В началото на 1934 г. България изпада в тежка политическа криза. Разцеплението в управляващата коалиция на Народния блок довежда на 14 май до оставката на правителството на Никола Мушанов. На политическата сцена излиза Военният съюз, наричан още Военната лига. Създаден тайно като реакция на унизителните ограничения, наложени върху българската армия от Нъойския диктат, той става мощен фактор в българския обществено-политически живот. След деветоюнския преврат и свалянето на правителството на Ал. Стамболийски, лигарите добиват самочувствието на предопределени от съдбата спасители и ръководители на държавата. През ноември 1933 г. Военният съюз решава да бъде извършена подготовка за сваляне на правителството и това става на 19 май, когато армията излиза от казармите за да възстанови суверенната власт "във всички кътища на страната". Създава се правителство от представители на Военния съюз и кръга “Звено", оглавено от Кимон Георгиев.
Органът на ВМРО “Свобода или смъртъ" дава следната характеристика на Военния съюз: "В София има една полуконспиративна, полуоткрита група, която се отличава от останалите политически групи по това, че претендира най-много за чест и почтеност, за привързаност към интересите на българската държава и нация, но която в действителност винаги е пораждала известни съмнения. и подозрения, а днес за днес е установено, че е една противобългарска котерия... По една или друга причина деветоюнците звенари, бивши социалисти, бивши воеини, бивши патриоти, бивши отчаяни чуждофоби и бивши монархисти се отцепиха от Демократическия сговор и съставика отделен политически кръг." [21]
За деветнадесетомайския преврат Ив. Михайлов пише: "Нито за една минута ВМРО не забрави в онези дни, че зад преврата стоят в България среди, които искаха да станат съюзници на сърбите, и че Белград много съжаляваше за пропуснатия добър случай – през 1923 г., когато бе съборена властта на Стамболийски - да се навлезе в българската територия и да се вземе на първо място Пиринска Македония. В Белградския парламент Светозар Прибичевич открито изказва тогава съжаленията си за този пропуск." [22]
В изблик на откровеност Димо Казасов, голям поклонник на Белград, изнася следния факт: "По липса на средства, ние спряхме през месец март в. “Изгрев". За да го възобновим, търсехме пари, но такива мъчно се намираха. Един ноемврийски ден, в едно заседание, на което присъстваха Кимон Георгиев, Петър Тодоров, Каракулаков, Бл. Начев и д-р Петко Пенчев, последният заяви, че можем да пристъпим към издаването на в.“Изгрев", тъй като са намерени вече 500 000 лева. Аз поисках да знам на кого дължим тззи щедрост? Пенчев отговори, че това не може да съобщи... В случайна среща (19-майци изпращат Димо Казасов за пълномощен министър в Югославия - б.а.), висш чиновник от Външното министерство в Белград ме попита получили ли сме изпратена сума за “Звено". Тоя факт превърна в една трагична истина едно съвършенно фантастично обвинение на ВМРО, че сме били издържани от сръбски пари." [23]
В написаната след преврата брошура под псевдонима “Балканикус" Иван Михайлов се обръща към превратаджиите с думите: "Вие забравихте Македония, но знайте, че не ще мине много време и сърбите ще започнат да говорят за “югославяни" в България. Ще почнат може би и ноти да дават в тяхна защита, макар България да не посмея да даде нито една нота за защита на потиснатия свой македонски брат." [24]
Минават десет години и това пророчество се сбъдва. След 1944 г. Титова Югославия започва най-безцеремонно да претендира за Пиринска Македония, за възстановяване на “отнетите права на македонската народност" в този край. В угода на Белград се извърши най-голямото национално предателство в българската история – насилствено се обявиха за македонци хиляди българи в Пиринския край, с всички печални последици от това престъпно дело. Повече от 40 години след това Белград не престава да атакува България с масирана, брутална и злъчна антибългарска пропаганда на всички международни форуми с категоричното искане за признаване на "национално македонско малцинство".
Една от основните цели на деветнадесетомайци е разгрома на ВМРО. Въпреки това, превратът се извършва без кръвопролитие. Ръководството на организацията не допуска да бъде повдигнато въстание, да се разгори огъня на братоубийствената война.
За да се узакони обявената война на ВМРО, на 4 септември 1934 г. се издава Наредба-закон за защита на безопасността на държавата. Член 1-и забранява всякакви организации и групи, които "подбуждат към враждебни действия спрямо чужди държави или които за същата цел си служат или искат да си служат с престъпления, насилие, въоръжени или терористични действия." Член 11-и окачествява видовете престъпления: "Спрямо участвуващите в чети, съставени с цел да преминат в чужда държава, за да произведат смут или да извършат престъпления спрямо вътрешния ред на тая държава, против личната или имотна безопасност, както и спрямо ония, които се присъединяват към такива чети, които се опитват да преминат в друга държава с поменатата цел, които събират, въоръжават, упражняват или снабдяват с военни потреби подобни чети или, които укриват четници, а също и спрямо държавни и общински органи, които, като знаят положението и качеството на едно лице на четник, не вземат нужните мерки за залавянето или предаването му на съдебната власт, или, които повторно извършат някое от престъпните деяния, изброени по-горе, се прилагат постановленията на Закона за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужда държава от 1921 г." [25]
Властите предприемат масови обиски и арести на хора от ВМРО. В софийските ежедневници на 8 септември се публикува съобщение на Дирекцията на полицията за издирване на 10 видни македонски функционери с техните снимки и кратки описания, между които са Иван Михайлов, Георги Настев, Кирил Дрангов и на девето място - Владо Черноземски (Владо Шофъора).
"Докато сърбофилската полиция полагаше старание да ме открие нейде в Петрички, Кюстендилски и Софийски окръзи, аз, придружен от жена ми, нарочно се прехвърлих към Северна България. На различни места прекарах повече от три месеца, поддържайки незабелязано връзка с нашите хора от посочените окръзи. Когато четех един софийски вестник, в който беше поместено съобщение от новата власт, че всеки в България можел да ме залови или убие, намирах се в една селска бръснарница, в едно голямо село, недалеч от Дунава. Поместена беше във вестника и една не много сполучлива моя снимка. Сигурно и други, които в тоя час четяха вестници в бръснарницата, бяха обърнали внимание на това съобщение, но никой нито подозираше, че този, когото властта посочва като опасен човек, седеше пред бръснарското огледало, за да си оправи косите." [26]
С удара, нанесен на ВМРО, деветнадесетомайци спечелват благоволението на крал Александър да направи официално посещение в страната. След старателна подготовка и изключителни мерки за сигурност, констатирано и от специално пристигналия от Белград маршал на сръбския кралски двор генерал Диметриевич, посещението е насрочено да стане от 27 до 29 септември 1934 г. На 24 септември министър-председателят Кимон Георгиев уведомява представителите на столичния печат за това събитие. "Ние ще покажем на света, че промяната, която настъпи в отношенията между България и Югославия, не е само израз на един славянски романтизъм, а е зряло начинание на два народа, които познават добре войната и враждата, за да ценят сега добре мира и разбирателството! Делото, прочее, на което с такъв кураж и проницателиост сложиха миналата година начало кралят на Югославия и българският цар, се разрастна бързо и стана дело на двата народа." [27]
"Бляскаво и възторжено посрещане на височайшите гости. Вчерашният ден ще остане незабравим в историята на двата братски народа!" - се провиква в захлас официозът “Нови дни" на 28 септември, посвещавайки му цели три страници. На границата височайшият влак е приветствуван с нисък полет от ескадрила военни самолети. На софийската гара, потънала в зеленина, знамена, гербове и портрети, цар Борис и царица Йоана поздравляват с "Добре дошли" крал Александър и кралица Мария. От предгаровия площад гостите и посрещачите в открити автомобили се отправят по бул. “Мария Луиза", декориран с десетки пилони, обвити в зеленина, на които се веят знамената на двете страни. На Лъвов мост е издигната внушителна арка. Още по-импозантна е украсата на площад “Ал. Батемберг", където части от столичния гарнизон отдават военни почести. И отново ята военни самолети прелитат над площада и двореца... Ярка илюстрация колко понякога сме сервилни! - Първият ден е изпълнен със срещи, разговори, приеми. През втория – гостите прекарват в двореца "Царска Бистрица", а на третия – посещават двореца "Кричим" и Пловдив. На 30 септември Александър Карагеоргевич и придружаващите го лица отпътуват от страната, доволни от оказаното им гостоприемство и най-важното, че страховете са били напразни – нищо лошо не се случва.
Както свидетелствува Иван Михайлов, не е имало и помисъл за каквито и да е действия срещу югославския крал на българска територия, поради опасност от наказателна акция от страна на Балканския пакт. В началото на май 1934 г. в. "Македония" публикува текста на таен договор между държавите, участнички в него, който предвижда разкъсването на България, ако ВМРО не прекрати бойните си набези от нейна територия.
В обнародваното комюнике за посещението на крал Александър се казва, че разговорите са водени при “искреност, доверие и приятелско разположение". Изказва се пожелание за откриване на жп линия между Гюешево и Куманово и Видин и Неготин.
За разлика от някои наши вестници, които окачествяват посещението като
историческа стъпка по пътя на българо-югославското побратимяване, в югославския
печат то намира сдържан отзвук. Ето как белградския вестник "Правда" от
1 октомври го коментира: “В София казаха, че настъпва златно време е
отношенията й с Югославия. Белград може да каже същото. Когато дойдоха
в Белград, българите нищо не искаха от нас. Когато отидохме сега в София,
ние нищо не искахме от тях." [28] С други думи,
няма заграбени български земи, няма българско население, подложено на жестока
сръбска асимилация!
[Previous] [Next]
[Back to Index]
21. В. "Свобода или смърт", август 1934 г.
22. Ив. Михайлов. Спомени. Т. 4. с. 495.
23. Димо Казасов. Бурни години, с. 490-491.
24. Ив. Михайлов. Спомени. Т. 4. с. 504.
25. Държавен вестник, бр. 126 от 4 септември 1934 г.
26. Ив. Михайлов. Спомени. Т. 4. с. 496.