тѣзи му думи посрещнахъ съ темане, и той продължи:
— Предстои ми сега да ви направя едно добро (ейликъ). Азъ ще ви дамъ единъ орденъ.
— Много съмъ благодаренъ за вниманието и довѣрието на Ваше сиятелство, но още съмъ много младъ да нося царската милость на грѫдитѣ си.
— Но азъ съмъ длъженъ да издигна и отлича такива наши преданни поданици и даже да ги подкрепя морално и материално въ каузата имъ — каза той. Кажете ми, какви ордени и отличия имате?
— Щомъ е така, бихъ помолилъ Ваше Сиятелство да изходатайствате разрешение отъ Високата Порта за издаване на единъ български вестникъ, който ще се печати въ вилаетската печатница. Тоя вестникъ ще служи на българското население за четиво, упѫтвания и чрезъ него ще заявява за своитѣ онеправдания отъ страна на гръцкото духовенство. Програмата му, както и изискванитѣ отъ закона за печата документи, ще приложа при молбата си. Последното изпълнихъ следъ три дена.
Съ това се изчерпа срещата ни. Размѣниха се нѣколко думи за успѣха на гимназията, учителитѣ и ученицитѣ.
Не се мина недѣля и Валията ми извести, че препратилъ молбата ми до Високата Порта съ свое ходатайство да бѫде удовлетворена.
Нѣма нужда да разказвамъ, съ каква тържественость ми се поднесе емирнамето (разрешението) и каква радость изпитаха истинскитѣ българи отъ това царско благоволение. Емирнамето се напечата въ официалния вестникъ „Селяникъ", a радостьта, че ще имаме български вестникъ, бѣше всенародна. Нашитѣ ежби и разправии сетне за жалость, осуетиха появата
122
на вестника, за който не малко грижи, трудъ и срѣдства се иждивиха. Не му е мѣстото тукъ да ги излагаме.
Следъ свършека на учебната година наложиха се много въпроси, за разрешението на които трѣбваше да се съветвамъ съ архимандрита Методий Кусевъ, който управляваше екзархията въ Цариградъ и който бѣше единствениятъ главенъ рѫководителъ на просвѣтното и черковно дѣло въ Македония тогава, a Екзархъ Иосифъ пребиваваше въ столица София по черковни съображения и често ходѣше въ странство да се лѣкува. Той не стѫпи ни единъ пѫть въ Македония презъ екзаршеството си.
Яви се нужда отъ добри учители и по възможность македонци — мѣстни поданици. Въ гимназията се откриваше новъ класъ, ученици прииждаха отъ вънъ, даже отъ Източна Румелия и успѣхътъ на учебното ни дѣло растѣше бързо. За пръвъ кандидатъ за учитель посочихъ другаря си отъ Киевъ, незабравимия македонски дѣецъ Трайчо Китанчевъ, учитель тогава въ Търново. Натоваренъ бѣхъ отъ дѣдо Методия да отида въ Търново да го поканя лично и да го убедя, че родината му има нужда отъ него повече, отколкото княжество България, гдето той тогава заедно съ Стефанъ Стамболовъ водѣше борба срщу консерваторитѣ.
И тъй, ваканцията трѣбваше да прекарамъ нѣколко дена въ Цариградъ, за да се взематъ решения съ дѣда Методия върху работи, които въ преписки не бѣ възможно да се разрешаватъ. Вмѣсто да замина за родния си градъ Котелъ, за да прекарамъ ваканцията си при родителитѣ си, азъ заминахъ презъ Варна— Русе за Търново. Пѫтувахъ безъ паспортъ съ нѣмския параходъ Лойдъ. Настанихъ се неусетно въ парахода, придруженъ отъ екзархийския гавазинъ, който имаше грижата за багажа ми. За една нощь стигнахме въ Варна, кадето преди година бѣхъ окрѫженъ училищенъ инспекторъ и после директоръ на варненската гимназия. Въ Варна бѣхъ задържанъ отъ полицията, защото нѣмахъ паспортъ и благодарение на застѫпничеството на ыѣкои отъ първитѣ търговци, мои добре познати, бѣхъ освободенъ отъ полицията и свободно влѣзохъ въ града. По съвета на едно влиятелно лице, на което разказахъ подробно за нашитѣ работи въ Солунъ, азъ решихъ да поискамъ аудиенция отъ българския князъ, който тогава пребиваваше въ манастира при Варна. Това направихъ чрезъ частния секретаръ на княза К. Стоиловъ, който добре ме познаваше още като бившъ варненски училищенъ инспекторъ. На княза изложихъ подробно за нашитѣ македонски работи.
Обрисувахъ му положението на града Солунъ, като прозорецъ, презъ който се гледа цѣлъ свѣтъ, чрезъ който диша и гледа цѣла Македония. Разказахъ му че въ Солунъ българскиятъ езикъ се говори отъ цѣлото население, даже и въ държавнитѣ учреждения и че Солунъ подъ турско владение и робство е по-български отъ колкото гагаузката
123
Варна въ свободното българско княжество, че учебното ни дѣло си пробива бързо пѫть и безпрепятствено отъ страна на властьта върви напредъ; че народътъ съзнателно и самъ води просвѣтната и черковна борба безъ ничие съдействие и подкрепа, винаги готовъ на всѣкакви жертви за запазване вѣрата и народностьта си; че гимназията ни за сега се състои отъ три класа съ около 150 ученика, здрави, интелигентни синове на първитѣ родолюбци, които се издържатъ сами и съ волни помощи отъ общинитѣ и тия на чужденцитѣ евреи; че имаме единъ добре уреденъ пансионъ подъ надзора на учителитѣ и общината и пр. и пр. Въ тоя родъ на нѣщата азъ начертахъ бѫдещето на солунската гимназия, на която предстоеше да изиграе най-важната роль въ напредъка на народа ни въ Македония. Незабравихъ да спомена и личното си гледище за закъснѣлитѣ реформи въ Македония, докато тя получи напълно българската си физиономия.
Тукъ си позволихъ да отворя една скоба за бѫдещето на тия младежи, когато Негово Височество ме запита за числото на ученицитѣ отъ Солунъ. Азъ му отговорихъ, че отъ града имаше само единъ — синътъ на училищния настоятель, a останалитѣ сѫ изъ вѫтрешностьта на Македония. Следъ това особено изтъкнахъ, че като се дава срѣдно образование на момчетата, нуждно е да се подигне и образованието на девицитѣ — да се открие въ Солунъ и девическа гимназия.
Князьтъ ме изслуша съ внимание и поглеждайки секретаря си, каза че сподѣля гледището ми за една девическа гимназия въ Солунъ. Тукъ князътъ взе веднага решение и каза на секретаря си да ме заведе въ бюрото му, за да изложа въ общи черти, какво е необходимо да се направи за образованието на македонскитѣ девици въ Солунъ, за сведение на неговия министъръ на просвѣщението — Теохаровъ, който бѣ пристигналъ тия дни въ Варна. Князътъ не можеше да не вземе това решение, следъ като му казахъ, че мѫжката гимназия се подпомага отъ румелийския генералъ-губернаторъ князъ Алеко Богориди. Преди да се раздѣлимъ, азъ помолихъ да не се публикува никѫде за ауденцията ми, особено не въ „Държавенъ вестникъ", тъй като пакъ ще се завърна въ Солунъ, a нашитѣ противници зорко следѣха действията ни.
Съ хубави, отбрани думи Князътъ ми брагодари за всичко и, подавайки ми рѫка за сбогомъ, развълнуванъ произнесе:
— „Като се завърнете въ Солунъ, кажете на всички македонци, че азъ, като български князъ, постоянно мисля за Македония."
Тия думи дълбоко ме трогнаха и едва ли не просълзенъ азъ тръгнахъ следъ секретаря за писалището на княза.
Следъ нѣколко дни отъ тази паметна среща, другарьтъ ми Трайчо Китанчевъ получи телеграма отъ секретаря на княза, съ която го натоварватъ да ми съобщи, че откриването
124
на девическата гимназия въ Солунъ е решено да стане още презъ тази година. Азъ бѣхъ си оставилъ адреса до Киганчевъ въ Търново.
Да не забравя да кажа, че следъ излизането си отъ двореца веднага на дѣдо Методи Кусевъ телеграфически съобщихъ съ условни думи за благоприятния резултатъ отъ срещата ми съ княза.
И тъй, солунската девическа гимназия се откри по инициативата на първия български князъ Александъръ Батембергъ. Първа директорка на гимназията бѣ г-ца Царева Миладинова, сега Госпожа Алексиева, въ София.