ЧАСТ ВТОРА
§ III
Тогава през месец мая се събрахме в Болград всички по-първи и по-учени българи преселенци, направихме съвет и се съгласихме да действуваме през Одеското българско настоятелство [92], като имахме за съдейственик казаний в бележката ми Николая Христофоров Палаузова, и просим от руското висше началство да се издаде такава заповед за преселенците българи, щото всички те да се завърнат в отечеството си на своите пепелища и нито един да не остане на поселение в Бесарабия (която се отстъпваше на Румъния), както оставали в другите руски войни с Турция. Прошението ни се проводи в Одеса и през месец юния дойде оттам един чиновник, който, като съобщи на преселенците желаемата от нас заповед, поиска от тях да си изберат една четворочленна депутация, която да отиде в старата руска столица Москва да присъствува на свещената коронация на тогавашний общ християнски благодетел, православний монарх, а сегашний о бозе почивший наш освободител Александър II и да му връчи благодарствений адрес от страна на всичките преселенци. Като станаха изборите, избраха се от подсилистренските преселенци трима: дядо Георги [93], поп Иван [94] и дядо Цаньо Калянджи [95] от Лясковец (Търновско окръжие). И тука лошите и неправедни хора играха своята интересна роля. Този дядо Цаньо не беше преселенец, ама син му Иван Калянджиев Иванов, [96] който тогава живееше в Одеса, издействува да тикне баща си (когото след заключението на мира повикал от Лясковец) в депутацията, за да издействува като депутатин да се приеме по-малкият му син Павел Калянджиев [97] за стипендиант в Одеский университет, както и стана. А най-малкият им брат Стефан, когото прекарах през рейнската карантина, ми изяде 2 австрийски жълтици, които му дадох в заем и не ми ги върна и до днес. А понеже учените хора бяха рядкост, мачинските и сакчанските преселенци избраха мене като интелигентно лице, който зная да защитавам народните интереси. Това беше право, защото другите трима депутати бяха хора прости селяни (неграмотни) освен поп Иван, който знаеше да чете само на попския си требник, [98] с когото венчава, кръщава и опява.
На 15-й юния се отправихме от Белград за в Москва чрез Одеса, дето се сформирувахме с ново особно облекло (по старобългарский костюм форма от бяло донско сукно), с което щяхме да бъдем облечени на свещената коронация и се явим пред негово височество императора. От Одеса тръгнахме на 5-й юлия с пощата и (тогава нямаше железен път) като вървяхме деня и нощя, едвам за 24 дена стигнахме в Москва. Коронясването стана на 26 август 1856, на което присъствувахме и ние с другите чуждестранни представители. Мястото ни, дето стояхме, беше при църковните врата, близо при турский представител, който беше Кяброзля Мехмед паша. [99] В навечерието на коронацията ни наградиха всички ни (депутати) и мене с два медала — един златен за носение на гърдите за сформируванието ми на волентирската рота, а другия — сребърен, за носене на шията за представителството, и двата за усердие. След коронясването, като дойде ред и до нас, приехме се и ние на аудиенция от техни императорски величества царя и царицата. Аз, като най-млад от депутатите, подадох на негово императорско величество благодарствений адрес със следующите думи: „Приеми, господарю, излияние чувств болгарского народа" (изливанието чувствата на българския народ). Този адрес беше написан под такъв вид, щото ако и да се подаваше само от преселенците, имаше мисъл, като че е от страната на целий българский народ. За жал обаче нямам сега този адрес да го приложа тук. Причината за неманието е тая, че на 1877. когато се захвати войната, като запряха Д. Войников [100] в Шумен, у когото се намериха мои писма, и казаха, че ще претърсят и в моята къща, понеже съдържаше отвратителност към турските варварства, които тегли българският народ, с другите по-важни по въстанието ни революционни документи изгорих и него. [101]
Аудиенцията ни трая цял един час. Царят и царицата ни разпитваха за много неща върху живота на наший народ. Ние им отговаряхме на всичките въпроси точно и вярно: как се отнасят с нас турците, как ни мъчат, какви злодейства теглят българите от тях, затова правим въстания във всякоя война, дано се избавим. Но познаваме, че ако не ни се помогне от заветний дяда Ивана (Русия), на когото, както сме слушали, още нашите прадеди имали надежда, както и сега ние, нашите сили са недостатъчни за това. След всички тия въпроси и ответи, що следваха между нас, най-сетне императорът Александър II-й даде заключение на разговора ни с тия думи: „Ако и сега по причина на Франция и Англия, които се намесиха да помагат на Турция, да не можа да се изпълни желанието на покойний ми баща, както и моето, аз, ако бог ме поживи, няма да оставя България под турското иго. Но понеже султанът издаде Хатихумаюна [102] за правдини на християните в Турско, сега вие гледайте да се ползувате от него, сиреч да се учите и просвещавате. Пак се занимавайте с църковний си въпрос (за когото бяхме напомнили в разговора си по-отпреди), додето му дойде времето."
Подир тази царска аудиенция нас ни водиха особно на гости при всичките високи особи от царската фамилия, именно: при техни царски височества Константина, Николая и Михаила Николаевичи, при наследника Николая, Александра и Сергия Александровичи и при всичките министри. Особно ще кажа за военний министър „сухозанятий", че той ни прие с отлично гостоприемство, т. е. на чай и закуска. В приеманието ни, както се ръкувахме, той се изрази с тия думи, които добре помня: „Е, братя болгаре! Аз ви тъй горещо обичам, щото вие всякога на сърцето ми лежите (я вас та к горяче люблю, что вы всегда на сердце мое лежите)."
Поискахме и ни заведоха при московский митрополит Филарета [103], и то не за друго, а само по моето желание дано намеря сгодно време да отворим дума и за църковний наш въпрос, който тогава се беше породил в народа ни и за когото аз вече отдавна работех. Случайно намерихме там (при московский) и одеский митрополит Инокентия. Те ни запитаха заради гръцките владици, като са другородни и другоязични, как се обхождат с нас българите, по кой язик извършват богослужението в църквите ни и проч.
Тука в тоя случай аз намерих благоприятно време и разказах на тяхно високопреосвещенство за всичките техни фанариотски злоупотребления, които те упражняват върху нас, невинните и простодушия българи, и как служат по гречески и се мъчат да ни погърчат и слеят в техний елемент. Техни високи преосвещенства останаха зачудени от разказа ми и след няколко минути мълчание най-сетне одеский архиерей, негово високопреосвещенство Инокентий, който беше и горещ българофил, ми възрази тъй: „Чадо, человек може да си служи с чужди язик за всичко друго само в богомолението не е възможно да слуша человек божествената служба на чужди язик да бъда благоприятна богу, понеже това е даже и богопротивно. И вие, българите, добре сте се завзели да се отървете от гръцките владици, само постоянствувайте и ще ви се помогне чрез издадений Хатихумаюн да сполучите и си възобновите българската йерархия, която сте си имали и отпреди."
След това на 5-й септемврия ни определиха да отидем в столичний град Санкт Петербург да се разходим и да видим всичките царски палати, музеуми, древности и проч. Там ние, ако и да имахме до два месеца срок да седим, не можахме да утраем и седим повече от 20 дена, защото по влиянието на суровия климат всички се побелихме и осиптавехме, [104] та по съвета на докторите се принудихме по-скоро да се върнем в Москва. И като преседяхме до месец октомврия, понеже имаше много навалица по правителствените канцеларии и не можаха да смогнат да ни приготвят нужните свидетелства, а, от друга страна, от другарите ни дядо Георги не можа да се поправи от поболяванието си в Санкт Петербург и затова не можехме да чакаме повече. На 10-й октомврия се отправихме обратно за Одеса, отдето ни се дадоха за получените награди (декорации) нужните свидетелства. В началото на ноемврия стигнах благополучно в града Рейни, у дома при семейството си. Но защото додето се върна аз от мисията си, всичките преселенци си бяха отишли в Турско (в своя си земя), затова и аз не се бавих много в Рейни, но като си починах няколко дена, на 15-й същаго (1856) тръгнах за Галац, отдето щях да мина Дунава и си отида в Мачин.
Но като беше зимата много люта, Дунавът замръзна и не можах да го мина, останах в Галац да зимувам. Тази зима ми дойде много тежка и затруднителна, защото тука всичко беше скъпо, разноски тежки. Аз нямах работа, какво да правя не зная! И сега ми послужиха готовите пари, които имах и ги пазех за в нужда. Ама пак не седях съвсем празен: намирах работа, шиех терзийски дрехи и си спомагах в разноските поне наполовина. И на пролетта, през марта на 20-й (1857) си отидохме в Мачин. Но през зимата, додето бях в Галац, ако и да ми писаха от Русчук да отида там за учител, като мачинлиите не ме оставяха, аз ги послушах и не отидох. Затова сега гражданите ме приеха с радост и съгласиха за учител. Училището, ако и да беше пострадало от войната и беше разорено донейде, пак се поправи, нареди и постъпи в първий свой порядък. Обаче аз не можех да живея за дълго време в Мачин, и то по следующата интригантска причина.
По-горе казах, че когато осветихме знамето, в словото си, което казах на освящението му, бях казал как гръцките владици, що живеят между нас, българите, ме живеят за друго освен само за шпионлук на турското правителство. Ето това сега действително се изпълни върху мене, защото по наважданието на силистренский владика (грък) Дионисий, който тогава живееше в Тулча, аз бях подозрял от турското правителство, че понеже съм имал от руский цар награда (нишани), съм бил руский агентин (както и действително бях), та като едвам изкарах първата година учителството си, познах, че не ще мога веке да продължавам и живея в този град. Затова, повикан от шуменската община пак за учител, оставих Мачин и се преселих в Шумен, отдето захватих нова епоха на действията си по църковний наш въпрос и гонението на гръцките владици през побуждението (агитирание) народа ни да си искаме независима йерархия и наше народно духовенство.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
92. Одеско-българско настоятелство — обществено-благотворителна организация на българските емигранти в Одеса, основана през 1854 г. Наред с благотворителните и просветни задачи настоятелството има за цел създаване на независимо княжество с помощта на Русия. Идеологията му е либералнобуржоазна.
93. Георги — от с. Алмали, Силистренско.
94. Поп Иван Лясковчанина (Паисий Пущиняка) — роден в Дряновско. Преди 1854 г. бил монах в Петропавловския манастир край Лясковец, а след това свещеник в Белград.
95. Цаньо Килянджиев (1798—1868) — роден в Лясковец. Участник като доброволец в Руско-турската война (1828— 1829) и в Кримската война (1853—1856). Избран е за почетен гражданин на Кишинев.
96. Иван Степанович Иванов (същинското му име е Иван Цанев Калянджиев) (1831—1902) — роден в Лясковец. Учи в Свищов, Елена и Киев. След Кримската война известно време е учител в Белград, а след това инспектор в Кишинев. Полага грижи за уредбата на българските училища в Бесарабия. Подпомага революционното движение и организирането на българското опълчение. През Освободителната война заема административни служби в Русе, Пловдив и Сливен, а след това живее в Кишинев. Писал статии в руски периодични издания в защита на българския народ.
97. Павел Цанев (Клатев) Калянджиев (1838— 1890) — роден в Лясковец. Учител, книжовник и общественик, дописен член на БКД. През Кримската война е доброволец в руската армия, а след това учи в гимназия и Ришельовския лицей в Одеса. Учителствува в България, Румъния, Бесарабия. След Освобождението издава в. „Свободна България". Автор е на учебници.
98. Требник — богослужебна книга, която съдържа молитви, изпълнявани при треби.
99. Кяброзля Мехмед паша, Емин (1813—1865) — роден в Кипър. Велик везир по време на Абдул Меджид и Абдул Азис (1853—1858); валия на Халеб, Крит и Одрин.
100. Добри Попов Войников (1833—1878) — възрожденски учител, писател, общественик и журналист. Създател на българския национален театър и драма; пръв български режисьор. Първоначално учителствува в Шумен, където за пръв път въвежда изучаването на българска история и нотно пеене. В същия град през 1859 г. съставя ученически хор и оркестър, на които по-късно става ръководител. През 1864 г. бил принуден да емигрира във Влашко, където учителствува в Браила (1865— Д871) и Гюргево (1871—1873). В Браила организира и първата българска театрална трупа (1866—1870). Автор е на училищни диалози, басни, комедии и др. Редактор е на в. „Дунавска зора" (1867—1870).
101. От „Причината за неманието е тая..." до края в оригинала текстът е даден под линия.
102. Хатихумаюн — султански манифест, издаден на 18.II.1856 г. в навечерието на Парижкия мирен договор. С Хатихумаюна се потвърдили дадените с Гюлханския хатишериф гаранции за въвеждане на буржоазен правов ред в Османската империя. Обещаната в него свобода на вероизповеданието била използувана .като легална база в борбата на българския народ за извоюване на черковна независимост.
103. Филарет (Василий Михайлович Дроздов) (1783—1867) - московски митрополит от 1821 г. Преподавател по гръцки и еврейски език; професор по философия:, участвувал в превода на Библията на руски език. Автор на много трудове.