Рецензии и книжовни вести
Какво мислѣха сърбитѣ за Македония преди 60 години.
Дим. Ярaновъ.
Работата на австрийския консулъ въ Драчъ. J. G. v. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar unternommen im Jahre 1863 (печатана въ Denkschriften d. Akademie der Wissenschaften, Phil.-hist. Classe, 16 B., Wien, 1869), e позната на всички, които сѫ малко отъ малко запознати съ македонския въпросъ. Въ тази книга всѣкѫде, гдето става въпросъ за славянското население въ Македония, Hahn направо го нарича българско.
Научната стойность на тази книга е била оценена добре на времето и отъ сърбитѣ, поради което на 1876 г. била преведена и издадена на сръбски подъ заглавие: „Путовање кроз поречину Дрина и Вардара. Превео с њемачког Мих. Ник. Илић, Београд, 1876". Въ предговора преводачътъ, следъ като изтъква нуждата щото сърбитѣ да познаватъ всички съседни земи, пише:
„Једино ради ове узајмице, ради тога да се разшири y мојих другова војника (којих се читава ствар по најпре и тиче) познавање земље и народа овога, — и латио сам се y слободним часовима мојим y Ужици
167
да преведем ово дело вреднога путника Хана. У тексту старао сам се једино да разумем и преведем мисли писца и ту, надам ce, да не ћe бити много погрешака. Па с тога гледишта, що сам овај превод по најпре наменио да се њим користе моји другови војници, и решио сам се изоставити y тексту самоме шематичке прегледе племена Мусака, Топија, Кастријота Скендербега, Бранаја и Балша од Скадре; као год и све разне грчке и римске натписе, које је писац дела било сам покупио на путу, било добио од других. Па сам изоставио и Кипертову напомену о томе, како је оно према постојећем материјалу саставио приложену карту. Све су те ствари y овој прилици споредније вредности."
„Пуштајући овај превод y свет, сматрам за дужность изјавити моју најдубљу захвалност бившем министру војном г. пуковнику Кости Протићу, који je, удостојивши моје разлоге, уважио овај мој труд и решио да се о трошку министарства војнога штампа, без чије помоћи мени би апсолутно немогуће било другим путем издати га".
Следователно въ този преводъ, издаденъ отъ сръбското военно министерство за поукана военнитѣ, сѫ преведени всички глави, въ които се говори за българи въ Македония. И сѫ преведени буквално, при това безъ да се прави каквато и да било бележка. Едва когато идва редъ да се проведе и единъ пасажъ, въ който се казва, че „у Призрену има 8,000 источ. вере (Бугара и Влаха) и 2,000 католичких хришћана", преводачътъ забелязва подъ линия:
„За ову варош као и за њене стамовнике Бугаре (!) — a не Србе — ми ћемо једном приликом говорити, јер смо и сами са овим местом упознати. Писац је био, као што се још на многа места види и сувише субјективан, што му као научару никако на част не служи" (Стр. 127—128 на превода).
Последниятъ пасажъ на забележката показва, че преводачътъ не е съгласенъ съ автора и за нѣкои други негови твърдения, но обстоятелството, че той никѫде другаде не прави бележка освенъ при Призренъ, показва, че не е сигуренъ кѫде тъкмо Ханъ грѣши и показва, че той никѫде въ Македония не смѣе съ положителность да каже, че живѣятъ сърби. Що се отнася до самия Призренъ, трѣбва да забележа, че писаното и отъ Ханъ и отъ преводача не е безъ основание. Работата е тамъ, че сръбското население отъ Призренъ масово се е изселило на 1690 г. въ Унгария, a на негово мѣсто се заселили турци, арнаути и българи (за последното вижъ y Г. У. Юришић, Дечански првенацъ. Нови Садъ, 1852, стр. 122, цит. y Иорд. Ивановъ, Македония, 2 изд., стр. 178). На езика на тѣзи българи въ Призренъ е издаванъ презъ седемдесеттѣ години на миналия вѣкъ и единъ официаленъ органъ. He е невъзможно въ времето, когато сѫ били посетени отъ Ханъ, тѣ още да сѫ съзнавали своя български произходъ, a на преводача Илић по-късно да сѫ направили съ езика си впечатление, че сѫ сърби.
Отъ казаното личи, че и този преводъ, подобно на превода на съчинението на англичанкитѣ Макензи и Ирби, може да се смѣта като косвено свидетелство, че сърбитѣ тогава напълно сѫ признавали българщината въ Македония.