Проф. д.и.н. Дойно Дойнов
През 1870 г., първоначално в руското емигрантско списание "Народное дело", а след това във в. "Свобода" и брошурата "Български глас от БРЦК", е обявена програмата на българската революционна партия – БРЦК, на българската национална революция.
Още в тези начални прорами е обявена главната цел на борбата на българския народ: да се очисти българската земя от властта на турското правителство и да се обезпечи политическата и обществената свобода, да се състави избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ, тая земя, която е населена с българи, да се управлява по български – т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ.
Не само в целите си, но и в дейността си БРЦК и неговите ръководители - Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботев, Ст. Стамболов отстояват както освобождението от чуждо – турско робство, така и опазването на националното единство. От друга страна във всички организации, чети, въстанически действия и външнополитически акции българите от трите главни области – Мизия, Тракия и Македония вземат активно участие.
Това участие – израз на единно българско съзнание и чувство за национална общност – общност с едно минало, една съдба и стремеж за общо бъдеще се изявява с още по-голяма сила по време на Руско-турската война от 1877/78 г. Сега вече, не само програмните задачи, участието на идейните водачи и революционни дейци, но и самите народни маси по места стават инициатори, участници и организатори на борбата за освобождение и на необходимостта от опазването на общобългарското единство, за изграждане на една българска държавност.
Обявяването на Руско-турската война и първоначалните бойни действия са следени с трепет и вълнение от страна на българското население в Македония. Надеждата за освобождение се засилва с развитието на бойнте действия и със съобщенията за победоносния ход на руската армия. Славка Караиванова, учителка, дъщеря на известната баба Неделя, свидетелства за настроенията в Крива паланка: "Към север небосклонът се раздвижи, първата пушка бе пукнала, нашите освободители бяха минали Малешевско и ние се вече бяхме обърнали на слух, по-често се събирахме вечерно време по къщята, въртяхме се около войната. Тази радост и очакване прераства в повишено революционно настроение и готовност за борба. Младежите и по-събудените граждани – пише по-нататък Славка Караиванова – се събирахме извън града и пред чувството за скорошното освобождение пеехме народни бунтовни песни". В своите спомени свещеникът Златко Караатанасов от с. Загоричени изтъква, че с обявяването на войната започва национален подем и в този център на българската народна пробуда и просвета. Стефан Салганджиев в писмо до Стефан Веркович от 21 май 1877 г. - само месец след обявяването на войната, подробно рисува настроенията на българите в Сяр: "... от екването топът... не могат от радост да се поберат в кожите си и с нетърпение да видят и посрещнат своите едноплеменници, благодетели и избавители, при всичко, че властите му са турили намерение да го съвсем вече оголят".
Това настроение и подем обхваща и най-отдалечените райони на Македония. Един охридчанин свидетелства: "През февруари и на март 1878 г. се забелязваше едно тайно приготовление за посрещането на руските освободителни воиски в Охрид. Градът ехтеше от песните по случай предстоящото посрещане..." 1877-1878 г. се освободи от Турция българския народ беден" се пееше във всяка къща. Разнасяха се слухове, че освободителните войски са вече дошли във Велес, до Прилеп, до Битоля, до Ресен. Трескави тайни приготовления във всяка къща без никакво разпореждане от никого".
Отношението на българското население от Македония към Освободителната война, както и националният подем са отразени в още много спомени, документи, изложения, адреси, грамоти от времето на войната и след нея.
Най-ярка изява на националното съзнание и готовността на българското население от Македония за борба в единния фронт на българската национална революция е участието му в организираните отряди за съдействие на руската армия по време на войната. В това отношение е продължена традицията, поставена още от легиите, четите, комитетите и пр. в предшестващия период, когато българите от тези земи дават своя принос в общото освободително дело.
Най-масово българите от Македония участват в Българското опълчение. Това е най-организираният и голям български отряд, който взема участие и внася най-значителна дан в помощ на руските войски за освобождението на България. Опълчението е плод на деиността и работата на българската революционна партия и продължилото деиността й Българско централно благотворително общество. Много от опълченците са участници в революционните събития, преминават през четите и доброволческите отряди в Сръбско-турската война от 1876 г., набират революционен и боен опит.
След официалното обявяване на първата самостоятелна част, съставена от български доброволци – Пешия почетен конвой на Главнокомандващия, на 7 януари 1877 г. следва заповед за формиране на Българското опълчение. В нея изрично се споменава, че редовният състав ще се набира от доброволци-българи.
По официални данни Българското опълчение наброява 7444 души, включително и втората серия опълченски дружини, формирани предимно на българска територия в освободените от руските войски райони. Първата серия от шест опълченски дружини наброява приблизително 4500 души. В тези шест дружини като доброволци участват и голям брой българи от Македония.
Вестник "Напредък" на 20 май 1877 г. препечатва дописка от в. "Тан" под надслов "Българи-волентири". Като съобщава за бързото формиране на Българското опълчение, френският кореспондент пише: "Ежедневно пристигат отвред българи-волентири, някои от тях дойдоха от Македония и особено от околностите на Битоля. Които от българите са способни да носят оръжие, изпращат се в руското военно становище".
Точният брой на опълченците българи от Македония поради непълнотата на опълченските списъци и липсата на данни за родните им места е трудно да се установи. Приблизително те наброяват около 1000 души, т.е. от 1/5 до 1/4 от общия брой на първата серия на Българското опълчение. В едно свое донесение за това споменава и княз. А. М. Дондуков-Корсаков: "Само от Македония по време на воината постъпиха до 1000 души".
С участието си в опълчението и самоотвержената борба при Стара Загора, Шипка и Шейново българите опълченци от Македония внасят дан за победния изход от войната и за освобождението на България.
В състава на опълчението се вливат българи от различни краища, като по своите цели и задачи то става израз на общонационалните тежнения и стремежи.
Българското опълчение намира достоина преценка и признание за ролята му в освобождението на България. В тази преценка естествено трябва да видим и усилията, героизма и саможертвата на българите от Македония. Още след свършване на войната охридският митрополит Натанаил пише за българите от Македония: "... в надеждите си за своето присъединяване към дунавските и тракийските братя хиляди от тях, напускайки дом и родители, жена и деца, братя и сестри, бързаха против общия поробител... и участвуваха при превземането и защитата на Шипка". Съзнанието за дела, внесен от опълченците от Македония в общонационалната борба по време на Освободителната война от 1877-1878 г., е източник на гордост за българите от Македония и в следващите борби.
Освен в Българското опълчение много българи емигранти от Македония участват и в създадените по време на войната народни доброволчески чети – една друга форма на националноосвободителното движение на българския народ през 1877-1878 г.
Народните, наречени още "горски", "волни", чети възникнали стихийно още в началото на войната. Наред с тези чети по инициатива на бившия руски консул в Битоля, завеждащ дипломатическата канцелария на руската Дунавска армия, А.М. Хитрово, са организирани няколко доброволчески (волни) отряда, в които войводите и основният състав са българи от Македония.
В писмо до ген. Непокойчицки от 17 октомври 1877 г. Хитрово, след като излага дейността на войводата Цеко Петков, подчертава: "В септември месец първите чети бяха сформирани от него в Ловеч в отряда на ген. Карцов. Отначало бяха сформирани четите на Илия Марков, Димитър Трифонов, Георги Пулевски и Григория Огненов с Иванчо Роби. След това бяха сформирани нови чети в Троянския манастир от войводата Цеко Петков".
Първите въоръжени действия на четите са в района на Турски извор (дн. Български извор), Телиш и други места с изходен пункт Ловеч. За късо време четите се разрастват и ползата от тяхното създаване е доказана с резултатите от действията им.
Основният състав на четите на Илю Марков, Георги Пулевски, Григор Огненов, Георги Антонов и Димитър Трифонов са българите от Македония, известни и преди това със своята хайдушка и революционна дейност и в мнозинството си участници в четите по време на Сръбско-турската война. Броят на четниците в началото е сравнително малък, от около 35-40 души. Но към тях като основно ядро по време на действията се присъединяват и участват и стотици местни хора и бежанци от Южна България. В едно от своите изложения до Народното събрание Илю Марков пише: "Числото на всичките чети е било непостоянно. В началото са били до 4-5 стотин души, достигнали са да се намаляват до 30-50. Това се влияело от мястото и отечеството на другарите, тъй като всички, като са пристигнали в своето отечество, са се отделяли на команди и са действали в разни посоки по известните им места, подир което пак са пристигнали и прибирали в една група".
Това четническо движение не могло да се разрасне поради липсата на по-цялостна организация, а и поради въздържаното отношение на руското военно командване.
До началото на декември 1877 г. четите воюват предимно в района около Ловеч – Троян – Тетевен. Някои от тях получават задача да охраняват като авангард планинските проходи и местности. Те предпазват местното население в незаетите от руските войски селища от нападения на башибозуците и черкезите. Така по данните на Хитрово "четата на Пулевски в течение на 2 1/2 месеца оперира в м. Троянски колиби, имайки ежедневни схватки с групи башибозуци, а понякога и с регулярни войски".
Най-ценна помощ четите оказват на руската армия при зимното преминаване на Балкана. Те се превръщат не само в бойни, разузнавателни и саботажни единици, но и в организатори на българското планинско население за оказване на помощ на руските войски.
След превземането на София всички чети се събират в града и след тридневен престой под общото командване на Ильо Марков се отправят към Радомир – Кюстендил. В София към четата се присъединяват някои от освободените от затвора участници в събитията от 1876 г., жители на Радомир, Кюстендил и други градове (например Зинови Поппетров). Включена в състава на руски отряд, формиран за превземането на Кюстендил, обединената и разширена чета допринася за освобождението на града. От този момент дейността на четите изменя характера си – от бойно-спомагателни части на руската армия те се превръщат в основни ядра за въоръжени действия в националноосвободителната борба на населението от този край.
Четите на Илю Марков и неговите сподвижници, чиито основен състав е предимно от македонски българи, с действията си в Северна България и по Балкана заякчават общите връзки и подсилват чувството за общност на борбата, което намира продължение в последвалото националноосвободително движение.
Четите действали съвместно с други български чети, понякога под командването на такива изтъкнати български париоти и революционери като Цеко Петков и Христо Иванов Големия. Към тях се присъединяват хора, преминали през комитетите на Левски (Ловешко, Тетевенско, Орханийско, Ботевградско), или пък участвали в Априлското въстание (Троянско, Новоселско). Това несъмнено дава отражение върху общия дух и на едните, и на другите.
Четите са обградени с вниманието и обичта на българското население от районите, през които минават. Не случайно Градския народен съвет на освободения Ловеч в едно от първите си заседания решава да подпомогне четниците на дядо Илю, макар че и положението на граждание не е завидно.
В хода на войната както опълченците, така и четниците от Македония действат в съюз с руската армия и получават бойна закалка и военен опит, който се проявява ярко в Кресненско-Разложкото въстание и дейността на четите след това.
По време на войната от 1877-1 878 г. се засилват икономическите притеснения, обирите и гнетът върху българското население в цяла Македония. Засилен е политическият терор над всичко българско и поради изключително изострените по време на войната национални противоречия. Мюсюлманите, представители на властта виждат в лицето на българското население съюзник на Русия, в чието име тя води войната. Поради това политическите репресии се засилват не само като естествена реакция, но и като мерки срещу всякакво националноосвободително и политическо движение, което може да съдейства за успехите на руската армия.
Още в началото на воината турските управляващи среди разпалват мюсюлманския фанатизъм. Те прокламират свещена война на мюсюлманите срещу неверниците – руси и българи. Тази морална обработка целяла не само повдигането на войнствения и настъпателен дух на турската армия, но и потискане на националноосвободителните стремежи на българския народ. Поради това част от фанатизираните управници и тълпи пристъпва към физическа разправа и унищожение на българския народ – преди всичко на българската интелигенция и на мъжкото население.
На политически преследвания са подложени на първо място просветените хора – учители, свещеници и др. Отстранени са българските владици в Охрид и Скопие. По заповед на правителството, както пише в едно писмо екзарх Йосиф, те са вдигнати "като немирни и опасни за държавата, както стана и с всичките по-живички хора в Македония". Поп Тодор Митов, управляващ Велешката н Скопската епархия след вдигането на владиците, през 1877 г. е арестуван и хвърлен в затвора Канлъ куле в Солун. Подобна е участта и на ред други духовници.
На най-големи преследвания са подложени учителите. Десетки от тях са арестувани и заточени, други принудени да бягат и се крият.
Илюстрация за съдбата на интелигенцията в Македония след Априлското въстание и Освободителната война дава в спомените си Ст. Салганджиев: "Тюрмите и в Неврокоп (дн. Гоце Делчев), и в Мелник, и в Петрич, и в Демир Хисар, и в Драма и Сяр бидоха буквално претъпкани с невинни учители, свещеници и по-богати българи. Училищата и църквите се заграбиха от гъркоманите". Същото подчертава и Н. Еничеров: "Кой не знае злощастните за българите години 1876-1878 г., през които беше се повдигнала всеобща хайка както против българските дейци, също и против всичките му народни заведения? През тия тодини сума български учители и свещеници, едни бяха изпозатворени, други заточени и прокудени, а мнозина и избесени". Иван Гологанов пише до Ст. Веркович: "Моето тук живеене е в опасност и от март все се крия... около края на май малко нещо по се умириха (турците – бел. авт.) и си дойдох в селото, но сега пак се разпалиха и бог знае какво ще бъде по нас учителите".
За политическия терор над българската интелигенция и въобще над българската националност, както и за преследванията за разпространението на българските книги, просвета и пр. говори Кузман Шапкарев: "... взеха да се преследват всички по-видни граждани българи, да се затварят и заточват, да се гонят славянските църковни книги и люто да се наказва всекой, у кого би се нашла каквато и да е българска книга или които би се заподозрял в българофилство".
В почти всички градове са извършени арести и интернирания. Този процес не отминава и селата. Австрийският консул донася на 18 септември 1878 г.: "Преди няколко дни, именно 11, състоятелни селяни от село Чичево на 3 часа от Велес, както и един свещеник на име Йоаким, са били докарани в Солун във вериги".
В Охрид са арестувани и заточени 14 души. Подобни арести са извършени и в Прилеп, Битоля, Сяр, Неврокоп и на много други места.
По време на войната българското население в Македония е подхвърлено и на засиления духовен гнет в Цариградската патриаршия. Тя използва антибългарското и антиславянското настроение на турската власт и мюсюлманите въобще, за да укрепи своите позиции.
Всичко това поставя българите в Македония в изключително тежко социално-икономическо, политическо и духовно положение. Изход от него може да се търси в благоприятния развой на войната – нещо, в което българите вярват, както и във въоръжената националноосвободителната борба.
Освободителната Руско-турска война дава тласък за разгръщане на българското националноосвободително движение не само сред българската емиграция и в районите, където протичат боините действия, но и дълбоко във вътрешноспа на страната.
Българите от Македония изразяват своя стремеж за освобождение освен чрез участието си в опълчението и в четите към руската армия и с участието си в местни чети и стихиини въстанически движения. Тук, поради по-голямата острота на аграрния въпрос, особено се разраства селското национално-освободително и антифеодално движение.
По време на войната на различни места в Македония са създадени и действат местни чети. Част от тях продължават националноосвободителната борба, започната в предшестващите години, други, без ясно изразен политически характер, възникват стихийно и продължават старата хайдушка традиция. Но всички те, деиствайки в тила на турските войски, играят роля в общия освободителен фронт на руската армия и българската национална революция. Освен това те се подвизават в места, където населението няма друга защита, и с това се явяват единствена негова въоръжена опора. Четите предпазват населението от местни насилници – бейове, селски пъдари, прочути водачи на башибозушки орди, като Хайдут Сульо, Шейха и други.
В Малешевско и Пиянечко продължава действията си четата на Димитър Попгеоргиев. Това е една от най-организираните и с ясно изразени националноосвободителни стремежи чети в Македония. Тя не прекъсва борбата, подета още във въстанието от 1876 г. Постоянният брой на четниците е около 20 души. По време на Сръбско-турската и особено на Руско-турската война четата значително нараства. Своеобразна особеност е обстоятелството, че към основния кадър на четата за отделни акции са привличани селяни от околните села, след което са разпускани. Четниците зимуват разпръснати по различни планински селища и колиби на Малешевско.
През лятото четата се съсредоточава в Осоговската планина. Нейната дейност сега значително се разширява – тя контролира не само Малешевско и Пиянечко, но и Горноджумайско (Блаоевградско), Кюстендилско и други райони. Към нея временно се присъединяват със свои малки чети Стою Торолинко, Кутрулtо, Иван Козарев.
По време на войната в Сярско, Неврокопско и Мелнишко действа четата на Тодор Паласкаря, в която е и бъдещият воивода в Кресненското въстание Стоян Карастоилов. Четата обезврежда двама от най-закоравелите разбоиници в този район – Хайдут Сулю и Шейха – и печели симпатиите на цялото българско население. "Това известие възрадва всички българи, по-младите и възпалени момци тайно се събираха и крояха по какъв начин да се присъедиият към Стояна" – пише в записките си писарят на четата на Стоян Карастоилов. В същия район по това време бродят и други две малки чети – на Кочо Лютата и Стойко Цепаревеца. В Прилепско деиства групата на Диме Шикев, а по Бабуна – на Нико Бендерот от с. Габровник. В техните чети влизат предимно селяни от околните села. По своя характер това са харамийски чети, които нападат и обират турската поща, отделни богати хора, селски пъдари и пр.
Самостоятелни малки чети се появяват в Солунско, Охридско, Битолско, Костурско. Особена дейност по време на войната развива поп. Костадин Буфски. В края на воината започва своята дейност и Стоян Богданцали, воивода от с. Богданци, Солунско. В неговата чета влизат брат му Тодор, Мито Делов, Васил Прашев и други селяни. Те се насочват към Кюстендил. Презимуват там и през пролетта на 1879 г. участват активно във втория етап на Кресненското въстание.
Четнйческото движение взима широк размах в началото на 1878 г., когато руските войски са вече в Софийското поле, а сръбската армия действа в района на Ниш, Пирот, Враня. Чети се съставят в целия район на Източна Македония, в Мелнишко и Горноджумайско, а освен това и в Дупнишко и Кюстендилско.
Възникването на четите е обусловено на първо място от нуждата от самозащита срещу насилията на башибозушките орди, съставяни в Горноджумайско и Мелнишко за грабеж, както и срещу преминаващите бежански групи мохаджири, които по своя път грабят местните жители. Друго по-сериозно политическо основание за действията на четите е задачата чрез това да предизвикат и въвлекат руските части за освобождението и на тия райони. В историята на с. Бобошево Иван Кепов разказва за намеренията на селяните през това време. "Населението – пише той – се опитало да предизвика напредването на русите, та образувало чети, които преминавали определената линия и постоянно безпокоели турците".
В района на Дупница се създават няколко чети. Начело на първзта засгава четникът от Илю-Марковата чета Андон Битолчето. Тя се състои от 15-20 души.
В с. Рила са съставени две чети: начело на едната застава Иванчо Андреев (от София), а на другата Арсени Костенцев и учителят Михаил Векилски от Ловеч. Освен местни хора в четите има четници и от Радомирско, Самоковско, Трънско. Двете чети водят сражения с турски мохаджири, с черкези и башибозуци при селата Стоб, Пороминово, Рила и др.
Четите действат по предварително уговорен план с въстаниците от Рилското корито и в Кресненското дефиле. Тук след освобождението на Кюстендил пристига една част от четата на Дим. Попгеоргиев (25 души), която разрушава моста на р. Струма при с. Железница, за да разстрои изтеглянето на турските части от Горна Джумая. С това тя успява да обезвреди голяма турска група. В Петричко и Мелнишко по същото време действат четите на Стою Торолинко, Иван Козарев, Кутрулю, към които се присъединяват и известните патриоти от този район поп Димитър Рибнишки, капитан Златко и др. В Пиянечко образува отделна чета от около 10 човека и напада турските войски и бежанци и поп Ангел Делията.
Наличието на толкова чети свидетелства, че в този етап тук се разгръща вече едно по-широко националноосвободително движение, обусловено от близостта на руските войски. Четите запазват връзката си с тези възникнали по време на войната, но сега са израз и на разръщащото се масово селско движение.
Селско въстаническо движение през 1878 г. в Югозападна България възниква първоначално в Трънско и Босилеградско и след това се пренася и в Кюстендилско и цяла Източна Македония. Това е т.нар. Шопско въстание, което започва в резултат на деиствията на организираната от известния български патриот Симо Соколов чета, но постепенно се разраства в масово движение на селяните. Те разгромяват и палят кулите на спахиите и беговете и насилствено завземат чифлиците и господарлъците на местните феодали-мюсюлмани.
Част от въстаниците начело със Симо Соколов съдействат на руския оряд под предводителството на подп. Задерновски и на четниците, водени от войводата Ильо Марков, при освобождаването на Кюстендил.
Подписването на Санстефанския мирен договор на 19 февруари (3 март) 1878 г. разсява опасенията за разпокъсване на България. По силата на договора в границите на автономното трибутарно княжество България се включват всички земи на юг от устието на Места и Струма и северно от Солун, а на запад – северно от Враня, през Скопска Черна гора, западно от Куманово и Тетово до планината Кораб, по р. Велешица до съединението й с р. Черни Дрин. След това границата завива на юг по р. Дрин западно от Охридската каза, западно от казите Корча и Старово, до планината Грамос, Костурското езеро, р. Мъгленица. Вън от границите на българското княжество по политически съображения по думите на граф Игнатиев остават някои местности в Южна Македония. Огромната част от Македония, където преобладаващото население е българско, остава в границите на българското княжеетво.
Македонските българи посрещат Санстефанския мирен договор с нескривана радост. Той осигурява не само националното освобождение, но създава и реални предпоставки за премахване на феодалните остатъци и острите социални противоречия в Македония. Договорът отговаря на дотогавашните стремежи на македонските българи и борбите, които те водят в единния фронт на българската национална революция.
Ето защо българското население в Македония начело с интелигенцията посрещат и приемат с възторг Санстефанския мирен договор. Представители на македонската емиграция, както и на обществеността от вътрешността, въпреки опавностите, на които са подлагани, подписват благодарствени адреси и изложения до русите за великото им освободително дело. Много градове и селища от Македония тайно изпращат свои делегати, които да представят на руските власти благодарствени адреси. В Сан Стефано се озовават такива изтъкнати общественици и революционни дейци като Натанаил Охридски, Ильо Марков, Методи Кусев и др. Във вътрешността на Македония населението очаква с нетърпение освободителните руски войски, а на места се правят тайни приготовления за тържественото им посрещане. Особено дейни в това отношение се показват охридчани. При известията за Санстефанския мир, както свидетелсгва Кузман Шапкарев, "според който освобождаваше се и цяла Македония с наший гр. Охрид и с пограничний гр. Струга... Радостта ни беше, разумява се, неограничена". Изтъкнатият поет, учител и общественик Григор Пърличев съчинява специална песен-ода, която се пее от младежите и учениците.
В едно изложение до Гладстон от 1880 г., при това в условията на развихрилата се антибългарска кампания, жителите на Кичевски окръг пишат: "Санстефанският договор, освобождаващ нашата страна, ни внуши надеждата, че идва край на нашите вековни страдания и че ние ще можем да подобрим нашето нещастно положение, ще се стремим към просвещение и нравствено развитие. Но уви".
Нетърпимото положение, всекидневните сблъсъци с турските мохаджири, с башибозуците и черкезките банди предизвикват подаването на много молби и изпращането на специални делегации до руското командване за час по-скорошното заемане на Македония от руските воиски. Особено характерно в това отношение е прошението на българските църковно-училищни общини в Македония до А.М. Горчаков от 20 май (1 юни) 1878 г.: "Всичкий българский народ се зарадва, като видя, че желанията му се изпълниха и нуждите му се удовлетвориха и ний всите българе, в Македония съ(с) силата на Санстефанския договор чакахме с голямо нетърпение освобождението си от беснующето още над нас турско варварство".
Голяма дейност по подаването на изложения до руските войски извършват и висшите духовници българи от Македония Натанаил Охридски, Методи Кусев и др.
Настойчивите искания за окупацията на Македония от руските войски и освобождението на тази област не са чужди на руските планове. Мнозина руски военни и дипломати, преди всичко граф Игнатиев, много добре разбират изключителното значение на едно военно завземане на тези земи за позициите на Русия на Балканите и за бъдещото развитие на българския елемент. От тази гледна точка е решено да се изпрати граждански комисар за македонските области, влизащи в състава на българското княжество. На този пост е назначен А. М. Хитрово. "Веднага след сключването на Санстефанския мирен договор – пише Хитрово до Н. К. Гирс през октомври 1879 г. – аз бях командирован от Н. Им. В. Главнокомандуващия в Македония, в местностите, влизащи в състава на новоосвободена България, но незаети още от нашите войски. Моята командировка имаше за цел да вземе първи мерки за умиротворяване на края, за предотвратяване стълкновенията между християни и мюсюлмани, за уреждане на временно местно самоуправление и за осигуряване на обществената и частна собственост".
Хитрово, които познава много добре икономиката, социалните и етническите проблеми в Македония, пристъпва с нужната сериозност към изпълнението на своята мисия при това със специфични разпоредби и подготовка.
На първо време е издадена прокламация от името на Главнокомандуващия към жителите на Македония, напечатана в Одеса на 4 езика – руски, български, гръцки и турски. В нея се казва: "Жители на Западна Румелия! Вие сте по-щастливи, отколкото вашите братя от Придунавска и Прибалканска България, тъй като не са изпитвали ужасите на войната. Без жертви и страдания вие сега се приобщавате към този славянски свят, който победоносното руско оръжие е приготвило и за Вас". По-натаък в прокламацията се изтъква, че руските власти ще обезпечат реда, спокойствието и правата на всички граждани независимо от тяхната вяра и народност.
В своите проекти Хитрово се съобразява със специфичните особености на областта. "Знаеики духа на тази страна – пише той, – аз имах предвид да не се увличам в такива административни мерки, които биха могли да се осъществяват в България и собствено бяха осъществени в България и проведени от Гражданското управление начело с княз Черкаски, а там да създадем съвършено нов ред на нещата. В Македония и Албания такива реформи биха могли да се предприемат след основно и бавно приготовление на страната за тяхното приемане и щателно избягване на всичко, което можеше да раздразни местния своеобразен характер на населението".
Първата и главна задача, която Хитрово набелязва, е да предпази страната от каквито и да са стълкновения на християнския елемент със значителното тук мюсюлманско население. Хитрово получава на разположение 25 офицери и два полка кавалерия за осъществяване на мисията си.
Той полага големи грижи да възстанови всички свои "предишни връзки и да събере около мен лица, които аз можах да употребя като оръдие за предстоящата моя деятелност". В един проект за записка са изброени имената на тези влиятелни жители на Македония – Охридския митрополит (Натанаил Охридски), Юсуф бей, Стоян Везенков, Сайдац бей, Яни Кафеджи, Буфския свещеник (поп Костадин), Л. Лапе.
Хитрово предвижда изграждането на комитет, който да поеме грижата по въдворяването на бежанците мюсюлмани, избягали от България, подготвя издаването на списание, организиране на печатница и пр. Съществено място в плана му заема създаването и дейността на доброволчески чети – такива, каквито той организира през лятната и зимната кампания на 1877 г. в Северна България и Балкана. За това особена роля изиграват неговите стари познати - Стоян Везенков, които се намира през всичкото време около него, дядо Ильо Марков го посещава в Одрин и др. Създаването и дейността на подобни чети, колкото и да са ограничени от командването, целят разгръщането на националноосвободителната борба в тези райони, създаването на един въоръжен резерв на руските войски.
Приготовленияа на руското командване бързо остават известни на българското население в Мзкедония и предизвикват необикновена радост, голям подем и готовност за борба. Хитрово подчертава, че победите на руската армия издигат престижа на Русия на голяма висота. "Християните повсеместно почувстваха себе си по-силни, мюсюлманите съвършено бяха паднали духом... това беше този момент на нравствена победа, когато, както по време на Френско-пруската воина, отделни улани превземаха градове".
Въпреки предварителните разпореждания и мерки и явното активизиране на българското население, в чието лице руските войски са ималн съюзник, руското командване не пристъпва към окупацията на Македония. Причината за това е влошеното външнополитическо положение на Русия и по-специално опасенията от война с Англия и Австро-Унгария, както и настъпилите усложнения в Родопите.
Въпреки настояванията на Н. П. Игнатиев и други дипломатически и военни дейци командването на руската действаща армия и по-специално главнокомандващият Н. Николаевич проявява колебание и не пристъпва към заемането на Македония, което можеше да се извърши чрез подвижни кавалерийски отряди със сътрудничеството на местни въоръжени чети. Това оказва неблагоприятно влияние върху започналата в хода на войната националноосвободителна борба. Не са изпълнени и решенията за създаване на българско опълчение – българска национална войска – съгласно приетия план.
Разгръщането на българската национална революция в Македония, за което има обективни условия в този момент, не можа да се осъществи. Ето защо революционното движение тук не прераства в по-сериозна сила, която в съюз с руската армия можеше да допринесе за националното освобождение.
* * *
Масовото участие на българите от Македония в борбата срещу поробителя през Освободителната руско-турска война от 1877/78 г. разкрива не само мястото и приноса им в българското освобождение, в желанието и стремежът им за осъществяеане на българското единство, но подготвя и бъдещето народно събитие в Македония – Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. Ето защо, макар и ограничено в териториален обхват – Източна Македония, то отново, в духа на създадените национални традиции, се изявява като общобългарско.