Македонски Прегледъ, год. VIII, кн. 1 (1932)

Македонски Прегледъ
Година VIII, книга 1, София, 1932

1. Учредяването на Българската православна църква

Отъ проф. Ив. Снѣгaровъ.

Една отъ причинитѣ, за да приеме християнството българскиятъ князъ (ханъ) Борисъ (865 г.), е билъ неговиятъ стремежъ, българскиятъ владѣтель да стане по законенъ пѫть независимъ отъ родовата аристокрация или пъленъ самодържавенъ монархъ. [1] Съ своето учение за произхода на властьта отъ Бога и съ своитѣ тайнодействия, освещаваща царската власть, християнската църква най-добре е могла да измѣсти идеята за произхода на ханската власть отъ съвъкупната воля на боилитѣ (боляритѣ) [2] и да затвърди като основенъ

1. Неговото искане предъ папата да има патриархъ, както ще видимъ по-доле, не е достатъчно основание, за да се мисли, че още той е мечтаелъ за титла императоръ (царь, βασιλεύς), както иска да ни убеди А. Lapôtre (L'Euгоре et le Saint-Siège à l'époque carolingienne, I partie, Le pape Jean VIII, Paris, 1895, p. 65, 72). Обаче не може да се отрече, че византийскиятъ централизъмъ му е билъ образецъ.

2. Българската държава била наследствена монархия въ смисълъ, че въ нея имало владѣтелски родове (династии), обаче не съ твърдо и безусловно майоратско престолонаследие. Тъй, Омортага наследилъ най-малкиять му синъ Маламиръ вмѣсто живиятъ най-голѣмъ синъ Енравотъ (съобщение на Теофилакта Охридски въ житието на 15-тѣ тивериополски мѫченици, Migne, Patrologia graeca, t. 126, col. 193, § 31C); Борисъ свалилъ сина си Владимира и поставилъ по-малкия Симеонъ (Reginonis Prumiensis chronicon, Migne, Patrol. lat., t. 132, col. 97; срв. житие на 15 тивер. мѫч., col. 213, § 47А; житие на св. Климента отъ Теофилакта Охридски, Migne, Patrol. gr., t. 126, col. 1225, § 19D); Симеонъ — Михаила (Theophanes Continuatus, Chronographia, ed. Bonnae, p. 4121—6).

Гледало ce, щото новиятъ владѣтель да бѫде способенъ вождъ (срв. Г. Баласчевъ, Бѣлѣжки върху веществената култура на старобълг. ханство и основанието му въ Европа, София, 1902 г., стр. 68). Тоя именно контролъ (до колкото може да се сѫди отъ оскѫднитѣ сведения), изглежда, се упражнявалъ отъ боляритѣ. Споредъ визант. хронистъ Теофанъ, българитѣ се свикали на „конвентъ" (κομμένδον), сир. събрание, и свалили хана Сабина (766 г.) (Chronographia, ed. Bonnae, 1, 668^19-21). Въ течение на 30 години (739—768) българитѣ, resp. боляритѣ сѫ свалили нѣколко хана (Винехъ, Телецъ, Сабинъ, Умаръ, Токтъ, Паганъ) (срв. К. Иречекъ, История на българитѣ, изд. Стр. Славчевъ, София, стр. 97—98; В. Н. Златарски. История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове, т. I, ч. I, стр, 193—225) и отъ 679—706 сѫ били смѣнени три владѣтелски рода (Дуло, Вокилъ или Укилъ и Угаинъ) (вж. списъка на хановетѣ y А. Гильфердингъ, Собрате сочиненій, I, С.-Петербургь, 1868 г., стр. 20—21, заб. 1; Иречекъ, цит. съч., стр. 94; Златарски, цит. съч., стр. 379—382).

Suidas съобщава, че Крумъ, като чулъ отъ пленницитѣ авари за причинитѣ, поради които е пропаднала държавата имъ, „е свикaлъ всички българи и заповѣдалъ, като поставилъ законъ" (συνεκαλέσατο τοὺς Βουλγάρους πὰντας, καὶ διετάξατο νομοθετῶν) (Lexicon, I, 761). Споредъ Peгинона, князъ Борисъ, следъ като свалилъ отъ престола сима си Владимира, „е свикалъ цѣлата си държава" (convocato omni regno) и поставилъ за князъ Симеона, като казалъ предъ всички, (interminatus coram omnibus), че и той ще претърпи сѫщото, ако въ нѣщо отстѫпи отъ истинското християнство (loc. cit.). Споредъ Н. П. Благоевъ, тѣзи събрания не сѫ имали държавноправенъ характеръ: това при Сабина било революционно, a Крумъ е свикалъ събрание само, за да му съобщи своитѣ закони, Борисъ пъкъ —, за да присѫтствува народътъ при възкачването на Симеона (История на старото българско държавно право, ч. I, София, 1906 г., стр. 214—216). Обаче, ако събранието при Сабина е било обикновено сбиране на народъ или боляри, a не нормативно тѣло, хронистътъ не щѣлъ да го нарече съ особенъ терминъ — латински (κομμένδον ποιήσαντες), a би казалъ: „българитѣ, като се събрали" (συναχθέντες) или „българитѣ, като се съвещавали" (βουλευςάμενοι). Свиканитѣ отъ Крума и Бориса събрания сѫщо ще да сѫ имали правенъ характеръ, защото първиятъ е могълъ да съобщи на поданицитѣ си своитѣ закони чрезъ административнитѣ органи, a вториятъ — самъ да постави Симеона за свой приемникъ тъй, както е свалилъ Владимира. Поради това по-вѣроятно ми се вижда, че въ двата случая народното събрание, било свикано, за да подтвърди решенията на хановетѣ. Може да се твърди, че бълг. държава била по-скоро аристократическа монархия (срв. Иречекъ, цит. съч., стр. 91; Златарски. цит. съч., т. I. ч. 2, стр. 253).

1

2

държавноправенъ принципъ идеята за божествения произходъ на тази власть. [1] Борисъ е смѣталъ, че за постигане на тази цель е необходимо да се устрои въ неговата държава обособена помѣстна църква съ престижа и ранга на по-старитѣ християнски църкви, сир. съ началникъ патриархъ. Следъ покръстването му идеята за българска патриаршия, може да се каже, била една отъ главнитѣ точки на неговата

1. Тази идея била разпространявана въ България още преди Бориса, както показва изразътъ ἐκ Θεοῦ ἄρχων (поставенъ отъ Бога владѣтель) въ надписи на Омортага, Маламира (вж. y Златарски, цит. съч., т. I, ч. I, стр. 335, заб. 2 и стр. 443; Petr Nikov, Два старобългарски надписи за византийско-български отношения, въ Byzantinoslavica, III/2, Praha, 1932, стр. 11), Пресиана (Йорд. Ивановъ, Български старини изъ Македония, изд. II, стр. 2), въ мадарския конникъ (Г. Фехеръ, Надписътъ на мадарския конникъ, София, 1928, стр. 57). Тази титла може да се смѣта близка по смисълъ съ старотурскитѣ изрази tängridä bolmyš qan, tängri jaratmyš qan (чрезъ небето станалъ ханъ, поставениятъ отъ небето ханъ), но не и преводъ, както мисли Marquart (Die Chronologie des alttürkischen Inschriften, Leipzig, 1898, S. 42, Not.). Тя съдържа по-високо религиозно схващане: небето е конкретно, физично понятие, a Богъ — отвлѣчено, метафизично. Въ България почнали да я употрѣбяватъ подъ влияние на монотеиститѣ (главно християнитѣ) и на византийския възгледъ за царската власть. Срв. за разнитѣ мнения y Г. Баласчевъ, Старобълг. каменни надписи отъ времето на великия канъ Омъртагъ, сп. „Минало", год. I, кн. 4, стр. 332. Едва ли е приемливо изказваното тамъ мнение, че рѣзачитѣ, не владѣейки добре гръцкия езикъ, сѫ употрѣбили θεοῦ вм. οὺρανοῦ, понеже недопустимо е тѣ да не сѫ знаели названието на всѣкидневно вижданъ и назоваванъ предметъ.

3

политика. Въ нея той е виждалъ чаровно срѣдство, чрезъ което щѣлъ да може да съчетае националната идея съ християнството, да направи новата вѣра двигателка на развоя на българската държава, a не спирачка, та съ това да привърже къмъ великата си реформа своитѣ боляри-националисти, a освенъ това да съедини цѣлата маса отъ своитѣ поданици славяни и българи въ единъ самобитенъ културотворенъ организъмъ. Бълг. патриаршия за него още е значела стройна организация на религиозния и духовния животъ въ обширната му държава или България — разсадникъ на християнска култура. Заради тази цель именно той е искалъ да има „възможна най-добра и най-образована църковна иерархия" [1], a не защото билъ „полуварваринъ", обзетъ отъ детско нетърпение, свойствено на нецивилизованитѣ натури. [2]

Ала въ Византия не сѫ погледнали съ нуждното внимание на Борисовия копнежъ. Тамъ не сѫ могли веднага да се сьгласятъ за независима църква въ области, правата си върху които Цариградската патриаршия упорито е отстоявала срещу домогванията на Римъ, толкозъ повече защото тогава на Изтокъ е господствувала теорията за пентархията, т. е. цѣлата християнска църква да се управлява отъ петьтѣ патриаршии (Римска, Цариградска, Александрийска, Антиохийска и

1. Lapôtre, op. cit., p. 52.

2. pag. cit.

4

Иерусалимска) [1]. Нѣма съмнение, че Борисъ е знаелъ за този мирогледъ, и това най-вече ще да го е накарало да не се реши лесно да приеме християнството, макаръ че къмъ 864 г. той билъ доста разположенъ къмъ тая религия [2] и много негови поданици вече сѫ били станали християни [3]. Отъ момента, когато

1. Тази теория била развивана и въ цариградския съборъ отъ 869/870 г. Още въ първото заседание замѣстникътъ на иерусалимския патриархъ Теодосий, пресвитеръ Илия, се е изказалъ, че петьтѣ патриаршии сѫ поставени въ свѣта отъ Св. Духъ. за да се отстраняватъ чрезъ тѣхъ избухващитѣ смутове въ Църквата (Anastasii Bibliothecarii, Interpretatio Synodi VIII generalis, Migne, Patrologia lat., t. 129, col. 45B). Въ VI. заседание смирненскиятъ митрополитъ Митрофанъ, цитирайки Бит. 1, 14—16, е казалъ: Богь е поставилъ на твърдьта на Църквата петьтѣ патриаршески глави като нѣкои голѣми свѣтилници, за да освѣтляватъ цѣлата земя, да началствуватъ дене и ноще и да отдѣлятъ тъмнината отъ свѣтлината, т. е. вършещитѣ дѣла на божествената справедливость отъ вършещитѣ несправедливи дѣла (ibid., col. 83ВС). Въ сѫщото заседание императоръ Василий I, разпитвайки Фотиевитѣ епископи, е заявилъ, че петьтѣ патриарси въ свѣта, по Божие покровителство, сѫдятъ право и затуй това, що тѣ решатъ, е задължително за всички (ibid., col. 88С.), и никой да не смѣе да се противопоставя на дадената имъ отъ Бога власть (ibid., col. 91В). Въ VIII. заседание патрициятъ Баанъ (Bahanes), императорски комисаръ, е казалъ, че Богъ е основалъ Църквата Си върху петьтѣ патриаршии и че той е опредѣлилъ въ Евангелието съ думитѣ „и вратата адови не ще ѝ надделѣятъ (Мат. XVI, 18), щото тѣ, като „глави на Църквата", никога заедно всички да не отстѫпятъ отъ истината (ibid., col. 127C). Тая идея била и узаконена съ 21. правило на събора (ibid., col. 159D).

2. Въ отговора си отъ 864 г. до пратеника на Людовика Нѣмски, констанцкия епископъ Саломонъ, папа Николай I казва, че Людовикъ Нѣмски се надѣвалъ, какво българскиятъ князъ ще се покръсти (Migne, op. cit., 1.119, col. 875, XII: quia vero dicis quod Christianissimus rex, сир. Людовикъ, speret quod ipse rex Vulgarorum ad fidem velit converti). Въ писмото не e посоченъ месецътъ, но се съобщава за намѣрението на Людовика Нѣмски да отиде въ Тулна, за да затвърди съюза си съ българитѣ срещу моравския князъ Ростиславъ (col. cit., XI), а, споредъ фулдския лѣтописъ, нѣмскиятъ краль е предприелъ тоя походъ въ м. августъ 864 г. (Scriptores rerum germanicarum in usum scholarum ex Monumentis Germaniae historicis recusi, Hannoverae, 1891, p. 62: Hludovicus rex mense Augusto ultra Danubium cum manu valida profectus Rastizen... obsedlt. Срв. в. Успенскій, Первыя славянскія монархіи на западѣ, С.-Петербургъ, 1872 г., стр. 42 заб. и 45). Phil. Iaffé поставя папското писмо следъ 12 и предъ 31 май (Regesta pontificum romanorum, Berolini, 1854, p. 244—245); срв. Мат. Соколовъ, Изъ древней исторіи болгаръ, С.-Петербургь, 1879 г., стр. 124 и 215.

3. Въ сѫщото писмо на папа Николай I : et jam multi ex ipsis Christiani facti sint (col. cit., XII).

5

е обещалъ на краля Людовикъ Нѣмски да се покръсти, Борисъ е обсѫждалъ не толкова въпроса откѫде да приеме кръщение, защото този въпросъ билъ решенъ отъ самата история: Балканскиятъ полуостровъ билъ тѣсно свързанъ съ Цариградъ още отъ времето на Константина Велики († 337) и съ Източната църква, отъ когато (къмъ 732 г.) импер. Лъвъ Исаврянинъ е отнелъ отъ папата Източния Илирикъ (западния дѣлъ на сѫщия полуостровъ съ гр. Солунъ) и го подчинилъ подъ духовната власть на цариградския патриархъ. Борисъ е обмислялъ, какъ да направи пробивъ въ идеята за църковната пентархия, та да запази духовната независимость на държавата си и не би ли било фатално за България, ако я откѫсне отъ центъра на тежестьта на полуострова — Цариградъ, къмъ което ще да го е подбуждалъ Людовикъ Нѣмски. Нѣма ясни сведения за устройството на новитѣ християнски общини въ бълг. държава, следъ като Борисъ се покръстилъ [1],

1. Споредъ Голубински, следъ Борисовото кръщение Царигр. патриаршия с изпратила въ България само свещеници (Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей..., Москва, 1871 г., стр. 27 и 249). Сѫщото приематъ М. Соколовъ (цит. съч., стр. 186), Lapôtre (op. cit., p. 53). K. Иречекъ говори само за гръцки свещеници до идването на римскитѣ епископи въ България (цит. съч., стр. 107). По-вѣроятно е обаче, както мислятъ митр. Симеонъ (Посланието на царигр. патр. Фотия до българския кмязъ Бориса, Български старини, кн. V, изд. на Бълг. ак. наук., София, 1917 г., стр. 29-31) и проф. Златарски (цит. съч., т. 1, ч. 2, стр. 60, заб. 1), че тогавашниятъ патр. Фотий е изпратилъ въ България епископъ, за да рѫководи и обединява дейностьта на отдѣлнитѣ свещеници и да подържа тѣсна връзка съ Царигр. патриаршия. Фотий пише на Бориса, че билъ твърде заетъ съ много работи, които не му давали възможность да отиде самъ при него и да го упѫтва. Това трѣбвало да го потикне да постави свой замѣстникъ въ бълг. столица. Ако князъ Борисъ билъ покръстенъ отъ епископъ изпратенъ отъ Цариградъ (Theophanes Contin., op. cit., ed. Bonnae, p. 163¹⁵:

то въ Цариградъ биха счели, че е още по-необходимо да назначатъ епископъ за рѫководитель на християнизаторското дѣло въ България. Освенъ това въ подвластнитѣ на Бориса части отъ Тракия, Македония и Албания ще да е имало епископи за тамошното християнско (славяни, гърци, илирийци) население, една часть отъ което е влѣзло въ състава на българската държава презъ време на Пресиановото и Борисовото (до покръстването му) владичество. Областьта Загора (отъ Сидира до Дебелтъ, до днешния Бургазъ), която Борисъ ще да е получилъ още отъ императрица Теодора (845—850) (Theoph. Contin., p. 165^2-6) и населилъ, не ще да е била оставена безъ надзоръ отъ страна на дебелтския или другъ съседенъ (въ византийска територия) епископъ. Срв. за границитѣ на бълг. държава К. Иречекъ, цит. съч., стр. 104; Златарски т. I, ч. 1, стр. 350; ч. 2, стр. 3, 24—26. Въ посланието на патр. Фотия до князъ Бориса (написано било скоро следъ покръстването на последния, въ 865 или 866 г. преди изгонването на гръцкото духовенство) думата ἱερεύς, която Голубински привежда за основание, може да се разбира и въ смисълъ изобщо на светенослужитель (срв. Митр. Симеонъ, цит. съч., стр. 29—30).

6

но нѣма съмнение, че тѣзи общини и чрезъ тѣхъ цѣлата българска държава сѫ били духовно зависими отъ Цариградъ, чието духовенство волно или неволно е ставало разпространитель на византийското влияние. He е известно, дали следъ покръстването си Борисъ е подигналъ въпросъ за българска патриаршия предъ царигр. патриархъ Фотий (въ писмото на последния до първия нѣма никакъвъ намекъ за това), но, макаръ и твърдо решенъ да наложи християнството на цѣлия си народъ (за това говори избиването на 52 боляри, възстанали противъ него заради тази реформа) [1], той ще да е почувствувалъ страхъ за своята държава, чиято суверенность е пазѣлъ ревниво [2]. Тоя страхъ, може би, билъ усилванъ

1. Responsa Nicolai рарае ad consulta Bulgarorum, Miqne, op. cit., t. 119, col. 988, XVII АВ (въ бълг. прев. Д. Дечевυ, Отговоритѣ на папа Николай I по допитваνията на българитѣ, София, 1922, стр. 33); Annales Bertiniani (отъ Хинкмара Реймски), въ Scriptoris rerum germanicarurn in usum scholarum, Hannoverae, 1883, p. 85: Rex autem... interfecit numero quinquaginta duos ..

2. Въ посланието си отъ 867 г. до реймския архиепископъ Хинкмаръ и др. епископи зъ кралството на Карла (Франция), папа Николай I казва, че гърцитѣ сѫ искали да отклонятъ българитѣ отъ Римъ и съ хитрость да ги подчинятъ на своята империя подь предлогъ на християнската вѣра (Migne, t. cit., col. 1153 B: Volentes quippe, nimiumque anhelantes, eosdem Bulgares a beati Petri subjectione subducere, suoque imperio sub praetextu Christianae religionis callide subjugare...). Възможно e тази мисъль да е била изказана въ разговоритѣ между папата и българскитѣ пратеници въ 866 г. Срв. Гильфердингъ, цит. съч., стр. 54; Лавровскій, Кирилъ и Meѳoдій, Харьковъ, 1863, стр. 100; М. Дриновъ, Исторически прегледъ на Българската църква, въ Съчинения, II, София, 1911 г., стр. 23. Споредъ Голубински, причина за отмѣтането на Бориса отъ гърцитѣ билъ не страхътъ отъ зависимость, a това, че тѣ не сѫ му давали дори епископъ, защото иначе той не би искалъ вече да се върне скоро при гърцитѣ (цит. съч., стр. 27). Въ сѫщность въ 869 г. той пакъ се обърналъ къмъ Византия, понеже опитътъ го направилъ привърженикъ на етапното движение къмъ тая висока идея (вж. по-доле, стр. 10).

7

и отъ латински агенти. [1] Поклонникъ на християнската просвѣта, както показватъ сърдечнитѣ му отношения къмъ тримата Кирилометодиеви ученици-изгнаници, Борисъ е искалъ образовано духовенство [2], каквото не сѫ представлявали гръцкитѣ свещеници въ България [3], и благоустроена църква, каквато не е успѣло да създаде гръцкото духовенство въ течение на една година [4].

Въ 866 г. (навѣрно, презъ лѣтото) той е решилъ да скѫса връзкитѣ си съ Царигр. църква и се ориентиралъ къмъ Западъ, смѣтайки, че латинскиятъ езикъ, несвързанъ съ опредѣлена държава и народность, не ще бѫде такъвъ добъръ проводникъ на чуждо политическо влияние, какъвто билъ гръцкиятъ езикъ, и българската държава би останала самобитна тъй, както и съседната германска. Той е поискалъ

1. Анастасий Библиотекарь съобщава, че българскиятъ князъ билъ кръстенъ и наставляванъ отъ римския свещеникъ Павелъ (Praefatio in Synodum octavam, Migne, op. cit., t. 129, col. 18D: Siquidem cum rex Vulgarorum cum propria gente Christi fidem suscepisset per hominem Romanum, id est, quemdam presbyterum Paulum nomine...). He може да има съмнение въ византийскитѣ свидетелства, че Борисъ билъ кръстенъ отъ гръцко духовенство. Освенъ Анаст. Библиотекарь, никой другъ латински лѣтописецъ не съобщава за тоя свещеникъ. Въ приписвания на Анаст. Библотекарь животописъ на папа Николай I не се говори нито за тоя свещеникъ, нито за покръстването на Бориса изобщо отъ латинско духовенство. Затова, ако се вѣрва на известителя, може да се мисли, че свещ. Павелъ се е явилъ въ България преди или следъ покръстването на Бориса като папски мисионеръ. Голубински твърди, че тоя свещеникъ, „по всѣка вѣроятность, билъ изпратенъ въ България именно отъ нѣмския краль" (цит. съч., стр. 239, заб. 31), обаче, ако той билъ такъвъ, то, както право бележи Соколовъ (цит. съч., стр. 141, срв. и стр. 185), латинскитѣ лѣтописци биха съобщили и за него, както съобщаватъ за нѣмския епископъ Ерменрихъ (вж. тукъ, по-доле, стр. 11, заб. 2).

2. Срв. тукъ, стр. 3.

3. Учили сѫ, напр., че християнинътъ не трѣбва да ходи на баня въ срѣда и петъкъ, че голѣмъ грѣхъ върши тоя, който не стои въ църква съ скръстени рѫце на гърди, или яде отъ животни, заклани отъ скопци. Забранявали да се приема причастие безъ поясъ. Нѣкои „гърци" сѫ гадаели по Библията: взимали я затворена, после пъхали въ нея клечка и въ отворената страница по нѣкой двусмисленъ стихъ сѫ предсказвали бѫдещето (Responsa Nicolai рарае I, Migne, t. cit., col. 982, VI; col. 1000, LIV, LV; col. 1001, LVII; col. 1008, LXXVII).

4. Много българи сѫ били кръстени отъ единъ „гръкъ" — самозванъ свещеникъ и отъ единъ евреинъ (ibid., col. 986, XIV, XV; col. 987, XVI; col. 1014, CIV).

8

отъ съюзника си Людовикъ Нѣмски епископъ и свещеници, [1] като се надѣвалъ да ги привлѣче къмъ своята идея за национална църква, разчитайки на приятелството си съ тѣхния краль. [2] Обаче узаконението на такъво дѣло е зависѣло отъ висшия началникъ на Западната църква. Той е вѣрвалъ, че папата, намирайки се въ вражда съ патр. Фотия, ще се отзове съчувствено на неговия стремежъ, за да подбие авторитета на своя противникъ. [3] Ето защо кн. Борисъ въ м. августъ с. г. е изпратилъ въ Римъ делегация отъ боляри съ дарове, [4]

1. Хинкмаръ Реймски въ Annales Bertiniani, op. cit., p. 86: Rex (Bulgarorum) ... et mittens ad Hludovicurn regem Germaniae, qui ei foedere pacis coniunctus erat, episcopum et presbiteros postulavit. Lapôtre твърди, че Борисовитѣ пратеници сѫ пристигнали въ Ратисбонъ (Регенсбургь) къмъ края на 863 г., сир. Борисъ се обърналъ къмъ Людовика Нѣмски следъ обръщането си къмъ Римъ (op. cit., p. 53, not. 3). Въ лѣтописитѣ обаче не е посоченъ месецътъ. Споредъ Фулдския лѣтописъ, бълг. пратеници сѫ дошли не само да молятъ за способни християнски проповѣдници, но и да съобщатъ (официално) на нѣмския краль, че тѣхниятъ господарь съ немалъкъ брой народъ е приелъ християнството (Scriptores rerum German, in usum scholarum, p. 65: Legati Vulgarum Radesbonam ad regem venerunt, dicentes regem illorum cum populo non modico ad Christum esse conversum simulque petentes, ut rex idoneos praedicatores christianae religionis ad eos mittere non differet). Ще рече, тѣ се явили въ 866 г. недълго следъ покръстването на Бориса. Хинкмаръ Реймски подъ 866 г. по-рано говори за Борисовото пратеничество до Людовика Нѣмски и после за това до папата (Annales Bertin., op. cit., p. 85—86).

2. Голубински мисли, че Борисъ е поискалъ едновременно духовенство отъ папата и Людовика Нѣмски, вѣроятно, за да достави на последния удоволствие и да затвърди своя съюзъ съ него (цит. съч., стр. 219, заб. 43). Обаче въ такъвъ случай нѣмало защо да иска духовенство отъ нѣмския краль, a само щѣлъ да му съобщи, че такъво е поискалъ отъ папата, и да го моли за съдействие предъ папата.

3. М. Соколовъ мисли, че латински проповѣдници сѫ убедили кн. Бориса, че гърцитѣ неправилно учатъ и че само въ Римъ е изворътъ на истинското християнство (цит. съч., стр. 184 и 185). Ако, наистина, това е било решителна причина, Борисъ не би се повърналъ къмъ гърцитѣ следъ 3 години и не би се отнасялъ съ пренебрежение къмъ папата. Имайки предъ видъ, че Борисъ въ сѫщото време е изпратилъ делегация при Людовика Нѣмски съ сѫщата цель, Lapôtre вѣрно бележи, че Борись се е обърналъ къмъ папата не отъ „чувство на идеално предпочитане къмъ св. седалище", нито отъ „съзнание . . . за неговото върховно главенство" (ор cit., p. 53).

4. Anast. Bibliothec., Vita Nicolai, I, Migne, op. cit., t. 128, col. 1373— 1374, § 608⁵-6; rex Bulgarorum... Tune ad hune catholicum et vere praesulem orthodoxum legatos suos mense augusto indictione XIV destinavit; Хинкмаръ Реймски въ Annales Bertin. (op. cit., p. 86). Въ писмото си отъ 879 г. до бълг. князъ Михаила(Борисъ) папа Иоанъ VIII съобщава имената на бълг. пратеници до папа Николая: Петъръ (Борисовъ роднина), Иоанъ и Мартинъ (Migne, op. cit., t. 126, col. 843D: legatos vestros, Petrum scilicet cognatum vestrum, et Joannem atque Martinum, paedecessoris domni nostri Nicolai praesulis tempore direxistis); ho не се знае първата или втората (оть 867 г.) делегация се е състояла отъ тѣзи лица.

9

за да иска отъ папата между друго патриархъ. [1] Папа Николай I се е устремилъ ловко да създаде необходимитѣ нишки, за да подчини България подъ своята духовна власть. Изпращайки презъ ноемврий 866 г. въ България двама епископи — Павелъ Популонски (Populoniensem) и Формозъ Портуйски (Portuensem) [2] за духовни наставници, [3] той е обещалъ на

1. Това искане било представено въ форма на запитване: 1) дали не може и българитѣ да иматъ патриархъ, 2) отъ кого трѣбва да бѫде рѫкоположенъ той и 3) колко сѫ истинскитѣ патриарси. (Responsa Nicolai рарае I, Migne, op. cit., t. 119, col. 1007, LXXII, LXXI1I; col, 1011. XCII).

2. Anast Biblioth., Vita Nicolai, § cit. ^12-14: Praefatio in Syn. oct., Migne, op. cit., t. 129, col. 19D, 20A. Заедно съ тѣхъ сѫ дошли въ България и папскитѣ пратеници за Цариградъ остийскиятъ (ostiensem) епископъ Донатъ, пресвитеръ Левъ и дяконъ Маринъ, които сѫ престояли на българо-византийската граница 40 дни, чакайки пропускъ, но не получили такъвъ и се върнали въ Римъ (Vita Nicol , § cit. 27). Следъ смъртьта на Иоана VIII, дяконъ Маринъ билъ папа (882—884) (Jaffé, op. cit., р.2 92; Hergenröther, Photius, Patriarch von Constantinopel, II, Regensburg, 1867, S. 651).

3. Анастасий Библиотекарь казва, че българскитѣ пратенщи сѫ искали отъ Римъ способни наставници (idoneos institutores) (Praef. n Syn. oct., Migne, op. cit., t. 129, col. 19D); сѫщо и папа Николай I въ посланието си до Хинкмара Реймски и др. епископи отъ 867 г. (Migne, ор, cit., t. 119, col. 115B: regem Bulgarum Michaelem nomine, cum gente sua Christi fide suscepta, a sede beati Petri institutores et doctrinam expetivisse). Cnoредъ Хинкмара Реймски, Борисъ е искалъ епископи и пресвитери (Annales Bertin., Script. rerum germ., p. 86). Обаче въ папскитѣ „отговори", сир. въ въпроситѣ на бълг. пратеници, resp. кн. Бориса, подобна молба нѣма. Българитѣ сѫ искали да имъ бѫде рѫкоположеиъ патриархъ, но папата ги отклонявалъ отъ тази мисъль, като ги убеждавалъ, че по-рано трѣбва да иматъ само епископъ (Resp. Nicol., Migne, op. cit., t. 119, col. 1007, LXXII: Requisistis si liceat in vobis patriarcham ordinari, sed de hoc nihil diffinitive respondere possumus, priusquam legati nostri, quos vobiscum mittimus reversi fuerint, et nobis, quae inter vos multitudo sit et unanimitas Christianorum, renuntient. Nam interim episcopum habetote ...) Отъ този отговоръ се вижда, че папата е изпратилъ легати въ България по свой починъ, за да изучатъ колко е християнското население и следъ това да реши подигнатия отъ българитѣ въпросъ (срв. ibid., XXX, XXXIX, XLVIII, L). Че българитѣ сѫ искали отъ папата патриархъ, a не да имъ прати епископъ или изобщо клиръ, се вижда и отъ питането имъ: отъ кого трѣбва да се рѫкоположи тѣхниятъ патриархъ (ibid., LXXIII: A quo autem sit patriarcha ordinandus interrogatis), както и отъ папския отговоръ, че — патриархъ ли искатъ да имъ се рѫкоположи, или архиепископъ, или епискомь — българитѣ трѣбва да искатъ това само отъ папата (§ cit ). Това се пояснява и отъ следнитѣ отговори на папата: свещенитѣ канони „трѣбва да бѫдатъ предоставени на вашия предстоятель, който трѣбва да ви бѫде рѫкоположенъ съ Божие съдействие чрезъ наше смирение (IX); като съобщава, че искания отъ българитѣ епитимиенъ сборникъ ще имъ донесатъ изпратенитѣ отъ него въ България епископи, той добавя: „или сигурно епископътъ, който ще бѫде рѫкоположенъ y васъ, иде ви го представи, когато бѫде потрѣбно" (LXXV); „Все пакъ въ всичко това милосърдието Божие ще помага на нашитѣ пратеиици и на бѫдещия ви епископъ"; „А когато по Божия милость добиете епископъ отъ управата на нашето предстоятелство" (CVI). Тукъ подъ „епископъ" се разбира архиереятъ на цѣлия християиски български народъ, сир. духовниятъ началникъ на църквата въ България, който следъ време папата ще въздигне въ архиепископъ, подобенъ на архиепископитѣ въ Галия, Германия (LXXIII). Като говори за изпратенитѣ въ България епископи, папата не казва „както искахте" или „които искахте", както говори за християнския законъ, църковнитѣ книги (I, LXXV) и др. въпроси (LVI, LXXIV). Че папата е изпратилъ двамата епископи по свой починъ, a не по искане на българитѣ, които сѫ искалм само книги и отговори по нѣкои недоумения и главно патриархъ, това особено явствува отъ уводнитѣ думи на папскитѣ отговори: „На вашитѣ запитвания не е нуждно обстойно (multa) да се отговаря, нито сме мислѣли да се спираме по-дьлго върху всѣко едио отъ тѣхь, понеже съ Божие съдействие изпратихме въ вашето отечество и до славния ви князъ, нашия вьзлюбленъ синъ, не само книгитѣ на Божия законъ, но и наши способни пратеници, които да ви наставляватъ въ отдѣлни случаи, както времето и работата налагатъ. На тѣхъ предадохме и книгитѣ, които предвидѣхме, че сега сѫ иеобходими тамъ" (ibid., col. 978).

10

кн. Бориса да постави въ България най-много архиепископъ, подведомственъ на римския престолъ, но не се решилъ да каже, че не е законно българското искане, за да не отблъсне още въ първия моментъ българитѣ отъ себе си. Реалистиченъ политикъ, князъ Борисъ е разбралъ, че не може да се добие всичко наведнажъ и преди да се подготви почвата. Той е счелъ папската отстѫпка за единъ важенъ етапъ къмъ по-сетнешното осѫществение на високата цель. [1] Затова той е приелъ радушно неговитѣ пратеници [2] и изгонилъ изпратеното

1. Срв. Lapôtre, op. cit., p. 55.

2. Anast. Bibtioth., Vita Nicol , p. cit., § 609^4-5: Porro a praenominato rege Bulgarorum apostolici missi mente alacri magnaque suscepti devotione... Споредъ сѫщия, князъ Борисъ ужъ единъ пѫть предъ всички събрали се (contemplantibus cunctis) се хваналъ за коситѣ си и казалъ: „Нека знаятъ всички боляри и всички народи на българската земя, че отъ днесъ азъ ще бѫда рабъ — следъ Бога — на блажения Петъръ и на неговия намѣстникъ" (Praefatio, Migne, op. cit., t. 129, col. 20B). Може би,Борисъ e изпадналъ въ мистично настроение подъ влияние на разказитѣ на латинскитѣ епископи, но съмнително е да е изразилъ такъва слѣпа преданость къмъ папата той, който правѣлъ всичко, за да осигури духовната самостойность на своята държава (срв. М. Соколовъ, цит. съч., стр. 194).

11

мy отъ Фотия духовенство, а, навѣрно, и еретическитѣ проповѣдници [1]. Дори той не е счелъ за нуждно да задържи дошлото по-късно (въ 867 г.) нѣмско духовенство на чело съ пасавския епископъ Ерменрихъ [2], който билъ единъ отъ най-способнитѣ нѣмски иерарси, образованъ, известенъ писатель-житиеписецъ, познавачъ на славянитѣ — съседи на неговата епархия и голѣмъ врагъ на гърцитѣ [3]. Причината за това, изглежда, се криела въ обстоятелството, че кн. Борисъ е намѣрилъ въ образоваиия, способния и амбициозния Формозъ Портуйски [4] съчувственикъ на неговата идея за самостойна

1. Биографътъ на папа Николай I нарича другородци заваренитѣ отъ папскитѣ пратеници нелатински вѣрски проповѣдници: Gloriosus autem Bulgarorum rex fidei tanta coepit flagrare..., ut omnes a suo regno pellens alienigenas, praelatorum apostolicorum solummodo praedicatione usus missorum (Vita Nicol., ibid., p. 1373/1374, 1375/1376, § 609^8-10).

2. Annales Fuldensis, op. cit., p. 65. Въ сѫщия лѣтописъ се казва, че, когато дошълъ Ерменрихъ съ свещеници и дякони, римскитѣ епископи „сѫ изпълвали" цѣлата страна, като проповѣдвали и кръщавали. Затова, сир. смѣтайки се за излишни, тѣ се върнали въ отечеството си, следъ като получили позволение отъ „краля" (quapropter isti accepta a rege licentia redierunt in sua (ibid., p. 65—66). He e ясно кого разбира лѣтописецътъ подъ „rex": българския ли господарь (Lapôtre, pr. cit.; Златарски, цит. съч., 1, 2, стр. 111) или нѣмския. Той споменава по име само rex Hludovicus, който е изпратилъ духовенството, a проситель е българскиятъ народъ (Bulgarorum petitionibus annuens или praefatae genti). Въ заключителното изречение на своето известие той не означава името или народностьта на „краля", отъ когото духовенството е получило позволение, навѣрно, затова, защото смѣталъ, че то се подразбира, щомъ въ началото на разказа си го отбелязалъ. Ако е разбираль бълг. князъ, той сега би се изразилъ опредѣлено: a rege Bulgarorum, или a rege Bulgarico, или a rege illius terrae.

3. Lapôtre, op. cit., p. 55.

4. Срв. ibid., p. 57. Сѫщиятъ е билъ римски папа отъ 891—896 г. (Jaffé, op. cit., p. 298—299).

12

Бълг. църква [1]. Въ първата половина на 867 г. Борисъ е поискалъ отъ папата да назначи тоя епископъ за български архиепископъ, a следъ това е изпратилъ и посолство [2], което повторило сѫщото искане и поискало още свещеници [3]. Разбралъ тайния стремежъ на Бориса, Ватиканътъ не се е съгласявалъ да назначи за бълг. архиепископъ никого отъ исканитѣ отъ Бориса римски клирици — нито Формоза, когото веднага отзовалъ [4], нито дякона Марина [5], нито нѣкой отъ кардиналитѣ, достоенъ за тоя постъ „по мѫдрость и животъ" [6] —, но предлагалъ посрѣдствени лица и то не епископи (подъ предлогь, че не бивало епископътъ да напуска паството си, както папа Николай I е мотивиралъ отказа си за Формоза [7]),

1. Тѣ толкова много се сближили, че — увѣрява папа Иоанъ VIII — при заминаването на Формоза отъ България, двамата си размѣнили тържествени речи, като си дали клетва, че единиятъ не ще приеме никой другъ за архиепископъ, освенъ Формоза, a другиятъ ще се върне въ България въ най-скоро време (Migne, op. cit., t. 126, col. 676C).

2. Борисовитѣ пратеници ще да се върнали отъ Римъ въ България заедно съ назначенитѣ за България отъ папа Николай I нови пратеници епископитѣ Доминикъ Тривентски (Trivem, Trivisiensi) и Гримоалдъ Полимартийски (Pollimartiensem), които на 13. ноемврий 867 г., когато починалъ тоя папа, още сѫ били въ Римъ (вж. Vita Adriani, Migne, op. cit., t. 128, p. 1383/1384, 616^12-15). Ако приемемъ, че пѫтьтъ отъ бълг. столица Плиска до Римъ е траялъ 20—25 дни и че до като папа Николай I е избраль „немалъкъ" брой свещеници съ проповѣднически даръ (Vita Nicol., ibid., p. 1375/1376, § 609^14-15: non pauci numeri coram se probavit presbyteros, et quos dignos reperit praedicationis gratia in Bulgariam direxit), ще да сѫ се изминали 10—15 дни, то може да се приеме, че бълг. пратеничество е тръгнало презъ септемврий или въ началото на октомврий 867 г.

3. § cit. ^11-15.

4. Николай I му предписалъ, щомъ пристигнатъ епископитѣ Доминикъ и Гримоалдъ, той да замине въ Цариградъ заедно съ епископа Доминика по Фотиевия въпросъ, по който въ 866 г. били изпратени епископъ Донатъ, пресв. Левъ и дяконъ Маринь, но не били допуснати (p. cit., § 610^4-6). Споредъ панонската легенда за св. Кирила, въ 868 г. Формозъ е рѫкоположилъ Кирило-Методиеви ученици (y P. I. Šafařik, Památky drěvního písemnictvi jihoslovanův, v Praze, 1851, стр. 23, XVII²¹). И Павелъ Популонски се върналъ въ Римъ (Vita Adriani, ibid., p. 1393/ 1394, § 639^1-5).

5. Срв. по-горе, стр. 9, заб. 2.

6. aut aliquem ex cardinalibus duntaxat suae Ecclesiae virum sapientia, persona vitaque archiepiscopatu dignissimum Bulgaris eligendum dirigeret (Vita Adr., ibid., § cit. ^7-8).

7. at quia ipsum Formosum plebem dimittere sibi creditam non opportebat episcopum (Vita Nicol., ibid., § 609^16-17).

13

a a първенъ (въ 867 г.) нѣкой отъ изпратенитѣ въ България пресвитери [1] и после (въ 869 г.) иподякона Силвестра [2]. Бълг. князъ бърже върналъ назадъ Силвестра заедно съ придружавалитѣ го епископи Леопардъ Анконски и Доминикъ Тривентски [3], изпратени отъ папата, вѣроятно, за да го рѫкоположатъ за архиепископъ заедно съ еп. Гримоалда Полимартийски. Приемникътъ на папа Николай I, Адрианъ II (867—872) е заявилъ, че ще постави безъ друго за български архиепископъ този, когото Борисъ посочи по име [4], обаче, очевидно, само привидно, съ цель да спечели време, до като затвърдѣлъ властьта си на Изтокъ чрезъ свиквания въ Цариградъ „вселенски" съборъ: въ писмото си, което Борисъ е изпратилъ на папата чрезъ върнатитѣ римски епископи и по поводъ на което папата му огговорилъ, той тъкмо това е сторилъ (поискалъ повторно еп. Формоза за архиепископъ) [5].

1. § cit. ^17-19: ex his presbyteris ad archiepiscopatum qui dignus inveniretur in nomine Domini tandem eligeretur, et sedi consecrandus opostolicae mitteretur.

2. вж. следв. заб.

3. Vita Adr., ibid., p. 1395/1396, § 639^10-13: summus pontifex Silvestrum quemdam Bulgaris eligendum direxit, quem cum Leopardo Anconitano et Dominico Tarvisiensi (вар. Trivisiensi; y Jaffé, op. cit., p. 254: Triventinum; срв. Hergenröther, op. cit., II, S. 150, Bem. 5) episcopis, simul et litteras pro archiepiscopo, aut Formoso Portuensi episcopo, remittendo importunissime deprecantes remittentibus Bulgaris magna sub velocitate recepit. Тѣ сѫ присгигнали отъ Римъ, следъ като дяконъ Маринъ (заедно съ Доната Остийски и Стефана Непийски) е билъ опредѣленъ за папски представитель въ царигр. съборъ отъ 869/670 г., защото папа Адрианъ II е изпратилъ въ България Силвестра подъ предлогъ, че исканиятъ отъ Бориса дяконъ Маринь билъ избранъ за пратеникъ въ Цариградъ (§ cit. ^9-10). Този съборъ станалъ къмъ 10. юний 869 г., отъ когато е писмото на папа Адрианъ II до царигр. патриархъ Игнатий (Jaffé, op. cit., p. 257 № 2210; Hergenröther, op. cit., II, S. 42; Голубинскій, цит. съч., стр. 250, заб. 52).

4. § cit. ^13-14: Quibus inter nonnulla rescripsit, ut quemcunque nominatim devotio regalis exprimeret, eum sine dubio pontificalis provisio Bulgaris archiepiscopum commodaret. Въ парижкото издание на това сѫщото съчинение следъ тѣзи думи е прибавено: Marino excepto atque Formoso (y M. Дриновъ, цит. съч., стр. 25, заб. 14). Навѣрно, възъ основа на тази прибавка Дриновъ (цит. стр.) и Голубински (цит. съч., стр. 30) твърдятъ, че този пѫть Борисъ е поискалъ за архиепископъ Формоза или Марина.

5. Срв. тукъ, с. стр., заб. 3.

14

За бълг. господарь този неопредѣленъ отговоръ следъ 3. годишни преговори билъ достатъчно доказателство [1], за да се убеди, че чрезъ Римъ не ще може да устрои въ държавата си църква на такава основа, че тя да стане следъ известно време самостойна съ степень патриаршия. Отъ своя страна Византия е взела да се показва готова да удовлетвори умѣреното искане на Бориса. Последниятъ вече е схващалъ, че съ развитието на църковния животъ въ България, нейниятъ „архиепископъ" по-лесно би могълъ да се въздигне въ самостоенъ църковенъ началникъ, ако принадлежи къмъ източната иерархия, възглавявана отъ нѣколко автокефални началници, отколкото ако е отъ западната, възглавявана само отъ единъ началникъ, който при това е претендиралъ и за главенство надъ цѣлата християиска Църква. Освенъ това той е виждалъ, че въ Западната църква билъ употрѣбяванъ само латинскиятъ езикъ, a въ Източната се позволявали, освенъ гръцки, и други езици. Това обстоятелство го обнадежвало, че България може да стане разсадникъ на национална образованость, ако върви съ Източната църква. За да дойде той до това убеждение, упражнявано било влияние и отъ страна на Византия. Скоро следъ настаняването на римското духовенство въ България, визант. императоръ Михаилъ III (856—857) и съуправительтъ му Василий Македонецъ се опитали да отклонятъ Бориса отъ Римъ : съ писмо сѫ го убеждавали, че Римската църква е отстѫпила отъ догматическото учение и обичаитѣ на истинската християнска Църква [2]. Осѫждайки я за употрѣбата на

1. Споредъ Vita Adriani, Борисъ е скѫсалъ връзкитѣ си съ Римъ, понеже нѣмаль вече търпение да чака (Migne, op. cit, § 6401: At vero Bulgarorum rex, exspectationum moras diutius ferre non valens...)

2. Борись e получилъ това писмо, още докато се намирали въ България папскитѣ пратеници еп. Донатъ, пресв. Левъ и дяконъ Маринъ, очаквайки разрешение отъ визант. правителство да отидатъ въ Цариградъ (вж. тукъ, стр. 9, заб. 2). По тѣхъ го изпратилъ на папата, който и предава съдържанието му въ споменатото си послание отъ 23 октомврий 867 до Хинкмара Реймски и др. епископи (Migne, op. cit., t. 119, col. 1155B: Praeterea cum Bulgarum rege demorantibus, et ad urbem Constantinopolitanam eisdem nostris accedere missis conantibus, iidem imperatores epistolam suam ipsi regi Bulgarum transmisere: quam ille accipiens nobis per legatos nostros deferri devota mente decrevit). Въ императорското писмо се посочвали като отклонения отъ истинската Църква догматътъ Filioque, употрѣбата на латинския езикъ въ богослужението, постъть въ сѫбота, безбрачното свещеничество, яденето месо презъ „осмата седмица преди Пасха" (сиропостна) и яденето сирене и яйца презъ великия постъ (7-тѣ седмици), бръсненето на брадитѣ отъ духовенството, възвеждането на дяконъ направо въ епископъ (col. cit. CD).

15

латинския езикъ, тѣ сѫ искали да му обърнатъ вниманието върху различното отнасяне на Цариградъ и Римъ къмъ народното образование. Навѣрно, и Фотий, който е смѣталъ покръстването на българитѣ за свое дѣло [1], не се е ограничилъ само съ окрѫжното послание за източнитѣ патриарси отъ 867 г. и църковния противопапски съборъ отъ с. г., a се е опитвалъ, както по-рано, съ увещателни писма до Бориса да постигне сѫщата цель. Константинъ Багренородни (912—959) ни увѣрява, че и импер. Василий Македонецъ (24 септ. 867—886) е правѣлъ сѫщитѣ усилия [2]. Анастасий Библиотекарь сѫщо твърди, че гърцитѣ сѫ взимали всѣкакви мѣрки, за да отвърнатъ бълг. князъ отъ Римъ: изпращали му дарове следъ дарове, често му привеждали „софистични доказателства" [3]. Покрай тѣзи официални опити за въздействие, навѣрно, се е водѣла и пропаганда между поданицитѣ на Бориса, която ще да е възбуждала недоволство отъ латинското духовенство, особено

1. Въ посланието си, което изпратилъ на князъ Бориса скоро следь покръстването му, той казва за него: „О, хубаво украшение на моитѣ трудове" (Митр. Симеоиъ, цит. съч., стр. 34, § έ: ὦ καλὸν ἄγαλμα τῶν ὲμῶν πόνων, „o благороднa и истинска рожбо на моитѣ духовни родилни мѫки" (ὦ τῶν ἐμῶν πνευματικῶν ὠδίνων εὺγενὲς καὶ γνήσιον γέννημα) (ibid., стр. 88, § ριδ').

2. Той представя работата така, че ужъ българитѣ по-рано не сѫ искали да иматъ архиепископъ, та едвамъ импер. Василий I ги убедилъ да приематъ такъвъ „съ чести увещания и свѣтли приеми, още и съ великодушни почести и подаръци" (Vita Basilii, y Theoph. Contin., lib. V, p. 342^7-11.

3. Praefatio in Syn. oct., Migne, op. cit., t. 129, col. 20BC: Quae Graeci de die in diem audientes invident, et tantae gloriae a vidi, ut eum possit a Romana sede avertere, diversa requirunt ingenia, munera post munera numerosa mittentes, et sophistica ei argumenta creberrime proponentes. At ille ut columna mansit immobilis, donec eorumdem Graecorum fraude deciperetur, scribentium ei, atque dicentium, quod de patria illa utrum Romano an Constantinopolitano pontifici subdi debeat, inter vicarios Romanos, patriarchamque Ignatium Constantinopoli disceptatio fuisset canonice ventilata...

16

между християнитѣ отъ по-старо време (славяни и др.), за които източното християнско изповѣдание било вече бащина вѣра и които изобщо сѫ били свикнали съ византийската култура. Въ споменатото си послание до Хинкмара Реймски [1] папа Николай I вече се оплаква, че българитѣ, слушайки отъ гърцитѣ лоши нѣща за Римската църква, сѫ отбѣгвали латинцитѣ и съвсемъ сѫ ги напущали „като вредни и оцапани съ кальта на различни ереси" [2]. Тая вече засилена гръцка пропаганда ще да е ималъ предъ видъ папа Адрианъ II, като въ писмото си отъ 10. юний 869 г. до царигр. патриархъ Игнатий внушава на последния да се пази отъ намѣса въ църковнитѣ работи на България [3]. Не знаемъ кога сѫ почнали постѫпкитѣ на имп. Василия I и какъ се е отнесълъ къмъ тѣхъ предпазливиятъ Борисъ, но този не е могълъ да не държи смѣтка за тѣхъ не само поради безплоднитѣ му преговори съ Римъ, но и по политически причини: въ противоположность на слабия и развратния Михаилъ III, Василий I билъ енергиченъ и ловъкъ владѣтель [4],

1. Срв. тукъ, стр. 6, заб. 2.

2. Migne, op. cit., t. 110, epist Nicolai I, col. 1153B: . . . quatenus, illi (Bulgari), utpote adhuc in fide rudes, haec audientes, nos quasi noxios, et diversarum haereseon squaloribus respersos, vitent, declinent, atque penitus deserant. Срв. Соколовъ, цит. съч., стр. 204; Златарски, цит. съч., т. I, ч. 2, стр. 120 и 124.

3. Vita Adriani, ibid., p. 1393/1394, § 637^10-13; ut secundum hanc epistolam sanetissimi restitutoris tui domni Adriani summi pontificis, quam tibi ecce offerimus, industriam tuam ab omni Bulgariae ordinatione immunem, nulium tuorurn il lue mittendo, custodias . . .

4. Срв. Hergenröther, op. cit., II, S. 150. K. Иречекъ, цит. съч., стр. 108; Соколовъ, цит. съч., стр. 203; Lapôtre, op. cit., p. 58; Златарски, цит. съч , стр. 129. Като политическо обстоятелство, което особено е тласнало Бориса къмъ Византия, нѣкои историци сочатъ това, че неговиятъ съюзникъ Людовикъ Нѣмски презъ лѣтото на 869 г. е сломилъ силата на Моравия и бълг. князъ могълъ вече да се бои отъ него. Обаче, Хинкмаръ Реймски подъ 869 г. (септ. — окт., следъ коронясването на Карла Франкски) бележи, че Людовикъ Нѣмски се е погрижилъ да сключи миръ съ моравцитѣ подъ каквито и да било условия (Hludovicus autem... pacem sub quadam conditione apud Winidos obtinere procuravit) (Annal. Bertin., op. cit., p. 105). Очевидно, походътъ срещу Моравия презъ тази година билъ несполучливъ за нѣмцитѣ (срв. Ѳ. Успенскй, Первия славянскія монархіи на Сѣверозападѣ, стр. 65). Моравия била разслабена въ 870 г., когато избухнали раздори между моравския князъ Ростиславъ и племенника мy Светополкъ, като първиятъ билъ плененъ, ослѣпенъ и затворенъ въ манастирь (Annal. Bertin., op. cit., p. 114, Annal. Fuld., op. cit., p. 70).

17

какъвто сѫ го представяли неговитѣ бързи мѣрки за възстановление вѫтрешния миръ, нарушаванъ отъ борбата между Игнатиевата и Фотиевата партии, и сношенията между Цариградъ и Римъ [1]. Отъ друга страна той не е искалъ да обиди папата и да възбуди y Людовика Нѣмски подозрение, че измѣня отношенията си спрѣмо него. Затова Борисъ не е скѫсалъ формално връзкитѣ си съ Римъ и не е приелъ направо предлагания му отъ Цариградъ архиепископъ, но следъ последния отказъ на папа Адрианъ II [2] е счелъ за благоразумно да потърси канонично оправдание на връщането си къмъ Царигр. църква отъ заседавалия вече (отъ 5 октомврий 869 г.) въ Цариградъ общъ или, както латинцитѣ сѫ го смѣтали, вселенски съборъ по дѣлото на Фотия. По всѣка вѣроятность, съ съгласието на импер. Василия и царигр. патр. Игнатий [3], той е изпратилъ въ Цариградъ делегация отъ

1. Свалилъ патр. Фотия и на 23. ноемврий 867 г. възстановилъ тържествено предишния патр. Игнатий; въ сѫщата година е изпратилъ въ Римъ първенъ спатария Евтихия съ писмо, a следъ малко нѣколко пратеници отъ негова и Игнатиева страна и отъ страна на Фотиевата партия съ молба до папата да се свика общъ църковенъ съборъ; сѫщо и покани до изт. патриарси за участие въ тоя съборъ. (Hergenröther, op. cit., S. 20, 22—24).

2. He се знае датата на тоя папски отговоръ. Jaffé го поставя на последно мѣсто подъ 869 г. (ор. cit., p. 258). Борисовиятъ пратеникъ боляринъ Петъръ е пристигналъ въ Римъ следъ 10 юний 869 г. (вж. тукъ, стр. 13, заб. 3). Той се върналъ въ България заедно съ иподякона Силвестъръ и придружавалитѣ го епископи, последнитѣ били скоро върнати въ Римъ (срв. тукъ, стр. 13) и занесли ново писмо на Бориса. Всички тѣзи действия ще да сѫ станали до края на 869 г. Борисъ е получилъ папския отговоръ, вѣроятно, въ началото на 870 г., та той се обърналъ къмъ царигр. съборъ едвамъ въ края на неговото заседаване.

3. Не знаемъ точно кога е било постигнато споразумение между Бориса и тѣхъ, но ми се вижда по-приемливо да се отнесе не преди свикването на царигр. съборъ или въ началото на неговата работа, a следъ последния папски отказъ. Князъ Борисъ все още сериозно е желаелъ, a не pro forma (В. H. Златарски, цит. съч., стр. 131) да има за архиепископъ виденъ римски клирикъ — еп. Формозъ, дяконъ Маринъ или кардиналъ. Нѣма достатъчно основание да се мисли, че презъ 869 г. той нарочно е предявявалъ това искане предъ папата, за да има формално основание за решение на въпроса отъ царигр. съборъ: споредъ единствения документъ — протокола за заседанието по бълг. църк. въпросъ, бълг. пратеници не сѫ представили такъвъ мотивъ. Отъ своя страна въ Цариградъ се стремили да постигнатъ помирение съ папата, както показватъ протоколитѣ на 10-тѣ заседания на царигр. съборъ, особено приемането на папския libellum (формула на единението), съ който се анатемосвали иконоборцитѣ, Фотий и привърженицитѣ му, съборитѣ противъ патр. Игнатия и римския папа и се приемали решенията на римскитѣ събори за Игнатия. Въ латинския текстъ се прокарва мисъль за първенство на Римската църква („апостолскиятъ престолъ винаги пази неопетнени католическата вѣра и светото славно учение"), (Anast. Biblioth., Interpetatio Synod. VIII generalis, Migne, op. cit., t. 129, col. 96AB). Наистина, въ гръцкия преводъ нѣма тази мисъль, (у Негgenröther, op. cit., II, S. 78, Bern. 16), и въ декларацията на източнитѣ представители не се подтвърѫдава тя, обаче изобщо въ всичкитѣ решения на събора папската формула е имала рѫководно значение. Импер. Василий не би се решилъ да внесе въ събора бълг. църковенъ въпросъ, за да не би не се постигнѣла цельта на събора.

18

нѣколко сановници на чело съ известния дипломатъ Петъръ [1], за да молятъ събора да реши въпроса: отъ кого трѣбва да

1. Vita Adriani, p. 1391/1392, § 632⁴ (цитата вж тукъ, стр. 21, заб. 5); p. 1395/1396^2-4: ... Bulgarorum rex ... eumdern Petrum, quem a Roma sine desiderii sui effectu sero receperat, cum aliis e latere suo Constanlinopolim requisitions gratia cui potissimum Bulgaria pertinere deberet emisit... Вж. Аnast. Biblioth., Praefatio in Syn. oct., Migne, op. cit. t. 129, p. 21A. Сѫщиятъ съобщава имената на бълг. пратеници въ протокола на X. съборно заседание (ibid., col. 148B: Stasiszerco borlas, nesundicus vagantur il vestrannatabare praestit zisunas campsis, et Alexius Sampsi Hunno), обаче не може да се установи тѣхниятъ брой, понеже повечето думи въ текста сѫ туранобългарски. Споредъ М. Дриновъ, тѣ сѫ били Петъръ, Цербула (Царвулъ) и Сундикъ (Сѫдикъ) (цит. съч., стр. 26, заб. 16); споредъ К. Иречекъ, — Петъръ, Сондоке и Зергобу ла (цит. съч. стр. 108); споредъ проф. В. Н. Златарски — Петъръ, Зергобула, Сундика (Сондоке) багатуръ, Вестранна (?) табаре, Пресианъ сампсисъ и Алексий сампсисъ (цит. съч., т. I, ч. 2, стр. 799; вж. тамъ, стр. 794—798 разборъ и на други мнения). Известниятъ сега прабългарски езиковъ материалъ не дава възможность да се изясни задоволително този текстъ. Несъмнени сѫ имената на двама отъ бълг. пратеници: Петъръ и Алексий съ чинъ сампси. Името на първия не е означено въ протокола. Думата Stasis, съ която започва изброяването на бълг. пратеници, ще да е било лично име на Zerco borlas a не на друго лице: иначе следъ Stasis би стояло название на чина, както при имената на другитѣ бълг. пратеници, на пратеницитѣ на императ. Людовика, (bibliothecarius Romae, praepositus mensae), на визант. сенатори (patricius et, magister или et praepositus, protospatharius, sacellarius и пр.) (Migne, op. cit., t. 129, col. 147—148; срв. P. Nikov, цит. стат. въ Byzantinoslavica, III/2 (1931), Phaha, стр. 26, заб. 73). Zerco borlas е съзвучно съ Ζουργοὺ βουλήας въ единъ прабълг. надписъ отъ Омортагово време (ibid., стр. 16), съ Zergobula въ Чивидалското евангелие (С. L. Berthmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, II, 1877, S. 119; именниятъ списъкъ преиздаденъ y F. Dvornik, Deux inscriptions grécobulgares de Philippes, Bulletin de Correspondance hellénique, LII, 1928, Paris, p. 136, п. I) и Cerbula въ писмото на папа Иоанъ VIII отъ май 879 г. до бълг. боляри (Migne, op. cit., t. 126, col. 833, № CCXVIIIB). По всѣка вѣроятность, това сѫ различни чужденски произношения на едно и сѫщо прабългарско название. Ако тюрколозитѣ установятъ, че Ζουργοὺ е нарицателно име, a не собствено, ще може то да се смѣта за название на длъжность на бълг. пратеникъ Stasis (?) (срв. P. Nikov, цит. сп., стр. 26, гдето приема, че Ζουργοὺ βοήλα, Zergobula е било име на звание).

Знаейки отъ Vita Adriani, че главниять български пратеникъ билъ Петъръ, то естествено е да се предполага, че нѣкой преписвачъ на протокола погрѣшно е написалъ Stasis вм. Petrus (срв. Златарски, цит. съч., стр. 799), освенъ ако боляринътъ Петъръ не е могълъ да присѫтствува на това заседание поради заболяване, което не е било невъзможно вследствие на дългото му пѫтуване (отъ бълг. столица Плиска или Преславъ въ Римъ и обратно — отъ бълг. столица въ Цариградъ). Трѣбва да се отбележи, че Stasis е възможна форма като съкращение на Ἀνάστασις, Ἀναστάσιος. У руситѣ има женско лично име Стася, презиме Стасовъ. Стасъ се нарича героять-полякъ въ романа на X. Сенкевичъ „Въ пустинитѣ и въ девственитѣ лесове" (вж. в. „Миръ", София, 1932 г.). Дворникъ (op. cit., p. 137) и Йорд. Ивановъ (Бълг. старини изъ Македония, II изд., стр. 1) смѣтатъ за вѣроятно, че боляринътъ Ἠτζιργοὺ βοιλᾶς отъ Пресианово време билъ тъждественъ съ Борисовия пратеникъ Zerco boilas въ Цариградъ и Zergobula, поклонникъ въ Чивидале. Това може да се подържа само при предположение, че първата дума е собствено име.

— Лично име е Nesundicus, може би, вм. Sundicus = Sondoke въ Чивидалското евангелие (вж. им. сп. преизд. y Dvornik, op. cit., p. 137 n. 4) и на Sundica въ споменатото писмо на папа Иоакъ VIII. Частицата не ще да е гръцко-латинско изяснение на прабългарски носовъ изговоръ на съгл. S, както въ Ἐνραβωτᾶς ( = Νεραβωτᾶς, Νραβωτᾶς) въ житието на 15 тивер. мѫченици отъ Теофилакта Охридски (Migne, Patr. gr., 126, col. 193, § 31C).

— Титли на отдѣлни лица или названия на тѣхния чинь сѫ думитѣ vagantur (вм. βαγατοὺρ) и campsis (вм. sampsis); il ще да е изопачение на boilas, титла на втория пратеникъ — Сундикъ (Сондоке) вагатуръ боила.

— Hunno изглежда като прозвище на Алексия Сампси, но се явява недоумение: 1) защо, ако сочи на хунския произходъ на сановника, то не е поставено съ латинско окончание (Hunnus), както Alexius, (Ne) Sundicus и изобщо както се предавало това етнично име, или пъкь съ гръцко оконч. (Hunnos), както boilas, zisunas; 2) защо титлата sampsi не стои следъ цѣлото име (Alexius Hunno sampsi), както e било прието (споредъ открититѣ до сега прабълг. паметници) да се поставятъ титлитѣ?

— Другитѣ думи сѫ необясними, но изглежда, че съдържать имена на две лица. Така че бълг. пратеничесгво, вѣроятно, е било петочленно.

19

зависи България въ църковно отношение. На тѣхъ е предалъ писма и дарове. Бълг. пратеници били посрещнати отъ импер.

20

Василия I съ голѣма честь. Тѣ сѫ присѫтствували на X (последното) заседание на събора (28.II) въ църквата „Св. София" [1], отдѣсно, наредъ съ пратеницитѣ на германския императоръ Людовикъ II (Анастасий Библиотекарь; Супо — братовчедъ на герм. императрица Ингелберга и Еврардъ, „началникъ на импер. трапеза"), [2] натоварени да преговарятъ за сключване

1. Anast. Biblioth., Interpraet., Migne, op. cit. t. 129, col. 147. Това заседание било председателствувано отъ импер. Василия и неговия синь Константинъ (insuperque praesidentibus amici Christi imperatoribus nostris Basilio et Constantino) и сѫ присѫтствували 20 визант. патриции и повече отъ 100 архиереи (митрополити, архиепископи и епископи). Отъ Тракия сѫ били архиепископитѣ визийски Михаилъ, гарелски (Garihelae) Ипатий, кипсалски (Cypsallorum) Стефанъ, русийски (Russii) Иоанъ (подписалъ е съборния актъ), цурулскиятъ (Zuruli) епископъ Василий; отъ Македония — солунскиятъ архиепископъ Теодорь, китърскиятъ епископъ Германъ; отъ Епиръ — керкирскиятъ епископъ Михаилъ. Не се знае отъ коя область сѫ били епископитѣ хераклийски (Heracliae) Мелетий, адрианополски (Adrianopoleos) Козма, неаполски Никифоръ, никополски Тарасий, който е подписалъ съборния актъ. Участвувалъ е и берскиять (Berrae) епископъ Иосифъ, но, за да се смѣта, че той билъ отъ македонския градъ Верия (Βέροια, Βέρροια), трѣбва да се допустне че Berrae е печатна или преписна грѣшка вм. Berrœae (отъ Berrœa, Berrhoea срв. Theoph. Contin., p. 496²; Thesaurus lingue latinis, s. v.) Въ т. н. епарх. списъкъ на Левъ Мѫдри не е означенъ другъ градъ, освемъ македонския, съ името Βέροια или съ подобно име. Този малъкъ брой епарх. архиереи отъ тѣзи земи се дължело и на това, че Фотий е ималъ тамъ доста привърженици (срв. Hergenr., op. cit., II, S. 127) и че часть отъ тѣзи области презъ това време е влизала въ България. На това заседание съборътъ е подтвърдилъ решенията, взети въ предишнитѣ заседания въ форма на 27 правила, и съставилъ вѣроопредѣление, съ което подтвърдилъ 7-тѣ вселенски събори и анатемосалъ осѫденитѣ отъ тѣхъ еретици и манихеитѣ, Фотия и привърженицитѣ му.

Споредъ гръцкия текстъ на деянията на събора, българскитѣ и германскитѣ пратеници сѫ присѫтствували на IX заседание (12.11. 873 г.), и първитѣ се споменаватъ преди вторитѣ (вж. Hergenröther, op. cit., II, S. 119, Bern. 20). Ако първата разлика е грѣшка, както обяснява Hergenröther (поради размѣствапе на уводитѣ отъ протоколитѣ на IX иХ sac.), то за втората разлика не може да се твърди сѫщото съ решителность, защото Анастасий Библиотекарь, превеждайки протокола, могълъ да направи това размѣстване, за да подчертае предимството на западната делегация.

2. Αnast. Biblioth., Interpret., Migne, op. cit., t. 129, p. 147D—148B: Similiter consederunt in dextera parte gloriosissimi principes et apocrisiarii perspicui Ludovici imperatoris Italorum atque Francorum..similiter et gloriosissimi judices Michaelis sublimissimi principis Bulcjariae (следватъ имената имъ, посочени тукъ, стр. 18, заб. 1).

21

бракъ между сина на импер. Василий I, Константинъ, и дъщерята на германския императоръ [1] и договоръ противъ сарацинитѣ [2]. Въ това заседание не е билъ повдигнатъ бълг. църковенъ въпросъ, сигурно, защото имп. Василий, който е присѫтствувалъ на това заседание, по-рано е искалъ: 1) да постигне пълно помирение между Цариградъ и Римъ, като се свършело съ въпроса за Фотия и Игнатия — външната причина за раздора, и 2) предварителнз да подготви източнитѣ представигели. По сѫщата причина той не би позволилъ да се подигне бълг. въпросъ и въ нѣкое предишно заседание, ако бълг. пратеници сѫ били дошли тогава. При все това папскитѣ представители сѫ били узнали вече за мисията на бълг. пратеници и затова не сѫ предали на патр. Игнатия веднага следъ събора писмото на папа Адриана II, съ което му внушавалъ да не се мѣси въ църковнитѣ работи на България [3]. Три дни следъ събора, когато протоколитѣ мy вече били приготвени въ петь екземпляри (по единъ за петьтѣ патриаршии), на 4 мартъ 870 г. имп. Василий е заповѣдалъ да се явятъ скоро на заседание въ двореца папскитѣ пратеници (остийскиятъ епископъ Донатъ, непийскиятъ [4] епископъ Стефанъ и дяконъ Маринъ), представителитѣ на източнитѣ патриарси (на алекс. — архидяконъ Иосифъ, на антиох. — тирскиятъ митрополитъ Тома, на иерус. — пресвитеръ и сингелъ Илия) и царигр. патр. Игнатий, за да изслушатъ молбата на бълг. князъ [5]. Императорътъ

1. Ibid., Praefatio, col. 17D.

2. Hergenröther, op. cit., II, S. 119; C. J. von Hefele, Conciliengeschichte, II Aufl., IV B. Freiburg, 1879, s. 417; A. П Лебедевъ, Исторія раздѣленія церквей въ IX, X и XI вѣкахъ, изд. II, С. Петербургъ, 1905, стр. 199.

3. Вж. по-горе стр. 21, заб. 3. Поради този фактъ не може да се приеме мнението на Hergenröther, че, когато императорътъ ги поканилъ на „конференция", тѣ не сѫ разбрали нейната цель (Tragweite) (op. cit., II, S. 151).

4. Episcopus Nepae, Nepesinus.

5. Igitur post diem tertium, quo sacratissima synodus cum suis scriptionibus omnino in codice consummata retractaque od omnem elegantiam in ecclesia sanctae Sophiae fuerat, ab imperatore in domo cum vicariis patriarcharum, videlicet Alexandrino, Antiocheno et Hierosolymitano, simulque patriarcha Ignatio qui cum aliquibus ibi residebat, callide convocati sedere jubentur, et quod principes Bulgarorum eis litteras et dona per Petrum aliosque direxerint, audiunt. (Vita Adriani, Migne, op. cit., t. 128, p. 1391/1392, § 632^1-5). Hergenröther нарича това събрание „църковнополитически конгресъ" и предварително прдготвена маневра, защото представителитѣ на източнитѣ патриарси сѫ били зависими отъ визант. императоръ, който предварително ги спечелилъ за своя планъ, и въпросътъ изобщо не се отнасялъ до правата на патриарситѣ, a до свѣтовната политика на Византия (op. cit., II, S. 150—151). Допустимо е дворецътъ да е упражниль влияние върху източнитѣ представители, но тѣ се намирали подъ такова влияние и въ редовнитѣ заседания на събора, който по тази причииа и съ своя главенъ актъ — свалянето на Фотия и възкачването на Игнатия — всецѣло е служелъ на политическитѣ цели на двореца и би следвало да бѫде смѣтанъ отъ Herg. сѫщо за църковнополит. конгресъ, a не за VIII вселенски съборъ. Тоя съборъ не е билъ вселенски не само поради малобройностьта на членоветѣ му, каквото не е било нито съ единъ отъ 7-тѣ всел. сьбори, както признава самия Herg. (ibid., S. 127), но и поради това, че той не се е занимавалъ съ догматически или общоцърковенъ канонически въпросъ, не е билъ приетъ отъ цѣлата Църква (отхвърлилъ го царигр. съборъ отъ 879/880 г. и никой източенъ канонисть не го признава) (Herg., op. cit., II, S. 540; А. П. Лебедевъ. цит. съч., стр. 201; Χρισοστόμου Παπαδοπούλου, Τὸ πρωτεῖον τοῦ ἐπισκόπου Ῥώμης, Ἀθήναι. 1930, σελ. 150). За свойствата на вселенскитѣ събори вж. Никодимъ Милашъ, Православно църковно право, прев. протод. Ив. Стефановъ, I изд., София, 1904 г., стр. 436—437.

22

е посрѣщналъ въ двореца бълг. пратеници съ голѣма тържественость. Следъ обичайнитѣ приветствия първиятъ български пратеникъ Петъръ е изразилъ радостьта на бълг. князъ Михаилъ (Борисъ) за свикването на църковния съборъ и неговата благодарность къмъ папскитѣ пратеници, загдето на пѫть за Цариградъ сѫ го поздравили писмено отъ страна на Римската църква. Папскитѣ пратеници сѫ заявили, че тѣ не могли да не сторятъ това, защото за тѣхъ българитѣ сѫ синове и членове на Римската църква [1]. Боляринътъ Петъръ е поставилъ въпроса, за който билъ изпратенъ въ Цариграцъ: „До скоро ние бѣхме езичници и неотдавна ние пристѫпихме къмъ благодатьта на християнството. Поради това, за да не би да се заблуждаваме въ нѣщо, желаемъ да узнаемъ отъ васъ, замѣстницитѣ на върховнитѣ патриарси, на коя Църква трѣбва да се подчиняваме". [2] Папскитѣ пратеници първи отговорили решително: „На Римската църква, на която чрезъ тебе, Петре, заедно съ цѣлия народъ на своята държава (regno) се предаде

1. Vita Adriani, § cit. ^5-12.

2. Ibid, § 633^1-3; Bulgarorum legati dixerunt: Usque hodie pagani fuimus, et nuper ad gratiam Christianitatis accessimus. Ideoque ne aliquo errare videamur, cui Ecclesiae subdi debeamus, a vobis qui vices summorum patriarcharum geritis nosse desideramus.

23

твоятъ господарь на блажения князъ на апостолитѣ Петъръ, отъ приемника на когото, сир. отъ славния папа Николая той се удостои да получи и правила на живота, и епископи, и свещеници. Че вие сте принадлежали и трѣбва да принадлежите на нея, вие показахте още съ това, че приехте исканитѣ наши свещеници и до сега ги държите съ нуждната почить". Българскитѣ пратеници сѫ признали тоя фактъ, но при все това тѣ не сѫ смѣтнали въпроса за църковното ведомство въ България за канонично решенъ. Затова тѣ повторно сѫ молили папскитѣ пратеници заедно съ представителитѣ на изт. патриарси да решатъ, кому собствено е по-основателно (rationabilius) да се подчиняватъ българитѣ: на Римската или Цариградската църква. Папскитѣ пратеници сѫ заявили, че нѣматъ пълномощие да се занимаватъ съ тоя въпросъ, който тѣ смѣтатъ за решенъ, но при все това тѣ се изказватъ решително, че България, бидейки пълна съ римски свещеници, трѣбва да принадлежи на Римската църква [1]. Тѣ като че ли умишлено сѫ избѣгвали каноническата страна, на която сѫ напирали българскитѣ пратеници. Източнитѣ представители, схванали тази слаба страна въ аргуменгацията, на римскитѣ пратеници, се устремили да я разкриятъ, като се позовали на историята, за да изтъкнатъ правото на давность за Царигр. патриаршия. Тѣ сѫ запитали бълг. пратеници, кому е било подчинено тѣхното отечество и какви свещеници — латински или гръцки сѫ заварили тамъ, когато българитѣ сѫ го завзели. Бълг. пратеници сѫ отговорили, че българитѣ сѫ отнели тази земя съ орѫжие отъ гърцитѣ и тамъ намѣрили не латински, a гръцки свещеници. Източнитѣ представители изказали заключението си, че явно е, какво тази земя тогава е била подъ ведомството на Царигр. патрияршия [2]. Започналъ оживенъ споръ между папскитѣ пратеници и източнитѣ представители. Първитѣ сѫ възразили, че сѫществуванието на гръцки свещеници

1. § cit. ^3-16.

2. Ibid., § 634^1-5: Vicarii Orientalium patriarcharum Bulgaris dixerunt: Quando vos illam patriam cepistis, cujus potestatis subdita erat, et utrum Latinos an Graecos sacerdotes habuerit, dicite? Legati Bulgarorum dixerunt: Nos illam patriam a Graecorum potestate armis evicimus, in qua non Latinos sed Graecos saurdoxes reperimus. Vicarii Orientalium responderunt: Si Graecos sacerdotes ibi reperistis, manifestum est quia ex ordinatione Constantinopoleos illa patria fuit.

24

въ една область не е още доказателство, защото различието на езицитѣ не може да разруши църковния редъ, и „апостолскиятъ престолъ", макаръ да е самъ латински, винаги и сега поставя на много мѣста, споредъ населението, гръцки свещеници. На възражението на източнитѣ представители, че бълг. земя е принадлежала на гръцката държава, тѣ сѫ отговорили, че тѣ не отричатъ тоя фактъ, но тукъ не става дума за раздѣление на държави, a за правата на епископскитѣ катедри, които не може да зависятъ отъ измѣнението на държавнитѣ граници [1]. По искане на своитѣ опоненти, тѣ сѫ изложили следнитѣ основания за папската юрисдикция върху България: I. декреталиитѣ на римскитѣ представители показватъ, че отъ старо време римската катедра канонически е държала подъ свое ведомство провинциитѣ Стари и Нови Епиръ, цѣла Тесалия и Дардания, която сега се нарича България, и че, като управлява сега България, тя не е отнела нѣкакво право на Царигр. църква, a само си е възвърнала една своя область, която е била изгубила съ нахлуването на езическитѣ българи въ нея, следъ като сѫщитѣ тия българи сѫ станали християни [2];

1. § cit.^5-9 и § 635.

2. § 636^1-7: Sedes apostolica juxta quod decretalibus sanclissimorum Romanorum praesulum doceri poteritis, utramque Epirum, novam videlicet veteremque totamque Thessaliam atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demonstratur, cujus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupatur, antiquitus canonice ordinavit et obtinuit. Ac per hoc ordinationem, quam tune paganorum Bulgarorum irruptione omiserat, non a Constantinopolitana Ecclesia modo, ut fingitur, abstulit, sed ab his factis ipsa Christianis recepit. Това твърдение не e вѣрно: посоченитѣ провинции — не само Елада и Ахаия, както Hergenröther твърди (op. cit., Il, S. 155), a цѣлия Илирикъ — императоръ Лъвъ Исаврянинъ къмъ 732 г. е отнель отъ папата и ги подчинилъ на царигр. патриархъ (срв. тукъ, стр. 5), което съ общи думи признава и Анастасий Библиотекарь (Praefatio in Syn. oct. Migne, op. cit., t. 129, col. 19BC, 21B). Дардания (днешната скопска область) и Нови Епиръ сѫ били завладѣни отъ българитѣ късно чакъ къмъ половината на IX в., a Стариятъ Епиръ и Тесалия — въ края на X в. Долна Мизия пъкъ и Малка Скития, които най-рано сѫ били завзети отъ българитѣ, и Тракия били включени въ Цариградския диоцезъ още отъ IV вселенски съборь (431) (срв. Правилата на св. Православна църква съ тълкованията имъ, подъ редакцията на свещ. д-ръ Ст. Цамковъ и др., София, 1912 г., 28 прав. на IV всел. съборъ, стр. 634).

Hergenröther разбира, че изброенитѣ отъ папскитѣ пратеници провинции сѫ съставлявали тогавашна България (op. cit., I, s. 154), обаче такъвъ смисъль нѣма текстътъ. Изречението cuius patria ab his Bulgaris Bulgaria nuncupatur синтактично е свързано съ предходното изреч. atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demonstratur. Сѫщо и исторически това не е вѣрно: Тесалия и Стари Епиръ (Янина, Никополъ), както току що отбелязахъ, още не сѫ влизали въ бълг. държава.

25

II. българитѣ, които по силата на международно право си подчинили тази страна и много години (per tot annos) я владѣятъ, сами доброволно сѫ признали папата за свой началникъ и учитель, затова право е нему да се подчиняватъ; III. Римската църква повече отъ три години (ultra triennium) управлява българитѣ, като, по заповѣдь на папа Николая I, нѣкои отъ самитѣ папски пратеници въ събора, [1] както и епископитѣ Павелъ (Популонски), Доминикъ (Тривентски), Леопардъ (Лнконски), Формозъ (Портуйски) и Гримоалдъ сѫ осветили тамъ много църкви и сѫ рѫкоположили много свещеници и поради това тя не бива (non consenquens est) да бѫде лишена отъ придобитото си право безъ съгласието на папата [2]. Източнитѣ представители, очевидно, смѣтайки приведенитѣ доводи за несъстоятелни, сѫ запитали папскитѣ пратеници кое отъ приведенитѣ основания смѣтатъ за по-важно [3], по всѣка вѣроятность, съ намѣрение да оборятъ най-силното имъ доказателство съ исторически факти. Затова тѣ не ще да сѫ споменали отначало прѣсния фактъ за покръстването на кн. Бориса и неговия народъ отъ духовни лица на Царигр. църква. [4] Обаче папскитѣ пратеници, стремейки се да осуетятъ разглеждането на сложения бълг. църк. въпросъ, имъ отговорили оскърбително, че „апостолскиятъ престолъ" не е избралъ тѣхъ по-долнитѣ отъ него за сѫдии

1. Вѣроятно сѫ разбирали еп. Доната и дякона Марина, които въ 836 г. сѫ минали презъ България, за да отидатъ въ Цариградъ (срв. тукъ стр. 9, заб. 2).

2. Vita Adriani, ibid., § 636^8-18.

3. Както и Hergenröther отбелязза (op. cit., II, S. 156, Bern. 27), не е ясенъ тѣхниятъ въпросъ At quem istorum modorum modo dispensare velitis (§ 636^18-19). Ако се преведатъ тѣзи думи „на основание на кое отъ тѣзи права вие искате да владѣете (България)” (М. Соколовъ, цит. съч., стр. 207), то такъвъ въпросъ би билъ излишенъ и безпредметенъ, следъ като папскитѣ пратеници ясно сѫ представили три основания за папската юрисдикция върху България. Hergenröther смѣта за по-вѣроятенъ следния смисълъ: Кое е отъ приведенитѣ правни положения вие сега смѣтате съ значение? (loc. cit.).

4. Необосновано е твърдението на Hergenr., че източнитѣ представители не сѫ могли да опровергаять тѣзи доводи и че не имъ дошло на умъ да се позоватъ на покръстването на България отъ патр. Фотия (op. cit., II, S. 156).

26

по своитѣ работи, защото само той има особено право да сѫди цѣлата църква и е въ състояние да приведе въ своя защита много документи, нито пъкъ е опълномощилъ своитѣ пратеници да се изкажатъ по това дѣло и поради това тѣ го предоставятъ на неговия сѫдъ [1]. „Всѣко ваше мнение — заключили тѣ — се презира отъ него (папата) така лесно, както леко се изказва то" [2]. Източнитѣ представители сѫ противопоставили на папската власть ценностьта на византийската империя, противъ чиито интереси не може да се нареждатъ църковнитѣ работи. Не само защото не признавали главенството на папата и се рѫководѣли отъ древния църковноправенъ принципъ, господствувалъ на Изтокъ и узаконенъ отъ IV всел. съборъ съ 17 пр. и VI всел. съборъ съ 38 пр., споредъ който църковнитѣ области трѣбва да се опредѣлятъ съответно съ гражданскитѣ [3], но и защото папата, отхвърлилъ властьта на Византия, се е свързалъ чрезъ договори съ франкската държава, тѣ сѫ заявили, че е твърде неприлично, папата да има ведомство въ византийската империя и решили: България, като страна, която нѣкога е била подъ гръцка власть и въ която е имало гръцки свещеници, да се върне подъ ведомството на Царигр. църква, отъ която е отпаднала поради езичеството нa новитѣ ѝ владѣтели — българитѣ [4]. Обаче папскитѣ пратеници, викайки, сѫ обявили, че това тѣхно решение е изказано отъ страхъ или за угода и е безъ стойность, докато не се произнесе папата. Следъ това тѣ сѫ врѫчили на патр. Игнатия, който до сега е мълчалъ, писмото на папа Адриана II и го заклели, съгласно съ това писмо на неговия „възстановитель" (restitutoris), да не изпраща въ България свои клирици, a ако има нѣкоя справедива

1. § cit. ^19-23.

2. § 636 ^23-24: a qua (т. е. sede apostolica) omnis vestra sententia tanta facilitate cespicitur quanta levitate profertur.

3. Въ посоченитѣ правила се казва:

4. § 637 ^1-2: Vicarii Orientalium patriarcharum dixerunt: Satis indecens est ut vos, qui Graecorum imperium detrectantes, Francorum foederibus inhaeretis, in regno nostri principis ordinandi jura serventis. Quapropter Bulgarorum patriam, quam ex Graecorum potestate dudum fuisse et Graecos sacerdotes habuisse comperimus, sanctae Ecclesiae Constantinopolitanae, a qua per paganismum recesserat, nunc per Christianisrnum restitui judicamus.

27

жалба, да я представи на своята „възстановителка" (restitutrici), Римската църква [1]. Макаръ и да билъ много пѫти поканенъ да прочете папското писмо патр. Игнатий е отказалъ да стори това (licet magnopere monitus eam legere distulisset) [2] и съ пълно съзнание на своитѣ права е отговорилъ: „Далечъ да бѫде отъ мене да се вплитамъ въ предприятия противъ достойнството св. апостолско седалище азъ, който не съмъ нито толкова младъ, че да може да ми се отнеме нѣщо скришомъ, нито толкова изумѣлъ старецъ, че самъ да пренебрегвамъ това, що трѣбва да порицавамъ y другитѣ", сир. нѣма намѣрение да отнима чуждото, но и не ще остѫпи своето [3]. Не се знае дали съ останали доволни папскитѣ пратеници отъ тоя двусмисленъ отговоръ на патр. Игнатия, но, споредъ извора, съ това се свършило заседанието [4]. Макаръ и не открито, поради току Що оказаната му услуга отъ папата, и патр. Игнатий, както показва изобщо неговата политика къмъ България, е сподѣлялъ [5] и не могълъ да не сподѣля гледището на източнитѣ представители, което се опредѣляло отъ политиката на имп. Василия I и отъ интереситѣ на цариградския престолъ.

Може да се мисли, че папскитѣ пратеници сѫ разбрали патр. Игнатия въ благоприятенъ за Римъ смисълъ [6], обаче на това събрание ясно се очертали два различни църковноправни вьзгледа, две противоположни половини въ християнската Църква — източна (четиритѣ патриаршии) и западна (Римската църква и другитѣ подчинени ней областни църкви). Бълг. църковенъ въпросъ е подкопалъ току що постигнатото единение между Римската и Царигр. църкви до такава степень, тѣ все повече се отдалечавали, до като близо следъ два вѣка окончателно се раздѣлили. Разрешението на тоя въпросъ е било едно обстоятелство, което, между другитѣ причини [7], е

1. § cit. ^5-14.

2. § cit. ^14-15; Срв. по-горе, стр. 16, заб. 3 и стр. 21.

3. § cit. ^15-17: Αbsit a me ut ego his praesumptionibus contra decorem snctae sedis apostolicae implicer, qui nec ita juveniler ago, ut mihi subrip valeat, nec ita senililer deliro, ut quod in aliis reprehendere debeo, ipse оmittam.

4. cit. ^17-18. Hoc fine collocutio illa finita est.

5. Срв. Χρισοστόμου Παπαδοπούλου, Τὸ πρωτεῖον τοῦ ἐπισκόπου Ῥώμης, σελ. 150, 155.

6. Срв. тукъ, стр. 29—30.

7. Вж. Hefele, op. cit., IV, S. 445.

28

благоприятствувало да се притѫпява борбата между Игнатиевата и Фотиевата партии, [1] понеже и дветѣ страни сѫ поддържали еднакви становища по тоя въпросъ. Императоръ Василий I е могълъ вече да помисли за тѣхното помирение. Още до като билъ живъ Игнатий, той е освободилъ Фотия отъ заточение (17.XI. 876) и го назначилъ за възпитатель на своитѣ синове Константинъ и Левъ, после и на по-малкитѣ си деца Александъръ и Стефанъ [2], a следъ смъртьта на Игнатия (23.X. 877), го възстановилъ на патриаршеския престолъ [3] не само заради неговия голѣмъ наученъ авторитетъ, но и заради това, че билъ смѣлъ и енергиченъ борецъ срещу папскитѣ претенции [4].

Hs е известно, дали, споредъ приетия редъ, билъ съставенъ протоколъ съ опредѣлено решение по бълг. църковенъ въпросъ [5], но на бълг. пратеници било дадено писмо на гръцки

1. Срв. М. Соколовъ, цит. съч., стр. 208. Hergenröther (op. cit., ILS. 266) право казва, че принципиалната отначало борба между дветѣ партии се превърнала съ течение на времето въ неостра, едва ли не остарѣла разпра за личности (op. cit., II, S. 266). Сѫщо и, споредъ Hefele, тя била „blos persönlich" (op. cit., IV, S. 445).

2. Theoph. Contin., p. 276^18-22—277⁴; 353^2-4; срв. Hergenr., p. cit.

3. Theoph. Contin,, p. 276^16-18; Hergenröther, op. cit., II, S. 285, 308, вж. и стр. 291; Hefele, op. cit., IV, S. 419, 450.

4. Срв. Hergenr., op. cit., II, S. 266; Лебедевъ, цит. съч., стр. 228-229.

5. Авторътъ на Vita Adriani, дето се предаватъ пренията въ това събрание, не съобщава своя изворъ (протоколъ на заседанието ли или пъкъ сведекия на папскитѣ пратеници). Трѣбва да се отбележи, че за деянията на „VIII всел. съборъ" Анастасий Библиотекарь казва, че ги предава точно споредъ тѣхния оригиналъ. Затова той предупреждава читателитѣ, че ако въ гръцкия кодексъ за сѫщия съборъ е добавено нѣщо относно българския диоцезъ или други страни, то е измислица. (Praefatio, Migne, op. cit., t. 129, col. 23: Itaque quidquid in Latino actionurr octavae synedi codice reperitur, ab omni est fuco falsitatis extraneum; quidquid vero amplius sive de dioecesi Vulgarica, sive aliunde in Graeco ejusdem synodi codice forsitan invenietur, totum est mendacii venenis infectum). Той обяснява, че разискването относно бълг. земя предъ императора, замѣстницитѣ и бълг. пратеници е станало, следъ като се е свършилъ съборътъ (приготвени били актоветѣ съ 27-тѣ правила и вѣроопредѣлението въ петъ екземпляри, скрепени съ подписитѣ на съборнитѣ членове и съ печати и предадени по единъ екземпляръ на патр. представители за отдѣлнитѣ патриаршии) (ibid., col. 23—24: Denique disceptatio, quam coram imperatore, vicariis et Vulgaribus, tanturn super Vulgarum terra supra fuisse significavimus actam, post synodum consummatum, canonesque in viginti prolatos et septem tantum capitulis atque terminum fidei depromptum, et omnia haec in quinque codicibus scripta sive compacta, et omnium subscriptionibus roborata, sed et ipsos codices plumbea bulla munitos, atque sigilatim loci servatoribus traditos, patriarchalibus secibus deferendos, effecta est).

29

съ съдържание, че представителитѣ на източнитѣ патриарси като арбитри между римскитѣ представители и патр. Игнатия. сѫ решили България да се подчинява на Царигр. църква [1]. Това писмо ще да е било подписано или отъ императора, или отъ патр. Игнатия и източнитѣ представители [2], но не и отъ папскитѣ пратеници, които, споредъ биографа на папа Адрианъ II, сѫ подържали твърдо римското становище до свършека на заседанието и решително сѫ заявявали, че не сѫ опълномощени отъ папата да разискватъ по тоя въпросъ. Наистина, преди да заминатъ папскитѣ пратеници за Римъ, имп. Василий имъ далъ гощавка и скѫпи дарове и по негова заповѣдь спатариятъ Теодосий ги придружилъ до Драчъ. Обаче, мисля, че тази императорска любезность не може да се смѣта като следствие на това, че папскитѣ пратеници най-после се съгласили съ решението на източнитѣ представители и сѫ подписали писмото, което било врѫчено на бълг. пратеници [3]. И да не е билъ поставенъ на разглеждане бълг. църковенъ въпросъ, дворецътъ щѣлъ да изрази къмъ папскитѣ пратеници тази дипломатическа учтивость, следъ свършването на събора и преди заминаването имъ въ Римъ. Такъвъ характерь трѣбва да се приписва на тоя актъ още повече, защото императорътъ го извършилъ, макаръ че билъ неразположенъ къмъ папскитѣ пратеници [4]. Ако казаното писмо е било подписано

1. Ibid., col. 21AB: excepto quod datum est missis Vulgarorum quodarn scriptum Graecis verbis et litteris exa-atum, continens quasi loci servatores Orientis inter loci servatores Romanos et patriarcham Ignatium arbitros existentes, judicaverint, Vulgarorum patriam quae in Illyrico constia est dioecesi Constantinopolitanae subjiciendam . . .

2. Hergenröther мисли, че дадениятъ на българитѣ документъ (Aktenstück) не е изхождалъ направо отъ изт. представители (op. cit., II, S. 158, Bem. 35), но не привежда никакво основание.

3. В. Н. Златарски, цит. съч., т. I, ч. 2, стр. 141.

4. Следъ изложението си за събранието по бълг. въпросъ, авторътъ на Vita Adriani бележи: Sed imperialis commotio, licet spem fronte simularet, augmentum suscepit (но императорското вълнение се усили, макаръ че на лице даваше надежда) (Migne, op. cit., t. 128, p. 1393/1394, § 638¹). Следъ това той веднага съобщава, че при все това (tamen) императорътъ ги почестилъ съ обѣдъ и дарове, но отъ Драчъ, докѫдето ги придружавалъ спатариятъ Теодосий, тѣ били отпустнати безъ никакви предпазителни мѣрки (negligenterque sine ulla provisione dimissi), поради което въ морето били пленени и обрани отъ славяни. (§ cit. ^2-4). Срв. Hergenröther, op. cit., I, S. 157.

30

отъ папскитѣ пратеници, то въ него би се казвало, че решението било взето не само отъ източнитѣ представители, a отъ цѣлото събрание (папскитѣ пратеници, източнитѣ представители и патр. Игнатий) [1]. Въ изворитѣ (Vita Adriani и Praefatio Anast. Biblioth. in Syn. VIII) нѣма нито намекъ за нѣкаква помирителна формула, приета отъ папскитѣ пратеници. Напротивъ, въ Vita Adriani се забелязва тенденция папскитѣ пратеници да бѫдатъ запазени отъ всѣко нарекание заради неблагоприятното за Римъ решение на бълг. църковенъ въпросъ, a между това се хвърля обвинение върху еп. Гримоалда [2]. Ако дяконъ Маринъ е извършилъ измѣна къмъ своята Църква, той не би се ползувалъ въ Римъ съ такова довѣрие, че да бѫде избранъ за папа следъ Иоана VIII. Отъ съобщението на Анаст. Библиотекарь не явствува, че самитѣ папски пратеници сѫ видѣли това писмо или сѫ узнали за него още въ Цариградъ. Самъ Анаст. Библиотекарь не го е видѣлъ, а чулъ за него, както личи отъ обстоятелството, че той говори като за нѣщо неизвестно, загадъчно : „гърцитѣ дадоха на бълг. пратеници нѣкакво писмо, написано съ гръцки думи и букви, съдържаще ужъ. . .”

Това писмо показва, че въ Цариградъ не сѫ сподѣляли теорията за папското главенство и упорито сѫ подържали идеята за пентархията. Специалното събрание по бълг. църковенъ въпросъ е било смѣтнато за законно и решението на източнитѣ представители, прието мълкомъ и отъ царигр. патриархъ, за мѣродавно и отъ формално гледище (мнозинството — 4 срещу 1 — въ събранието било за това решение), и по сѫщество (източнитѣ представитеяи били смѣтани за арбитри между дветѣ спорещи страни —

1. Поради това обстоятелство трѣбва да се мисли, че на това заседание не е било формулирано общо решение, a само изт. представители сѫ изказали сѫждение. Импер. Василий, предвиждайки лошия край отъ пренията, е вдигналъ заседанието следъ дипломатичния отговорь на патр. Игнатия, като оставилъ всѣка страна съ своето убеждение, a самъ се държалъ по въпроса привидно неутраленъ. Папскитѣ пратеници, ще да сѫ останали съ убеждението, че не се е взело окончателно решение, и съ надежда, че патр. Игнатий и импер. Василий не ще нарушать току що постигнатия въ събора миръ съ Римъ.

2. Вж. по-доле, стр. 34.

31

Римската и Царигр. църкви). A понеже въ специалното събрание имало представители на петьтѣ патриаршии, отъ които се е състояла Вселенската църква, то въ Цариградъ и въ България сѫ смѣтали, че неговото решение е дѣло на самия цариградски съборъ. Така основитѣ на Българската църква били поставени отъ Източната, сир. Православната Църква, до колкото нейната законодателна воля могла да се изрази при тогавашнитѣ условия [1].

1. Анастасий Библиотекарь се стреми да омаловажи това решение, понеже: 1) не е билъ свободенъ входътъ въ заседателната зала, допускани били само ония, на които позволѣлъ императорътъ или патриархътъ; 2) представителитѣ били така наредени, че това, което римскитѣ пратеници защищавали, не сѫ разбирали нито източнитѣ представители, нито българскитѣ пратеници и обратно — това, що казвали източнитѣ представители, не сѫ схващали нито римскитѣ, нито българскитѣ пратеници; 3) имало само единъ преводачъ, който не е смѣелъ да предаава на българитѣ думитѣ на римскитѣ и източнитѣ представители иначе, освенъ както му е заповѣдвалъ императорътъ (Praef., Migne, op. cit., col. 21A: nisi unus imperatoris interpres, qui nec Romanorum, nec Orientalium loci servatorum voces aliter audebat edere, nisi ut jam imperator ad subversionem Vulgarorum imperaverat). Hergenröther, напълно вѣрвайки на Анаст. Библиот., смѣта това събрание за нередовно (срв. тукъ, стр. 21-22, заб. 5), защото докато новиятъ Римъ е намѣрилъ защитиици (Wortführer) въ изт. представители, папскитѣ пратеници били принудени да защитятъ папскитѣ права почти неподготвени, слабо знаели гръцки и не били снабдени съ необходимия преводачь (op. cit., II, S. 151). Преди всичко самото изложение на пренията въ Vita Adriani въ диалогична форма, макаръ че, може би, не е напълно точно, показва, че тритѣ страни (римскитѣ, източнитѣ и бълг. представители) добре сѫ се разбирали — всѣка страна е отговаряла точно на зададения ѝ въпросъ или на направеното възражение (вж. часть отъ това изложение въ руски преводъ у Гильфердинга, Собр. съчин., I, стр. 56 и изцѣло y M. Соколовъ, цит. съч., стр. 204—208; въ бълг. прев. y В. Н. Златарски, цит. съч., т. I, ч a стр. 153—139). Както Анаст. Библиот. разправя, императорътъ се бъркалъ въ работата на преводача само, когато последниятъ е превеждалъ на български думитѣ на римскитѣ и изт. представители. Дори той да не е превеждалъ точно, бълг. отговори по съдържание съответствували на запитванията на римскитѣ и източнитѣ представители. Най-после, както проф. Златарски бележи (цит. съч., стр. 804), едва ли може да се допустне, че боляринътъ Петъръ, който нѣколко пѫти е ходилъ въ Римъ, съвсемъ не е разбиралъ латински. Бълг. пратеници ще да сѫ знаели гръцки, понеже тоя езикъ отдавна се употрѣбявалъ въ българския дворецъ за официални цели, както свидетелствуватъ каменнитѣ надписи на Омортага, Маламира, Пресиана и Бориса. Що се отнася до защитата на папскитѣ делегати, дори да допустнемъ, че не сѫ били предварително подготвени, тѣ не биха могли да кажатъ сѫществено повече отъ туй, що сѫ казали, защото цѣлата аргументация на папата за своето право върху България се основавала на историческия фактъ, че е сѫществувалънеговъ викариятъ въ Илирика отъ V в. — 30-тѣ години на VIII в..

Значението на събранието по бълг. църк. въпрось може да се оспорва и отъ правосл. богослови (вж. Лебедевъ, цит. съч., стр. 139-141; Χρις. Παπαδοπούλου, op. cit., p. 152) съ това, че двамата източни представители — тирскиятъ митрополитъ Тома и иерусалимскиятъ пресвитеръ-сингелъ Илия не сѫ били формално опълномощени отъ своитѣ патриаршии да ги представляватъ въ царигр. съборъ, макаръ, че последниятъ ги призналъ за законни (вж. Anast. Biblioth., Interpraet. Syn. VIII gener., op. cit., col. 34D—35A, col. 35CD). Тѣ сѫ били дошли въ Цариградъ за освобождение на сарацински пленници. Само александр. представитель архидяконъ Иосифъ, който се явилъ чакъ на IX засед. на сьбора е ималъ пълномощно отъ своя патр. Михаилъ (Migne, op. cit., t. 129, col. 133B). Обаче, въ Цариградъ още отъ края на VIII в. почнали да си служатъ съ фикцията, че клирици на източнитѣ патриаршии, изпратени въ Цариградъ за освобождение на пленници и др. цели, могатъ да представляватъ своитѣ патриаршии въ църковнитѣ събори. Това се наложило, понеже мухамеданскитѣ господари въ Сирия, Палестина и Египетъ сѫ прѣчили да има редовни сношения между тамошнитѣ църкви (Антиох., Иерусалим., Александр.) и Цариградската (вж. повече y Hergenrölher, op. cit., II, S. 62—63). При такива фиктивни представители, разбира ce, не може да се смѣта речемиять царигр. съборъ за вселенски толкозъ повече, че не се е занималъ съ нѣкакъвъ догматически споръ (срв. по-горе стр. 21—22, заб. 5). Но понеже сѫждението на антиох. и иерусал. представители по бълг. църк. въпросъ не е било оспорвано после отъ съответнитѣ имъ църкви (царигр. църковенъ съборъ отъ 879 г. не се е съгласилъ да го пререшава въпрѣки енергичното настояване на римския пратеникъ Петъръ, (Hergenr., op. cit., S. 475, 476—477; Hefele, op. cit., IV, S. 470), може да се смѣта, че на извънредното заседание отъ 4. III. 870 г. е билъ изразенъ и гласътъ на тѣзи две патриаршии и че царигр. съборъ отъ 879 год. косвено е подтвърдилъ решението по бълг. църк. въпросъ.

32

Вѣроятно, още въ 870 г. патр. Игнатий е рѫкоположилъ за „архиепископъ" на България [1] Иосифа [2], който е заминалъ

1. Въ писмото си отъ 10. XI 871 г. до имп. Василия I папа Аарианъ II осѫжда последния, че съ негова подкрепа (favore vestro) патр. Игнатий се е осмѣлилъ да рѫкоположи „настоятель" за българската земя (in Bulgarorum regione consecrare praesumpsit antistitern) (Migne, op. cit., t. 122, col. 131C). Този първоиерархъ на България, който въ 871 г. вече е действувалъ, билъ архиепископъ: такъвъ го нарича папа Иоанъ VIII въ писмото си отъ 872/873 г. до хърватския князъ Домагой (qui — Ignatius — . . . illuc quemdam scismaticum sub nomine archiepiscopi destinavit) (Starine, XII. стр. 212, № 2).

2. Единствениятъ изворъ, отъ който узнаваме за името на първия бълг. архиепископъ, е разказътъ намиращъ се въ единъ прологъ (рѫкоп. отъ XIV в.) на библиотеката на Троицко-Сергиевата Лавра (до Москва). Тамъ българинътъ Георгий съобщава, че бълг. князъ Борисъ, следъ като се покръстилъ съ име Михаилъ, сѫщо и

(Хр. Лопаревъ, Памятники древней письменосги № 100, С. Петербургъ, 1894, стр. 19). Срв. М. Дриновъ, цит. тр., Съчинения, II, стр. 30; Голубинскій, цит. съч., 34 и 356, заб. 63; К. Иречекъ, цит съч., стр. 108; Правоглавная энциклопедія под. ред. H. Н. Глубоковскаго, т. VII, С. Петербургъ. 1906 г., кол. 380—381 (стат. на И. С. П-въ). Проф. Златарски обаче приема, че Иосифъ, тъждественъ съ Иосифа Нови изповѣдникъ, споменаванъ въ Синодика на царь Борила непосрѣдно преди преславскитѣ патриарси, не е билъ първиятъ бълг. архиепископъ, a е действувалъ „непосрѣдно преди и следъ свикването на преславския съборъ въ 893 г.", защото ако Иосифъ е билъ първиятъ бълг. архиепископъ, то би излѣзло, че той е управлявалъ около 50 г. (870—918) — твърде дълъгъ периодъ и 2) въ „Чудо св. Георгія о болгаринѣ" се говори, че кн. Борисъ е довелъ архиепископа Иосифа, сир. билъ избранъ съ негово съгласие. (Бълг. архиепископи-патриарси презъ първото царство, Известия на Истор. дружество въ София, VI, 1924 г. стр. 51 и 54; Ист. на бълг. държава, т. I, ч. 2, стр. 252, заб. 1 и стр. 261). По-вѣроятно ми се вижда, че Иосифъ Нови изповѣдникъ е царигр. патр. Иосифъ (1.I. 1268—V. 1275 и 31.XII. 1282—III. 1283), борецъ срещу унията, сключена въ 1274 г. отъ импер. Михаихъ Палеологъ и страдалецъ за православната вѣра, чествуванъ отъ Правосл. църква като светецъ на 30 октомврий (ст. ст.) (срв. Ю. Трифуновъ, Училищенъ прегледъ, година XXVI, книга 5—6, София, стр. 882—885). Дори да приемемъ, че Иосифъ Нови изповѣдникъ билъ бълг. архиепископъ, пакъ може да се подържа, че той е билъ първиятъ архиепископъ. 50-годишно архиерейство не е невъзможно: Зосима е действувалъ около 60 години (1686—1746 или 1747) като сисан. митрополитъ и охр. архиепископъ (моята Истор. на Охр. архиеп.-патриаршия, стр. 248 и 551); Иосифъ — около 46 години като прѣсп. епископъ, корч. митрополитъ и охридски архиепископъ (1706—1746) (ibid., стр. 207, 228, 243); варненскиятъ митрополитъ Симеонъ — вече 60 години (1872—1932). Първиятъ преславски патриархъ Леонтий, споменаванъ въ царь Бориловия синодикъ, е могълъ да бѫде бълг. архиепископъ преди да стане бълг. патриархъ, както напр. първиятъ московски патриархъ Иовъ до достигането на тоя чинъ билъ московски митрополитъ, въ ново време сръбскиятъ патриархъ Димитрий бѣ бѣлградски митрополитъ, Ромънскиятъ патриархъ Миронъ — букурещки митрополитъ, еладскиятъ архиепископъ — атински митрополитъ. Така че възможно е било и архиеп. Иосифъ да е управлявалъ 20—40 години или по-малко и вторъ архиепископъ да е билъ Леонтий, провъзласенъ за патриархъ къмъ г. Глаголътъ „приведъ” сочи, че архиеп. Иосифъ е дошълъ отвънъ. Ако е билъ избранъ отъ бълг. епископи съ съгласието на кн. Бориса, той, несъмнено, би билъ до тогава епархийски епископъ въ България, и съобщительтъ щѣлъ да каже не, че билъ доведенъ, a че билъ поставенъ отъ Бориса. Довеждането на архиеп. Иосифа не отрича участието на Царигр. патриархъ a указва само на това, че Борисъ се е съгласилъ съ това назначение.

He е известно какъвъ чинъ е ималъ Иосифъ, преди да стане бълг. архиепископъ. Нѣколко членове на царигр. съборъ сѫ носили това име: алекс. представитель и епископитѣ палейски (Palaeorun), авентийски (Aventium), анкорски (Anchorum), берски (Berrae) (Migne, op. cit., I Щ col. 83A, 101A, 119C, 131B, 176A, 179B, 181B). Дали не е билъ избранъ нѣкой отъ тѣхъ?

Гильфердингь е приелъ съобщението на Барония, които самъ се съмнява въ достовѣрностьта му, че първиятъ бълг. архиепископъ билъ Теофилактъ (Собран. сочин., I, стр. 57). За невѣрностьта на това мнение Голубинскій, цит. съч, стр. 256—257, заб. 66. — Твърдението на Hergenröther, че още презъ IX в. Охридъ билъ седалище на бълг. духовенъ началникъ, е произволно: положително се знае, че Охридъ е станалъ главенъ църковенъ центъръ чакъ като столица на царь Самуила.

33

въ България съ епископи и монаси [1]. Както въ 866 г., щомъ пристигнало латинското духовенство, гръцкото било отстранено,

1. Вж. цитата тукъ, стр. 15, заб. 2. Следъ това сѫщиятъ разказва:

34

тъй и сега станало обратното. Латинскиятъ епископъ Гримоалдъ съ своитѣ свещеници се върналъ въ Римъ съ многобройни дарове, безъ да чака заповѣдь отъ папата, комуто предалъ дълго писмо (magnum epistolae volumen), което князъ Борисъ изпратилъ за оправдание на своето действие съ „обмисленото решение на председателствуващитѣ събора" (цариградския) [1]. Изворитѣ не говорятъ еднакво, какъ е напустналъ България еп. Гримоалдъ: доброволно или по насилие. Самъ той е казвалъ въ Римъ, че българитѣ сѫ го изгонили [2]. И папа Адрианъ II въ писмото си до Игнатия говори сѫщото, като го обвинява, че той е заповѣдалъ да бѫде позорно изгонено римското духовенство изъ България [3]. Обаче Гримоалдовитѣ свещеници сѫ твърдѣли, че не сѫ били изгонени нито отъ гърци, нито отъ българи, a били излъгани отъ своя епископъ [4]. Самъ авторътъ на Vita Adriani не се заема да изследва тѣзи противоречиви съобщения, но допуска взаимна измѣна (mutuae proditionis) [5]. Подчертавайки, че еп. Гримоалдъ се е върналъ въ Римъ твърде богатъ [6] и че въ писмото на Бориса не се говорѣло за изгонването му [7], той смѣта тоя епископъ за главенъ виновникъ. Като съпоставимъ тѣзи известия, най-вѣроятно ми се вижда, че Борисъ е дарилъ богато Гримоалда и, възъ основа на царигр. решение, вежливо му далъ да разбере, че трѣбва вече да напустне България. Нѣмайки смѣлость да приеме единъ конфликтъ съ строгия бълг. господарь, Гримоалдъ е намѣрилъ за благоразумно да напустне своевременно

1. Vita Adriani, Migne, op. cit., t. 128, p. 1395/1396, § 640^6-10. Писмото e съдържало лекомислени доводи (frivolis allegationibus). Може да се мисли, че то е било писмото, изпратено на Бориса отъ Цариградъ по бълг. църк. въпросъ. Обаче въ извора се казва, че въ него не се твърдѣло за изгонването на еп. Гримоалда (вж. следв. забел.). Ще рече, то е било писмото на самия Борисъ, който е мотивиралъ обстойно извършената църковна промѣна въ държавата му, като ще да е представилъ и съдържанието на царигр. писмо.

2. Quia episcopus a Bulgaris expulsum epistola tacente se asserit (§ cit. ¹¹).

3. Migne, op. cit., t. 122, col. 1311.

4. et presbyteri non se puisos a Graecis vel Bulgaris, sed ab episcopo circumventos (§ cit. ^11-12).

5. § cit. ¹².

6. § cit. ^8-9: Romam ditissimus remeavit.

7. Вж. тукъ c. стр., забел. 2.

35

бълг. земя, като казалъ на подведомственитѣ си свещеници, че така е решилъ царигр. VIII всел. съборъ. Дори да е повѣрвалъ на бълг. твърдение, че този съборъ е връщалъ България на царигр. патриархъ, той по силата на църковната дисциплина трѣбвало да чака заповѣдь отъ своя началникъ — папата. Макаръ да е подържалъ официално, че латинското духовенство било изгонено, и папа Адрианъ II ще да се е съмнявалъ въ честностьта на Гримоалда: следъ връщането си въ Римъ последниятъ не се споменава вече [1].

Нѣма никакви известия, какви права е ималъ бълг. архиепископъ. Ако се сѫди по устройството на Източната църква, той билъ единъ подчиненъ на цариградския патриархъ епархийски началникъ съ подведомствени епископи и вѫтрешно самоуправление, както, напр., тогавашнитѣ митрополити на Цариградската църква въ Балк. полуостровъ ираклийски (въ Източна Тракия), одрински, траянополски, пловдивски, филипийски (въ Източна Македония), солунски, драчки, навпактски, лариски, атински, коринтски, патраски. [2] Епископитѣ сѫ го избирали,

1. Hergenröther, II, S. 150.

2. Вж. H. Geizer, Ungedruckte und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitiae episcopatuum, München, 1901,

Този епархийски списъкъ се приписва на импер. Левъ Мѫдри (886—911) (ibid., S. 560). Въ деянията на царигр. съборъ отъ 869/870 г. солунскиятъ кириархъ се е подписалъ архиепископъ (Theodorus ... archiepiscopus Thessalonicae) (Migne, op. cit., t. 129, col. 177B), и въ текста на тия документи два пѫти е означенъ архиепископъ (ibid., col. 120B, 148B), a веднажъ — митрополитъ, може би подъ влияние на това, че се споменава между митрополититѣ (ibid., col. 131B), обаче въ речения списъкъ той е митрополитъ. Това обстоятелство говори, че списъкътъ билъ съставенъ следъ тоя съборъ, дори следъ 879 г., понеже въ царигр. съборъ отъ тая година сѫщиятъ Теодоръ Солунски е заемалъ мѣсто (последно) между архиепископитѣ (Hergenr., op. cit., II, S. 459 и 522, Bern. 33). Трѣбва да се отбележи, обаче, че въ списъка не се споменава бълг. архиепископъ, нито пъкъ епархия отъ Западна Македония, Срѣдна Албания, Моравско, Западна и Северна България, Добруджа, когато въ м. априлъ 878 г. се явява епископъ въ Бѣлградъ (писмо на папа Иоанъ VIII до кн. Бориса, Migne, op. cit., t. 126, col. 760B), въ 879 г. епарх. архиереи въ Охридъ, Морава (присѫтствували сѫ въ царигр. съборъ отъ с. г.) (Hergenröther, op. cit., S. 461, Bem. 102; Голубинскій, цит. съч., стр. 34 и 59); въ Велика-Дебрица (отъ 893 г.), а, вѣроятно, имало катедри въ Срѣдецъ и Брѣгалнишко. Това не може да се обясни иначе, освенъ съ обстоятелството, че тѣзи неспоменати области сѫ влизали въ България и съставлявали другъ независимъ църковенъ диоцезъ — на Бълг. патриаршия. Трѣбва да се заключи, че списъкътъ билъ съставенъ следъ признаването на бълг. патриархъ отъ Византия въ началото на царуването на Петра (927—969), но не по-късно отъ Константина Порфирородни († 959) (срв. Gelzer, пос. стр.).

36

a ще да го утвърѫдавалъ и рѫкополагалъ царигр. патриархъ, съгласно съ 28 правило на IV вселенски съборъ. [1] На патриарха е принадлежала и върховната сѫдебна власть надъ бълг. епископатъ, съгласно съ 9 и 17 пр. на IV всел. съборъ. [2] Съ епископитѣ си той ще да е образувалъ съборъ или синодъ за управление на повѣрената му църковна область, съгласно съ 34 и 37 ап. правила, 2 пр. на II всел. съборъ и 19 пр. на IV всел. съборъ. [3] Споредъ практиката на Царигр. патриаршия, той би трѣбвало да се нарича митрополитъ, защото подведомственитѣ ѝ архиепископи сѫ управлявали епархии, по-малки отъ тия на митрополититѣ, и затова последнитѣ сѫ имали предимство на честь. Съгласно съ това Цариградската църква е наричала митрополити зависимитѣ отъ нея църковни предстоятели на Русия (въ Киевъ и Москва), Влашко, Молдава, Сърбия (въ ново време въ Бѣлградъ). Предстоятельтъ на Бълг. църква билъ нареченъ архиепископъ, a не митрополитъ, по всѣка вѣроятность, защото сами българитѣ сѫ искали архиеписколъ отъ Римъ и Цариградъ, [4] пъкъ и Византия е смѣтала това за по-изгодно: титлата „архиепископъ" е съдържала понятие за иерархъ, по-доленъ отъ митрополитъ, следов., по-зависимъ отъ патриарха и изобщо идеята, че Цариградъ въ духовно отношение е митрополия на България. Може би, българитѣ сѫ разбирали такъвъ архиепископъ, какъвто имъ обещавалъ папа Николай I, като галския или германския, сир. автономенъ (да бѫде избиранъ и рѫкополаганъ отъ своитѣ епископи, a само утвърѫдаванъ отъ папата чрезъ получаване палиумъ). Обаче трудно е да се допустне, че въ Цариградъ сѫ сподѣляли официално това схващане, [5] което не е съответствувало

1. Правилата на Св. Прав. църква, I, стр. 634. Срв. Еп. Никодимъ Милашъ, Православно църковмо право, стр. 327.

2. Правилата на св. прав. църхва, I, стр. 547—548, 590—591.

3. ibid., стр. 38, 110, 378, 601. Срв. Еп. Н. Милашъ, цит. съч., стр. 323.

4. Срв. Голубинскій, цит. съч., стр. 251—256.

5. Да се мисли, че бълг. архиепископъ по права не е билъ обикновенъ митрополитъ (В. Н. Златарски, цит. съч., стр. 117—148, заб. 1), нѣма ясни указания. Съвсемъ пъкъ не може да се подържа, че той билъ автокефаленъ, както е склоненъ да мисли лъвовскиятъ професоръ В. Заикинъ (вж. неговата рецензия за моето съч. „Ист. на Охр. архиепископия", т. I, въ Revue d'Histoire du Droit, 1931, t. II, f. 2—3, p. 329). Antistites (надзиратель, предстоятель, както папа Адрианъ II го нарича) съответствува на гръцката дума προστάτης, която се употрѣбявала и за епарх. архиереи (вж. Визант. Временикъ, XIII, прил. № 1, стр. 131¹⁰; Αρχιμ. Καλλιν. Δελικάνη, Πατριαρχικὰ ἔγγραφα, III, ἐν Κ/λει, 1905, σελ. 885, № 1551; Gelzer, der Patr. v. Achrida, Leipzig, 1902, S. 45, Urk. II²; S. 46, Urk. III³: S. 56, Urk. XIV²; S. 59, Urk. XVI³ и др.) или на προϊστάμενος (Δελικάνη, ibid., № 1568). Bъ второто заседание на царигр. съборъ отъ 879 г. папскиятъ пратеникъ Петъръ е поискалъ отъ патр. Фотия да не праща вече въ България нито палиумъ, сир. омофоръ, нито да рѫкополага духовни лица за тази страна. Фотий е отговорилъ, че макаръ и да е могълъ да си послужи съ правото си и съ примѣра на другитѣ (предшественика си ?), той не е изпращалъ палиумъ въ България и не е рѫкополагалъ за тамъ духовни лица, нито преди, нито сега (Hergenröther, op. cit., II. S. 476, Bem. 63 и 64); вж. и инструкцията на папа Йоанъ VIII отъ 879 г. до пратеницитѣ му въ Цариградъ епископитѣ Павелъ и Евгений и кардиналъ пресвитеръ Петъръ (Migne, op. cit., t. 126, col. 869B); писмото на сѫщия до патр. Фотия (Ibid., col. 872АВ). Палиумъ не е пращалъ въ България не само Фотий, a и Игнатий, защото въ Източната църква не се е практикувалъ този римски обйчай: всѣки епископъ е носѣлъ омофоръ (срв. А. П. Лебедевъ, цит. съч., стр. 255). Обаче, ако и да е заявилъ, че не е рѫкополагалъ духовни лица за България, Фотий не е отрекълъ, че това е право на царигр. патриархъ, и не е обещалъ, че въ бѫдеще не ще го прилага. Казвайки, че въ името на любовьта и мира е готовъ да подари на приятелитѣ си своитѣ права, той е поставилъ условие: „до колкото това зависи отъ насъ и не се нарушаватъ древнитѣ постановления"

(Hergenröther, S. zit., Bem. 65) и, споредъ отговора на събора, ако не е противъ волята на императора (ibid., S. 477, 484; Лебедевъ, цит. съч., стр. 256, 264). Тѣзи изявления даватъ основание да се заключи, че въ Византия сѫ разбирали юрисдикцията на царигр. патриархъ надъ България въ смисълъ не само да поставя архиепископъ, но и епарх. епископи. И въ Римъ сѫ смѣтали, че зависимостьта на България отъ Царигр. църква е реална, a не номинална, та папа Иоанъ VIII въ 878 г. е писалъ на патриарха Игнатия да извика отъ България подчиненитѣ му епископи и изобщо духовни лица (Migne, op. cit., t. 126, col. 764B: omnes quos vel tu, vel episcopi tui consecrasse in aliquo gradu putantur Ecclesiae, a totius regionis bulgaricae terminis non eduxeris...); сѫщо и въ 879 г. на царигр. клиръ да му се вьрне бълг. диоцезъ (ibid., col. 866 B).

37

на строя и управлението на Царигр. патриаршия. Наистина, по силата на идеята за икономията, правѣли се изключения, но за отдалечени страни и при затруднени пѫтни съобщения. [1]

1. Въ 1371 г. царигр. патр. Филотей е далъ право на рѫкоположения отъ него галички митрополить Антоний да рѫкополага епископи съвмѣстно съ унгровлашкия митрополитъ (Miklosich et Müller, Meta Patriarhatus Constantinopolitani, t. I, p. 578). Царигр. патриархъ късно e позволилъ, киевскиятъ митрополитъ да бѫде рѫкополагань отъ подведомственитѣ му епископи (Jeеceвиje Поповић, Опћа црквена историја, II, прев. ђак. M. Стојков, Срем. Карловци, 1912 г., стр. 46); охридскиять архиепископъ Доротей — въ 1466 г. молдавскиятъ митрополитъ (вж. моята История на Охр. архиеп.-патриаршия, стр. 15-16). Следъ като Унгровлахия се върнала подъ ведомството на Царигр. църква (XVI в.), отначало нейниятъ митрополитъ, както и при първото ѝ подчинение (XIV в.) (Mikl. et Müller, op. cit., I, p. 383—385, 386—388, 532—533, 535—536), билъ избиранъ отъ царигр. Синодъ (Ἀρχιμ. Καλλ. Δελικάνη, πατριαρχικα ἔγγραφα, III, № 160 отъ 1648 г., №№ 162 и 163 отъ 1653 г.). За каноничното възвеждане на избрания, ако той билъ епископъ, патриархътъ опълномощавалъ нѣкой отъ подведомственитѣ си съседни епархийски архиереи, напр. дръстърския (ibid., стр. 335); по-сетне (въ началото на XVIII в.) избраниятъ отъ господаря и народа билъ подлаганъ на канонически изборъ отъ царигр. Синодъ, и патриархътъ съ специална грамота, наричана ἔκδωσις, е давалъ позволение на пребивавалитѣ тамъ архиереи да извършатъ възвеждането му (ibid., № 180) или каноническия му изборъ и рѫкоположението му (ibid., № 194), a по нѣкога на дръстърския митрополитъ заедно съ двама мѣстни архиереи да извърши канон. изборъ (ibid., № 221) или само на мѣстнитѣ архиереи (епархийски и титуларии) (ibid., №№ 501—501, 503 отъ 1840 г., срв. № № 498—500). Такова позволение било необходимо и за поставянето на молдавски митрополитъ. Каноническиятъ изборъ на избрания отъ господаря, клира и народа билъ извършванъ отъ пълномощникъ на патриарха (отъ проилавския или угровлашкия митрополитъ) и мѣстнитѣ епископи (въ това число и намѣрилитѣ се тамъ немолдавски архиереи) (ibid., №№ 214 и 215 отъ 1786 г. и № 225 отъ 1789) Патр. ἔκδοσις се е отнасяло и за рѫкополагането на избрания отъ извършилитѣ канон. изборъ, ако той е нѣмалъ епископски чинъ (вж. ibid., № 254). Патр. позволение се е изисквало и за рѫкополагане на епископъ-викарий или титуларий (ibid., № 411, 420, 473; срв. № 314). — Патр. томосъ отъ 1831 г. е далъ на Сръбската църква по-широка автономия: нейниятъ митрополитъ (въ Бѣлградъ) и епархийскитѣ епископи трѣбвало да се избиратъ отъ клира, княза и народа и да се рѫкополагатъ или възвеждатъ на катедрата, следъ като бѫдатъ утвърдени отъ царигр. патриархъ чрезъ грамота — ἔκδωσις (ibid., стр. 747).

Посоченитѣ примѣри показватъ, че въ турско време Царигр. патриаршия е давала на църквитѣ въ християнски държави нееднаква автономия, като винаги се е стремила да прави чувствителма своята върховна власть (законодателна и сѫдебна). Напр., той съ своя Синодъ е лишилъ отъ архиерейски санъ молдавскитѣ митрополити Антоний — по обвинение на молд. господарь Григорий Гика (първата половина на XVIII в.) — и Левъ (ibid., 199, 225). Митрополитътъ и епископитѣ на Сърбия могли да бѫдатъ лишени отъ санъ не само съ съгласието на княза и народа, но и по каноническото искане (τῆς κανονικῆς θελήσεως) на царигр. патриархъ (ibid., стр. 749). Тия църкви били длъжни да изпълняватъ нейнитѣ разпоредби и да ѝ плащатъ данъкъ. Въ своитѣ писма отъ 1840 г. до влашкия князъ Александъръ Гика и до неговия великъ логотетъ Николай Аристархи, като имъ съобщава, че издава ἔκδωσις за избрания отъ клира и народа римнишки епископъ Неофитъ за унгровлашки митрополитъ, царигр. патриархъ Антимъ IV изисква

Сръбската църква трѣбвало да ѝ плаща за дветѣ си епархии бѣлградска и ужичка по 3000 жълтици годишно, a при избора си всѣки новъ митрополитъ на Сърбия 150 и всѣки епископъ — 100 ж. (ibid., стр. 748).

Нѣма основание да се съмняваме, че царигр. патриархъ е изисквалъ и отъ българския архиепископь най-малко подобно подчинение, ако не е ограничилъ неговата дейность въ такъвъ размѣръ, какъвто патр. Антоний IV въ 1394 г. е опредѣлилъ за управителя на Търновската църква, молдавския митрополитъ Иеремия (Mikl. et Müller, op. cit., II, p. 223): да върши всичко, за което му дава право архиерейскиятъ чинъ, съ изключение само на поставяне епископи

38

Освенъ че била близко до Цариградъ, България е заемала стари епархии на Царигр. патриаршия, и последната едва ли би се отказала отъ главната каноническа връзка между нея и тѣхъ, отъ белега на действителна власть, за каквато се е настоявало въ събранието по бълг. църк. въпросъ — рѫкополагането

39

на тѣхния кириархъ, особено въ единъ моментъ, когато Римъ е правѣлъ всички усилия да ги отнеме.

Отъ 870 г. България за винаги се е свързала жизнено съ Източната църква и взела да се обхваща отъ ревность да стане новъ разсадникъ на православната мисъль. Всички увещания и заплахи на папитѣ Адрианъ II и Иоанъ VIII (872—882) никакъ не сѫ подействували на князъ Бориса да се отклони отъ твърдо избрания пѫть, който въ тоя моментъ билъ щастливъ изходъ отъ неговото изнурително лутане и плодоносенъ успѣхъ въ неговата църковна политика, тъй като България е преставала да бѫде опитно поле на разни религиозни пропаганди, създавала се здрава църковна власть въ държавата му, последната се оформявала въ отдѣлна църковна ооласть, съ което се давала възможность да се образува тепърва въ нея национална православиа Църква. И за християнизирането на българитѣ гръцката иерархия много повече е могла да съдействува, отколкото латинската,

40

понеже презъ това време въ България гръцкиятъ езикъ билъ по-разпространенъ, отколкото латинскиятъ и въ културно отношение тя е стояла много по-близко до гърцитѣ, отколкото до латинцитѣ. A най-важната придобивка е тая, че въ България, влѣзла въ орбитата на източния христ. свѣтъ, слав. просвѣта е намѣрила широка свобода чрезъ дейностьта на Кирилометодиевитѣ ученици Климента, Наума, Ангелария, Константина и др., изгонени отъ Моравия, и тая държава станала свѣтилникъ, който оживотворилъ сърби, власи, молдовани и руси. [1] Отъ 885 г., когато се явили тѣзи вдъхновени мѫже, за Бориса била чужда не само мисъльта за подчинение на папата, a отъ день на день ще да му е ставала тягостна и църковната зависимость на държавата му отъ цариградския патриархъ, обаче той билъ еволюционеръ по духъ: чакалъ бълг. народъ да се развие достатъчно духовно, та създаването на независима Бълг. църква подъ видъ на патриаршия да бѫдѣло естествена последица отъ неговия исторически животъ. Борисъ не е можалъ да осѫществи своята жизнена идея и я завещалъ на сина си Симеона, но той достатъчно е подготвилъ почвата за нейното осѫществение въ недалечно време. Неговата мирна борба и целесъобразно действуване иматъ незамѣнимо значение съ вѣковнитѣ следи, които сѫ оставили въ душата на бълг. народъ. Съ създаването на Бълг. църква той е въдворилъ въ своята страна оная животворна сила, която е съединила и слѣла въ едно органично цѣло двата строителни етнични елементи въ бълг. държава — тюркобългари и славяни, която е създала една нова християнска културоносна нация — славянобългарската. Борисовата идея за народна църква е минала после въ другитѣ славянски държави. Бълг. църква се явява първа утвърдителка на духовната самобитность на славянския родъ и родоначалница на другитѣ славянски православни църкви.

1. Предъ това голѣмо историческо събитие погрѣшно и тенденциозно ми се вижда твърдението на Lapôtre, че съ връщането си къмъ Царигр. църква Борисъ е отклонилъ своя народъ отъ естествения пѫть, който го водѣлъ къмъ по-добро бѫдеще (op. cit., p. 51). Ако бѣ останала България подъ Римската църква, не би се запазило дѣлото на Кирила и Методия — това дърво на живота за славянството (срв. Златарски, цит. съч., т. I, ч. II, стр. 151—152).

[Back to Index]