Македонски Прегледъ
Година
IX, книга 2, София, 1934

 

1. Къмъ историята на инфинитивъ въ българския езикъ

 

Отъ Л. Милетичъ.

 

 

Освенъ аналитичното склонение и задпоставения членъ има още една трета характеристична особеность, по която българскиятъ езикъ се отличава отъ другитѣ славянски езици, — това е липсата на инфинитивъ (неопредѣлително наклонение). Затова и въпросътъ за изчезването на инфинитивъ заема важно мѣсто въ историята на българския езикъ. По този въпросъ следъ нѣколко несъстоятелни догадки най-сетне въ науката се установява вече, и то главно благодарение на българското езикознание, че загубата на инфинитивъ, която е ставала постепенно отъ старобългарско време насамъ, е самостоятелно синтактично явление, извършило се независимо отъ предполагаеми външни езикови влияния, че е последица отъ почналъ се още въ старобългарския езикъ синтактиченъ процесъ да се предпочита вмѣсто инфинитивъ една друга, с анонимна синтактична форма, именно тъй нареч. да-изречение. Колебанието въ употрѣбата на дветѣ форми, завършило се най-сетне съ изчезването на инфинитивъ, предполага дълготраенъ развой, който можеше да се следи само по българскитѣ писменни паметници отъ най-старо време насамъ, a отъ часть и по старинскитѣ останки отъ инфинитивъ въ нашитѣ народни говори.

 

Въ своитѣ студии, посветени на историята на българския езикъ, непрекѫснато следѣхъ по казанитѣ два източника постепенната пълна замѣна на инфинитивъ чрезъ опредѣлена глаголна форма. Както е ставало и става въ този родъ синтактични процеси, и въ случая съ инфинитивъ се указватъ любопитни преживѣлици въ народнитѣ говори, сир. спазени и до день днешенъ инфинитиви, и то не само въ изхабенъ видъ — безъ окончанието -ти, но и пълни старобългарски инфинитивни форми. Върху известнитѣ до сега такива остатъци, къмъ които ще посоча и нови отъ единъ нашъ родопски говоръ, ще говоря въ тази си статия.

 

1

 

 

2

 

 

I.

 

Чуздо влияние за изчезването на инфинитивъ, за което първоначално се заговори въ науката па дори още се подържа отъ нѣкои, не е вѣроятно, защото то е можело да последва само отъ значителна чузда примѣсь въ българския езикъ, a такава досега не се доказа. За да се повлияе синтактично единъ езикъ отъ другъ, трѣбваше отъ последния да се укажатъ значителни заемки преди всичко и въ словаря, каквито въ българския езикъ нѣма. И своеобразниятъ развой на българското склонение, както и членътъ, научно можа да се обясни само като спонтанна проява на развъдили се синтактични типове, сѫществуващи въ самия старобългарски езикъ, a сѫщо тъй и на развилата се въ последствие особена срѣднобългарска фонетика. [1]

 

По въпроса за загубата на инфинитивъ и Миклошичъ сетне застана на почвата на самостойната еволюция въпрѣки факта, че инфинитивъ е изчезналъ и въ съседнитѣ намъ чузди езици — новогръцкия, албанския и ромънския (вж. въ Verlg. Syntax der slav. Sprachen, стр. 873, § 29). Още въ своята студия „Единъ важенъ недостатъкъ въ нашия книжовенъ стилъ" (печ. въ спис. Бълг. Прегледъ, г. I, кн. 2, 1893 г.) приемахъ, че и въ новогръцкия езикъ изчезването на инфинитивъ е станало независимо отъ външно влияние, като цитувахъ и мнение на A. Leskien, a именно, че то е „синтактична замѣна, която се корени въ естественото

 

 

1. Миклошичъ най-напредъ допускаше, че такава примѣсь е последвала поради побългаряването на значително множество тракийски елементь, заваренъ отъ славянобългаритѣ при заселението имъ на Балканския полуостровъ: „Отъ сливането на тѣзи два народа — тракийския и славянския — се е образувaлъ българскиятъ народъ, a отъ смѣсването на езицитѣ имъ — българскиятъ езикъ" — (вж. Miklosich, Vergl. Gramm. d. slav. Sprachen, III, 178, 183). И въ съчинението си върху славянскитѣ елементи въ ромънския езикь (Die slavischen Elemente im Rumunischen) Миклошичъ пакъ възъ основа на предполагаемото тракийско етнично влияние обяснява между друго и изчезването на инфинитивъ въ българския езикъ, a сѫщо и въ албанския, новогръцкия и ромънския (вж. повече за тоза въ съчинен. ми „Д-ръ Фр. Миклошичъ и слав. филология", МСб. V. 469). Тази мисъль на Миклошичъ се повтаря и сетне отъ други учени главно заради междуособното сходство, което y споменатитѣ намъ съседни езици се указва между друго по липсата на инфинитивъ. Вж. и съч. на К. Sanfeld Iensen, Der Schwund des Infinitivs im Rumänischen und den Balkansprachen (печ. въ IX. Jahresbericht des Instit. f. d. rumänische Sprache, 1902). Вж. и VV. Vondrák, Vergl. sl. Grammatik, II, 421.

 

 

3

 

развитие на езика" и още мнение на Jolly, споредъ който изчезването на инфинитивъ въ гръцкия езикъ е „развитие, което се стреми да задоволи нуждата отъ прозаична яснота, що става все по-голѣма въ противоположность на постигната неясна краткость, свойствена на по-старитѣ езици" (ц. стат. стр. 97). И азъ все тамъ доказвамъ, че и въ българския езикъ отъ край време е било обикнато да се употрѣбява вмѣсто инфинитивъ цѣло приставено изречение, както тъй сѫщо се предпочита глаголъ вмѣсто едно отвлѣчено деятелно сѫществително (nomen-actionis), поради което глаголътъ (verbum finitum) въ българския синтаксисъ е заелъ особено господствуваще мѣсто та и морфологично той се е доразвилъ както въ никой другъ славянски езикъ.

 

И тъй, изхождайки отъ старобългарския езикъ, можеше още въ самия него да се посочи началото на речения процесъ въ ущърбъ на инфинитивъ. И действително, въ старобългарскитѣ текстове често се предпочита опредѣленъ глаголъ, като напр. вмѣсто изреч.

„исплънишѧ сѧ дьнье родити ѝ" се срѣща и: — „да родитъ";

семоу задѣшѧ понести крьстъ его (Зогр., Сав. и Map. ев.), — семоу задѣшѧ да понесетъ кръстъ его (Асем. ев.);

повелѣ емоу господь продати сѧ (Сав. ев.), — повелѣ господь его да продадѧтъ и (Асем., Зогр. и Map. ев.);

съвѣтъ сътворишѧ архиереи и старьци на исоуса, ко оубити и (Зогр., Map. ев.), — съвѣтъ сътворишѧ на исоуса ко дa оубиѭтъ и (Сав. ев.) и др.

 

Въ една, зададена отъ мене тема на бившия ми студентъ Йонко Илиевъ, да събере повече такива паралелни примѣри по старобългарскитѣ паметници, той посочи такива примѣри въ статията си „Изчезването на инфинитивъ и остатъци отъ него въ българския езикъ" (печатана въ „Известия на Семинара по слав. филология, кн. IV, 126—127 г.), като бѣ използувалъ и дотогавашни мои работи по сѫщата тема. [1]

 

По въпроса за изчезването на инфинитивъ азъ дадохъ и по-сетне допълнителни осветления [2] съ особено внимание и върху старинскитѣ остатъци отъ инфинитивъ въ нашитѣ народни говори.

 

 

1. Вж. моята критика върху „Сборникъ за народ. умотворения и пр." отъ Мт. Илиевъ (печ. въ Минист. Сб. кн. II с. 199—228, год. 1890); „Дакоромънитѣ и тѣхната славянска писменость", т. I. 1893 и т. II. 1896 (печ. въ Минист. Сбор. т. IX и XIII); „Коприщенски дамаскинъ" (1908 г.) и др.

 

2. „Свищовски дамаскинъ" (1923), „Два български рѫкописа съ гръцко писмо" (1920) и др.

 

 

4

 

Въ говоримия езикъ и до сега сѫ доста употребителни многочислени щърби инфинитивни форми — безъ оконч. -ти., като напр. ако е рекъл господ, оти́ ща; аз ви ща̥ кàзa ; който ще доброто, нaмèри го ще; вѝде-щем; недей прикàзва, не дей вѝка; не мога ти кàза; да-ще господ и пр. Сѫщитѣ непълни инфинитиви и въ нашия книжовенъ езикъ не сѫ необикновени.

 

Обаче пълни инфинитиви съ окончание -ти сѫ се запазили въ народнитѣ говори само като рѣдки преживѣлици (архаизми), и то главно въ народни пѣсни, благословии (стананикания), пословици и др. Още въ споменатата по-горе своя критика върху Илиевия Сборникъ посочихъ такива старински инфинитивни форми: одуи́ти, очувати (Софийско), узéти (с. Рила), подати (Дупница), довести (Радомирско), дигати (Дебърско), навест(и) (Велесъ), прашати, бити стоити, летити (Сѣрско). Срав. още разбивати, обирати, дати (Софийско, печ. въ Минист. Сб. III, с. 7 нат.). По изключение тукъ-таме по източнитѣ български говори се чуватъ запазени въ типични фрази инфинитивни форми съ оканч. -ти или -т нпр.

Особено любопитни с пълни инфинитиви въ изрази като: тос (в)òл ie за клàти; тук има м'ä̀сто за спàти; тъс (в)удъ й за пѝти и др. (вж. въ съч. ми „Das Ostbulgarische”, стр. 140—141).

 

Освенъ посоченитѣ архаизми въ народната поезия и проза, не се знаеше ни за единъ български народенъ говоръ, въ който и сега редовно въ говоримия езикъ да се употрѣбяватъ пълни инфинитиви съ оконч. -ти. Затова особено бѣхъ изненадань, когато още преди години случайно попаднахъ на единъ български говоръ по произходъ отъ Родопитѣ, въ който въ обикновенъ разговоръ дочухъ да се употрѣбява, ако и въ синтактично ограничени фрази, пъленъ инфинитивъ. Тобѣ въ говора на българитѣ отъ бившето село Булгаркьой въ Кешанско, за което по-долу иде съобща по-подробно.

 

 

ΙΙ.

 

Иизвестна е тѫжната история на българитѣ въ Кешанско, заселени до 1913 година въ селото Булгарскьой, Теслимъ, Лезгаръ,

 

 

5

 

Кадъкьой, Пишманъ. Когато турскитѣ войски къмъ 2. VII. 1913 год. следъ нещастната за България междусъюзнишка война внезапно нахлуха въ Одринско, тѣ се нахвърлиха най-напредъ върху беззащитното българско население въ реченитѣ села и то първомъ нападнаха богатото село Булгаркьой, избиха мѫжетѣ, изгориха кѫщитѣ, a по-голѣмата часть жени, мѫчени и изнасилвани, завлѣкоха въ робство презъ Дарданелитѣ въ Мала Азия, отъ гдето сетне следъ дълги, нечовѣшки страдания можаха да се прибератъ въ България. Патилата на булгаркьойци подробно описахъ въ книгата си „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година" (София, 1918, стр. 335. Издание на Бълг. Акад. на Наукитѣ, стр. 24—43). Къмъ края на ноемврий 1913 год., тръгналъ да обиколя нещастнитѣ наши бѣжанци отъ Тракия, намѣрили отъ часть подслонъ и въ Дедеагачско (тогава още подъ българска власть), можахъ да се срещна въ самия Дедеагачъ съ булгаркьойци, които тогава бѣха временно настанени въ близкото, опразднено бивше турско село Шахинларъ. Отъ тѣхъ разбрахъ подробно, какъ ги е сполетѣла ужасната участь, и си записахъ и разказитѣ имъ, които сетне обнародвахъ въ книгата си. По говора имъ веднага разбрахъ, че булгаркьойци произхождатъ отъ родопската область и то вѣроятно отъ южнитѣ склонове на Родопитѣ. Тѣ самитѣ не помнятъ, отъ где сѫ дошли въ Кешанско и кога е било то. Отъ названието на селото Булгаркьой — „българско село" личи, че то е било дадено отъ турското околно население, a самитѣ българи отначало си го наричали „Ново село" — (у турцитѣ „Нyселкьой"); подъ това име до най-последно време Булгаркьой минавало и въ околнитѣ български села. Че заселването на булгаркьойци датува най-малко отъ преди два-три вѣка, насигурно може да се каже възъ основа на многото фонетични и морфологични старини въ говора имъ. Родопскиятъ имъ произходъ издаватъ склонявани падежни форми на члена, напр. род. и вин. п. чил'ä́ка-тог, пòпа-тог, мъже-тог; дат. п. чил'ä̀кутому, пòпутому, мъжетому, вълкèтому; мн. ч. дат. п. тỳрци-т'äм, снàи-т'äм, гoвeдàpe-т'äм. Забележихъ членна форма за дат. п. ед. ч. ж. родъ кравä̀-тои, която е напълно правилна и по-стара отъ сега употрѣбяваната форма въ централнитѣ Родопи кравä́-тухи (y вм. неударено о, вмъкнало се поради зѣва). И нечленувани падежни форми се употрѣбяватъ въ старинския си видъ: чил'äка,

 

 

6

 

брàта, юнàка, уфчä̀ра, челä̀ку, брату, майци, баби; сѫщо и прилагателни пад. форми: стàрог д'ä́вера, стàрой баби, млàдог юнака, стàром челäку, стàром свàту. Още по-любопитно е, че се говорятъ и мѣстоименни форми съ склоняванъ членъ: мòiäт син, мòй-тог сѝна, мòй-тому си́ну, мòй-т'äм братя и др. И глаголнитѣ форми за сег. време сѫ напълно рупски: 1. л. ед. ч. мога̥м и безъ -м: да̥ пòда̥, да̥ вѝкна̥. Важенъ белегъ, който доказва че изселването на булгаркьойци отъ Родопитѣ е старовременско, съзирамъ въ това, че ъ-ровиятъ вокалъ (отъ стб. ѫ, ь, ѧ) не се е изяснилъ въ о, както е сега въ Срѣднородопско, отъ гдето произхождатъ булгаркьойчани, та се произнася по старовременски неизясненъ, нпр. ръка, пъ̀т, кл'ътва, рът, л'ъка (стб. рѫка, пѫть, клѧтва, рѧдъ, льгъко), както и до сега още се говори въ областьта на Ропката (вж. за това подробно въ съч. ми върху родопскитѣ говори „Die Rhodopemundarten der bulgarischen Sprache", 29). И рефлексътъ на стб. ѣ е архаиченъ въ говора на булгаркьойци, сир. се произнася като ä.

 

Покрай всичко това, едма друга важна старина въ говора на булгаркьойци ми направи силно впечатление, a именно, както казахъ по-горе, че въ него още живѣе, ако и въ ограничена употрѣба, старобългарскиятъ инфинитивъ, отъ който въ други български говори има само слаби следи. Въ Булгаркьой чухъ да казватъ: нъмой (немой) давàти; нъмóй си игрáти с’ твà н’äщу"; ни кè ти простѝти (вж. въ цит. ми съч. Разорението на трак. българи, 25). Слушайки така да говорятъ съ инфинитивъ, почти не вѣрвахъ на ушитѣ си, и взехъ да разпитвамъ, дали така всички въ селото говорятъ, дали нѣма нѣкои да се оженили за жени отъ недалечното село Байрамичъ, гдето има колонисти помаци отъ Босна, но се увѣрихъ, че нѣма таково нѣщо и че досущъ така се говори и въ близкитѣ до Булгаркьой български села — Теслимъ, Лезгаръ и др. Нѣмахъ тогава време да направя по този вьпросъ по-обстойно изследване, та оставихъ това за по-сетне. Но между туй булгаркьойци имаха нещастието пакъ принудително да се изселятъ въ старитѣ предѣли на България, понеже Западна Тракия биде следъ свѣтовната война отстѫпена на Гърция. Ако и заетъ съ много други залиси, все си имахъ на умъ, че единъ день трѣбва да потърся булгаркьойци въ Южна България, гдето, пръснати въ нѣколко мѣста сѫ настанени, именно въ селото Константиново (бивше Мандра) между

 

 

7

 

Бургазъ и Карабунаръ, въ Каваклий и др. Въ края на априлъ т. г. азъ можахъ да отида въ Константиново, гдето половината село е заселено отъ булгаркьойци. Мѣстото е маларично, всички страдатъ отъ малария. Кѫщитѣ имъ повече отъ плетъ и търстика. Посѣтихъ две семейства, гдето отново се наслушахъ сърцераздирателни описания на преживѣнитѣ отъ тѣхъ ужаси (въ 1913 г.) и следѣхъ пакъ говора, който потвърди всичко отъ по-рано забелязано. Инфинитивъ се чува най-често пакъ въ повелителни изречения, напр. следъ немой или мѝ (гръц. μή) = не мой): мѝ такà прàвити; мѝ са̥ кàрати; ми такà гълчàти; „не мой сино отѝвати милному царю на помощ" (въ пѣсень) и пр.

 

Миналата есень посетихъ с. Студена (Свищовско), понеже бѣхъ чулъ, че и тамъ има нѣколко семейства отъ Булгаркьой. Искахъ да провѣря говора имъ по сѫщия въпросъ. Обаче се указа, че въ Студена сѫ настанени преселенци отъ недалечното отъ Булгаркьой узункюприйско село Търново. И тукъ се потвърди, че се говори пъленъ инфинитивъ, a именно въ фрази като: не мòга̥ ходѝти по т'ä̀с мäстà; не мòга̥ кaзàти по това нѝщо. Говорътъ и тукъ е отъ сѫщия рупски типъ, както и въ Булгаркьой.

 

Става все по-приемливо, че по-старото българско население по Кешанско, Узункюприйско и Малгарско трѣбва да е било заселено въ поотколешно време, види се поради нѣкои злочести събития, настѫпили въ Родопската область. Вѣроятно това ще да е станало поради усилената турска колонизация въ Родопитѣ презъ 16 вѣкъ, когато постепенно тукъ сѫ се настанявали тъй нареч. юруци или коняри, въ по-старо време доста многочислени. И сега още източнитѣ Родопи — областитѣ Султанери, Кърджали, Ери-дере, сѫ по население повече турски. Иречекъ добре изтъкна това, че по цѣла европейска Турция нѣма область толкова турска по типа, езика и обичаитѣ на населението, както Кърджалийската по долна Арда (Jireček, Cesty). Нека имаме предъ видъ въ връзка съ това и последвалото масово приемане мохамеданската вѣра отъ българското родопско население пакъ по това време. Сигурно часть отъ него тогава, до колкото е можело, се е разбѣгало по разни посоки въ по-голѣми и по-малки купчинки. Вж. за това и въ съчин. ми „Die Rhnodopemundarten der bulgarischen Sprache" стр. 5 нат.

 

Инфинитивната форма скоро ще изчезне. По-старитѣ хора

 

 

8

 

още я употрѣбяватъ, но и тѣ, когато човѣкъ ги запита, повечето криво я разбиратъ, именно окончанието -ти смѣсватъ съ личното мѣстоимение дат. п. и или съ окончанието -те (произнасяно ти, понеже е безъ ударение) на глагола въ второ лице множествено число. Това смѣсване на инфинитивната форма съ второ лице сегашно време на глагола очевидно сѫществува и въ други, близки до южнородопскитѣ говори, каквито сѫ по Неврокопско, Сѣрско, Лагадинско и др. Отъ издаденитѣ народни словесни материали отъ тѣзи краища се вижда, че и тукъ до неотколе е продължавалъ да сѫществува въ ограниченъ размѣръ инфинитивъ, отъ който последни остатъци още тукъ-таме се долавятъ, като напр.: „не мой cèдиш тука; вѝа и́дити да ми докàрати парите, що длъгòвати, a за оновà грѝжа не мой ѝмaти" и др. (вж. стр. 20 въ Сборникъ народ. приказки отъ сбирката на Ст. Верковичъ, издаденъ отъ П. А. Лавровъ и J. Поливка, — издание на ческата Акад. на наукитѣ). [1] Че формата ѝмaти се схваща като сегашно време, се виждъ отъ много други примѣри, гдето следъ „не мой" се е вмъкнала глаголната форма 2-ро лице на сегашно време, напр.: a бре сѝнку, не мой ѝмаш грѝжа (ib.26); немой остáнуваш тука (ib. 28); немой хòждаш (ib. 21); стани, не мòй спѝеш (30); ей, немой ми глéдиш мени ти́нака така (12). Има и въ старата ни писменость доста примѣри отъ тоя видъ смѣсване на изчезващата инфинитивна форма съ сегашно време, срав. напр.: и тоу речеть ти сѫ (= сѧ), что подобаетъ ты твориши (вж. въ Апостолъ Томича, въ съч. на Щепкинъ, Болонская псалтырь, 259).

 

 

1. За този сборникъ по-подробно вж. въ моята рецензия, печатана въ Макед. Прегледъ год. VIII, кн. 3, стр. 129—138, год. 1933.

 

[Back to Index]