1. Единъ важенъ български документъ отъ Корчанско
Отъ Ив. Снѣгаровъ.
Презъ време на преселението си въ Балканския полуостровъ гѫсти славянски маси се заселили и въ днешна Албания, особено въ южната ѝ половина, на югъ отъ р. Шкумба. Тѣ сѫ били еднородни съ заселилитѣ се славяни въ областитѣ Мизия, Тракия, Македония, Епиръ, Тесалия, Атика и Пелопонесъ, сир. съ ония славянски племена, отъ които се е образувалъ българскиятъ народъ. Мощната балканска държава Славиния ще да е обхващала и албанскитѣ славяни. Последнитѣ сѫ имали числено надмощие. Затова старитѣ областни названия Илирия и Стари Епиръ сѫ престанали да се употрѣбяватъ и сѫ били замѣнени съ славянски. Презъ IX вѣкъ голѣми части отъ тѣзи области сѫ образували едно географско цѣло съ българско име Кутмичевица — область, която е станала люлка на старобългарската просвѣта чрезъ дейностьта на даровититѣ Кирилометодиеви ученици Климентъ и Наумъ въ нейнитѣ центрове Охридъ, Деволъ и Главиница (близо до днешна Авлона). Множеството славянски имена на селища и рѣки въ Албания явно свидетелствуватъ за пославянчването на тази часть отъ римската область Илирия. Старитѣ ѝ жители, прадѣди на днешния албански народъ, били изтласкани къмъ северноалбанскитѣ планини, въ чиито лабиринти дълги вѣкове сѫ били притискани и отъ други славянски порои — сърбохървати отъ северъ и българи отъ изтокъ. Това племе било тъй малобройно, че съвсемъ се е губѣло между огромната славянска маса въ Aлбания. Въ хрисовулитѣ, дадени на българския духовенъ началникъ Иоанъ отъ византийския императоръ Василий Българоубиецъ, то не се споменава, когато влaситѣ напротивъ се посочватъ като отдѣлна етнична единица, пръсната въ диоцеза на автокефалната Българска църква, сир. въ предѣлитѣ
1
2
на България. Обаче, вследствие на несполучливитѣ голѣми български възстания въ 1040 и 1073 г., както и поради опустошителнитѣ нашествия на кръстоносцитѣ, българското население въ Кутмичевица е започнало да намалява, a пръснатитѣ изъ планинитѣ албанци сѫ взели да слизатъ въ по-голѣмъ брой въ долинитѣ. Въ началото на XIII в. въ долината на р. Шкумба, въ срѣдата на днешна Албания, при днешния градъ Елбасанъ, се явява вече единъ тѣхенъ центъръ, който византийскитѣ писатели наричатъ Ἀλβανὸν, a латинцитѣ Albanum. Малко на северозападъ отъ тоя градъ, въ това време албанцитѣ сѫ имали опоренъ пунктъ въ Кроя. Отъ тѣзи мѣста тѣ постепено се спущали и разширявали на югъ въ долинитѣ на Деволъ, Семени и Воюса, въ Епиръ и надолу; на западъ къмъ Адриатическия брѣгъ; на северъ къмъ шкодранската котловина и Стара Сърбия; на изтокъ къмъ долината на Дримъ и брѣговетѣ на Охридското и Прѣспанското езера. [1] Така въ края на XIV в. албанцитѣ се явяватъ господствуващъ народъ въ повечето отъ завзетитѣ славянски области, на които е било наложено тѣхното етнично име подъ форма Шкиперия или Албaния (Ἀλβανία, Albania) по името на гр. Ἀλβανὸν, или Арнаутлукъ y турцитѣ подъ влияние на простонародното гръцко название ἀρβανίτης (вм. ἀλβανίτης). Съ това е изчезнало и името Кутмичевица.
Останки отъ старото българско население въ южна Aлбания сѫ жителитѣ на селата Бобощица и Дрѣново, които се намиратъ въ Корчанската долина, първото 1 1/2—2 часа далечъ на ю. з., а второто 1 часъ на югъ отъ гр. Корча, чието име [2] показва, че въ старо време и това мѣсто било населено отъ българи. Бобощица е старо село. Още въ 1503 г. тамъ била построена
1. За движението на албанскитѣ племена срв. В. Кѫнчовъ, Македония, София 1900 г., стр. 86-87; Селищевь, Славянское население в Aлбании, София 1931, стр. 65 сл.; моя трудъ „Погледъ къмъ изворитѣ за Св. Никола Софийски", Годишникъ на Богосл. ф-тъ, т. IX, стр. 40 сл.
2. To е албанско изопачение на старото българско име Горица. Поради това на гръцки е Κοριτζά, на турски Гьорча. Произволно е тълкуването на албанския писатель T. Selenica, че думата Гьорча произлиза отъ албанския изразъ „shih е shko" (поюгледни и върви си) (Shqipria, описание за 1927 г., Tirane 1928, стр. 316). Сѫщо и единъ гръцки авторъ безъ сериозно основание предполага, че названието Корчa е произлѣзло или отъ думата Коджa — по титлата Коджа мирахоръ, дадена на основателя и влздетеля на тоя градъ, потурчения албанецъ Илиасъ бей, отъ султана Мухамедъ II за неговитѣ военни подвизи —, или отъ Еордея, древното название на тази покрайнина (География на Корча и околностьта ѝ. Преводъ отъ гръцки. „Книжици за прочитъ", Солунъ 1891, кн. X, стр. 181).
3
нова църква на намиращия се при самото село манастиръ „Св. Никола". Въ 1709 г. тоя манастиръ е станалъ ставропигиаленъ на Охридската патриаршия. Въ 1728 г., между други корчански села, и Бобощица била обявена за владение (вакъфъ) на Корчанската митрополия. Въ сѫщата година тукъ е билъ свиканъ епархийски смѣсенъ съборъ отъ бележития корчански митрополитъ и охридски патриархъ Иоасафъ. Членоветѣ на събора си дали честна дума да действуватъ като единъ човѣкъ противъ доносчицитѣ на турската власть. Изглежда, че това село било лѣтна резиденция на речения патриархъ. Нѣкои бобощичани ще да сѫ имали връзки съ Русия, та, както съобщава П. Н. Милюковъ, въ църквата на манастира „Св. Никола" е имало иконостасни икони на И. Христа и Св. Богородица, московско издѣлие отъ XVIII в. съ славянски надписи. И това село, както други християнски села въ южна Албания, не е могло да избѣгне гръцкото влияние, но последното е било повече книжно: въ споменатата манастирска църква, на западната ѝ стена има гръцки надписъ, но имената на споменаванитѣ дарители (Богданъ, Челко, Вълчо, Телче) сѫ чисто български. [1]
И следъ унищожението на Охридската патриаршия, когато се е засилилъ елинизаторскиятъ процесъ въ Македония и Aлбания, селата Бобощица и Дрѣново сѫ пазѣли своя български характеръ. Макаръ и да сѫ живѣли откѫснато отъ масата на своитѣ еднородци и сѫ представлявали островчета срѣдъ албанско море, тѣ не сѫ останали чужди на всебългарското движение за духовна свобода. Тѣхното народностно чувство се е усилвало, сѫщо така и копнежътъ имъ да участвуватъ и тѣ въ общия животъ на българския народъ. Жителитѣ на с. Бобощица сѫ дали ясенъ изразъ на тѣзи свои чувства въ една своя обща писмена молба отъ 26 октомврий 1873 г. до българския екзархъ Антимъ I, комуто я изпратили чрезъ особено лице — свой съселянинъ. Тѣ се обръщатъ до началника на новоучредената Българска църква не съ стереотипна официална титла, a съ една своя волна словесна форма, която въ момента на родолюбивъ възторгъ имъ се видѣла най-точенъ и най-хубавъ изразъ на тѣхното чувство на синовна любовь и почить къмъ българския духовенъ вождъ. Тѣ го наричатъ „Пресвятний татко нашъ", виждатъ въ българския екзархъ всенароденъ
1. Вж. моя трудъ „История на Охридската архиепископия-патриаршия", София 1932 г., стр. 288.
4
покровитель и защитникъ. Затова, ако и да сѫ били едно незначително малцинство въ Корчанската епархия, чиято принадлежность къмъ Цариградската патриаршия тогава никой не е оспорвалъ, тѣ не се страхували отъ фенерското проклятие, произнесено преди една година върху Българската църква, и не сѫ дирили помощьта на „вселенския" патриархъ. Чувствувайки се едно тѣло и една душа съ току що освободения отъ духовно иго български народъ, тѣ сѫ смѣтнали за най-естествено да се обърнатъ съ позивъ за помощь до свещеноначалника на своя „голѣмъ милетъ", искрено вѣрвайки, че той като истински баща търси своитѣ чеда да ги вземе подъ своето спасително крило. И не само мирянитѣ влизатъ въ духовно общение съ смъртно ненавиждания отъ Фенеръ български екзархъ и колѣнопреклонно му цѣлуватъ рѫка, но и тѣхнитѣ духовни пастири: игуменитѣ на близкитѣ манастири „Св. Никола" и „Св. Богородица", иеромонаситѣ Игнатий и Тимотей, и енорийскитѣ свещеници сакеларий Наумъ и попъ Теодоръ Коцовъ, които, както се вижда отъ гръцкитѣ имъ подписи въ писмото, сѫ имали гръцко образование и сѫ си служели съ гръцкия езикъ въ писменитѣ си сношения, a сигурно и въ богослужението. Тѣ първи сѫ подписали общоселското заявление. Въ документа се казва, че монаситѣ на двата манастири сѫ били „селяни", сир. отъ околнитѣ села (Бобощица, Дрѣново) и следователно тѣ не сѫ били гърци. Свещеникъ Теодоръ Коцовъ дори явно издава своето българско съзнание, като е подписалъ фамилното си име съ оконч. οφ, както сѫ сторили почти всичкитѣ просители-миряни. Просбата е подписана отъ 17 миряни, по всѣка вѣроятность, по-важни жители на Бобощица: Никола П. Цапарòвъ, Христо Германовъ, Никола Коцовъ, Димко Мельовъ, Иованъ Дамковъ, Начо Стерьовъ, Иосифъ Вангеловъ, Танасъ (?) Вельовъ, Сульо С. Кунесковъ, Иованъ Робо, Стефанъ Вангеловъ, Тъпко (или Димко?) Кърпачовъ, Христо Грековъ, Никола Германовъ, Динка Гельòвъ, Сотири Нестóровъ, Мито Цанчовъ.
Писмото е написано съ гръцки букви на бобощичко наречие: просителитѣ сами твърдятъ, че въ тѣхното село и въ „Дрѣновяне" (=Дрѣново) се говори сѫщия този езикъ, на който пишатъ това заявление. Съставительтъ билъ краснописецъ, добре е владѣелъ гръцкото писмо. Той се стреми да предаде точно бълг. звукове: б съ μπ, рѣдко — π; г — γκ и γ;
5
д — ντ, рѣдко τ; ц и ч — τσ; ш — σσ, я — εα, ια. Мислитѣ сѫ изложени ясно и стройно. Просителитѣ първенъ даватъ кратко описание за с. Бобощица, като подчертаватъ съ скръбь, че се намиратъ всрѣдъ арнаутлука, отдѣлени ὠτ γόλεμ νάσς μήλετ, както изгубената евангелска овца. Бобощица е село съ хубаво мѣстоположение, вижда се отдалече. To има 150 кѫщи [1] съ 5 махали: Попсище, Челковяне, Братско, Бунаръ и Долни Бунаръ. Манастирътъ „Св. Богородица" се намира на гористъ хълмъ при самото село, a манастирътъ „Св. Никола" — на изтокъ отъ селото. Селото е разположено въ гора и е потънало въ черничеви дървета, посадени отъ незапомнени времена. Презъ Бобощица течатъ три рѣки: Голѣма рѣка, Мала рѣка и Поврокъ и две рѣкички. Тамъ има 3-4 чешми съ много хубава вода [2]. Следъ това се даватъ сведения за стопанското положение на селото. Презъ време на янинския властелинъ Али паша Тепелени то е станало царски имотъ (имлякъ) [3]. Отъ тогава половината жители на Бобощица сѫ избѣгали
1. Споредъ гръцкото описание, то е имало 891 жители, всичкитѣ християни българи (цит. ст., стр. 187 и 193), a споредъ статистиката на T. Selenica, въ 1923 г. — 228 кѫщи съ 1179 православни жители (Shqipria, № 1 за 1923 г., Tirane), a въ 1927 год. 1060 жители, всички православни (Shqipria за 1927 год., Tirane 1928, стр. 500).
2. Споредъ споменатото гръцко описание, въ селото се влиза презъ черници и много градини. Презъ селото тече р. Мала рѣка, която се влива въ р. Дyнaвецъ, извираща отъ западнитѣ склонове на планина Грамосъ и вливаща се презъ корчанското поле въ Совянското езеро (пос. ст., стp. 183). Презъ градинитѣ тече р. Голѣма рѣка, на чийто мостъ се намирала една воденица на Хр. Спасовъ, притежатель на градина съ хубава чешма и водоскокъ. Другъ водоскокъ има при мѣстностьта Бунаръ (с. стр.). По-важни махали сѫ: Попсище (sic) съ манастиръ „Св. Никола", Челковеане — оттатькъ моста при манастира „Св. Богородица", Чигермала въ долната часть на селото, Брaтско въ срѣдата на селото (стр. 187).
3. До тогава, както по-горе споменахъ, селото било църковенъ имотъ. По предание Бобощица нѣкога е била доста голѣмъ градецъ. При основателя на Корча Коджа-мирахоръ — отъ 1487 г., когато той е построилъ (споредъ Selenica, Песштъпи джамия въс. Епископи или днешна Корча) — въ Бобощица е имало 450 семейства, чиито имена сѫ били записани въ единъ списъкъ, запазенъ въ цариградскитѣ турски архиви. Когато Коджа-мирахоръ се заселилъ въ Корча, бобощичани сѫ го помолили да освободи двата имъ манастира отъ всѣкакъвъ данъкъ. Той ги освободилъ, но съ условие да даватъ всѣка година по 14 оки масло и 14 оки медъ (пос. ст., стр. 188). Споредъ сѫщия гръцки авторъ, въ 1817 г. Али паша е направилъ имлякъ, освенъ Бобощица, и с. Дрѣново (с. стр.).
6
въ Влашко. Султанъ Абдулъ Азисъ преди малко време е взелъ да продава имляцитѣ. Насърдчено отъ това, селото Бобощица е подало заявление, за да се откупи. Обаче то е нѣмало нужднитѣ срѣдства, понеже е било бедно. Селянитѣ едвамъ сѫ успѣли да събератъ около 1000 л. т., които сѫ дали на своя съселянинъ Григоръ Кунесковъ, зада ги врѫчи на букурещкия първенецъ Николаки Иованъ Гераси, синъ на бобощичани, но роденъ и израстналъ въ Букурещъ. Гераси е обещалъ да даде свои 500 златни минца за откупване на с. Бобощица. Бобощичани се надѣватъ на материалното съдействие на своитѣ съселяни, пръснати низъ Влашко, но още по-голѣма подкрепа очакватъ отъ българския екзархъ. Тѣ го молятъ да имъ отпустне една парична сума и да покани съ окрѫжно цѣлия български народъ да имъ се притече на помощь. Тѣ колѣнопреклонно отправятъ тази своя молба, тa името му да бѫде вѣчно въ селото имъ и предъ Бога.
На края просителитѣ даватъ сведения за съседното село Дрѣновяне (Δρενοβεάνε). To се намира 1/4 ч. далече отъ Бобощица и е σέλω μπολγάρτσκω съ 100 кѫщи. [1] Дветѣ села си живѣели братски. Толкова сѫ били свързани съ бракове, че половината отъ момитѣ на Бобощица сѫ били женени въ Дрѣновяне.
Не ми е известно, дали се отзовала Екзархията на тази молба, но, споредъ посочения гръцки авторъ, Бобощица и Дрѣново се освободили отъ имляка въ 1874 г. съ откупъ 6555 т. л. [2], обаче откѫснати отъ македонскитѣ българи, тѣ сѫ останали да теглятъ фенерското духовно владичество заедно съ православнитѣ албанци. Въ 1887 г. българитѣ въ Корча (въ две махали), съ съдействието на албанцитѣ-мохамедани, сѫ отворили бълг. училище съ 40 ученици и 1 учитель, но тѣхниятъ примѣръ не е повлиялъ на тѣзи села. Къмъ това време въ с. Бобощица е имало две гръцки училища: 1 първоначално съ 110 момчета и момичета, 1 учитель и 1 помощникъ и 1 забавачница съ 50 деца; въ с. Дрѣново — 1 първоначално гръцко училище до църквата
1. Споредъ гръцкото описание, с. Дрѣново е имало 471 ж., всички християни, говорещи български езикъ, и съ 5 църкви: Св. Константинъ, Св. Богородица, Св. Илия, Св. Иванъ Златоустъ и Св. Никола (пос. ст., стр. 186 и 193). T. Selenica посочва за 1923 г. 175 кѫщи съ 851 жители всички православни, за 1927 г. — 789 жители всички православни (пос. съч., стр. 506).
2. Пос. ст. за Корча, стр. 188.
7
„Св. Никола" съ 70 момчета и момичета, 1 учитель и 1 помощникъ. Дрѣновското училище било подържано отъ лихвитѣ на паритѣ, оставени отъ дрѣновчанеца Ефтимъ Христовъ, умрѣлъ въ Букурещъ [1].
* * *
Разглежданиятъ документъ има и филоложка стойность. Говорътъ на бобощичани има
общи особености на българското западномакедонско наречие: щ се изговаря
шч, минало неопр. време се образува съ глагола имамъ. Сѫщо и по
лексиченъ материалъ тоя говоръ представя една разновидность на това наречие.
Сходенъ е съ говора въ костурската мѣстность Кореща, съседна съ Деволъ:
ести (3 л. ед. ч. отъ съмъ) вм. е; ударение на
предпоследната сричка; само единъ членъ: о (τςάρο, ὠτ ἠμλιάκιο), та,
то тѣ (νασσίτοι, μνπάκι;, Ἰμλατχίτοι) [2]; изяснение на
ъ въ о
(βὸ, σο, Μπολγάροι). Обаче въ бобощичкия говоръ има и фонетични особености на
източното българско наречие: ѣ подъ ударение и твърда сричка се изговаря като
[3], както въ Лагадинското поле между Солунъ и Бешикъ дагъ:
Сѫщия изговоръ има понѣкога и старобълг. ѧ, който, както въ костурския и др. говори, има и носовъ изговоръ [4]:
Подъ това звуково влияние се явява турската дума τσεάρεκ вм. τσέρεκ, сѫщо и членуванитѣ сѫществителни ж. р. мн. ч.: κασσατσεάτε, τσουπεάτε. Срещу ѫ и ъ стои гръцката буква α, която предава звукъ a, ако се сѫди по примѣритѣ на Новаковичъ: πάτ, τζαρνήτσκε, τσάρνε, μακάτα, ῥάκα, κάσστσε,
1. Пос. ст. за Корча, стр. 187.
2. Люди-ти (вж. St. Novaković, Beiträge zur Erforschung der macedonischen Dialecte, Archiv für slavische Philologie, XV, S. 46).
3. Съ рѣдки изключения: νέκοϊ, ντέσνα.
4.
Отъ примѣритѣ, дадени отъ Новаковичъ, излиза, че
ѧ
се изговаря и ен, еан (зент, говеида, чендо, пеанда, преанда). По
технически причини не посочвамъ тоничниятъ знакъ
.
5. Тая дума се изговаря носово (вж. y Новаковичъ, п. ст., стр. 44), но въ нашето писмо стои чеaнда, ако само тази форма не е църковнославянската чада.
6. Срв. Примѣритѣ за ѧ у Новаковичь, п. ст., стр. 44—46; сѫщо проф. А. М. Селищевъ, п. съч., стр. 291 и 295.
8
σάλτσε, κάρφτα; веднажъ ѫ съ
:
(срещу
сѫ); [1] ъ — и
съ ε: Ἀρναουτλέκω, κρέστο [2].
И въ бобощичкия говоръ, както въ други бълг. говори, се срѣща редукция на гласни и съгласни: е вм. о — τέλκα, κέλκο; и (ι) вм. х въ оконч. мин. време хме — ἰζβατήϊμε, στοκμήϊμε, ντατόϊμε, покрай στοήχμε; и вм. х въ мѣстоименията — οὐ νίϊ ( = у нихъ); й вм. коренно г — ποπεϊνάτοι (= побѣгнати). Виждаме сѫщо елизия на съгл. г : и (η) вм. ги, καλουέρη, Ληγόρου; на х : Ῥιστόσοφ; на д : γκέτο, ἔνο (= едно); [3] на н : σάλτσε; на цѣла сричка: μάλιε вм. махалье. Има и прехвърляне на мекость: ὠτκουπέϊνε, μετάϊνε, οὐμιλβάΐνω. Бобощ. говоръ познава общия македонобълг. вториченъ звукъ к' отъ ст. бълг. щ (ποβέκε) и отъ тj (μπράκια [4], но λιούντει вм. смекченото люге въ други бълг. говори); сѫщо и съчетанието стр: βὸ στρετ; метатеза на с: σφήισκοι, σβάτα.
Документътъ съдържа падежни форми: род. п. ед. ч. ὠτ κάμω γιούγκα; простъ и членуванъ дателенъ притежателенъ падежъ — βὸ ῥάτσε Ληγόρου Κουνεσκοβέμου, βὸ ῥάτσε Ἂρχοντινουτόμου Νικολάκιου Γιωβάνου, ὠτ τσουπεάτε σελουτόμου. Нечленувани сѫществителни ж. р. на а, прилагателни и мѣстоимения ж. р. окончаватъ въ имен., вин. и косв. п. мн. ч.на е [5] срещу ст. бълг. ѧ и ъı:
Сѫщо и мѣстоим. ср. р. мн. ч.: βάσσε τσεάντα [6]. Членувани пъкъ сѫществителни
ж. р. на а окончаватъ въ им. и косв. п. мн, ч. на
: κασστσεάτε,
γοντιω
τε, ὠτ τσουπεάτε, сѫщо и ποβεκεάτε — форма, която се е явила
1. Отъ примѣритѣ y Новаковичъ (п. ст., стр. 45) се вижда, че ѫ се изговаря въ нѣкои думи и ам, ан (дамп, голамп, замп, желанд, канделя, самбота, ланк, лангови), еа (жнêа, бâндеа) (п. ст., стр. 45), ъ (внътри) (стр. 46).
2. У Новаковичъ а, о: четвâрток, пêаток, голанби, чепêрок, варца, дâрва, дошч (с. стр.).
3. У Новаковичъ: грозје (п. ст., стр. 46).
4. Отъ тј има и шч: свешча, вреашча (Новаковичъ, п. ст., стр. 45).
5. Това окончание, свойствено на два говора, пространствено твърде отдалечени — бобощички и трънски, не може да се смѣта за сръбско влияние, както се е допускало y насъ (срв. А. Теодоровъ, Западнитѣ български говори, Период. списание, кн. XIX и XX, Срѣдецъ 1886 г., стр. 174 и 198). По-вѣроятно е, че то се дължи на ст. бъл. оконч. ѧ въ мекитѣ сѫществителни ж. р. на а.
6. У Новаковичъ, п. ст., стр. 45: овошчије, вреашче, бузе.
9
подъ влияние на широко употрѣбявания дифтонгъ
(срещу
ѣ и
ѧ).
На сѫщото влияние ще да се дължи 1 л. мн. ч.
(срещу
сме въ др. бълг.
говори). Несъмнено старо-бълг. остатъкъ е глаголната форма ести (срещу естъ).
Бобощичкиятъ говоръ различава две показателни мѣстоимения — отъ тъ и съ :
Относителното мѣстоимение e нечленувано: στσὸ ( = което), ὠτ κόϊ (= отъ които), ὠτ κόγιε (= отъ които).
Документътъ дава примѣри за малко глаголни времена и форми. Въ 3 л. ед. ч. сегашно време I и II спр. по-често се явява оконч. и, отколкото е, което господствува въ костурския говоръ:
Бѫдеще време се образува съ частицата жа вм. съ общомакед. ке:
[4].
Както и въ други макед. бълг. говори [5], въ с. Бобощица предаватъ минало неопр.
време действ. залогъ чрезъ съчетание: 1) на глагола имамъ и страд. причастие,
което се образува съ оконч. енъ, ена, ено или анъ-а-о : ἠμάμε
ντατένο, ἣμα ταξάνω; 2) на глаг. съмъ и сѫщото причастие: (ε) ποραστένω,
σ ποπεϊνάτοι.
Въ писмото има доста чужди думи, повечето турски: арнаутлъко, малье, бунаръ, орманъ, чешма, имлякъ, сенетъ, риджа, борчлии, чеарекъ, сатъ, милетъ; гръцки: калуери, омартиа (?), метайне (поклони), накатосáни (смѣсени); латински: сума, флорини.
Особени бълг. думи: бацвиме (цѣлуваме), вели(казва), са гимна (ce заблуди), се найдви, да се умилвите или да ни омилвите, (да ни окажете милость), сборвиме (говоримъ), осветеното (светото),
1. Новаковичъ привежда примѣри, въ които този глаголъ има носово â: бâндeа, б â ндиш, б â ндеаше (п. ст. стр. 45).
2. Сѫщитѣ окончание и споредъ Новаковичъ: вали, тече.
3. И у Новаковичъ: греаде. . . патници (п. ст., стр. 46).
4. У Новаковичъ: жа ода, но и: ће ти зборва (п. ст., стр. 46). Грежовъ бившъ чиновникъ въ бълг. легация въ Тирана, твърди, че въ с. Бобощица бѫдеще време се образува съ частица за. — За нѣкои отъ посоченитѣ особености срв. Селищевъ, п. съч., стр. 313—314.
5. Срв. Л. Милетичъ, Къмъ особеноститѣ на гевгел. говоръ, Макед. прегледъ, год. VIII, кн. 2, стр. 65—66.
10
умилвано (любезно), чини (прави), сборъ (дума), гето (кѫдето), токо (обаче), кай
(като, както), отъ камо (откъмъ), шчо (че), околу вколу (околовръстъ), еште (?)
(още), тро (малко), кве (презъ); изрази: отъ камо удира салце (откъмъ
изтокъ), половината му (на с. Дрѣновяне) имаме свто (половината отъ селото сѫ
ни сватове).
За голѣмо съжаление, чисто българското село Бобощица, което преди 60 години тъй открито е изказало своя български копнежъ да живѣе въ духовно единство съ цѣлия български народъ, днесъ е подложено на бързо поалбанчване. По увѣрението на лица, които преди нѣколко години сѫ посетили това село, младитѣ вече приказватъ само албански, и бълг. говоръ съ своитѣ интересни старинни форми се слуша само въ домоветѣ и то само отъ устата на старитѣ хора. Тъй е чезнѣлъ и сега чезне българскиятъ родъ...
Прошението на с. Бобощица.
1.
Сьчетанието
, εα отъ
ѣ и
ѧ
предавамъ
; a отъ етимол.
ѫ, ъ — съ а, като се
основавамъ на примѣритѣ на Новаковичъ; ε срещу етимол. ъ — съ ъ
по примѣра грчко (Новак., п. ст, стр. 46), сърце въ Костурско. Отъ
ударенията посочвамъ съ ' само периспомени и оксия, освенъ въ съюза
и
(ἤ), когато стои предъ дума или сричка съ едно отъ тия ударения. За ясность
поставямъ нѣкои препинателни знаци и главни букви въ собст. имена и следъ точка.
2. Въ ркп. Μποποστίτζα. Ще да е изпустната ζ въ съчетанието στ.
11
1. Въ ркп. μάσνο. Навѣрно, погрѣшно е предадено наречието мошне (= твърде).
2. Въ ркп. σέγγα. Ако първото γ не е белегъ за усиленъ звукъ г, както в γκολέαμα и γιωβάνου, а има гръцки произносъ, то трѣбва да се чете сенга.
3. Въ ркп. Ἰλγέαντε. По смисълъ тази дума е цифра: селото е дало задължително (полица) за около 400,000 гр. откупъ. Буквата γ е вмъкната случайно отъ съставителя на писмото. По-доле той пише това число безъ тази буква. Трѣбва да изтъкна, че той не бележи известенъ звукъ винаги съ едни и сѫщи букви и знаци.
4.
Въ ркп.
.
5. Въ ркп. ἤμε.
6. Въ ркп. γκέτο.
7. Въ ркп. погрѣшно σί.
12
Подписитѣ на мирянитѣ предаваме съ бълг. писмо погоре, стр. 4.
1. Въ ркп. погрѣшно στο вм. στσο, както е въ другитѣ случаи.
13
14
15
16
