АКАДЕМИК ЙОРДАН ИВАНОВ – ЖИВОТ И НАУЧНО ДЕЛО

Акад. Иван Дуриданов

През 1997 г. се навършиха 127 години от рождението и 50 години от смъртта на именития български учен акад. Иордан Иванов. Тези годишнини са добър повод да си припомним неговите изключителни заслуги за изграждането на българската филологическа и историческа наука след Освобождението ни от петвековно иго. Той е един от най-бележитите учени на ХХ век, учен с многостранни интереси и значителен брои приноси в няколко научни области: старобъларска литература и фолклор, етнография и езикознание, история и археология, епиграфика и палеография.

Роден на 25 декември 1870 г. в бедна семейство в древния град Кюстендил, наследник на тракийското селище Пауталия, ЙОРДАН ИВАНОВ НИКОЛОВ добива средното си образование в местното педагогическо училище, след което следва и завършва славянска филология във Висшето училище в София (във втория му випуск) през 1892 г. Негови учители тук са изъкнати български учени като Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Беньо Цонев, Д. Шишманов и др. През следващите две години – 1892-1894 г. – специализира в Университета в гр. Лозана, където изучава литература на романските народи, латински език и палеография и усвоява основно френски език. След връщането си от Швейцария става учител по български и френски език в мъжката гимназия в Сливен и София (1894-1898 г.), а през 1899 г. е назначен за лектор по френски език във Висшето училище (от 1904 г.-Софийски университет). Като учител в Сливен Йордан Иванов написва учебник за гимназиите "История на славянските литератури" (Пловдив, 1894), а по-късно участва като съвтор в друг гимназиален учебник: "Всеобща история на литературата" (заедно с Кл. Карагюлев и С. Барутчийски; Пловдив, 1900, 526 с.), едно много ценно помагало, предназначено и за широката публика. Като учител и преподавател Йордан Иванов съзира потребността от учебници по френски и написва няколко помагала за обучението по тоя език, излезли в издателството на Хр. Г. Данов през 1901 г. През тези години го занимава живо въпросът за историческата съдба на славянските народи, на които посвещава няколко статии: "Славянската взаимност в миналото и сегашното" (1898), "Славянската взаимност в борбите и съборите" (1899), "Пангерманизмът, панславизмът и югославянския съюз" (1902), "Числото на славяните в края на 1900 г." (1903). Наред с тези работи Йордан Иванов печата кратки рецензии и отзиви за новоизлезли трудове в областта на българската история, диалектология, славянска етнография и епиграфика. Става ясно, че той се подготвя системно и целенасоченоча научно-изследователска работа, в резултат на което се появяват първите му самостоятелни изследвания върху въпроси на църковно-религиозната, етническата и културната история на югозападните български земи. В продължение на няколко години Йордан Иванов събира с изследователска страст материали за историята на родния си край – Кюстендил и неговата околност, разширява проучванията си и върху съседните краища по Горна Струма и Вардар и публикува през 1906 г. първия си крупен труд "Северна Македония", на който ще се спра подробно по-нататък.

Междувременно нашият млад учен става известен в славистиката с обширната си и грижливо изработена студия на тема из областта на славянската митология "Культ Перуна у южных славян" (Изв. Отд. русс. языка и слов., VIII, 1904). Въз основа на исторически сведения и топонимични данни авторът доказва съществуването на култа на бог Перун у южните славяни и русите и стига до схващането, че в християнско време този култ се е слял с образа на св. Илия.

По-нататъшната си научна и издирваческа дейност Йордан Иванов замисля да посвети почти изцяло на Македония, чиито граници според неговото точно определение обхващат "всичкото пространство земя, което от Шар, Скопска Черна гора, Краищките планини, Витоша, Рила и Родопите се навожда на юг към Бяло море и се пои от Вардар, Струма и Места" (Из Предговор към "Северна Македония", с. III). За тая цел, обзет от възрожденски пориви да изучава бита на българското население в Македония и запазените паметници на миналото му, Йордан Иванов през есента на 1906 г. временно напуска преподавателската си дейност в университета и постъпва като секретар в Българското търговско агентство в Солун, което му осиурява възможноспа да пътува из Македония, тогава под турско управление. В продължение на цели две години той пътува и издирва исторически и литературни паметници из различните й краища. Събраните материали публикува в забележителния си труд "Български старини из Македония" през 1908 г. (вж. за него по-нататък), издаден от Българското книжовно дружество. Към края на 1906 г. Йордан Иванов посещава Зографския манастир на Атон и тук открива, наред с най-старото житие на св. Наум, още първообраза на Паисиевата история, която издава с обширен увод през 1914 г. По време на Балканската война (1912-1913 г.) той обикаля из Солунско, Тетовско, Скопско и Кратовско, където събира материали за говорите и фолклора в тези краища.

В началото 1909 г. Йордан Иванов е избран за редовен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. – Българска академия на науките), през 1911 г. за редовен доцент по българска и славянска литература в Софийския университет. През 1912 г. е избран за член на Руския археологически институт в Цариград.

През 1915-1916 г. му се удава възможност за втори път да преброди югозападните български земи, да посети на място много селища, манастири и църкви и да събира допълнително материали за миналото им, които ще му послужат както за новия му труд "Българите в Македония" (1915 г.), така и за второто издание на споменатия по-горе труд "Български старини из Македония" (1931).

През 1917 г. Йордан Иванов е избран за извънреден професор в Софийския университет. През същата година му е възложено да участва във важна мисия: заедно с група български учени той е командирован в Швейцария, запазила се като неутрална страна в Първата световна война, с цел да осветляват общественото мнение на запад по българската национална кауза и да оборват редица извращения на българската история, намерили място в чуждестранния печат. Йордан Иванов не случайно е привлечен в тази отговорна мисия: през второто десетилетие на века той вече е публикувал няколко статии върху българския национален въпрос от историческа и етнографска точка. Схващайки поставената задача като високо патриотична, в Швейцария той развива интензивна дейност – изнася доклади по същия въпрос и публикува на френски четири богато аргументирани труда: "Bulgares et Grecs devant l'opnion publique suisse. (A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, 1918 (80 p.) (разширен вариант на труда "Населението в югоизточна Македония, Серско, Драмско и Кавалско" 1917); "Les Bulgares et leurs manifestations nationales. Documents historiques, ethnographique et diplomatiques", Berne, 1918 (VII, 225 р.); "Le Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, ethographiques et diplomatiques", 2me ed. augmentee, Berne, 1919 (304 р.). В тези рудове се привеждат различни свидетелства от чужди източници (гръцки, сърбохърватски, турски, френски и др.) и официални дипломатически актове, меморандуми и др., които хвърлят светлина върху въпроса за етническите граници на българския народ и за българщината на славянското население в Македония.

През 1920 г. на Йордан Иванов е възложена втора важна мисия: той е командирован в Париж за професор по български език и литература във Висшето училище за живи източни езици (Ecole nationale des langues vivantes orientales). По онова време френското културно общество е слабо запознато с България и нейната културна история. Виждайки това, Йордан Иванов решава да изнесе доклад през 1921 г. пред Френския национален комитет за социални и политически проучвания на тема: "Le peuple bulgare et ses manifestations nationales et morales" (докладът е публикуван в изданията на посочения комитет, Fasc. 63, Paris, 1921, 32 р.). В Париж, където Йордан Иванов ще прекара близо шест години (1920-1923, 1927-1930), той полага основите на преподаванията по българска филология, които биват продължени от неговите ученици професорите Леон Болийо и Роже Бернар. Преподавателската дейност на Йордан Иванов във Франция е високо оценена, за което може да се съди от награждаването му през 1922 г. от френското Министерство на народната просвета с ордена "Officier de l'instruction publique" за научна и преподавателска дейност [2].

През 1925 г. Йордан Иванов е избран за редовен професор и титуляр на Катедрата по българска литература в Софийския университет, на която длъжност остава до 1942 г., когато напуска университета поради пределна възраст [3]. И след това той продължава да обогатява науката с ценни приноси, както може да се види от две статии, публикувани след смъртта му (вж. по-нататък). През 1932 г. е избран за член на Славянския институт в Прага. През 1942 г. по случай 70-годишнината му и 50-годишната научна дейност той е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на гр. Кюстендил. Почива на 29 юли 1947 г.

Научното дело на акад. Йордан Иванов ни поразява с необикновената си мащабност, тематично разнообразие, богата ерудиция и широка култура. Характерни негови качества са: строго придържане към фактите, критично отношение към неаргументирани или противоречащи на научната истина твърдения и хипотези. Това дело все още не е достатъчно пълно проучено и оценено докрай. Следващите редове представляват един опит за едно по-цялостно разглеждане на приносите на акад. Йордан Иванов в различните научни области.

Най-значителният влог на акад. Йордан Иванов в науката, с който той доби световна известност, – това са неговите изследвания в областта на българската история и археология, на историческата етнография и география, на старобългарската литература и изобщо на историята на българската литература и фолклор. При това още тук трябва да изтъкнем, че Йордан Иванов разглеждаше тези дисциплини като взаимосвързани, тъй като чрез тях се разкрива целокупното минало на българския народ, което тъкмо бе обектът на значителен брой трудове на нашия учен. На първо място стоят неговите исторически трудове. Свързан по своя произход с гр. Кюстендил, той се насочва още от първите години на научната си дейност към Македония, на която посвещава до края на живота си мнотобройни изследвания. Както бе посочено по-горе, още като учител и лектор по френски в университета Йордан Иванов изучава ревностно историята на Кюстендилско и съседните му области от древни времена до навечерието на руско-турската война (1878 г.). Това той прави въз основа не само на познати дотогава сведения, но и на открити от самия него източници и епиграфски материали – гръцки, латински, византийски, славянски и турски. Плод на тези всестранни проучвания е неговият пръв обемист труд "Северна Македония. Исторически издирванья" (София, 1906, VII, 420 с., с приложение на две карти)., Този труд представлява една комплексна цялостна монография върху историята, археологията, литературата, фолклора и епиграфиката на една много широка област. Съдържанието му е разпределено в 12 глави. Първа глава започва с историята на античния град Пауталия и неговата околност, заселена някога с трако-пеонски племена. По-подробно авторът се спира на римската епоха, когато тук се появяват монети с името Пауталия. Това име авторът свързва с лат. puteus "извор", като се позовава на изобилните и лековити топли извори в рада и на съвременното му народно име Баня, Бани, а така също на запазеното тракийско (?) име По'те, което било давано на топлите извори при с. Катрище над Кадин мост. Понататък се описват древните пътища и селища [4], като по-специално се отделя място на града Юстиниана прима, седалище на архиепископия в VI в. (градът е бил ограбен и унищожен след 50-60-годишно съществуване от аварите и славяните). Авторът локализира тоя град в местността Мощени под Кадин мост на Струма, въз основа на собствени проучвания при разкопки през 1904 г. Много ценни са бележките в края на тая глава за различни тракийски племена, за елинизирането и романизирането на Кюстендилско и за остатъците от гръцкия и народнолатинския език в местните говори и в топонимията. Например сполучливо са обяснени от гръцки селищните имена Ямборано (от гр. emporion "тържище, пазар"), Перивол (от ср. гр. perivoli "градина, бахча"), Друмоар (от гр. dromos, "път" и charin "добър"), Пелатиково (от гр. pelatikon "войнишно село, село на наемни войници"), Паралово (от гр. para "при" и lophia "гребен, хълм"), Ямен (от гр. iamenai "мочур, низина") и др. Романски остатъци авторът съзира в следните думи в Кюстендилско (някои от тях са обаче общобългарски): беневреци (лат. bracae), капа (лат. caput "глава"), пиле (лат. pullus), пипонъ (реро, рероnis), цер (cerrus), фурка (furca), клисура (сlausura, по-точно чрез гр. kleisura), егрек (gregem "стадо") и др. Във втора глава е даден подробен очерк на средновековния рад Велбъжд (у Йордан Иванов: Велбужд), който израства и се развива на мястото на загиналата римо-византийска крепост Пауталия, през Първото и Второто българско царство. Най-напред авторът разглежда името на града, като посочва писмени податки – гръцки (от 1019 г. в грамота на Василий II и др.) и славянски. За това име Йордан Иванов привежда мненията на В. Томашек, Неофит Рилски, Фр. Миклошич, К. Иречек и др., като дава предпочитание на тълкуването, според което  произлиза от славянско лично име . Етимологията е приемлива с една поправка: името на града ще е гласяло  (т.е. ), което е притежателно прилагателно от лично име . По-нататък авторът проследява историята на Велбъждкия край (Горна Струма и Осогово), който спадал към Византийската империя от VI в. и по-късно към Българското царство от времето на хан Крум, преживял византийското иго (от 1016 г. до края на ХII в.). Подробно се проследяват по данни от исторически извори съдбините на града по време на Второто българско царство, описва се и Велбъждката битка от 1330 г, и завладяването на краището от сърбите. Проникването и разпространението на християнството в Северна Македония(още през VII в.) е предмет на трета глава. Въз основа на византийскии славянски извори е изложена историята на учредените в областта две епископии, на които авторът е посветил и отделни студии преди това: "Епископиите Брегалнишка и Велбуждска през средните векове" (1905). За историята на българската църква са ценни страниците, в които се описва дейността на първите български светители-постници в югозападните български краища: св. Иван Рилски, св. Прохор Пчински, св. Йоаким Осоговски, св. Гаврил Лесновски и се изтъква ролята на съградените от почит към тях манастири. Тук Йордан Иванов публикува и три ценни извора: "Кратко Гаврилово житие" от 1330 г., пространното му житие (по руски препис) и откъс от Службата за същия светец. През втората половина на ХIV в. в Северна Македония възниква Велбъждкото княжество при синовете на деспот Деян. Историята на това самостоятелно българско княжество (произход, граници, уредба) е предмет на глава четвърта. Не по-малко ценен е подробният очерк на историята на Кюстендилския санджак, съществувал по време на турското владичество (ХV-ХVIII в.).

В тази пета глава авторът проучва историческите съдбини не само на гр. Кюстендил, но и на другите градски средища в санджака като: Дупница ( в ръкопис от 1565, което е обяснено правилно от прил.  "дупчест, издълбан", отговаря на местоположението на града); Радомир, Враня, (Крива) Паланка, Кратово, Щип, Велес, Радовиш, Струмица, Кочани, Куманово, също покрайните Пиянец и Краище. В отделна глава (VI) се разглеждат земевладението и рударството в Кюстендилско през същата епоха. В глава седма "Коласийската архиепископия" Йордан Иванов се връща на черковното минало на Велбъжд (Кюстендил), който от ХV в. нататък започва да се нарича Коласия, Коласийски град, а епископията съответно, и то главно в южнославянската книжнина (от ХV-ХVIII в.). Авторът обяснява как е станало прехвърлянето на името Коласия от малоазийския (фригийския) град  (сега Хонай) върху средновековния Велбъжд, като привежда книжовни податки за неговото разпространение. Според Йордан Иванов това има се е запазило в названието на кюстендилското предградие село Колу'ша (от по-старо Коло'са), където е било по едно време седалището на коласийския митрополит (посочено е, че в това село има средновековна църква Св. Георги, представена в изображение от автора). Глава седма продължава историята на Кюстендил през ХIХ в. Тук е разгледан цял комплекс от въпроси: делението на града на махали и краища; архитектура (джамии, турски светилища, бани), пътища, административна уредба в турско време, бюджет на града, полицейско управление, санитарно състояние (болести, лекарства), дейността на някои лекари, книжовна дейност (турски писатели); етнически състав (турци, българи, евреи, цигани, черкези). Проследен е въз основа на конкретни данни процесът на българизацията на града от средата на ХVIII в. (преди това е преобладавало урското население), което довежда до създаване на българска община. Картината се допълва с данни за: учебното дело и изобщо за културното развитие на града (ролята на читалището), за икономическото състояние (организацията на еснафите). Хайдушкото движение, което се е разгърнало в Малешевско и Осоговско, е представено чрез разкази за Ильо войвода и Румена войвода. Авторът е проучил и революционното движение в Северна Македония, на което са посветени няколко страници. Девета глава носи надслов: "Кюстендилската епархия през ХХ в." По същество това е продължение на глава седма (вж. по-горе), един много ценен принос с конкретни материали за християнското население, за съществуващите църкви в епархията, подробно описание по местонахождение; прибавени са и бележки за кюстендилските митрополити (от 1766 г. до закриването на епархията в 1884 г.), за участието на кюстендилското население в борбата за църковна невависимост. Накрай е описано известното Разловско въстание от 1876 г., организирано и проведено от героичния поп Стоян Разловски в Пиянечко. В десета глава е представен богат материал за училищното дело, изключително ценни са събраните от автора сведения за стари училища в Щип, Кратово, Кюстендил и други радове и села, освен това се съобщава за дейността на редица заслужили учители в тези краища. Авторът изтъква особено първенствуващата роля на Кратово като книжовен център, в който славянската книжнина и писмо никога не са прекъсвали през турската епоха. В приложение (глава единайсета) са описани и публикували много надписи – антични (главно старогръцки и няколко латински), средновековни и от ново време от Пауталия-Кюстендил и околността му. Тази част от труда е принос към епиграфиката на българските земи. В книгата ще намерим и многобройни илюстрации и изображения на старини, някои от които са дело на ръката на самия автор. Забележителни са някои негови мисли, важни ва историята на нашето Възраждане, които той изкавва във връзка с дейността на Хаджи Яким, учителствувал дълги години в Кратово: "неговата заслуга е голяма не само за Северна Македония, но е особено ценна за новобългарската книжнина изобщо". Хаджи Яким със своите книги на новобългарски език и тетовецът Кирил Пейчинович, известен със своето "Огледало" (отпечатано в 1816 г.) са първи писатели, които са писали на свой простонароден, общедостъпен и говорим български език (с. 365). И по-нататък на същата страница: "Първите будители следователно за българска народност и език – Паисий, Кирил Пейчинович, Хаджи Яким, Неофит Рилски – са били все из Северна Македония. Ако прибавим още, че и първите български печатници и щампи на даскал Камче в с. Ватоша (Тиквешко), на Хаджи Теодосия в Солун и на Никола Карастоянов в Самоков се пораждат в македонска земя, трябва да кажем, че както древната, тъй и новата българска просвета са просияли от македонските краища.

В заключение ще приведа високата оценка, която нашият историк акад. Д. Ангелов дава на разглеждания труд: "... "Северна Македония" представлява крупно произведение, наситено с фактически материал, което дава възможност да се проследи от много страни продължителната и бурна история на този краи. Личи голямата ерудиция на автора и обширните му познания в областта на политическата, икономическата, етническата, църковната и културната история, в областта на археологията, на етнографията, на лингвистиката, на епиграфиката, на нумизматиката. Това е изследване на зрял и задълбочен учен, който се интересува от най-разнообразни факти, събития и явления и ги изследва с голямо майсторство и добросъвестност" ("Векове", 1, 1972, кн. 4, 43-44).

Научната дейност на Йордан Иванов през първото и второто десетилетие на ХХ век е тясно свързана с трагичните събития, които сполетяха България след Балканската и Първата световна воина. В началото на века се засилват политическите домогвания на Гърция и Сърбия към български земи, останали в границите на турската империя след Берлинския договор. В изданията на Сръбската академия на науките започват да проповядват, че в Македония живее "славянско" население, което ако и да се наричало "българско", всъщност то "нямало ясна национална свест и лесно можело да се обърне на сръбско или българско" (проф. Цвиич). Имало е и такива сръбски учени, които явно тръбели, че македонските славяни са "стари сърби" и че езикът им е "сръбски". Гърците пък, като не могли да отрекат българския език на македонските българи, твърдели, че по произход и култура тия българи били елини, и затова ги наричали (и до днес) "българогласни елини" (vulgarophoni elines). Йордан Иванов следи с тревога тези фалшификации на историята и особено болезнено изживява трагичните събития след Балканската война, когато значителни части на българското население попаднали отново под чужда власт. Мрачната картина на това ново робство на македонските българи е очертана в предговора към първото издание на труда му "Българите в Македония" по следния начин: "Така надъхани, ръководителите на Сърбия и Гърция през 1913 г. се нахвърлиха на нещастния народ, разпокъсаха го на две: едната половина бе обявена за сръбска, другата за елинска, и веднага бе запретено да се произнася името на българин и да се говори явно български език. Изпъдиха се българските митрополити, свещеници, учители, затвориха се множество български училища, заграбиха се българските църкви и монастири" (с. IV). За защита на тоя злочест народ, за отбрана на тая погазена македонска правда Йордан Иванов написва книгата "Българите в Македония. Издйрвания и документи за тяхното потекло, език и народност, с етнографска карта и статистика", излязла през 1915 г. и във второ допълнено издание през 1917 г. (изд. на БАН) [5]. Следвайки поставената цел, авторът  е събрал и систематизирал в нея всички по-важни документи, които говорят за българското потекло и език на славянското население в Македония. Сборникът от документи, който всъщност съставя втората част на книгата, се предшествува от една много ценна историческа студия, представляваща първата част, в която се проследява как се е образувала българската народност в земите южно от Дунава, включително Македония, и в какво се е проявила тя в тая земя. По-точно първата част се състои от следните четири глави: I. "Образуване на българската народност"; II. "Българите спрямо чуждите влияния в Македония"; III. "Проява на българщината в Македония"; IV. "Статистика и етнографска карта на Македония". В I глава са изложени събитията, отнасящи се до заселването на Балканския полуостров през VI-VII в. от славяните, по-специално движението на долнодунавските славяни въз основа на вести от Прокопий, Теофан (Хронография), Йоан Ефески и др., а също така на меродавния за онова време нов труд на L. Niederle, Slovanske starozitnosti, част II, 1906. Относно съдбата на завареното население във Византийската империя Йордан Иванов застъпва становището, че то не е било съвсем загинало, като се позовава на примери от топонимията, наследени в българския език от ония староселци, които са произнасяли тия имена в звуковия облик, запазен у българите, а не както са ги произнасяли гърците: . . . [лингвистични подробности]

В последния дял на тази глава се разглеждат основни въпроси на българската история: образуване на българската държава и възникване на българската народност. Накратко са обсегнати редица важни въпроси: положението на прабългарите, тяхното потекло и език (споменават се прабългарски имена на военачалници, велможи и войводи: Алогоботур, Боритаркан, Джепа, Дристр - комис в Македония, Елемаг, Ехач, Зергобул и др.), проникването на славяни в прабългарското княжество отвъд Дунава (прабългарски князе от славянски произход Гостун и Безмер), разширение на Аспаруховата държава за сметка на Византия, като се присъединяват славянските племена от Мизия и Македония (в IХ в.), Албания, Епир и Тесалия. Етногенетичният процес – сливането на прабългари и славяни – е представен убедително, набелязани са и условията, които са довели до формирането на бъларската народност: численото надмощие на славяните, държавната идея на прабългарските владетели, сътрудничеството между прабългари и славяни: участието на славяни и в политическия живот (Даргамир -  е начело на Крумово пратеничество в Царирад през 809 г.; синовете на Омуртаг Нравота, Воин, Звиница, Маломир носят славянски имена; засвидетелствани са и славянски имена в Борисовия княжевски дом и пр.); етнично и езиково единство между мизийските и македоно-тракийските славяни, което спомагало за по-лесното присъединяване на последните към българската държава; християнството, което също улеснило процеса на асимилацията между двете племена; възникването на славянска книжнина и развитието й в столицата Преслав и в Македония при Борис и Симеон. Заключението на Йордан Иванов, че благодарение на изредените условия след 200-годишен задружен живот на прабългари и славяни в Мизия, Тракия и Македония се родил нов народ – българи със славянски език, днес е азбучна истина за българските и чуждите историци.

Особен интерес представлява II глава на "Българите в Македония", в която се разглеждат етничните и езикови отношения на българите с маджарите и румъните, с гърците, сърбите, турците, албанците и власите от VI в. до най-ново време. Въз основа на богат материал, извлечен от писмени извори, тук е представена с много подробности картината на връзките между българския и другите балкански народи, на гръцкото, сръбското и турското население, на разпространението на славянския (българския) елемент в Маджарско, Дакия – Румъния, Гърция (Епир, Тесалия, Пелопонес), Албания (славянски елементи в албански), на разпространението на власите в Македония и пр. От прегледа на движението и местата на малцинствата в Македония спрямо българското население авторът заключава, че последното, както в средните векове, е запазило своето централно положение по простор и численост, само няколко турски, влашки и албански купчини "шарели тук-таме еднообразния български лик на вътрешна Македония" (с. 60). Според проучванията на Йордан Иванов българското население в Македония по численост спрямо другите етнични групи – турци, гърци и др., взети заедно, имало превес, въпреки големите изселвания в България.

В III глава се дава сбит преглед на проявите на българщина у македонските славяни. В началото авторът изтъква, че благодарение на расовото и езиково единство на славяните в Мизия, Тракия и Македония, благодарение на общата им държава, вяра, книжнина, бъларското национално съзнание така е закрепнало у тях, че след вековни добрувания и патила нищо не е било в сила на съкруши това съзнание (с. 63). И по-нататък: "Тая българска национална свяст се е изказвала, в течение на единадесет века, в най-разновидни прояви в живота на македонския българин: в езика, в политическия, военен и обществен живот, в духовното и училищно дело" (пак там). На първо място нашият учен се спира по-подробно върху същността на езика на македонските славяни, познат в три главни фази: кирилометодиевска, средна и нова. Досежно кирилометодиевския език Йордан Иванов преутвърждава гледището, наложило се вече в славистиката, че той е бил южномакедонски говор от IХ-Х в. и че е съставна част от езика на така наречените български славяни, на тоя език са били преведени богослужебни книги от славянските просветители. Авторът припомня по-нататък "великото културно значение" на старобългарския език, неговата роля за славянството и неговото значение за славянската филология и сравнителното езикознание: "Българските славяни са единственият народ в средновековна Европа, който създаде книжнина на свои домашен език за църковни, обществени и държавни нужди"; "Единствено българите били честити не само да създадат свой книжовен език, да развият своя книжнина, да я предадат на сърби, руси и ромъни, но и да я доведат, след опасни бури, дори до днешно време"; "Така езикът на присолунските славяни, чрез делата на св. Кирила и Методия, стана свещен език на славянството, врата за духовна култура, краеъгълен камък на славянската филология и мощно средство за индоевропейската езикова наука" (с. 64). Що се отнася до средната епоха на македонското наречие, представена в ред паметници, които са писани в Македония през ХII, ХIII, ХIV в. (Охр. апостол, Струмишки ап., Слепченски ап., Битолски триод, Болонски пс. от Охридско и др.), Йордан Иванов изтъква с право, че фонетичните особености на тези паметници се срещат в българските текстове от същото време, писани в мизийската България, а именно: замяна на носовките  и , преход на ъ в о и на ъ в е и др., докато сръбските паметници от това време не познават носовките  и , а имат оу и е, изравнили са ъ и ь в един звук и белег и не познават изяснението им в о и е. Следователно изводът може да бъде само един: както кирилометодиевският език представя македонобългарски говор, така и средната епоха на тоя език е същият среднобългарски език на мизийското и македонско наречия (с. 65). Преминавайки към въпроса за характера на съвременните македонски наречия, Йордан Иванов изказва силогизъм, който се потвърждава от фактите: "Ако посочената връзка на македонското наречие със старобългарския и среднобългарския е действителна, то се очаква и новобългарският език да се намира в същата успоредица със сегашното македонско наречие. И тъй е. Пък и никой до скоро време не се е съмнявал в това" (с. 65). Реагирайки с право срещу превратните възгледи на сръбската наука по онова време (вж. по-горе), нашият учен оборва с убедителни арументи лъженаучните твърдения на сръбския проф. Ал. Белич, който се мъчи да докаже в книга от 1913 г., че централните македонски говори представлявали смесен сръбско-български диалектен тип, в който сръбските белези били твърде съществени. По-нататък, след географски преглед на македонските диалекти, Йордан Иванов изтъква, че "всички тия говори и наречия притежават най-съществените белези, които са типични за новобългарския език и го делят от сръбския, или от другите славянски езици" (66-67). А те са: определителен член, свойствен на всички македонски говори; аналитизъм (липса на склонение и падежи за разлика от сръбски); образуване на сравнителна и превъзходна степен с частиците ПО- и НАЙ-; употреба на двойно лично местоимение; липса на инфинитив; бъдеще време с частицата (от ) ще или ке, кя, за, са, жа + формите за сегашно време; липса на квантитет в българския език и всички македонски говори, докато сръбският език има развит квантитет, дължина и краткост на гласните; замени на еровете – на ъ с ъ, о, на ь с ъ, е, докато в сръбски двата ера в средисловието са заместени от а; замяна на стбълг.  с ъ, а, ън, о в българския език и в македонските говори (само в моравските  = у в средисловието), докато в сръбски >у; старински ШТ, ЖД (от tj, dj) срещу сръб. ,   (македонските говори имат шт, жд или шч, ждж, или ,  под сръбско влияние), старинско дз; липса на лабиално л (срв. бълг. и мак. здравйе, здраве срещу сръб. здравлье); запазване на л в затворена сричка, докато в сръбски се вокализува в о (срв. стбълг. орьлъ – бълг. и мак. орел – сръб. орао). Наблюдава се и по-голямо единство в лексиката между македонските говори и българския език, отколкото между македонските говори и сръбския език (посочени са примери както тук, така и при гореприведените езикове черти). Смятам за неизлишно да цитирам последния абзац от тая точка на II глава, който представя едно ценно обобщение: "Българският език на македонското население е живял и живее не само в живата народна реч. Той се е проявил още в книжовни трудове и в простонародната словесност пак като български. Най-сетне на него език са дадени хилядниците имена на градове, села, планини, реки, местности в Македония. С други думи, топонимията в Македония е главно българска и отразява български език с неговите звукови и формени особености, ШТ, ЖД, Ъ>О, Ь>Е и др., както и множеството имена на -еще, -ище и пр." (с.74) По-нататък авторът описва другите прояви на българина у македонските славяни: стремежа за българска свобода и държава – основаването на Западното българско царство, продължаване на дейността на Преславската патриаршия в Македония след 971 г. чрез превръщането й в българска архиепископия със седалище в Охрид, призната официално от Василий II; българските въстания в Македония и Западна България срещу византийското иго през ХI век, присъединяването на цяла Македония без Солун и Халкидика към България при Калоян; въстанието на македонските българи в Малешевско през 1876 г. (почти едновременно с Априлското въстание); политически и четнически движения в Македония през последните десетилетия, голямото Илинденско въстание през 190З г, и участието на македонското 20 000-но опълчение през 1912-1913 г. във войни заедно с българите и за защита на общобългарските интереси против турци, сърби и гърци. Много ценни са податките за името "българин" (чужди и славянски) като неизменно наименование за македонските, мизийските и тракийските славяни в течение на десет столетия: десет столетия наред македонските славяни са познати с това име у своите съседи - гърци, сърби, турци, така ги знаят и всички чужди пътешественици. Следва хубав очерк за Бъларското възраждане, за първите новобъларски писатели, които са от Македония (Хаджи Яким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Теодоси Синаитски, Неофит Рилски и др.); проследява се борбата на македонските българи за църковни правдини, училищното дело, състоянието на църкви и манастири в Македония (впечатляващи са статистическите данни), развитието на бълтарските еснафи и сдружения там: "Духът у българите за сдружаване и отпор се прояви особено в еснафите, – пише Йордан Иванов – които, под булото на занаятчийски нужди, често пъти вършеха народополезни дела, като градене на църкви, отваряне на училища, поддръжка на учители, ученици и др." (с.95). В глава IV е представена статистика на населението в Македония по етнически признак въз основа на статистиката, направена от Българската екзархия в началото на 1912 г. и по данни на самия Йордан Иванов, които той е събирал през 1912 и 1913 г. на самото място. Ценна е и приложената на края малка етнографска цветна карта на Македония, в която се дава общ преглед на македонското население в навечерието на Балканската война от 1912 г.

Втората част на труда "Българите в Македония" започва с един увод – "Поглед върху свидетелствата за българщината в Македония" (109-112), където е даден анализ на различните видове свидетелства (чужди и домашни – гръцки, сръбски, турски, български) с оглед на поставената цел на книгата. Досежно българските свидетелства авторът изтъква с право, че те са налице, а именно: "това са живите свидетелства, които живеят в Македония, наричат се българи и езика си зоват български"; "Множество са и техните неми свидетелства: цялата история на македонското славянско население, неговият език в миналото и сега, неговото национално съзнание...". Забележителни са накрай заключителните думи на Йордан Иванов, които изразяват една неопровержима истина: "Всички тия свидетелства, много от които са изложени по-долу, доказват, че както през време на Първото българско царство Македония е била първостепенен духовно-литературен център, така и преди сто години тя първа от българските области запали светилника на Българското възраждане, което заздрави сегашния български народ в Мизия, Тракия и Македония. Бащата на българската история Паисий, първият югославски [южнославянски – И. Д.] стематограф Жефарович, Пейчинович, първият български печатар Теодоси, първият български граматик и педагог Неофит Рилски, първите български фолклористи братя Миладинови, първият българскй поет, който възпя тъгите и радостите на македонската земя Жинзифов, първото движение против гръцкото чуждо духовенство – всичко това Македония е дала на всебългарското отечество през неговата възродителна епоха" (с. 112). Една истина, която две години по-късно ще намери потвърждение в един труд на бележития руски славист д. М. Селишчев (1886-1942), вещ познавач на диалектите, културната история и етнография на югозападните български краища: "Македония – колыбель и старой и новой болгарской писъменности. Македония – колыбель болгарского возрождения. Оттуда вышли ранние будители болгарското народа. Там писались первые книги на "препростеишемъ языке некнижном" на пользу народную. Там же, в болгарской типографии в Солуни, и печатались некоторые из этих книг" (послесловие към "Очерки по македонской диалектологии", том I, Казань, 1918).

След уводните бележки към втората част на разглеждания труд следват самите документи и свидетелства – 205 в първото и 240 във второто издание, подредени хронологически и разпределени географски. Те съставляват две трети от книгата (113-372). Към всеки документ или свидетелство се дава библиографска и историческа справка и се посочва значението му. Високата историческа стойност на тези материали бе изтъкната още навремето в една компетентна рецензия на първото издание: "Те свидетелстват за широката ерудиция на автора и сами по себе си съставят необоримо доказателство за непрекъснатостта на българщината в Македония от началото на нашата история" (Н. Милев, Изв. Бълг. археол. д-во, V, 1915, с. 239).

Възмутен от извращенията на историческата истина в сръбски и гръцки публикации, Йордан Иванов публикува през 1913 г. редица статии в ежедневната преса (главно във в. "Мир"), в които се доказва българщината на македонското население: "Нова гръцка статистика на Македония", "Старите сърби за Македония", "Старите българи за Македония", "Сръбската "Слава" против сърбите", "Турски вести за българщината в Македония", "Гръцко свидетелство за българщината в Битолско". През същата година той издава една етнографска карта на Южна Македония: "Carte ethnographique de la Macedoine du Sud representant la repartition ethnique a la veille de laguerre des Balkans" (4 р.). Към същата карта авторът публикува на френски обяснителни бележки относно състоянието на населението в тази област по карти и статистики, съставени през ХIХ и началото на ХХ век.

Наред със "Северна Македония" и "Българите в Македония" трети фундаментален труд на акад. Йордан Иванов в областа на българската история и изворознанието на югозападните български земи е "Български старини из Македония", който тук ще бъде разгледан по второто, уголемено издание (БАН, 1931, VII + 672 с.) [6]. След излизането на първото издание на тази книга (1908 г.) авторът е издирил голям брой писмени паметници при пътуванията си в Македония през 1912-1913 г. по време на Балканската война, а през Първата световна война е имал случай да направи нови проучвания и в други места на Македония. Така събраните материали са били увеличени и с други, които Йордан Иванов е могъл да намери из архивите и книгохранилищата на Русия, Румъния, Сърбия, Хърватско, България и друти земи. Така второто издание е допълнено с много нови паметници - исторически, книжовни, археологически, епиграфски. Това е вече съвършено нова книга, двойно по-голяма от първото издание. Композиционно второто издание е по-прегледно – материалите са разпределени в две части, обособени по съдържание:

I. "Надписи и бележки" (1-279) и II. "Книжовни и исторически паметници" (281-672). Първата част съдържа каменни надписи, приписки, бележки и т.н., събрани по църкви, манастири и от книги (ръкописни и печатни) все из югозападните български земи (Преспа, Битолско, Прилепско, Велешко, Дебърско и Кичевско, Тетовско, Скопско, Кратовско, Солунско и пр.). Между надписите ще посочим: Княз Пресианов надпис във Филипи, Втори бъларски надпис във Филипи, Княз Борисов надпис в Балши от 866 г., Цар Симеонови стълпове при Солун от 904 г., Цар Самуилов надпис от Преспа от 993 г., Кърчевски надпис от времето на цар Калоян и др. Ценността на всички тези надписи за ранната и средновековна история на Бълария е несъмнена. За всеки надпис се дават сведения за неговото откриване, археологическо и палеографско описание и се правят съответните изводи за българската история. Втората част на труда съдържа текстове на над 60 български книжовни и исторически паметници, между които: Солунската легенда, редица жития и служби на св. Кирил, св. Методий, св. Наум, св. Климент, Прогласа към евангелието, Сказанието на Черноризец Храбър, служби и жития на св. Иван Рилски, св. Гаврил Лесновски, св. Прохор Пчински, св. Йоаким Осоговски, интересните Битолски листове от ХII в., Битолският триод от ХII в., Слепченския поменик, Слепченския писмовник, Хилендарския поменик, 3ографския поменик, осемте грамоти на български царе от Второто българско царство, трите грамоти на Василии II (на византийски език) за правата на Охридската архиепископия от началото на ХI в., българските летописни бележки в превода на Манасиевата хроника и др. Измежду паметниците от възрожденската епоха тук са ценни откъсът от първописа на Паисиевата история и целият текст на Зографската история от 1785 г.(това е друга история, независима от Паисиевата). Почти всички тези текстове се предхождат от малки изследвания, като например статиите за най-старото житие на св. Наум, за краткото житие на св. Климент от Димитър Хоматиан, за Службата на св. Климент, за Прогласа към евангелието, за службите на св. цар Петър, за Сказанието на Черноризец Храбър, за Битолските листове от ХII в., за Битолския триод от ХII в., за Драгановия миней, за грамотите на българските царе и др. Измежду оценките, които се дават в рецензиите, появили се по онова време, заслужава внимание дадената от проф. М. Г Попруженко ("Учил.  преглед", ХХХ, 1931, с. 1308): "Тази книга не принадлежи към числото на книгите, които могат да бъдат бегло прегледани или повърхностно прочетени. Нея трябва да изучаваме, защото всеки приведен там факт, всяка отбелязано археологическо или историческо свидетелство са определени и достоверни данни за възстановяване или за даване на пълна картина на отделни моменти от миналия живот на българите в Македония, те трябва да се признаят за ръководещи при по-нататъшните изследвания и изучавания за изясняване на този живот". Несъмнено трудът на акад. Йордан Иванов "Български старини из Македония" остава и до днес една богата съкровищница от литературни и исторически извори, от която черпят данни изследвачите на историята на българския народ, на старата българска литература, на историята на българския език, на българската етнография, археология и т.н.

Към изследванията на средновековното минало на югозападните български земи се отнася монографията на Йордан Иванов "Св. Иван Рилски и неговият монастир" (София, 1917, VI+164 с.). В първия дял на труда е описан животьт на рилския светец въз основа на запазени жития и предания, Във втория дял е проследена историята на Рилския манастир през ХI-ХIV в., сьдбата му през турското робство, като е отделено специално внимание на въпроса за неговото изграждане след пожара в 1833 г. Ценни са тук дадените бележки за имотното състояние на манастира, за уредбата на манастирската община, за манастирските игумени.

В третия дял е разгледана ролята на манастира, като средище на българската култура в продължение на векове, като се посочват по-видни дейци и книжовници от края на ХIV в. насам. И не само това. Йордан Иванов много вярно, с проницателност, присьща само на големия учен, е оценил изключителната роля на манастира за съхраняването на българския език през вековете: "Първият и постоянен белег за националното чувство и дейността на монастира намираме в старобългарския език при богослужението и в новобългарския език при живата изповед. Заедно сьс спомена за бьлгарина св. Иван Рилски вървял непрекъснато и българският народ в услуга на религиозните, книжовните, училищни и разговорни нужди в монастиря и извън него при делата на таксидиотите. В това отношение Рилския монастир, единствен между другите монастири в българската земя, е изпълнявал в течение на десет века и великата задача на български езикоучител" (101-102), И малко по-преди на с. 97: "Българският език дотолкова бил сраснал с живота на монастиря, че и гръцкият патриарх понякога е бил принуден да се сношава с Рила посредством тоя език. А когато гръцкият език през критичните време на турското робство се е настанил в градските и отчасти в селските църкви, Рилският монастир ставаше сияен светилник на българската родна книга, звучна тръба за българска жива реч". Много ценен е и следващият в края на книгата очерк за рилската ръкописна сбирка. В приложение са публикувани по-важни писмени извори, свързани с историята на манастира, като Заветът на св. Иван Рилски, Хрельовите надписи, хрисовулът на цар Иван Шишман, договорът между Рилския манастир и манастира "Русик" от Света гора през 1466 г. Според мнението на един от нашите историци (Д. Ангелов) това крупно изследване на акад. Йордан Иванов не е загубило и до днес голямата си стойност и представлява настолна книга за всеки специалист, който би желал да се занимава с разглежданите в него въпроси.

Проучил основно житията на св. Иван Рилски, проф. Йордан Иванов им посвещава по-късно и отделна студия: "Жития на св. Ивана Рилски" (1936). Във встъпителната статия към тази студия е даден историко-литературен и текстологичен анализ на житията на бележития рилски отшелник, а след това се публикуват текстовете на самите жития – седем славянски (главно на среднобъгарски език) и едно на гръцки език.

Наред с рилския светец и друга личност с национално значение е привличала научните интереси на Йордан Иванов – Паисий Хилендарски. Както вече беше посочено по-горе, при едно посещение на Зографския манастир на Атон нашия учен открива първообраза на Паисиевата история. Това му дава повод да проучи всестранно живота и дейността на хилендарския монах. Той публикува през 1914 г. текста на "История славянобългарска". В един обширен увод авторът изследва подробно живота на родоначалника на нашето възраждане въз основа на познатите дотогава източници и привежда доводи за автентичността на намерения от него текст като първообраз на Паисиевата история. Въпреки изказаните навремето съмнения за Паисиевото авторство на този текст, тезата на Йордан Иванов се утвърди в науката. В нейна подкрепа се изказаха през последните години видните наши учени проф. Б. Ангелов и акад. П. Динеков. По-късно Йордан Иванов продължава да се занимава с редица въпроси, свързани с биографията на хилендарския монах, и преди всичко със спорния въпрос за родното му място. След дълги изучавания нашият учен достига до схващането, че Паисий Хилендарски е роден в гр. Банско около 1722 г. и че произлиза от видно семейство. Тези въпроси са предмет на статиите на Й. Иванов: "Мнения на наши учени и писатели за родното място на отца Паисия" (1937), "Родът на отца Паисия" (1938) и "Родното място на отца Паисия се установява" (1938).

В разгледаните по-горе работи акад. Йордан Иванов се проявява не само като специалист-изследвач на старата българска литература, но и като вещ, ерудиран историк, който отлично познава историческите извори. Затова не ни изненадва, че той ни е оставил и специални исторически изследвания, и то по въпроси на Западното българско царство и неговия героичен владетел цар Самуил: "Цар Самуиловата столица в Преспа. Историко-археологически бележки" (1910), "Беласицката битка, 29 юли 1014 г." (1911), "Произход на цар Самуиловия род" (1925). В първата статия се описват някогашните градежи в трите острова на Преспанското езеро от времето на царуването на цар Самуил, дава се кратък очерк на столицата Преспа и се проследява съдбата й не само като столица, но и по-кьсно, когато пада под византийска власт. Във втората статия се разглежда едно от най-трагичните събития в българската история – битката между войските на цар Самуил и византийския император Василий II. Въз основа не само на исторически извори, но и на лични издирвания при едно пътуване из Струмишко и през Беласица Йордан Иванов локализира точно мястото, където е станала тая битка, именно между Петрич и с. Ключ, вероятно пред последното село. В третата статия Йордан Иванов привежда аргументи, за да докаже арменския произход на цар Самуил, едно гледище, което според някои историци (Д. Ангелов) не може да се смята за безспорно.

В областта на църковно-религиозната история и историческа география Йордан Иванов е публикувал сьщо три ценни статии:

1. "Архиепископията и градът Първа Юстиниана" (1903). Тук се разглежда историята на възникването на града през VI в. и основаването на архиепископията с извънредните й права. Дава се описанието му у Прокопий (VI в.). Авторът обсъжда изказаните предположения за местоположението на града и достига до схващането, че той се е намирал в местността Мощени при Кадин мост. Тая локализация се приема в труда му "Северна Македония" (вж. по-горе).

2. "Епископиите Брегалнишка и Велбуждска през следните векове" (1905). Тук се описват историята и границите на две епископии в югозападните български земи въз основа на сведения от латински, византийски и славянски документи. Доказва се, че град Брегалница е продължение на Баргала и седалище на епископия през V в., и че е бил разрушен от славяните. Епископията е била наречена по името на реката Брегалница, което се обяснява от Баргала чрез сближаване със (стбъл.) . Епископията се е наричала още Проватска (Овчеполска), Морозвиздска, Малашевска, Злетовска, Лесновска по имената на селищата, в коитс се е местила през различните векове. По-нататък е описана Велбъждката епископия с подчинените й селиша, като се посочват границите и местоположението им въз основа на стари документи и лични проучвания на областта.

З. "Епархиите в Охридската аркиепископия през началото на ХI век" (1911). Въз основа на данните на известните грамоти, издадени от Василий II, е даден очерк за изграждането на Охридската архиепископия след падането на България под византийско иго и за превръшането й във важен църковен център на българските земи. Описани са и епархиите, които са влизали в нейното ведомство, като се установява местоположението на някои градове и местности. Авторът се спира специално на въпроса за местонахождението на епископията и града Главница (споменат в грамота на Василий II от 1019 г., който той локализира недалеч от залива при Валона (алб. Вльора). Това схващане той поддържа и в "Български старини из Македония" (1931, с. 551, бел. 5-6 под линия).

Към приносите на Йордан Иванов в областта на регионалната история принадлежат прекрасните очерци за София и Солун: "Средновековна София" (1928), "София през турско време" (1928), "Българите в Солунско. Исторически бележки" (1934). В първия очерк се проследява историята на нашата столица, като се започне от древната Сердика и по-нататък се описва съдбата на средновековния Средец (стбълг. ) от IV до ХIV в. Във втория очерк се описва животът на София през турското робство по сведения на пътешественици и на турски източници до 1879 г. Споменати са и исторически събития, станали в Софийско през същия период. В третата статия е изложена накратко древната история на гр. Солун и са разгледани отношенията между заселилите се в околността му български селяни и града от VI-VII до средата на ХIХ в.

В научното творчество на Йордан Иванов почетно място заема и археологията. Интересите му още отрано са съсредоточени върху паметници на нашето минало и надписи от югозападните български земи, на първо място от Кюстендил и околността му. Още в труда си "Северна Македония" той обръша особено внимание на археологическите паметници (крепости и старинни църкви), а също така на епиграфиката. С право се изтъква, че той е първият наш специалист-археолог, който проучва старините на Кюстендилския край и въз основа на тях се стреми да разкрие важни етапи в неговия развой през античния и средновековния период. Сам Йордан Иванов предприема редица разкопки в началото на века и резултатите от тях обобщава в един "Отчет за разкопките при Кадин мост (Кюстендилско)" (1910). Въз основа на керамичните находки, мраморната плоча с релефно изображение на Митра и на някои монети, датирани от I-IV век, авторът стига до извода, че откритото селище е много старо, съществувало до IV в., когато е било разрушено от нашественици, следователно градът на Юстиниан трябва да се търси другаде, възможно при селата Долна и Горна Гращица. Тази статия е свързана с посочената по-горе под надслов "Архиепископията и градът Първа Юстиниана". Малко по-късно Йордан Иванов публикува една много ценна студия върху старините на Кюстендил: "Кюстендилският Хисарлък и неговите старини" (Изв. Бълг. археол. д-во, VII, 1919-1920, 97 страници). Тук се обобщават резултатите от разкопките на Хисарлъка при Кюстендил, проведени през 1908-1912 г. Крепостта, която се датира от VI в., се описва подробно, описани са и намерените археологически находки – част от мозайка, оброчни плочки, жертвеници, каменни надписи и други предмети от гръцки, римски, византийски и старобългарски произход. Този труд служи за основа на по-нататъшните археологически издирвания на античната Пауталия и средновековния Велбужд.

Към средновековната археология на югозападните български земи се отнася статията на Йордан Иванов "Старински църкви в Югозападна България" (1912), в която са описани три стари църкви: при с. Беренде (Царибродско), църквата "Спасица" (св. Спас) до с. Белово (Радомирско) и църквата, известна днес като Земенска. През същата година Йордан Иванов публикува археологическата си студия "Асеновата крепост над Станимака и Бачковския монастир. Историко-археологически бележки" (Изв. Бълг. археол. д-во, II, св. 2, 191-229). Във връзка с възникналия по онова време спор за открития предполагаем гроб на патриарх Евтимий в Бачковския манастир Йордан Иванов посешава през 1911 г. Асеновата крепост и манастира, Черпейки данни от известни и открити от самия него извори, нашият учен проследява историята на тези важни археологически паметници и строителни обекти от времето на византийското владичество и Второто българско царство. В студията са ценни и дадените исторически и археологически справки. Заслужава внимание и друга статия на Йордан Иванов на археологическа тема от същото време: "Старобългарски и византийски пръстени" (1911), в която се описват за пръв път в науката стари български пръстени, открити при Айтоските бани и при разкопки на гробове във вътрешността на софийската църква "Света София". Названията на титли и служби (столник, епикерний) върху някои пръстени насочват автора към разкриване на политически събития от Второто българско царство.

От двайсетте години на ХХ век насам научната дейност на проф. Йордан Иванов бележи размах, като се простира в няколко области: стара българска литература, обща и културна история на България, етнография, топонимия и антропонимия, фолклористика. В центъра на вниманието му сега е едно от най-забележителните социално-религиозни движения през средновековието – богомилството и неговата книжнина. Плод на многолетните му занимания с този проблем е бележитият му труд "Богомилски книги и легенди" (София, 1925, издание на БАН, 388 с.) [7]. В тази книга са събрани и систематизирани главните произведения на богомилската книжнина и също цяла редица дуалистични бълтарски народни легенди, които стоят близо до богомилските схващания. В един обширен Увод (59 с.), който има характер на самостоятелна студия, се разглежда произходът и същността на богомилството като религиозно-философско учение. Най-напред авторът ни запознава с дуалистичните учения като маздеизъм, манихейство, павликянство, масалиянство, които предхождат богомилството и от които то черпи своите идеи. След това са описани условията, при които се появява богомилството в България през IХ-Х в. Следва кратка характеристика на основателя на това учение – поп Богомил, живял по времето на цар Петър (927-969), като се изтъква, че той не е бил обикновен човек, а твърде буден ум, които се издига над своята среда, завладява я със своя дух и повежда по нови пътища (с. 23) След като определя компонентите на учението му – това са представите за първобитното християнство, към които се добавят елементи на манихейството, павликянството и масалиянството, Йордан Иванов обрисува живо образа на юлемия български реформатор на средните векове по следния начин: "Най-сетне поп Богомил добавил в своята система рядкото по онова време хуманно гледище за социалното положение на човека. Нещо повече, това гледище у него е изразено не като просто благопожелание, а във вид на протест против социалните неправди над беззащитните, против институцията на робството, болярството и монархията. Поп Богомил е дръзнал да пише на знамето си онова искане, което се е таело винаги в душите на потъпканите, но което никои не се е осмелявал да заяви високо. В това отношение българският поп е изпреварил с векове благородните проповедници на новите времена за социална правда" (с. 24). Налице е едно дълбоко вникване в духовния образ, в хуманните черти на поп Богомил, което буди възхищение. По-нататък е изложено системно учението на богомилите, разкрити са социалните им възгледи, описана е организацията им, делението им на съвършени (избрани, посветени) и обикновени (слушатели, верующи). Следва кратък очерк за разпространението на богомилството от Х до ХV в. в различните краища на българската държава, във Византия, Русия, Сърбия (Босна) и Западна Европа, Италия, Франция, където привържениците на тази ерес – албигойци и валдейци, – са били преследвани, избивани и изгаряни. Уводът завършва с подробно изложение на въпроса за историческото значение на богомилството, за значението му за развитието на българската (сръбската и руската) литература (разпространението на т.нар. апокрифни съчинения), за ролята на ботомилите-книжовници като посредници на литературното общение между Изтока и Запада: те са били проводниците на-множество писани и устни легенди, които са минали от Азия през България и са достигнали до Западна Европа. Най-сетне Йордан Иванов йзтъква влиянието на богомилското учение върху държавния и отчасти политически живот на Западна Европа, ознаменуван със събития от епохално историческо значение (с. 48). Забележителна е общата преценка, която нашият учен дава на богомилското учение и на неговия създател в Увода: "Издигнем ли се обаче над верските догми и средновековните държавни интереси, в богомилството отбелязваме прояви от общочовешко естество, прояви, които може би са били много подранили, но които правят чест на реформатора Богомила и на неговите близки съратници в българската земя и в Западна Европа. Велика прозорливост и рядка доблест е било за средните векове да се излезе с проповед за равенство на человеците, за борба против робството и крепостничеството, против съсловната организация на обществото, осветени от държава и черква, борба против потисничеството на господарите и велможите над несвободния човек, обърнат на безгласна и безправна вещ. И ако новите времена с право изтъкват направените в това отношение придобивки за благото на человечеството, толкова повече не трябва да остане в забвение светлият лик на българския поп Богомила и неговият слаб глас за човешко равенство и добруване през усилните и мрачни средни векове. Името на Богомила трябва да се впише в аналите на историята на лично място между другите благодетели на човечеството. Позивът на Богомила не е могъл наистина да осъществи желания поврат в обществото, защото пречките са били непреодолими, обаче неговият глас се пронел из цяла Европа, заседнал в сърцата на благородни лица и в душите на унижените, за да се предаде на по-новите поколения и най-сетне обърне на дело. Така бавно и постепенно напредва человечеството и над костите на своите благодетели то гради своята бъднина и благоденствие" (с.47). Основният дял на книгата (общо 388 печатни страници) съответства на главната задача, която Йордан Иванов си е поставил: "... да се обдирят, да се обнародват наедно и пояснят по-важните книжовни и устни произведения на богомилството" (Предговор). Материалът е разпределен в две части: I. "Богомилски книги" и II. "Дуалистични български народни легенди". В първата част най-напред е даден общ преглед на богомилската литература, с оглед на нейната вътрешна, идейна страна и особеностите й от формално гледище, с кратка характеристика на богомилските книги, като е посочена тяхната връзка с апокрифите. По-нататък са разгледани главните съчинения на богомилите: "Тайната книга", новоизлезлите книги (Четвероевангелие, Апостол, Апокалипсис), Молитвата "Отче наш", "Катарски требник", "Видение Исаево". Следват второстепенните произведения: "Енох", "Откровение Варухово", "Адам и Ева", "Детство Исусово", "Прение на Христа с дявола", "Разумник", "Български апокрифен летопис", "Тивериадското море" и др. Същевременно тук са поместени съответните текстове, придружени от историко, литературни, текстологични и др. бележки. Във втората част са публикувани 16 български народни легенди, открити във фолклора, като в заключителната част е разгледан техният състав и е установено тяхното потекло. Книгата на акад. Йордан Иванов, която е резултат на многолетна изследователска работа, до днес остава основен класически труд на историята на богомилското движение.

Наред с богомилството интерес е будело у Йордан Иванов и учението на павликяните, което е оказало влияние върху светогледа на богомилите. Така се появява неговата статия "Произход на павликяните според два български ръкописа" (СпБАН, ХХIV, 1922). В тази статия е публикуван за пръв път т.нар. Аджарски ръкопис от ХVIIв за произхода на павликяните, като се сравнява с подобен разказ в Троянския дамаскин от ХVIII в. Авторът открива в тези текстове под легендарната форма на разказа и някои исторически посочвания за потеклото и името на павликяните, за разпространението на ереста и за преследването й (с. 28).

Като вещ познавач на старата българска литература Йордан Иванов състави и една антология на средновековната българска белетристика, издадена под надслов "Старобългарски разкази. Текстове, новобългарски превод и бележки" (София, 1935), излязла в поредицата "Университетска библиотека" (No 165). Книгата е разделена на две части. В първа част са публикувани в превод 29 произведения, между които: "Начало и съдба на света" (Тайната богомилска книга), "Чудото с българина", "Латините нападат Зограф", "Падането на Търново и патриарх Евтимий" (от Григорий Цамблак), "Турското нашествие на Балканите" (Из българската хроника от началото на ХV в.), "Потурчване на Чепино" (от Методия Драгинов), из автобиографията на Партений Павлович, Троянска притча, "Стефанит и Ихнилат", "Варлаам и Йоасаф", "Александрия", "Михаил воин" и др. Някои от тези разкази са публикувани и в оригинал във втората част на книгата, така че могат да се използват и като извори за историята на българския език, особено онези от тях, които са писани на среднобългарски. Тази книга е не само ценно помагало за студентите, изучаващи старата българска литература, но и много полезна за специалистите, тъй като текстът на всеки разказ е придружен от необходимите литературно-исторически бележки и библиографски справки за предшествуващите издания и изследвания.

Йордан Иванов има ценни приноси в областта на българската диалектология. Така след връщането си от Швейцария през 1894 г. той публикува статия в Сборник за народни умотворения (кн. ХI, 1894), озаглавена "Критични бележки по фонетиката на кюстендилския говор". Това е всъщност неговият пръв научен труд. В него той прави преглед на обнародваните фолклорни материали от Кюстендилско, за да установи, че те не предават правилно особеностите на кюстендилския говор. Това му дава повод да разгледа фонетиката на същия говор, като го сравнява с други български говори, и по този начин да очертае една вярна фонетична характеристика на говора. Интересите на Йордан Иванов към югозападните български говори се проявяват и по-късно, когато има възможност да пътува из Македония през 1906, 1907 и 1908 г. и да проучва на място тези говори. В резултат на тези проучвания публикува през 1909 г. студията си "Северозападните македонски говори – Тетовско, Скопско и Кратовско". По време на Балканската война (1912-1913 г.) Йордан Иванов пътува из Солунско, където проучва говорите на няколко села около Солун, между които известните от изследванията на Ватрослав Облак Сухо, Зарово и Висока, а така също и говорите на други села в същата област. Тези проучвания той публикува десет години по-късно в статията си "Un parler bulgare archaique", излязла в авторитетното славистично списание "Revues des etudes slaves" (II, 1922, д. 86-103). В статията е дадено цялостно фонетично и отчасти лексикално описание на говорите, въз основа на което авторът установява, че те принадлежат към източно-българската група и че във фонетично отношение са най-архаични. Приложени са за илюстрация и текстове на тези говори. Нека споменем още една кратка статия, излязла във в. "Мир" през 1913 г., под надслов "Превод на евангелието на солунски български говор". Отнася се до превод на Неделното евангелие, извършен в средата на миналия век в солунското село Кулакия на местния български диалект с гръцко писмо. Към статията са приложени фотокопия и откъс от текст, транскрибиран на кирилица.

Йордан Иванов има определени заслуги и за българската фолклористика. Години наред той е чел лекции върху българските народни песни и е бил известен у нас като голям познавач и историк на българското народно творчество, макар че публикациите му в тая област са малко. За ранния му интерес към това творчество може да се съди от факта, че още по време на своите пътувания в Македония през 1906-1908 г. той записва народни приказки и песни, които отпечатва като приложение в спомената по-горе студия "Северозападните македонски говори". През 1927 г. излиза негова кратка статия в "Училищен преглед" под надслов "Български народни песни, записани преди 200 години". Тук авторът разглежда български народни песни, намиращи се в т.нар. Ерланенски ръкопис, записани през 1720 г. наред с голям брой сръбски народни песни. Ръкописът е издаден от немския учен Герхарт Геземан през 1925 г., което е дало възможност на Йордан Иванов да открие в сбирката народни песни и български, за които съобщава в статията си. В друта статия от 1938 г. под надслов "Кой е бил Филип Маджарин в народните песни" (в. "Зора", бр. 5621) въз основа на свои издирвания Йордан Иванов установява личността на Филип Маджарин, възпяван в юнашките ни песни: това е бил италианецът Филип Спано, който минал в началото на ХV в. на служба при маджарския крал Сигизмунд, нахлувал често в крайдунавските български земи и се сражавал с турците.

През 1959 г. излезе посмъртно един много ценен труд на проф. Йордан Иванов: "Българските народни песни" (издание на БАН, под редакцията на проф. С. Русакиев, 310 с.), това са всъщност неговите лекции, които той не успя да издаде преди смъртта си. Този труд е плод на неговите дългогодишни занимания в областта на фолклористиката (през летния семестър на учебната 1941/1942 година той чете лекции върху "Мотиви в българските народни песни", които пишещият тези редове като студент има удоволствието да слуша). В началото авторът обяснява потеклото, развитието и значението на песента, разглежда критично главните школи и теории относно народното творчество. След това минава към конкретни въпроси: исторически вести за песента у българите, промени в българската народна песен с течение на времето, образния език на песните, характеристика на видовете песни (обредни, митични, битови, епически). Редакторът на книгата дава висока оценка на автора й: "С голяма любов и усърдие авторът [Йордан Иванов] е проучил нашето народно-песенно творчество, събрал е много интересни данни и като обобщава постигнатото в нашата фолклористика, прави  опит за цялостно обхващане на проблемите, свързани с произхода и особеностите на народната ни песен". А според акад. П. Динеков този труд е "резултат на задълбочени наблюдения и проучвания на нашата народна песен, с него проф. Йордан Иванов влезе в историята на българската фолклористика като един от челните й представители" (вж. Генчева, К. "Йордан Иванов – Библиография", София, 1974, с. 12).

Следвайки пътя на чешкия учен К. Иречек, Йордан Иванов нерядко привлича и топонимията като исторически извор. Както бе посочено по-горе, в труда му "Северна Македония" са изтълкувани сполучливо няколко селищни имена. В труда си "Българите в Македония" Йордан Иванов се позовава на свидетелството на местни и лични имена от Македония с български фонетични черти, като привежда византийските им форми, срв. следните примери . . . От исторически и лингвистичен интерес е отделно публикуваната статия на Йордан Иванов "Аксиос – Велика – Вардар. Принос към топонимията на Македония" (Мак. прегл. I, кн. 3, 1925, 17-28), в която въз основа на средновековни грамоти се доказва, че Велика се е наричала не р. Треска, а горното течение на Вардар.

Ценен принос към антропонимията е статията на Йордан Иванов "Българските имена в Чивиданското евангелие" (в Сб. Л. Милетич, 1933, 626-638), в която се тълкуват български лични имена, вписани в това евангелие през IХ в.: Съдък (болярин, ръководил второто пратеничество до папа Николай в 867 г.); Докс (брат на Борис I), според автора от турански произход със значение "глиган, вепър" и преносно "силен, упорит, див"; Пракси (дъщеря на Докс), вероятно от гр. Евпраксия; Калия (дъщеря на Съдък), което би моло да се свърже с Калина. Тълкуването на имената на това семейство води автора до заключението, че то е било славянско, а оттам, че славяните са играли важна роля при княз Борис и по-рано в двора на прабългарските ханове. В една кратка статия под надслов "Прякорът Каравелов" (1936) Йордан Иванов отрича дадените до тогава етимологии на името, което извежда от италианската дума caravella, заета от турците в значение голям военен кораб. Нека споменем още, че в посочената по-горе студия "Культ Перуна у южных славян" това славянско божеско име се тълкува от корена на глагола  "удрям, бия", което съответства на същността на бога на гърма. Тая етимология бе възприета в науката.

Между двайсетте и четириисепе години проф. Йордан Иванов публикува множество по-малки статии по въпроси из областта на етнографията, културната история, фолклористиката и т.н. Нерядко неговите научни открития ставаха достояние на нашата интелигенция чрез статии, които бяха помествани в ежедневната преса или във възпоменателни листове. Тук ще изброим някои от тези статии, които не бяха споменати по-горе: "Охридската патриаршия и сръбският сепаратизъм през ХVI в." (1924), "Софийската черква св. Неделя – св. Крал" (1924), "Сегашните българи при Волга" (1926), "Миналото на град Болгар на Волга" (1926), "Куманите 1. Историко-етнографски бележки, и 2. Племе и език" (1926), "Кой е основал манастира св. Наум при Охрид" (1926), "Света Богородица Витошка" (1930), "Курилският манастир" (4930), "Костенец. Исторически бележки и предания" (1932), "Павликянската българска история" (1935), "Нови вести за Кирила и Методия" (1937), "Църквата "Благовещение" и старата българска община в Прилеп" (1938), "Облеклото у старите българи" (1941), "Първата солунска българска печатница" (1942) и др.

Ще добавим, че в архива на акад. Йордан Иванов бяха намерени две ценни историко-литературни работи, които бяха публикувани след смъртта му: "Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприян" (1375-1406) (Изв. Инст. бълг. лит, кн, VI, 1958, 25-79); в тая студия се разкрива голямата роля, която българския митрополит Киприян е играл като един от главните проводници на Търновската книжовна школа в Русия и се разлеждат критично старите руски сведения за неговия живот, по-нататък се подчертава борбата му за култура и чистота на преводите на богослужебните книги. 2. "Сарацинска" <арабска> мисия на Кирил Философ" (Изв. Инст. лит, кн. 16, 1965, 91-104); тук авторът се занимава с един спорен въпрос: въз основа на паралели от арабския летописец Табури той установява, че св. Кирил е участвал във византийска мисия у арабите за размяна на пленници през 855-856 г.

Благодарение на своята ерудиция в хуманитарните науки проф. Йордан Иванов бе един от най-уважаваните преподаватели в Софийския университет, в който той работи повече от 40 години. Той притежаваше умението да привлича вниманието на студентите върху сложните и трудни проблеми на старата българска литература, Поразяваха ни неговите енциклопедически познания по древните езици (староеврейски, гръцки, латински и пр.), по богословие и църковна история, по история и литература на Византия, както и на другите балкански народи, по славянска и българска палеография, по изворите на българската история. Имах удоволствието да слушам неговите лекции от първия до последния семестър на следването ми, да участвам в семинарните занятия по стара българска литература, ръководени от него. Проф, Йордан Иванов говореше от катедрата по бележки, с тих глас, на един естествен, лишен от емоционални интонации и високопарни изрази език. Нерядко той тръгваше между редиците на седналите студенти, за да им покаже страници от пожълтял от времето стар ръкопис или съответни илюстративни материали (например в лекциите си по славянска и българска палеография). Чужд на умозрителното изложение, проф. Йордан Иванов прилагаше с успех нагледния метод, който очевидно бе усвоил още като учител на млади години, след завършването на Педагогическото училище в Кюстендил. И още нещо характерно зачовека и преподавателя проф. Йордан Иванов, което го сближаваше със студентите: той имаше навика от време на време да освежава атмосферата при лекциите и семинарните занятия, като разказваше с присъщата му духовитост било епизод от някое свое научно пътуване, било някой виц при действителна случка из живота на монашеското съсловие. По време на лекциите си той следеше с поглед студентите и ако някой се решаваше да запита нещо, проф. Йордан Иванов му отговаряше изчерпателно, усмихнат и доволен, че се проявява интерес от студентите в хода на лекцията. Ние естествено ценяхме това негово дружелюбно отношение към нас, но бе ни добре известно, че то не означаваше в никакъв случаи липса на строгост или понижена взискателност по време на изпитите.

Така, разлеждайки средновековната и възрожденската българска литература в тясна връзка със съдбините на българския народ, нашият голям учен държеше, и то с право, да познаваме основните моменти на българската история, да познаваме характерното за отделните й периоди политическо и културно развитие, хронологията на по-важните събития,  живота и дейността на отделни исторически личности, просветни дейци и водачи на българския народ. Затова нерядко на изпита по стара българска литература проф. Йордан Иванов поставяше и въпроси из областта на българската история, която той познаваше в подробности по извори като специалист-историк.

Завършвайки тая статия, която не изчерпва всичко свързано с живота и научното дело на акад. Йордан Иванов, смятам за уместно да изтъкна, че той заема едно от челните места в българската-филологическа и историческа наука през първата.половина на ХХ век. Той бе и ще остане за младото поколение филолози и историци вдъхновяващ пример на беззаветна служба на науката и на българския народ, на който той служи с перо и слово до сетния си дъх. И още нещо. Богатото научно наследство на нашия учен-родолюбец ще ни служи винаги като здрава опора на истината за българщината на славянското население в Македония в миналото и днес.

2. В обширен некролог френският българист проф. Леон Болийо, ученик на проф. Йордан Иванов, дава висока оценка на неговото научно творчество в областта на историята, археологията, етнографията, езикознанието, отбелязва неговите заслуги като основател на българистиката в споменатия по-горе Парижки институт (Висше училище) и изтъква качествата му като учен и човек с голяма почит и симпатии (Leon Beaulieux. En la personne de Jordan Ivanov. - Revue des etudes slaves, t. 24, 1948, 309-313). По-късно, по случай 10-годишнината от смъртта на нашия учен, и проф. Роже Вернар подчертава неговите заслуги за създаване на българистиката във Франция и за запознаването на френската научна общественост с Вългария и нейната правда в тежки за страната ни дни и изказва личните си впечатления от него като учен и човек: "Но в течение на шест години, които прекара у нас, проф. Йордан Иванов не беше само основател на българистиката във Франция, но и човек с голямо обаяние пред французите. Той се налагаше с постиженията си на учен, със своята изключително широка култура и със своите всестранни интереси. Той се налаише със своите морални качества, със смелостта си и с голямата тактичност, които проявяваше в защита на българските интереси след Първата световна война. Но според мен патриотизмът на Йордан Иванов беше свободен от тесногръдие. За научния свят Йордан Иванов е много голям учен, учен от световен мащаб. За българския народ той е негов славен син. За мене лично той представя нещо безкрайно скъпо и мило. Неговата силна личност ми вдъхна към българския народ обич и привързаност, на които вече дълги години съм останал верен" (Изв. Инст. бълг. лит., кн: 6, 1958, 21-23).

3. По тоя случай Министерство на просветата му връчва благодарствено писмо от 7 септември 1942 г., в което между другото се казва: "Вашите непрестанни усилия в областта на родната наука са засвидетелствани с редица ценни трудове, които са бележити и всеобщо признати. С тия трудове Вие засегнахте и разработихте важни въпроси из областта на българската литература, българската история и археология, написахте и трудове, с които изтъкнахте правата на  българския народ и бранихте научно България. Всички Ваши трудове оставиха трайни следи в българската наука и Ви отредиха почетно място между българските учени. Вашата преподавателска дейност е свързана с мнозина Ваши ученици, които днес преподават български език в гимназиите и винаги с признателност ще си спомнят за Вас – техен любим учител. Голям българин, учен и общественик, Вие показахте как трябва да се служи на Родината, безукоризно, твърдо, упорито, с чувство за дълг (цитирано по Р. Сефтерски, СпБАН, ХХХVI, 1990, кн. 6, с, 51).

4. Не е вероятно отъждествяването на споменатите у Прокопий крепости Таврезион с Таваличево (село в Кюстендилско) и на Бедериана с Брадуня  (крепост пак там). По-ското двете антични имена са запазени  в днешните имена на села в Скопско Таор (Тавор) и Бадер (според загребския романист Петар Скок).

5. Ново фототипно издание на труда излезе през 1986 г. под редакцията на проф. В. Божинов и проф. Й. Заимов с извънредно ценните “Бележки и добавки” от редакторите и нов именен показалец (373-491).

6. Ново фототипно издание излезе през 1970 г. под редакцията на проф. Бпню Ангелов и проф. Димитър Ангелов, с Предговор и “Бележки” на редакторите (673-703).

7. Преиздаден фототипно през 1970 г. (София) под редакцията на проф. Димитър Ангелов, с “Уводни думи” от него, в които между другото се казва: “Това е  труд, който продължава да пази и досега своята научна стойност и който е едно от най-ценните произведения на нашето научно наследство” (с. XV).

8. Тълкуването на името ВАРДАР от ирански като дадено от персийски колонисти през IX в. по долното течение на реката - от перс. war “голям” и dar “река” (предложено още  от П.Й. Шафарик) не бе прието в науката.

9. Свързването на слав.  с лит. Perkunas, бог на гръмотевиците (вж. Гамкрелидзе, Т.Н. - В.В. Иванов, Индоевропейския язык и индоевропейцы, II, Тбилиси, 1984, с. 615) е неубедително от структурна гледна точка.