5. Отъ Кукушъ презъ Лѫгадина до Бешикъ-гьолъ [1]
отъ Владимиръ А. Κaрaмaнοвъ. (Пѫтни бележки).
Случи се, че по служебна работа, въ качеството си на кукушки окрѫженъ управитель, трѣбваше на 16. XII. 1912 год. да замина незабавно за гр. Лѫгадина и отъ тамъ до Бешикгьолъ. На това пѫтуване за пръвъ пѫть се запознахъ съ тая у насъ малко известна крайморска македонска область, a сѫщо така и съ смѣсеното тамъ българско, гръцко и турско население.
1. Върху мѣстата, за които г. Карамановъ говори въ статията си, по-рано е писано доста обстойно отъ В. Кънчевъ. („Великденска разходка въ Поленинско" печ. въ Минист. Сбор. т. IX. и „Пѫтуване по долинитѣ на Мѣста и Брѣгалница" (в. т. X) При все това, понеже статията на г. К. се отнася до по-ново време и съдържа и нѣкои нови сведения, Редакцията на списанието даде мѣсто на работата на г. К.
56
Ако и да сѫ много бѣгли тогавашнитѣ ми досежни наблюдения, които си бѣхъ записалъ въ бележника си, смѣтамъ, че не ще да сѫ съвсемъ безинтересни за читателитѣ на Макед. прегледъ.
Отъ Кукушъ пѫтувахме съ коне по най-кѫситѣ и обикновени междуселски пѫтища, водещи направо отъ Кукушъ за Лѫгадина. Тогава не сѫществуваше никакъвь шосеенъ пѫть, свързващъ направо тия два съседни града. Обикновено за Лѫгадина се е ходило отъ Кукушъ презъ Солунъ и то съ желѣзницата до тоя градъ, a отъ тамъ съ кола до Лѫгадина, отстоещъ само 18 километра отъ Солунъ и свързанъ съ добро шосе до сѫщия градъ.
Следъ единъ часовъ ходъ минахме презъ Акче Клисе — първото село по прѣкия пѫть за Лѫгадина, — разположено въ долината на р. Галикъ, по дѣсния му брѣгъ. Това село бѣ едно отъ по-малкитѣ села въ кукушката околия. Броеше около 40 кѫщи и бѣше населено главно съ турци. Българитѣ наброяваха само нѣколко кѫщи, всички чифлигари, обработващи земята на нѣколко богаташи-чифликчии турци отъ Кукушъ. Всѣка зима въ това село дохождаха отъ високитѣ мѣста на Македония мнозина власи съ многобройнитѣ си стада, за да презимуватъ въ него и околноститѣ му, удобни за зимни пасища. Презъ това време селото вземаше видъ на влашко село. Населението въ селото се занимаваше съ земледѣлие и скотовъдство. Въ нѣкои отъ брѣговетѣ и странищата на хълмоветѣ около това село имаше тебеширови (кредни) наслоения, отъ които, навѣрно, бѣ добило и названието си. Въ близката околность на селото се срѣщаха и развалини отъ по-старо време.
Следъ около половинъ часъ пѫть отъ това село и по долината на р. Галикъ стигнахме въ селото Караджа-Кадъръ, чието българско село, броеще не повече отъ 50 кѫщи, въ доста плодородна околность. Жителитѣ му се занимаваха изключителио съ земедѣлие и скотовъдство. Имаше българска черква и училище. Отбихме се за малко въ него и следъ това продължихме пѫтя, като, следъ нѣколко минути, влѣзохме въ селото Амбаръ-кьой, броеидо повече отъ 60 кѫщи, българи и турци, първитѣ по-многочислени. Населението му се занимаваше съ земедѣлие и скотовъдство. Разположено бѣ по лѣвия брѣгъ на р. Галикъ, въ политѣ на склоноветѣ на височинитѣ, намиращи се на северъ и изтокъ отъ него, всички часть отъ Круша
57
планина. Срѣщу него и въ близость презъ р. Галикъ въ южния край на Кукушкото поле се намираше гара „Саламанлий", единствената гара между Солунъ и Кукушъ, въ която се помѣщаваше канцеларията на тогавашното наше Солунско селско околийско управление, понеже въ центъра на солунската селска, или саламанлиска околия, селото Саламанли, намираще се въ близость до гарата, нѣмаше удобно помѣщение и други удобства за центъръ на околия.
Спрѣхме се за малко въ селото Амбар-кьой и се видѣхме съ кмета и нѣкои първенци селяни. Това село, въ последствие следъ м. февруарий 1913 г. доби доста известность поради заемането му отъ гръцката войска, която започна и да се укрепява въ него. По случая станаха доста пререкания между щабоветѣ на българската и гръцката армия, както и между правителствата, българско и гръцко, за изпразването му отъ гръцката войска, понеже бѣше въ територия, окупирана първоначално отъ българската войска, установена въ него, още отъ първитѣ дни на освобождението му отъ турцитѣ. To бѣ изпразднено отъ гръцката войска едвамъ въ края на м. май 1913 г., по силата на протокола отъ 21 с. м., подписанъ въ Солунъ между командуващия нашата 2-ра армия, генералъ Ивановъ, и началника на щаба на гръцката действующа армия, полковникъ Дусманисъ, съ който се опредѣляше временна демаркационна линия между българската и гръцката войска въ Македония и споредъ който селото Амбар-кьой остана въ зоната на българската войска.
На излизане отъ Амбар-кьой, което по пѫтя ни за Лѫчгадина оставаше последното село отъ Кукушката околия, се отклонихме отъ р. Галикъ, като минахме наскоро долината на р. Куру-дере, лѣвъ притокъ на р. Галикъ, южно отъ турското село Рахманли, и поехме почващото се нанагорнище отъ това село, за да преминемъ не високата седловина, свързваща гърдоборскитѣ възвишения или Даутъ-баба съ най-южнитѣ разклонения на Круша планина и раздѣляща Кукушкото поле отъ Лѫгадинското поле — долината на р. Галикъ отъ долината на р. Богданщица.
Край пѫтя и близо до седловината се намира малкото гъркоманско селце Камара или Камарево, както го наричатъ околнитѣ български села, бѣдно земедѣлско и скотовъдско село. Съ възкачването на самата седловина се открива една
58
величествена панорама и отъ дветѣ ѝ страни, като се виждатъ голѣми части отъ Лѫгадинското и Кукушкото поле, много отъ разположенитѣ по тѣхъ села, както и заобикалящитѣ ги хълмове и планини.
Спускайки се отъ другата, източната страна на седловината, вървѣхме доста време по една пѫтека и слѣзохме въ долината на една малка рѣка, дѣсенъ притокъ на Гювезненската, протичаща изъ западната половина на Лѫгадинското поле. Тази малка рѣкичка, чието начало се виждаше въ североизточиитѣ разклония на планината Даутъ-баба, минава край голѣмото село отъ лѫгадинската околия, Валджа. Това село е разположено въ подножиего на тая височина и е доста голѣмо. Броеше повече отъ 600 кѫщи, всички на погърчени българи, старото поколѣние отъ които не бѣ забравило още матерния си български езикъ, който употрѣбяваше помежду си въ кѫщи и въ разговоръ съ селяни и българи отъ други села и мѣста. Младото поколение говорѣше гръцки езикъ помежду си. Околностьта на селото е много плодородна. Ставаха отлично всички видове жита и царевицата, a се обработваха и нѣкои по-доходни и индустриални растения, като сусамъ, памукъ, тютюнъ и др. Обработваха се и лозя, засадени по близкитѣ околни хълмове на селото. Селото правѣше добра търговия на произведенията си съ близкия голѣмъ пазаръ въ Солунъ, отъ който си набавяше лесно и по-евтино колониялни и манифактурни стоки. Черквата и училището бѣха само гръцки.
Понеже времето бѣше доста напреднало, минахме само презъ селото въ бавенъ ходъ, като се спрѣхме за малко на площада въ срѣдата му, за да попитаме нѣкои отъ намиращитѣ се тамъ селяни да ни посочатъ най-краткия пѫть за гр. Лѫгадина, водещъ направо презъ полето, a не по шосето, което се виждаше че избикаля нѣколко километра повече пѫть.
Попитанитѣ селяни ни упѫтиха на добре разбранъ мѣстень български езикъ, и ние напустнахме селото, като тръгнахме въ югоизточна посока. Следъ по-малко отъ половина часъ пѫть излѣзохме на шосето Солунъ-Сѣресъ-Демиръ Хисаръ, близу на срѣдата между разположенитѣ по това шосе села Айватово и Гювезна или Гвоздово. И дветѣ тия села бѣха български, но това време се гърчееха, особено селото Гювезна.
59
Като повървѣхме нѣколко крачки по шосето, отбихме се въ лѣво отъ него и безъ пѫть хванахме презъ полето въ права посока за гр. Лѫгадина, който се очертаваше въ недалечната околность на полето, на 5—б километра. Въ лѣво отъ насъ на околи 3—4 километра се виждаше часть отъ селото Гювезна и черквата му съ висока камбанария, a въ дѣсно, на по-близко разстояние селото Айватово и Лѫгиново. Както презъ селото Гювезна, така и презъ селото Айватово минаваше шосето Солунъ—Сѣресъ—Демиръ-Хисаръ—Горна-Джумая. Тия две села, които споменахъ вече, бѣха на погърчаване, каквото се забелязваше и въ още нѣколко села отъ лѫгадинската околия, както и въ самия градъ Енидже. Това бѣ единствената околия отъ Македония, въ която най-добре се виждаше близкото погърчване на населяващето я съ вѣкове българско население, заградено отъ всички страни съ гръцко и турско население и изолирано отъ компактната българска маса въ долинитѣ на рекитѣ Вардаръ и Струма.
Пѫтуващи низъ полето почти безъ пѫтека скоро стигнахме Гювезненската рѣка, която прегазихме, недалече отъ с. Сарѫчево или Сарѫч-чифликъ, отстоеще на около половина часъ пѫть отъ града Лѫгадина. Това село-чифликъ минахме въ северната му окрайнина и не се спрѣхме въ него, a продължихме за Лѫгадина, понеже отдавна бѣ мръкнало и трѣбваше да стигнемъ по-рано въ тоя градъ за да си отпочинемъ. Чифликътъ Сарѫчево се намира въ срѣдата на Лѫгадинското поле. Околностьта му е много плодородна. Обработватъ се житнитѣ и нѣкои отъ индустриалнитѣ растения; бостанитѣ и градинитѣ ставатъ добре. Околнитѣ низки хълмове бѣха засадени съ лозя.
На около единъ километъръ отъ селото излѣзохме на шосето Солунъ-Сересъ, между селата Айватово и Лѫгиново. Следъ два-три километра пѫть по шосето и като минахме р. Богданица, най-голѣмата рѣка въ околията, наричаща се въ долното течение и Лѫгадинска рѣка, влѣзохме въ гр. Лѫгадина откъмъ югозападния му край. Вървейки по главната му улица, продължение на шосето, къмъ срѣдата на града, спрѣхме предъ зданието на българското околийско управление, едно паянтово здание, което служеше и за квартира на околийския началникъ.
Градътъ Лѫгадина тогава представяваше отъ себе си единь малъкъ и обикновенъ тогавашенъ казалийски
60
провинцияленъ турски градъ, съ около 3,500 души жители. Той е разположенъ на равно мѣсто въ срѣдата на Лѫгадинското поле и недалече, око 3—4 километра, отъ езерото Ай-Василъ, носещо още название и по името на града — Лѫгадинско езеро. Отдалеченъ е отъ гр. Солунъ и Солунския заливъ на около 20 километра, a отъ брѣга на Орфанския заливъ повече отъ 40 километра.
Населението му се състоеше главно отъ гърци, повечето погърчени българи и гъркомани (патриаршисти), турци и малко цигани. Имаше само нѣколко чисто български семейства, всички преселенци отъ българскитѣ села въ околията, каквито бѣха Зарово, Негованъ и Богородица и други мѣста отъ Македония. Гърчеещитѣ се българи не бѣха още забравили своя материнъ български езикъ, който си говорѣха като домашенъ езикъ помежду си въ кѫщи, a на пазаря го говорѣха еднакво съ гръцкия, съ много примѣси отъ гръцки и турски думи. Младото поколѣние, подъ влиянието на училището и черквата, говорѣше помежду си само гръцки езикъ. Черквата и училищата въ града бѣха гръцки съ фанатизирани гърци свещеници и учители. И турцитѣ имаха свое училище и една джамия. Много души отъ мѣстнитѣ първенци турци и всички чиновници турци още съ приближаването до града имъ на неприятелската войска бѣха избѣгали въ близкия гр. Солунъ, надѣвайки се да намѣрятъ тамъ по-голѣма сигурность и мнозина отъ тѣхъ още не се бѣха завърнали и по домоветѣ си. Градьтъ по външность наподобяваше голѣмо полско гело, особенно покрайнинитѣ му. Тукъ на всѣка крачка се виждаха широки дворове съ добитъкъ и земедѣлчески сѣчива, обширни хамбари и плѣвни, a сѫщо и мѣста за хармани. Околностьта на града е много плодородна и земята лека за работа. Житата и царевицата ставаха отлично, a сѫщо така и доходнитѣ индустриални растения. Населението се занимаваше и съ скотовъдство, търговия и дребни занятия. Нѣколко семейства имаха препитанието си отъ рибарство, упражнявано въ съседното до града езеро, Ай-Василъ. Всѣка седмица ставаше пазаръ въ града. Сѫщиятъ не бѣше особено оживенъ, понеже за повечето села пазарьтъ ставаше почти всѣки день въ ближния и голѣмъ градъ Солунъ, кѫдѣто носѣха направо и продаваха своитѣ мѣстни произведения и си купуваха на по-износна цена отъ тамошнитѣ търговци.
61
Въ срѣдата на града бѣха чаршията и пргвителственитѣ учреждения. Имаше нѣколко ханища, кръчми, кафенета, фурни, магазини за колониялни и манифактурни стоки, както и нѣколко еснафски дюкяни на обущари, шивачи, ковачи, колари, налбанти и др. Облѣклото на мѣстното население бѣше полуградско. Повечето отъ мѫжетѣ носѣха широки шаечени шалвари, съ антерии, контуши и кожуси презъ зимата, a женитѣ съ сукмани.
Сградитѣ повечето бѣха едноетажни, но се срѣщаха доста и двоетажни, всички паянтови постройки, a рѣдко нѣкои и масивни. Нѣколко двоетажни и масивни здания се намираха въ източния край на града, гдето се помѣщаваше квартируващата въ града гръцка войска съ щаба ѝ. Γрадътъ изглеждаше на по-ново селище и не се забелязваха въ него остатъци отъ стари сгради. Лѫгадина не бѣше известенъ само като казалийски центъръ; той имаше известность между населението отъ южна Македония и главно въ града Солунъ като курортно мѣсто, поради намиращитѣ се въ близката му околность топли и лѣчебни минерални извори, — известнитѣ Лѫгадински лъджи. Банитѣ сѫ разположени югоизточно отъ града на около три километра въ мѣстность съвсемъ равна, въ Лѫгадинското поле и въ близость до северния брѣгъ на езерото Ай-Василъ. Пѫтьтъ до тѣхъ е шосе, засадено отъ дветѣ му страни съ върби. Самата баня бѣ една малка полумасивна постройка, върху самия изворъ на топла вода, която бликаше доста силно въ единъ басеинъ презъ желѣзна решетка на дъното му. Въ тоя не особено голѣмъ басеинъ сѫ се кѫпали всѣко лѣто курортисти отъ Солунъ и много други мѣста на южна Македония. Както казваха мѣстнитѣ хора, дохождали, безъ разлика на народность и вѣра, да посѣщаватъ банитѣ имъ и отъ по-далечни краища на турската държава, даже отъ Цариградъ. Околностьта на банята бѣше неприветлива поради еднообразната и равна мѣстность, лишена отъ зеленина и въ съседство на блатливи мѣста, покрай близкото езеро. Наблизу до банята имаше нѣколко малки паянтови постройки, частно притежание на мѣстни и солунски богаташи. Повечето курортиститѣ прекарвали подъ чадъри и черги, a мнозина и на открито, за което благоприятсгвува топлото и постоянно време презъ лѣтния сезонъ.
62
Ha 18 декемврий заминахъ за голѣмото село Сухо, родното мѣсто на известния македонски революционеръ майоръ Димитъръ Думбалаковъ, сетне загиналъ геройски, като дружиненъ командиръ отъ македонската дивизия, въ боеветѣ при Криволакъ презъ 1915 год. Пѫтьтъ отъ Лѫгадина до Сухо бѣше доста работенъ обикновенъ междуселски пѫть до 20 клм., въ северо-източна посока отъ града. Минава презъ доста голѣмото гъркоманско българско село Балювецъ и нѣколко махали отъ турски села.
До село Балювецъ мѣстностьта е още часть отъ Лѫгадинското поле, една часть равна, a друга въ близость до селото слабо хълмообразна. Това село е разположено при подножиего на крайнитѣ южни склонове на планината Бешикъ, която е югоизточно продължение на Круша планина, но повисока отъ нея, достигаща близо 1100 метра надъ морското равнище. Тази планина, която отдѣля Лѫгадинското поле отъ голѣмого Сѣрско поле, бѣше населена повечето съ турско население, занимаваще се главно съ скотовъдство — главно дребенъ добитъкъ, кози и овце. Покрай Балювецъ минава малка рѣка, чиито води лѣтно време пресъхватъ; началото ѝ е въ близкитѣ околности на селата Висока и Гърмичъ, първото населено съ българи-гьркомани, a второто само съ турци.
Самото село Балювецъ бѣше населено отъ българи патриаршисти. Черквата и училището бѣха гръцки. Гръцкото влияние тукъ бѣше голѣмо.
Пѫтьтъ отъ с. Балювецъ до с. Сухо постепенно се издига и минава по склоноветѣ на планината Бешикъ. Срещнахме на нѣколко мѣста кираджии съ добитъкъ, прекарващи въ голѣми чували суровъ памукъ отъ Сѣрско поле и Нигрита за Солунъ. Склоноветѣ и хълмоветѣ, презъ които минавахме, бѣха почти голи, a само на много рѣдки мѣста обрасли съ храсталакъ. Отъ дветѣ страни на пѫтя се виждаха нѣколко махали отъ распръснаги турски села. Почвата е слабо плодородна та населениего имъ се занимаваше повечето съ отглеждане дребенъ добитъкъ и малко земедѣлие. Близу до село Сухо и въ лѣво отъ пѫтя се виждаха хубави и разположени на високо доста голѣмитѣ и въ купъ села, отъ които по-близкото село Гърмичъ бѣше чисто турско, а по-далечното — българсното село Висока, чиито жители бѣха отъ часть патриаршисги (гъркомани). Тогава тамъ имаше единъ взводъ български
63
войски. Презъ всичкото време, докато стоя тая войска въ селото — до началото на м. априлъ 1913 г., се чувствуваше само българска власть.
Следъ около 3 1/2 часа пѫтуване стигнахме на мръкване въ Сухо, най-голѣмото село въ Лѫгадинската околия и изобщо едно отъ голѣмитѣ села въ околноститѣ на Солунъ. Още на пръвъ погледь то прави впечатление на малъкъ градецъ-паланка. Презъ турското владичество е било центъръ на нахия (участъкъ). To е разположено на доста високо и хълмисто мѣсто, съ южно изложение, въ срѣдата на южнитѣ разклонения на Бешикъ планина и въ подножието на най-високия върхъ отъ тая планина. Броеше около 800 кѫщи, съ население българско и турско. Българитѣ съставляваха близу три части отъ цѣлото население. Почти всички българи бѣха патриаршисти. Черквата и училището бѣха гръцки. Макаръ и гъркомани, имаше въ селото и доста семейства съ събудено българско народно съзнание, копнеещи и борещи се за български черква и училище, каквито до Балканската война не сѫ могли да добиятъ поради силного противодействие на фанатазираното мнозинство на мѣстнитѣ гъркомани, водени отъ гръцкото духовенство и учителитѣ гърци, подкрепяни силно отъ богатата и силна гръцка община въ Солунъ па и отъ самата турска власть, водима отъ началото „раздѣляй и владѣй".
Гъркоманитѣ българи въ Сухо бѣха въ периода на своето погърчазане. Българскиятъ езикъ се още говорѣше и бѣше домашниятъ езикъ, но наравно съ българския езикъ се употрѣбяваше на пазаря и гръцкиятъ. И двата езика бѣха примѣсени съ много турски думи. Старото поколѣние говореше по между си въ кѫщи и вънъ отъ кѫщи матерния си български езикъ съ известнитѣ „носовки”. На всѣки страненъ пѫтникъ българинъ обръщаше силно внимание говорътъ на българитѣ отъ Сухо главно поради произношението на гласнитѣ ѫ и ѧ, като ън-ен, напр. рънка, пънт, чендо и пр.
Освобождението на селото Сухо отъ турското владичество стана на 28 октомврий 1912 год., когато въ него влѣзе четата на войводата Д. Думбалаковъ. Скоро дохожда и българска войскова часть и нарежда мѣстно административно полицейско управление. Зa кметъ на селото се поставя българинътъ Георги Демерджиевь, който заради тая си длъжность веднага следъ заемане селого отъ гръцката войска презъ
64
м. априлъ 1913 год. бѣ арестуванъ и изтезаванъ въ затвора въ Солунъ. Още отъ първитѣ дни на освобождението на селото то става седалище на полицейски участъкъ и се изпраща на гарнизонъ въ него и войска, която формира мѣстното комендансвво. Когато пристигнахъ въ Сухо, командантъ бѣше капитанъ Ст. Коевски, командиръ на рота отъ 14 пех. Македонски полкъ, отъ която два взвода бѣха установени въ сѫщото село, единъ взводъ въ село Висока, a четвъртиятъ пръснатъ на постове по селата въ околноститѣ на езерото Бешикъ Гьолъ. Въ сѫщото време квартируваше въ с. Сухо и гръцка войска, дошла въ него нѣколко дни следъ заемането на Лѫгадинската околия отъ българската войска. Тая гръцка войска се бѣ опитала на нѣколко пѫти да открие свое отдѣлно коменданство и комендантска служба, обаче не ѝ се удаде, благодарение на енергичния отпоръ на българския комендантъ капитанъ Коевски.
Сутриньта на 19 декемврий тръгнахме за Бешикъ Гьолъ заедно съ коменданта капитанъ Коевски. Пѫтьтъ отъ с. Сухо до езерото Бешикъ е обикновенъ планински пѫть за пешеходци и добитъкъ, който върви по южна посока и постепено се понижава съ приближаването на езерото, което се намира въ най-низката часть на Лѫгадинската котловина. Тоя пѫть върви по южнитѣ склонове на планината Бешикъ и въ лѣво отъ рѣката, имаща изворитѣ си въ околноститѣ на Сухо и вливаща се въ езерото Бешикъ, на западъ отъ селото Голѣмъ Бешикъ. Отъ Сухо до езерото Бешикъ полупланинската мѣстность е населена само съ турско население въ нѣколко села, всѣко отъ по нѣколко пръснати махали. По-голѣмата часть отъ тая мѣстность се нарича Яйкънъ.
Следъ около три часа пѫтуване, къмъ обѣдъ, се надвесихме надъ низината, часть отъ източната половина на Лѫгадинската котловина, въ която се намира езерото Бешикъ Гьолъ. Изгледътъ на езерото и околноститѣ му е величественъ. Виждаше се голѣма часть отъ северната половина на Халкидическия полуостровъ, изпъстрена съ множество долини, хълмове и разположенитѣ по тѣхъ множество села, намиращи се всички южно отъ езерото. Езерото Бешикъ има продълговата и изкривена форма до 30 килом. и широко отъ три до седемь килом. Най-широко е въ източния си край, a най-тѣсно въ срѣдата, между селата Голѣмъ Бешикъ и северния му брѣгъ
65
и Пазаргя, на южния му брѣгъ. Въ него се вливатъ водитѣ на езерото Ай-Василъ (Лѫгадинското езеро), както и на нѣколко малки рѣки отъ северъ и югъ. Самото езеро се изтича презъ единъ кѫсъ, тѣсенъ и дълбокъ каналъ на източния му край, носещъ названието Рендинска рѣка или Рихиосъ, вливаща се въ близкия Орфански заливъ, часть отъ Бѣлото море.
Езерото е пълно съ риба разни видове, главно шаранъ, сомъ, щука и егуля. Неговитѣ тлъсти и вкусни егули се славѣха на пазаря въ Солунъ и пазаритѣ въ околнитѣ градове отъ Македония. Съ риболовъ се занимаваха много хора отъ крайбрѣжнитѣ села, предимно гърци, турци и нѣколцина руси-старообрядци, заселили се въ околностьта на езерото преди пoвече отъ сто години, види се по време на гонитбата на старообрядцитѣ въ Русия презъ XVIII вѣкъ. Пѫтуването по езерого се извършваше чрезъ първобитни лодки, мѣстна направа, дълги и тѣсни. Пѫтуваха по езерото изключително риболовци и контрабандисти, а рѣдко други хора отъ околностьта, понеже имаха много слаби връзки помежду си. Риболовътъ въ езерото се е отдавалъ въ турско време на закупвачъ, който е събиралъ известенъ данъкъ, рибно право, отъ рибаритѣ, които сѫ били длъжни да донасятъ уловената отъ тѣхъ риба на гюмруканата въ селото Голѣмъ Бешикъ, гдето се е измѣрвала и се е плащало следуемото се право.
Отъ мѣстото, отъ гдего се провидѣ езерото, до селото Голѣмъ (Буюкъ) Бешикъ имаше около половинъ часъ обикновенъ пѫть. Скоро изминахме тоя пѫть и пристигнахме въ това село. Името му е голѣмо, но селото е много малко. Броеше около 40 кѫщи, изключително турци. Не бѣха турци само временно пребиваващитѣ въ него рибари и търговци на риба. Населението му се препитаваше отъ риболовство, малко земедѣлие и отглеждане на едъръ добитькъ, — повечето кози.
Отъ малкитѣ кѫщички и обстановката въ тѣхъ личеше, че селото е отъ по-беднитѣ села въ Лѫгадинската околия. До брѣга на езерото имаше една двоетажна и обширна паянтова постройка, въ която въ турско време сѫ се помѣщавали мѣстната власть, закупчикътъ на рибното право и нѣколко души полицейски и акцизни стражари, a въ обширния ѝ доленъ етажъ се е складирала уловената риба, приготовлявана за търговия. И презъ българското управление това грамадно здание служеше за сѫщитѣ цели. Въ него бѣха канцеларията
66
на надзирателя на езерото и квартирата на оставенитѣ тамъ на постъ войници и стражари. До гюмруканата се намираше и фурна, която вадѣше хлѣбъ за чиновницитѣ, рибаритѣ и търговцитѣ, както и единъ малъкъ дюкянъ, служащъ за бакалница и кръчма.
Скоро следъ пристигането ни въ селото Голѣмъ Бешикъ се явиха предъ насъ кметътъ и нѣколко души мѣстни първенци, които смирено ни поздравиха съ „хошъ-гелдинъ" (добре дошли). Селото, заедно съ намиращето се на изтокъ отъ него село Малъкъ (Кючукъ) Бешикъ, съставляваха една община. Кметътъ бѣше турчинъ отъ първото село, a помощницитѣ гъркомани отъ второто село. Кметътъ се казваше Демиръ-Ходжа, a помощницитѣ му Кольо Адемовъ и Коста Наумовъ.
Още съ пристигането си въ с. Голѣмъ Бешикъ изпратихме едного отъ намиращитѣ се тамъ на постъ мѣстенъ полицейски стражарь да отиде съ лодка презъ езерото въ насрещното голѣмо гръцко село Пазаргя, за да извести на тамошния гръцки офицеръ, който охраняваше южния брѣгъ на езерото, да дойде на другия день сутриньта на среща съ насъ, при изтока на езерото (началото на Рендинската рѣка), гдето ще бѫдемъ въ това време, за да поговоримъ и уредимъ нѣкои работи по спора ни по риболова и събирането на рибното право.
Къмъ 4 часътъ подиръ обѣдъ тръгнахме за с. Малъкъ Бешикъ, намираще се на около два часа обикновенъ ходъ отъ селото Голѣмъ Бешикъ и на изтокъ отъ него, разположено сѫщо на северния брѣгъ на езерото. Въ това село бѣхме рѣшили да пренощуваме, за да сме по-близо до мѣстото на свиждането ни съ гръцкия офицеръ.
Пѫтътъ отъ селото Голѣмъ Бешикъ за с. Малъкъ Бешикъ върви все покрай северния брѣгъ на езерото, недалечъ отъ брѣговетѣ му и въ самитѣ поли на доста високия и гористъ хълмь, издигащъ се надъ тия брѣгове, носещъ название Бешикъ-дагъ. Тоя пѫть е обикновена пѫтека за пешеходци и минава презъ доста гориста и хайдушка мѣстность. Въ турско време тукъ сѫ ставали често пѫти хайдушки нападения — ограбване, отвличане и избиване на пѫтници. Гората е маслинова, въ диво състояние; по нея се вѫдѣше много дивечъ и особено имаше цѣли стада диви свини, диритѣ на които се забелязваха по прѣсно и силно изровенитѣ полянки
67
низъ гората и покрай пѫтя. Патрулиращитѣ наши войници по брѣга на езерото Бешикъ и по това мѣсто бѣха често виждали стада глигани и бѣха убили нѣколко отъ тѣхъ.
Бѣше вече мръкнало, когато пристигнахме въ селото Малъкъ-Бешикъ, гдето отседнахме въ кѫщата на помощникъ кмета на общината, Коста Наумовъ, преселенецъ отъ Костурскитѣ села, по занятие воденичарь. Селото се намира на източния край на северния брѣгъ на езерото и броеше около 60 кѫщи, по наполовина турци и гърци. Последнитѣ бѣха по-многобройни и имаха своя черква и училище. Учительтъ отсѫтсвуваше отъ селото, a свещеникътъ, съ когото се запознахме на другия день, бѣше доста старъ и простъ човѣкъ, много малко интересуващъ се и запознатъ съ онова, що става по свѣта. Правѣше впечатление на пияница.
Макаръ селото да носи название Малъкъ Бешикъ, то бѣше по-голѣмо и по-населено и богато мѣсто отъ селото Голѣмъ Бешикъ. Населението му се занимаваше главно съ скотовъдство, отъ часть и съ земедѣлие и риболовство. Направи ми впечатление хубавиятъ типъ на мѣстнитѣ хора, както и чистотата на кѫщитѣ имъ. Въ селото и околноститѣ му имаше на постове български войници, които патрулираха по крайбрѣжието на езерото и изтичещата отъ него Рендинска рѣка, охраняващи околията отъ андарти и контрабандисти. Това мѣсто бѣше часть отъ границата на Санъ-Стефанска България.
Стаята, въ която пренощувахме, макаръ и да бѣ зимно време, нѣмаше печка, a камина, която домакинътъ цѣла нощь подклаждаше съ дърва, за да ни грѣе. Научихме, че въ това село не се употрѣбявала печката презъ зимата, a всички кѫщи се отоплявали само съ мангали или съ камини — голѣми отворени оджаци. Поради южното разположение на селото, близостьта на Бѣлото море и зактќтаностьта му отъ севернитѣ вѣтрове чрезъ издигащия се надъ селото високъ хълмъ, голѣмъ студъ презъ зимата тукъ не е ставалъ, a рѣдко е падалъ и снѣгъ. Затова и околностьта му благоприятствуваше за лесно отглеждане на добитъкъ, който пасѣше цѣла зима низъ мерата и горитѣ.
На сутриньта заминахме за мѣстото на срещата, намираща се на около 5—6 километра на източния край на езерото и на изтока на канала, свръзващъ езерото съ морето. Пѫтьтъ
68
бѣше обикновена пѫтека за пешеходци и съ коне и минаваше наблизу край брѣга на езерото. Граница между българската и гръцката войска бѣха двата брѣга на Рендинската рѣка. Въ началото на рѣката имаше мостъ дървена направа, a насреща на югъ отъ рѣката въ близката околность имаше здание, бивша турска караулка, въ която се бѣха настанили гръцки войници. Презъ това мѣсто минаваше пѫтека за пешеходци и съ коне, водеща отъ източна Македония за Халкидическия полуостровъ и намиращитѣ се въ близость светогорски манастири. Тукъ недалече отъ моста се намираха развалини отъ мостъ, презъ който е минавалъ голѣмиятъ пѫть въ римско време отъ Адриатическо море, презъ Солунъ за Цариградъ, известенъ подъ името Via Egnatia, въ близость на който, следъ голѣмата Европейска война, е направенъ желѣзенъ пѫть, свързващъ Солунъ съ Драма и имащъ стратегическо значение, понеже пѫтьтъ Солунъ—Дойранъ—Сересъ—Драма въ случай на война е лесно уязвимъ и би прекѫсналъ сношенията на гръцка Македония съ западна Тракия, намираща се сѫщо въ гръцки рѫце. Това мѣсто на най-източния край на езерото Бешикъ бѣше твърде мочурливо и на края на мочура изтичаше доста пълноводна рѣка съ хубава светлосиня вода, протичаща въ тѣсно корито и опасна за преминаване безъ мостъ, защото бѣше дълбока и съ бързо течение. Тая рѣка е споменатата вече Рендинска рѣка. Още съ самия изтокъ отъ езерото рѣката преминава презъ единъ тесенъ проломъ, до който се допиратъ крайнитѣ подножия на планинитѣ отъ североизточния крзй на Халкидическия полуостровъ и югоизточнитѣ краища на Бешикъ планина. Тоя проломъ е дълъгъ около 3—4 километра за да свърши въ близость съ брѣга на Орфанския заливъ, гдето се влива и рѣката между крайбрѣжнитѣ гръцки села Враста и Ставросъ. Въ първото отъ тия села тогава квартируваше единъ полуескадронъ българска конница. Близу до брѣга на морето върху Рендинската рѣка имаше построенъ втори мостъ, по който минаваше сѫщо пѫтека за пешеходци и съ коне, водеща, все близу до крайбрѣжието, за светогорскитѣ манастири.
При изтока на Рендинската рѣка при езерото Бешикъ и близу до моста на това мѣсто имаше спуснати въ рѣката много рибарски мрежи за ловене риба, която излиза отъ езерото къмъ морето и обратно. Мѣстото съ мрежитѣ се наричаше
69
„даляни" — риболовно мѣсто, въ което сѫ набити множество колци по дъното на рѣката. Окачени бѣха по тѣхъ голѣми мрежи съ пазви на долния крзй, въ които се пѫхаше преминаващата риба. Обикаляйки далянитѣ и гледайки въ буйната и бистра вода на рѣката, видѣхме да играе въ сѫщата много риба отъ разни видове.
На връщане отъ село Малъкъ Бешикъ до село Голѣмъ Бешикъ минахме благополучно тѣсния и опасенъ пѫть. Раздѣлихме се съ капитанъ Коевски и поехъ пѫтя за гр. Лѫгадина. За водачъ по новия пѫть взехме единъ полицейски стражарь отъ Лѫгадинского околнйско управлением оставенъ на постъ въ с. Голѣмъ Бешикъ. Той бѣше едно русначе, доброволецъ въ четата на войводата М. Думбалаковъ, което говорѣше добре български езикъ и познаваше отлично пѫтя отъ Голѣмъ Бешикъ до Лѫгадина. Понеже щѣхме да пѫтуваме нощно време и покрай езерата, чиито брѣгове, особено на езерото Ай Василъ, бѣха блатливи та можеше да изгубимъ въ тъмнината пѫтя и да загазимъ въ мочура и да се издавимъ, затова взехме тоя опитенъ водачъ, познаващь добре пѫтя и опаснитѣ мѣста презъ равното като длань поле, лишено отъ дървесна растителность.
До селото Чалѫ-Махле, разположено въ Лѫгадинската котловина, северо-западно отъ най-западния край на езерото Бешикъ, пѫтувахме на видѣло. Цѣлото село е чисто турско, населението на което се занимаваше съ земедѣлие и скотовъдство. Въ околноститѣ на сѫщото село, както и въ нѣколко още, повечето турски села въ полето между езерата Ай Василъ и Бешикъ, имаше пространи и хубави пасища, служащи за къшлаци (зимни пасища) на многобройнитѣ стада овце и коне на разни каракачани и власи, които слизатъ по тия мѣста отъ всичкитѣ планини на Македония и България всѣка есень за да прекарать по-лесно зимата. Тѣ се връщатъ на пролѣть пакъ по високитѣ планински мѣста, отъ гдето сѫ дошли. Снѣгъ по къшлацитѣ на Лѫгадинското поле рѣдко падаше и се задържаше за кѫсо време. Сѣното въ сѫщитѣ къшлаци не се косѣше и за това се пасѣше цѣла зима. Пасенето по къшлацитѣ се е отдавало въ турско време отъ притежателитѣ имъ подъ наемъ.
При пѫтуването презъ къшлацитѣ на с. Чалѫ-Махле видѣхме да пасятъ по тѣхъ многобройни стада овце и коне на
70
каракачани и власи. Виждаха се низъ полето пръснати и катуни, въ които живѣеха семействата на тия овчари-чергари. Отъ любопитство влѣзохме въ единъ отъ тия катуни, направени отъ дебели вълнени черги, гдето заварихме многобройно влашко семейство — жени и деца. Намиращиятъ се въ това време въ катуна мѫжъ, единъ кехая-влахъ, ни прие любезно, каза ни отъ кѫде е дошелъ и че си е платилъ до Гюргьовдень правото на „отлаакѫ".
Следъ малко поехме пѫтя за Лѫгадина, движейки се все низъ равна мѣстность въ северозападна посока. Поради кѫсия зименъ день смрачи се рано и въ тъмно минахме презъ единственото християнско село въ тая мѣстность — Клисели, населено отъ българи-гъркомани, говорещи и двата езика: български и гръцки. Отъ Клисели до Лѫгадина има около три часа пѫть, който минава презъ праздни и повечето пусти мѣста, на около два километра отъ северния брѣгъ на езерото Ай Василъ, който въ по-голѣмата си часть е блатливъ. Поради зимното време и голѣмата влага и самото околно поле бѣ накиснало, та пѫтьтъ, обикновенъ черенъ пѫть, бѣ каленъ и труденъ за пѫтуване. Пречеха за това и честитѣ трапчини по пѫтя, пълни съ вода, нѣкои дълбоки до колѣна. Благодарение на опитния водачъ, минахме го благополучно безъ да по паднемъ въ тъмнината въ нѣкое отъ близкитѣ до пѫтя тресавища.