5. Изъ миналото на Неврокопско и близкитѣ му покрайнини
(Продължение отъ кн. 2-3)
Отъ Ангелъ Даскаловъ. [1]
Презъ ноемврий 1872 г. се завърналъ отъ Цариградъ въ Неврокопъ К. В. Сарафовъ, избранъ по-рано за представитель по черковния въпросъ на новопроектираната НеврокопскоДрамско-Сѣрско-Мелнишка епархия, който взелъ участие въ събора по изработването на екзархийския уставъ. Той донесълъ 5-именна листа на кандидати за кириархъ на тая епархия, съставена отъ Св. Синодъ; тѣ били: о. Евгений, о. Серафимъ, о. Харитонъ, о. Нилъ Смоленски о. х. Исайя. На 21 с. м. се събрали въ Неврокопъ представители отъ Неврокопската, Мелнишката и Драмската кази, които следъ като изслушали препроводителното писмо на Св. Синодъ избрали за кандидати о. Харитона и о. Нила, отъ които първиятъ съ болшинство [2]. Споредъ Прокопова, мелнишкитѣ представители се събрали не въ Неврокопъ, a въ Мелникъ, свикани отъ П. В. Сарафова и х. п. Атанаса Хрисимовъ. Тука присѫтствували и първитѣ хора отъ казата: К. Калиманцалията, х. Милю, Тодоръ Олана отъ Лѣхово, х. п. Димитъръ отъ Черешница, п. Димитъръ Рибнишки, Андрѣй х. Димитровъ отъ Влахи, п. Тошо отъ Калина, Иванъ Сушицалията, кресненскитѣ първенци и др. Мел ничани одобрили кандидатурата на о. Харитона подъ условие: половината година седалището на владиката да бѫде въ Неврокопъ, a другата половина — въ Мелникъ [3]. О. Харитонъ билъ подържанъ отъ К. В. Сарафовъ, отъ зетя му П. В. Сарафовъ и отъ х. п. Ат. Хрисимовъ, които и агитирали въ негова полза, a противъ неговата кандидатура изобщо били учительтъ Георги Ивановъ, Ник. Ив. Ковачовски, Ат. Гроздановъ отъ Скребатно и др. „Съ втората партия бѣхме всички по-образовани младежи и малката Сѣрска община", казва
1. Вж. Макед. прегледъ, год. VII, кн. 1, 2-3.
2. в. Право, г. VIII, бр. 12, 1. VI. 1873 г. Срв. Ангелъ Ивановъ — УчПр. г. XXV, кн. 7 и 8, стр. 1124.
3. И Ангелъ Ивановъ казва, че мелнишкитѣ представители, следъ като се завърнали отъ Неврокопъ, упълномощени отъ 25 села, наново се събрали въ Мелникъ и въ присѫтствието на представителитѣ отъ Неврокопъ, одобрили присъединението на мелнишкитѣ села къмъ Неврокопскитѣ, за да иматъ общъ владика. — УчПр г. XXV, кн. 7 и 8 стр. 1124.
72
Прокоповъ. Противъ избора на о. Харитона билъ лично и новиятъ председатель на тая община, архимандритъ Теодоси, който успѣлъ да отцепи нѣколко села отъ Мелнишко (Прокоповъ), па и самъ той аспириралъ за владишкия тронъ на новата епархия [1]. Противницитѣ на о. Харитона, между които билъ и сѣрскиятъ учитель С. К. Салгънджиевъ, който билъ и противъ аспирациитѣ на архимандрита Теодосия, открили чрезъ печата жестока борба противъ него, като изтъкнали неправилностьта на избора му, неговата неспособность и други отрицателни качества [2]. Тѣхъ опровергавалъ К. В. Сарафовъ [3], къмъ когото се присъединили първенци отъ Мелнишката, Петришката, Неврокопската и Драмската общини и села [4].
К. В. Сарьфовъ занесълъ въ Екзархията избирателнитѣ книжа, придружени съ молбата на избирателитѣ да бѫде повиканъ о. Харитонъ и рѫкоположенъ. Той билъ повиканъ и въ края на май с. г. заминалъ за Цариградъ [5], изпроводенъ тържествено отъ голѣмо множество народъ отъ Неврокопъ и близкитѣ села на 3—4 километра вънъ отъ града, гдето била произнесена прочувствена речь отъ явилия се наскоро въ Неврокопъ дѣдо Цвѣтко, инкогнитото на известния о. Пахоми, единъ отъ представителитѣ на Търновската епархия по черковния въпросъ. Той остави незаличими спомени въ тоя край, за това ние не можемъ да не кажемъ нѣколко думи за него.
Къмъ края на 50-тѣ години о. Пахоми се явява въ Търново, като таксидиотъ на Рилския манастиръ. Не се минало много време и той съ своитѣ проповѣди спечелилъ известность въ тоя край и по-сетне билъ избранъ заедно съ другитѣ представители отъ Търновско за такъвъ по черковния въпросъ. Когато се появила унията между нашитѣ сънародници и той, като нѣколцина други българи, я пригърналъ и билъ изпратенъ, като нейнъ агентъ, въ М. Търново. Тука о. Пахоми извършилъ прегрѣшения отъ личенъ характеръ предъ мѣстнитѣ турци, които поставяли въ рискъ живота му и той съ голѣми морални жертви можалъ да избѣгне грозещата го опасность [6] и се завърналъ въ Цариградъ, гдето прекаралъ известно време въ пълно уединение отъ своитѣ сънародници при силни душевни терзания. На това мѫчително положение о. Пахоми турналъ край, като се върналъ въ православието и избѣгалъ въ Ромъния. Тука добри българи му намѣрили работа, но неспокойниятъ монахъ напустналъ тая работа и се завърналъ въ България.
1. в. Право, г. VIII, бр. 38 отъ 1873 г. — притурка № .ѫ8.
2. Сѫщиятъ в-къ, г. VIII, бр. 7 и 8, 1873 г. — притурки 6, 7 и 8.
3. Ibid., бр. 12, 1. VI. с. г.
4. Ibid., бр. 24, 25. VIII с. г. и в. Вѣкъ, г. I, бр. 16, 27. IV. 1874.
5. В. Право, г. VIII, бр. 3, 31. VIII. 1873 г. — притурката. Ангелъ Ивановъ УчПр, г. XXV кн. 7 и 8, стр. 1125.
6. Черновѣждовъ — СбНУК, кн. XI, 345. Срв. Стеф. Н. Салгънджиевъ — Лични дѣла и спомени, 82.
73
Презъ мартъ 1873 г. ние го виждаме да пѫтува изъ Сѣрско подъ инкогнитото „дѣдо Цвѣтко" въ мирско облѣкло. На едно многолюдно събрание на делегати отъ българскитѣ села въ Сѣрската епархия, свикано на Тодоровъ-день въ Сѣръ, той държалъ речь по народнитѣ работи. Още не свършилъ речьта си и заптиета нахлули въ съборното мѣсто, дошли да заловятъ о. Пахомия, който подъ закрилата на слушателитѣ си се отеглилъ презъ заднитѣ врата, безъ да бѫде заловенъ. Отъ тука той се отзовава въ Неврокопско, гдето продължава своята народополезна дейность. За да маскира своето положение на народенъ будитель, той се присторилъ на боленъ и като такъвъ съ привързанъ кракъ и накуцвайки се лѣкувалъ на банитѣ при Фотовища. Гостъ на о. Харитона, той посетилъ нѣколко села, гдето държалъ духовни проповѣди и пламенни речи противъ гръцкото духовенство. Ползуващъ се съ голѣмо обаяние предъ българското население, чийто любимецъ станалъ, последното съ наслада слушало неговитѣ съвети и упѫтвания въ живота. Пишещиятъ тия редове и неговитѣ другари-ученици, които четѣхме Горския пѫтникъ на Раковски, виждахме въ неговото лице агентъ на българския революционенъ комитетъ. И наистина о. Пахсми билъ създаденъ повече за революционеръ, отколкото за духовно лице. Това ни потвърѫдава Сп. Прокоповъ, който пише за него:
„. . . Той често нападаше християнството (респективно духовенството — б. н.) съ тия думи: „Проклета да е тая християнска вѣра, която така затѫпи народитѣ. Проклето да е това християнско духовенство, което подъ булото на християнска религия държи въ най-дебело невежество народа". И той иронизиралъ това духовенство, казвайки на о. Харитона: „Що се боишъ, бре попе, да станешъ владика, че не си учень? Доста е Екзархията да те облѣче въ архиерейска мантия, да ти даде патерица въ рѫцетѣ, да ти наложи владишка корона на главата, па ела, спри се въ трона като статуя. Азъ ще държа слово на народа вмѣсто тебе".
Революционнитѣ наклоности на „дяда Цвѣтка" се проявяватъ още по-ярко и въ следния случай. Когато той свършилъ своята одисея и се върналъ въ монашеството, като игуменъ на Бобошевския манастиръ, въ навечерието на заминаването на въстаницитѣ въ Разлога (Разложкото въстание въ 1878 г.), той свалилъ калимявката, запретналъ расото и въртейки сабля водилъ хорото на въстаницитѣ (Прокоповъ). В. Кънчевъ бележи, че о. Пахоми билъ единъ отъ най-първитѣ начинатели на Разложкото въстание и като такъвъ на 5. XI. 1878 г. светилъ вода и държалъ речь предъ въстаницитѣ (СбНУК, кн. XII, стр. 284–85).
За да подпомогне подетото вече народно възраждане, о. Пахоми основалъ въ нѣкои села черковно-училищни каси. За основаването на такава каса въ Ковачовица той написалъ собственорѫчно следния, запазенъ въ канцеларията на черковното настоятелство въ сѫщото село.
74
75
76
Тоя документъ е написанъ въ началото на 100-листенъ тефтеръ, преброенъ и завѣренъ отъ о. Пахомия. Както се вижда отъ сѫщия документъ, той е протоколъ за съставянето на черковно-училищната каса и за избора ѝ на училищно настоятелство и въ сѫщото време неинъ уставъ и най-сетне позивъ и заветъ къмъ възрастващето и бѫдещитѣ поколѣния „да я подкрѣпявате съ вашитѣ оусердны приносы" и „съ лихвата отъ касиннытѣ пары да подкрѣплявате оучилището", та „да сте оучены". Следъ текста сѫ отворени смѣткитѣ на всѣки селянинъ по отдѣлно съ означение подаянията на дарителитѣ. A за да постави въ честолюбие всички селяни да внасятъ въ касата своитѣ „приноси", той порѫчва (бележи въ тефтеря) да не се зачеркнатъ имената на ония, които не биха ѝ дали помощь, но да стоятъ записани за вѣченъ укоръ отъ потомството.
Народополезната дейность на о. Пахомия обаче не продължила много време. Следъ заминаването на о. Харитонъ „все по интригитѣ на пропагандата" той билъ интерниранъ въ Сѣръ, придружаванъ отъ сувария, за това, че проповѣдвалъ словото Божие — пишатъ отъ тамъ на в. Право [1]. Отъ тукъ тоя народенъ будитель билъ изпратенъ въ Солунъ и отъ тамъ въ Цариградъ, гдето билъ арестуванъ. Екзархията по тактически съображения не се застѫпила официално за него, но изпратила пребиваващия тамъ народенъ представитель К. В. Сарафовъ при д-ра Караконовски въ руското посолство, който направилъ потрѣбното за освобождението му, което станало при условие о. Пахоми да се завърне въ Рилския манастиръ. Отъ Солунъ до манасгиря той билъ придружаванъ отъ стража. Въ 1876 г. о. Пахомии билъ изпратенъ съ учителя Стоянча отъ Враня на заточение и следъ освободителната война, амнистиранъ, се завърналъ въ сѫщия манастиръ. Отъ тукъ той билъ изпратенъ за игуменъ на Бобошевския манастиръ, гдето и починалъ. (вж. Прокоповъ).
Заминаването на о. Харитона за Цариградъ силно възбудило гръцкото духовенство и неговитѣ привърженици. Като пръвъ етапъ на тѣхната реакция било изгонването отъ Неврокопско на о. Пахомия. Отъ друга страна гръцкитѣ учители въ Сѣрско, свикани на съборъ въ санджанския центъръ на курсъ по въвеждането на звучната метода, призовали своитѣ събратя
1. в. Право, г. VIII, бр. 15 отъ 23. VI. 1873 г.
77
отъ гъркоманскитѣ села въ Неврокопско и решили да засилятъ пропагандата въ тѣхъ. Въ резултатъ на това гъркоманитѣ въ с. Бѣлотинци, гдето преди една година и половина било отворено българско училище, намислили да убиятъ българския учитель Димитъръ Маврудиевъ и за да нѣма кой да имъ попрѣчи, оплакали се на Неврокопския каймакамъ, че не били допущани въ черквата и училището. Вследствие на това оплакване българскитѣ първенци били закарани въ Неврокопъ, придружавани отъ сувари. Тогава четворица гъркомани нападнали жилището на учителя въ училището, който се скрилъ и наблюдавалъ подвига имъ. Изтървали учителя, тѣ задигнали учебнитѣ пособия на стойность около 3,000 гроша. Учительтъ се оплакълъ на каймакама, който препратилъ жалбата му на „давието", което произвело следствие и установило виновностьта на нападателитѣ. Каймакамътъ обаче прѣчилъ на хода на дѣлото, което принудило тѫжителя да отиде съ преписи отъ следственитѣ протоколи въ рѫка въ Сѣръ, отгдето го връщатъ назадъ съ заповѣдь до каймакама: „да прегледа работата". Последниятъ го праща обратно да продължи тамъ тѫжбата си. Учительть отива пакъ въ Сѣръ, отгдето поискватъ преписката. Резултатъ никакъвъ. Мавродиевъ трети пѫть слиза въ Сѣръ, гдето тормозътъ продължилъ, a това го накарало да се оплаче телеграфически на валията [1].
Гръцката пропаганда се опитала да убие и „изпратения отъ панславистическата пропаганда" български учитель въ Сѣръ С. К. Салгънджиевъ, но подкупениятъ убиецъ, гъркътъ Янаки Джелеполу, по съветитѣ на господаря си Бекиръ ефенди, не извършилъ убийството [2]. Това проектирано убийство, споредъ сѣрския митрополитъ Неофитъ било клевета [3]. Само признанието на Джелеполу и неговото 3-месечно задържане въ затвора опровергаватъ Неофита. Следъ тоя опитъ за убийството на Салгънджиева последвалъ и другъ [4].
Вълната на възраждането заливала и българскитѣ села въ Сѣрско. На първо мѣсто е спечелено за народна кауза голѣмото българско село Горно-Броди, за което не малко спомогналъ учительтъ Георги Ивановъ отъ Либяхово, за когото говорихме на друго мѣсто и „който покрай гръцкия, въвелъ въ училището, отчасти и въ църквата, и българския езикъ" [5].
Тая вълна минала и презъ манастира Св. Иванъ Предтеча, който бѣше далъ мнозина отъ активнитѣ народни будители [6]
1. в. Право, г. VIII, бр. 38 отъ 30 XI. 1873 г.
2. в. Турция, г. VIII, бр. 15, 27. V. 1872 г.
3. Иор. п. Георгиевъ и Ст. Н. Шишковъ, Българитѣ въ Сѣрското поле, стр. 6, док. IV.
4. И за двата опита гл. Стефанъ К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, 68 и 69.
5. Ст. К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, стр. 72.
6. В. Кънчевъ, кн. XI, стр. 240.
78
се засилила още повече чрезъ връзкитѣ на неговитѣ братя — монаси съ околнитѣ села. Но напразно сѣрскиятъ митрополитъ Неофитъ писалъ на синодалния архиерей Неофитъ Дерковеки (13. X. 1872 г.), че „тукашната обитатель Св. Предтеча е огнище на панславизма (к. н.), ... и че ако Черквата не вземе потрѣбнитѣ мѣрки, отъ него ще се разпространи заразата въ всичкитѣ тукашни мѣста" и се оплаква: „... не стигатъ скърбитѣ и притѣсненията, които търпя отъ българогласнитѣ села, що сега тукашнитѣ членове на пропогандата издъно вече разбъркаха (к. н.) Следъ провъзгласяването на схизмата, но ето че . . .
[1] . . Той пише и на патриарха Иоакима III. (26. I. 1873 г.), че „. . . Тѣзи отци на думи отказватъ, че взиматъ участие въ подтикването на панславиститѣ, но дѣлата не се съгласяватъ съ тѣхнитѣ думи . . ." Въ писмото си до Неофита Деркоски, Неофитъ Сѣрски се хвали, че „азъ успѣхъ да разстроя кознитѣ на тукашнитѣ панслависти, но за въ бѫдеще..." a на патриарха съобщава, че съ помощьта на мютесарифа и изпратената тия дни заповѣдь „ние се надѣваме да ограничимъ отчасти потока, който иде противъ насъ (к. н.)"
Безрезултатни сѫ и укоритѣ на патриарха Антимъ V чрезъ игумена о. Теодосия къмъ монаситѣ на казания манастиръ, който се бъркалъ въ непристойнитѣ имъ действия на българомислещитѣ, които не само съвѣститѣ на вѣрнитѣ съблазняватъ, но нанасятъ „срамъ на светата обитель" (15. I. 1873 г.). [3]
Ентусиазъмътъ на българитѣ въ Драмско и Зъхненско е не по-малъкъ. Българскитѣ училища въ Плевна (Драм. каза), Калаподъ, Скрижово и Просѣченъ (Зъхн. каза) съ своитѣ млади, енергични учители не закъснѣли да съживятъ народното съзнание и да повдигнатъ борческия духъ на народа за извоюване духовната си независимость. Тука гонитбата на гръцкото духовенство е въ своя разгаръ. Подобно на последния патриаршески епископъ Синесий въ Русе и на епископъ Партений Римнишки въ Карнобатъ [4], Плевенци и Скрижовяне изгонили по единъ позоренъ начинъ драмския митрополитъ Иоаникия. Своето изпѫждане отъ Плевня той описва въ кодекса на Драмската митрополия. Ето нѣколко реда отъ това описание:
„. . . На 22 януари като заминахме за поменатото село, едвамъ стигнахме около 12 часа вечерьта, когато нѣкои отъ жителитѣ селени,
1. Йорд. п. Георгиевъ и Ст. Н. Шишковъ — Българитѣ въ Сѣрското поле, стр. 7, док. IV.
2. Хр. Стояновъ, Македонски прегледъ, г. I, кн. I, стр. 72—73.
3. Йор. п. Георгиевъ и Cr. Н. Шишковъ — Българитѣ въ Сѣрското поле, стр. 8, док. V.
4. в. Съвѣтникъ, г. I, броеве 45 и 47 отъ 1864 г.
79
злонравни и мизерни съ ножове и дървета излѣзоха противъ насъ, като противъ разбойници и злодейци и като ни изругаха по начинъ, по който не могатъ да се нарекатъ християни, изхвърлиха ни отъ селото въ лошо положение, безъ да извършимъ нѣкакво зло, a архиерейскитѣ ни принадлежности и останалия обикновенъ багажъ изваляха въ кальта и въ нечистотията (к. н.) и едвамъ избѣгнали боя и всѣко друго посрамление прѣзъ цѣлата нощь подъ най-гѫстата мъгла се върнахме въ Драма, като спасихме себе си и ближнитѣ сколо насъ. . .”
Преди да опишемъ Иоаникиевото изпѫждане отъ Скрижово, ще кажемъ нѣколко думи за причинитѣ, които го предизвикали. Въ това село, брояще 300 български кѫщи, въ началото на учебната 1873/74 г. било отворено българско училище съ учитель Н. Гологановъ и въведено славянско богослужение въ черквата. Иоаники наклеветилъ като бунтовници учителя п. Филарета и първенцитѣ Тоцоръ Петрушъ и Иванча, които вързани и закарани отъ суварии, били арестувани въ Захна. Каймакамътъ ги задържалъ три дни и ги освободилъ съ задължение да му представятъ заповѣдь, че иматъ право да се откажатъ отъ гръцкия владика, каквато тѣ поискали телеграфически отъ валията Мидахъ паша. [2] Тая случка произвела голѣмо възбуждане между Скрижовяне. Нѣколко седмици по-късно дошли въ селого п. Андонъ Жостовъ отъ Гайтаниново и х. Георги п. Ивановъ, учитель отъ Просѣченъ, пратеници на учителското дружество, за събиране помощи чрезъ ръсене на вода. Митрополитъ Иоаники, уведоменъ за това и придруженъ отъ две заптиета и двама гъркомани, на 26. XII. 1873 г. отишелъ въ Скрижово, ужъ да помири селенитѣ, a въ сѫхщность да попрѣчи на мисията на пратеницитѣ. A за да възстанови своя престижь, той решилъ да служи въ старата черква, българскитѣ свещеници и народътъ бидейки въ това време въ новата. Последнитѣ, известени за пристигането и намѣрението му, се впустнали и го пресрещнали съ заплашителни викове и жестове. Бунта предвождала една жена. Владиката се уплашилъ, седналъ на земята и вдигналъ рѫце да ги благославя и изпроси отъ Бога прошка, че не знаятъ, що правятъ. Това не му помогнало. Свитата му се разбѣгала и заптиетата съ мѫка го отървали отъ рѫцетѣ на тълпата. [3]
1. Йорд. п. Георгиевъ и Ст. Н. Шишковь, Българитѣ въ Драмско, Зъхненско и пр., 3.
2. в. Право, г. VIII, бр. 39. 7. XII. 1873 г.
3. Сп. Прокоповъ. Срв. в. Напрѣдъкъ, г. IX, бр. 1, 13. VII. 1873 г.
80
Като говоримъ за гонитбата на гръцкото духовенство, тука му е мѣстото да кажемъ, че отъ гръцкитѣ владици, подвизавали се въ Драмския и Сѣрския санджаци, най-много пострадалъ Неофитъ, бивши Вратчански. Оттегленъ презъ 1874 г. отъ Вратчанската епископия следъ назначението отъ Екзархията на епископа Аверкей за Вратчански митрополитъ [1], Патриаршията го натоварила веднага съ специална мисия, да умири духоветѣ въ споменатитѣ санджаци, a въ сѫщность да подържа духа на гъркоманитѣ тамъ и да се старае да спечели наново за цариградската черква отреклитѣ се отъ нея „българогласни елини" (sic). До колко тая мисия на Неофита била въ разрѣзъ съ неговитѣ качества, може да се сѫди по характеристиката, която му дава Доротей Софийски, който го препорѫчалъ на Вратчанци и „като невѣста го заведохъ въ епископията", казва той и се оплаква отъ него предъ патриарха. Поради умразата на вратчанци Неофитъ живѣлъ въ Орѣхово и клеветилъ Доротея, че негови роднини, па и самиятъ той го преследвалъ и пише Доротей на патриарха между друго:
„. . . Не приемамъ тия лукави клевети, които мога да отдамъ само на единъ шaрлaтанинъ (к. н.), като Вратчански. . . Такива безсъвѣстни архиереи ставатъ причина на разнитѣ смутове (к. н.) и не малко неприятности докарватъ и на църквата и на общото спокойствие. Чуло ли се е архиерей, когато свещенодействува, да употреблява леванто и помада! Само това казвамъ, a другото премълчавалъ. . ." [2]
Той се установилъ въ Неврокопъ, гдето, споредъ сведенията на в. Неологосъ отъ тамъ „схызматицытѣ были по-дебелоглави", та „за тая цель билъ изпратенъ отъ майката черква, която му заповѣдала изрично да седи тука". Неофитъ лъгалъ на лѣво и на дѣсно, че билъ изпратенъ отъ Екзархията, за да бѫде приетъ въ домоветѣ и черквитѣ на българитѣ. Той почналъ въ Неврокопъ съ афорезмо противъ мѣстната българска община и нейнитѣ първи хора (ibid). Това възбудило много българитѣ въ града и казата. Въ Черешово не билъ допустнатъ въ черква [3]. За всичкитѣ спьнки и неприятности, които му правили българитѣ, той се оплаквалъ на властьта и искалъ наказанието на виновницитѣ. До колко обаче тя обръщала внимание на тия оплаквания се вижда отъ това, че Неофитъ се оплаква въ в. Неологосъ, „защо не сѫ били сѫдени и наказани, ужъ както трѣбва, онѣзи българи, които по-преди, нѣкога се отнесли неприлично и враждебно съ него".
На 21 юни 1875 г. Неофитъ билъ въ Крушово, Д.-Хисарска каза, Мелнишка епархия, гдето „седемьтѣ гъркомани" го
1. Архива на Д-ръ Ст. Чомаковъ — СбАКН, кн. XII. 187—188 (българския преводъ).
2. в. Напрѣдъкъ, г. IX. бр. 36, 5. IV. 1875 г.
3. В. Кънчевъ, СбНУК, кн. XII, 223—224; в. Источно Врѣмя, бр. 46—47, 4, I. 1875 г.
81
въвели нощно време въ черквата, като счупили стъклото на единъ прозорецъ. Тукъ той извършилъ богослужение. Намѣрили се сутриньта предъ свършения фактъ, крушовяни понесли мълчаливо обидата. Тѣ, обаче, не му простили и му устроили засада въ мѣстностьта „Пресѣкъ" по пѫтя за Неврокопъ, гдето билъ малтретиранъ немилостиво, като му отрѣзали съ ножъ и брадата [1]. Споредъ в. Phare de Bosphore, по сведедения отъ Сѣръ, Неофитъ бидейки въ Д.-Хисаръ, билъ повиканъ въ Крушово „да благослови жителитѣ и да прости схызматицытѣ" и на връщане за Неврокопъ билъ нападнатъ отъ шестима българи, които „го озлобили" и че докторитѣ въ Неврокопъ му помогнали (в. Напрѣдъкъ, г. X. бр. 51. 19. VII. 1875 г.), a по други сведения пакъ отъ Сѣръ, нѣколко злодейци отъ казаното село го смазали съ бой. „Дветѣ му рѫце били строшени и главата му сдробена, a снагата му заприличала, казватъ, на пастърма". (Ibid, бр. 53, 2. VIII. с. г.). Д.-Хисарскиятъ каймакамъ отишелъ въ Крушово за разследване на случката. Заподозрѣни и арестувани били крушовскиятъ учитель Н. Гощановъ, кърчовскиятъ кметъ и едно друго лице отъ Кърчово, които били изтезавани и изпратени въ казалийския центъръ и отъ тамъ въ Сѣръ. Тѣ били задържани безъ разпитъ два месеца и половина и когато здравето на Неофита позволило това, той билъ повиканъ за очна ставка. Споредъ Салгънджиева, обвиняемитѣ самопризнали извършеното отъ тѣхъ насилие надъ него и били осѫдени на затворъ по една година и половина и че единъ отъ сѫщитѣ, Георги Кондовъ отъ Кърчово, умрѣлъ въ затвора [2].
Както видѣхме по-горе о. Харитонъ заминалъ за Цариградъ въ края на май 1873 г. Въпрѣки подетата противъ него кампания отъ неприятелитѣ му, неговитѣ избиратели чакали съ нетърпение завръщането му като кириархъ на новопроектираната епархия. За да се осуетятъ постѫпкитѣ противъ рѫкополагането му и да се ускори то, билъ изпратенъ въ Цариградъ особенъ представитель, Тодоръ Стефановъ отъ Неврокопъ, да действува въ тая смисъль. Бавенето на рѫкополагането наложило отиването тамъ презъ мартъ 1874 г. и на просѣченския учитель х. Георги п. Ивановъ. Той занесълъ „протестъ" до Св. Синодъ и устно доказалъ, че спасението на епархията било въ рѫцетѣ на о. Харитона, но не билъ чуенъ — оплаква се той на д-ръ Чомакова. Съ разочарование го посрещнали мнозина въ Сѣръ и Просѣченъ. Макаръ учителското дружество да писало за това на Екзархията, съобщили му отъ Цариградъ, че следъ 10-месечно суетно чакане о. Харитонъ
1. В. Кънчевъ СбНУК, кн. XI, 527. Срв. в. Напрѣдъкъ, г. X, бр. 61, 27. IX. 1875 г. Гл. и Прокопова, Ст. К. Салгънджиевъ погрѣшно пише, че случката съ Неофита въ Крушово станала презъ 1873 г. и то по праздницитѣ на рождество Христово. — Лични дѣла и спомени, 84.
2. Стеф. К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, 88.
82
се готвѣлъ да се завърне. „И това нещастие ако имаме, тогава всички наши старания отиватъ напусто" [1]. Така и станало, само че очакваниятъ владика, сега вече архимандритъ Харитонъ, не се завърналъ въ Неврокопъ, но билъ назначенъ къмъ края на декемврий с. г. за екзархийски намѣстникъ въ Берковица [2]. Изглежда, че рѫкополагането на архимандрита Харитонъ за владика не станало не толкова поради прѣчкитѣ на противницитѣ му, колкото вследствие на неблагоприятнитѣ резултати отъ истилямитѣ, които, започнали презъ 1873 г., презъ мартъ 1874 г. още не били свършени. Истилямитѣ въ Драмския и Сѣрския санджаци не изразявали волята на населението въ тия мѣста, е казано въ една дописка отъ Сѣръ (24. XII. 1873 г.) за това, че гръцкитѣ владици преди пристигането на истилямджиитѣ настанявали за „кьойбашіи и аази" гъркомани, които имъ заявявали, че населението желаело да си остане подъ ведомството на Патриаршията. Българитѣ се оплаквали на каймакамитѣ за това, но били окачествени отъ последнитѣ като „фесатчи". Селянитѣ въ Крушово и Кърчово заявили, че признаватъ Екзархията. Кьойбашиитѣ и аазите се противопоставили на това заявление и първитѣ били арестувани въ единъ яхъръ [3]. Отъ едно писмо на българския учитель въ Сѣръ С. К. Салгънджиевъ се вижда, какъ гръцката пропаганда е приготовлявала трескаво своя успѣхъ въ истилямитѣ. Голѣмо гонение на българитѣ отъ страна на гърцитѣ, усилена пропаганда по селата отъ влиятелни гърци, пише Салгънджиевъ [4]. Златниятъ телецъ на гръцката пропаганда, организирана безупрѣчно, срѫчностьта на нейнитѣ агенти, които получавали и морална и материална подърѫка отъ много елински срѣди и центрове [5], отъ една страна и отъ друга — липсата на навикъ и парични срѣдства на нашитѣ сънародници, да пръскатъ на лѣво и на дѣсно злато, за да печелятъ подърѫката на политическата власть, тѣхната сравнително по-малка опитность отъ тая на противницитѣ имъ, праволинейностьта имъ въ подетата борба, базираща се върху правотата на тѣхната кауза — ето на кое се дължи пропадането на тая кауза при истилямитѣ.
Следъ о. Харитона за председатель на Неврокопската община билъ избранъ х. п. Атанасъ Хрисимовъ отъ Старчища,
1. х. Георги п. Ивановъ до Д-ръ Ст. Чомаковъ отъ 26. III. 1874 г. СбАКН, кн. XII, ч. II, стр. 229.
2. в. Вѣкъ, г. I, бр. 52, 28. XII. 1874 г.; в. Источно Време, г. I, бр. 46, 4. I. 1875 г.
3. в. Levant Times, българско издание, г. I. бр. 41. 12. I. 1874 г.
4. Ст. К. Салгънджиевъ до Д-ръ Чомаковъ отъ 5. X. 1873 г. СбАКН, кн. XII. ч. II, стр. 475.
5. Общата сума на пожертвуванията, постѫпили въ касата на тая пропаганда до 1872 г., споредъ една часть отъ нейната архива, попаднала въ рѫцетѣ на члена отъ Сѣрската българска община Костадинъ Пабукчията, възлизала на 1.320.000 драхми. — Стефанъ К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, 54.
83
който останалъ на тоя постъ цѣли 3 години, когато (1876 г.) наредъ съ другитѣ дейци [1], бѣ хвърленъ въ затвора. Той бѣше единъ обикновенъ селски свещеникъ, надаренъ съ силна воля, голѣма енергия и рѣдъкъ хуморъ, който и отъ най-критическитѣ моменти въ живота създаваше елементи на комизмъ и съ това облекчаваше положението, претѫпявайки остротата на настѫпилата криза и подържайки борческия духъ. Отъ Неврокопския затворъ, гдето спѣше въ яслитѣ на яхъра и гдето между многото други затворници и пишещиятъ тия редове слушаше неговия неизчерпаемъ хуморъ, той бѣ премѣстенъ въ Сѣръ, гдето на 15. VIII. с. г. бѣ освободенъ. Спедъ него председателското мѣсто на общината било заемано отъ следнитѣ лица: п. Димитръ Икономовъ съ прекѫсване, Георги Пализоевъ, Ламбраки и най-после дохождането на българския архиерей Илариона — п. Н. Саевъ, изпратенъ отъ Екзархията (Прокоповъ).
Неофитъ бивши Вратчански продължавалъ и презъ 1876 г. да пребивава въ Неврокопъ. Събитията отъ тая година му дали случай да си отмъсти на българитѣ за нанесения му преди две години побой и да се препорѫча на Патриаршията съ своята българоядска дейность. И той въ споразумѣние съ драмския митрополитъ Иоаникия почналъ да клевети като бунтовници българитѣ въ Неврокопъ. Въ едно кѫсо време всичкитѣ по-видни българи въ Неврокопско бѣха затворени, пише В. Кънчевъ СбНУК, кн. XII. 225 [2]. Отъ неврокопскитѣ първенци бѣха наклеветени и затворени следнитѣ лица: Илия Дуковъ, Апостолъ Смиляновъ, Георги Ангелаковъ, Иванъ Абаджиевъ, Никола Абаджиевъ и Георги Христовъ и председательтъ на общината х. п Атанасъ, учительтъ П. В. Сарафовъ и К. В. Сарафовъ. Тукъ бѣ докаранъ и Никола Ив. Ковачовски и единъ отъ синоветѣ му. Неговото погубване било предрешено и това се доказва отъ факта, че бѣха нагласени лъжливи свидетели отъ родното му село, които подъ страхъ, че ще заплатятъ съ живота си, твърдѣха, че го видѣли въ Ковачовскитѣ планини да обучава една група бунтовници отъ Батакъ. Поради важностьта на престѫплението си той бѣ затворенъ самъ въ една мрачна стая, пазенъ отъ специаленъ постъ. По-голѣмата часть отъ затворенитѣ въ Неврокопъ бѣха освободени на самото мѣсто съ голѣмъ откупъ, a другитѣ бѣха изпратени въ Сѣръ и освободени тамъ. Само Н. Ив. Ковачовски и синътъ му бѣха изпратени отъ Сѣръ презъ Драма—Кавала—Ксанти—Чепеларе за Пловдивъ, за да бѫдатъ сѫдени отъ тамошния специаленъ сѫдъ, който сигурно щѣше да ги осѫди на смърть [3].
Нека ни бѫде позволено едно малко отклонение отъ нашия предметъ тукъ. Презъ първитѣ дни на юний с. г., когато
1. Стефанъ К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, 96 и 97.
2. Гл. и Ангелъ Ивановъ — УчПр., г. XXV. кн. 7 и 8, стр. 1127.
3. Срв. Ст. К. Салгънджиевъ, Лични дѣла и спомени, стр. 100.
84
нашитѣ разпити отдавна бѣха приключени, ние, затворницитѣ въ Неврокопъ, бѣха свидетели на една трогателна гледка. Привечерь, бидейки още въ двора на затвора, ние доловихме единъ особенъ шумъ, който постепенно се доближаваше до насъ. Въ глъчката се слушаха вече ясно думитѣ: „комиталаръ", „гяурларъ", „вурунъ" (комити, гуяри, удрете) и на пѫтната врата на конака се зададе една редица хора, вързани едни за другъ, гологлави, съ разрошавени коси и бради, оваляни въ каль. Тѣ бѣха 33 затворници отъ разложкитѣ села, които на чело съ 8 свещеника бѣха яздени по пѫтя отъ придружаващитѣ ги войници и немилостиво биени отъ турцитѣ по Неврокопскитѣ улици. Тѣхната участь въ тамошния затворъ е описана отъ едного отъ тѣхъ. [1] Следъ 32-дневенъ затворъ тѣ бѣха освободени, като броиха 600 лири турски откупъ. Нѣколко седмици преди докарването имъ, тука бѣха доведени пакъ отъ разложкитѣ села: Георги Чолаковъ отъ Долно-Драглища, учитель въ Сестримо, неговитѣ съселяни братя Тодоръ и Алекса, х. Благо отъ Добринища, нѣколко други разложани и едно панагюрче Петръ, за което казваха, че билъ отъ Ботевата чета. Турската инквизиция въ Разлогъ набивала клечки подъ ноктитѣ на Чолакова за да изтръгне отъ него самопризнание, a Алекса обвиняваха, че бидейки ножарь въ Бѣлово, снабдявалъ въстаницитѣ съ орѫжие и убилъ полицейския началникъ при тамошната гара, нѣкой си арапинъ. Тия подвизи струваха на Алекса много скѫпо, както ще видимъ по-доле Повечето отъ тия затворници бѣха изпратени въ Пловдивъ, едни въ нашата първа партида, други въ втора партида. Първата нощь следъ тръгването ни отъ Неврокопъ преспахме въ Каракьой, село разположено на самитѣ поли на Черна-гора. Тука предъ очитѣ на всичкитѣ ззтворници вечерьта се нагласяваше нѣщо лошо между началника на нашата стража и единъ прочутъ въ тоя край главорѣзъ, който отвреме-на-време отправяше къмъ насъ кървожадни погледи. „Изгубени сме", казвахме всички помежду си. Другия день напустнахме селото при пукване на зората. Когато вече навлизахме въ гората, ние които бѣхме останали назадъ, гдето бѣше началникътъ на стражата, чухме сърдцераздирателни викове и зловещото ехо на ударитѣ, които се сипѣха върху нашитѣ другари. Явно бѣше, че бѣхме нзпаднати отъ разбойническата банда на главорѣза. Началникъть се приструваше, че не чуе, но следъ като затворницитѣ бѣха смазани съ бой, той се впустна да разгонва бандититѣ. Въ Драма бѣхме вкарани въ двора на затвора, гдето бѣхме оставени нѣколко минути на ударитѣ и ритницитѣ на престѫпницитѣ турци. Въ Кавала ни тикнаха въ тѣсна и низка стая, гдето едва можехме да седнемъ, a не и да легнемъ. По едно чудо не можахме да се задушимъ отъ нетърпимата жега (пѫтувахме въ първитѣ дни на августъ) и отъ
1. Свещеникъ Иванъ п. Панайотовъ Асянчинь, 58—59.
85
отровнитѣ изпарения на нужника, отъ който ни дѣлѣше тънка стена отъ летви. Въ Ксанти бѣхме настанени въ новъ модеренъ затворъ. Тука ни турнаха желѣза не само на краката, но поставиха на шията на всички ни по една халка и презъ тия халки прокараха единъ дебелъ синджиръ, който се провираше презъ други прикрепени въ каменния зидъ халки, между които бѣхме наредени, насѣдали върху тухления подъ, допрѣли гърбоветѣ си до зида. Така прекарахме нощьта безъ да можемъ да легнемъ. Алекси пѫтуваше въ нашата партида и отъ Неврокопъ за Сѣръ и отъ тамъ за Пловдивъ. Презъ повечето турски градове и села, презъ които минахме, той вземаше где по-голѣма, где по-малка порция бой. Капналъ отъ продължителното пѫтуване пешъ (на затворницитѣ, които можеха да плащатъ, бѣше позволено да яздатъ), съсипанъ отъ бой, съ скѫсани опинци и съ покрити отъ рани крака, Алекси падна на пѫтя въ Родопитѣ и не можа да ходи повече. Единъ отъ заптиетата го буквално преби съ колъ. Не можайки сега и да седи, натовариха го на единъ конь, като привързаха на другата страна на самара единъ тежъкъ камъкъ. Тоя мѫченикъ бѣше високъ човѣкъ, та главата и заднитѣ му краища висѣха презъ цѣлия пѫть вънъ отъ самара. Въ такова положение той бѣ закаранъ въ Пловдивъ. Тука друга интересна гледка. Придружаващиятъ ни отъ Сѣръ полицейски началникъ, който смѣняваше охраната въ всѣки административенъ центъръ, ни предаде на директора на Пловдивския затворъ (тумрукъ-аасѫ) по списъкъ. Всѣки повиканъ затворникъ се пропущаше презъ една тѣсна врата въ двора на затвора, съпроводенъ съ силенъ ритникъ, падайки въ двора на лицето си. За наше голѣмо очудване, всички ние бивахме заобиколени отъ вѫтрешнитѣ затворници, които ни вдигаха, прегръщаха и ни утешаваха: „Не бойте се, братя, спасени сте". Амнистията по априлского въстание, била обявена въ Пловдивъ нѣколко дни преди нашето пристигане тамъ, което бѣше закъснѣло поради непрекѫснатитѣ проливни дъждове въ Родопитѣ. — Н. Ив. Ковачевски, разорениятъ материално, съ безнадеждно разстроено здраве, преследваниятъ на всѣка стѫпка отъ политическата власть и по чудо спасенъ при две засади, презъ 1881 г. напустна роденъ край и се пресели въ историческия Батакъ, гдето следъ безуспѣшно лѣкуване въ Пловдивъ почина следната година.
Ние се връщаме на предмета си. Неофитъ държалъ затворена българската черква св. Арахангелъ отъ 15. V. до 1. VIII. 1876 г., като прибралъ богослужебнитѣ книги въ гръцката митрополия и упражнилъ силенъ тероръ надъ неврокопчани изобщо, нѣкои отъ които наново признали Патриаршията. [1] Той тръгналъ по мървашкитѣ села, придруженъ отъ п. Димитъръ
1. Срв. В. Кънчевъ, кн. XII. 225 и Ангелъ Ивановъ — Уч. Пр., г. XXV кн. 7 и 8, стр. 1127, 1128.
86
Икономовъ и отъ едно дете отъ разорения отъ башибозуцитѣ Батакъ за да плаши селенитѣ, че ако не се откажатъ отъ Екзархията, и тѣхъ ще постигне участьта на това село. Гайтаниновци не му позволили да влѣзне въ черквата, като го поканили да напустне селото и да заплати разноскитѣ си. Той обиколилъ и Сатовча, Доленъ, Лященъ и Скребатно. Скребащани го изпѫдили. При всичкитѣ обаче негови заплашвания и насилия по селата „тогава българитѣ не се поддадоха и нито едно село нѣма, което на ново да подслони глава на владиката", бележи В. Кънчевъ (кн. XII, 224). Когато съсрѣдоточенитѣ въ Неврокопъ баши-бозукъ и аскеръ заминали за Босна и Херцоговина, гдето бѣше избухнало възстание, неврокопчани си поискали чрезъ властьта черквата, богослужебнитѣ книги, ограбения восъкъ 45 оки и два чувала дарове, които Неофитъ имъ повърналъ [1], но съ известно ограничение на правати имъ. Така той служилъ въ черквата на патронния ѝ праздникъ и назначилъ свой епитропъ, който не имъ давалъ смѣтка, злоупотрѣбилъ 2,000 гроша черковни пари и задържалъ нѣколко отъ задигнатитѣ богослужебни книги, които въ яростьта си предалъ на единъ фурнаджия-влахъ да ги изгори, но жената на последния отъ религиозенъ страхъ не позволила да стане това. Българитѣ едва търпѣли това положение и най-сетне презъ страстната седмица следнята 1877 г. наредили въ черквата и свой пангаръ. Това обаче предизвикало смутъ и тѣ се оплакали на властьта, която въстановила старото положение (Прокоповъ и Манушовъ).
До като презъ течението на освободителната война и турскитѣ власти и гръцкото духовенство съ неговитѣ сътрудници, па и българитѣ не предприемали нищо и били въ очаквателно положение, следъ Берлинския договоръ настанали тежки времена за последнитѣ. Обявено било военно положение съ военни сѫдилища. Всѣки треперѣлъ отъ страхъ, когато чуелъ името си. Турцитѣ охотно давали ухо на клеветитѣ на гръцкия владика. Думата българинъ означавало бунтовникъ. Въ Неврокопъ било основано гръцко епископство съ епископия, разположена въ усвоения вече Рилски метохъ, гдето днесъ се помѣщава държавната болница. Тука дошелъ новъ владика Хрисантъ, който надминалъ въ всичко Неофита. Той билъ типъ на деморализиранъ калугеръ. Любитель на оргиитѣ, Хрисантъ се сприятелилъ съ чиновницитѣ отъ военното сѫдилище, образувалъ гуляеща компания, та било съ това, било съ подкупъ можалъ да върши, каквото си искалъ въ града и по-селата. И започнали арести, глоби и побоища за признаване Патриаршията. Всичкитѣ мървашки села безъ Гайтаниново и Старчища подъ силенъ тероръ се отрекли отъ Екзархията и минали на ново подъ ведомството на Цариградската черква. Източната
1. Срв. Ангелъ Ивановъ, Уч. Пр., г. XXV, кн. 7 и 8 стр. 1128, 1129.
87
часть на казата обаче не е направила това, но то ѝ струвало скѫпо: затвори, заточение, материално разорение [1].
Военното положение поради дейностьта на български чети продължило до 1890 г. Прочутиятъ усмиритель Кемикъ-Къранъ, началникъ на турскитѣ потери, съсипалъ съ бой невинни българи (Прокоповъ). До това време никой не смѣелъ да се оплаче отъ гръцкия владика. Неврокопската община сѫществувала само на име, но училището и черквата не били затворени окончателно. Неврокопчани нѣмали представитель нито въ беледието, нито въ идарето, нито въ мехкемето (В. Кънчевъ, ibid 226). Хрисантъ билъ вдигнатъ сѫщата година и замѣстенъ отъ епископъ Григория. Поради благосклонното си поведение къмъ българитѣ въ казата изобщо той билъ намразенъ отъ гъркоманитѣ и наклеветенъ предъ Патриаршията като българофилъ. Когато билъ повиканъ въ Цариградъ за обяснение, той намѣрилъ за благоразумно да избѣга въ България, гдето българското правителство го пенсионира. Той почина преди нѣколко години въ София. Презъ 1894 г. се образува Неврокопската българска епархия съ пръвъ кириархъ митрополитъ Иларионъ. Подъ неговата авторитетна закрила училищата влѣзнали въ своя нормаленъ животъ и народнитѣ работи изобщо гръгнали добре. Почнало се масово признаване на Екзархията отъ гъркоманитѣ въ селата.
По-горе говорихме за отказването на мървашкитѣ села отъ Патриаршията. Тука ще добавимъ, че не всички тия села направили това безъ особени мѫчнотии. Въ нѣкои отъ тѣхъ селенитѣ се раздѣлили на две паргии: екзархисти и патриаршисти. Тамъ, гдето екзархиститѣ били по-многобройни и посилни, отнемали черквата, училището и общината отъ патриаршиститѣ и имъ правили всевъзможни мѫчнотии, за да ги принудятъ да влѣзнатъ въ правия пѫть: отлѫчвали ги отъ черквата, като запрещавали на поповетѣ да ходятъ по кѫщитѣ имъ, да имъ кръщаватъ, да имъ светятъ вода и пр. (Доленъ и други села). Въ нѣкои села, като въ Бѣлотинци, поляцитѣ не пазѣли посѣвитѣ имъ, коджабашиитѣ не събирали данъцитѣ имъ. Въ села пъкъ, гдето патриаршиститѣ били по-силни, (въ Зърньово 350 бълг. кѫщи и турски), водила се люта борба между дветѣ страни, кой да има черквата. Тука екзархиститѣ се черкували въ параклисъ, a училището имали заедно. Въ 1897 г. поради честитѣ стълкновения черквата била пазена отъ войници и никой не влизалъ въ нея. На 2 юли било решено единъ пѫть да служатъ еднитѣ, другъ пѫть вторитѣ. Въ 1899 г. черквата била пакъ затворена. Упоритостьта и предизвикателството на патриаршиститѣ отивали толкова далече, че мѣстната македонска организация изгубила търпение и нейната районна чета влѣзла въ черквата на Димитровъ-день 1903 г.
1. В. Кънчевъ, ibid.
88
и направила сѣчь на тамошнитѣ първенци—гъркомани, влизайки въ сражение съ квартируващия тамъ аскеръ. Имало и други мървашки села, които имали български учитель и свещеници, но още не се отказвали отъ Партиаршията (Гюреджикъ). Въ Старчища екзархиститѣ, като по-силни, на единъ Великъ-день нанесли силенъ побой на тамошнитѣ гъркомани-власи. Вследствие на тоя побой българскитѣ първенци стояли 42 дни затворени въ Сѣръ и срещу откупъ били освободени отъ мютесарифа, който изпѫдилъ властитѣ тѫжители, като имъ казалъ да си съградятъ черква. Попъ Иванъ Темелковъ, гъркоманъ, по-сетне въ 1899 г. билъ погубенъ отъ мѣстната революционна организация, като шпионинъ, за това, че подъ предлогъ и той ще бѫде неинъ членъ узналъ имената на своитѣ противници, които съобщилъ на следствената власть и които осѫдени въ Неврокопъ и Сѣръ, били освободени съ откупъ. Кара-кьой признало Екзархията следъ дохождането на митрополита Иларионъ, a Ловча малко по-рано. По този случай, казва Прокоповъ, гръцкиятъ епископъ Григори отишелъ тамъ да осуети решението на Ловчани. Той поискалъ да служи въ черквата, но не му позволили. Опиталъ се насила да влѣзне въ нея, но първенцитѣ Доню Чапкъновъ, х. Ангелъ и Божинъ даскала го хвърлили въ единъ близъкъ ровъ и го били. Въ Либяхово първенцитѣ, следъ като бѣха се присъединили въ 1869 г. къмъ Гайтаниновци, въ 1871 г. се раздѣлили на две партии: народна и владишка. Тая последната повикала веднага владиката, който придруженъ отъ две заптиета, пристигналъ и поискалъ да служи въ черквата. Народътъ, събранъ около метоха, заявилъ, че не дава ключоветѣ. Владиката, въпрѣки това, се отправилъ къмъ храма, но не билъ допустнатъ да влѣзне и се завърналъ въ Неврокопъ. Водителитѣ на народната партия били повикани въ града и задържани 15 дни. Тешово следъ 1869 г. продължавало да се гърчѣе подъ гнета на богаташа х. Андонъ, който билъ стълпътъ на гръцизъма тамъ; макаръ и тешовски деца да учили въ Гайтаниновското училище. Въ 1873 г. разбойници ограбили и убили х. Андона, следъ смъртьта на когото всичко гръцко изчезнало отъ това село. Официалното отказване на Търлисъ отъ Патриаршията станало въ 1891 г., но гръцкиятъ езикъ билъ изхвърленъ отъ училището още въ 1874 г., a въ черквата се чело на славянски и по-рано. Следъ 1851 г. на учителитѣ не било запретено да преподаватъ на български езикъ. Пръвъ отъ тия учители билъ о. х. Исайя. Между тѣхъ билъ и Никола Музуровъ, по-после рѫкоположенъ за свещеникъ, който като учитель въ Тешово въ 1861-62 уч. година, написалъ надъ учителската стая: Пріимите наказаніе, което и Агатангелъ видѣлъ (Прокоповъ).
Отъ единъ рапортъ на екзархийския училищенъ инспекторь до Неврокопския митрополигъ Илариона се вижда, че презъ 1907 г. гъркомански гнѣзда е имало въ следнитѣ села:
89
Старчища, Черешово и Папазъ-чаиръ; въ първото 22 влашки кѫщи и 123 души съ една учителка, плащана отъ Патриаршията, въ второто 74 кѫщи съ 2 учителки и единъ учитель, издържани пакъ отъ Патриаршията и въ Папазъ-чаиръ, влашко село въ Пиринъ, съ 150 кѫщи и 660 жители, които зимно време слизали съ стадата си въ Драмското и Сѣрското полета [1]. Най-много гъркомани имало въ Неврокопъ: 71 кѫщи съ 343 души българи и власи и 12 кѫщи само съ 53 души гърци [2] съ две учителки и двама учители и 70 ученици. За учителския персоналъ общината отпущала само 15 л. т., a останалата часть 130 л. т. отъ заплатитѣ внасяла Патриаршията. Споредъ единъ другъ рапортъ на сѫщия инспекторъ, и въ Зърньово имало троица гъркомани (поименовани), подкупени отъ Драмския митрополитъ съ единъ учитель, подържанъ отъ сѫщия митрополитъ. Въ Черешово ученицитѣ не знаели гръцки, учительтъ и учителкитѣ често имъ хвърляли пиперъ въ устата и очитѣ, стѣгали имъ устнитѣ и ги биели, да не говорятъ български. Черешовскиятъ попъ билъ гъркъ и говорѣлъ по турски (ibid).
Тукъ даваме една таблица на българскитѣ черкви въ Неврокопската каза презъ 1910 г. (Синодална архива). Отъ долната таблица е видно, че между черквитѣ сѫ означени години на съграждането имъ. Най-стара е оная въ Гостунь. Като съградени презъ XVIII в. можемъ да отнесемъ и 5-тѣ черкви, поредени Н-ра 9, 12, 27, 34 и 39. Най-много черкви (10) сѫ съградени въ 1835 г., вѣроятно при драмския митрополитъ Атанаси. Подиръ нея иде 1866 г. съ 6 новопостроени черкви. При Агатангела изобщо сѫ съградени (1863—1869) 12 черкви.
1. Синодална архива, училищенъ отдѣлъ.
2. Срв. Д. М. Brancoff 112, 113. Сѫщо Ангель Ивановъ, сп. Уч. Пр. г. XXV. кн. 7 и 8, стр. 1112.
90
Черкви въ Неврокопската каза презъ 1910 год.
[[ Мѣстонахождение, Име на патрона-светецъ, Коя година е съградена, Забележка
Неврокопъ мах. Кумсала, „ Варошь, Балдево, Баниченъ, Боржоза, Бутимъ, Бѣлотинци, Възелъ, Гайтаниново, Горна-сангартия, Гостунь, Гърменъ, Дахъ-чифликъ, Долна-сангартия, Долно-броди, Долень, Елесъ, Зърньово, Кара-кьой, Ковачовица, Кременъ, Куманичь, Либяхово, Ливадица, Ловча, Лѣски, Лященъ, Лѫки, Марчово, Мосомища, Новия-чифликъ, Обидимъ, Осеново, Осиково, Париль, Садово, Сатовча, Скребатно, Старчища, Тешово, Търлисъ, Филипово, Фотовища, Хисарлъка, Черешово, Ючъ-доурукъ ]]