4. Положението на българитѣ въ Боимѝя следъ руско-турската война (1877 г.)
Отъ Хр. Шaлдевъ.
- Реформената акция и обявяване военно положение въ Солунския санджакъ
- Мюдюри христиани и народна милиция — „сердари"
- Опитъ за помирение
Положението на българитѣ въ областьта Боймѝя [1] особено се е влошило следъ берлинския конгресъ. Това тежко положение обхваща времето отъ 1876 до 1888 г., когато турското правителство съ гръцкия митрополитъ бѣха обявили съвмѣстна борба противъ българитѣ съ цель да се задуши у тѣхъ всѣка нова проява на национално съзнание. Както винаги при общъ подемъ на духоветѣ на раята, така и сега турското правителство нагледъ се бѣ предало на пословичното си безволие и бѣ дало пълна свобода на религиозния фанатизъмъ, съ който бѣ обхваната господствуващата нация — турцитѣ. Следъ Берлинския конгресъ въ Солунския санджакъ (окрѫгъ) се бѣха появили много турски чети, които въ действията си били насъсквани противъ българитѣ отъ пристигнали отъ Цариградъ ходжи и молли. Тѣзи чети нападали цѣли села и ги обирали. Солунскиятъ дописникъ, на в. „Марица", излагайки положението въ окрѫга, пише:
„Хайдутитѣ се умножаватъ всѣки день; отъ всичко, се вижда, че тукъ владѣе пълно безначалие. Турскиятъ харамия Чолакъ Ислямъ нападна с. Ливада и като изрѣза ушитѣ на всички селяни, подложи ги на ужасни мѫчения. После той поиска 200 лири, 150 оки масло и 50 глави овци и кози, като казалъ, че ако не му се дадатъ за единъ часъ, селото ще унищожи и хората ще избие. Заптиитѣ и войскитѣ отиватъ по селата и подъ предлогъ, че селянитѣ се бунтуватъ, биятъ и обиратъ населението. Така нападатъ и черквитѣ и обиратъ всичко каквото намѣрятъ" (в. Марица, 1878 г. бр. 3.).
Друга разбойническа банда, подъ водителството на Демиръ бегъ, върлувала между Ениджевардаръ и Воденъ, a трета — въ Гевгелийско, която се отдѣлила
1. Вж. „Макед. прегледъ" год. VI, кн. 4, стр. 50.
50
да нападне въ самия градъ влиятелния българинъ X. Зафиръ. Последниятъ, затворенъ въ кѫщата си, водилъ нѣколкочасово сражение съ 80-членна разбойническа банда, безъ тази да бѫде обезпокоена отъ мѣстната полиция и войска. Когато на другия день въ града се разнесълъ слухъ, че X. Зафиръ е раненъ, при него отишелъ мѣстниятъ каймакаминъ да узнае за здравето му и да го попита, „какво е станало презъ нощьта". За това нападение се научили представителитѣ на великитѣ сили въ Солунъ, които заминали въ Гевгели за да се осведомятъ за станалото на самото мѣсто (в. ib. бр, 283 и 281).
Гърцитѣ отъ своя страна използували създаденото следъ Берлинския конгресъ положение и настроението на турцитѣ спрямо българитѣ та проповѣдвали срѣдъ населението, че „Европа" задържала една голѣма часть отъ Тракия и цѣла Македония подъ владичеството на султана, не защото тя симпатизира на Турция, но единствено, защото мрази славянитѣ и обича гърцитѣ. Тя, Европа, остава тия две старогръцки провинции въ едно неопредѣлено положение, за да даде време на гръцкитѣ патриоти да засилятъ дѣятелностьта си и да привлѣкатъ на своя страна заблуденото население на тѣзи две провинции" (в. ibid. бр. 4). А за да се действува за интереситѣ на елинизъма на всѣкѫде еднакво и планомѣрно, централниятъ цариградски силогосъ при патриаршията изпратилъ единъ циркуляръ до всички македонски силогоси, съ който ги запитвалъ да си кажатъ мнението, по кой начинъ трѣбва гръцкитѣ силогоси да действуватъ въ бѫдеще, „за да възвърнатъ въ недрата на елинизъма заблуденитѣ негови чада въ Тракия и най-вече въ Македония". На тоя циркуляръ солунскиятъ гръцки силогосъ отговорилъ:
„1. трѣбва да се скрие омразата къмъ заблуденитѣ населения, които подържатъ схизматическата екзархия, като се убедятъ, че цѣлото население, което живѣе въ Македония, не е нито българско, нито гръцко, a македонско и че трѣбва да се докаже още, че това трѣбва да бѫде тъй, не само защото историята тъй го иска, но защото и Европа въ Берлинъ реши, това тъй да стане.
2. Трѣбва да се отворятъ добри панснони въ всѣки градъ, въ който има повече отъ 6,000 жители, като въ тѣзи пансиони се учатъ и хранятъ момчета отъ околнитѣ села безплатно, да се обучаватъ на гръцки езикъ и градскитѣ
51
момичета като на добритѣ отъ тѣхъ се дава и прика при омѫжването имъ.
3. За постигането на тѣзи цѣли трѣбва да се възбуди сводолюбието на всички елини въ свѣта, като се поканятъ затова и англичани и французи елинофили" (в. Марица, 1879, бр. 4).
Решението на солунския силогосъ било приложено още сѫщата година та въ Солунъ били открити пансиони за момчета и момичета отъ окрѫга. Сѫщевременно въ Солунъ пристигнали отъ Атина много учители, които били назначени по разни градове въ Македония. Но къмъ тази програма за лоялна борба съ българитѣ, къмъ хитростьта и лукавството, които сѫ присѫщи на гърка, гръцкиятъ владика и неговитѣ орѫдия въ епархията му, подбуждани отъ националенъ прозелитизъмъ, прибавили още насилието и клеветата като по-ефикасни срѣдства за да се сплашатъ „вироглавитѣ" схизматици". И въ това отношение, както се изразява солунскиятъ дописникъ, „св. архиерей прояви и показа доблестното си юначество за слава и честь ужъ на православнат а гръцка велика църква, състоеще се въ юдини целувки и предателства, за да ги претопи" (в. Марица 1880 г. бр. 201).
Презъ 1880 г. по клевета на сѫщия митрополитъ били арестувани ениджевардарскк граждани Ант. Лиляновъ, Хр. Титиновъ и др., защото сѫ действували и успѣли да се отвори българско училище въ града и защото на 11 май българитѣ отъ града празднували праздника на Св. Кирилъ и Методий. Презъ сѫщата година жителитѣ на около 20 села отъ ениджевардарската околия се отказали отъ патриаршията и минали подъ ведомството на екзархията. Воденскиятъ митрополитъ Иеротей, като узналъ това, предприелъ силно гонение противъ първенцитѣ, като ловилъ жертвитѣ си една по една отъ село въ село. Той е знаелъ, че най-влиятеленъ отъ селянитѣ въ всички 20 села е Иванъ Кехая отъ Рамель. Повикалъ го при себе, за да го натовари да събере печатитѣ отъ отказалитѣ се села и да се подпечати една молба, въ която се казвало, че тѣ признавагь гръцкия владика и партиарха. Но Иванъ Кехак не се явилъ при него. Разярениятъ владика обявилъ Ив. Кехая предъ околийския началникъ за бунтовникъ. Нѣколко време той се криелъ отъ властьта, но най-после билъ уловенъ и затворенъ въ ениджевардарския затворъ, a после въ Солунъ, „гдето лежи вече 35 дена". Най-после Ив. Кехая се отнесълъ телеграфически до българскии екзархъ и европейската
52
комисия въ Цариградъ, които настояха предъ солунския валия да бѫде освободенъ (в. Марица, 1880 г. бр. 201). За похватитѣ на воденския Иеротей сѫщиятъ дописникъ малко по-късно пише:
Отъ нѣколко време насамъ протосингельтъ на владиката е тръгналъ по селата съ двама конни стражари и полицаи, и гдето намѣри двама-трима свои последователи, взима селската черква и я дава на тѣхъ, a останалитѣ клети българи идатъ въ Солунъ и плачатъ какъ е възмъжно двама-трима да иматъ право да владѣятъ черквата, a 200 души да нѣматъ! Отговорътъ е, че който не се подчинява и на владиката не се подчинява и на султана (ibid. 1880 г. бр. 128).
Въпрѣки това, както отбелѣзва в. „Зорница", българитѣ отъ солунския вилаетъ мѫжки се съпротивлявали и недопускали гръцки владика да влиза въ селата имъ. За сѫщата цель гърцитѣ презъ това време прибѣгнаха къмъ нелегални срѣдства: съ повикани отъ стара Гърция хора тѣ формирака нелегални банди, които, предводителствувани отъ гръцки „капитани", тероризираха българитѣ въ ю. Македония, преследваха и убиваха по-събуденитѣ селяни и заставяха да бѫдатъ затворени българскитѣ и влашкитѣ черкви и училища. Такива гръцки чети върлували въ Костурско и Леринско подъ водителството на капитанитѣ Катарахиосъ, Калогерасъ и Леонидасъ, a въ Боимия е върлувала четата на капитанъ Панаитисъ (ibid. 1880 г. бр. 223).
Реформената акция и обявяване военно положение въ Солунския санджакъ.
Анархията, която е царила въ Македония, и безправието, въ което били поставени българитѣ екзархисти въ тая страна, предизвикали формална намѣса на шесттѣхъ велики сили въ вѫтрешнитѣ работи на Турция. Къмъ тази намѣса подсѣтени били по-рано устно, a по-късно и съ специаленъ „циркуляръ" представителитѣ на заинтересованитѣ велики сили въ София отъ българското правителство, което изложило положението на българитѣ въ Македония и е искало въвеждане на реформи, съгласно съ Берлинския договоръ. Още по-рано, a именно презъ февруарий 1879 г. българитѣ, живеещи въ Цариградъ, подали писмена молба до представителитѣ на великитѣ сили и европейската комисия, която била сформирана да изработи „Органически уставъ" за Румелия, да се приложи чл. 23 отъ
53
Берлинския договоръ по отношение на Македония (в. Марица, 1879, бр. 41). Въ началото на 1880 г. презъ м. януарий се завърналъ въ Цариградъ Н. Бл. Екзархъ Иосифъ I, който съ такриръ до Високата порта поискалъ разрешението на турското правителство да се назначатъ български владици въ Македония, и то на първо време въ Охридъ и Скопье. Презъ сѫщото време въ Цариградъ е заседавала европейската комисия подъ председателството на министра на вѫтрешнитѣ работи Асимъ-паша. Комисията е заседавала цѣла година и изработила „законъ за управление на румелийскитѣ вилаети", състоящъ се отъ 17 глави, a именно:
1. Общи права на жителитѣ (въ Македония и Тракия). 2. За вилаетитѣ. 3. За централното упровление на вилаетитѣ. 4. За главнитѣ съвети въ вилаетитѣ. 5. Разпредѣление на вилаетитѣ. 6. За управлението на каазитѣ (околиитѣ). 7. За управлението на санджацитѣ. 8. За старейшинскитѣ съвети. 9. За градскитѣ съвети. 10. За улравлението на нахиитѣ. 11. За управлението на махалитѣ и селата. 12. За изборитѣ. 13. За сѫдилищата. 14. За народното образование. 15. За вѣрослужението. 16. За чиновницитѣ и 17. За жандармерията и полицията (ibid. 1880, бр. 210 и 211).
Работата на комисията е представлявала само единъ литературенъ трудъ безъ всѣкакво практическо значение. Следъ като билъ изработенъ „законътъ", въ края на 1880 г. комисията го предала на Високата порта за изпълнение и си заминала, a турското правителство по своя навикъ го захвърлило подъ мендера. Когато македонскитѣ българи се научили за свикването на цариградската комисия за изработване на реформи, всички се зарадвали. „Но отъ тия реформи, пише солунскиятъ дописникъ, не излѣзе нищо друго, освенъ едно по-силно враждебно раздразнение у турцитѣ и систематическо преследване на българитѣ". „Турцитѣ и гърцитѣ като че ли сѫ се съгласили да дадатъ окончателенъ ударъ на българитѣ въ Македония". Туй, което не могатъ да направятъ турцитѣ, допълвали го гърцитѣ, a онуй, което е невъзможно за гърцитѣ, предаватъ го на турцитѣ. Съ една дума тѣ иматъ пълна хармония въ действията си" (ibid. 1880, бр. 170).
Турското правителство не се е смутило отъ обстоятелството, че въ Цариградъ бѣ свикана европейската комисия за изработване законъ за реформи и управление на вилаетитѣ и, за да се отнеме всѣка възможность на българитѣ да предявятъ
54
нѣкакви искания предъ европейската комисия въ Цариградъ, солунскиятъ валия Дервишъ паша обявилъ военно положение въ вилаета и предписалъ на своитѣ подведомствени чиновници да залавятъ и арестуватъ всѣки, който се именува българинъ. По заповѣдь на сѫщия валия властитѣ въ Воденъ запретили на българитѣ отъ воденската епархия да признаватъ екзарха за свой духовенъ началникъ и да взиматъ участие въ каквито и да било обществени и политически въпроси, като сѫ ги заплашвали, че „всѣки нарушитель на това правителствено нареждане ще се смѣта за престѫпникъ и ще се наказва съгласно съ законитѣ на страната". Самъ Дервишъ-паша въ последното си пребивание въ Воденъ, — пише дописникътъ — заповѣдалъ щото всѣки българинъ слѣпо да се подчинява на гръцкия владика (idid. 1880, бр. 247).
За видимъ поводъ да се обяви военно положение въ вилаета е послужило обстоятелството, че тукъ, както и другаде въ Македония, за самоотбрана отъ разбойницитѣ бѣха се появили нелегални дружини отъ недоволни българи, подобно на четата на Диме Чакревъ отъ Прилепско и др. Въ нашата Боимия презъ 80-тѣ год. на миналия вѣкъ се появили две такиви чети подъ водителството на Митъръ Петковъ отъ Боймица и попъ Лянте отъ Вългаци, като първиятъ е действувалъ въ Паякъ пл., a вториятъ — въ полска Боймия. Истинската причина за обявяването на военното положение въ вилаета, обаче, както се каза по-горе, е била да се отнеме всѣка възможность на българитѣ да се отнесятъ до европейската комисия и спокойно да се прокара това, което правителството бѣ замислило да върши едновременно съ свикването на цариградската комисия. Като диверсия противъ инициативата на великитѣ сили турското правителство наредило по вилаетитѣ да се свикатъ вилаетски смѣсени комисии, които съгласно съ мѣстнитѣ нужди да изработятъ проекто-правила за преобразуване на администрацията и управлението на всѣки вилаетъ.
Въ началото на 1880 г. солунското вилаетско управление съобщава на населението, че въ Солунъ ще се събере смѣсена българо-турско-гръцко-европейска комисия, която на мѣстна почва да посочи всички ония преобразувания, които необходими за умиротворението и преустройството на вилаета. Въпрѣки българския характеръ на Солунския санджакъ, въ комисията не е билъ избранъ нито единъ представитель българинъ. Българитѣ отъ Гумендже,
55
Рамелъ, Петрово и др. села подали протестно заявление до европейската комисия въ Цариградъ за начина, по който били избрани представителитѣ въ смѣсената комисия и недопускането въ нея нито единъ българинъ. За това протестно заявление узнали както Дервишъ-паша така и владиката Иеротей, та когато последниятъ посетилъ Гумендже и околнитѣ села, обвинилъ за бунтовници следнитѣ първенци: Хр. Севиновъ, Димо Румолиевъ, Ристо Шалдевъ, Тано Калдиевъ, Танасъ Миндовъ, Куси Вашилъ, Митъръ Вашилевъ, Танасъ Тошковъ и х. Тано Зориновъ отъ Гумендже, Ив. Кехая отъ Рамелъ, Танасъ Алъровъ отъ Петрово и Холердата отъ Ливада. Всичкитѣ поменати първенци, оковани въ вериги, били отведени пеша въ Солунъ и изправени предъ военния сѫдъ, който ги осѫдилъ на заточение въ М. Азия.
„Заловенитѣ първенци, — пише солунскиятъ дописникъ, — получиха това наказание, защото имаха смѣлостьта да подпишатъ прошение до европейската комисия въ Цариградъ за преобразувания въ Македония. Тия прошения се пазятъ у председателя на комисията Асимъ-паша, министъръ на вѫтрешнитѣ работи, a ловенето на българитѣ става по тия документи" (в. Марица, 1881 бр. 284).
Роднинитѣ на осѫденитѣ на заточение подали телеграфически молба до великия зезиръ, до руския и английския пълномощни министри въ Цариградъ, както и до Негово Блаженство екзарха да се отмѣни присѫдата. По застѫпничеството на двамата посланици, a тъй сѫщо на „Търновското правителство", по нареждане отъ Цариградъ осѫденитѣ първенци били освободени и на 22 априлъ били върнати отъ парахода „за голѣма изненада на гърцитѣ и турцитѣ, които отъ тоя фактъ останали поразени". Когато осѫденитѣ били карани съ лодка въ парахода, Ив. Кехая и другаритѣ му пѣели пѣсеньта: „Оставай сбогомъ ой невесто! ази отивамъ въ далеченъ край..." За изпратенитѣ телеграми били похарчени 72 лири, a за пълното имъ освобождение, т. е. за да си отидатъ по домоветѣ си, въпрѣки предписанието на централното цариградско управление, всѣки арестуванъ първенецъ е броилъ по 102 лири рушветъ.
Мюдюри христиани и народна милиция — „сердари".
Нагласената отъ турското правителство солунска вилаетска смѣсена комисия, поради тенденцията на свикването ѝ, разбира се, не даде никакви практически решения и резултати за
56
да се подобри положението на вилаета. Исторически е доказано, че при всѣки опитъ за интервенция въ вѫтрешнитѣ работи на Турция отъ страна на великитѣ сили турското правителство винаги е реагирало съ свои инициативи за сѫщата цель, и всичко изработено отъ негова страна си остава написано само на книга. За лице предъ европейската комисия едно отъ решенията на солунската смѣсена комисия е било, щото въ Боймия да се създадатъ две мюдюрства съ седалища въ Гумендже и Грубевци, както и да се образува народна милиция — сердари за преследване на разбойническитѣ банди тукъ. И понеже компактната маса на населението въ Боймия бѣ българско, то мюдюритѣ и милицията трѣбвало е да бѫдатъ българи. Обаче за мюдюри въ поменатитѣ населени пунктове Дервишъ-паша, въ споразумение съ митрополитъ Иеротей, назначилъ върлитѣ гъркомани и орѫдия на владиката Тано попъ Танасовъ въ Гумендже и Георги Бекрията въ Грубевци.
Българитѣ екзархисти отъ Гумендже протестирали противъ назначението на двамата гъркомани, изтъквайки обстоятелството, че българитѣ екзархисти въ града представяватъ мнозинство, повече отъ 3/4 отъ населението. За тази имъ дързость били заловени 37 души първенци и изпратени подъ конвой въ Солунъ като бунтовници, гдето военниятъ сѫдъ трѣбвало да ги осѫди на заточение, както се заканвали гъркоманитѣ, нѣкѫде въ Албания. Въ сѫщото време роднинитѣ на арестуванитѣ изпратили въ Солунъ двама куриери, които да проучатъ положението на арестуванитѣ и да потърсятъ застѫпници за последнитѣ. Двамата куриери се явили при Хр. Бучковъ и Наумъ Спространовъ, a сѫщо и при рѫководителя на униатската пропаганда г. Боне. Последниятъ обещалъ да се застѫпи за арестуванитѣ, ако 110 кѫщи отъ града станатъ унияти, като за това предварително подадатъ надлежно подписано заявление. Двамата куриери се върнали обратно въ Гумендже да донесатъ исканого заявление, но по пѫтя близу до града, край с. Либа(х)ово тѣ срещнали гръцкия куриеръ Гоно Джановъ, отъ когото узнали, че отива въ Солунъ да занесе едно много важно писмо отъ Иеротей до солунския митрополигь. Въ писмото си Иеротей, който тогава пребивавалъ въ Гумендже, писалъ на своя събратъ, че ако заловенитѣ 37 души първенци бѫдатъ осѫдени на заточение, българизъмътъ въ Гумендже и селата ще бѫде съвършено унищоженъ. Писмото било силомъ
57
отнето отъ гръцкия куриеръ и му се внушило да съобщи, че по пѫтя го е изгубилъ. Двамата куриери рано сутриньта пристигатъ въ града и незабелязани отъ никого отиватъ въ кѫщата на българския кметъ Гомо Гълѫбовъ, на когото разказали, какъ стои въпросътъ съ освобождаването на арестуванитѣ. Последниятъ събралъ нужднитѣ подписи и предалъ на куриеритѣ заявлението, които веднага заминали обратно за Солунъ, за дето следъ тѣхъ заминали още 102 граждани, глави на семейства, за да молятъ валията да пусне на свобода заловенитѣ и арестувани тѣхни съграждани, като невинни. Куриеритѣ най-първо се явили при защитника на арестуванитѣ Лячо Муляко, разпрaвили му за срещата си съ гръцкия куриеръ и отнимането на писмото. Когато адвокатътъ узналъ съдържанието на писмото, заявилъ, че това писмо ще освободи арестуванитѣ, безъ да се прибѣгва до услугата на г. Боне. Той запозналъ съ съдържанието на Иоротеевото писмо нѣкои членове отъ сѫда, и, по настояването на аратлийския и куралски бегъ Мустафа, въ уречения день подсѫдимитѣ били само формално разпитани и изпратени обратно въ Ениджевардарь, за да бѫдатъ окончателно оправдани и освободени. За сѫщата цель за Ениджевардаръ заминали и трима представители на солунския, битолския и скопския сѫдъ, които въ присѫтствието на воденския мирополитъ трѣбвало да се разглежда обвинението и се осѫдятъ обвиняемитѣ. Следъ като били разпитани всички обвиняеми, Иеротей най-после поискалъ да бѫдатъ всички осѫдени като хора, които бунтуватъ и цѣпятъ паството му, тъй като той ималъ сведения, че всички обвиняеми съ роднинитѣ си сѫ дали заявление, че ставатъ унияти. На това битолскиятъ представителъ му отговорилъ, че когато заекътъ се подгонва отъ ловцитѣ, той търси сигурно мѣсто да се скрие, за да се спаси; така сѫ направили и обвиняемитѣ съ заявлението си, че искатъ да станатъ унияти. Тѣ сѫ невинни и като такива трѣбва да бѫдатъ освооодени. Отъ Ениджевардаръ обвиненитѣ били доведени въ Гумендже, гдето по околенъ пѫть било дадено да се разбере, че ще бѫдатъ освободени, ако се даде на сѫдиитѣ-паши „подаръкъ". Гражданитѣ събрали 700 лири въ злато, сребро — бѣли меджедии и нанизи и ги представили на единъ отъ пашитѣ, който прибралъ само лиритѣ и бѣлитѣ меджедиета, a накититѣ, на стойность около 200 лири, повърналъ. Арестуванитѣ българи
58
били освободени и удовлетворени, a мюдюринътъ гъркоманъ билъ смѣненъ и на негово мѣсто билъ назначенъ Христо Александриевъ, екзархистъ, който управлявалъ кратко време. Следъ него билъ назначенъ за мюдюринъ турчинъ. Отъ тази афера пострадали и първенцитѣ гъркомани отъ града. Следъ освобожданието на българитѣ въ сѫщия затворъ били изпозатворени всички чорбаджии гъркомани, които били освободени, следъ като и тѣ дали значителенъ „подаръкъ".
Сѫчщата участь имала и реформата за народната милиция — сердаритѣ. За да се прогонятъ появилитѣ се разбойнически шайки въ солунския окрѫгъ, смѣсената комисия бѣ решила да се предостави на мѣстното население само да преследва тѣзи шайки, като за тази цель на всѣко населено мѣсто се образува милиция, въорѫжена съ държавни пушки. Тази милиция отъ населешето се наричаше „сердари". Отъ Гумендже бѣха опредѣлени 8 души сердари, a отъ селата по 2–4-ма отъ всѣко село. Въ скоро време тази милиция можà да прогони разбойницитѣ, върлуващи въ Боймия, като скоро следъ формирането си успѣ да убие главатаря на една разбойническа банда — Рамаданъ ага, главата на когого бѣ отрѣзана и поставена на върлина, за да я гледа населението. Срѫчностьта, спретнатостьта и въорѫжението на милиционеритѣ повдигаше духа на населението, та това не се хареса на турското правителство, което намѣри за нужно да закрие тоя „гяурски" институтъ; той сѫществувà само 1 1/2—2 години.
Опитъ за помирение.
Системата за създаване на чести афери, упражнявана отъ солунскитѣ паши и тѣхнитѣ подведомствени чиновници, въ услуга на които сѫ били воденскитѣ митрополити, се практикувала не само отъ политически съображения и вѣрски фанатизъмъ, но и по чисто материални подбуди. Чрезъ тѣзи афери и разпространяванитѣ слухове за заточаване на арестуванитѣ „бунтовници" тѣ здраво скубѣли народа и си докарвали значителни странични приходи. Спрямо всички арестувани и после освобождавани се постѫпвало така: най-първо емисаритѣ пускали и разпространявали слухове, че арестуванитѣ ще бѫдатъ осѫдени на заточение нѣкѫде въ М. Азия, Албания, Епиръ и другаде, a следъ освобождаването на невинно
59
арестуванитѣ не имъ се позволявало да заминаватъ за роднитѣ си мѣста, докато не дадатъ искания подкупъ.
При това тежко и безправно положение, естествено е, че населението било принудено да търси една по-сигурна опора и защита, която да го предпази отъ честитѣ арести и безбожно скубене, a сѫщевременно да запази и родното си училище и черквата. Като такава сигурна опора се явявала унията, агентитѣ на която отдавна, a особено следъ Берлинския конгресъ се много размножили. Тѣ разпространявали слухове, че всички, които приематъ унията, ще бѫдатъ подъ покровителството на Австрия, която действително следъ загубитѣ ѝ въ срѣдна Европа бѣ обърнала погледитѣ си къмъ Балканския полуостровъ. Русия, казвали агентитѣ, ви е изоставила, a Европа нѣма намѣрение да подобри вашето положение, но ако станете католици, Австрия ще ви е естественъ покровитель (в. Марица, 1879 г. бр. 64). И когато презъ 1882 г. десеть души първенци екзархисти отъ Гумендже били наново арестувани, 217 семейства отъ града приготвили заявление да го подадатъ на г. Боне съ молба да бѫдатъ приети подъ ведомството на папата. Когато турского правителство узнало за това, то се сепнало и арестуванитѣ веднага били освободени (ibid. 1882 год. бр. 363). Униатската пропаганда и сега не е могла да се загнѣзди въ Гумендже. Едни отъ първенцитѣ — по-слабохарактернитѣ и страхливи се върнали подъ ведомството на гръцката патриаршия, a мнозинството останало подъ ведомството на екзархията и продължило борбата съ воденския митрополитъ.
Но тоя фактъ стресналъ нѣкои по-умѣрени солунски гърци, които, като виждали, какъ отиватъ работитѣ, почнали да проповѣдватъ между българи екзархисти и патриаршисти да стане едно помирение като се признае гръцкиятъ владика за духовенъ глава, който отъ своя страна да позволи на българитѣ да служатъ въ църквата си на славяно-български езикь и българско учение въ училищата си. Такъво предложение „отъ високи личности, комисии и паракомисии било направено на гуменджани на нѣколко пѫти, но до споразумѣние не се дошло" (ibid. 1882 г. бр. 363). He е могло да се постигне такъво споразумѣние, защото и новиятъ воденски митрополитъ Александросъ не само че не се е съгласявалъ да има български училища и черкви, но продължавалъ да преследва българитѣ съ простени и непростени срѣдства.
60
За него се разправяло, че е билъ страстенъ ловджия и че въ цивилни дрехи отивалъ съ компания на ловъ. За него председательтъ на солунската българска община съ писмо № 89 отъ 10. IV. 1389 г. донася въ екзархията, че е причина въ Ениджевардаръ униятитѣ да се увеличатъ до 150 кѫщи и че вѣроятно е още да се увеличатъ, защото „Александросъ продължава да върши безобразия, чрезъ които той подбужда и принуждава българското население да прибѣгва къмъ унията." Между другитѣ безчинства на тоя владика, казва се въ писмото най-забележително е следното: преди нѣколко дена, по поводъ на едно убийство, извършено въ Ениджевардарско, владиката, като хвърлилъ на страна калимявката и расото си, преоблѣкълъ се въ панталони и сюртукъ и отишелъ заедно съ нѣколко полицаи въ споменатитѣ села за да шпионира мирното българско население съ цель да арестува по-първитѣ българи отъ тѣзи села, защото казвали, че сѫ българи. Съ това той сполучи да арестува нѣколко души, като ги посочи на властьта за укриватели на разбойницитѣ. Арестуванитѣ бидоха доведени тука преди нѣколко деня, но щомъ се научиха католицитѣ, веднага направиха постѫпки предъ властьта и следъ два-три дена арестуванитѣ бидоха пуснати на свобода (Арх. на св. Синодъ, Д. VI, 1889 г., отдѣление инородни пропаганди). Въпрѣки всичко това населението отъ Боймия не се подаде на униатската пропаганда, нито пъкъ гръцкиятъ владика можа да сломи неговия духъ. Вече къмъ края на 90-тѣ години на м. в. то бѣше изцѣло признало ведомството на българската екзархия та основаването на ВМРО го завари народностно почти съзнало се съ изключение на незначителни групи-гъркомани въ Гумендже, Баровица, Боймица, Петровица, Крива и въ чифлигарскитѣ села. Гъркоманитѣ по селата се държаха, защото турското правителство не разрешаваше да се откриватъ български училища въ много отъ тия чифлигарски села.