Dimitar Talev

Македонски преглед, бр. 1, 1996 г,

СПОМЕНИ ЗА ДИМИТЪР ТАЛЕВ

Христо Огнянов (Залцбург)

Рядко се случва млад човек да прояви овреме исторически усет, да се почувства като звено, което свързва изминалите векове и прииждащите бъдни времена. Младият човек получава историческа перспектива в течение на годините, през гимназиалното и университетското си образование. Придобива чувство за едно преливащо се единство от вчера, днес и утре. И все пак, далеч не винаги схваща, че днес е имал историческа среща с виден сънародник, че някой ден е изживял историческо събитие или е водил исторически разговор Оттам пък до просветлението да си записва по-важни срещи, разговори, съби-тия, преживелици - пътят е твърде дълъг. Едно е утешително - изживяното на младини се запечатва в паметта по-дълбоко и по-трайно. При нужда, когато човек обръща поглед назад, в изживя-ното минало, започва да разтваря страница по страница като от голяма книга.
След като бях прекарал четири години в Скопие в чиракуване в разни бакалници, млекарници, шкембеджийници, хотели, пивници и къде ли не, все с потайна надежда да напусна родния си край Македония и да ида най-сетне в България, за да се уча там, как-то моите трима братя преди мене, успях при щастливо стечение на обстоятелствата да пристигна през октомври 1926 година в Стара Загора, средище на целия Огненовски род, по потекло от село Тресонче. То е едно от селищата в пазвите на планините Бистра, Кораб и други. Третият ми брат Борис (по-късно архитект Борис Огнянов) бе завършил старозагорската гимназия и вече бе-ше в Прага като студент по архитектура. В скромния ни дом в Стара Загора заварих учебници и една библиотечка, в която оба-че беше първото пълно издание на съчиненията на Иван Вазов. Бях слисан как един писател е създал цели тридесет тома! Това бе първото ми съприкосновение с пълно издание не български писател. Брат ми е бил доста влюбен в литературата. Попаднах на списания, които по-късно ми отвориха очите за отделни писа-тели и литературни периоди. Още през 1927 г. попаднах на ня-колко книжки от списание „Мисъл". Разбира се, хабер си нямах ни за редакторите, ни за ролята, която е играло цели 17 години. За-помнил съм обаче имена като Пенчо Славейков, Пею Яворов, д-р Кръстьо Кръстев, творби като „Пръстен с опал", статия на Боян Пенев за поезията на Пенчо Славейков. Порази ме един преглед на поезията през 1907 г. от Божан Ангелов (едно схванах: да си поет е нещо велико, но и много трудно). Ангелов бе похвалил ед-ни, други направо речено бе накастрил. Още по-загадъчна ми се стори статията на Б. Пенев. Това бяха първите съприкосновения с литературна критика. Всичко се въртеше като в калейдоскоп. Едно обаче оставаше у мене: думата поет ми се стори магична. Има учени, които подлагат всичко на преценка, и то на каква! Тръпки да те побият. Заварих отделни книжки на списание „Нов път". Нали Георги Бакалов е бил също от Стара Загора (заарлия), брат ми си бе набавил отделни книжки. Тук попаднах на стихотворения на Христо Смирненски, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев (от него имаше и упоителна пролет в проза). Особено ме опечали стихотворение от Смирненски. Не знаех нито кой е, нито че е бил болен от туберкулоза. Но такова беше съдържание-то в дълги строфи, с особен ритъм и рими. От Разцветников -стихотворение за някоя госпожица, на която поднася цвете в са-лон от синя електрика, над двамата лунна музика звучи. Там има-ше и някой си Григ, комплименти, какво ли не. Плениха ме карти-ните, езикът, любовните изповеди и любовните закачки. Последната строфа съм запомнил още оттогава: Тогава свойта шпага - синя змия - ще сложа аз пред ваште колена и с устните си мълком ще изтрия крещящите рубинени петна... О, туй е вече много, кавалер! Това бе вече много и за самия мен! Но когато зачетох сти-хотворението „Царевица ранна", потръпна ми сърцето - едновре-менно от своеобразния ритъм и от съдържанието. Разбира се, не-го не можех да свържа с никакви събития. Толкоз по-добре! При-ема се стихотворението като някаква самоизява, важаща за всич-
Спомени за Димитър Талев 109
ки времена. Докосна ме нещо близко, съкровено. Синове-борци са поели опасен, но славен път, горди, непослушни, които в здрача ще причака сгушена засада и като златни снопи те ще се люшнат. Дълго ще чака майката да се върнат двамата й сина, напразно ще се вслушва презнощ в приближаващи се стъпки. Напразно. Ви-хър бездомен ще шъпне жаден, тъжен спомен. Знаех какво значи да те прегърне майка за сбогом. Запомнил съм, и сега я знам наизуст последната строфа: Царевица ранна рони златно зърно. Майко, прегърни ги - те не ще се върнат. Те не ще се върнат! Един ли, двама ли бяха, които не се върнаха от войните по нашите места, колко майки очакваха нап-разно своите чеда. Нещо твърде съкровено, до сълзи затрогващо ме докосна от първата строфа на „Молитва": Смирена вечер - сестро нежна, ти, що със крем и теменуги услаждаш всеки мирен сън, приспи ранените в борбата за правда и за свобода. Борци за правда и за свобода - за такива борци бях слу-шал и песни от майка си. Без да разбирам, стихотворението, ро-дено от конкретен повод, в съзнанието ми то ще получи далеч по-общи, по-големи измерения, надвременност. Бях същисан обаче от един руски поет, който призоваваше съвременниците си да из-горят Рафаел! И то, за да създадели нещо по-велико! Ами защо трябва да изгарят хубавото, за да постигнат нещо по-хубаво? За-що не запретнат ръкави да създадат по-хубавото, без да изгарят каквото и да било? Петнайсетгодишното селянче бе загубило ума и дума. И обратно: „Химни на труда" от някой си Алексей Гастев ми харесваха много. Езикът, странен за ухото ми, посвикнало с разкази от Иван Вазов, пращи от несдържана сила. Едно остана в паметта ми „Ще победим!". Кой, къде, срещу кого? Важното е „Ще победим!". Това ми стигаше. С какво опиянение зачетох "Про-лет" от А. Каралийчев. Всеки ред ме отнасяше по нашите места, тека нахлуваше пролетта и по нас. Усещах ухание от всяка дума. Струваше ми се, че сам бих могъл да разкажа нещо подобно за пролетта. „Разнесла е по улицата топъл син лъх. Хлопнала лудо вратнята и се втурнала в широкия равен двор на дяда Дима Хайдутина. Черното куче, което лежало под стряхата, скокнало, дого-нило я и я сръвало. Тя изпищяла, прескочила харманския плет. минала в градината, навела се и проляла ясни детски сълзи над сините зюмбюли и червените иглики. Сливите посипали русата й коса с упоителен прашец". Тук ми е всичко ясно, близко, родно, изживяно. И още тогава се влюбих в тоя Ангел Каралийчев, Така ме залюля и полудялата и огнена пролет на Никола Фурнаджиев. Името Георги Бакалов ми се набиваше в очите от много страни-ци. Също и някой Димитър Осинин, Николай Хрелков. Брат ми си бе набавил и книги на руски. Разлиствах всичко, четях неразбира-еми неща, попадах на имена като Александър Блок, Йосип Манделщам, Хлебников, Белий и знам ли още колко други имена. Зе-мя непозната. Но долавях, че да си поет, истински поет, каквито несъмнено са Блок, Манделщам (щом така ги хвали Лев Шестов), е нещо зашеметяващо хубаво. А когато открих и антологията „Български поети" от някой си Дерижан, бях смаян: колко много български поети! И за всекиго кратки, животописни бележки. От-там разбрах кой откъде е и какъв е. Тук вече се загубих в един омагьосан свят. Но да се върна към „Нов път". Там, под едно разказче името Димитър Талев. По презимето трябва да е от нашите места. И бързо се зачетох. Разказва жално и милно - за майка ли беше, за пропаднало момиче ли, не си спомням, но бе-ше покъртително жалостиво и милостиво. Тогава не си давах сметка, не съм могъл да проумея, че фактически съм прескочил от Вазов до Каралийчев и Талев, от Ботев и Пенчо Славейков до Николай Лилиев, Йордан Стубел и Йордан Стратиев. На портретче-то Стубел ми се стори съвсем, съвсем млад. Без да съзнавам, чрез „Нов път" бях навлязъл и в поезията. Нещо повече: докоснал се бях до символизма и модернизма от предреволюционна и следреволюционна Русия. Лев Шестов, без да мога да вникна както трябва в мислите му, ми подсказа до какви невероятни из-мерения се разширява поезията. Бях зашеметен и озадачен. По-на-татък четях всичко твърде внимателно. й все се оглеждах за име-то Димитър Талев. Брат ми Славе вече ме беше абонирал за списание „Родина", а себе си за вестник „Македония' В списа-нието се яви отново Димитър Талев. Пише човекът за неща близки на душата ми, отнася ме в родния край. Толкоз по-мил ми стана. Пък и разказва не тъй жално, а някак си естествено, както нашен-ци разговарят помежду си. Не само го разбирам, но и вървя по стъпките на героите му, влизам в къщите им, познати и мили, шетам из гори и равнини. Чрез Талев се почувствах у дома си.
- Трябва да е от нашите места тоя Димитър Талев - питам брата си.
- Ти не знаеш ли? Ами той е от Прилеп!
От прилепска пшеница мама месеше най-вкусни погачи, но писател от Прилеп? Хем се чудя, хем се радвам. й любопитството ми расте след всеки разказ в списанието. Той работел и във вест-ник „Македония". Нещо повече, когато бях в шести клас, той фигу-рираше като неин главен редактор. името му често се срещаше под статии, все за нашата злочеста Македония. Слисах се, когато прочетох, че е написал и издал роман в три тома под общо заг-лавие „Усилни години". Не мирясах, докато не ги купихме. Дотога-ва бях прочел почти всичко от Иван Вазов до Елин Пелин и Йов-ков. „Под игото" ме бе навеки запленило. Ето че Димитър Талев, нашенец, разказва за борци за правда и за свобода през илин-денското въстание. Бях започнал да мисля в историческа перспек-тива. Бях прекарал истински курс по история на българската литература, подготвен от Кирил Христов и изпратен до мене чрез брата ми Бориса, който се бил сприятелил с поета в Прага. По ред бе посочено какво непременно да прочета, ако искам да ста-на поет. Не знаех как се е случило да ми се прати курс по бъл-гарската литература, но го следвах систематично. По онова време вече, в края на 20-те години, имах добър поглед върху цялата родна литература. Неусетно почнах да сравнявам „Усилни години" с „Под игото". Двете имена - Иван Вазов и Димитър Талев зажи-вяха в паметта ми едно до друго, сякаш Вазов е татко или Дядо, а Талев - син или внук. Така се врязаха в паметта на един гим-назист от последните класове, който сам бе прописал стихове. Изпращах и дописки до „Македония". Беше особена преживелица да видя името си в курсив под някоя дописка. По-късно щях да узная, че Димитър Талев е попаднал на името ми в списание „Ро-дина" (в младежката страница). По-късно това щеше да играе из-вестна роля при моето запознанство с него. Когато постъпих в Правния факултет на Софийския университет, попаднах в средата на студенти от нашите краища. й все се ослушвах какво говорят за Димитър Талев. Помежду си те си му викаха Димче. Веднъж на улицата един мой състудент, който знаеше за моята слабост към Талев, ми посочи група младежи, единият между които бил Димитър Талев! Вървяхме на разстояние подир групата. Талев бе облечен в син, стегнат костюм. Слаб, пъргав, проточен нагоре -същинска удивителна. Най-сетне го видях! През есента на 1933 г. културно тържество ни събра в Чирпан. Там на 29 октомври 1933 г. щеше да се открие паметник в чест на Пею Яворов. Разбира се, не смеех и да мечтая да присъствам на това честване. Но нали се говори за щастливи случаи в живота? Председателят на Со-фийската младежка организация „Пею Яворов" ме помоли да ида в Чирпан, за да кажа няколко думи от името на организацията. Дърпах се, но нищо не помогна. Бил съм вече поет, все съм щял да произнеса няколко думи. Голямата задача била възложена на Димитър Талев - той щял да поднесе венец от името на цело-купната емиграция, аз само китка цвете и няколко думи. Изкуше-нието бе голямо - не само че щях да видя Талев, че шях да чуя негова реч, но щях и да говоря след него! Никакви страхове, ни-какви колебания - потеглих за Чирпан, пристигнах навреме в гра-да. Представих се на брата на Яворов - Атанас Крачолов, адвокат. Каза ми да стоя до него, щял да ме извика по реда на говоре-щите. По едно време двама мъжаги се упътиха към паметника с огромен венец. Малко след това на трибуната се появи Димитър Талев. Все тъй строен, в черен костюм, като удивителна, която се е устремила към небето, и с очила. Прозвуча крепък, металически глас; думите бяха изричани сякаш отрязани с бръснач. Прочете той своята реч, а множеството беше затаило дъх. Бях толкова запленен, че забравих какво ми предстои. Щом Димитър Талев свърши речта си, Атанас ме побутна да кажа словото си от съ-щото място. Предстоеше ми голямо изпитание. За малко не се провалих. А когато се връщах на предишното си място, срещу ме-не се зададе самият Димитър Талев, Приближи се с възторжен поглед, с протегнати две ръце, които поех с вълнение. Задруса ми ръцете, загледа ме дружелюбно... Нищо не каза. Говореха ръцете и възторгът от очите му. Така се запознах с Талев около паметника на Пею Яворов в Чирпан. Датата беше 29 октомври 1933 година. Запознанство без думи! Незабравимо.
Димитър Талев не беше първият писател, който мм бе по-дал благосклонно ръката си. Бях честит в Стара Загора да бъда представен на поетите Иван Мирчев, Иван Хаджихристов. Борис Бакалов. Там се запознах и с Николай Лилиев. Той беше покорил младежките ни души с изящния си език, с напевния ги ритъм и посрещаните у никого рими. Не бях казал, че тогава всичко разби-рахме, но бяхме омагьосани от неговата лирика. По онова време Борис Бакалов ни беше покорил с една сбирка стихове, посветени на дъщеря му Агнеса, която бе починала скоропостижно. Дълбо-ко съпреживявахме неговата тъга, В София Александър Бурмов ме бе завел у Страшимирови. Започнах да свързвам името на Ди-митър Талев не само с това на Иван Вазов, но и с Антон Страши-миров. Ами нали той също пишеше за Македония. И все пак Та-лев ме занимаваше по-силно. Млад, пламенен, строг и неумолим. И най-привлекателното, разказваше за люде, които живееха в ду-шата ми не толкова като художествени образи, а като приказни вълшебства. При това нейде в подсъзнанието ми проблясваше ка-то мълния от ведро небе потайната надежда, че и аз елин ден ще пропиша за родния край. Тогава не беше трудно да се види почти всеки по-известен български поет и писател в прочутото Писа-телско кафене. Често се заглеждах там, но не можех да открия на някоя маса него - Димитър Талев. И така бе, докато не започна да излиза вестник „Обзор" - седмичник за политика, литература и обществен живот (под редакцията на Никола Коларов). Двамата, Коларов и Талев, бяха близки приятели и съмишленици. Естествено бе Талев да подкрепи приятеля си в описването на вестник, било с разкази, било с други приноси. Тук се повтори срещата ми с Талев. Беше дошъл в печатницата на Миладинови, за да види Ни-кола Коларов - там се печаташе вестникът. Ръкуваха се най-дру-желюбно. Наблюдавах ги от една стаичка, където коригирах мате-риали за вестника. Чувам гласа на Коларов: „Христо, ела да ви-диш какъв голям гост ни е посетил!". Разбира се, веднага подско-чих. .. и преди да поздравя Талев, той ми подаде ръка и каза, че ние вече се познаваме още от Чирпан. Понеже беше толкова ес-тествен и благоразположен, осмелих се да добавя: „Да без ду-ми!" „Как тъй без думи?" - попита Талев. Припомних му случката, която вече разказах. Засмя се и добави: „Ами ако е било така, значи е нямало нужда от думи!". Очевидно, за да ме насърчи, той похвали пред Коларов и моите „Стрели". Били кратки понякога хапливи, но твърде на място. Специално ме поздрави за една по-длъжка „стрела", в която бях заклеймил 19-майския преврат.
Две години трябваше да минат, докато се видя повторно с Талев. А след други две години се събрахме в редакцията на вестник „Зора". Представих се на всеки поотделно. Талев ми пожела успех в работата. Тук вече се виждахме всяка вечер, без да си кажем повече, освен „добър вечер" и „довиждане". Един всекидневник, който се набира откъм 18 до 23 часа, не позволява никакви отклонения от работата: всеки гледа да достави материала овре-ме. Понякога се случваше да останем по-дълго време в редакци-ята или да се връщаме заедно. Съпровождах го по посока на Семинарията, а после се връщах, за да се прибера у дома на улица Карнеги, близо до другия мост на Перловец, зад моста, който води за Лозенец. Освен случайните разговори по пътя от редакцията, ще споделя за две характерни прояви на Димитър Талев.
За никого не беше тайна, че той се възхищаваше от твор-чеството на Йордан Йовков. Колкото и да беше мълчалив, Талев все щеше да промълви нещо хубаво за обаянието на Йовковите разкази. Поводи за това бяха най-вече разказите на Йовков във вестник „Зора". Когато се разнесе вестта, че Йордан Йовков е по-чинал, беше 15 октомври 1937 г. - всички бяхме покрусени. Кой повече, кой по-малко, всеки разбираше, че българската литература понася огромна загуба. Пред очите ми са Данаил Крапчев. Бръш-лян, Йордан Бадев, Димитър Талев, потънали в мълчание. И сега виждам Бадев да пише поменна статия с просълзени очи. Талев е навел глава над куп ръкописи, които трябва да коригира езиково:
вглъбен в себе си, сякаш външният свят е престанал да същест-вува. По повеля на сърцето всички отидохме на погребението. На връщане се случи да вървя отдясно на Талев, отляво бе добър общ познат. По едно време някой от групата зад нас съвсем от-четливо бе казал: „Де да беше Йовков македонец, какво небивало погребение щеше да има!". Чухме го съвсем ясно. Талев светка-вично извърна глава и прогърмя с металичния си глас „Горко ни!", й пак продължи да върви. Всичко стана така бързо, че казаното и порицанието почти съвпаднаха по време. Оказа се, зад нас е вървял проф. Борис Йоцов, й когато чу съкрушителното „Горко ни!", той се стъписа, побледня и сякаш престана да върви. „Как може да се светотатствува при погребението на най-големия бъл-гарски писател!" - промълви Талев като че на себе си. Продъл-жихме да вървим, без да пророним нито дума.
Димитър Талев не по-малко ценеше и Елин Пелин. В него той виждаше не само художника на словото, но и строгия съдник. В разговор с Елин Пелин (по време на мое пътуване от Бургас до София) какво би казал за твърдението на някои литератори, че разказът е най-мъчната форма. Елин Пелин каза: „Вярно е, че раз-казът, ако не най-мъчната, е една от най-трудните форми. В срав-нително къса творба трябва да затвориш един свят, да развиеш една идея. В хубавия разказ не бива да се чувства нито дума по-вече, ни дума по-малко. Всичко трябва да бъде художествено, отмерено, завършено."
Запитан дали той има впечатление, че и младите писатели имат такова отношение към разказа, Елин Пелин отговори: „Стру-ва ми се, че сега много бързо се пишат разкази. Нашето поколе-ние бе възпитано с творбите на големите руски художници - Го-гол, Чехов, Достоевски и много други. Ние дирим дълбочина в разказа. А сега ми се струва, че има нещо леко, повърхностно. Макар и да са написани интересно, на тях все пак нещо им липс-ва. Но имаме и добри имена. Много добри разказвачи са напри-мер Димитър Талев, Светослав Минков, Георги Караславов, Илийчо Волен." Това именно бе прочел в моя подлистник Димитър Талев. Той рядко слизаше от горния етаж на редакцията, където работех аз, в една стая с Боян Мирчев. Каква изненада беше, когато веднъж на вратата съвсем неочаквано се появи Ди-митър Талев, и то по вечерта преди да е предаден ръкописът за набор. Попита ме дали наистина така се е произнесъл Елин Пелин за него. Уверих го, че всичко дадено в пряка реч е точно според стенограмата. Талев се зарадва много. Почувствах как един вече добре известен писател, се ласкае от мнението на друг майстор на разказа като Елин Пелин. По онова време, лятото на 1939, Та-лев бе вече автор на трилогия за Илинденското въстание, на дра-ма и на три тома разкази. И все пак за него беше важно мнение-. то на Елин Пелин! Това ме навеждаше на мисълта, че един писа-тел, ако иска да се утвърди за дълги времена, не бива да се за-доволява с постигнатото, а трябва постоянно да се стреми към нови постижения. Една дяволски трудна професия! Колко ли ще трябва да се уча от големите художници на поетическото слово! Това чух и от самия Талев. За един млад поет. който току-що е прескочил прощъпалника на поезията, е голяма изненада, когато вече утвърден писател, какъвто Талев беше през втората половина на 30-те години, проявява смелост да критикува собствени произ-ведения. По време на една по-дълга разходка по софийските ули-ци, нейде посред нощ, заговорих за трилогията му „Усилни години" и не пропуснах да кажа, че литературната критика, общо взе-то, се е произнесла положително. Търсех подкрепата на литера-турните критици, които не бяха евтини на похвали, а разглеждаха произведението трезво и задълбочено. Такава ми се представяше рецензията на Георги Константинов за „Усилни години" в списание „Златорог". Позовах и се на нея. Опитах се дори да преразкажа, по памет, особено увода към тая рецензия. Литературно-истори-чески е полезно и поучително да се припомнят такива преценки дословно, толкова повече, че творчеството на Димитър Талев до времето преди 9 септември 1944 г. беше поставено под каранти-на, недооценявано, подценявано, отричано. Георги Константинов бе въвел читателя към своята рецензия по следния начин:
„Романът на Талев твърде прилича на „Под игото" Това, може би, е неизбежно - защото и двата романа рисуват еднаква действителност, има сроден идеологичен център: подготовката на народно въстание. Но Талев е в решителна зависимост и от худо-жествените прийоми на Вазовия роман, повтаря неговата техника, а дори и начина на отнасяне към хора и събития. Затова в „Усилни години" има нещо архаично, нещо, което откъсва романа от темпа и възможността на съвременната белетристика и го сродява с тенденциите и традициите на късните възрожденци. Днес този стил, този начин на разказване ни се вижда прост, малко безжиз-нен. Но все пак в него има нещо здраво, сериозно. Този прост и подробен разказ може понякога да не затрогва, но той никога не ще ви заведе към странични, временни ефекти, които маскират, прикриват неосведомеността и психологичната неподготвеност на доста български писатели, майстори на поетични отклонения. Та-лев, който иска да ни даде широко, спокойно нарисувано табло на живота в Македония около великото Илинденско въстание, си е подбрал най-подходящия начин на разказване. Лошото е обаче, че повествованието му е неравно и на места твърде отпуснато, бледо. Той не е имал време, изглежда, да се спре повече на езика и на композицията на този толкова сериозен, мъчен за млад автор опит. — Но не бива да се забравя, че това е белетристика малко по-особена. Димитър Талев не желае да бъде майстор на слово-то, да бъде поет - неговата първа цел е да разкаже за героизма и страданията на своя народ, да ни представи нравствената енер-гия на деятелите на Илинденския бунт." Рецензията се движи по тая линия докрай - срещу положителното се засяга деликатно и отрицателното. Но читателят добива впечатление, че тук се се разглежда един сериозен опит да се овладее време, обстановка, ръководни деятели, обикновени борци в едно такова съдбоносно предприятие, каквото е едно народно въстание. Приблизително така са обосновах по своя преценка и с подкрепа на Георги Конс-тантинов.
Който е говорил с Талев, знае какво предвещава едно пот-репване на тънките му устни. Той си направи много по-строга критика, отколкото някои литературни критици. Наближаващата три-десетгодишнина му била наложила да побърза с трилогията. Това обаче се отразява върху спокойното художествено изграждане на цялото. Трилогията щяла да му послужи като изходна точка за едно далеч по-обхватно произведение. Мяркала му се една пенталогия. Щяла да обхване поне едно столетие: борбите за просвета, за български език в училище и църква, за собствено духовенство и накрай за политическо освобождение. Щял да проследи отраже-нията от разкъсването на българските земи, пълното поставяне на Македония под турско владичество и пораждането на идеята за народно въстание по примера на Априлското. Щял да продъл-жи и след Илинденското въстание, Балканските войни. Първата световна война, периода подир това. Спрял се бил и на общото заглавие на пенталогията „Грозд". Кому другиму е поверил тая своя идея за една пенталогия, не знам, но през лятото на 1939 г. имах щастието да чуя от самия писател замисъла за нея. И както е известно, само преждевременната смърт му попречи за това. Върху тази негова идея се върнах едва през лятото на 1944 г., когато за последен път срещнах Димитър Талев. Но за това допъти.
Напразно човек на старини се тюхка и вайка, че на младини не е бил достатъчно съобразителен, за да си запише всичко, кое-то е чул от устата на някой голям писател: което е живял или преживял. В продължителни, непринудени разговори наглед из-вестни и незначителни неща по-късно, в перспективата на времето, придобиват особено значение. Да се позовава човек на смътни спомени не е позволено. И от спомените си за Димитър Талев ще споделя само онези, които са се запечатали ярко в паметта.
През Втората световна война се видяхме три пъти - в Со-фия, в Берлин и в Скопие. В края на април 1941 г. група чуждес-транни журналисти, по покана на Върховното командване на немските войски, трябваше да присъстваме на победния парад на 1 май в Атина, който щял да бъде приет от фелдмаршал Лист, главнокомандуващ на Балканите. Когато самолетът ни наближава-ше Белград, някому хрумна да предложи да не продължим за Солун, а да се отбием в София, където щели сме да прекараме нощта в приятна обстановка. Речено-сторено. Тогава се видях на-бързо и с Димитър Талев. Очите му светеха от радост. Собствено всички бяхме развълнувани - събитията бяха толкова неочаквани и изненадващи, че беше трудно да се поддаваме на съмнения дали и тази осъществена мечта няма в течение на войната да се превърне в илюзия. В края на април 1941 г. психологически беше невъзможно да проявяваме скептицизъм. Така се сбогувах с Ди-митър Талев - с радост и много надежди.
Втората ми среща с него стана в Берлин. По покана на им-перското правителство в Берлин пристигнаха немалък брой бъл-гарски писатели от почти всички политически отсенки. Между тях бяха Светослав Минков, Ангел Каралийчев, Теодор Траянов. Дими-тър Талев и други. Поканени бяха да участват на Общоевро-пейския конгрес на писателите във Ваймар, където са творили и са били погребани Гьоте и Шилер. В качеството си на чуждестран-ен кореспондент за Ваймар заминах и аз. Съвсем неохотно, защо-то се готвех да видя на сцената в Берлин втората част на „Фауст", в главните роли на който участваха Густав Грюндген, Хартман и други именити артисти. Утешавах се, че бях видял поне първата част, в която - освен Грюндген като Мефистофелес и Хартман като Фауст - участваше и прочутата Кете Голд в ролята на Гретхен.
Конгресът се състоя под председателството на поета и романиста Хан Кароса. Нарочно го бяха поканили. В онова време това означаваше, че го бяха принудили да председателства. Извес-тно беше не само в Берлин, но и сред повечето европейски писа-тели, че Кароса съвсем не се е поддал на националсоциализма. Неговата личност трябваше да внушава, ако не и да убеждава, че конгресът не е едностранчив, а се свиква на общоевропейска ос-нова. Това не попречи на Гьобелс демонстративно да се ръкува с поета Анакер, толкова партиен поет, колкото в Съветския съюз беше Демян Бедни. И двамата бяха в униформа. Истинските немски писатели не обръщаха никакво внимание на Анакер. За чуждест-ранните писатели, които знаеха немски и имаха някакво съприкос-новение с партийните песнопения, Анакер не струваше и петак. Гьобелс бе преглътнал горчивия хап - да възложи председателс-твото на Ханс Кароса, за да спечели ако не благосклонността на европейските писатели, то поне отслабването на скритата им враж-дебност спрямо Третия райх. Ханс Кароса бе вече държал една знаменателна сказка на 8 юни 1938 г., очевидно в предчувствие за развихряне на насилието. Не случайно той я бе посветил на въздействията на Гьоте. Тя е един възпев на духа, против насили-ето. Достатъчно е да припомним две изречения от сказката: „Над-земният глас, който ни призовава към любов, към пощада и тър-пимост, към отказ от насилие, към отрицание, тоя спасителен глас се долавя винаги от всекиго... Не бихме искали да играем ролята на пророци, но не би ли могло да си представим че няко-га в една далечна епоха, може би под въздействие на нечувани катастрофи, на земните жители биха могли да се поставят съвсем нови задачи, огромни, неизбежни, обсебващи цялата планета, за чието изпълнение войната би била съвсем недостатъчно средство, а даже най-голямото препятствие?"
Повечето писатели бяха дошли във Ваймар, за да влязат в съприкосновение с Ханс Кароса и с други негови събратя по дух и поради преклонение пред Гьоте.
На връщане българските писатели минаха през Берлин. Не-забравимо ще остане гостуването на Теодор Траянов и на Димитър Талев в нашия дом. Маргит и аз бяхме само от две голини жене-ни. И двамата почувствахме гостуването им като духовно просвет-ление, без да подозираме какви трагедии ни предстоят в недалеч-но бъдеще, до трагична раздяла за цял живот. Но тогава бяхме щастливи и прещастливи. Запазена е снимка от онова посещение - на балкона Теодор Траянов и Димитър Талев, по средата Мар-гит. Позволих си да поднеса на Траянов „Пантеон" за подпис. Той ми написа насърчително посвещение. Пазех го като талисман, но войната отнесе и него. От погледа и на двамата не беше убегнало, че в Третия райх не всичко протича, както през 1940 и 1941 г. Долавях тревогата им за бъдещето не само на Македония - и двамата са по рождение от Македония - но и за самата Бълга-рия, общото ни отечество.
За тия тревоги си спомнихме при последната ми среща с Димитър Талев в Скопие. Там бях отишъл, за да видя старата си майка, сестра, зет, близки роднини, приятели и познати. Беше през 1944 г. Обратът във войната във вреда на Третия райх беше за всекиго повече от ясен. Никой не си правеше илюзията чия ще бъ-де победата. Но не всички си представяха какво ще настъпи. И с оглед на това се люшкаха ту на една, ту на друга страна. Беше ясно за всички: България пак ще напусне Македония, принудена от обстоятелствата, както два пъти по-рано.
В тази потискаща атмосфера, когато бях потеглил към хо-тел „Нова Македония", не повярвах на очите си, когато точно на входа на хотела съзрях издължената фигура на Димитър Талев. Зарадвахме се и двамата на тая неочаквана среща. Всеки започна да разпитва другия как е попаднал тук. Талев се връщаше от При-леп в София. Впечатленията му бяха угнетителни: колебания, опити за промяна на дотогавашното поведение, преориентировка. Попитах го какво е станало с „Грозд". Първоначално ме погледна с недо-умение, но веднага се досети и отговори: „Питаш за пенталогията? Тя потръгна. Надявам се да я изкарам поне до една трилогия". Разбира се, аз му пожелах да завърши пенталогията. Той само поклати глава: „Виждаш какво е положението... Колко много клюмвания - да се поболееш..." Полюбопитствах как е озаглавил първата книга. Вместо заглавието заговори за нейното съдържа-ние. Започвала от времето, когато газеничето отстъпвало на светилника. Ще бъде отразено цялото XIX столетие, борбите и изпи-танията на едно семейство, от баща до син и внуци. Бил искал да стигне до тогавашното настояще - до края на 30-те години. Запомнил съм отсечено, металично произнесените думи "И нико-му няма да простя!"
Едва след две десетилетия отново щях да чуя неговия глас.
До нас на Запад достигаха сведения за избити приятели и познати, за арести в Дирекцията на милицията, за затвори и на-силствени местожителства. Единствената утеха за нас беше, че той е оцелял и че е жив. А когато чухме, че първият му роман „Же-лезният светилник" е излязъл и е бил просто разграбен от хиляди читатели, радостта ни бе огромна. Бяхме угнетени, когато проче-тохме в „Пиринско дело" дълга самокритика, подписана от Димитър Талев. По съдържание и стил тя не можеше да бъде негова. Явно, съчинил я бил някой друг, за да използва подписа му. Това отношение към един писател се съгласуваше с престъпленията на комунистическата диктатура, жертва на която бяха станали хиляди невинни, доблестни българи. Нямахме никакви достоверни сведе-ния. Радвахме се след това, че последваха „Илинден", „Преспанските камбани", трилогията „Самуил" и други. И никакъв пряк досег с Талев: и гълъбовата поща не можеше да помогне.
Каква радост, какво щастие беше, че най-сетне той се оба-ди сам. През 1960 г. една моя близка сънародница, която живее-ше от дълго време в Ню Йорк, се бе престрашила да посети близките и приятелите си в София. През октомври 1960 г. получа-вам писмо от Ню Йорк. Чудех се кой ли ми пише. Тя моята сънародничка. Завърнала се от България и искала да ме зарадва. Пише ми, че един ден почукал някой на вратата на апартамента, където гостувала у свои близки. Отварят вратата - и кого виждат? Дими-тър Талев! извинява се, че се явява без предизвестие - било не-възможно. Дошъл нарочно от Бистрица. Да види гостенката, да поговори с нея. През време на разговора я питал, сякаш мимоходом, дали знае нещо за мене, оцелял ли съм и ако знае - къде се намирам и какво работя. Разбира се, познава ме. бил съм й на гости в Ню Йорк, дори през същата година съм изнесъл сказка за светите братя Кирил и Методий. Талев много се зарадвал. Помо-лил я да ми предаде неговите най-сърдечни поздрави и пожела-ния да не преставам да творя. Казала му, че преподавам бъл-гарски език в Сиракюзкия университет.
Значи след двадесет и една година Димитър Талев проявил интерес към мене и ми пожелава по-нататъшно поетическо твор-чество! Какво въздействие имаше неговия поздрав, ще се разбере, ако кажа, че за мене след Теодор Траянов, Димитър Талев бе въплъщение на българската национална съвест. Може да звучи патетично, но аз приех този поздрав като послание на българска-та национална съвест! й между 15 и 17 октомври 1960 г. написах стихотворение от 10 строфи по осем реда. Много ми се искаше да го изпратя на Талев, но как през онова време? Бутнах го в папката с други стихотворения, за да чака по-благоприятни вре-мена. Почти точно пет години след това имах щастието да му го предам лично. Беше 1 ноември 1965 г. в Париж. Незабравима дата.
След 9.1Х.1944 г. зловещи вести достигаха до нас, спасените изгнаници на Запад. Колко много невинни избити. От вестник „Зора" Данаил Крапчев, директор и душа на вестника, Йордан Бадев, редактор по културните въпроси, бедният Николчев, който беше техническа ос за всичко, което се отнася до „Зора". Дими
Спомени за Димитър Талев
тър оцелял по щастлив начин, но как, при какви обстоятелства, ос-таваше неизвестно. Важното беше: той е жив. Само че бил затва-рян, в Дирекцията на тъй наречената „народна милиция , в затвор, изпратен в Бобовдол, после в Куциян. Изживяхме и възкресението му с романа „Железният светилник". Беше тържество не правдата и таланта, така че читателите са разграбили романа като първа ху-дожествена изява, която пленява душата на българина с изконно българското достойнство. Литературно-исторически романът беше първият мост към литературата до 9 септември 1944. Последва-ха романите „Илинден", „Преспанските камбани", трилогията „Самуил", сиреч „Цар Самуил" и др. Той се очерта като втори Иван Ва-зов. Нямаше възможност да му изкажем радостта си за неговите общобългарски успехи. Но както вече споменах, по едно време сам той ми се обади по наша сънародница, която през 1960 г. от Ню Йорк бе посетила свои близки в София. Помолил я да ми предаде негови сърдечни поздрави, с пожелание да творя по-нататък. Човек трябва да се постави в моето положение, за да раз-бере неописуемата ми радост: преподавах български в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, откъснат от българския литературен живот като отшелник на самотен остров, и изведнъж привети от Димитър Талев! Бях окрилен. И както вече казах, написах едно стихотворение от 15 до 17 октомври 1960 г., без никаква надеж-да да му го пратя или да му го доставя по друг начин Времето се беше изменило в негова полза. Дотогава по начало, никой българин не можеше да пътува на Запад. През октомври 1965 г. това щастие изпита Талев. Пристигнал бе в Париж. Слава богу. че овреме узнах за това, благодарение на парижкия ни кореспондент Кръстьо Зарев. С него бяхме работили заедно в Мюнхенския радиоцентър на „Гласът на Америка" няколко години, до началото на 1956 г., когато заминах за Вашингтон. Беше земеделец по по-литически убеждения, познаваше земеделските проблеми, можеше да се произнася за времето преди и след Девети септември. За-рев бе свободен от всякакво сектантство. Разисквахме най-приятелски по много въпроси из областта на българското земеделие. имах донейде представа за земеделските проблеми като журна-лист, който следеше работата на Министерството на земеделието. Свързваше ни искрено приятелство. Беше жива енциклопедия. От него научих допълнително доста много за земеделието и за по-литиката на различни правителства, особено това на Стамбо-лийски, и, разбира се, за смъртния удар над българското селячес-тво чрез насилствената колективизация. Той знаеше колко много ценя Димитър Талев. И щом узна, че той е пристигнал в Париж, веднага издейства среща с него. По-късно ми разправяше за раз-говора си с Димитър. От интереса, който Талев бе проявил към мене, Зарев заключил, че иска да ме види. Ето защо Кръстьо За-рев бе уведомил по телефона редакцията на Радио Свободна Ев-ропа за пристигането на Димитър Талев и за изразено желание да ме види. Нямаше време за губене. Още същия ден взех билет да замина със самолет на следващия ден, рано-рано. Добрият прия-тел Кръстьо Зарев ме изчака на летището „Орли" доволен, че съм успял да взема навреме билет.
Той знаеше как да се свърже по телефона с писателя. След като чу гласа му, „Тук е, тук е!" Подаде ми слушалката. С развълнуван глас го поздравих „Добро утро! Добре дошъл!' -Добре заварил, отвърна Талев с тъй добре познатия ми енергичен металичен глас. Веднага отбелязах: „Гласът ти звучи както винаги - крепко, внушително!". Талев от своя страна: „Не се даваме!".
Това „не се даваме" характеризираше тъкмо същността му да устоява на несгодите. Побързахме да отидем в хотела, където бе настанен Талев. Зарев щеше да дойде по обед, за да ме изве-де из града. Уговорихме се. Чукам на вратата, а сърцето ми ся-каш ще се пръсне от напрежение. „Влез!" - Влизам зашеметен, с подкосени нозе, стоя като вкопан. Талев идва насреща ми - и той нищо не дума, внезапно почти полетях към него, прегърнахме се, сякаш ще се разтопим един в друг, поотдръпваме се, поглеждаме се и пак потъваме в прегръдка. Едва след това задишах по-спокойно. Изразих му безкрайната си радост, че мога да го видя -21 години след последната ни среща в Скопие. Благодаря на Зарев. „Схванал, че си искал да се видим". Добре се досетил. Бях решил да не събудя у Талев впечатление или подозрение, че искам да го разпитвам. Затова още от началото му казах: „Дошъл съм да ти се порадвам поне няколко часа." Уверих го, че и ние на Запад сме се радвали, може би повече от хилядите читатели в самата България, на успехите му, особено за това. че след официалното пораженство за пръв път той е възстановил досто-лепието на българската литература. Знаем, че по чудо, си останал жив, слава богу! За Данаил Крапчев се твърди, че се бил самоо-бесил. „Нищо подобно!" - отвърна рязко Димитър. Убит бил с твърд предмет, нещо като цепеница, в затвора. Инсценирана „кав-га" със затворнически надзирател. Крапчев отишъл в Горна Джумая при по-големия му брат - Георги Талев, уж за по-сигурно. Че какво лошо е направил, за да се бои за живота си. Георги Талев, неговият стар приятел, казал със съжаление, че новите властници са развели знамето на безправното и избиват не един. не двама, а десетки българи, и то най-невинни измежду тях. От Талев узнах също, че Йордан е бил жестоко измъчван преди да бъде убит...
По погледа ми прочете въпроса - как самият той е оцелял? Сам и заговори: „Останах жив по една случайност. Бях арестуван навреме. Натикаха ме в Дирекцията на народната милиция - така са прекръстили старата Дирекция на полицията, заведоха ме до-кументално в списъка на арестуваните. На този прост факт се дължи и моето спасение."
На запитването ми как точно е станало, Талев продължи:
„Жена ми Ирина се разтичала до приятели и познати, за да узнае къде се намирам. И разбрала не само тя къде съм задържан, но и други. Разбрал и Георги Кулишев, тогава един от факторите на властта."
На времето Георги Кулишев бе един от директорите на вестник „Македония". След убийството на Александър Протогеров той напуснал най-демонстративно вестника. Един от неговите при-емници в редакцията беше младият Димитър Талев. Но той се е загрижил за живота му. Знаел е каква творческа личност, какъв
голям българин е писателят. За задържането в Дирекцията на ми-лицията са били уведомени и други лица. Вестта достигнала оба-че и до ухото на Лев Главинчев, известен главорез, който без съд и присъда е изпратил на оня свят многочислен елит. А ето че Ди-митър Талев е жив? Как така? По-късно се изяснява, че именно по негово нареждане Димитър Талев е трябвало да бъде ликви-диран. Той дори не повярвал.
Димитър Талев разказва: „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци-членове на Македонското студентско дружество „Вардар", защото бе изк-лючен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй на-речените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз - безсилен затворник в килията, той - с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място... Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка? Виждал си как един вълк в зоологическа градина се върти в железния ка-фез. И мене не ми остана нищо друго: демонстративно започнах да обикалям килията си, без да поглеждам своя палач. Невероят-но напрежение: всеки миг би могъл да ме разстреля... Но моите обиколки из килията очевидно го изкараха от търпение, той тръшна вратата, както я бе отворил и изчезна."
- Но щом е дошъл да провери дали наистина си жив, тряб-ва да му е докладвано, че са те ликвидирали, както несъмнено е наредил.
- Има нещо такова... Пострадал е някой невинен... Повече не каза, по-нататък и не питах. Сега се знае, че един невзрачен журналист на име Димитър Талев е бил ликвиди-ран. Михаил Огнянов разправя, че истинският Димитър Талев нав-ремето е направил всичко възможно журналистът съименник да не го кепази по-нататък с произведенията си, а да си смени име-то. Той, истинският Димитър Талев, и да иска, не би могъл да стори това, защото като писател е вече утвърден с това име. Другият Талев имал по-високо мнение за себе си, не се съгла-сил с предложението на Димитър Талев. С това е предрешил съдбата си. Явно, Димитър Талев бе разбрал за съдбата на своя злополучен съименник, но не спомена името му. И сега продължават недоразуменията: двамата синове на ликвидирания Дими-тър Талев - един славист и един банков чиновник в Съединените щати - често ги смятат синове на писателя Димитър Талев. За тях-на чест, те при запитване винаги са отговаряли, че има случайно съвпадение на имена.
- Само така може да се обясни моето оцеляване - добавя Димитър Талев. За да ме измъкне от Дирекцията, Главинчев е трябвало да се разпише, че ме поставя под своя власт. Такъв по-вод не е могъл да намери.
От Дирекцията на милицията Димитър Талев е бил премес-тен в Централния софийски затвор. Това пък разбрах от един не-мец, дълго време живял в България, на име Мадол. В разговор за неговите патила след Девети септември той каза: „А вие сигурно не знаете, че бях в една килия с писателя Димитър Талев. Той не обичаше да участва в нашите разговори. Понякога споделяше ня-колко думи само с мене. Тих, углъбен в себе си. И, разбира се, загрижен като всички нас."
Това предадох на Димитър Талев при срещата ги с него. Той беше изненадан, че съм срещал Мадол, но беше и зарадван, че Мадол също е оцелял. Светът е наистина малък!
Повдигнах въпроса и за пенталогията „Грозд". „Засега тя е само трилогия. Идната година ще стане тетралогия. Ще излезе романът „Гласовете ви чувам". „А петата част?"
- Ако имам време, и тя ще бъде написана. Ще бъде за Милостивия...
Припомних му, че по негови думи е работил върху първата част още преди края на войната. Талев каза, че някои откъси от нея са били поместени в „Зора". Признах му, че през войната съм пропуснал това.
В затвора останал няколко месеца. Вместо да бъде осво-боден, го преместват в лагера Бобовдол. Едва след това се при-бира при своите. Разбира се, питах го как в тия жестоки времена е могъл да завърши „Железният светилник". Дълга и широка, но най-сетне романът бил завършен, към края на август 1946 г. Бил го дал за печат първоначално на Мирослав Минев. Но кое по липса на хартия, кое поради други причини, разбираеми за онова време, романът не бил обнародван. Попаднал в чекмеджето на Георги Караславов и там престоял години наред. Знаех от самия Талев, че „Железният светилник" е бил завършен през 1946 година. Във връзка с това ще припомня един епизод.
В една статия Пантелей Зарев се бе опитал да докаже, че и през времето на култа били създадени значителни произведе-ния. Освен „Тютюн" от Димитър Димов, бе споменал и романа на Димитър Талев. От една страна знаех, че още през време на вой-ната части от него са били публикувани в „Зора", а от друга, че окончателно бил завършен през лятото на 1946 г., аз възразих на Зарев, че май е скаран с истината. Без да говоря за себе си, аз изтъкнах, че по сведение на Димитър Талев, дадено в разговор с негов сънародник, романът е предкултовско творение. Пантелей Зарев е литературен историк, галено дете на властта, знае непре-менно истината за тоя роман на Талев, защо следователно се опитва да свърже това превъзходно творение с времето на култа като доказателство, че това време не ще да е било толкова па-костно, щом като е могло да създаде такъв роман. Защо, прочее, Зарев предпочита лъжата пред истината?
Ден-два след това Пантелей Зарев се обади по Радио София и ме почете с комунистически ругателства. Нямало нужда да се заклеймява Борис Босилков (псевдоним на Хр. Огнянов), дос-татъчно е сторил той сам за себе си. Името не мирише на боси-лек, а на смрад. На висока чест бе тогава лъжата. Непоносима беше истината. Ако не бях чул от самия Талев, че романът „Железният светилник" е бил писан през самата война, а завършен през 1946 г., нямаше да смущавам благатките сънища на Зарев.
В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. в Париж стана дума за насилственото му престояване в лагера Бобовдол. Освободен, прибрал се при семейството си, но никъде не можел ла работи. Заклеймен като „фашист" и „великобългарски шовинист той бил лишен от всякаква работа. И при тия тежки условия поработвал върху романа „Железният светилник". Завършил го, както вече споменах, към края на август 1946 година. Уж Мирослав Минев се заел да го издаде в библиотека „Завети", но не успял. Повече от една година след това върху него и семейството му пада гръм от ясно небе: задигат го от къщи и го изпращат на прину-дителен труд в рудника „Куциян". Това знаех от моя братовчед Михаил Димитров от Стара Загора, познат на всички с галеното си име Миле. И той бил попаднал в Куциян, и то в една група, където били Аспарух Миников, Георги Димчев, Димитър Талев, ня-какъв сравнително по-възрастен нашенец (по потекло от родното ми село Тресонче, баща на рано починалия даровит поет Серафим Григоров). Георги Димчев, бивш летец от българската военна авиация, добър организатор, бил назначен за ръководител на тия злочестници в рудника „Куциян". Това е едно от щастливите обс-тоятелства, за да оцелее Димитър Талев. Кой, как и защо е по-паднал в рудника, не ми бе известно, освен че тогава властите са разполагали с живота на тъй наречените „великобългарски шови-нисти", „фашисти" и какви ли не други „народни врагове" Миле ми е разправял, как е бил отвлечен за права Бога. Адвокат по професия, бил в София по някаква работа, върнал се и се упътил към дома си от гарата. Не щеш ли, пътя му прекосила дълга ре-дица несретници, подкарани като безсловесно стадо. Гледа Миле, мъка му било за тях, но и той бил безпомощен като тях. Чакал да свърши редицата, за да продължи пътя си за дома И тъкмо да прекоси пътя, един милиционер внезапно го пипнал за рамото:
„Тъкмо ти ми трябваш!" Не помогнали ни протести, ни викове, ми-лиционерът го натикал в редицата. Вместо за дома, потеглил неи-звестно за къде, и накрая се озовал в рудника „Куциян". После узнал защо го е сполетяла тая беда: милиционерите трябвало да доставят определено число несретници. Липсвал им само един! И тоя несретник се оказал братовчед ми Миле.
От него също знам и известни подробности около принуди-телната работа в рудника. Всекиму се определяло дневен наряд. - „Знаеш колко слаб е бил винаги Димче. Стомах го боли, през многодиоптрови очила трябва да гледа. Слава богу, че попадна в нашата група, начело с Георги Димчев. Ние намирахме по-потулено място за Талев. Георги Димчев си затваряше очите за норми-те. Нарядът на Талев се разпределяше между нас Така Димче можеше да получи оскъдната всекидневна храна. Ако нормата не се изпълняваше, за него всеки отделяше част от своята храна. Бояхме се да не го загубим. За Димче бащински се грижеше ба-щата на поета Серафим Григоров. Той не можеше да прежали си-на си, покосен от „жълтата гостенка". Правехме всичко възможно, за да улесним и спасим живота на Талев."
Разказах това на Талев, за да узнае кой ме е осведомил за общите им патила в рудника. „Така беше, потвърди Талев. Без тяхната подкрепа и пожертвователност едва ли щях да оцелея. За-дължен съм им много." Радваше се, че Миле е отдавна в Торонто и си е извоювал добро положение. „Един ден - продължи Та-лев - бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах... Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори... Отвътре изти-ча една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и из-чезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се ог-ледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.
Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната" милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите... Спряхме пред една врата. Почука, отво-ри, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!" Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглеж-да ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се зас-тъпва другарят Георги Караславов! Махай се"! Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чинов-ник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъ-пил за подобно човече." По-нататък: постепенно се съвзел под грижите на лекар, близък на семейството. После узнава, че за ос-вобождаването му от ада в Куциян, освен Г. Караславов, са дейс-твали и други лица: литературният критик Георги Константинов, близките на Талев прилепчани - Тодор Попадамов (известен деец в македонското революционно движение), Христо Калайджиев (друг отявлен комунист) и Георги Кулишев.
Друга тема на разговора бе българската македонска емиг-рация в Съединените щати и Канада. Д. Талев попита за Любен Димитров, редактор на седмичника „Македонска трибуна", за Пе-тър Ацев, за Асен Аврамов. Разпита ме как съм оцелял, какво съм правил, какво работя сега. Разказах му как съм попаднал през май "1945 г. в едно селце до Мондзее, недалече от Залцбург, по красота на природата същински рай. „Лунното езеро" е обградено с планински възвишения, в които се оглеждат кристалните му во-ди. По-далече от Залцбург не можеше да се иде. При тая природ-на обстановка и самота, от едно семейство край Мондзее можех да вземам том след том на немските класици. Никога не съм чел толкова много и толкова систематично. Половината от сборника „Пътешествие" беше написана, другата половина беше завършена до 1950 година. Пожела да му разправя подробности как съм попаднал на сбирката „Броеница", изцяло на библейска тематика.
Той вече беше прелистил подарения от мене сборник. Преди да си създадем връзка с просветени семейства в самото градче Мондзее, имах щастието да заваря в стаята си една библия, оста-вена от разселени немци в Западна Германия. Те скоро заминаха с камиони, освободиха стаи в околността. В такава стая се наста-них заедно с един приятел. Тук намерих Библията: явно не са мог-ли да я вземат със себе си. Беше тежка, с тълкувания към всички по-важни четива. Стаята ни беше в един пансион. В ресторанта ве-чер лудуваха върнали се от фронта войници и млади момичета:
радваха се на живота! Това никак не ме смущаваше. Уединен в един кът, аз четях Библията, без да прескачам нито ред- Прочетох я от есента на 1945 до март 1946 година. По-рано бях чел само части от Библията. Почувствах се като новороден. Изпитвах особе-но блаженство. Нямах ни помисъл да пиша стихове. След като се бяха поуталожили впечатленията и преживелиците от Библията, някак си от само себе си тя започна да се изявява в стихове. Та-ка „Броеница" бе написана за няколко седмици. Буквално като дар божи.
Болеше ме най-много, че българското правителство офици-ално бе „признало" тъй наречената „македонска нация" и „маке-донски език". Нещо повече, на собствена територия то само започ-на да отродява прекрасни българи от Пиринския край и се опита да ги предаде на учители, изпратени от Тито. На филолози като Кирил Мирчев или стария Стефан Младенов, които знаеха много добре истината и бяха отлично подготвени да я защитават, им е било забранено да го направят. Това ме накара да се заема с тая тежка задача. Чисто и просто трябваше да придобия повече езиково-теоретични знания, да хвана в детайли коварството на тая теория и да я изоблича. Междувременно промовирах за доктор по правните науки в Инсбрукския университет. Но едва след като заминах за Рим и можах да се запозная с проучванията по въп-роса в Папския източен институт, бях в състояние да напиша, ако не друго, няколко популярно-научни статии.
За Талев беше приятна изненада, че братът на Любен Ди-митров, Александър Димитров, като висш чиновник в Американско-то външно министерство, бе застанал начело на Мюнхенския радиоцентър „Гласът на Америка". Именно той издейства да постъпя на работа при него. После работех като лектор по български език в Сиракюзкия университет, щата Ню Йорк, а от 1962 г. останах на постоянна работа в Радио „Свободна Европа". Тук ми се отдаде възможност да воювам срещу изопаченията на българската исто-рия от новоизпечените историци-марксисти. Работех с въодушев-ление. След като донейде бях задоволил любопитството на Дими-тър Талев, попитах го какво е станало със семейството му след освобождаването му от рудника „Куциян". Разказа ми, че Мирос-лав Минев не успял да издаде „Железният светилник", романът бил предаден на Георги Караславов и там престоял чак до 1952 година. Междувременно семейство Талеви понесло нов удар - принудително изселване в Луковит. Това окончателно вече го е съкрушило. „Трагична ирония - каза Талев. - Там поне ще имаме чист, свеж въздух. Но нали трябва и да се яде? Мене не ми дават никаква работа, а за тежка физическа работа изобщо не ме бива." Препитанието пада върху плещите на Ирина. От малкото думи, които каза, схванах твърде добре какво изпитание е било за нея, за него и за двамата им невръстни синове. Докато настъ-пила 1952 година. Един ден пощаджията му донесъл значителна сума. Позволено му било да се върне в София. Там - освен жи-лищните се появили и други затруднения. Дало му се да разбере, че трябва да си направи самокритика. Че какво зло е сторил, та да се самокритикува? Седнал той, написал едно изложение, съв-местимо с фактите на неговия живот и неговото човешко и писа-телско достойнство. Христо Калайджиев първо се опитал да го публикува в „Работническо дело", отишъл при Владимир Поптомов. Попрегледал го и му го върнал троснато: „Че това самокритика ли е?" Опитал си късмета и в други редакции. Бил и при Георги Караславов. Той избухнал в саркастичен смях: С такава самокри-тика ли ще мине? Няма го майсторът! Върнал се Калайджиев и уведомил Талев за неуспеха си. Какво да се прави при това по-ложение? Той не може да стори това, което искат от него - да осъди миналото си, да се разкае за българския си „великошовинизъм" и прочие. Махнал с ръка, да става каквото ще става! След време обаче му донесли брой на „Пиринско дело . Там сто-яло името му под дълго изложение, което той никога не е писал. Казах му: „Всеки от твоите приятели и почитатели така го и схва-на! Нито по съдържание, нито по стил то би могло да ти се при-пише. В „Македонска трибуна" се яви статия в тоя смисъл." Талев не е могъл в България да опровергае тази фалшификация, съчи-нена от другиго и скрепена с неговото име. Невероятно ми изг-леждаше, че на върха на своята слава той все още не е в състо-яние да защити своето име. Ами нали е възможно един ден съ-щите тези нечестивци да му издигнат и паметник? Тук той изрично ме помоли да кажа един ден от негово име, че онова изложение е фалшификация.
В разговорите ни на 1 ноември 1965 г. споделих с Димитър Талев мъката си, че българското комунистическо правителство, по съ-щество небългарско и дори противобългарско, бе измени-ло на историята на българския народ по светотствен, фатален начин. То не само се отказа от българите извън пределите на България и ги призна за друга някаква на-родност, но отродява и българите в Пиринския край, а кос-вено и останалите българи в страната. И то с всепокорността си към всичко съветско като еднозначно с руско. Чел съм статии в българския печат за революционни дейци като Гоце Делчев, Даме Груев и други. В тях всичко бе точно дадено: родно място, образование, дейност, но всичко се рисува като станало в безнародностно пространство. Не се дори намекваше, че те са родени в семейства на българи, че са се учили на български в българските училища, че те самите по-късно са били български учители, а Груев дори инспектор на бъл-гарските училища. Представяха се като дърво без корен. Все от угодничество към Тито. Косвеното отродяване на българите в са-мата България се осъществяваше с надмощието на руския език, налаган повсеместно. В първата социалистическа антология най-напред се възпява руският език, Людмил Стоянов бе писал, че "няма по-мъдро от руското слово". Уж антология на българската поезия, а се възхвалява друг чужд език като руския. През последните години обаче настъпи промяна, макар плаха и предпазлива. Редица автори - на първо място историци -почнаха да се съобразяват с историческите факти, да не ги приспособяват към политиката в дадения момент. Българин, българска народност, български език престанаха да бъдат табу спрямо българите извън България. Как да се обясни този обрат? Димитър Талев отговори с едно красноречиво изречение: „Ами почнаха да поумняват." Имаше предвид новите властници. Схванали, че ис-торията на българския народ не почва от тях, на девети септември 1944 година. Да се надяваме, че това поумняване ще вземе и по-осезателни форми в бъдеще!
Сведенията, които му бях дал, по негово искане, за хър-ватската емиграция, насочиха разговорите ни към държането на хърватите в родината им. Очевидно Талев ще да е следял борческите прояви на хърватите, възхищаваше им се от сърце След една пауза Димитър Талев се обърна към мене с проницателен поглед и почти заклинателно запита: „А ние?" Бях толкова изнена-дан, че само свих рамене, не можах да кажа каквото и да било Защото за кои „ние" ставаше дума? Той с цялото си жизнено и писателско дело, аз с добросъвестна, но скромна публицистика сме изпълнявали дълга си с перо. Явно под „ние" той подразби-раше ръководни лица, които трябва да проявяват борчество. С това той изразяваше недоволство: какво ТЕ правят, в сравнение с хърватите? „Така няма да продължава!" - каза натъртено Димитър Талев. Верен на решението си да не добие впечатление, че съм дошъл в Париж да го разпитвам за каквото и да било, мълчах и очаквах поне едно указание. И то не закъсня. Той ще да е раз-мишлявал надълго по този проблем. И макар да не навлизаше в никакви подробности, даде да се разбере, че чертае една по-всеобхватна дейност в защита на поробената българщина. Добави до-нейде загадъчно, че това нямало да бъде последната ни среща, че той щял да установи по-трайна връзка с мене. Какво собствено възнамеряваше да прави, не можах да отгатна, а и досега не съм наясно по въпроса. Беше очевидно обаче, Талев беше недо-волен от бездействието на отговорни, ръководни лица. И възнаме-ряваше да предприеме нещо от своя страна.
В разговора ни привечер на 1 ноември 1965 г. изживях приятна изненада. Някой почука на вратата. След любезно "влез", в стаята се появи хубаво момиче, упъти се пъргаво към Талев и го прегърна. Талев към мене: „Тя е дъщеря на Аспарух Миников. Дошла е да следва романистика." Да видя рожба на приятел от младини, след като знаех какво е прекарал в „Куциян"! А и мла-дата студентка бе развълнувана, когато казах името си и си поз-волих да я прегърна. Разпитах я за нейните родители, за баща и и за други приятели, и познати. А също какви й са намеренията. Долових някаква носталгия. Париж я е очаровал, но - без да ка-же, разбира се - нещо я тегли назад в Родината. Тя и Талев се уговориха кога да се срещнат отново, а тя ни остави да продъл-жим разговора си. За съжаление, Талев по програма трябваше да бъде два-три дена извън Париж, а аз не можех да го изчакам. Иначе трябваше да наруша служебните си задължения, ако оста-на. Уви, на другия ден взех обратния самолет за Мюнхен.
Времето ни се изплъзваше из ръцете. Колкото и да ми бе-ше неудобно, престраших се и му разказах, че когато наша съна-родничка ми е предала неговите поздрави и пожелания за бъдеща работа, бил съм така развълнуван, че на 15-16-17 октомври съм написал стихотворение, предназначено за него. През октомври 1960 г. в Сиракюз не съм могъл и да сънувам, че след пет години ще мога да му го дам в оригинал, без никакви поправки. За читателите ще кажа, че в края на стихотворението бях отбелязал:
"Написано, след като ми бяха предадени поздравите на тоя мой приятел, когото уважавам братски и когото чувствам като превъп-лъщение на българската национална съвест в настоящето."
Талев пое усмихнат стихотворението и почна да го чете. То съдържа десет строфи по осем стиха. Все още не е обнародвано. Ще предам съдържанието му съвсем накратко. Не съм забравил тежкия час, когато сме се срещнали в града при легендарната ре-ка - в Скопие при Вардар. На раздяла той ми е поверил мечтата си от младини - да възкреси столетната народна съдба в натегнал „грозд" от пет романа. В предчувствия за гибел и разкол, че отново рухва всичко съкровено, което ни е окриляло в дни на кобен мрак, той се е обрекъл да изгради във време безпросветно светата твърдина на бъдещето за неразлъчност на синове и братя под родното небе заветно. Уверявам го, че години наред съм жи-вял сам, без знак, без вест, и неведнъж съм се питал ужасен, дали и той не е изпепелен, а заедно с него и надеждата ни нашето Днес олицетворено в него, когато съм чул как той е стра-дал - полуотвъд, полуотсам - с другарите, закрилящи го според силите си под рудничарската лампада. И колко ще съм честит, когато до мен достигне осъществената му мечта, и в моя дом засияй светилник и загърмят ликуващи камбани, когато се развих-рят бури и въстания през робските усилни години. Без да го на-зовавам по име, Самуил, предвестникът стар на тия събития, из-раства във величавата си осанка на трагичен и героичен цар, водител с незалязваща корона, всекиму близък дома и по чужбина, една дъга над общата родина, единна воля непреклонна. И ето той, Димитър Талев, ме пита дали съм оцелял и аз, дали съм ос-танал верен на най-съкровеното в живота ни, което извежда от тъма към зрак; и ето ме задъхан в изненада, че българската съ-вест ме поздравява в изгнание и безотрад. И ето, че мога да се изповядвам пред брата, комуто е орисано в свойта реч да изкове скрижали, щит и меч. Горко му, ако иде в чужди свят! Той може да живее в дворци и разкош, но все пак ще крее от година на година и ще угасне в жажда по родината си, по родното, пребогато слово. Облажавам го, че твори под бащин свод, че зовът му откликва в бодър ек у всеки българин, закопнял за свобода на дух, земя и род. Облажавам го, че го хранят вековете, връстници на родната земя, където жертвено си е възпламенил сърцето, за да свети и на бъдните поколения. Следва строфа, която Талев, след прочита на стихотворението, поиска да му обясня как да я разбере. Затова я давам дословно: Могъл би с гняв да заклеймиш и ти ратайчетата с рабските пера: - „О как са бедни вашите недра, изкуство, имена, дела, мечти! У вас едничко живо, ярко, трайно е туй, че по игра на дух неземен живяхте с мен в едно и също време и ме позна-вахте случайно!" В последната строфа аз само се моля да продължи да бъ-де страж сърцат на българската съвест и по-нататък; да бъде все тъй ярък светилник с животворен плам и опора на онези в чужбина - едно знамение, че не загива народ с такъв сеяч на свойта нива, с теб - нашата света Родина! Изчаках го да прочете стихотворението. Наблюдавах го. По лицето му долавях ту одобрение, ту изненада, но и несъгласие с някои мисли в стихотворението. След като бе прочел предпослед-ната строфа, той ме погледна въпросително - как да я разбира, дадена тъй в кавички, откъде идат тия стихове. Поясних му, че по смисъл те са преразказ за това, което Доктор Живаго мълчаливо говори на своите приятели, завърнали се от лагери, преобразени до неузнаваемост. Тогава не бях в състояние да му предам дос-ловния текст у Живаго. Там се казва, че нему са били ясни пру-жините на патоса им, колебливостта на тяхното участие, механиз-ма на техните разсъждения. При все това той не е могъл да им каже това, което е преразказано в посочената строфа, а именно:
„Драги приятели, о, колко безнадеждно прости сте вие и кръгът, който представлявате, и блясъкът и изкуството на вашите любими имена и авторитети. Единственото живо и ярко у вас, то е това, че вие живяхте в едно и също време с мене и ме познавахте." Пастернак продължава: „Но какво би станало, ако беше възможно да направя на приятелите си подобни признания! И за да не ги огор-чи, Юрий Андреевич покорно ги изслушваше". - А ето какво Живаго е чул от устата на един от тях: „Дудоров неотдавна бе отбил срока на първото си заточение и се завърна. Възстановиха му правата, от които временно бе лишен. Получи разрешение да въ-зобнови лекциите и заниманията си в университета. - Сега той просвещаваше приятелите си за своите чувства и за душевното си състояние по време на заточението. Говореше с тях искрено и нелицемерно. Забележките му не бяха предизвикани от страх или странични съображения. - Той разказваше, че доводите на обвине-нието, обноските с него в затвора и след излизането от него, и специално разговорите на четири очи със следователя са просвет-лили мозъка му и са го превъзпитали политически, така че са му отворили очите за много неща, от което като човек той е израс-нал. - А приятелят му Гордон само одобрително кимал с глава. Особено го трогнала стереотипността, с която говорил и преживя-вал Дудоров."
Всичко това разказах на Димитър Талев. Той изрази съжа-ление, че не е чел романа на Борис Пастернак. Но очевидно пос-тавянето му наравно с Доктор Живаго му беше приятно.
Времето за нашите разговори се стопяваше застрашително. Той заговори за дълга на всекиго от нас пред историята и наро-да. Не се съгласи с онова, което казвам в стихотворението си, че поетът, който живее и твори в чужбина и комуто е орисано „... в свойта реч да изкове скрижали, щит и меч, горко му, ако иде в чужди свят!" Талев отсечено каза: „Скрижали се коват и в чужби-на!" Уверих го, че не споделям неговото мнение, но че в момента, когато съм писал стихотворението, настроението ми е било по-дтиснато. Наистина да пишеш с горестното знание, че произведени-ето ти в поезия или в проза няма да стигне до сродни души в Родината, понякога навява униние. Талев не искаше и да чуе за такова нещо. Трябвало - според него - да творя тъй, сякаш още утре ще бъде отпечатано в България. Много по-късно от тоя раз-говор се роди едно стихотворение в терцини. В него е обобщено всичко, което се наслои в душата ми от спомена за разговора ни в Париж. Иначе „нали има и гроб?" Как ще се изправим пред Гос-пода, с какво ще оправдаем земното си съществуване? Наистина, има и гроб, но не дай боже той да се представи ей сега пред Господа, ще може да го погледне направо в очите, защото е из-пълнил дълга си пред народа и историята като един от най-вдъхновените, най-добрите синове на нашия народ. Какво ще правим ние, простосмъртните, как ние ще пристъпим пред Господа?
- Кой е простосмъртен - каза Талев - ще се знае, когато приключи земния си живот. Затова да „творим до последно издихание!"
В Париж, ноември 1965 г., още с първия телефонен разго-вор от летището Орли, Димитър Талев ме ободри и възрадва с енергичния си глас. Показателни бяха първите му думи подир двадесетина години: „Не се даваме!" Сякаш предварително искаше да подчертае, че не го смущават никакви трудности. В думите му звучеше борбеност, тъй характерна за него. Впечатлението ми се усили още повече, след като имах възможност да поразговарям с него. Порази ме неговата жизненост и жизнерадост, воля за дела, почти младежка предприемчивост. И се питах: как издържа това изтънено, филигранно тяло тая напрегнатост на духа? Дали по римската поговорка за здрав дух в здраво тяло? Щеше ми се да е така. Но самият той спомена, че е бил подложен на стомаш-на операция... Не продължи - сам пропъди появилото се тъмно облаче, което не предвещаваше ведро бъдеще. Да свърши първо „Гласовете ви чувам", пък после вероятно ще се залови за петия роман в пенталогията „Грозд". Въодушевлението, с което рисуваше бъдещето, бе заразително, за да не ме налегне тревога за него-вото здраве. Но тя витаеше и над двама ни. Не говорехме за нея, но тя обитаваше подсъзнанието ни. Талев се надяваше, че срещата ни в Париж няма да бъде последна. У мене се всели боязън за здравето му. Както понякога мълния ослепява очите ни, тъй и се-га, в най-бодър разговор, внезапно се прокрадва тревога. „Дай Боже да се видим още веднъж и дваж - казвам му - но все пак сега сме заедно и не бива да пропуснем нищо, за което по-къс-но бихме съжалявали. Например, сега е възможно да се разпише на някои книги, които съм донесъл от Мюнхен. Само няколко, които ми бяха под ръка. Слуша Талев и се усмихва благосклонно. Бях взел „Разкази и повести" - 1962, „Хилендарският монах" -1962, „Братята от Струга" - 1962 и „Илинден" - 1956. Вълнувах се, когато видях, че не се задоволява да сложи подписа си, но и добави по нещо. Посвещението върху „Разкази и повести" гласи:
„На Христо Огнянов - тия стъпки по моята пътека". Върху „Хилендарският монах": „На Христо Огнянов за спомен от парижките ни разговори за свидния роден край". А върху повестта „Братята от Струга": „На Христо Огнянов - да върви след двамата братя, да бъдем като тях". Когато взе „Илинден", стори ми се, че се за-мисля какво да напише върху роман, в който художествено е превъплатено едно всенародно въстание. Виждам - пише повече, отколкото върху другите книги. Когато прочетох посвещението, бях трогнат дълбоко. Талев беше оставил своя завет: „На Христо Огнянов - какъв завет като негов по-стар брат? Да не отстъпваме от пътя, от светите завети на илинденци". Под всички посвещения следва подписът му и датата - 1 ноември 1965 година, Париж.
Предстоеше ни да се разделим, колкото и да искахме да продължим разговорите си. Съжалявах, че не бях взел поне един том от трилогията „Самуил". Утеши ме с обещание да ми изпрати „Гласовете ви чувам" с посвещение, а и за Самуил... Усещахме, по ударите на сърцето, че няма да се срещнем повторно. И тол-кова по-мъчителна беше раздялата. Стисках десницата му за сбогом. С еднакъв порив се прегърнахме. Чувствах силата на духа му и немощта на тялото му. Отделя се сякаш не само от мене, а от света. С просълзени очи тръгнах към вратата, но преди да я отворя, обърнах поглед към него да го запомня завинаги. В тоя момент той отново потегли към мене, а аз към него. Прегърнах-ме се още по-силно и продължително. При последната прегръдка почувствах ударите на сърцето му. И то не е престанало да бие в мене и да окриля всеки българин, достоен за това име.
Колкото и да се боях, че Талев ще ни напусне преждевре-менно, все пак хранех надежда, че ще оцелее поне още няколко години. Но само година подир нашата среща в Париж той скоро-постижно се помина, оплакан от целия народ, съпроводен до веч-ното му жилище от десетки хиляди души, дошли и от провинцията, за да изразят дълбоката си почит към него, любовта си към него и благодарността си, че той пръв им възвърна чувството за бъл-гарско народно и човешко достойнство, че ги подкрепи да стъпват гордо и с вдигнати глави, усетили в неговото творчество Светая Светих на всичко най-съкровено българско. На тръгване от Мюнхен за Париж успях да взема едно свое предаване от 17 ноември 1954 година. Просто, за да му покажа как гледам на него в историческа перспектива. Това бе в рамките на моя преглед на българската литература след 9 септември 1944 г. Бях отбелязал, че се налага да се изтъкне при какви условия започна българска-та художествена проза след тая дата. Така, на 23 ноември 1944 г. общото събрание на Съюза на българските писатели одобрило решението на Управителния съвет да бъдат изключени от Съюза заради подчертана „фашистка" дейност двадесет и де-вет души писатели, между които на първо място Димитър Талев, а след него Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Николай Дончев, Петър Горянски, Владимир Ва-силев, Богдан Филов, Йордан Бадев, Борис Йоцов, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов, Никола Балабанов, Павел Спасов и други. Недозрели, надути момчетии бяха запретнали ръкави да „чистят" българската литера-тура с насъскване на милиционерските хрътки, които почнаха да гонят, да хапят, а при сгоден случай и да душат най-изтъкнатите творци на българското слово. При това положение за дълги годи-ни не можеше да се очаква съвземане на българската литерату-ра; читателите дълго трябваше да гладуват за нови, задоволява-щи художествения вкус книги. В моето предаване по радиото се казва още: „Отговаря на особеното исторически обусловено и внушено предразположение на българската душа да възприеме художествените произведения по свой начин - едни да чувства като съкровено свои и да откликва към тях с възторг и благодарност, други да разбира и цени по достойнство, трети да отхвърля без остатък. Само у заслепени от агитки читатели можеха да на-мерят някакъв отзвук разкази, повести и романи, в които близкото българско минало и съвсем крещящото настояще бяха предадени в крайно изопачен вид, без капка жизнена правда. „Класовите врагове", без да се вземат пред вид конкретните черти на изобразя-ваното лице, по правило бяха и духовно, и физически същински изроди, като че ли майка им е била самата чума. Насилствената колективизация бе представена като внезапно преглеждане на заблуждаваните през вековете селяни, които се надпреварват да предават мило и драго на колективното стопанство; в много слу-чаи като на сватба - с тъпани и зурли, под развети червени зна-мена, стъпват уж доброволно и възторжено към своята стопанска смърт.
Всички български читатели с верен поглед към действителността и поне с елементарен вкус за художественост, отхвърляха тия произведения. Отвратени, от друга страна, от едно официално налагано чуждопоклонство, русоманията и сталиноманията, те нап-разно търсеха в новоизлизащите книги да открият себе си, най-съкровеното си българско битие, което не се нуждае от никакво идолопоклонство и чуждолюбие, а само за себе си нещо скъпо и близко."
И точно такъв един роман извърши решителния пробив в застоя на българската проза след девети септември 1944 година Това бе, както всеки се досеща, романът „Железният светилник" от оня Димитър Талев, когото писателският съюз постави ма първо място в листата на изключените, с уж „подчертано фашистка дей-ност, писатели и от чиито произведения хлапетии като Богомил Райнов самодоволно бяха „очистили" българската литература. Това бе първата книга от известната вече трилогия, която изглежда ще завърши като пенталогия. Сити от най-долнопробна пропагандистична проза, която хвърля кал върху толкова свети достояния на българския народ и прославя до припадък всичко руско и съ-ветско, читателите почувствуваха тоя роман като същинско осво-бождение на българския дух, като творба, която веднага изпъква със своята висока художественост и завидно българско достоле-пие. В романа - както собствено и в цялата трилогия - читателите откриха чисто български сюжет, предаден с мъдро проникновение в българската душа с обич към българина, и в стил, който съче-тава най-добрите елементи на българската проза и ги развива в блестяща синтеза. Жаждата за истинско художествено произведе-ние, българско по сюжет и изпълнение, накара хиляди български граждани да се нареждат на опашки и мирно да чакат реда си да купят един роман - „Железният светилник", нещо наистина небивало и преди 9 септември 1944 година.
Литературно исторически погледнато, българският роман е, който премести пропастта, зинала за литературата след 9 септември 1944 г. и тъй прекъснала органичното й развитие. Конкретно взето обаче - за да останем при сравнението - Талев бе първият мостостроител към плодоносната традиция в българската литература; той възстанови връзката с додеветосептемврийската литература чрез романа „Железният светилник" и я ут-върди с последвалите си исторически романи. Такова значение му придадоха българските читатели. Не бихме поели риск, ако изтък-нем, че това бе така, защото в историческа перспектива въздейст-вието на тоя роман върху национално покрусените и политически и стопански угнетените българи може да се сравни с онова на „Славянобългарската история" на Отца Паисия в средата на мрачния осемнайсети век върху жадуващите историческа опора и духовна светлина българи.
Бъдещият литературен историк ще се спре подробно върху онези национално позорни изстъпления и престъпления не отре-дилите се от българското си име и род българи-комунисти и не-комунисти, за да обрисува и обясни благоприятната психологи-ческа обстановка за бурния отклик към един роман с такъв сю-жет. Но с това в интерес на истината, няма да се приключи с обяснението за необикновеното въздействие на „Железният светилник" единствено заради неговия сюжет след Втората световна война. Много повече и с пълно право литературният критик ще търси разковничето преди всичко в достойнствата на тоя роман като художествено произведение с рядка красота и най-вече в ху-дожественото слово на Димитър Талев. И то пак, не без връзка, както с внезапния упадък на литературата през първите следвоен-ни години, така и с големия възход на българската художествена проза до септември 1944 г. Следователно, както със сюжета си, така и с отношението си към българската реч като градиво за висококачествени творби Талев премести пропастта, зинала след Де-вети септември, и възстанови връзката с досептемврийската лите-ратура, стигайки до сърцата на стотици хиляди български читате-ли. С това свое първенство и с чисто художествените си качества тоя роман ще пребъде в съзнанието на поколенията като най-ободрителното явление през изтеклите двадесет години - именно от 1944 до 1964 година. Другите две части на трилогията разши-ряват и закръглят историческото и художествено дело на „Железния светилник".
Не трябва да се мисли, че се придава изключително значе-ние само на историческия роман за сметка на други приноси през изминалите двадесет години в областта на българския роман изобщо. Напротив, всяко постижение на българското художествено слово ни радва. То обаче трябва да бъде претеглено на истори-ческите везни и перспектива. Важен принос, например, е романът „Тютюн" от Димитър Димов. Макар да излезе една година преди талевия „Железният светилник", макар по строеж и стил да не от-късва от добрата традиция в българската литература, той все пак не извърши онзи пробив, не изигра онази роля на произведение, хвърлящо мост към миналото, както първата част от талевата трилогия.
Радостта ни от действителните художествени постижения на българските писатели има и друга подкладка. Политическите ре-жими са нещо преходно, често пъти - какъвто е случаят със со-фийския режим - те нямат нищо общо с народа. Българското слово обаче се слива с представата ни за българския народ. В художествените произведения на своите най-изтъкнати писатели то проявява най-добре и най-трайно своята дълбока същност. За кой свестен българин би било безразлично как писателите претво-ряват в художествени произведения народния живот? И кой би посмял да изкаже снизходителност към светотатственици и изопачители на минало и настояще? Други мотиви не стоят и зад на-шата поредица беседи, посветени на литературата от 9 септември 1944 г. до сега (17 ноември 1964 г.).
Може би нямаше да се престраша да създам тези преда-вания за Димитър Талев и за неговия роман „Железният светил-ник , ако по време на разговорите ни в Париж не бях доловил неизявеното му изрично желание да се разбере как се преценява писателското му дело от свободните духом българи на Запад. Писана година преди нашата среща в Париж, тая беседа бе ис тински израз на обективност в преценката - без оглед на нейната стойност като литературна критика. Написаното от мене стихотво-рение и тези предавания бяха единствените писмени уверения за благоговението ми към сънародника, писателя, родолюбеца и майстора на българското слово - Димитър Талев. Той бе отразил българската душевност така, както само един преди него - Иван Базов. И затова го нарекоха втори Вазов. Това са две имена, две звена, които обединяват българите в едно неразлъчно цяло: две знамения, които ще напътстват българския народ и през идните векове.