3. Страници изъ историята на сръбско-българскитъ взаимни отношения
Отъ Дим. Ярaнοвъ.
Сърбитѣ, най-малкиятъ народъ на Балканския полуостровъ следъ албанцитѣ, сѫ имали, съ изключение на единъ твърде кратъкъ периодъ, съответна на голѣмината си държавица, която е закрѣпнала едва въ края на 12 в. Разположена първоначално между България и Франкската монархия, a после между Византия и Унгария, Сърбия е могла да се запази само като се е подлагала на покровителството на единъ отъ тѣзи силни съседи. Сърбия до срѣдата на ХІІІ в. не е била напълно независима никога. Едва отъ това време на сетне само за единъ вѣкъ, тя се издига като силна независима държава и то поради настѫпилия отъ това време нататъкъ упадъкъ на българската и византийска държава. А пъкъ борбитѣ, които се захванали за византийския престолъ отъ началото на XIV в. отслабили толкова много тази държава, че тя трѣбвало да остави своята територия на западъ отъ Места сама на себе си. Ето защо безъ бой, само съ обсаждане на укрепенитѣ градове (градъ Воденъ билъ обсажданъ цѣли 8 години!), сърбитѣ, по-точно тѣхнитѣ крале Милутинъ, Урошъ III и Душанъ завладѣли презъ периода 1282—1355 година Македония, Албания, Епиръ и Тесалия.
Владѣенето на Македония отъ сърбитѣ презъ първата половина на XIV в. се обуславя, споредъ добрия познавачъ на историята на балканснитѣ народи, проф. П. Мутафчиевъ, (вижъ „Сръбското разширение въ Македония презъ срѣднитѣ вѣкове", печатано въ Македонски прегледъ, год. I, кн. 4, стр. 8 и 18) отъ две обстоятелства. Мощното по онова време Унгарско кралство е позволявало, точно както въ началото на XX в. Сърбия да се развива само на юго-изтокъ, a пъкъ на юго-изтокъ най-лесно е могла да бѫде завладѣна Македония, понеже Византия, която я владѣла по това време, я била оставила безъ защита.
24
Единствения сериозенъ бой, който сърбитѣ е трѣбвало да водятъ при разширяването си къмъ юго-изтокъ билъ боятъ при Велбѫждъ (Кюстендилъ), станалъ на 1330 г. Този единственъ бой сърбитѣ го спечелили съ измама. Съ измама сърбитѣ спечелили тази първа и единствена своя победа надъ българитѣ презъ този най-цвѣтущъ периодъ отъ своята история. Споредъ съвремеиика на това събитие, Иоанъ Кантакузинъ, (вижъ неговата Historia, въ Бонското издание на Corpus scriptorum Historiae byzantinae, t. 1 стр. 429), деньтъ, въ който е станало сражението, е билъ опредѣленъ за примирие, което внезапно било нарушено отъ сърбитѣ. Тѣ, подпомогнати отъ много западни рицари, победили лесно пръснатитѣ въ околностьта довѣрчиви българи.
За това знаменито сражение, което е решило историята па Балканския полуостровъ за цѣли 60 години, историкътъ на южно-славянскитѣ народи Конс. Иречекъ пише: Въ сѫбота на 28 юний 1330 г. въ сръбския лагеръ настѫпило голѣмо оживление; всички се готвили за бой. Българитѣ били пръснати далечъ по околноститѣ и Михаилъ (българскиятъ царь) зaблуденъ отъ все още продължаващитѣ отъ страна на сърбитѣ преговори, съвсемъ не очаквалъ боя въ този именно день". (Вж. История на българитѣ, издадена отъ Стр. Славчевъ, стр. 228. Сѫщото Иречекъ пише и въ „Geschichte der Serben" Gotha, 1911, Bd. I, стр. 362). Този бой, и особено начинътъ, по който сърбитѣ сѫ го спечелили, е описанъ най-добре отъ Рад. Агатоновић, Одношаји измећу Србије и Бугарске од XII—XV века, Београд 1899, стр. 93—95.
Това нехристиянско дѣло на „въ Христа Бога благовѣрния" Царь Стефанъ Душанъ, извьршено отъ него, още когато е билъ престолонаследникъ, обяснява леснотата, съ която той на следната година заповѣдалъ удушването на собствения си баща.
Настѫпилото общо робство на българи и сърби подъ Турция отъ края на XIV в. до началото до XIX в. е правело невъзможно сѫществуването на политически отношения между тѣзи два народа. За такива отношения може да се говори едва отъ началото на XIX в., когато започнаха сръбскитѣ въстания, въ които българитѣ сѫ взели, като едновѣрци, активно участие.
Споредъ Л. Арсенијевић Баталака (вж. съчинението му „Историја српског устанка", Београд, 1893, кн. I, стр. 58—59) въ въстанието отъ 1804—1813 год. сѫ взели много активно
25
участие българитѣ — гурбетчии отъ Македония. Двама отъ тѣхъ се отличили извънредно много: Вълко Джика, като стратегъ (той е укрепилъ прочутата Делиградска крепость) и Петъръ Чардакли, като дипломатъ, съ значително влияние въ Русия. Българинъ е билъ и най-голѣмиятъ дипломатъ на Сръбия по онова време: Петъръ Ичко. Той билъ роденъ въ Кайлярското село Катраница (въ южна Македония). За него вижъ подробно въ статията на Ст. Новаковић „Ичковь мир" въ Глас српске краљ. академије, 1903. Leopold Ranke, известенъ нѣмски историкъ, въ книгата си „Исторія Сербіи", Москва, 1876 год., стр. 155 и 158, като подчертава изрично, че Петъръ Ичко е българинъ, пише, че мирътъ, който Ичко е сключилъ на 1806 г. въ Цариградъ съ турцитѣ, е билъ много износенъ за сърбитѣ и, ако и да не е билъ приложенъ, все пакъ е ималъ тази заслуга, че станалъ идеалъ, къмъ който сърбитѣ се стремили. Още по-голѣмо значение за успѣха на сръбското въстание е имала помощьта на българитѣ отъ Тимошко и особено отъ областьта Църна-рѣка, на западъ отъ Зайчаръ. На 1806 год. тѣ сѫ въстанали, като една часть е отишла подъ водителството на Хайдутъ Велко да помага на Карагьорги, a други останали да възпиратъ нападенията на турцитѣ отъ къмъ Видимъ, които имали за задача да ударятъ въ фланга на сърбитѣ. И когато Бѣлградъ падналъ и нѣмало нужда отъ Велка, той заедно съ другитѣ българчета (така ги отбелязватъ сърбски автори) билъ изпратенъ въ Църна-рѣка. [За българския характеръ на това въстание въ Тимошко, вижъ у Драгољуб К. Јовановић, Црна-река, прилог за историју и етнографију Србије, въ Гласник српског ученог друштва, књ. 54. (1883 г.)]
He е безинтересно да се отбележи, че затвърдяването на съвсемъ младото сръбско княжество е станало благодарение дипломатическата дейность на Михаилъ Германъ, който на 1815 год. е билъ пратенъ отъ князъ Милошъ въ Русия, a после е билъ таенъ консулъ въ Букурещъ и на други мѣста. Този Германъ, споредъ известния Вукъ Караџић (вижъ неговитѣ „Скупљени историски и етнографски списи", Београд, 1898, кн. I, стр. 346), е билъ отъ Банско въ Разлогъ, сиречь е билъ българинъ.
На 1833 година, подбутнати отъ сръбския князъ Милош Обреновић, българитѣ въ Тимошко, които останали извънъ границитѣ на сръбското княжество, сѫ въстанали. Това е
26
послужило за добъръ поводъ Милошъ да ги присъедини къмъ княжеството си. По този начинъ на 1833 год. започна заграбването на чисто български земи, което продължи чакъ дο 1919 год. икоето сърбитѣ очевидно иматъ желание да продлжатъ и по-нататъкъ. (За тѣзи събития вижъ по-подробно у М. Гавриловић, „Милош Обреновић", кн. III, Београд 1909).
Видѣхме накратко, какъ активно и безкористно българитѣ сѫ подпомогнали сръбското въстание. Следва сега да видимъ, дали по сѫщия начинъ сѫ се отнесли и сърбитѣ, когато българитѣ започнаха своитѣ първи по-голѣми въстания въ Западна България отъ 1835 год. нататъкъ.
Първоначално, въ времето на Князъ Милошъ, тѣзи въстания сѫ били вдигнати по подбуда отъ страна на официалната сръбска власть, която се е надѣвала, че ще стане както съ Тимошко имено, че повдигнатитѣ въстания ще дадатъ поводъ, щото и тѣзи земи да бѫдатъ присъединени къмъ Сърбия. Напримѣръ преди да се вдигне Берковското въстание на 1836 г. въ Сърбия е била изпратена една четиричленна депутация съ пълномощие да моли за орѫжие, барутъ и военна помощь. Депутацията се явила предъ княжевецкия окрѫженъ управитель, който следъ като питаль въ Бѣлградъ, отговорилъ на депугацията, че Сърбия всѣкога е готова да помогне, стига само населението да се дигне масово. To наистина се е вдигнало масово, но отъ Сърбия не отпуснали нито пушки, нито барутъ, a още по-малко друга военна помощь. И въстаницитѣ, оставени съвсемъ сами на себе си, загубили всичко. (За това въстание и отношението на сръбската власть къмъ него пише, споредъ разкази на съвременци, Д. Мариновъ, въ Сборникъ за нар. умотворения, кн. II, стр. 61 и сл. „Политически движеиия и въстания въ Западна България"). За пиротското въстание пъкъ, споредъ разказитѣ на стари хора (вижъ за тѣхъ у С. Христовъ, Пиротскиятъ окрѫгъ и неговото население, въ Сборникъ за народни умотворения км. XI, стр. 280 и сл.), имало планъ да се нападне и превземе Пиротъ, следъ което щѣлъ да се яви кн. Милошъ, като умиротворитель, който вследствие на това щѣлъ да изходатайствува да се присъедини и този окрѫгъ къмъ княжеството срещу опредѣленъ данъкъ. Но както и следъ берковското въстание, и тукъ князъ Милошъ не се е явилъ. Той не само че не е помогналъ на пиротското въстание,
27
но съ взетитѣ строги мѣрки по сръбската граница е допринесълъ за още по-бързото му и жестоко потушване. Въ продължение на 2—3 месеца, отъ края на януарий по началото на м. априлъ, отъ Пиротъ и околнитѣ села прибѣгнали въ Сърбия близо до хиляда души мѫже, нѣкои отъ които купували орѫжие. Щомъ се е научилъ за това сърбскиятъ князъ, той писалъ на дунавско-тимошкия командантъ следното: „Чуваме, че пиротчани, избѣгнали отъ Пиротъ, купуватъ орѫжие и съ това предизвикватъ съмнение у турцитѣ, което не би трѣбвало да става, защото нашата политика не допуска такова нѣщо, a и тѣмъ тежко имъ, на го правятъ така. И ако това е истина, препорѫчвамъ ви да забраните на пиротчани да купуватъ орѫжие, та да не се дава поводъ на турцитѣ да мислятъ лошо за насъ". (Тази заповѣдь е напечатена отъ М. Ђ. Милићевић въ книгата му „Краљевина Србија", Београд, 1884, стр. 186). Сръбскиятъ князъ, който, по изтъкнатитѣ съображения, бѣ подклаждалъ въпроснитѣ въсгания, следъ като е видѣлъ, че плановетѣ му нѣма да успѣятъ, се отдръпналъ, безъ ни най-малко да се смущава. Нѣщо повече, той не само е забранявалъ да се помага на въстаницитѣ, но е подлагалъ на наказание, даже на смръть избѣгвашитѣ на сръбска територия. Така напримѣръ въ разгара на берковското въстание шестима селяни сѫ уловили и довели вързани въ Княжевецъ двама турци. Сръбската власть веднага ги освободила, a българитѣ, които ги довели, били хвърлени въ затворъ. Единъ старецъ измежду затворенитѣ билъ освободенъ и изпратенъ да отиде веднага въ събранието на въстаницитѣ и да каже на народа, да не очаква никаква помощь отъ Сърбия: ако тѣ не се усмирятъ, и дойде турската войска срещу тѣхъ и почне да коли и поробва, то сърбитѣ не само, че нѣма да пуснатъ никого презъ граиицата въ Сърбия, но и тѣ, като турската войска, ще ги биятъ. Ето защо, ако не искатъ да изгинатъ, едничкото спасение е да се прибератъ по домоветѣ си. Все съ тази цель били изпратени после и останалитѣ петъ затворници въ въстаническия лагеръ да кажатъ, че князъ Милошъ по никакъвъ начинъ нѣма да търпи на границата си бунтъ и, че ако не се върнатъ по домоветѣ си, той ще постави срещу тѣхъ войска, a румелийскиятъ валия съ арнаути и съ низами ще удари отъ другата страна на тѣхъ, ще ги посѣче и изроби. За по-лесното усмиряване на пиротското
28
въстание на княжевецкия окрѫженъ управитель е било заповѣдано „и ако би нѣкои пиротчани да дойдатъ при него, нека поне двамина да паднатъ убити на границата, a други да набиятъ добре и да ги повърнатъ назадъ, та да кажатъ на останалитѣ, каква помощь имъ готвятъ сърбитѣ". (И за това вижъ въ цитираната книга на Милићевић, стр. 199 и сл.). До кѫде е отишло угодничеството на сърбитѣ къмъ Турция, съ цель да се изтръгне нѣкаква облага за смѣтка на въстаналитѣ българи, личи и отъ следния просто невѣроятенъ примѣръ за подлость, разказанъ безъ свѣнъ отъ сѫщия Милићевић (стр. 209 и сл.). Хитро били подмамени, разправя той, въстаналитѣ да изпратятъ 20 — 30 кметове на сръбската граница, и то заедно съ водителя Цвѣтко, ужъ да преговарятъ съ пратеника на князъ Милоша, Аврамъ Петрониевичъ. Цвѣтко обаче билъ веднага хванатъ и вързанъ хвърленъ въ затворъ, a останалитѣ поставени подъ стража. На другия день били повикани още около 50 кмета. Двадесеть души отъ тѣхъ, заедно съ двамина попове, намѣрени за не до тамъ виновни, били наказани „по сръбски начинъ" — за-голѣмо доволство на присѫтствуващитѣ турци, — a четирима души, които били намѣрени за най-виновни, били предадени на турскитѣ власти, да правятъ съ тѣхъ, като съ турски поданици, каквото искатъ. Водительтъ имъ Цвѣтко пъкъ, по заповѣдь на самия князъ Милошъ, намѣрилъ смъртьта си въ присѫтствието на около 250 души отъ 7—8 села, като тѣлото му по срѣдновѣковенъ начинъ било разтѣгнато съ колело.
Така при потушаванията на българскитѣ въстания по времето на князъ Милоша сръбскитѣ власти се надпреварвали по жестокость съ турскитѣ, само и само да премахнатъ всѣко подозрение, че сърбитѣ подстрекватъ населението отъ съседнитѣ български области къмъ въстания, тъй като това подозрение, при разклатеното положение на кн. Милоша, би било особено опасно за княжеството. И въпрѣки това Милошъ Обреновичъ не можалъ още за дълго да се задържи на престола. На 1839 год. трѣбвало да го отстѫпи на сина си Михаилъ Обреновичъ. Младиятъ князъ оставилъ практиката на баща си да подклажда и следъ това да усмирява въстания. Въпрѣки това на 1841 год. въ Нишко избухнало ново, още по-голѣмо въстание. По този случай князъ Михзилъ издалъ прокламация, въ която заплашва съ най-строго наказание всѣкой, който би се осмѣлилъ
29
да помогне на въстаналитѣ. Този манифесть, документъ за ужасно равнодушие на сръбскитѣ управиици къмъ страданията на моравското население е публикуванъ въ оргиналъ въ цитираната книга на Милићевић (стр. 49—50), a на нѣмски езикъ у проф. Ст. Романски, Австрийски документи по нишкото българско въстание отъ 1841 год. (печ. въ Сбор. за народ. умотвор., кн. 26, дѣль I, стр. 128). Това равнодушие на сърбитѣ къмъ стядбата на моравското население се обяснява донѣкѫде съ обстоятелството, че тѣ сѫ го считали за чуждо, българско. Вестникъ „Српске народне новине", отъ 24 априлъ 1841 год. съобщава, че „Въстанието въ България взема все по голѣми размѣри. Казватъ, че стигнало вече близу до Нишъ и дошло до кръвь, и българитѣ надвили турцитѣ и арнаутитѣ. Естествено е, че българитѣ по този начинъ сѫ се окуражили още повече”. (Цитирано въ книжката на Хр. Герчевъ: Сръбски свидетелства върху българитѣ въ Моравско, София, 1921, стр. 13).
Оставени и въ това въстание сами на себе си, българитѣ е трѣбвало да преклонятъ глава, следъ като сѫ загубили надъ 10,000 убити и следъ като били опожарени 300 села.
Най-силно изтъква това коварно отнасяне на сърбитѣ къмъ българскитѣ въстания презъ 1835—1841 г. първиятъ български поетъ-революционеръ въ една статия отъ 3 априлъ 1875 г., печатана въ неговия вестникъ „Знаме", излизащъ въ Букурещъ. Ето какъ Ботевъ схваща отношенията на сърбитѣ къмъ българитѣ:
„Още отъ началото на своето сѫществуване и до сега Сърбия е била неискрена къмъ българския народь. Нейнитѣ всевъзможни правителства отъ Милоша и до Милана, освенъ че не сѫ желали никога да ни помогнатъ, за да смъкнемъ отъ шията си варварския турски яремъ, но всѣкога почти сѫ се старали да възпрепятствуватъ на нашето освобождение и всѣкога почти сѫ гледали да се възползуватъ отъ нашето довѣрие, отъ нашитѣ сили и отъ нашата кръвь. Въ времето на частнитѣ български въстания въ 1838, 39, 40 и 41 години Милошъ се е отнесълъ твърде подло къмъ нещастнитѣ наши въстанници. Въстанието при Шаръ-Кьой (Пиротъ), което е броило повече отъ 20,000 бунтовници, е било усмирено отъ „освободительтъ на Сърбия". Отъ една страна той възбрани всѣка помощь отъ страна на сръбския народъ, a отъ друга страна изпроводи своя
30
министъръ Петрониевича да убеди въстанницитѣ да се разотидатъ по кѫщитѣ си. Следъ това Петрониевичъ и единъ представитель отъ въстаниицитѣ отидоха въ Цариградъ да се молятъ на султана да облекчи робското положение на раята, но това ходене нѣма никакъвъ успѣхъ. Българитѣ биха издействували за себе си нѣщо повече, говори рускиятъ генералъ Липранди, ако да не би било вмѣшателсгвото на Милоша, на което се тѣ довѣриха така слѣпо. Милошъ е гледалъ да угоди повече на султана, нежели на българитѣ. Сѫщото това — продължава Ботевъ — ние виждаме и въ нишкото въстание, къмъ което въ онова време се присъединиха въстанницитѣ отъ Видинския пашалъкъ, отъ Шарь-Кьой (Пиротъ) и отъ Враня. „Когато въстанието стана страшно, говори пакъ генералъ Липранди, Мустафа-паша Нишски се обърне съ най-убедителна просба къмъ Милоша да уговори българитѣ за негова полза. Милошъ веднага събра сенатъ и, макаръ мнозина да искатъ да кажатъ, че е покровителствувалъ това въстание, сръбското правителство реши да пази пълно невмѣшателство. Милошъ обнародва единъ указъ, чрезъ който запретяваше всѣко намисане въ работитѣ на българитѣ и, за да прекѫсне всѣко сношение съ въстанието, огради границитѣ си съ войска". Въ това време свирепитѣ турски войски изгориха повече отъ 150 български села и произведоха такива страшни и отвратителни звѣрства, каквито не се срѣщатъ даже и въ най-чернитѣ страници на нашата история. И всичко това е произлѣзло отъ благодарность къмъ светата кръвь на нашитѣ „бекяри" (така сърбитѣ наричаха българитѣ, които имъ помагаха при тѣхнитѣ въстания), която тѣ така юнашки пролѣха за свободата на Сърбия!"
Не можемъ да знаемъ, до кѫде би отишло възмущението на Хр. Ботевъ, ако той бѣ знаялъ, защо е било потушено още въ самото му начало въстанието, което бѣ избухнало точно десеть годими следъ нишкото въ Видинско. Споредъ свидетелствата на Π. П. Карапетровъ (вижъ неговата статия: „Сръбско-българскитѣ отношения на дѣло" въ „Сборникъ отъ статии", Срѣдецъ, 1898, стр. 289—291) главнитѣ кметове отъ видинска, ломска и бѣлоградчишка околия написали едно общо писмо до тогавашния сръбски князъ Алексаидъръ Карагьоргевичъ, въ което го молѣли да имъ помогне по единъ или другъ начинъ. На това князъ Александъръ отговорилъ, че е готовъ
31
да имъ помогне съ барутъ и пушки, ако въстане цѣлото население. А въ сѫщото време писмото на кметоветѣ той предалъ на турцитѣ, явно съ цель да покаже своитѣ вѣрноподани чувства къмъ султана (комуто по това време Сърбия бѣше васална), за да изкопчи отъ него нѣкоя и друга облага. Не иска и дума, че турцитѣ, предизвестени отъ сръбското правителство, потушили въстанието още въ зародиша му.
Не се изминали и десеть години отъ това събитие, и сърбитѣ решили отново да използуватъ довѣрчивостьта, кръвьта и силитѣ на българитѣ, но въ случая не на населението отъ вѫтрешностьта, a на емигрантитѣ. Къмъ 1861 год. въ Бѣлградъ е имало много славяни емигранти отъ Австрия и Турция, между тѣхъ и много българи. Тъкмо тѣхъ сръбското правителство намислило да използува като въорѫжена сила въ бѫдещия си конфликтъ съ Турция, за който се правѣли голѣми пригоговления. За ускоряването на развръзката сърбитѣ повдигнали въпроса за изпразването на сръбскитѣ крепости отъ турскитѣ гарнизони, които все още стояли въ Бѣлградъ и други нѣкои градове. Сѫщевременпо Георги Раковски билъ убеденъ отъ сръбското правителство, че ако българитѣ въстанатъ, биха могли да разчитатъ на сигурна подкрепа отъ Сърбия. Едновременно съ това го натоварили да се занимае съ основаването на български легионъ въ Бѣлградъ, съставень отъ българскитѣ емигранти изъ Турция.
За успѣшния край на работата по съставяне на българския легионъ сѫ били разпратени отъ Раковски писма до довѣрени хора вѫтре и вънъ отъ България. Дѣлото по създаването на легията е било отвсѣкѫде прието радушно и въ Бѣлградъ започнали да се стичатъ доброволци отъ всѣкѫде. Записали се охотно и мнозина иителигентни хора, напримѣръ Василъ Друмевъ, по-късно търновски митрополигь, Ив. Касабовъ, Д-ръ Павловичъ, Василъ Левски, Стефанъ Караджата, Ильо Войвода и мнозина други. Легията по този начинъ успѣвала, подпомагана чрезъ Раковски и насърдчавана отъ сръбското правителство. Видни богати български тьрговци и родолюбци помагали и парично: князъ Богориди и други богати търговци отъ Виена и Букурещъ. Увѣренъ въ искренностьта на официялна Сърбия, Раковски употрѣбилъ трудъ да се състави въстаннически комитетъ въ Търново.
32
Такъвъ комитетъ билъ съставенъ подъ председателството на Христаки хаджи Николовъ, който е ходилъ и въ Бѣлградъ; Раковски го представилъ на тогавашния сръбски мииистъръ на външнитѣ работи, който съветвалъ да се не вдига въстание, до като не съобщи за това сръбското правителство. Раковски се възхищавалъ отъ добрия вървежъ на организирането на легията, a политическитѣ отношения между сръбското княжество и Турция го убеждавали, че конфликтътъ между тѣхъ е близъкъ. Редица събития ускорили този толкова нетърпеливо очакванъ конфликтъ. Презъ пролѣтьта на 1862 г. въ Херцеговина избухнали вълнения. Турскитѣ репресалии дали поводъ на Сърбия да усили обучението и въорѫжението на народното спълчение, a последното принудило Турция да усили пограничната си стража на сръбската граница и да разположи голѣма армия по дунавския брѣгъ отъ Тимокъ до Дрина. Въ това време една сръбска чета преминала въ Турция, a после една арнаутска влѣзла въ Сърбия, но била разбита и пръсната отъ сърбитѣ. Отъ тоя моментъ започнала и дипломатическа борба между Цариградъ и Бѣлградъ, докато едно улично сблъскване въ последния по незначителенъ поводъ довело до бомбардирането на този градъ на 4 юний 1862 г. отъ турския гарнизонъ, който се е намиралъ въ цитаделата. Въ борбитѣ по бѣлградскитѣ улици най-живо участие е взела и българската легия. Тѣзи борби, въ които легионеритѣ играели ролята на първостепенни стрелци, легията е получила своето бойно кръщение. Въ него се отличилъ Илю войвода отъ Малешево (Македония) и мнозина други. Легионътъ е далъ много убити и ранени.
Всички били увѣрени, че кървавата разправия въ Бѣлградъ ще доведе до война съ Турция. Сръбското правителство обаче е смѣтнало, че за него ще бѫде по-изгодно, като използува ефекта отъ действията на легията, да се споразумѣе по миренъ пѫть съ Турция. И за да покаже своята искренность къмъ нея, издава готвеното въстание въ Търновско, поради което тукъ много младежи, главно учители и свещеници, били арестувани и отведени на заточение въ Мала-Азия. А пъкъ самитѣ сърби заповѣдали на Раковски да разпусне легионеритѣ, на които било забранено да преминатъ въ Турция, както тѣ желаѣли. Изобщо краятъ на легията е билъ твърде печаленъ: съ излъгани надежди, легионеритѣ се пръснали
33
и повечето избѣгали въ Ромъния. (За легията вижъ у Д-ръ И. Касабовъ, Моитѣ спомени отъ възраждането на България съ революционни идеи, Софии, 1905 г., стр. 21 и сл.; за потушението на 1862 г. търновско въстание, вижъ въ цитираната книга на П. Карапетровъ, стр. 291—292).
Това непочтено отнасяне на сърбитѣ къмъ българската легия, която имъ послужила за чисто сръбски цели, е предизвикало възмущение у много съвременници. Известниятъ български деятель отъ възраждането и съставитель на единствения до днесъ български речникъ, Найденъ Геровъ, въ едно писмо отъ 8 октомври 1862 год., веднага следъ разтурянето на легията, ето какво пише:
„Да поговоримъ сега за сръбскитѣ работи. За движението, което бѣлградскитѣ събития произведоха въ тукашното население, прѣмълчавамъ, защото това вече прѣмина, a впечатлението, което произведе неочакваниятъ отъ никого изходъ, съвсемъ не е въ полза на сърбитѣ. Тукъ се убедиха, че у тѣхъ има само едно себелюбие и че за нищо повече не сѫ способни. Указа се, че тѣ сѫ се надѣвали при спречкването имъ съ турцитѣ българитѣ да въстанатъ и ангажиратъ турскитѣ сили, така че противъ сърбитѣ да останатъ крепостнитѣ гарнизони и немногото турци намиращи се въ Сърбия, съ които, впрочемъ, не е било трудно да се справятъ, a следъ това да се възползуватъ отъ обстоятелствата, за да се провъзгласятъ за освободители на южнитѣ славяни и по този поводъ да си присвоятъ правото за господство надъ тѣхъ. Но тѣ се излъгаха въ смѣткитѣ си. Ако тѣ, които се приготовляваха толкова години, съ войска и всички необходими срѣдства, не се надѣваха да издържатъ на турскитѣ сили, то българитѣ, безъ всѣкакви срѣдства, още повече е трѣбвало да се боятъ, че ще бѫдатъ надвити и не имъ оставало друго, освенъ да се надѣватъ, че сърбитѣ ще преминатъ границата, за да се присъединятъ къмъ тѣхъ. Тази внимателность на българитѣ, поведението на българската легия, образувана по този случай въ Бѣлградъ, и разсѫдливостьта на неговия началникъ, известния капитанъ Илия, внушили у сърбитѣ страха, да не би българитѣ да се укажатъ годни да заематъ това мѣсто между южнитѣ славяни, къмъ което се домогватъ сърбитѣ и за което се считатъ призвани. Причината да се разпространи такова мнение за сърбитѣ между българитѣ е неразположението,
34
което сръбското правителство започнало да проявява спрямо българската легия и пречкитѣ, които прави за връщането на Ильо-войвода въ България. Ти знаешъ моето мнение за сърбитѣ. Мене всѣкога ми се е струвало, че тѣ сѫ само улични контета и нищо повече. Сега се указа, че съмъ ималъ право да се съмнявамъ въ тѣхната войнственность и въ искреностьта на тѣхнитѣ отношения къмъ съседнитѣ имъ съплеменици".
(Вижъ това писмо въ книгата „Изъ архивата на Найденъ Геровъ", кн. II, стр. 352, издание на Бълг. Акад. на наукитѣ).
Не по-малко е билъ разочарованъ отъ сърбитѣ и създательтъ на легията Георги Раковски, който, следъ като и на следната 1863 год. отново се олитва да се постигне споразумение между балканскитѣ държави и не успѣва, намислилъ да напише едно съчинение върху „Политическитѣ отношения на сръбското княжество съ България въ днешнитѣ времена". Раковски не е могълъ да го довърши, но отъ плана, който предварително си е съставилъ, и отъ предговора се вижда, какво е щѣлъ да пише за сърбитѣ този водачъ на българското революционно движение презъ 1858—1867 г. Мислѣлъ е да пише за „неправедното и неестествено разпространение къмъ България и за похитенитѣ окрѫзи (подразбиратъ се Неготински, Княжевацки и Зайчарски) и за честитѣ възбунтувания и предателства съ позната цель". А пъкъ въ предговора Раковски казва, че ако и да се канѣлъ отдавна да пише на тази тема, той се въздържалъ, защото щѣлъ много да разсърди сърбитѣ, като пише за „неискрения ходъ на политиката на княжеството имъ къмъ българитѣ, a все се надѣвалъ, че сърбитѣ ще се поправятъ". „Но излъгани въ нашата надежда, пише Раковски, принудени сме днесъ, като вѣрни чада на народа си, да извадимъ на бѣлъ свѣтъ тая неприятелска постѫпка и да обърнамъ вниманието на всичкитѣ вѣрни синове на отечеството си върху този най-важенъ за нась предметъ". Раковски добре е прозиралъ тенденцията на сърбитѣ и затова следъ като пише, че политицитѣ имъ се стремятъ къмъ създаване на едно велико Душаново царство, продължава:
„Интелигенцията имъ се впусна още по-далеко; тя почна да пише нѣкакви си исторически отломки и да съставя нѣкакви си драми отъ старитѣ времена, съ явни укорения и презрения противъ българитѣ, което почна да възбужда въ необразованитѣ още сърби една народна мерзость. Българското
35
народно име почна да се взема съ една отвратеность и нѣкаква си отмѫстителна помисъль. Интелигенцията увлече и неопитното правителство да обърне внимание за разпространяване на границитѣ не по правия и естествения си ходъ къмъ Босна и Херцеговина, гдето живѣе неговъ чистъ сръбски елементъ, но къмъ Видинъ и София, сърцето на България! Присвоенитѣ въ последнитѣ времена нѣколко окрѫжия, отъ Българска Морава до Тимокъ, които още отчасти говорятъ чистъ български езикъ, a отчасти смѣсенъ съ сръбски, доказватъ явно нашитѣ думи и то е живо доказателство за хода на несправедливата къмъ насъ сръбска политика”.
(Вижъ този предговоръ къмъ проектирано съчинение въ „Съчинения на Г. С. Раковски", подъ редакцията на М. Арнаудовъ, София, 1922 г., стр. 674—680; напечатанъ е и въ статията на Ив. Шишмановъ, Раковски като политикъ, въ Сборникъ на академия на наукитѣ. кн. IX, стр. 28—31).
Българитѣ скоро забравили незавидната сѫдба на легията отъ 1862 г., та на 1867 г. пакъ се подали на сръбскитѣ хитрувания. По силата на едно съглашение между князъ Михаилъ, отъ една страна, и Раковски и Каравеловъ, отъ друга, била образувана отново българска легия, съ около 800—900 души, която е трѣбвало да навлѣзе въ Турция веднага, щомъ сърбитѣ обявятъ война по поводъ на нѣкакви сръбски пасища, заети отъ турцитѣ. Но сърбитѣ, следъ като направили една успѣшна демонстрация съ легията, успѣли да уредятъ въпроса по дипломатически редъ. Легията имъ станала излишна и тѣ я разтурили, като немилостиво прогонили легионеритѣ презъ септемврий сѫщата година. Изгонени били даже и българчетата, които се учили въ бѣлградскитѣ училища, изгоненъ билъ и самиятъ Г. Раковски. А на следнята 1868 г. билъ принуденъ да избѣга и Л. Каравеловъ.
Защо князъ Михаилъ се е отнесълъ така къмъ българскитѣ емигранти въ Бѣлградъ, които очаквали въ този градъ началото на освобождение на своя народъ? Отговорътъ на този въпросъ е договора, сключенъ между Сърбия и Румъния въ началото на 1868 г. Тайниятъ членъ 8 на този договоръ гласи, че
„ако провидението благослови усилията на тѣзи две държави и остави на тѣхно разположение териториитѣ, които сѫ подъ турска власть, дветѣ договорящи страни ще си ги подѣлятъ така:
36
Ще бѫдатъ придадени н съединени за винаги съ Румъния островитѣ, образуващи дунавската делта и Източна България между Русе и Варна, отъ една страна, и Черно-море отъ друга.
Ще бѫдатъ придадени и съединени за винаги съ Сърбия: Стара Сърбия, Босна, Херцеговина и България съ изключение на тази нейна часть, която ще се даде на Румъния".
(Този договоръ бѣ напечатанъ за първи пѫть отъ Ed. Engelhardt въ статията „La confédération Balkanique" въ Revue d'histoire diplomatique, Paris 1392, VI, 1 стр. 35—39. Изцѣло e даденъ и въ книгата на Цв. Стояновъ, Федеративната идея въ българо-сръбскитѣ отношения презъ XIX в., София, 1919, стр. 73—76).
Като се има на умъ, че този договоръ за подѣлянето на България между Сърбия и Румъния е билъ сключенъ тайно само нѣколко месеца следъ постигането на известното споразумение между българскитѣ емигранти и сръбското правителство за създаването на една „Сърбо-българия" на федеративни начала, става явно, колко подло е постѫпило сръбското правителство.
Не се изминаха и десеть години следъ тази постѫпка и сърбитѣ отново потърсиха помощьта на българитѣ. При избухването на сръбско-турската война отъ 1876 г. по поводъ на въстанието въ Херцеговина, хиляди българи емигранти се стекоха въ Сърбия, гдето се образува единъ голѣмъ български отрядъ. Въ неуспѣшната за сърбитѣ война най-голѣмъ отпоръ на турцитѣ бѣ даденъ отъ българскитѣ доброволци, които геройски защищаваха своята позиция при Градетинъ, близу до гр. Алексинецъ. Въ боя при това мѣсто тѣ дадоха много жертви, но спасиха Сърбия отъ разгромъ. Тѣ спрѣха турцитѣ и дадоха възможность Сърбия да сключи единъ благоприятенъ за нея договоръ, по който се възстановяваше status quo ante bellum. И този пѫть сръбското правителство остана вѣрно на традицията: изгони доброволцитѣ така, както по-рано на два пѫти бѣха изгонвани легионеритѣ.
Станалото презъ сѫщата тази 1876 г. въстание въ България бѣ последвано съ голѣми жестокости, които показаха, че сега вече е близъкъ единъ решителенъ конфликтъ между Турция и Русия, която по това време отново бѣ заела старото си положение на покровителка на християнскитѣ народи на Балканския полуостровъ, положение, което временно бѣ загубила
37
следъ кримската война отъ 1853—1856 г., но което си възвърна следъ френско-пруската война 1870—1871 г. Сръбското правителство предугади наближаващитѣ събития и реши да ги използува колкото може по-рационално. Въ Петроградъ билъ изпратенъ за тази целъ Јован Мариновић, комуто били дадени особени пълномощия да преговаря съ руското правителство за условията, при които Сърбия би могла да вземе участие въ предполаганата въ близко бѫдеще руско-турската война. Между упѫтванията, които сѫ били изпратени отъ сръбското правителство на Мариновичъ на 16 ноемврий на важно мѣсто било и това, да разбере, въ кои предѣли може да се надѣва Сърбия на териториално разширение. На това Мариновичъ огговорилъ, че се съмнява, да могатъ сръбскитѣ претенции да бѫдатъ удовлетворени. A по-късно съобщилъ, че Сърбия ще бѫде възнаградена териториалио съобразно съ помощьта, която ще укаже презъ време на войната. А пъкъ вториятъ пратеникъ въ Петроградъ, полковникъ Катаржиу, се върналъ въ Бѣлградъ съ две писма: едно отъ Царь Александъръ II, a другото отъ графъ Игнатиевъ, който по отношение на териториалнитѣ претенции на Сърбия пишелъ, че тя трѣбва да се надѣва на разширение само къмъ сѫщинска Стара Сърбия, но не и въ Босна, върху която Австрия отдавна предявява претенции. Графъ Игнатиевъ не е позволявалъ на сърбитѣ даже да мислятъ за Моравско. А и по-сетне бѣха потрѣбни усилията на нѣколко отъ най-добритѣ сръбски дипломати за да го убедятъ да баде отстѫпенъ на сърбитѣ поне Нишъ. Защото и той, както всички други, знаеше, че въ Моравско живѣятъ българи. Така свидетелствуватъ всички, които сѫ имали случай да минатъ презъ тѣзи земи. Днешнитѣ сърби отричатъ тѣхнитѣ свидетелства, казвайки, че тѣзи чужденци, като не сѫ познавали сръбски и български езикъ, не сѫ могли да заключаватъ правилно, a сѫ се влияели, когато сѫ сѫдили за народностьта на населението, отъ това, което е било казано преди гѣхъ. Така, че било достатъчно единъ да каже, че населението въ Моравско е българско, за да бѫде това повторено отъ всички следъ него. Забележително е, обаче, че и сърбитѣ, до преди 60 години, ако и да познавали добре сръбски и да сѫ могли да го различатъ отъ български, смѣтали сѫ населението на тази область за българско. По-горе бѣ приведено вече писаното на 1841 г. отъ в. „Сръбски народни новини".
38
Интересно е, че и далматинецътъ Ф. Петанчичъ, който сигурно е могълъ да различи сръбски отъ български и който е пѫтувалъ изъ Европейска Турция на 1502 г., когато още не е имало „българска" пропаганда, пише, че въ Нишъ живѣятъ турци и българи. За сърби не става и дума. (Вижъ пѫтописа му въ Rad jugoslovenske akademije, knjiga 49, стр. 121). Въ етнографската карта на сърбина Д. Давидовичъ отъ 1848 г. градоветѣ Нишъ, Враня и Скопие сѫ поставеии извънъ земитѣ населявани отъ сърби. И тъй като е издадена на държавни разноски, следва да заключаваме, че така сѫ мислили и сръбскитѣ управници.
Макаръ на 1876 год. сърбитѣ сами да сѫ предлагали да участвуватъ като съюзници на Русия въ предстоящата война съ Турция, когато войната на 12 априлъ 1877 г. е била обявена, тѣ отказали да се намѣсятъ. Поканени на нѣколко пѫти, тѣ все отказвали, понеже не била отпусната на Сърбия обещаната парична помощь. Но, когато на 28 ноемврий руситѣ превзеха Плѣвенъ и плѣниха цѣлата армия на Османъ-паша, сиречь, когато войната бѣ вече решена въ полза на Русия, сърбитѣ побързаха да се намѣсятъ, за да „подпомогнатъ" руситѣ. Безъ да се смущаватъ отъ обстоятелството, че обещаната парична помощь все още не е напълно внесена, на 1 декемврий сърбитѣ настѫпватъ, безъ да срещнатъ съпротива, въ Моравско. Безъ да се грижатъ да влезнатъ въ връзка съ руската армия, сърбитѣ, следъ като завзели Моравско, се отправили за Косово, което било оставено безъ защита отъ турцитѣ. Така въ времето, когато турската армия изцѣло бѣ ангажирана съ руситѣ, сърбитѣ, като мародери, завзѣха оставени на произвола на сѫдбата земи. Не само ги завзѣха, но въ Моравско развиха и една дейность, която ще остане паметна. Първата работа на военната и административна власть въ тѣзи земи е била да ги представи за сръбски. Въ тази посока тѣ развиха голѣма дейность следъ подписването въ Одринъ на примирието и следъ като сърбитѣ се убедиха отъ своитѣ делегати при главната квартира на рускитѣ войски и въ Петроградъ, че е възможно Сърбия да не получи дори и Нишъ. Сръбската власть захваща въ началото на февруарий 1878 г. да събира подписи отъ българитѣ въ завзетитѣ краища, че тѣ сѫ стари сърби, славятъ „слава", свирятъ на гусла, че сѫ стари потомци на Душана и желаятъ такива да останатъ. Сръбската
39
военна власть забранила съ заповѣдь отъ 8 февруарий 1878 г. да се наричатъ жителитѣ на Морава и на изтокъ отъ нея българи (За тази заповѣдь вижъ стагията на Алекса С. Јовановић: Врања и њено Поморавље, въ сп. „Дело", кн. XX, 1898, стр. 53). [1] Сърбитѣ почнали да преследватъ българскитѣ учители, попове и по-интелигентни хора. Не билъ пощаденъ дори пиротскиятъ български владика Евстатий, който първо е билъ заточенъ въ Крагуевацъ, a после екстерниранъ въ България. Съ насилие и измама били събрани отъ Пиротъ, Трънъ и Брѣзникъ до 16,000 подписа (за това вижъ въ цитираната статия на С. Христовъ за Пиротско, стр. 288—304). Сърбитѣ сѫ мислѣли вѣроятно, че като представятъ тѣзи три града за сръбски, отъ само себе си ще трѣбва да се заключи, че сѫ сръбски и Нишъ и Враня и Лѣсковецъ, та въ тѣзи три града подобни насилия надъ съвестьта на гражданитѣ били правени въ по-малъкъ размѣръ. Сърбитѣ, за да могатъ да привлѣкатъ къмъ себе си българитѣ отъ Пиротско, Трънско и Брѣзнишко, не събирали данъци нито свиквали войници, което е представлявало голѣми облаги за населението въ сравнение съ тѣхнитѣ съотечественици въ България, които още презъ време на руската окупация плащаха данъци и даваха войници. [2]
Всичкитѣ тѣзи мѣрки на сръбската власть сѫ били взимани съ цель, както се каза вече, тѣзи земи да бѫдатъ представени за сръбски, та сърбитѣ да иматъ право да претендиратъ за тѣхъ. Защото на Берлинския конгресъ, който бѣ свиканъ за да ревизира предварителния договоръ въ Санъ—Стефано, сърбитѣ сѫ искали: Северна Македония съ градоветѣ: Кичево, Скопие и Крива—Паланка; Моравско съ градоветѣ: Трънъ, Пиротъ, Нишъ; искали сѫ и Бѣлоградчикъ и Видинъ (за руско-сръбскитѣ отношения презъ 1877/78 г. и за тѣзи искания на сърбитѣ вижъ подробно у Јован Ристић, Дипломатска историја Србије, књ. II, 1898). Съ тѣзи си искания сърбитѣ открито сѫ показали, че ако тѣ се намѣсиха въ руско-турската война едва на края, когато е могло да мине и безъ тѣхъ, то е било за да могатъ да откѫснатъ нѣщо отъ българскитѣ
1. Цитирано у проф. А. Иширковъ. Западнитѣ краища на българската земя, София, 1915. стр. 89.
2. Ср. ц. с. стр. СХХIII—CXXIV.
40
земи. Разбира се, сърбитѣ мѫчно можеха да заблудятъ заседаващитѣ въ Берлинъ, че всички земи, които искатъ, сѫ сръбски. И за това и не имъ бидоха дадени. Все пакъ тѣ успѣха да изтръгнатъ следъ усилена дипломатическа борба и при пълната подкрепа на Австро-Унгария (на която краль Миланъ бѣше заложилъ просто цѣлата си държава), Моравско съ градоветѣ: Нишъ, Пиротъ, Лѣсковецъ и Враня. За втори пѫть, следъ 1833 год. сърбитѣ заграбиха чисто български земи, съ които се приближиха, допрѣха до Македония, къмъ която сѫ обърнати тѣхнитѣ апетити отъ 1878 г. насетне.
Сърбия въ 1878 год. не получи градоветѣ Видинъ, Бѣлоградчикъ и Трънъ, колкото и да настояваше за тѣхъ. Тя обаче не губѣше надежда да си ги присвои другъ пѫть по единъ или другъ поводъ. Такъвъ удобенъ поводъ на краль Миланъ се стори, че ще е съединението на княжеството България и автономната провинция Румелия.
На конференцията въ Берлинъ, свикана за ревизиране на Санъ-Стефанския договоръ, споредъ който България се образуваше отъ почти всички български земи, освенъ дето на Сърбия бѣ придадено българското Поморавие, но и други български земи бѣха откѫснати отъ България. На Румъния се даде почти цѣла Добруджа, a подъ турска власть бѣха оставени Южна Тракия и цѣла Македония. Отъ Горна Тракия и Бургаско бѣ образувана една автономна область, наричана Източна Румелия, съ широко мѣстно самоуправление но подъ сюзеренитета на султана. Само отъ Мизия (безъ Добруджа) и отъ югозападна висока България бѣ образувано едно полунезависимо княжество България. Разбира се, че това раздвоение на княжество България и автономна область Румелия не можеше да трае дълго. На 6 септемврий 1885 год. съединението имъ бѣ провъзгласено. Българското правителство, боейки се, че Турция ще реагира, струпа всички войски на южната граница. Тъкмо това дегарниране на другитѣ български граници и по-специално на сръбско-българската граница, сърбитѣ сѫ смѣтнали, че трѣбва да бѫде използувано, за да завзематъ земитѣ, за които претендираха още на 1878 г. За да оправдаятъ постѫпката си, тѣ се основаваха на това, че се нарушавало политическото равновесие на Полуострова. Въпрѣки опититѣ на нѣкои европейски сили да възспратъ сърбитѣ отъ една такава рискувана и вѣроломна постѫпка, на 2 ноемврий
41
краль Миланъ издаде манифестъ, съ който обяви война на България, която въ това време, както се каза, бѣ струпала повечето си войски на турската граница. Сърбската армия бѣше по-многобройна, по-добре въорѫжена и съ по-обучени офицери, и всички смѣтали, че тя лесно ще се справи съ Бългзрия. Но българската армия се е борила по-вдъхновено, защото почти не е имало българинъ, който да не е билъ възмутенъ отъ сръбското вѣроломство. При Сливница, на 20 клм. западно отъ София, дето дветѣ армии се сблъскаха, надви духътъ, надви младата българска армия, въ която най-старшитѣ началници сѫ били капитани. Тази победа, и войната изобщо, не донесе за българитѣ никакви материални облаги. Споредъ сключения следъ войната миръ бѣ възстановено status quo ante bellum. Обаче тя донесе на българитѣ славата на храбреци и на народъ, достоенъ за свобода. Напротивъ, за сърбитѣ, и по-специално за краль Миланъ и сръбското правителство, тя донесе печалната слава на вѣроломци. Сръбскиятъ вестникъ „Застава", издавань въ Нови-Садъ (тогава въ Унгария), въ деня на обявяването на войната пише:
„И тъй, война, война между най-близкитѣ братя! Сърдцето се свива при мисъльта за нея. Перото да би ни се счупило, за да не пишемъ за това нещастно събитие. Първиятъ сръбски куршумъ ще разруши всички мечти за сѫществуването на идеята за съюза на Балканскитѣ народи".
Вестникъ „Slovenski Narod" въ Любляна по сѫщото време пише: „Миланъ, който по лоши качества превъзхожда даже Цезара Боржия... води една политика пагубна за своя народъ". Най-възбудени сѫ били срещу краль Миланъ и сръбското правителство хърватитѣ. Цѣлата тѣхна преса въ Загребъ заклеймила жестоко сърбитѣ. Загребскиятъ вестникъ „Pozor" пише:
„Тая война на брата противъ брата е безъ съмнение най-безобразното дѣло въ просвѣтения XIX вѣкъ, a прокламацията на краль Миланъ, съ която е обявена войната, съ своята комична надутость и фразьорство, отнема на това позорно дѣло и печалната възвишеность на трагедията".
Загребскиятъ вестникъ „Sloboda" наричалъ войната „измѣна, варварство, звѣрство". Въ Чехия всички симпатии били на страната на българитѣ. Въ Прага народътъ направилъ възторжени овации на българскитѣ студенти, които тръгвали като доброволци. Съчувствени били къмъ България и повечето полски и руски вестници. Така, рускиятъ в. „Новое Время"
42
отъ 4 ноемврий 1885 год. пише за сръбската постѫпка, че „Каинъ да би станалъ отъ гроба не би намислилъ нѣщо по-позорно". (Цитатитѣ сѫ споредъ книгата на Симеонъ Радевъ, Строителитѣ на съвременна България, София, 1911 год., кн. I, стр. 678—679).
И следъ този нещастенъ опитъ чрезъ ударъ въ гърба да си присвоятъ земи, за които отдавна мечтаеха, сърбитѣ не престанаха да мислятъ за тѣхъ. Мисъльта, че тѣ трѣбва да станатъ сръбски се насаждаше главно чрезъ училищата. Доста е да вземе който и да билъ сръбски учебникъ по история или география, за да прочетемъ, че Видинъ, Трънъ и Кюстендилъ сѫ чисто сръбски земи, заграбени временно отъ българитѣ. Да не говоримъ за тѣзи, които въ писанията си провъзгласяваха всички шопи за сърби, поради което българската столица София би трѣбвало да бѫде дадена на Сърбия. Че тази мисъль все още не е излѣзла изъ ума на сърбитѣ, личи и отъ обстоятелството, че тѣ поискаха тѣзи земи и на 1919 год. при сключването на договорътъ въ Ньои между България и победителитѣ. И, както ще видимъ, отчасти успѣха.
Все пакъ забелязва се, че отъ 1885 год. нататъкъ сърбитѣ позанемариха стремежитѣ си върху териториитѣ, които се владѣятъ отъ България, като такива, които по-мѫчно могатъ да бѫдатъ придобити. Въ замѣна на това тѣ съсрѣдоточиха усилията си върху Македония, която се владѣеше отъ Турция — „болниятъ човѣкъ" — чиято смърть се очакваше постоянно и за наследството на когото се изостриха много апетити. Понеже стремежътъ на Сърбия къмъ Македония сѫществува и преди 1885 год., ще се върнемъ нѣколко десетилѣтия по-назадъ отъ датата, до която достигнахме, за да обхванемъ всички перипетии на политическия напоръ на Сърбия къмъ тази страна. Като оставимъ на страна българитѣ, които винаги сѫ смѣтали Македония за нерзздѣлна часть отъ своята родина, всички други, които сѫ имали възможность на самото мѣсто да се запознаятъ съ нея, я смѣтатъ сѫщо тъй за българска земя, населението и за българско. Но и за тѣхнитѣ свидетелствувания, както и за свидетелствуванията върху Моравско, сърбитѣ иматъ готовъ отговоръ: „не сѫ знаели да различаватъ добре сръбски отъ български, та затова свидетелствуванието имъ нѣма значение". Ето защо по-често трѣбва
43
да се изтъква, че и всички сърби, a сѫщо и хървати, до срѣдата на миналия вѣкъ винаги сѫ смѣтали населението на Македония за българско. Нека, за потвърѫдение на последното бѫдатъ посочени и нѣколко примѣра:
Сръбскиятъ писатель Доротей Рачанинъ въ описанието на пѫтуването му до Иерусалимъ на 1704 год., казва, че близу до Враня и Нишъ тече Българска Морава, и че миналъ презъ българския градъ Велесъ (вижъ въ Гласник српског ученог друштва, кн. XXXI, стр. 299).
Само две години по-късно презъ Северна Македония миналъ Дубровничанинътъ Маринъ Кабога, който между Куманово и Крива-Паланка въ с. Страцинъ констатиралъ, че живѣятъ българи (вижъ въ Споменик српске краљевске академије, кн. 34, стр. 221-222).
На 1734 год. въ с. Търгъ при Неготинъ до Дунавъ свещенодействувалъ попъ Янко, който въ списъцитѣ на Бѣлградската митрополия фигурира като „българинъ, родомъ отъ Охридъ" (вижъ въ Споменик, кн. 42, стр. 104 и 118).
Двадесеть години по-късно въ регистритѣ на монастиритѣ въ Фрушка Гора между Дунавъ и Сава сѫ отбелязени нѣколко българки и българи изъ селища на цѣла Македония (вижъ У Д. Руварац, Опис српских фрушкогорских манастира од 1753 године, печ. въ Сремски Карловци, 1905, стр. 22, 98–99, 321–322).
Въ описанието на провинциитѣ на турската империя презъ 1771 год., съставено отъ сръбския патриархъ Василий Бъркичъ, се казва, че въ селата на Македония живѣели предимно българи и по-малко турци. (Вижъ въ Споменик, кн. X, стр. 47, 50 и 54).
Сръбскиятъ археологъ Стефанъ Верковичъ, членъ на сръбската академия на наукитѣ, на 1860 год. издаде въ Бѣлградъ книгата „Народне песме македонских бугара", въ която се говори за българи въ южна Македония, a на 1889 год. издаде въ Петроградъ книгата „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи". На стр. 43 Шаръ-планина, северната граница на Македония, е посочена като граница и между българи и сърби.
Хърватскиятъ народенъ поетъ А. Качичъ-Миошичъ, като говори за сьбитията отъ XV вѣкъ, споменава и за Янко-войвода,
44
българинъ отъ Дебъръ въ Македония. (Вижъ въ неговия „Razgovor ugodni" издание въ Zagreb, 1898, стр. 133).
Видниятъ хърватски историкъ Франье Рачки, като пише на 1862 год. въ Загребски католически листъ, за ползата отъ една уния между римската църква и българския народъ, отбелязва, че последниятъ „се шири отъ Долни Дунавъ до Егейско море и отъ Черно море до Долна Морава и Черни Дринъ".
Още по-важно е, че докато доста често сърби говорятъ за българи въ Македония, никой сърбинъ до срѣдата на миналия вѣкъ не пише за сърби въ Македония. Но отъ шестдесеттѣ години на сѫщия вѣкъ се подйе отъ една група около Милошъ Милойевичъ теорията, че всички славяни на Полуострова на запѫдъ отъ Места и Искъръ сѫ сърби. Отначало тя не намираше подкрепа, докато не бѣ възприета отъ официялнитѣ срѣди, които се убедиха, че ще бѫде много полесно съ тая фалшива теория на рѫка да бѫде разширено сръбското княжество на югъ за смѣтка на Турция, отколкото на северъ и западъ, кѫдето Австро-Унгария изглеждаше несломима. По патриотични съображения теорията бѣ приета отъ почти цѣлата интелигенция, която успѣ да я наложи и на простия народъ и то главно посрѣдствомъ училището, т. е. посрѣдствомъ учебницитѣ.
Въ „Политическо землѣописаніе за употрѣбленіе српске младежи" отъ Д. Π Тирола, напечатано на 1832 год. въ Бѣлградъ въ държавната печатница, на стр. 64 се казва, че въ Македония живѣятъ гърци, македоновласи и бългaри. За сърби не става нито дума.
Въ „Српска читанка за ниже гимназије и реалке", књ. прва, отъ Стојан Новаоваковић, издадена на 1870 год. въ Бѣлградъ отъ Държавната печаіиица и прегледана и одобрена отъ училищната комисия, на стр. 138 пише за българитѣ, които населяватъ областитѣ България и Μaкедοния. Това е, трѣбва да се отбележи, последниятъ учебникъ, въ който се казва истината по отношение на населението на Македония. Защото следъ тази година теорията на Милошъ Милойевичъ бѣ приета официално и постепенно наложена на цѣлата интелигенция. Наложена бѣ дори и на единъ така културенъ човѣкъ, какъвто е билъ Ст. Новаковичъ, който на 1870 год. въ споменатата читанка казва истината,
45
a следъ това се мѫчи съ изопачаване на историята да доказва тъкмо обратни нѣща. Преломътъ, който виждаме у Новаковича е характеренъ за цѣлата сръбска интелигенция отъ снова времс. Той се извърши по заповѣдь, но, за жалость, едва ли съ заповѣдь ще може да се върне старото, естественото положение.
Следъ като сръбскитѣ правителства подготвиха по този начинъ сръбския народъ за готвеното заграбване на Македодония (може-би за да не се случи това, което се случи съ румънитѣ: тѣ първоначалио протестираха, че имъ се дава Добруджа, понеже не била румънска земя!), тѣ счетоха за необхоходимо да започнатъ редомъ съ дипломатическата подготовка на това заграбване и едно подготвяне на самото македонско българско население, като го убедятъ, че то е сръбско, но се ѫ побългарило. Сръбската пропаганда започна да работи въ Македония отъ начало много плахо. Първоначално се е гледало да се действува чрѣзъ тѣзи, които сѫ идвали или само минавали презъ Бѣлградъ. Тѣмъ сѫ били давани безплатно сръбски черковни и училищни книги и обещавали безплатни учители, ако пожелаятъ да имъ бѫдатъ отворени сръбски училища.
Следъ присъединяването на Моравско презъ 1878 год. сръбската пропаганда въ Македония се засиля много. Правятъ се неспирни опити да се откриватъ училища, да се заематъ черкви, a къмъ 1900 год. започватъ да организиратъ и нелегални групи, за тероризиране на населението въ нѣкои по-северни околии, кѫдето населението здраво се е опирало на напѫнитѣ на легалната пропаганда. А когато къмъ сѫщото това време закрепна вѫтрешната македонска революционна организация, тя въ своята дейность бѣ спѫвана въ северно-македонскитѣ околии не толкова отъ бдителностьта на турската власть, колкото отъ дейностьта на тѣзи нелегални сръбски чети, субсидирани и изпращани отъ Сърбия, a покровителствувани отъ турската власть (за борбата между Β. Μ. Р. О. и населението, отъ една страна, и легалнитѣ и нелегални агенти на сръбската пропаганда, отъ друга страна, вижъ въ книгата на Ст. Аврамовъ: Революционни борби въ Азотъ (Велешко) и Порѣчието, книга X отъ „Материали за историята на Македонското освободително движение", София, 1929год.). Сърбия винаги е била противъ автономията на Македония, тъй като е знаела, че по този начинъ тя ще се изплъзне безвъзвратно изъ рѫцетѣ ѝ. И тъй
46
като Β. Μ. Р. О. се бореше преди Балканската война, пъкъ се бори и cera, тъкмо за създаването, ако не на една напълно независима, то поне на една автокомна Македония, сърбитѣ не можеха още при създаването на организацията на 1893 год. да не погледнатъ съ лошо око на нея. Тѣ я представяха предъ външния свѣтъ като създание на „българската пропаганда", ужъ субсидирана отъ свободната българска държава. Впоследствие, както се каза, сърбитѣ започнаха да работятъ, подобно на гърцитѣ, противъ организацията и въ самата Македония. Дейностьта на тѣхнитѣ банди се засили особено следъ неуспѣшния ходъ на Илинденското възстание въ 1903 год., което докара едно разслабване на оргаинзацията за известио време. Засилиха тѣ дейностьта си, надѣвайки се, че ще намѣрятъ населението следъ неуспѣха деморализирано и отчаяно. Върху външния неуспѣхъ на едно всенародно движение сръбската легална и нелегална пропаганда се опита да изгради своето денационализаторско дѣло. Успѣхътъ ѝ бѣ слабъ и недостатъченъ, за да оправдае голѣмитѣ материални срѣдства, пръснати безогледно.
Противъ създаването на една автономна Македония Сърбия водѣше упорита борба. Тя не искаше да става дума за автономия и при много често подхващанитѣ преговори за сръбско-български съюзъ. И благодарение на единството въ нейната външна политика, тя успѣвъ договора за приятелство и съюзъ, сключенъ между нея и България въ 1912 год., да омаловажи принципа за даване автономия на Македония и да прокара своята стара мисъль за раздѣляне на Македония. Въ членъ втори на тайното приложение на тоя договоръ е казано, че „що се отнася до територията между Шаръ-планина и Родопитѣ, Бѣло-море и Охридското езеро, ако дветѣ страни се увѣрятъ, че организирането на тая територия въ особена автономна область е невъзможно, поради общитѣ ингереси на българската и сръбска народность, или по други външни и вѫтрешни причини" (а такива причини не бѣше мѫчно да се намѣрятъ), съ тая територия ще се постѫпи, като Сърбия ще претендира само за Кумановско, Скопско, Пологь и Стружко съ Дебърско, за които земи рускиятъ императоръ е трѣбвало да реши, кому да принадлежатъ, a всичко друго се оставя на България. (Вижъ договора и картата на
47
тази спорна зона въ Enquête dans les Balkans издадена отъ Dotation Carnegie). При наличностьта на този договоръ на 5 октомврий започна войната между балканскитѣ държави, отъ една страна, и Турция, отъ друга. Срещу България Турция хвърли своитѣ най-голѣми сили, но тѣ бѣха преодолѣни. Сърбия и Гърция, срещу които действуваха значително по-малки сили, сѫщо бързо се справиха съ тѣхъ и скоро заеха значителни части отъ Македония. Специално Сърбия бѣ заела много по-пространни земи отколкото се предвиждаше да получи споредъ цитирания вече членъ втори на тайния договоръ. Може би и по-рано, подписвайки договора, сърбитѣ да не сѫ имали намѣрение да го изпълнятъ.
Но отъ момента, когато тѣ ставатъ господари на много по-значителна часть отъ Македония отъ тази, за която тѣ по договора можеха да се надѣватъ, тѣ открито започнаха да заявяватъ, че искатъ той да бѫде ревизиранъ въ тѣхна полза за смѣтка на Вългария. И, смѣтайки, че последната едва ли така лесно ще съгласи за едно подобно прекрояване, Сърбия прибѣгва до срѣдства, които никой не би повѣрвалъ, че мофе да бѫдатъ употрѣбени отъ дипломацията на единъ божемъ културенъ европейски народъ. Следъ падането на крепостьта Янина и особено следъ падането на Одринъ презъ месецъ мартъ, Турция се убеди, че е победена и се съгласи да води мирни преговори, които ставаха презъ месецъ априлъ въ Лондонъ и завършиха на 17 априлъ съ Лондонския договоръ за миръ между Турция, отъ една страна, и балканскитѣ съюзници, отъ друга. Споредъ него всички европейски турски владения на западъ отъ линията Еносъ (на Бѣло-море) и Мидия (на Черно-море) се отстѫпваха на съюзницитѣ, които трѣбваше да си ги подѣлятъ. Ако между България и Гърция не е имало договоръ, който да предвижда, кой какво ще вземе, такъвъ договоръ, както ви дѣхме, между България и Сърбия имаше. Но последния Сърбия не е имала намѣрение да го изпълни, та още когато българскитѣ войски на тракийския фронтъ защищаваха България и съюзницитѣ ѝ отъ турцитѣ, сърбитѣ започнаха да се укрепяватъ на заетитѣ отъ тѣхъ позиции дълбоко въ опредѣленитѣ за България зони. Сѫщевременно тѣ влизатъ въ тѣсна връзка съ гърцитѣ, съ които се споразумѣватъ за задружно действие срещу българитѣ. Сърби и гърци отивать до тамъ въ заговора имъ срещу България, която изнесе на плещитѣ си Балканската
48
война, щото при мирнитѣ преговори въ Лондонъ тѣхнитѣ делегати предложили нa турцитѣ една обща акция противъ България. (За това вижъ въ книгата на А. Тошевъ: Балканскитѣ войни, томъ II, София, 1931 година, стр. 227). Турцитѣ, желаейки да останатъ съ развързани рѫце, докато видятъ какъ ще се развиятъ събитията, отказватъ.
Но преговоритѣ между сърби и гърци продължаватъ и завършватъ съ единъ таенъ договоръ отъ 19 май 1913 г., насоченъ единствено противъ България, която, довѣрчива, все се надѣва, че всичко ще се уреди полюбовно. Въ този договоръ се подчертава, че дветѣ подписали го страни ще си указватъ взаимна подръжка за да запазятъ за себе си всички окупирани отъ войскитѣ имъ земи и че „смѣтатъ, че е отъ жизненъ интересъ за тѣхнитѣ кралства, щото никоя друга държава да не се вмъкне между съответнитѣ тѣхни владения на западъ отъ рѣка Вардаръ. (Този договоръ е даденъ като приложение къмъ цитираната книга на г. A. Тошевъ). Макаръ името на тая „друга държава" да не е казано, разбира се, че тя е България, която, споредъ съюзния сръбско-български договоръ отъ 1912 г., достига далеко на западъ отъ Вардаръ до Охридското езеро. Нарушила веднажъ договора, Сърбия не се спира до тукъ. Едновременно съ сключването на съюза съ Гърция тя успѣва да склони Румъния, последната при нужда да нападне България въ тилъ. Самитѣ сърби открито започватъ да се окопаватъ на заетитѣ позиции и да преследватъ българщината въ тази часть на Македония, която бѣха заели. Това преследване започнало, още съ идването на сърбитѣ, които били приети като освободители, но отъ които мнозина си изпатили. Когато човѣкъ чете публикуванитѣ отъ г. проф. Л. Милетичъ „Документи за противобългарскитѣ действия на сръбскитѣ и на гръцкитѣ власти въ Македония презъ 1912—1913 г. (София, 1929, френско издание отъ 1930 г.) и изнесенитѣ въ цитираната Enquête dans les Balkans (стр. 34—37) факти, вижда ясно призрака на междусъюзническата война, която формално бѣ обявена на 16 юний 1913 г. отъ българитѣ (поради което мнозина ги винятъ въ вѣрломство), но която война дълго бѣ подготвяна, пакъ споредъ цитираната Enquête dans les Balkans, отъ сърби и гърци. България, по-точно единъ български военноначалникъ обяви войната, която бѣ добре дошла за сърби и гърци, защото тѣ бѣха спечелили за себе си активната
49
подкрепа на Румъния, a мълкомъ се бѣха споразумѣли и съ доскорошния си неприятель, Турция. И затова, когато следъ два дена, на 18 юний 1913 г., по заповѣдь на българското правителство, военнитѣ действия бѣха спрѣни и при сърбитѣ изпратени парламентьори за примирие, последнитѣ, въпрѣки всички международни правила, бѣха избити (вижъ затова въ цитираната Enquête dans les Balkans), a примирието по този начинъ грубо бѣ отхвърлено. България, нападната отъ четири неприятели, следъ едномесечна борба капитулира и въ Букурещъ още сѫщата година трѣбваше да подпише единъ договоръ който разбиваше най-съкровеннитѣ народни идеали. Най-страшното бѣ, че Македония, която редомъ съ Тракия бѣ причината за Балканскитѣ войни, вмѣсто съгласно съ договора отъ 1912 г. да получи автономия или да бѫде придадена къмъ България, тая Македония биде разкѫсана на три неравни части, отъ които най-малката се даде на България, a другитѣ две по-голѣми на Сърбия (27 х. кв. клм.) и на Гърция (32 х. кв. клм.). За трети пѫть Сърбия заграби съ измама чисто български земи, каквито сѫ несъмнемо Скопско (въ което се издигна първиятъ гласъ противъ гръцкото духовно иго), Щипъ, Велесъ, Прилепъ, крепости на българщината, Охридъ, столица на българското царство за известно време, Битоля, Ресенъ, Тиквешъ, Радовишъ, Малешево и други земи.
Въ началото на европейската война, когато антантата имаше слаби изгледи за успѣхъ, Франция и Англия сѫ настоявали предъ Сърбия да отстѫпи тѣзи новозавоювани български земи на България, та тази последната да се намѣси въ войната въ полза на Съглашението. Сърбия не отстѫпи, и България, за да придобие тѣзи земи, встѫпи въ свѣтовната война на противната страна. Временно България окупира всички български земи заети отъ сърбитѣ, но нещастниятъ за четворния съюзъ край на свѣтовната войка върна отново сѫщитѣ тѣзи земи въ рѫцетѣ на сърбитѣ, които съ помощьта на Франция се явиха победители. Като такива при сключвинето на мирния договоръ въ Ньои тѣ не се задоволиха само съ задържането на заграбенитѣ до тогава български земи и съ налагането на тежки репарации, но посегнаха още единъ, четвърти пѫть, къмъ самото тѣло на България. този пѫть оправдавайки се не само съ това, че тѣзи земи сѫ ужъ населени съ сърби, a и съ това, че имъ били потрѣбни по стратегически съображения.
50
Въ Кулско отнеха землищата на нѣколко села, защото отъ тамъ се заплашвала сигурностьта на Зайчаръ. Отнеха градоветѣ Царибродъ и Босилеградъ, защото отъ първия се заплашвалъ Пиротъ, a отъ втория — Враня и линията Бѣлградъ-Солунъ. Отнета бѣ и Струмица съ хубавото ѝ поле, защото на 1915 г. отъ тамъ дошла голѣмата чета, която нападна с. Валандово и заплаши споменатата вече линия.
И тъй на четири пѫти, два пѫти съ чужда помощь и два пѫти съ измама, Сърбия заграби чисто български земи, признавани за такива отъ самата нея. Заграби ги, следъ като на нѣколко пѫти българитѣ проливаха кръвьта си за нея подпомагайки я въ борбата ѝ съ Турция.
Презъ всички времена при всички сръбско-български отношения като червена нишка изпъква нелоялното поведение на Сърбия къмъ България, поведение, твърде често отиваще до измѣна.