Македонски Прегледъ
Година
IX, книга 2, София, 1934

 

6. Критически бележки върху нѣкои отъ веститѣ за бр. Миладинови.

 

(Продължение отъ кн. 1)

 

Отъ Ив. Хаджовъ.

 

6. Отъ какво сѫ починали двамата братя
7. Кога сѫ умрѣли двамата братя

 

За таенъ полицейски органъ, който донесълъ, че К. М. е стигналъ въ Цариградъ и искалъ „по какъвъ да е начинъ да се срещне съ брата си" („ . . . um wo möglich auf irgend eine Art mit seinem in Haft befindlichen Bruder zusammentreffen"), говори и турскиятъ министъръ въ вече многократно споменавания свой рапортъ отъ 27 ноем. 1861 г. [1] Всичко това агентътъ е могълъ да узнае, само когато е научилъ, че Κ. М. е отишелъ въ затвора или самъ го е видѣлъ да се интересува за брата си, искайки да го види „по какъвъ да е начинъ".

 

И отъ руски източници се потвърѫдаза вестьта за услуга, сторена на Κ. М. отъ католишка страна. Ал. Β. Рачински, тъй близъкъ на двамата братя, пише: „Дошло до насъ извѣстіе, что Κ. М., въ сопровожденіи двухъ сестеръ милосердия, Лазаристокъ, два раза приходилъ къ брату; съ помощію ихъ успѣлъ съ нимъ видѣться . . .

 

Придя на третій разъ къ Заптіе, войдя въ тюрьму брата, Κ. М. изъ нея болѣе не вышелъ. . ." [2]

 

Ето какъ представя тоя моментъ Кузманъ Шапкаровъ (споредъ писмо отъ юлий-авг. 1861 г. отъ Мих. Кецкаровъ, заможенъ охридянинъ-тьрговецъ въ Цариградъ): „ ... на 28-й юлия т. г. Константинъ отвезълъ се въ Турската столица, a утриньта, на 29-й, безъ да се обади никому и даже преди да се прѣдстави и на Австрийското посолство, за да се впише въ списъка на поданицитѣ му, като австрийски поданикъ, що бѣше станѫлъ. . ., тръгналъ да тьрси брата си, Димитрия, . . . та се отправилъ на голѣмото заптие, безъ никакъ да се усъмни, да не би да се улови, тъй като той се осланялъ на чуждото си поданство. . . турската власть, прѣдизвѣстена прѣдварително за

 

 

1. Юриничъ, 56.

 

2. Ив. Хаджовъ, Ал. В. Рачински за бр. Миладинови, 117-118.

 

 

89

 

дохожданието му въ столицата и прѣдубѣдена противо му, щомъ се явилъ прѣдъ нея да тьрси и да пита за брата си, като се увѣрила отъ него самаго за тождеството му, задържала го и го затворила въ подобна съ братовата му отдѣлна тьмница, безъ да му дозволи да се види даже еднажъ поне съ него. [1]

 

Шапкарово-Кецкаровото твърдение, че турската полиция („власть") била „прѣдизвѣстена" за дохаждането на Κ. М. въ Цариградъ, ни изправя предъ въпроса: кой е уведомилъ полицията за пристигането на Κ. М. въ този градъ. Защото знаемъ, че нито интелектуално, нито организационно турската полиция отъ онова време — па макаръ и столичната — е била подготвена и поставена така, че да можела да нареди такава съвършена разузнавателна служба, която да ѝ позволявала въ всѣки мигъ да знае кой простосмъртенъ е стигналъ въ Цариградъ. Но подслушвачи и съгледвачи отъ гръцка страна, които сѫ следѣли всичко, що ставало всрѣдъ българитѣ въ Цариградъ, сѫ могли да ѝ бѫдатъ въ услуга противъ братята. Такава възможность допуща свидетелството на Манчева, което въ общи черти стои по-близу до това на Шапкарова-Кецкарова и което говори за „шпионитѣ отъ патриаршията" въ самия затворъ.

 

Но Κ. М. самъ „се явилъ предъ нея (полицията) да тьрси и да пита за брата си", като преди това „тръгналъ да тьрси брата си ..., та се отправилъ на голѣмото заптие". — Κ. М. идва за пръвъ пѫть въ Цариградъ, знаелъ колко тежко е билъ оклеветенъ братъ му и, колкото и да е билъ нетърпеливъ, не е могълъ така слѣпешката да се впустне самъ на своя глава да търси по затвори и полиция. Той е билъ живѣлъ толкова време въ Русия на паспортитѣ, цѣла година почти въ Австрия, та все ще е билъ научилъ какъ да постѫпя въ подобни случаи. Толкова повече, че, както изтъкнахме, отъ Бѣлградъ Раковски не го е изпратилъ безъ указания и препорѫки до близки свои люде. Независимо отъ това, Κ. М. не е могълъ да пренебрегне да се информира отъ водачеството на цариградскитѣ българи за брата си. Той е знаелъ много добре за връзкитѣ на брата си съ тѣхъ: той е знаелъ много добре, че братъ му е билъ натоваренъ отъ цариградскитѣ българи да събира въ Македония помощи за изграждане на българската черква въ Цариградъ.

 

 

1. Материали за животоописанието на братя X. Миладинови, Димитрия и Константина . . . Пловдивъ, 1884 г., с. 39, 40.

 

 

90

 

Ha австрийското си поданство той не е могълъ да се осланя, защото е нѣмалъ такова: Κ. М. не е станалъ австрийски поданикъ. Ако имаше такова нѣщо, туй щѣше да го знае Шросмайеръ; защото безъ негова помощь Κ. М. не е можелъ да го добие. Въ писмото си отъ 29 окт. 1861 г. до австрийския министъръ на външнитѣ работи и до австроунгарския посланикъ въ Цариградъ, съ което Щр. моли тѣхното застѫпничество за Κ. М., никѫде не се говори нито пъкъ се загатва за него като за австроунгарски поданикъ. Освенъ това авторътъ на дописката до руското сп. День, тъй добре осведоменъ върху много нѣща за братята, изрично подчертава, че въ руското посолство му били „казали", какво за него било „решительно невозможнымъ" да помогне, защото „они, Миладиновы, Турецкіе поданные" [1] (подч. Ив. X.).

 

Следъ толкова свидетелства и отъ различни страни, не може да има съмнение, че въ Цариградъ отъ католишка страна сѫ се намѣсили по-дейно въ дѣлото на Д, М., призовани къмъ това отъ брата му. Отъ тая страна Константиновата молба е могла да бѫде изслушана благосклонно и затова, че още докато Д. М. е билъ затворенъ въ Битоля, отъ страна на католицитѣ, както свидетелствува самъ, му е била предлагана помощь. Но той я билъ отказалъ.

 

Стигаалъ въ Цариградъ съ опредѣлена цель — да помогне на брата си, да работи да бѫде освободенъ, Κ. М. си създава нови връзки — съ католицитѣ тамъ. Това потвърѫдава и Фавериалъ, като казва, че, като се научилъ за запирането на брата си, „той (Κ. М.) поиска на всѣка дена да го види" (с. 751 — превода). Въ създаването и използуването на тия връзки можемъ да говоримъ за нетърпеливость у Κ. М. Когато последниятъ се е натъкналъ на боязъньта на водачитѣ на цариградскитѣ българи, на далечната съобразителность, дипломатичность и свързаната съ това предпазливость и бавность въ действията, естествено е било да се засили нетърпеливостьта иу и у него да се яви желанието да използува и други възможности за постигане на цельта си. Мисъльта за тия други възможности го е довела до връзки съ католицитѣ въ Цариградъ. Тия връзки сѫ се създали чрезъ българи, както бележи от. Фавериалъ (с. 751 — превода). К. М. е билъ вече психологически подготвенъ

 

 

1. День № 22 отъ 10 мартъ 1862, с. 16, стълб. 2.

 

 

91

 

да приеме услуга отъ страна на католицитѣ. Той вече е ималъ неоценимата услуга на Щросмайера, който на свои срѣдства издалъ най-скѫпото за двамата братя — тѣхния сборникъ отъ „Бѫлгарски народни пѣсни". А Щросмайеръ е католически епископъ и голѣмъ ревнитель и радетель за народното възраждане на южнитѣ славяни; това радетелство за българитѣ осезателно го е почувствувалъ самъ Κ. М. Срещу това у него въ душата му се е било загнѣздило известно огорчение отъ Русия, както за това може да се сѫди отъ свидетелството и на Рачински: „Главнѣйшій предметъ его сѣтованій (= оплаквания, жалби) было невниманіе Русскихъ ученыхъ. . . къ его сборнику Македонскихъ пѣсенъ. . .” [1] А въ връзка съ държането и отношението на официална Русия къмъ българската черковна борба, Вас. Чолаковъ, който много добре е познавалъ Κ. М., своя „другарь и сътрудникъ", [2] казва: „знамъ азъ, знаятъ и всички негови приятели, че той бѣше върлъ (ljuti) противникъ на Русия, като истински родолюбецъ (domorodac)" [3] Сѫщото за настроенията на българитѣ къмъ Русия потвърѫдава и Филаретовъ въ писмо отъ 18 ян. 1862 год.: „Българетѣ сѫ са много наострили противъ Россія, правѭтъ доста промахи, тапа и на насъ, що сме на Русска служба, гледатъ нѣкакъ подозрително. . . ". [4]

 

Въ връзка съ тия чувства и настроения на Κ. М. може да се уясни едно мѣсто отъ негово писмо — отъ 12 февр. 1861 отъ Загребъ — до Раковски, въ което стои: „Религиозни-отъ нашь вопросъ иматъ денеска голема тежина, и неизвестно али ке сѣ запритъ до кѫде остана. . . но како Болгари-те не пѫрви пѫтъ сѣ лѫжетъ, за това неке останатъ до кѫде останаха. стѫрна-та на коя ке сѣ завѫртеме не сѣ предвидеть" [5] (подч. м.). Нашиятъ черковенъ въпросъ тогава е билъ „остана"-лъ на това мѣсто: на 3 апр. 1860 г. — на връхъ Великдень — въ българската черква въ Цариградъ презъ време на литургията било изхвърлено името на патриарха и вмѣсто него поменато името на султана. И тогава страната, къмъ която

 

 

1. Ал. В. Рачински за братя Миладинови, с. 116.

 

2. Tužan glas ... у Юринича, с. 57.

 

3. П. т., с. 58.

 

4. Изъ архивата на Найдена Геровъ, II, с. 596.

 

5. Ив. Xaджοвъ, К. Миладиновъ и Г. С. Раковски. Мак. прегл., II, 4, с. 74.

 

 

92

 

българитѣ сѫ могли „да се завъртятъ", е била или патриаршията, задъ която стоели официална Русия и влиятелни обществени крѫгове въ нея, или Римъ, задъ който стоели мощни западни сили, къмъ които Турция била приятелски разположена. Най-после оставала третата посока за „завъртване", ознаменувана съ поменатия актъ: да се върви изъ поетия пѫть. Тази посока, както личи отъ една бележка на Филаретова, е била гледана симпатично отъ самитѣ турци: „Българе-тѣ много чекатъ отъ обѣщания-та на агы-тѣ, тапа види-щемъ". [1] Защото Портата всѣкакъ е искала да отстрани намѣсата и внушенията отъ руска страна въ разпрата между българитѣ и патриаршията.

 

Шапкаревъ—Кецкаровъ и Вас. Μанчевъ казватъ, че Κ. М. е билъ заловенъ и затворенъ, безъ да може да се види съ брата си, a Рачински — че К. М. е билъ заловенъ и затворенъ, когато за трети пѫтъ отишелъ въ тъмницата при брата си. Споредъ Фавериала, веднага следъ първото свиждане съ брата си К. М. е билъ заловенъ и затворенъ.

 

Ние пò сме наклонни да приемемъ съобщението отъ руска страна и да отхвърлимъ съобщението, че К. М. е билъ заловенъ и затворенъ въ тъмница, безъ да се види съ брата си. Отиването на Κ. М. въ тъмницата и срещата му тамъ съ брата му тъкмо сѫ могли да дадатъ на полицията възможность да започне да го следи, за да може да турне върху него рѫка, когато туй ѝ дотрѣбва. Заедно съ това да турне рѫка и на неговия багажъ, който не е могълъ да не представя интересъ за полицията като багажъ на лице — братъ на опасния държавенъ престѫпникъ Д. М., багажъ на единъ училъ 4 години въ Русия младъ човѣкъ, който за полицията ме е могълъ да не бѫде посветенъ въ плановетѣ на брата си. Толкова повече, че при обиска у Д. М. въ Струга на 16 февр. 1861 г. между другитѣ книжа била намѣрена кореспонденция съ Константина, отнасяща се до „пропагандаторскитѣ стремежи на Д. М. . ., който прѣчелъ на българитѣ да минаватъ въ лоното на католишката черква и агитиралъ всрѣдъ тѣхъ да се изселватъ масово въ Кримъ". Веднагашното запиране на К. М. е могло да отнеме на полицията тая възможность. Защото, ако приемемъ свидетелството на Фавериала, че К. М. е билъ запрѣнъ на моста, когато току-що се връщалъ отъ свиждането си (едничко!) съ брата си, това не ще ли е подскажело на неговитѣ покровители

 

 

1. Изъ архивата на Найдена Геровъ, II, 596.

 

 

93

 

да се погрижатъ за багажа му и за евентуалното компромитираще въ него? Наопаки, наблюдението на полицията и нейното нагледъ бездействие сѫ могли да измамятъ повече Κ. М., подържайки у него погрѣшното убеждение, че и за нея той е е невиновенъ, та това да го е подтиквало още по-настойчиво да действува за брата си. Само следъ 2—3 срещи противницитѣ сѫ получавали възможность да действуватъ срещу Κ. М. и да парализуватъ и неговитѣ усилия: да го наклеветятъ като брать на опасния за държавата вече затворенъ Д. М., като престоялъ тъй дълго въ Русия и след. невъзможно е да не е билъ връзки съ „предателството" на брата си. Толкова повече, че Κ. М., придружавайки католици, е ималъ колко-годе на първо време тѣхната закрила. A католицитѣ не сѫ били гледани съ недовѣрие отъ турска страна.

 

Връзкитѣ на Κ. М. съ католици и застѫпничеството на последнитѣ за двамата братя сѫ възбудили известно съмнение въ срѣдата на тѣхнитѣ приятели въ Русия. Изразъ на това съмнение дава Рачински, който пише: „ ... покровительство Лазаристокъ, для доступа его къ брату, позволяетъ подозрѣвать цѣну снисхожденія, и предметъ разговора между братьями". [1] „Цената на снизхождението" и „предметътъ на разговора между братята", споредъ подозренията отъ руска страна сѫ били отмѣтането на братята къмъ страната на католицитѣ. Изглежда, последнитѣ, въпрѣки всичко, сѫ имали по-свободенъ достѫпъ до братята; това е дало възможность на Фавериала да узнае, четири месеца следъ запирането на Κ. М., че последниятъ билъ на умиране, та Фавериалъ да му изпрати единъ свещеникъ българинъ-католикъ, който изповѣдалъ и причестилъ К. М. [2] Това съобщение на Фавериала можемъ прие за отговаряще на действителностьта, защото отъ българска страна свещеникъ не е могълъ да допре до братята, a патриаршията се е държала тъй враждебно къмъ тѣхъ, за да засили мѫката имъ и съ свои действия, които да имъ даватъ да разбератъ, че сѫ прокълнати отъ черквата. И когато предъ тѣхъ се изправя българинъ-свещеникъ, за братята се е явявала възможностьта да се изповѣдатъ и причестятъ. Това обстоятелство — изповѣдьта и причещаването отъ католика-българинъ — ще дава основание на Фавериала да твърди: „ ... тѣ бѣха мъртви, единиятъ

 

 

1. Ал. В. Рачински за братя Миладинови, с. 118.

 

2. Табаковъ, Вести . . . , 751.

 

 

94

 

и другиятъ въ обятията на католическата черква" [1]. Но то още не значи, че двамата братя сѫ умрѣли, следъ като вече били станали католици.

 

Тъкмо това обстоятелство дава основание на приятелитѣ на братята въ Русия да свързвать смъртьта имъ съ вѣрностьта имъ къмъ вѣрата. Така, по поводъ съобщението на Рачински, че следъ третото Константиново посещение на Димитра въ тъмницата, никой отъ тогава не е виждалъ братята, редакцията на сп. День бележи подъ линия: „потому что остался (Κ. М.) вѣренъ православію. Въ противномъ случаѣ католики спасли бы его". [2] Сѫщото убеждение по-късно повтаря и Р. Жинзифовъ който пише: „Они могли бы быть спасены, еслибъ только они дали свое согласіе на предложеніе католиковъ, но они, какъ не измѣнили своей народности, такъ не измѣнили и вѣрѣ народа, и предпочли смерть". [3]

 

 

6. Отъ какво сѫ починали двамата братя

 

Въпросътъ за смъртьта на двамата братя е билъ разглежданъ най-много. Той е отмѣстилъ разглеждането на други моменти отъ живота на дветѣ жертви, моменти въ тѣхния животъ и дейность не по-малко важни. Особено оживено бѣше разглежданъ тоя въпросъ следъ 1912 год., когато въ връзка съ отпразднуването петдесетгодишнината отъ смъртьта на двамата братя покойниятъ проф. д-ръ Ив. Д. Шишмановъ излѣзе съ ново твърдение за тая смърть.

 

До 1912 година господствуваше необорно мнението, че двамата братя сѫ починали отъ насилствена смърть — отровени: споредъ едни — задушени съ недогорѣли дървени вѫглища, споредъ други — съ отрова, поставена въ храната имъ? До речената година това мнение не бѣше оспорвано. Въ връзка съ поменатата петдесетгодишнина покойниятъ проф. Шишмановъ излѣзе да обори това убеждение. Споредъ него то съдържало нѣщо легендарно. Въ създаването на „легендата" за отравянето на двамата братя проф. Ш. съглеждаше дори влияние отъ народни пѣсни, въ които се развива мотивътъ за миговата смърть на братя, открили се при трагични

 

 

1. П. т., 752.

 

2. Рачински за бр. Миладинови, 118.

 

3. День № 48, с. 10.

 

 

95

 

обстоятелства. [1] Проф. Ш. се помѫчи да опредѣли и по-точно родината на легендата: тя е Македония. [2] Въ това си убеждение — че отравянето на братята е легенда и че тя е могла да се роди въ Македония — проф. Ш. се утвърди благодарение на своето откритие, че по времето, когато сѫ умрѣли двамата братя, въ цариградскитѣ болници е върлувала тифна редушка (епидемия). Отъ нея последвала смъртьта на двамата братя. Заключението на покойния професоръ бѣше, че двамата братя сѫ починали отъ естествена смърть — отъ тифъ, a не отъ насилствена — отъ отравяне.

 

Следъ като проф. Ш. оповести своята теза за тая смърть, обадиха се съ спомени съвременници и дейци отъ онова време (Mapкο Балабановъ [3] — предава репликата на Т. Бурмова за случая — въ в. „День" № 2718 отъ 17 ян. 1912 г. — нѣколко дена следъ сказката-речь на проф. Ш., Харитонъ Генадиевъ — спомени по разказа на баща си отъ януарий и февр. 1879 год.), които потвърдиха тезата на проф. Ш. Потвърѫдение на своята теза сѫщиятъ съобщи, че е намѣрилъ и въ „запискитѣ" на Васила Манчевъ отъ Свищовъ, съзатворникъ на Д. М. въ Битоля. Досѣжното мѣсто отъ тѣзи записки изнесе Ник. Табаковъ въ споменатата вече нѣколко пѫти негова статия (с. 761-763). Интересуващето ни мѣсто въ тия записки гласи:

 

„Когато ме бѣха изпратили отъ Битоля за Цариградъ въ терсаханата (1866 год.), свещеникътъ папа Михаилъ Кар(а)манлия, който бѣше отреденъ отъ патриаршията да дохажда въ затвора, дохаждаше и при мене и се разговаряхме.

 

 

1. Проф. Ив. Д. Шишмановъ, Значение и заслуги на братя Миладинови (речь). Сп. Б. ак. н., кн. Ш, с. 48.

 

2. Това заключение на покойния професоръ изглежда толкова повече странно, като се има предвидъ, че той е знаелъ за известието отъ 20 януарий 1862 г. отъ Цариградъ, предадено у Рачински: „Миладиновы оба приказали долго жить. Одинъ умеръ 10-го, a другой — 12-го Января? Думаютъ, что ихъ отравили".

 

Че покойниятъ проф. Ш. е знаель това известие заключаваме отъ обстоятелството, дето сѫщиятъ навежда въ преводъ (с. 66—67 на неговата статия) ласкавия отзивъ-характеристика на Рач. за Димитра Миладиновъ. Русинътъ, който му е услужилъ съ тия сведения, по молба и указания отъ самия покоенъ професоръ, не ще му е преписалъ само това мѣсто, a цѣлото „Извѣстіе". Въ всѣки случай, не е могълъ да ме му препише тъкмо тази интересна весть — най-ранна — за смъртьта на братята.

 

3. Н. Τaбaкοвъ, Вести . . . , 760, 764-765.

 

 

96

 

Попитахъ го единъ день дали помни Миладинова, защото той е отъ дълго време тамъ. Той ми каза, че много добре го познава и ми разказа за него следното.

 

Той като дойде въ затвора, заболѣ и постоянно крѣеше затворенъ самичъкъ въ каземата. Боленъ го пренесоха въ болницата въ двора на затвора на голѣмото заптие.

 

Тамъ има 22 кревата за болни. Отъ вратата като почнешъ отъ дѣсна страна, единадесетиятъ бѣше на Миладинова (Димитра), a на дванадесетия на срещната лѣва страна да се случи неговъ братъ, когото бѣха довели наскоро и той боленъ.

 

— Както знаешъ, каза ми той, всѣки день съмъ длъженъ да заобикалямъ двора.

 

Повикаха ме да изповѣдамъ на № 11 единъ боленъ въ тамошната болница. Азъ отидохъ да го изповѣдамъ, и той почна да ми приказва — бѣше на последна минута — че съ тѫга на сърдце ще умре, че не може да се срещне съ брата си Константина.

 

Попитахъ го, кой е братъ му и кѫде.

 

— Той е. .. въ Загребъ... въ Австрия... и не знамъ дали знае нѣщо за мене.. . та да дойде да ме види ...

 

Насреща въ № 12 се дигна болниятъ — той да билъ братъ му Константинъ, когото преди единъ день донесли тамъ — и извикалъ: братко Димитре, ти ли си? Aзъ съмъ Константинъ!

 

Следъ това се прегърнали двамата и умрѣли" (с. 763).

 

 

Потвърѫдение на проф. Шишмановата теза нейнитѣ подръжници търсятъ и намиратъ и въ съобщението на Фавериала, който пише: „Подиръ четири месеца узнахъ, че той (Κ. М.) се намира въ полицейската болница, заболѣлъ отъ тифусъ и на умиране: азъ побързахъ да му изпратя единъ свещеникъ българинъ — католикъ; той се причести, изповѣдà и умрѣ въ деня, въ който се извършваше светата служба на Исуса . . .

 

Но и Димитъръ сѫщо бѣше засегнатъ (заболѣлъ) отъ тифусъ; пренесенъ въ болницата, тамъ той срещна брата си К. Ho К. умираше, и той едва можа да го познае: осемь или десеть дни по-късно, тѣ бѣха мъртви . . .” [1]

 

Η. Табаковъ изцѣло стои на страната на проф. Ш. Като него, и той приема, че произходътъ на веститѣ за отравянето

 

 

1. Табаковъ, Вести. . ., с. 751—2 (превода).

 

 

97

 

на братята е „вънъ отъ Цариградъ, сигурно въ Македония" (с. 771), приемайки и обосновката на Ш. Ho г. Т. отива и понататъкъ отъ проф. Ш.: той търси и родоначалника на разказа за отравянето на братята и го открива въ лицето на Стефана Верковичъ, „добре познатъ като отличенъ фантастъ и мистификаторъ съ сборника „Веда Словена" (с. 753). Нѣщо повече: опредѣля по-точно и кога е фиксиранъ тоя разказъ: за пръвъ пѫть тая мълва е отбелязана въ 1867 год. (с. 771) въ Верковичевата книжка „Описание битътъ на македонскитѣ българе", Москва, 1867 (с. 753). Следъ Верковича сѫщото приематъ и повтарятъ Л. Каравеловъ, Вазовъ, К. Иречекъ, чешкитѣ писатели Йос. Голечекъ и Сватоплукъ Чехъ, Кузм. Шапкаревъ, Наумъ Миладиновъ (братъ на Д. и К.), Д. Теодоровъ—Баланъ, Гр. Пърличевъ, бащата на Евт. Спространовъ (с. с. 753—759). Въ тѣхната редица се врежда последенъ съ своитѣ спомени и д-ръ Хр. Стамболски (т. I, 136, 147, 159) (п. т., 765—767). Едни направо сѫ взели тая весть отъ Верковича; такива сѫ: Каравеловъ („сигурно четено, съобщено или научено отъ Верковича още въ Москва презъ 1867 г." — с. 753—4), Иречекъ („сигурно е ималъ на рѫка съобщенията на Ст. Верковичъ и Йос. Голечекъ" — (с. 756), Вазовъ (за своитѣ „Братя Миладинови"), следъ което вече Шапкаревъ съ своята книга „дойде да разпространи и утвърди разказа за отравянето на бр. Миладиновци, отбелязанъ най-напредъ у Верковича" (с. 756).

 

Госп. Табаковъ подѣля на две групи веститѣ за смъртьта на братя Миладинови. Първата група вести — за естествена смърть на братята — сѫ, споредъ него, неповлияни, самостойни, идватъ отъ люде авторитетни, съ тежесть — отъ „общественици, учители и писатели, които сѫ били утвърдени и предни дейци въ общественитѣ борби по онова време и съвременници или очевидци (? Ив. X.) на събитието, което разглеждатъ (като Филаретовъ, Чолаковъ, Бурмовъ, Фавериалъ, Жинзифовъ, Манчевъ и др.), a сѫщо и безименнитѣ дописки отъ годината на смъртьта имъ (въ „Световид", „День" и „Видовдан"). Друго, що повдига тѣхната цена и достоинство, е, „че изхождатъ все отъ Цариградъ (мѣстото на събитието), отъ времето около смъртьта имъ, повечето отразени въ периодичния печатъ (не цариградския — б. Ив. X.) и все отъ лица близки на Миладиновци — горещи почитатели, приятели или съдеятели" (с.770)?

 

 

98

 

Другата група вести — за отравяне на братята — сѫ повече или по-малко повлияни отъ настроения и чувства или пъкъ сѫ заети. Това сѫ съобщения „отъ близки роднини (брата имъ Наумъ и зетя имъ Шапкаревъ) и отъ поети и писатели (Верковичъ, Л. Каравеловъ, Й. Голчекъ, Пърличевъ, Вазовъ, Сватоплукъ Чехъ и др.) ... Характерното за тая група вести — произходътъ имъ е вънъ отъ Цариградъ, сигурно въ Македония, кѫдето пламенната народна любовь къмъ великитѣ мѫченици се обръща въ митъ-легенда, малцина, почти никой (? — Ив. X.) отъ авторитѣ на тоя разказъ не познава (? и Каравеловъ? и Пърличевъ?) братя Миладинови ... Всички, които съобщаватъ за отравяне, сѫ гледали на мѫченическата смърть на братята съ палящата болка на страждущи близки или презъ призмата на поетическото видение и импровизация" (с. 771).

 

Госп. Табаковъ заключава: „ ... истината безспорно е на страната на първата група вести. Братя Миладинови сѫ умрѣли отъ естествена смърть" (с. с.).

 

Трѣбва да отбележимъ, че Чолаковъ и Жинзифовъ свидетелствуватъ за събитие, отъ мѣстото на което сѫ били много по-далече отъ нѣкои люде на втората група. Сѫщо така тѣ сѫ много близки съ двамата братя, такива темпераменти сѫ (особено Жинзифовъ), че за тѣхъ болката отъ смъртьта на двамата братя ще е била не по-малко „паляща" отъ тая на брата и зетя.

 

Отъ кога сѫ запискитѣ на Васила Манчевъ не е известно. — Сѫщо така свидетелството на Бурмова е твърде късно и случайно и предадено не отъ самия него, a отъ другиго — отъ Марка Балабановъ — следъ сказката на проф. Шишманова. Преди това — презъ 1887 г. — е била отпразднувана не помалко тържествено 25-годишнината отъ смъртьта на двамата братя, когато и бива затвърдена версията за тѣхното отравяне: нито Манчевъ, нито Бурмовъ не сѫ се обадили тогава да я опровергаятъ. Свидетелствата, върху които проф. Шишмановъ изгражда своето заключение, къмъ което се присъединява и Табаковъ, съвсемъ не твърдятъ опредѣлено, че смъртьта на братята е последвала тъкмо отъ тифъ. Само Бурмовъ твърди категорично, че братята сѫ починали отъ тифъ; отъ останалитѣ — Фавериалъ ги дава заболѣли отъ тифъ; Манчевъ и дописникътъ на „День" и „Видовдан" ги даватъ само заболѣли; първиятъ отъ дописницитѣ казва: „оба захворали", a другиятъ — „Наравно је да су збогъ рђавогъ стања, у комъ су турске тамнице

 

 

99

 

обично налазе, морали се обојици брзо разболети" [1]. Тѣ говорятъ за заболяване вследствие тежкитѣ страдания, що сѫ претеглили, и поради нехигиеничностьта (рђавогъ стања) на турскитѣ тъмници. A Манчевъ и това не казва. За попадането на Константина въ болницата изпърво сѫщиятъ казва: „ ... когото (К.) бѣха довели нa скοpo . . .”, a нѣколко реда по-доле пише: „ ... когото преди единъ день бѣха донесли тамъ" . . .” (разр. мое). Тѣ не споменуватъ за никакъвъ тифъ, още по-малко загатватъ за тифна редушка (епидемия). Пъкъ и въ нашитѣ цариградски вестници отъ онова време никѫде не се споменува за нѣкаква редушка (епидемия) въ Цариградъ, въ затворитѣ и болницитѣ.

 

Най-после изнесеното съобщение за смъртьта на двамата братя идва отъ Александра Викторовичъ Рачински толкова близъкъ и интименъ на двамата братя [2]. То гласи: „Цариградъ, Янв. 20. „Миладиновы оба приказали долго жить, Одинъ умеръ 10-го, a другой 12-го января. Думаютъ, что ихъ отравили" [3].

 

Следъ това съобщение падатъ твърденията, че „легендата" за отравянето на братята е създадена въ Македония Шишм., с. 53; Таб., с. 771), че „мълвата (за отравянето на братята) е съчинена по-късно (Таб., 768), че неинъ „родоначалникъ" е Верковичъ (Таб., 753). — Известието на Рачински изхождa отъ Цариградъ и е най-ранно: то е отъ 20 ян. 1862 г. — т. е. 10 и 8 дена отъ съобщенитѣ отъ него дати за смъртьта на двамата братя. Сѫщо така трѣбва да се изтъкне, че въ Русия — въ срѣдитѣ на Московския славянски благотворителенъ комитетъ, първи люде отъ който сѫ били въ тѣсни връзки съ братята, сѫ знаели, че двамата братя сѫ починали отъ насилствена смърть. Така? въ „протокола за заседанието на славянското дружество или благотворителния комитетъ, февруарий 13 день 1862 г." четемъ следното: „Секретарь съобщилъ Обществу грустное извѣстіе е внезапной смерти, находившихся въ заключеніи въ Константинополѣ двухъ Болгаръ, братьевъ Миладиновыхъ. Общая молва приписываетъ смерть ихъ отровѣ (срѣдство

 

 

1. Табаковъ, 749.

 

2. Срв. Ив. Хаджовъ, Ал. В. Рачински за братя Миладинови. — Сп. Учил. прегл. № 1 отъ 1932 год., с. 107—119.

 

3. П. т., 118.

 

 

100

 

нерѣдкому для Фанара") [1]. По-късно Нилъ Поповъ, секретарь и историографъ на сѫщия комитетъ, пише: „ ...Миладиновъ (думата е за Константина — Ив. X.), вмѣстѣ съ своимъ братомъ, погибъ въ Турціи насильственною смертью" [2] (разр. Ив. X.). Сведенията си руситѣ сѫ имали отъ свои близки люде въ Цариградъ, или пъкъ отъ българска страна. И отъ люде интелигентни. Обстоятелството, че известительтъ у Рачински бърза да съобщи въ Русия за смъртьта на двамата братя, показва, какво самъ се е интересувалъ живо за тѣхната участь, може би и по порѫка отъ самия Славянски благотворителенъ комитетъ. Нѣкои подадки позволяватъ да се приеме, че известительтъ въ Москва за смъртьта на Миладиновцитѣ е самъ авторътъ на дописката за тѣхъ, помѣстена въ следния брой 22 отъ 10 мартъ 1862 г. на сѫщото списание „День". А той може да бѫде, както ще видимъ, Сава Филаретовъ, наскоро завърналъ се отъ Русия, като „исполняющій должность Секретаря и Драгомана при Адріанопольскомъ консульствѣ", който, преди да замине за тамъ, отива въ Цариградъ и отсѣда въ руското посолство.

 

Въ съобщението на Рачински се казва: „Думаютъ (разр. Ив. X.), что ихъ отравили" (разр. у Рач.). Тъй редактираното съобщение издава „мисъльта" — убеждение въ срѣдата на най-прѣко засегнатитѣ и заинтересованитѣ — на първо мѣсто на цариградскитѣ българи, които презъ априлъ—май 1860 г. cѫv натоварили Д. М. да обикаля Македония, за да събира помощи за изграждане българската черква въ Цариградъ, a по-рано — презъ 1859 г. — бѣха обнародвали въ своето издание „Български книжици" Константинови стихотворения. Това съобщение сѫщо така може да изразява мисъльта и на онѣзи руски срѣди въ Цариградъ, съ които съобщительтъ е билъ въ връзки. A тѣзи срѣди сѫ били около руското посолство въ сѫщия градъ. Тая „мисъль" — за отравянето на двамата братя — се е появила най-напредъ въ срѣдата на онѣзи цариградски българи, които сѫ съзнавали още тогава ценностьта и заслугитѣ на двамата братя и сѫ имали съзнание за голѣмината на понесената жертва. Т. е. въ рѫководни срѣди

 

 

1. День № 43 отъ 27 окт., 1862 г., с. 15. стълб. 1.

 

2. Οчерки религиозной и національной благотворительности на Востокѣ и среди Славянъ. Вып. I. Спб., 1871, с. 136.

 

 

101

 

на цариградскитѣ българи. Съобщительтъ у Рачински е стоялъ въ връзки най-първо съ тия срѣди и съ своето съобщение — „думаютъ" — предава онова, което по времето на неговата весть е живѣело въ тѣхното убеждение. Въ тия срѣди, пъкъ и въ срѣдитѣ на руското посолство не сѫ могли да не знаятъ за върлуващия въ тъмничнитѣ болници тифъ. И ако въпрѣки това, когато узнаватъ за смъртьта на двамата братя, у тѣхъ се явява мисъльта за отравяне, то не ще е само, защото „сѫ гледали на мѫченическата смърть на братята съ палящата болка на страждущи близки" (Таб.), нито пъкъ затуй само, че „въ случая възбудената фантазия на народа се е ползувала, за да си уясни една непроницаема тайна, съ единъ готовъ поетически образъ" — образа на двама близки, които, като се виждать следъ дълга раздѣла, отъ радость живи се прегръщатъ, но мъртви ги раздѣлятъ (Шишм., 48).

 

Всрѣдъ цариградскитѣ българи Миладиновцитѣ не сѫ имали роднини, та „палящата болка на страждущи близки" да се яви творчески потикъ за създаване на красивия „митъ-легенда" за отравяне на братята. Нѣщо повече: въ тѣхната срѣда тѣ не сѫ имали тъй близки другари, каквито сѫ Жинзифовъ, Чолаковъ — толкова интимни съ Константина, толкова възторжено настроени къмъ Димитра поради славната му борба въ Кукушъ, борба, въ която тѣ сѫ имали възможность да го наблюдаватъ известно време отблизу. Въ Цариградъ Д. М. има връзки — писмени —съ Александра Екзархъ, въ чийто „Цариградски вестникъ" е обнародвалъ нѣколко дописки отъ Струга и Охридъ, съ търговцитѣ Петъръ Д. Димзовъ, Дим. К. Паунчевъ, до които Д. М. въ писмото си отъ 20. VIII. 1852 г. отпраща Екзарха да се уведоми за „голѣмитѣ" му „чувства и госпожа нѣмотията", както и съ „Надзирателството на Народната Българска Цѫрква". — Отъ друга страна, съобщението идва толкова рано, че фантазията не е разполагала съ време да прибѣгва до помощьта на народнопѣсенни образи, за да обясни смъртьта. За людетѣ отъ посоченитѣ срѣди мисъльта за отравянето на братята се е изградила върху опита: мрачната история на разправата на Фенеръ, както се бележи въ скоби въ известиетото на секретаря на Славянския комитетъ въ Москва, съ народнитѣ движения за освобождение отъ игото на цариградската гръцка патриаршия, както и лѣтописьта на вѫтрешнитѣ борби и интриги въ нея, е давала храна на убеждението за насилнишка смърть.

 

 

102

 

Както вече казахме, въ онѣзи срѣди, дето се е „мислѣло", че двамата братя сѫ били отровени, не сѫ могли да не знаятъ за върлуващата изъ тъмничнитѣ болници тифна редушка. Тъкмо защото е върлувала и ще е косѣла, тая болесть е могла да бѫде използувана твърде сгодно, за да се прикрие насилствената смърть: редушка, братята сѫ затворени отъ дълго, измѫчени, заболѣли, ослабнали, и, следователно, най-готови да бѫдатъ покосени отъ болестьта. Мисъльта да се използува тая сгода се е налагала още и отъ страха да не се изплъзнатъ жертвитѣ. [1] Истина е, че двамата братя сѫ били тежко оклеветени; вѣрно е, че въ висши държавни срѣди сѫ ги смѣтали за опасни държавни престѫпници, или поне сѫ давали такъвъ видъ. Но сѫщо така е вѣрно, че за освобождението на двамата братя сѫ заработили и силни застѫпничества, които сѫ имали немалка тежесть предъ Високата порта: официално австроунгарско, подтикнато и подържано отъ Щросмайера, французско, както туй стои въ цариградската дописка до „Видовдан" № 67/14. VI. 1862 г. (срв. Таб., с. 749), които били подържани и подтиквани отъ католическата мисия въ Цариградъ. Благодарение на тия застѫпничества австро-унгарскиятъ пълномощенъ мимистъръ въ Цариградъ е могълъ да постигне „ускоряване (Beschleunigung) на следствието (Untersuchung) и обещание да го ( = министра) държатъ въ течение на резултатитѣ отъ него". [2] Понеже следствието, както на 27 ноем. 1861 г. донася на великия везиръ министърътъ на полицията, „се забавяло" (verzögert worden) поради „необходимостьта да бѫдѣли преведени множество важни документи". На речената дата, споредъ сѫщия документъ, следствието било вече близу къмъ своя край („Dieselbe — die Untersuchung — ist ihrem Ende nahe und nur

 

 

1. Такива грижи спрямо своитѣ противници гръцкитѣ владици сѫ проявявали всѣкога; така напр., кюстендилскиятъ митрополитъ Дионисий пише собственорѫчно на 18 авг. 1860 г. на софийския Гедеонъ между друго и следното:

 

„Вчера я получилъ ваше братское письмо и съ удовольствіемъ узналъ, что вы въ добромъ здоровьѣ, но жалѣлъ и жалѣю, что держите еще тутъ учителя (Филаретова), который не перестаетъ сообщать свои ядовитыя стрѣлы находящимся здѣсь и въ окрестныхъ округахъ противъ насъ. Сдѣлайте невозможное возможнымъ чрезъ посредство превосходительнѣйшихъ пашей, что бы удалить ero, что зло умножается".

 

— Арх. Найд. Геровъ — Документи, I, 227, забел.

 

2. Съобщение отъ 22. XI. 1861 г. отъ австрийското външно министерство до Щросмайера — Юриничъ 55.

 

 

103

 

durch die notwendig gewordene Übersetzung mehrerer wichtiger Dokumente bisher verzögert worden..."). [1] Отъ всичко това не сѫ могли да губятъ смѣлость и българитѣ въ Цариградъ, използувайки и своитѣ лични връзки съ влиятелни турци и тежесть предъ властьта да продължатъ още по-упорито, макаръ и много внимателно и предпазливо, да залегнатъ и да настоятъ да използуватъ сравнително благоприятно слагащитѣ се обстоятелства. Толкова повече, че се очертавали изгледи и резултати, които сѫ могли само да крепятъ надеждата: „Теперь предъ праздниками коледнитѣ — б. Ив. X.) Болгарскіе депутаты рѣшились еще разъ просить министра иностранныхъ дѣлъ Али-пашу [2] выпустить Миладиновыхъ хоть на нѣсколько дней, какъ обыкновенно поступаютъ съ другими арестантами, по случаю праздниковъ. Паша обѣщалъ, но не изполнилъ" (разр Ив. X.), съобщава въ „День" № 22/10. III. 1862 г., с. 16, стълб. 2 неговиятъ, по всичко изглежда, добре осведоменъ дописникъ отъ Цариградъ. [3] Естествено, Фенеръ и силнитѣ врагове на двамата

 

 

1. П. т., с. 56.

 

2. Въ сѫщото време и великъ везиръ — Арх. Найд. Геровъ Документи, I, с. 225, забележката.

 

3. За ценностьта и достовѣрностьта на сведенията въ тая дописка може да се сѫди отъ качествата на самия дописникъ. Кой ще е той?

 

Преди всичко той е българинъ. На редакцията на „День" той пише: „При вашемъ русскомъ посольствѣ (подч. Ив. X.) мнѣ сказали..." Т. е. руското посолство не е национално негово. — Той е дошелъ въ Цариградъ и „първата" му „работа" е „да се осведоми за братя Миладинови и да се погрижи заедно съ другитѣ българи за тѣхното освобождение". Тая негова „първа работа" открива у дописника порѫка отъ страна на онѣзи, на които съобщава. Т. е. отъ страна на московскитѣ славянофили, чийто органъ е било списанието „День". Той е въ връзка и съ българитѣ въ Цариградь, близъкъ е и съ руското посолство. Благодарение на неговата българщина българитѣ въ Цариградъ сѫ могли по-безопасно за себе си да се сношаватъ съ него, да го приематъ въ своята срѣда, да промишляватъ заедно съ него за двамата братя. Дописникътъ е твърде обективенъ; но въ излагането на фактитѣ и на полаганитѣ отъ различни страни усилия да бѫдатъ облекчени и освободеии братята личи ясно любовьта на дописника къмъ тѣхъ. — Изтъкнатитѣ белези на дописника твърде прилѣгатъ на Сава Филаретовъ, който туку що стигналъ въ Цариградъ, на 25 дек. 1861 год. се обажда отъ тамъ на Найдена Геровъ въ Пловдивъ. Преди това Филаретовъ отъ 1 май 1861 г. до края на окт. с. г. е билъ въ Петербургъ, на 4 ноем. с. г. се обажда отъ Виена, на 23 с. м. — отъ София, на 11 дек. с. г. — отъ Одрииъ. — Презъ времето, докато е билъ въ Петербургъ, въ Русия сѫ се научили за запирането на Конст. М. въ Цариградъ. Така, по поводъ питането на Жинзифова: „Извѣстно ли Русскимъ, что Турецкое правительство явно гомитъ и запираетъ въ тюрьму Болгаръ, учившихся въ Россіи?" редакцията поставя подъ линия следната бележка: „Одинъ изъ молодыхъ Болгаръ, учившихся въ Московскомъ университетѣ, Константинъ Миладиновъ, хорошо намъ знакомый, недавно, мѣсяца два или три тому назадъ, схваченъ былъ и пратенъ въ тюрьму Турками, какъ только пріѣхалъ въ Константинополь" — „Письмо" отъ Жинзифова. — День № 3 отъ 28 окт. 1861 г., с. 14. На Филаретово „попечительство" и на Денкоглу въ Москва е билъ предоставенъ Κ. М. още отъ Одеса отъ Българското настоятелство тамъ, когато се обърналъ къмъ него за помощь — стипендия (Ив. Xaджοвъ. Ал. В. Рачински . . ., с. 111). Известно време, както личи отъ едно Филаретово писмо (на гръцки) отъ 12 апр. 1857 г., изпратено отъ Москва до архимандритъ Хрисанта въ Самоковъ, Κ. М. по това време е билъ съквартирантъ на Филаретова. Приятелитѣ на двамата братя въ Русия сѫ използували случая, за да дадатъ наставления Филаретову да поработи за тѣхното освобождение.

 

 

104

 

братя сѫ следѣли усилията за тѣхното спасяване, осуетявали сѫ ги. Турски длъжностни лица сѫ бивали използувани да заплашватъ българитѣ, [1] които работѣли за освобождението на Д. и К. И сѫ успѣли въ своитѣ усилия: „Что дѣлали съ нимъ во время праздниковъ, одинъ Богъ вѣсть: присмотръ за ними сдѣлался строже прежняго, все предвѣщало что-то недоброе!" [2] Когато на следната недѣля българитѣ отишли при началника на затвора, съобщили имъ ужасната весть: още прежната недѣля братята умрѣли въ една отъ военнитѣ болници·

 

За естеството на тоя по-строгъ „присмотръ" донѣкѫде представа дава дописката въ Видовдан: „... Неки њихови пријатељи... нудише се, да за њихъ јемче, па да се пренесу у болницу, доносили су имъ боље одело и нудили се да имъ бесплатно шаљу бољу храну, али све то би одбачено и закрачено, a и самъ Али-паша изда издричну заповесть да се то забрањуе . . (Таб., Вести ... , 749).

 

Нѣкои изнесени факти отъ тая ценна дописка спиратъ нашето внимание и будятъ известни въпроси. Тия факти сѫ следнитѣ.

 

 

1 „Здѣшніе Болгаре сокрушались и скорбѣли, тайкомъ подкупали сторожей тюрьмы, доставляли имъ провизію, денегъ, утѣшали ихъ? нѣсколько разъ открыто являлись передъ разными турецкими министрами просить правосудия надъ зтими мучениками. Но, къ сожалѣнію, все единогласно и лаконически отвѣчали, что „лучше вамъ и не заговаривать ο Миладиновыхъ: иначе и другіе изъ вашихъ попадутъ къ нимъ и пострадаютъ." — День № 22, с. 16. стълб. 2.

 

2. Π. т., с. 16.

 

 

105

 

Двамата братя „гаснатъ" въ затвора: „заболѣли сѫ", дори сѫ ги „изповѣдали и причестили". (Кой е извършилъ това, дописникътъ, за жалость, не казва. Или пъкъ редакцията е изпустнала неговото неприятно може би за нея съобщение?). Али-паша обещалъ да ги пустне за нѣколко дена за коледнитѣ праздници [1], но не удържа обещанието си. При тия обстоятелства — едва ли братята не сѫ на смъртно легло — надзорътъ надъ тѣхъ става по-строгъ! — Защо? — Защото има обещание отъ Али паша; a тъкмо то плаши враговетѣ на братята и поддържа надеждата у тѣхнитѣ застѫпници. Ако мѫченицитѣ живѣятъ, тѣхнитѣ приятели и защитници ще удосеторятъ усилията си, за да ги спасятъ. A въ далечна Русия Райко Жинзифовъ има убеждението, че католицитѣ сѫ могли да спасятъ братята [2]. И ако успѣхътъ на тѣзи усилия не доведе направо до освобождаване, то поне води къмъ редовенъ сѫдъ.Пъкъ и българитѣ сѫ молѣли „правосѫдие" за братята. A въ този редовенъ сѫдъ при режима на капитулациитѣ тогава въ Турция сѫ щѣли да присѫтствуватъ и представители на заинтересованитѣ вече посолства въ Цариградъ. — За болнитѣ затворници обикновено се полагатъ грижи да ги запазятъ. Особено тѣзи грижи сѫ се налагали, за да се запазятъ живи двамата тъй опасни държавни престѫпници, за каквито сѫ били представяни двамата братя. Защото живи, за своето самозапазване, тѣ можели да откриятъ тайни, които да отбиятъ надвисналата надъ държавата „опасность". Щомъ тѣ сѫ били действително виновни присѫдата и на единъ сѫдъ не е можела да бѫде оспорвана. При това усѣщане на застрашеность, когато се мержделѣела възможностьта — колкото и малка да била тя — всички положени усилия, пръснати срѣдства да отидатъ напусто, постигнатото да почне да се руши, за да рухне може би напълно, чувството за замозапазване е налагало на противницитѣ да турятъ окончателно и сигурно край на всѣкаква възможность да се обърне работата. Тая възможность е била смъртьта, колкото се може по-скорошна. Още повече, че при нѣкои неблагоприятно слагащи се за противницитѣ обстоятелства,

 

 

1. Щомъ Али паша обещава да ги пустне за „нѣколко дни" макаръ, то значи, че по времето, когато и за което се дава обещанието, здравето на братята-затворници не ще да е било такова, че да не имъ е позволявало да могатъ да напустнатъ затвора.

 

2. День № 48 отъ 1. XII. 1862 г., с. 10.

 

 

106

 

имало е други, които, както вече ги споменахме, сѫ благоприятствували много да се прикрие престлшлението. Отъ тука идватъ страхътъ и лошитѣ предчувствия на цариградскитѣ българи: „ . . . все предвѣщало что-то недоброе!" възкликва добре осведомениятъ дописникъ на „День". To се очаквало да настѫпи скоро, защото се взимали всички мѣрки, за да настанѣло безъ друго; мѣрки, противни на онуй, що изисквали здравето на братята и правосѫдието, що се молѣло за тѣхъ, но които сѫ били така нуждни на тѣхнитѣ врагове, за да постигнѣли своята цель.

 

Естествено, въ тоя случай единъ официаленъ актъ за смъртьта на двамата братя би далъ доста нѣщо, което да установи точно датата на тѣхната смърть, както и да разкрие нѣкои обстоятелства, при които е последвала. Но, ако обстоятелствата сѫ се сложили, както ги очертахме, при живия интересъ къмъ участьта на двамата братя, проявенъ отъ толкова страни, не може ли и актътъ за смъртьта да облѣче въ рухото на официалностьта една лъжа? Кой би ималъ възможность да я провѣри, да я проконтролира? Тогава само аутопсия отъ вѣрни и вещи люде би установила най-сигурно истината за смъртьта на двамата братя. Но практикувало ли се е подобно нѣщо тогава и, ако да, кой е смѣелъ да го поиска, ако се е породило съмнение за причината на тѣхната смърть?

 

Само Т. Бурмοвъ, както казахме, изрично твърди, че Д. и К. Миладинови сѫ починали отъ тифъ, a Вас. Манчевъ — презъ разказа на свещеника Мих. Караманлия — изкарва смъртьта имъ, последвала отъ голѣмата радость на ненадейното откритие. Faverial дава сѫщо два момента отъ живота на братята въ затвора: заболѣли отъ тифъ, и 8—10 дни следъ като се причестили, вече сѫ починали. Последното е узналъ Фавериалъ, безъ да се интересува отъ действителната причина на смъртьта, защото нито е изпитвалъ болката на цариградскитѣ българи, нито пъкъ е знаялъ за онѣзи обстоятелства, при наличностьта на които съобщението за смъртьта нa братята е изненадало българитѣ и така дълбоко опечалило, както пише дописникътъ на „День". Faverial предава какво сѫ казали на българитѣ, когато отишли при началника на тъмницата „да научатъ за здравето на Миладиновцитѣ". Щомъ отъ цариградскитѣ българи отиватъ да питатъ за вдравето на затворенитѣ, излиза, че, макаръ и заболѣли братята, българитѣ

 

 

107

 

сѫ знаели положението имъ за такова, че сѫ си позолявали да се надяватъ и на добро, дори и да го очакватъ. Изненадата отъ съобщението за смъртьта на двамата братя е намѣрила изразъ въ убеждението на цариградскитѣ българи, че въ смъртьта на братята има насилие. Това убеждение пъкъ е намѣрило своя изразъ въ съобщението отъ 20 ян. 1862 г., което предава Рачински: „Думаютъ, что ихъ отравили".

 

И тъй, въпросътъ за смъртьта на Д. и К. Миладинови се слага така. Двамата братя сѫ заболѣли въ затвора. Усилия голѣми се полагатъ да бѫдатъ спасени. Турцитѣ не желаятъ това. Всички успѣхи, грижи, харчове на противницитѣ сѫ заплашени да бѫдатъ унищожени. Затова трѣбва да се действува бърже — съ свършени факти: да се тури решително и окончателно край на желанията и усилията да бѫдатъ спасени братята. Срѣдството за това е тѣхната смърть. Заболяването на братята налагало грижи за тѣхното здраве. При тия грижи тежкиятъ тъмниченъ режимъ трѣбва да бѫде смекченъ. Отъ това смекчаване може да последва закрепване и евентуално оздравяне на братята. А туй значи всичко да рухне. За да се тури еднажъ за всѣкога край на такава възможность, тѣ трѣбва да умратъ. Толкова повече, че има условия, които благоприятствуватъ да се потули престѫплението: братята заболѣли, има тифна редушка. Нищо по-естествено да се приеме, щото тя да ги покоси. Подъ това було се извършва насилието: биватъ отровени.

 

 

7. Кога сѫ умрѣли двамата братя

 

Веститѣ за дена, въ който сѫ умрѣли братята, се раздвояватъ. Едни отъ веститѣ — по-малко — твърдятъ, че двамата братя сѫ умрѣли въ единъ и сѫщъ день. Най-рано тази весть даде Л. Каравеловъ, който въ едно „Напоминание" въ своя в. „Свобода", II (1871 г.) № 11, с. 88, казва: „На 25 Марта тие бѣха утровени въ една изъ цариградските темници". Каравеловъ е твърде далече отъ дена, когато сѫ умрѣли двамата братя. Изглежда, тая дата се е затвърдила въ знанието на емиграцията, та по-късно Ботевъ въ своя „Календарь за година 1875" на тоя день бележи: „Благовѣщение и братия К. и Д. Миладиновци родомъ изъ Струга". — Сѫщото намираме и въ „Календаръ за 1877 година" — най-

 

 

108

 

ранния календаръ съ лика на Ботева, на който двата Ботеви календара сѫ послужили за образецъ. [1]

 

Следъ тѣхъ Наумъ Миладиновъ, братъ на двамата братя, свидетелствува, че смъртьта на Д. и К. настѫпила „въ лѣто отъ Христа 1862, месецъ януарий 17 день”. [2] И тая дата се опровергава отъ известното до днесъ най-ранно съобщение за тая смърть. To е отъ Сава Филаретовъ. Въ едно свое писмо отъ 18 ян. 1862 г. отъ Цариградъ до Найдена Геровъ въ Пловдивъ Филаретовъ му пише: „ ... Братія Миладиновы и двоицата умрѣли тыя дни у тьмница-та..." (разр. Ив. X.). Ако бѣше онова, що твърди Наумъ Мил., Филаретовъ щѣше да пише „вчера", a не „тыя дни”. Като помага да се установи по-точно датата на смъртьта, тая кѫса бележка не указва, дали братята сѫ умрѣли въ единъ день или въ различни дни.

 

Въ единъ день дава умрѣли двамата братя и разказътъ на свещеника папа Мих. Караманлия, предаденъ отъ Βaс. Манчевъ: „Следъ това се прегърнали двамата и умрѣли". [3]

 

Всички — много повече — останали вести даватъ смъртьта на двамата братя въ два различни дни, повече или по-малко раздалечени. Така, Рачински дава пръвъ два различни дни—10 и 12 ян. 1862 г. — за смъртьта на братята, безъ да указва кой отъ двамата кога е умрѣлъ [4]. Сѫщитѣ дати указва и Жинзифовъ въ сѫщото сп. День № 48 отъ 1 дек. 1862 г., с. 10. Той ги е заелъ отъ Рачински, подобно на когото сѫщо не указва кой отъ двата братя кога е починалъ [5]. Чрезъ Жинзифова тѣзи дати по-късно минаватъ у К. Иречекъ въ неговата „Исторія болгаръ", Одесса, 1875 г., с. 719.

 

Съ други дати излѣзе по-късно Кузманъ Шапкаровъ зетьтъ на Д. М.; той пише:

 

 

1. Ив. Хаджовъ, Най-ранниятъ календаръ съ лика на Ботйова — сп. Бълг. книга, I (1930), кн. 2, с. 187-190.

 

2. Наумови „Записки" у А. Тодоровъ, Миладиновскитѣ пѣсни и Щросмайеръ — Псп., XVI, с. 90.

 

3. Н. Табаковъ, Вести . . . , с. 763.

 

4. Ал. В. Рачински за бр. Миладинови, с. 118.

 

5. Въ своитѣ животописни бележки за двамата братя (День № 46 и 48) Жинзифовъ на нѣкои мѣста просто перефразира Рачински — особено сведенията за настроенията и заниманията на Константина въ началото на престояването му въ Русия.

 

 

109

 

„И така, по-старий, по-здравий и по-ягкий Димитрий на 7-ий Януария, a по-младий, по-слабий и болничавий Константинъ на 11-ий сѫщаго мѣсеца 1862 год. бидоха пренесени немилостива жьртва на Грьцка-та богиня: Немезись"!. . . [1]

 

Сѫщитѣ дати подържа той по-късно въ рѫкописното готово второ издание на сѫщитѣ „Материали", използувани отъ Климента Kaparюлевъ за неговия очеркъ „Братия Миладинови", „притурка на научното списание „Минало", 1912 г., с. 11. Ценното въ съобщението на Шапк. е, че указва кой отъ братята кога е умрѣлъ. Едната отъ тѣзи дати — 7 януарий 1862 г. — потвърѫдава Фавериалъ, само че я установява за Константина. Въ своя докладъ той пише: „Подиръ четири месеца узнахъ, че той (= Конст.) се намира въ полицейската болница (à l’infirnierie de police), заболѣлъ отъ тифусъ и на умиране; азъ побързахъ да му изпратя единъ свещеникъ българинъ-католикъ; той се изповѣда, причести и умрѣ въ дена, въ който се извършваше светата служба на Исуса" [2]. За Димитра не казва опредѣлено кога е починалъ; той пише: „Между това Д. е билъ сѫщо засегнатъ (заболѣлъ) отъ тифусъ; пренесенъ въ болницата, тамъ той срѣща брата си Константина, за арестуването на когото не бѣше узналъ. Но Конст. умираше, и той едва можа да го познае; осемь или десеть дена по-късно тѣ бѣха мъртви". [3]

 

Свидетелството на Фавериала — тъй ясно и опредѣлено за дена, въ който е умрѣлъ Константинъ, се замъглява поради известно вѫтрешно противоречие въ веститѣ за Д. М. Отъ края на цитуваното може да се заключи, че двамата братя сѫ умрѣли въ единъ и сѫщъ день — 7 ян. 1862 г., както Фавериалъ го изрично установява за Константина. Последниятъ е на умиране, когато Димитърь едва може да го познае; a когато К. е билъ на умиране, Фавериалъ му изпратилъ свещеникъ да го изповѣда и причести и на 7 ян. 1862 год. К. умира. За да може Димитъръ да познае брата си, който бере душа, трѣбвa да не е билъ въ така безнадеждно положение, макаръ

 

 

1. Материали. . . , с. 42.

 

2. Τaбакοвъ, Вести .. . , с. 751. Госп. Таб. тукъ туря въ скоби следната обяснителна бележка: „Деньтъ, въ който католицитѣ чествуватъ светата служба на Исуса, презъ 1862 год. се пада на 19 януарий 1862 г. или нашъ (старъ) стилъ 7 ян. 1862 г., защото между григорианския и юлианския календаръ презъ XIX в. е имало 12 дни разлика".

 

3. П. т., 751-752.

 

 

110

 

каръ и заболѣлъ. Тогава той е починалъ по-късно — следъ брата си. И даннитѣ, що имаме за физиката на двамата братя и за тѣхното здраве, оправдаватъ подобно заключение. Ето що пише за това Шапкаровъ: „ . . . Димитрий бѣше человѣкъ отъ срѣденъ, низичькъ и тьничькъ, нъ жилавъ ръстъ съ здраво и живостно тѣлосложение" („Материали", 44). — Анг. Спрострaнοвъ казва: „ Помня даскала Митре много добре и сякашъ го виждамъ сега какъ го отвеждатъ вързанъ отъ Охридъ за Битоля. Той бѣше крупенъ мѫжъ на 40—50 годишна възрасть" (в. День" № 2731/1912 г.). Константинъ, напротивъ, е билъ съ нѣжно тѣлосложение. Нѣщо повече: въ Русия е билъ сериозно заболѣлъ, лежалъ цѣлата зима въ Екатеринската болница въ Москва и между другото напустналъ Русия и за да се прибере въ родината си, та да възстанови своето здраве. При тия условия, макаръ и по-дълго държанъ въ тъмницата, Д. М. е ималъ повече сили да издържи: той е изживѣлъ смъртьта на брата си.

 

Стефанъ Верковичъ въ своето съчинение „Описание битътъ на македонскитѣ българе" (превелъ отъ руски Г. И. Колушскій) пише: „Познатъ е по секаде случай на несчастни братия Миладиновци, Димитрия и Константина, отъ село Струга при Охридъ. Фенерци со Цинцаре заплатили су 10.000, велимъ десеть тисѫщъ фунти стерлинга, на настойникъ надъ Цариградска тарсана — галера, Арифъ бей, за да неизлезатъ вейче на видело — бела дана; и наистина буду отровени во темница скоро во едно и исто време, сирѣчь Димитрия во четвортокъ, a Константинъ во петокъ!" [1].

 

Отъ оставащитѣ дати — 10, 11, 12 януарий 1862 г., споменати въ наведенитѣ известия, последната пада въ четвъртъкъ, като приемемъ, че Д. М. е починалъ следъ брата си. Тая дата 12 ян. като день на Димитровата смърть — може да се долови и тълкува и въ свидетелството на Рачински, което гласи: „Одинъ умеръ 10-го, a другой 12-го Января”. Ако приемемъ че „одинъ" и „другой" съответствуватъ на реда, по който се говори за двамата братя въ по-раншното изложение, тогава „другой" ще бѫде вториятъ — т. е. Д. М. И тогава за него ще се отнася датата 12 януарий 1862, която, както казахме, наистина пада въ четвъртъкъ.

 

 

1. Отъ Шишмaнοва, Значение и заслуги. . ., с. 50.

 

[Back to Index]