Македонски Прегледъ
Година
VII, книга 4, София, 1932

 

1. Имената на нъкои македонски градове

 

Отъ Ст. Романски

 

6. Тетово и Пологъ. [1]

 

 

Въ крайния северзападенъ кѫтъ на Македония, западно отъ Скопие, въ южнитѣ склонове на Шаръ-планина, при изхода въ полето на една планинска рѣка, която иде отъ Шаръ и се втича въ горни Вардаръ, красиво е разположенъ полубългарскиятъ-полуалбански днесъ градъ Тетово, известенъ и вънъ отъ предѣлитѣ на Македония съ плодоветѣ, особено ябълки, които обилно се раждатъ въ неговата околность. [2]

 

Българското име на тоя градъ, толкова просто и обикновено на гледъ, би останало за винаги необяснено — или не право разтълкувано, — ако да не бѣше случайно известна неговата по-стара форма. Така то може да служи за примѣръ, колко много може да се излъже всѣки, който би искалъ да разтълкува произхода на името на едно по-старо селище единствено възъ основа на днешната му форма. Кой би възразилъ напримѣръ, като се знае, че съ суфиксъ -овъ, -ова, -ово въ славянскитѣ езици се образуватъ родови имена и че тъкмо съ суфиксъ -ово има множество мѣстни имена въ всички славянски страни, какво и въ тоя случай не бихме могли да имаме едно по сѫщия начинъ образувано име отъ сѫществителното тето (тетьо) „мѫжъ на майчина сестра, вуйчо", тета „леля", или отъ собствено име подъ сѫщата форма? При все това, познатитѣ по-стари форми на името на тоя градъ ни водятъ къмъ съвсемъ друго начало.

 

 

1. Вж. Макед. прегледъ год. V, кн. 2, стр. 78—84 (1. Солунъ); год. II, кн. 3, стр. 71—76 (2. Охридъ); год. V, кн. 4, стр. 63—70 (3. Битоля); год. VI, кн. 2, стр. 1—6 (4. Скопие); год. VII, кн. 1, стр. 1—6 (5. Bелесъ).

 

2. За положението на града (сѫщо фотографски репродукции) вж. сега проф. М. М. Селищев, Полог и его болгарское население, София 1929, с. 8 и след.

 

1

 

 

2

 

Въ славянски исторически извори името на тоя градъ е засвидетелствувано отъ XIII в. насетне. Така, ако и не направо като име на градъ, то се споменува въ Виргинската грамота на българския царь Константинъ Асенъ (1257—1277), гдето, като се описватъ даренитѣ на скопския манастиръ Св. Георги-Горга села „въ Положкой òбласти", споменува се „Хтѣтовска бразда" (вж. Г. И. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей, Москва 1912, стр. 15, редъ 48). Очевидно, името е било Хтѣтова, както се чете въ хрисовула на сръбския краль Милутинъ (1282—1321), даденъ сѫщо на поменатия манастиръ Св. Георги въ Скопие, съ който се отреждатъ приходитѣ отъ панаира въ Скопие (8 ноемврий) въ полза на тоя манастиръ, като се задължава всѣки, който идва на него, „да дава законоую цариноу, коже оу Хтѣтовои и оу Грачаници и по всѣхь црьквахь инихь" (вж. Ст. Новаковић, Законски споменици српских држава средњега века. Београд 1912, стр. 620); сетне въ хрисовула на Стефанъ Душанъ и сина му Урошъ, даденъ между 1337 и 1346 г. на манастира Пресв. Богородица, който се намира „на мѣстѣ нарицаѥмѣмь архымоудрити Хтѣтова", въ чието притежание се и дава „село Хтѣтова" (Споменик Срп. Краљ. акад. III. 24. 29); въ хрисовула на сѫщия Стефанъ Душанъ на призрѣнския манастиръ Св. Арх. Михаилъ и Гавриилъ, съ който му се дава, между друго, положкото с. Селце, за което се казва, че „мег моу съ Хтѣтовомь на Чрьни доль... и планина Ранестьць" (Гласник Друштва срб. словесн. XV, 1862, с. 304; Новаковић, Закон. спомен. 696) и пр.; срв. Селищев, Полог 88 и след. По-късно, отъ XVI в. насетне, то ce пише вече Xтетово, вж. напр. „епископъ положскы богохранимаго мѣста Хтетова" въ бележка отъ 1555 г. на поменика на призрѣнския ианастиръ Св. Тройца (И. С. Ястребовъ, Податци за историју српске цркве, Београд 1879, с. 79), а следъ това вече само Тетово, както и презъ цѣлия XIX в., у мѣстния писатель о. Кирилъ Пейчиновичъ и др., та и днесъ у българи и сърби.

 

У гърцитѣ още отъ началото на XIII в. името на града се явява подъ форма Χτεάτοβα, както го намираме у Охридския архиепископъ Хоматианъ, който споменува манастира Св. Богородица при Тетово въ Долни Пологъ

вж. Tomaschek, Zur Kunde der

 

 

3

 

Hamus-Halbinsel. II. Sitzungsber. d. к. Akad. d. Wiss. Philos.-hist. Cl. Wien. Bd. 113, 1887, S. 362).

 

Тая форма на името е важно свидетелство за историческата фонетика на македонскитѣ говори, специално за изговора на ѣ. До като въ сърбохърватски изговорътъ на тоя e-звукъ отъ самото начало е билъ тѣсенъ, като не само е съвпадналъ съ обикновено е, но е преминалъ въ је, ије и дори и, отгдето и подѣлбата на сърбохърватския езикъ въ три диалекта (екавски, јекавски и икавски), въ цѣлия обсегъ на българския езикъ, включително съ земитѣ, които днесъ вече не сѫ български (Дакия, Гърция, южна Албания), ѣ е имало широкъ изговоръ, близъкъ до йотовано a, та въ българскитѣ думи, минали въ съседнитѣ езици, или въ българскитѣ мѣстни имена, възприети въ тия езици, тѣ се явяватъ съ звукъ близъкъ до тоя, съ който го е говорило мѣстното население. Затова и въ гръцки ѣ редовно се предава съ εα, ια или дори α. Така гръцката форма Χτεάτοβα на града Тетово несъмнено свидетелствува, че въ XIII в. още въ Македония, дори въ най-севернитѣ ѝ части, ѣ се е говорило още като широко ä, именно близко до йотованото а, както е днесъ въ източнобългарски. Тоя изговоръ въ западни български краища е известенъ и отъ по-рано време, напр. отъ XI в.: Θράμος (< Σθρεάμος < Срѣмъ), Πριζδριάνα (Призрѣнъ), Πριλάπον (Прилѣпъ) въ грамотата на Василия II отъ 1019 г. (вж. Byz. Zeitschr. II 53. 54. 51). Името на града Прилѣпъ, минало съ изговоръ ѣ = еа и въ аромънски (Prilḙap, както Sḙar < Сѣръ), спазва тоя си изговоръ у мѣстното население дори до края на XIV в., както може да се сѫди по предаването на това име въ нотариалнитѣ регистри на венецианеца Manoli Bresciano въ Кандия (о. Критъ) при продажбата на роби българи отъ Македония, задигнати презъ XIV в., по време на завоеванието ѝ отъ турцитѣ: sclava . . . Maria de genere bulgarorum, de loco vocato Trilapo (= Прилѣпъ, отъ 12 септемврий 1381 r., вж. д-ръ Ив. Сакъзовъ, Донументи отъ края на XIV вѣкъ за българи отъ Македония, продавани като роби, въ Макед. прегл. год. VII, кн. 2 и 3, стр. 26), sclavam nomine Theodoram, de genere bulgarorum, de loco vocato Oprilapa ( = o(t)-Prilapa отъ Прилѣпа, 21 септ. 1382. пакъ тамъ c. 45), sclava de genere bulgarorum, de loco vocato Oprilapa, in lingua bulgarica nomine Milla (22 септ.

 

 

4

 

1382, все тамъ стр. 47). Така и написанието „оу Хтѣтовои" въ грамотата на Милутина не ще да е просто графическо предаване на старата форма на името, но ще да е резултатъ на сѫществуващия тогава още изговоръ. Тоя изговоръ на ѣ като въ Пологъ (Тетовско) се е отразилъ и въ името на селото Лешокъ, написано въ друга грамота на Милутина, дадена на манастира Грачаница (1321 г.) — „оу Лщцѣ" (вж. Гласник Скопског научног друштва III, стр. 130). Сѫщото село въ хрисовула на краля Стефанъ Урошъ Дечански, даденъ на призрѣнската епископия (1326 г.), се пише „оу Лѣщцѣ" (оу Долнѥмь Полозѣ, оу Лѣшцѣ, вж. Ст. Новаковић, Зак. споменици 640). Очевидно е, че въ Милутиновата грамота сръбскиятъ писачъ, желаейки да предаде това име по-близко до тогавашния мѣстенъ изговоръ, го е написалъ съ вмѣсто съ ѣ, което отъ сръбскитѣ грамотни люде се е чело като е.

 

Но и тая засвидетелствувана отъ XIII в. форма Хтѣтово или Хтѣтова на името на тоя градъ не е най-старата. Въ старобълг. — и още въ праславянски — съчетание хт не е могло да стои въ началото на дума или сричка; нѣма, следователно, славянска дума, която да започва съ хт, а и въ чужди, заети думи, гдето това съчетание би могло да се яви, то се избѣгва чрезъ вмѣтане междиненъ еровъ вокалъ, какъвто е случаятъ напримѣръ съ стб. драгъма (δράχμη), инъдикътъ (ἰνδικτιών), авъгоустъ, и под. Очевидно, по-старата форма на това име е била Хътѣтово или Хътѣтова, и тогава излиза, че то е несъмнено славянско, образувано отъ основата на глагола хътѣти, хотѣти „искамъ, желая". Още Миклошичъ (Die Bildung der slavischen Personennamen, въ Denkschriften der Wiener Akademie X, I860, S. 323) ce бѣше досѣтилъ, че въ случая трѣбва да имаме мѣстно име, образувано отъ лично име като рус. Xоть (въ лѣтописитѣ) или сръб. Нехота, Хотена (ж. p.), чес. Chotěn, Chotěš, Chotěša, Chotěbor, Chotěmer (Chotemir), Chotimir, Chotěslav, пол. Chociemierz, отъ които действително сѫ образувани доста мѣстни имена въ славянскитѣ езици. Отъ тѣхъ най-близко до нашето име стоятъ ческитѣ мѣстни имена: Chotětov, Chotětin, Chotějovice, Chotěvice, Chotěnice, Chotěšov, Chotěšovice, Chotěbořice, Chotěborky, Chotěbudice, Chotěbytice и под., особено първитѣ две. Въ славянски, а и въ старобългарски, трѣбва да е сѫществувало лично име Хътѣта, Хотѣта, образувано отъ глагола хътѣти, хотѣти съ прилагателния суфиксъ -тъ, който служи

 

 

5

 

за образуване страдателни причастия сѫщо и при глаголи съ инфинитивна основа на ѣ-, срв. пѣтъ (отъ пѣти); то ще да е принадлежало къмъ първичнитѣ абстрактни имена, образувани съ суф. -ta, преди още да сѫ се явили вторичнитѣ подобни имена отъ типа Доброта, Милота и под., които се явяватъ отъ доста рано време и като лични имена (срв. Vondrák, Verglsich. slav. Grammatik I2 581). Отъ това тъкмо име съ суф. -ово, -ова е образувано Хътѣтова (м. б. вьсь), Хътѣтово, подобно на Chotětov въ Чехия, гдето имаме и Chotětín съ суф. -īnō, -īnā, срв. владиковъ и владикинъ въ български, отъ владика.

 

Въ старобълг. езикъ глаголътъ, отъ който е образувано това име, съ неговитѣ производни, се явява, сѫщо както и въ другитѣ славянски езици, въ две форми: хотѣти хоштѫ, хоть „любовникъ, либе" (срв. срхр. хòтјети хòћу, слов. hotė'ti hóčem, чес. chot „годеникъ, съпругъ; съпруга", ochota „желание", пол. (старо) chociał „искалъ" (= хотѣлъ), ochota, врус. хотѣ́ть хочý, мрус. хотіти) или хътѣти хъштѫ (срз. срхр хтјȅти ћy, слов. диал. fteti čem, чес. chtěti chcu, пол. chcieć chcę, гор. луж. chcyć chcu, дол. луж. kséš com, врус. диал. хтѣть, мрус. хтіти. срв. Bernecker Slav. etym. Wtb. I 398 и след.). За историята на българския езикъ е важна последната форма, въ която, следъ изчезването на ъ въ отворената сричка, или въ слабо положение, както се казва въ новата езикословна литература, началното х- дохожда непосрѣдно предъ експлозивната беззвучна зѫбна съгласна т и изчезва, сѫщо както днесъ въ български имаме щѫ, книжовно написано ща, а диал. и щем, чем, отъ стбълг. хъштѫ, срв. и срхрв. ћу, слов. čem, поменати по-горе. По такъвъ начинъ отъ Хътѣтова, прѣко Хтѣтова, Хтетова, се получило Тетова, както е засвидетелствувано въ турскитѣ документи отъ XV в., и Тетово. За изчезването на началното х може да се приведе за сравнение и името на града Леринъ, въ южна Македония, вмѣсто по-старо Хлеринь, за чийто произходъ ще имамъ случай да говоря. Срв. за него сега A. Mazon, Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale, Paris 1923, p. 7.

 

Турското име на града Тетово е Калканделен отъ тур. qałqan „щитъ", и delen, отъ delmek „пробивамъ". Това име се споменува най-напредъ въ вакъфията на Мехмедъ бегъ, синъ на гази Исакъ бегъ (1461 или 1462 г.),

 

 

6

 

и сетне, покрай Тетова, въ вакъфията на внука му Кебиръ Мехмедъ Челеби (вж. Гл. Елезовић, Турски споменици у Скопљу, Гласник Скоп. научног друштва I, стр. 458-460, срв. и Селищев 106), и подъ това име се споменува тоя градъ у западноевропейскитѣ писатели и пѫтеписци по европейска Турция презъ XVIII и XIX в.. Както по името Тетово ябълкитѣ отъ рода на тия, които най-много се раждатъ тамъ, се наричатъ тèтовки, така и по името Калканделенъ сѫщитѣ сѫ познати и подъ име кандèлки.

 

 

Какво е било значението на Тетово като селище въ срѣднитѣ вѣкове, не е известно. Но любопитно е, че преди, па и следъ първата поява на името му Хтѣтова — Χτεάτοβα (XIII в.), навѣрно сѫщиятъ градъ ce е наричалъ и Пологъ. Арабскиятъ пѫтеписецъ Идризи, въ описанието на Ромейската (Византийската) империя (1153 г.), като описва пѫтя отъ Охридъ презъ Скопие и Мелникъ къмъ устието на рѣка Струма, споменува „градъ Пологъ" — Bôlôgo. „Отъ Драчъ (Durâs), както е казано по-горе, шесть дни пѫть до Охридъ. Отъ тоя градъ има два дни труденъ пѫтъ до единъ градъ по име Бôлôго (Пологъ), който ззема прелестно положение между две планински вериги. Отъ тукъ има единъ день пѫть на изтокъ къмъ важния градъ Искôфи̑а (Скопие). . . Тукъ се преминава реката Фардâри̑ (Вардаръ)" (W. Tomaschek, Zur Kunde der Hämushalbinsel, стр. 360). Отъ друга страна пъкъ въ XV в. Барлети (Barletti), авторъ на една биография на Георги Скендербегъ, говори сѫщо за единъ „градъ Пологъ" (urbs Pologus), който ce намира тамъ, гдето се свръшва „българскиятъ пѫть" отъ горни Дебъръ и Модричъ (въ Дримколъ), за да се обърне сетне на изтокъ къмъ Скопие (кн. VII). Добре се досѣща проф. Селищевъ, който и привежда тия два случая, че тоя „градъ Пологъ" по описанието на Идризи и Барлети сочи мѣстоположението на Тетово (вж. неговия Полог, стр. 76). Инакъ и въ срѣднитѣ вѣкове, както и днесъ, подъ това име минава обикновено областьта югозападно и южно отъ Шаръ, по най-горното течение на Вардаръ — Горни и Долни Пологъ, така че очевидно, ако въ поменатитѣ извори назоваването на Пологъ като „градъ" не е грѣшка, тукъ имаме именуване на едно отъ по-важнитѣ селища въ една область, известно било като срѣдище на пѫтища или пъкъ по нѣщо значително,

 

 

7

 

което се намира тамъ (въ случая, манастира Св. Богородица), съ името на самата область.

 

Колкото се отнася до самото име Пологъ, то е тъй ясно като име на мѣстность или на область отъ гледището на славянскитѣ езици, че не се нуждае отъ никакво особено разяснение. Ако при все това то трѣбва да бѫде разгледано поподробно, то е, защото рускиятъ ученъ М. М. Селищевъ въ цитуваното вече негово съчинение, посветено на тая македонска область — „Полог и его болгарское население. Исторические, зтнографические и диалектологические очерки северозападной Македонии (с зтнографическою картою Полога)". София 1929, — като се спира и върху нейното име (вж. стр. 316 и сл.), опитва се да даде съвсемъ друго тълкуване, пакъ отъ славянски, на сѫщото име, като го повтаря и въ своя по-новъ трудъ „Славянское население в Албании", София 1931, стр. 293, заб. 1.

 

Като се спира върху едно мѣсто у византийския писатель Г. Пахимеръ, който — при описанието на пратеничеството на императора Михаилъ VIII Палеологъ, тръгнало въ 1273 г. да заведе дъщеря му при сръбския краль Стефанъ Урошъ за сина му Милутинъ, споменува и Пологъ (Πολόγῳ), на пѫтя отъ Охридъ за Сърбия, — пояснява, че то на мѣстния езикъзначело „горичка Божия" — ἄλσος θεοῦ = „роща Божия” (срв. G. Pachymeres I, ed. Bonnae, 352), проф. Селищевъ го намира „важно для этимологии названия „Полог" и продължава: „Въ тая дума сѫ раздѣлени две части: по- и лог. Първата часть е свързана съ името бог, а втората означава „горичка" („роща"). Обяснението на по- опредставя отъ себе си случайно осмисляне на съзвучното бо[-г]; но затова пъкъ втората часть, -лог-, несъмнено изразява реално значение, свързано съ лог: „роща". А това показва, че лог въ Полог възхожда не къмъ коренъ *łog (въ редуване съ — *leg-), а къмъ коренъ *łọg-" (стр. 317). Въ подкрепа на това свое тълкуване на името Пологъ — отъ едно въображаемо *po-lọgъ < *bo-lọgъ < *bog-lọgъ, вследствие на народноетимологично сближение съ предлога — Селищевъ привежда на първо мѣсто обстоятелството, че въ Македония и изобщо на Балканския полуостровъ има твърде много имена, образувани отъ łọg (лѫг-, лѫж-: Лъг, Лънг, Лънга, Лъжане и Лажане, Лъжени, Лъжница, Лъжовица; въ сръбски луг-, луж-: Луг, Луговица,

 

 

8

 

Лугово, Лужан, Лужане, Лужани, Лужница и пр.), а сѫщо и това, че тая дума — лъг въ български, луг въ сръбски, съ значение „низкое равнинное место, покрытое мелким лесом", — „преминала отъ славянитѣ въ Македония и тѣхнитѣ най-близки сродници въ Албания (въ по-старо време) у албанцитѣ съ значение „роща", „мелкий лес" — гег. łog[ε]". Колкото се отнася до алб. о вм. слав. o̧ или ъ („македоноболгарского заменителя o̧), той го смѣта напълно редовно въ албански, като сравнява и глагола porosis (слав. poro̧čiti), sog'e (гег.) (слав. so̧d-). „Неясенъ" обаче му остава въпросътъ: „въ каква свръзка о, като замѣнитель на o̧, се намира съ общия процесъ на измѣнението на носовата гласна въ областьта Пологъ?" Защото по правило, като се изключатъ случаитѣ съ у (пут, дубот, кук'а и под.), o̧ се замѣня съ ъ или а (път, къ́де, несътнесат, паднал и пр. въ Г. Пологъ; къдекаде, къснеш — въ Д. Пологъ), явяватъ се и мѣстни имена отъ коренъ ło̧g- съ тая замѣна: Лъжане въ Г. Пологъ (XV в., вж. Селищевъ 312), Лъжовица (XIV в., все тамъ), дори съ изпускане на вторичния ъзвукъ въ названието на чифлика Лжан или Лжане (отъ Лъжане, Лъжани, стр. 116). Въ отговоръ на поставения въпросъ той казва, „че въ Шаръ-планина е живѣло население, което ce е намирало въ най-близка връзка съ населението въ Дебърската область. Връзката съ тая область ce е отразявала въ разни страни у населението въ Пологъ, особено въ Горния Пологъ. Общото е било и въ езиковитѣ преживявания. Отъ езика на дебърското население или отъ близко сродното съ него е тръгнало и названието Полог, съ о вм. ъ отъ (отъ o̧). Но може би о въ тая дума да се дължи и на албанско посрѣдство. Въ тоя западенъ край отдавна сѫ дохождали албанци. Въ езика на тия албанци албанската гласна ε е имала лабиализувано очленение на ъ̥ та преминавала въ о. Сѫщата сѫдба е могла да има и гласната ъ въ славянскитѣ заемки и изобщо въ случай на привнасяне въ славянската речь черти отъ албанската фонетика" (с. 317—318). Значи, споредъ него, формата Полог (вм. *Полъг < *Полѫгъ) ce е явила или подъ влияние на дебърския български говоръ, познатъ съ промѣната на ъ (отъ ъ и ѫ) въ о, или подъ влияние на съседния албански диалектъ, въ който се явява сѫщата замѣна.

 

Обаче — нито едното, нито другото.

 

 

9

 

Проф. Селищевъ именно изпуска изъ предъ видъ, че замѣната на ъ (отъ ъ и ѫ) въ о въ Дебърско (рокa < рѫка, лог < лѫгъ, могла < мъгла, мьгла) — известна, както и самъ той знае и отбелязва, сѫщо въ по-южнитѣ македонски говори, все въ съседство съ албанската езикова граница, въ Охридско, долна Прѣспа и Костурско, — е станала тепърва въ ново време, следъ като o̧ (ѫ) е загубила назалния си произносъ и е съвпаднало съ ъ. Нова ще да е тая замѣна и въ албански, поради самата връзка на това явление съ българскитѣ говори въ Дебъръ, Охридско, Прѣспа и Костурско. Подкрепата, която Селищевъ търси въ името на с. Глобочица (по-рано засвидетествувано: Гльбочица) въ северния край на Долни Пологъ за преходъ на ъ > о (Глѫбочица > Глъбочица > Глобочица), се оказва съвсемъ не здрава не само поради критиката на проф. Г. Илински, който обяснява о въ Глобочица не отъ ѫ, но отъ старъ ъ (вж. възраженията на Селищевъ, Слав. население в Албании 290 заб. 1), защото въ тоя случай имаме работа не съ нѣкаква замѣна на ѫ > ъ > о (Селищевъ) или старъ ъ > о (Илински), но обикновенъ случай на регресивна асимилация: ъ <— о > о—о. Случаитѣ съ Globočica (три села) и Globočki vrh (едно село) въ Словенско съ преходъ на o̧ въ о нѣматъ никаква доказателна сила за български, тъй като въ словенския езикъ, както е общеизвестно, голѣмата носовка o̧ редовно се замѣня съ о.

 

Чудно е при това, че проф. Селищевъ, който толкова грижливо и изчерпателно привежда всички известия за миналото на областьта Пологъ, Горни и Долни (вж. стр. 74 и сл.), не взема предъ видъ, че още отъ XI в. насамъ това име се явява и въ чуждитѣ (византийски, латински, източни) и въ българскитѣ и сръбски извори редовно съ о и въ никой случай съ o̧ (ѫ, или неговъ замѣстникъ): въ 1093 или началото 1094 г. сръбскиятъ жупанъ Вълканъ „заелъ Пологъ" τὸν Πόλοβον — Anna Comnena I, ed. Bonn. 439, 4, срв. Селищевъ 75); при воюването на нормандския херцогъ Боемундъ (1097 г.) съ Византия пратениятъ отъ него Петъръ Алифски заелъ „двата Полога" (τοὺς δύο Πολόβους — Anna Comnena ed. Bonn. 242, 15, Сел. 75); вж. градъ Bôlôgo y араб. пѫтеписецъ отъ 1153 год. Идризи (Сел. 76), ὁ ἄων Πόλογος и ὁ κάτω Πόλογος у Дим. Хоматианъ (Сел. 87), τοπάρχες τοῦ Πολόγου у Лукари и Кантакузинъ (Tomaschek op. cit. 361, Сел. 80), оба Полога (въ Милутиновата грамота за

 

 

10

 

скопския ман. Св. Георги, Сел. 78), ѹ Полозѣ (въ хрисовула на сѫщия, даденъ на ман. Грачаница 1321, Сел. 81), оу Долнѥмь Полозѣ (хрисов. на Стефанъ Урошъ Дечански отъ 1326 г., Сел. 81), оу Гор'немь Полозѣ (хрисов. отъ Стефанъ Дечански на Призрѣнската епископия, Сел. 82) и пр. и пр. Никакъвъ поменъ, следователно, отъ o̧ (ѫ) нито у гърцитѣ, у които инакъ казаниятъ изговоръ се отразява въ заетитѣ думи и мѣстни имена (срв. напр. Λόγγος < лѫгъ, както и алб. Lënga и под.), нито въ сръбскитѣ грамоти, гдето трѣбваше да се яви *Полоугь!

 

Очевидно е, че това име не бива да се дѣли отъ подобни имена като Разлогъ, область въ североизточна Македония, между Пиринъ, Рила и Родопитѣ, което се различава отъ Пологъ само по представката (раз- вм. по-) и гдето не може и да се мисли за нѣкаква връзка съ лѫгъ „горичка". Както и Разлогъ, името Пологъ е образувано отъ łog-, по-високо степень отъ leg-, и сѫществува въ българския езикъ не само съ значение на „мѣсто, гдето кокошкитѣ носятъ яйца", но и, споредъ Геровъ, „нанадолище, брѣгъ на планина, странище, кръшь; — крутина, круть" (Речн. IV 149). Това последното значение Геровъ, вади отъ единъ примѣръ изъ пѣсень, въ която, по чудо, се противопоставя пологъ на лѫже (=лѫжьѥ, отъ лѫгъ): „не би кадъръ овчарьтъ | да ми се провикне | отъ висока дѣла, | отъ зеленъ полога, | ами се провикна | проклети говедарь | изъ зелено лѫже." Явно е, че името си Пологъ е получила областьта на горни Вардаръ отъ формата на своето землище, заобиколено съ планини — Шаръ отъ северъ и западъ, Жеденъ-планина и Суха-гора на изтокъ и югоизтокъ, Влахиница и Буковикъ на югъ, — чиито населени склонове постепенно се спускатъ и прехождатъ въ долината на Вардаръ. [1]

 

 

1. Такова обяснение намираме сега и у Ильинский, Byzantinoslavica II, 2, str. 442, възъ основа на рус. диал. (псков.) полог „пологость, покатость" и рус. лог „травянистая низменность, окруженная уступами, почему склон в одну сторону" (Даль).

 

[Back to Index]