Македонски Прегледъ
Година
VIII, книга 2, София, 1932

 

Рецензии и книжовни вести

 

Жалостна песна за блъгарски народъ въ Охритъ и Струга и за секои блъгаринъ. Въ Белгратъ, Въ Книгопечатницата отъ Никола Стефановића 1875, 1 стр. Цена је 30 пара.

 

 

Въ библиотеката на Макед. Наученъ институтъ се получи въ даръ отъ госп. Стоянъ Симеоновъ горе посоченото, неизвестно до сега печатно издание на пѣсеньта, съчинена отъ Гр. С. Пърличевъ, въ която се описва жална раздѣла на охридчани съ последния охридски архиепископъ Арсений (II), бившъ пелагонийски митрополитъ, управлявалъ отъ 176З до 16 януарий 1767 г., когато цариградскиятъ патриархъ го принудилъ да подаде оставка, та сетне прекаралъ последнитѣ си дни въ Кареа (Св. Гора) въ келията на Зографския манастиръ, гдето и починалъ (вж. Ив. Снѣгаровъ, История на Охрид. Архиепископия, т. II, София, 1932, стр. 210). За това „вдигане" на патриарха Арсений въ Охридъ се е запазило предание, споредъ което за насилникъ се смѣта не цариградскиятъ патриархъ, a турската власть, подбуждана отъ нѣколцина охридски първенци, врагове на Арсения. Ha В. Григоровичъ (въ 1845 год.) охридчани сѫ казвали, че Арсений с билъ лишенъ отъ автокефалия, понеже билъ обвиненъ въ сношения съ венециянцитѣ, a споредъ други — съ руситѣ (В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, II. изд. стр. 103;  Ив. Снѣгаровъ ц. с. 516).

 

За своята пѣсень Пърличевъ, използуваль народното предание, погрѣшно поставя датата 1762 вмѣсто 1767 година. Пѣсеньта е станала популярна въ Охридъ и се пѣела като народна пѣсень. Забележително е, че Пърличевъ въ своята автобиография нищо не говори за своето авторство, a само разказва, че въ 1869 година, когато следъ женитбата си насадилъ ново лозье та били поканени на гости работницитѣ, които по народния обичай му работили даромъ, за пръвъ пѫть се изпѣла пѣсеньта за вдигнатия „Патрика" (вж. Гр. С. Пърличевъ, Автобиография, печат. въ Минист. Сборникъ, кн. XI с. 398):

 

„Тоя е первый пѫть, дѣто се испѣя пѣсеньта: Хилядя и седьмь стотинъ шестдесеть и второ лето, В' Охрида отъ Цариграда дошьлъ Салаоръ и пр. (цитува се цѣлата пѣсень).

„Сълзы потекоха — казва по-нататъкъ Пърличевъ — изъ очитѣ на гоститѣ, не толко отъ стойностьта на стиховетѣ, колкото отъ страстьтѫ, съ коѭто се испѣяхѫ. Тая пѣсень ни помогнѫ въ искорененіето гръцизма много по-вече отъ всичкытѣ ни прѣжни подвизы".

 

Това е всичко, което казва самиятъ Пърличевъ за пѣсеньта, безъ да споменува, че е неинъ авторъ. Автобиографията му е датувана въ Солунъ 1885 год. Въ намѣреното сега печатно издание на „Жалостна песна", отъ което тукъ изцѣло давамъ фотографска репродукция, на първата страница на текста подъ бележка се съобщава, както е видѣтъ на факсимилето:

 

„Изворотъ одъ песмава. Въ Охритъ іе найдена една книга, коя ми покажвитъ исторически реченото во песмава. Охритъ іе хубаво место, ама како Ст(р)уга нема друга".

 

Отъ тѣзи редове се вижда, че самиятъ Пърличевъ е напечатилъ пѣсеньта, и то въ Бѣлградъ, гдето тогава още не така систематично зле се отнасяли къмъ нашитѣ македонци, както това става по-сетне, така че свободно е можало да мине заглавието, гдето е казано, че „Жалната песна" е за „блъгарския народъ въ Охридъ и Струга и за секой блъгаринъ".

 

 

169

 

 

 

170

 

 

 

171

 

 


 

 

Жалостна песна за блъгарски народъ въ Охритъ и Струга и за секои блъгаринъ. Въ Белгратъ, Въ Книгопечатницата отъ Никола Стефановића 1875, 1 стр. Цена је 30 пара.

 

 

Хиляда и седумъ стотини, ишесъ десетъ и фторо лето, въ Охрида отъ Царигратъ Салаоръ дошолъ Мумбаширъ

 

Се преставилъ претъ Арсения наша Патрика чеснаго, и му реколъ слово горко слово жалосно,

 

Царева вольа іе да тѫргнишъ денеска въ Царигрдтъ, на тебе отъ фѫрли гѫрци големъ поплакъ іе.

 

Собралъ Патрикъ своіе стадо въ Цѫрква Свети Климентова, благословъ имъ далъ последенъ, рѫце саплетилъ.

 

Долго вреаме липаль старецъ въ малченије све народно, по бела брада ронилъ сѫлзи горешти.

 

Слушаите мили чада, ясъ кье тѫргнам въ Царигратъ, на мене отъ фѫрли гѫрци големъ поплакъ іе.

 

Гѫрчки Патрикъ кьа ни строшитъ славна Охрицка Столица, a мене до смѫрти кьа дѫржить, въ заточениіе. [1]

 

Кье пратитъ владици Гѫрци, лицемъ светия, сѫрцемъ вѫлци, кье ве даветъ кье ве стружетъ, и кье мѫлзет до краи.

 

Мегю народа ке све несогласвіе и раздори, да се мразатъ синъ съ татко, и съ братъ брата.

 

Кье бидите сираци така билο написано, елате ми да ве гушнамъ, за последенъ пѫтъ.

 

Кье викните до Бога, крило некье наидите, смирено кье наведите, глава до земя.

 

Цѫрна тѫга поразила, старо младо мѫжи жени сви съ рѫце заплетени, сѫлзи проливатъ.

 

Тои и гушкатъ тиіе тѫжно ту целиватъ десна ржка, и отъ рѫка како отъ изворъ, сѫлзи се леятъ.

 

Яхналъ Патрикъ бѫрза коньа, и неволно юпутилъ се, тогав шуменъ плачъ народенъ небо процепилъ.

 

Умилилъ се чесни Патрикъ, свалилъ шапка навезана погледалъ на сино небо льуто прокалналъ.

 

Ох! послушаи мили Боже! хаиръ никогашъ да нематъ Станче Беи; Буяръ Лигдо; Ненко Челеби.

 

Милостиви Богъ послушалъ Патричка горешта клетва, слава нихна се мена, погубилъ съ шумъ.

 

И сега въ кукьи нихни ткаяат пѫякъ паячина, и по пусти стреи нижни, хукать Хутове.

 

 

 

1. Изворотъ одъ песмава. Въ Охритъ іе наидена една книга, коя ми покажвитъ исторически реченото въ песмава. Охрить іе хубаво место, ама како Стуга нема друга.

 

 

172

 

 

Печатаната въ 1875 година „Жалостна песна" има и особена важность понеже тя съдържа отъ езикова страна най-близкия до първоначалния оригиналенъ текстъ на пѣсеньта, безъ съмнение съчинена на сравнително по-чисто охридско наречие, което сетне Пърличевъ постепенно е замѣняналъ се елементи отъ черковнославянския и отъ книжовния български езикь. Пърличевъ разказва въ автобиографията си, че презъ пролѣтьта на 1868 година той отишелъ въ Цариградъ и тамъ се училъ „на славянскый" у Ивана Найденовъ, a въ началото на ноемврий сѫщата година се върналъ отъ Цариградъ и „незабавно" въвелъ българския езикъ въ църквата и училищата (ц. с. 373). Следъ тоя починъ на Пърличева, който е билъ предизвикателенъ за гърцизма подвигъ, е последвало заточението му въ Дебъръ, отъ гдето се завърналъ въ Охридъ презъ януарий 1869 година; следъ едно второ тримесечно заточение въ Дебьръ той се връща въ Охридъ въ априлий и наскоро се оженва. Шесть месеци следъ свадбата си, Пърличевъ, по поводъ веселието, както се каза по-горе, е изпѣлъ на гоститѣ си пѣсеньта за вдигането на патриката Арсений. Отъ всичко туй може да се заключи, че когато Пьрличевъ е съчинявалъ своята „пѣсень", не ще да е билъ още твърде повлиянъ отъ сетнешната си мания да пише на своеобразния си книжовенъ езикъ. Затова, когато въ 1875 година е напечаталъ „Жалостна песна", сзикътъ въ нея още запазва въ основата си чертитѣ на охридското наречие, съ примѣсъ на нѣколко по-дребни киижовни елементи. Има и грѣшки, вмъкнали се при печатането въ Бѣлградъ, напр. малченије (ј вм. і); юпутилъ се (сърбизъмъ вм. упѫтилъ се); фѫрли гѫрци вм. върли —; съ брат брата, вм. братъ съ брата; ке све вм. ке сеят; кье мѫлзетъ до краи вм. — до кръвь; семена вм. семе нихно. До колко после Пърличевъ си е измѣнилъ езика, между друго се вижда и отъ текста на „Жалостна песна", както е предадена отъ самия него въ автобиографията му, гдето охридскиятъ говоръ е вече почти неузнаваемъ: у глаголитѣ въ 3. л. сд. ч. сег. вр. нѣма окончание -т, напр. строши вм. строшит, ке държи вм. ке държит, ке прати вм. кье пратит и др.; седъм вм. седум; дошъл, рекъл вм. дошол, рекол; дълго вм. долго; азъ ке идѫ вм. ясъ ке идъм; ке викнете вм. ке викните; наведете вм. наведите; ке ви давят, ке ви стрижѫт и ке мълзят вм. ке ве давет, ке ве стружет и ке мълзет; чърна вм. църна и др.

 

Преди да се напечати автобиоорафията на Пърличевъ (1894 г.), въпросната пѣсень бѣше обнародвама на 1891 г. въ Мин. Сборникъ кн. IV. въ анонимната статия „Битолско, Прѣспа и Охридско" (отъ В. Кънчевъ), гдето на стр. 61 се казва, че Пърличевъ възъ основа на преданието за дигането на Арсения отъ Охрида, е написалъ „следната пѣсень, която много се пѣе въ Охридъ". Дадениятъ отъ Кънчева текстъ на пѣсеньта още повече се отдалечава отъ първоначалния оригиналъ, понеже езикътъ е, съ малки изключения, книжовно-български. Не отколе се обнародва още веднажъ сѫщата пѣсень въ труда на г. Ив. Снѣгаровъ (История на Охр. архиепископия и пр. стр. 516). Авторътъ казва, че смѣта за неизлишно да приведе цѣлата пѣсень, както той я „слушалъ въ Охридъ". Отъ сравнението на текста ѝ съ обнародванитѣ по-преди се вижда, че и Снѣгаровъ предава пѣсеньта повече на книжовенъ български езикъ.

 

Л. Милетичъ.

 

[Back to Index]