БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА В ГРАД БИТОЛЯ

[Откъс от книгата на Илия Галчев "Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането" ( Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2005); на knigabg.com ]
 

Град Битоля в древността е наричан Хераклея. Неговияте руини се до сегашното с. Буково, близо до Битоля. Градът е превземан и разрушаван многократно от римляни, готи и византийци. Българите го възстановяват по на север от развалините и му дават името Битоля (Монастир), поради това, че близо до него е имало голям манастир (обител). Градът е в границите на Византийската империя, после за кратко, по времето на крал Стефан Душан (1331-1355) е сръбски. През 1382 г. Тимур Таш паша превзема Прилеп и Битоля. По време на турското владичество населението му е преобладаващо турско, както е в почти всички по-големи селища в Македония. Българите живеят в близките села или високо в планините, за да избегнат жестоките репресии след завладяването на полуострова. С течение на годините българите започват да се връщат към равнините и оттам към покрайнините на градовете.

В края на XVIII и началото на XIX в. става голямо разместване на населението, най-вече в западната част на Македония. Там се издигат като търговски центрове градовете Николица, Москополе и Сисаний (стария Сисанион, някогашно епископство) и др. Тяхното богатство подтиква въоръжени арнаутски банди да ги нападат и разграбват. Така в 1769 г. Москополе е нападнат за първи път, а през 1788 г. Али паша го подхвърля на разрушение. Същата съдба има и Николица. Окончателното им разорение става след нападението на Мустафа паша Шкодрински и във войната срещу Али паша Янински (1741-1822), когато с разграбен гр. Битоля (1806 г). В тридесетте години на XIX в. албанците са разгромени от великия везир Рашид паша. През тези неспокойни десетилетия, придружени с масови разрушения и разорения, местното население е принудено да подслон и препитание в други селища. Така влашкото население се пръска на изток и се установява в градовете Солун, Сяр, Битоля, Крушево, Търново, Магарево - то най-вече е от Москополе. Друга вълна се отправя към градовете Гребена, Кожани, Костур. Влашкото население в Битолско запазва езика си, а по-лесно се „претопяват” тези власи, които се заселват в Солун. Новите заселници са предприемчиви, хитри и приспособяващи се към всякакви условия хора. Това им дава възможност не само бързо да се смесят с местното население, но и да по-известно предимство. Власите знаят или научават бързо чужди езици. Трудолюбието им ги издига и като заможни хора. Попаднали под гръцко влияние, те се превръщат във фанатизирани гръкомани... - те даряват огромни средства за гръцките училища и гръцките учители и поддържат Патриаршията. Поради тази причина власите в Битоля имат голямо влияние в обществения живот на града. Съществуващите в началото и до средата на века български училища са малки, частни и в тях се учи само на църковнославянски. В същото време броят на гръцките училища бързо нараства, а и въведената у тях учебна програма е по-съвременна.

В средата на XIX в. в Битоля се установяват мисионери от ордена на лазаристите. Тяхната цел е да привлекат православните християни в лоното на Католическата църква. Никола Ганчев смята, че тези мисионери нямат особен успех сред населението, поради личните качества на някои от тези духовници — надменни, те не говорят български език, а когато успеят да установят контакти с населението, се обявяват открито против православието. Така, вместо да бъде привлечено, българското население категорично им се противопоставя и отхвърля католицизма.

Лазаристите успяват да привлекат за своята кауза едва 10-15 българчета и влахчета и това никак не ги задоволява. Те са принудени да търсят друг подход към населението. Мисията открива български училища, в които молитвите се четат на латински и френски езици. Това също не дава почти никакъв резултат, тъй като назначените учители не са българи, а поляци, чехи, хървати и не знаят добре български.

През 1853/1854 г. в Битоля е назначен за учител по гръцки език Димитър Миладинов, а в близкото до града с. Магарево — неговият брат Константин. След края на учебната година, Д. Миладинов предприема обиколка из Босна, Херцеговина и Сърбия. При срещите си с тамошни професори, преподаватели по старогръцки език, той показва явно превъзходство с познанията си по езика. Той обаче отхвърля предложението да остане като преподавател и да поеме катедрата по старогръцки език в Карловацкото висше училище. След едногодишно отсъствие, Миладинов се завръща в Македония и с назначен за гръцки (елински) учител в гр. Прилеп. В града Миладинов учителства заедно с д-р Иван Жинзифов, бащата на Райко Жинзифов. Попаднал в чисто българска среда и с богати впечатления от "обиколката си при другите славянски народи, у Д. Миладинов се затвърждава мисълта, че и тук, сред сънародниците му, е необходимо да се въведе модерна система за изучаването на българската писменост и език в училищата.

В Битоля обаче положението си остава същото. В града има малки частни училища, в които се учи само на църковнославянски език. През 1847 г. е построено общинско училище. Отначало то е българско, но много скоро става елинско. Гръцкото влияние в града е толкова силно, че българите не успяват да се преборят с него. Тона продължава до началото на 60-те години на XIX век.

В края на 1859 г. в Битоля пристига Васил Манчев (1825-1907). Роден в Свищов, той получава солидно за времето си образование. Неговите учители Емануил Васкидович (1795-1875) - в елинското училище, Георги Владикин - по български език и Христаки Павлович (1804-1848) със своя „Царственик" го превръщат в горещ родолюбец. След това продължава учението си в Букурещ. Два пъти престоява известно време в Цариград, където учи френски, италиански и др. езици. Навсякъде установява близки връзки с българските търговци и първенци. Запознава се и с някои католически мисионери. Те му помагат по-късно, когато се установява в Битоля, да открие под тяхно покровителство френско училище, в което се преподава и български език.

Васил Манчев има голям опит в борбата срещу гръцкото духовенство още от времето, когато е в родния си град и воюва срещу търновския митрополит гръка Неофит. При второто си отиване в Цариград, В. Манчев се среща отново с познати българи, участници в борбата срещу Гръцката патриаршия. Запознава се и с Драган Цанков, който е негов съгражданин. Установява връзки и с Евгени Боре, който е префект на лазаристите в Цариград. На едно събрание на католическите мисионери, в което участват епископ граф Павел Брунони, помощникът му Франциск Фавериал, солунският католически представител Тюрок, Евгени Боре и др. е разгледан въпросът за желанието на българите в Кукуш да преминат в лоното на Римската църква. В някои селища българите са готови да приемат чуждата вяра само и само да се откъснат от опеката на гръцкото духовенство, отвратени от аморалните прояви на неговите архиереи. Прочетено с донесеното от Тюрок писмо на кукушани. Взето е решение да се замине на място, за да бъде изяснено желанието на кукушани и на околните села да приемат католицизма. На В. Манчев е предложено да придружи Тюрок и Боре като преводач и посредник в разговорите.

Пътят на двамата за Кукуш минава през Солун. По същото време за Кукуш пътува и епископ Иларион Макариополски, придружен от гръцки архиереи, за да осуетят откъсването на българите от православието. Проведените от католическите пратеници срещи с Нако Станишев и други първенци и дългите разговори не решават окончателно въпроса. Преди да се разделят, Боре казва на Манчев; „...Теренът е готов, но ще се чака време..” и му предлага да замине с него в Цариград. Манчев отказва, тъй като е вече решил да отиде в Битоля. Градът е център на турските владения в западната част на полуострова, в който той иска да открие българско училище. Евгени Боре му дава 30 наполеона и му казва: „...Вашето решение е свято, но е пълно с опасности. Вие там без едно покровителство не можете да се задържите..." Въпреки че Манчев отказва по-нататъшно съдействие, Боре му дава и препоръчително писмо до супериора на лазаристите в Битоля отец Лепавек. Манчев носи и писмо-препоръка от Нако Станишев от Кукуш до Димко Радев в Битоля.

Пътувайки за Битоля, Манчев престоява известно време в Прилеп и се среша с Йордан х. Константинов - Джинот, който с учител в града. Когато пристига Битоля, той се представя на Лепавек. След като му предава препоръчителното писмо, Манчев споделя с него намерението си да открие българско училище, като го моли то да бъде настанено в сградата на католическата мисия. Така протестите на гърците ще бъдат по-малки. Уговорени са и условията - срещу преподаването на български език на самия Лепавек и на помощника му Касани, Манчев да получава 500 гроша и да бъде улеснен да получи от Пловдив необходимите български учебници и книги. Заплатата, осигурените прехрана и квартира дават възможност на Манчев спокойно да преподава български език на постъпилите да се учат българчета. По този начин той притъпява временно бдителността на гърците.

По-късно Манчев посещава и клуба, който с център на гръцката пропаганда в града. При появата му в стаята се събират почти всички гръцки учители. Когато вижда, че в читалнята са натрупани много гръцки вестници, сред които има само един френски, той пита защо няма поне един турски или български вестник. Всички веднага бурно започват да обясняват, че в града живеят само гърци и че няма българи. Спорът продължава почти два часа безрезултатно.

Васил Манчев не открива веднага българското училище, а се занимава с обучението на двамата мисионери. Той получава Евангелието, преведено на български и чрез него те започват да учат български език. Идването на Манчев в Битоля обезпокоява твърде много гърците и гръкоманите, особено когато разбират, че той е в близки отношения с някои от местните турски първенци и влиятелни хора, на които преподава френски език. Д-р К. Мишайков препоръчва Манчев пред тях, както сам пише за това в спомените си. Следен зорко и отблизо, от вниманието на гърците не отбягва, че той се среща с тримата чуждестранни консули в града. Затова не закъсняват и пуснатите, по стар изпитан маниер, различни доноси и интриги срещу него, които плъзват сред населението в града. С действията на гърците и гръкоманите е съгласен и дори им помага и гръцкия владика Венедикт.

Местните българи се намират в затруднено положение и не могат да дадат така необходимата морална подкрепа на новия учител. Когато Манчев отива при Димко Радев (1810-1875), за да предаде препоръката за себе си от приятеля му Нако Станишев, Радев заявява: „...Господин Манчев, аз съм БЪЛГАРИН, родом от Велес. Тук съм от няколко години и както виждате съм един от първите БЪЛГАРИ. Занимавам се с банкерство. Изключително аз събирам доходите на военното министерство..." След това споделя с Манчев, че ако гръцкият владика разбере, че „помагам и се меся в гражданските работи, ще се надигне да ме опропасти. Вие следвайте, без да ме смесвате мене. Аз като БЪЛГАРИН не ще ида против Вас. Когато обичате, идвайте дома като къщен приятел. Аз имам двама синове, които са учили в Атина и във Виена и сега са тука..”

В средата на 1860 г. Манчев започва да събира ученици за българското училище. Отец Лепавек отстъпва две стаи в сградата на мисията. Първият записан за учение е Наумче Мартинов, конто по-късно, през 1876 г. отива да учи в Медицинското училище в Цариград. След него се записват и други, броят на учениците достига 15 и започва много бързо да нараства. Манчев изписва учебниците от издателството на Хр. Г. Данов в Пловдив.

И през 1860 г. гръцката пропаганда е много активна, защото дейно участие в нея вземат и гръцките учители. В спомените си Манчев дава подробни и интересни сведения за настроението и действията на гърците и откритото им желание да елинизират власи, арнаути и българи. Той пише: „...През 1860 г. клубът на гърците беше вирнал глава и вярваше, че тя (пропагандата, б.м. Ил.Г.) е всесилна... учителите гърци... се силеха колко могат по-скоро да погърчат тамошните българчета...”

Гърците получават морална помощ и разчитат на давленията, които са направили по дипломатически път Русия и някои западни държави, заради отношението на турската власт към християнското население в империята. До Високата порта в турската столица стигат сведения за повишеното настроение на гърците в Македония и султанът изпраща великия везир Мехмед паша да обиколи този район от империята. Той посещава Варна, Русе, Свищов, Лом, Ниш, Скопие Битоля. Н. Ганчев пише в спомените си, че пашата посетил и Велес. Същото твърди и В. Кънчов в материалите си за Велес.

Великият везир е придружаван от Гавраил Кръстевич, Мусури бей и Фотнядис бей (по-късно станал управител на о-в Крит). В Битоля тримата високи гости са настанени в дома на Димко Радев. Вечерта синът на Д. Радев Петър, току що завърнал се от Виена, дочува от разговора им, че В. Манчев ще бъде арестуван и веднага го уведомява за това. За да предотврати ареста, отец Лепавек успява да си издейства среща с великия везир, на която отиват двамата с Манчев. Сведенията за Манчев са вече известни на пашата и той ги посреща с известно предубеждение. По време на разговора и отец Лепавек дава препоръка за български учител и гарантира, че Манчев помага с дейността си на френското правителство против руските домогвания и влияние на Балканите. След тези твърдения на отеца, напрегнатата атмосфера се разведрява. Затова помага и фактът, че отец Лепавек и помощника му вече ползват български език, благодарение на учителя си Манчев.

Пашата заявява на отец Лепавек: „...Ето, аз го оставям на Вас да си продължава службата..." Във водения разговор се разглеждат и оплакванията на българите от Скопие и в Ниш срещу действията на гьрцките владици. Мехмед паша обещава, че като се завърне в Цариград, ще вземе мерки срещу злоупотребите на гръцкото духовенство.

В спомените си Н. Ганчев и В. Манчев описват по различен начин убийството на някакво турче от младия влах Бони Бища. Манчев пише, че вечерта преди да си замине, Мехмед паша прави разходка до извора „Кисела вода" на 1/2 час път от града. Там го пресреща група гръцки учители, които му връчват протест срещу задържането на Бища. В него се твърди, че убийството на турчето е станало по време на спор между двамата, при който нараненият Бища в самоотбрана извил ръката на турчето и е наранил смъртоносно нападателя си. Везирът прочита изложението и тъй като знае добре гръцки език, веднага нарежда още през нощта да бъде затворен клубът на гърците и да бъдат арестувани много от тях Някои той отвежда със себе си в Цариград, където са изправени на съд, а други направо са заточени. Въпреки доброжелателството на Мехмед паша, положението на Манчев не се променя. Срещу него продължават да се сипят клевети и до носи от страна на владиката и на фанатизираните гръкомани.

В началото на м. март 1861 г., след като провежда урок по френски език в турското военно училище в града, Манчев е спрян на улицата и задържан в полицията. В затвора той научава от Кая бей, помощник на валията, че задържането му става по нареждане от Цариград. Когато затворниците излизат за едночасова разходка в двора на затвора, Манчев вижда Д. Миладинов, който е докаран същия ден, окован във вериги. Двамата се познават от няколкото срещи, които са имали преди това в мисията на лазаристите. След първата им среща в двора на затвора те се виждат още няколко пъти, докато забраняват всякакви контакти между двамата. Дотогава обаче Миладинов и Манчев имат възможност да разговарят. Миладинов моли Манчев, като излезе от затвора, да пише на брат му Константин, който в момента е в Загреб при епископ Щросмайeр и да го извести за ареста му. Той моли още да не бъде изоставено семейството му, тъй като знае, че обвиненията срещу него са „добре скроени от страна на владиката", но той „беше вече решил да претърпи всичко”.

Васил Манчев е освободен от затвора след един месец. Това става благодарение на намесата на отец Лeпавек и на двамата чужди консули в града - английския Колберт и австрийския - Соретич. Вече свободен, той продължава да получава писма от Д. Миладинов, които запазва до 1865 г. Тогава разбира, че е възможно да бъде задържан отново и ги унищожава. Сведенията, които има за съдбата на двамата братя в цариградския затвор са описани от него. Той се позовава на думите на свещеника Михаил Карманлия, който е натоварен от Патриаршията да посещава в затвора болните и да разговаря с тях. Манчев е арестуван на 10 април 1865 г., пак по заповед от Цариград, според която трябва да напусне Битоля в срок от 10 дни. Така, по етапен ред, той е възворен в Свищов. По време на престоя му в затвора в Цариград, на път за родния си град, той има възможност да разговаря със същия свещеник Михаил и да узнае още подробности за техния трагичен край в болницата на затвора.

През краткия период, когато пребивава в Битоля, Манчев успява да създаде условия да се утвърди българското училище, да се върне църквата „Св. Неделя" на българите и в нея отново да започне богослужението на български език. Голяма заслуга за това имат, както твърди Ганчев, преселилите се в Битоля прилепчани братята Пере и Коне Чоновци (Каранджулови). В техните дюкяни битолчани винаги могли да научат нещо ново за водената в Цариград борба за независима Българска църква. Под ръководството на В. Манчев църквата „Св. Неделя" се превръща в притегателен център за прилепчани, когато те идват в неделния ден на пазар в Битоля. Пристигнали още от събота вечер, в неделната утрин те се черкуват, наслаждавайки се па българското черковно пеене. Като очевидец на събитията, Н. Ганчев пише: ,,...В. Манчев с първият, който под булото на католицизмът и под защитата на лазаристите е захванал да проповядва открито в Битоля българизмът и смело да буди там заспалия дух на българинът..."

Оживлението на българите около проблемите с църквата „Св. Неделя" дразни непрекъснато гърците и гръкоманите. Един неделен ден те нападат свещеника Георги Апостолов и учителя - певец Константин Илиев и им нанасят жесток побой. Пристигналата полиция разтървава биещите се. Намиращите се по това време наблизо българи помагат на свещеника и учителя и се сбиват с нападателите гърци. Задържани са няколко души българи, които са освободени от ареста след няколко дни.

Битият български учител Илиев е в такова тежко състояние, че го лекуват с прясно одрана кожа, която налагат върху раните, както често се лекуват по онова време българите, следвайки традициите на народната медицина.

За заслугите на В. Манчев за възраждането на българщината в Битоля споменава и К. Шапкарев: „...Допреди 1860 г. българското чувство в Битоля спеше Варухов сън или и никак не съществуваше, а у него ако съществувало, то не смеело да шавне. Но около това време, не зная как, допаднал бе там г. Васил Манчев, родом българин из Свищов, който за да запази от неминуемите гръцко-владически гонения, прегърнал бе, повидимо му поне, католическата уния... и живееше у католическите калугери... които бяха открили и българско училище и назначили за учител същаго него В, Манчев... Така чрез Василя Манчева най-първо в Битоля се пося българското чувство. След време той отвори и частно българско училище, което се посещаваше от доста ученици...”

Страданията на В. Манчев, след престоя му в цариградския затвор и депортирането му в Свищов, продължават. През 1867 г., след преминаването на четата на Филип Тотю оттам, той е арестуван и заточен. През 1872 г. е освободен, по изричното настояване на екзарх Антим I.

Годините след заминаването на В. Манчев от Битоля, бележат видим възход в оформянето на българското самосъзнание на битолчани. Освен това се засилва тяхната самоувереност и упорство да се противопоставят на всички антибългарски действия на владиката Венедикт и на гръцките учители в града. Разклащането на устоите на елинизма в Битоля прави още по-тежки доносите на гръкоманите срещу българите пред турската администрация. След инцидента в църквата „Св. Неделя" вече се чувства безсилието на гърците да се спре духовния възход на българите. Открито е ново българско училище, което е скромно на първо време, а за учител е назначен д-р Иван Жинзифов. Някои историци смятат, че той е влах от Велес. Записал в Лайпциг и завършил медицина в Атина, той не могъл да практикува. За да се издържа започнал да учителства първо в Прилеп, а след това в Битоля. Той се счита за българин, тъй като е роден в българския град Велес и приема, че е от същата народност.

Най-добро доказателство за българското му самосъзнание е едно негово писмо от Битоля от 18 юли 1866 г. до проф. М. П. Погодин: „...Човеколюбие госодаре! У Македония сме вси БОЛГАРЕ, но под гьрска власт тако, что до днес не знаехме дали има български букви. Ова година перво аз станах БОЛГАРСКИЙ учител, но слаб у славянский язик, зачто моя младост иждих в елински науки. Того ради за просвещение на народот ни нуждо е да дойде Ксенофонд (сина му Райко, б.м. Ил. Г.) у Македония...”

Никола Ганчев пише в спомените си, че когато през октомври 1866 г. за пръв път отива в Битоля, по-видните БЪЛГАРИ там са Димко Радев, хаджи Коста Кушсв, Тодорче Иванчо Алтъпармаков - старейшина на чохаджийския еснаф, Никола - на берберите Аце - на казанджиите, Наум Стругалията - франктерзийския еснаф, Димче Бучукот - на хлебарите, хаджи Петко, братя Каранджулови. За някои от първенците Ганчев смята, че са готови да се определят като българи и след като се обявят за такива, се превръщат в ревностни радетели за българщината. Той споменава имената на братя Робеви, Унка и Димко Оцев, братя Коканчевци, д-р Конст. Мишайков и др.

След 1867 г. започват да работят за българщината и еснафските сдружения в Битоля. Те са много силни и в гр. Прилеп и имат изграден авторитет сред по-младите граждани. По-важните и значими решения се вземат след тяхното одобрение. Чувства се силното родолюбие и отговорностите им във водената църковна борба в градовете и в турската столица. Те отделят голямо внимание и за развитието на откритите вече български училища.

Липсата на достатъчно добре подготвени български учители принуждава българската община в Битоля да потърси съдействието на съгражданина си Петър Д. Радев (син на Димко Радев, б.м. Ил.Г.) В писмото си от 28 август 1867 г. тя го моли, когато пътува по свои търговски дела из другите големи български селища да потърси и наеме един БЪЛГАРСКИ учител:

„...Православната христианска община на Битоля имаща нужда от един способен БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ, за да обучава НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК и не намираща такъв способен по нашите места, а като узнахме от друга (страна), че през тези (дни) възнамерявате да тръгнете за крайдунавските земи, молиме Ви много да съгласите (условите) за наша сметка един такъв БЪЛГАРСКИ учител и да го отпратите веднага за града ни..." Определена е и заплатата за този учител, която е между пет и седем хиляди гроша годишно. Изтъква се още, че Радев има пълномощия да подбере учителя и че обещанието на общината е тя да изплаща уговорената от него заплата.

През 1867 г, учителката Неделя Петкова (известната Баба Неделя, б.м. Ил. Г.) се премества от гр. Прилеп в гр. Охрид. В Битоля тя устройва за учителка на момичетата своята дъщеря Катерина. От писмото се разбира, че условието на учителката (дъщеря й, б.м. Ил.Г.) да получава 4000 гроша заплата, стая, дърва и въглища. Факс. 61.

В спомените си тя описва големите трудности, които има по време на учителстването си - стаята й служи и за училищна стая и за живеене. Въпреки трудностите и несгодите тя е доволна, тъй като има благодарността и привързаността на момичетата ученички. В Битоля Катерина остава и през следващата 1868 г, а по същото време майка й Неделя продължава да учителства в Охрид.

Българска община в Битоля търси начини да увеличи броя на училищата в града. Тя е убедена, че борбата в Цариград за независима Българска Църква върви към своя успешен завършек. Затова с по-голямо желание и упоритост общината търси да осигури български учители, които да поемат все по-увеличаващия се брой на записалите се ученици. За да може да обедини всички начални училища в града, общината назначава през 1868 г. за главен учител Димитър В. Македонски (1847-1898). Роден в гр. Емборе, Кайларско, той завършва гръцко училище и отначало е гръцки учител. Поради спор между него и общината в която учителства, Македонски напуска и води съдебен процес срещу нея. Българската община в Битоля му помага да спечели делото и така спечелва за себе си един способен учител, изявил се по-късно като виден български общественик и журналист. Той продължава образованието си при Ив. Найденов и архим. Григорий и усвоява много добре българската писменост. Първите му стъпки като учител са в Струга (1868 г.), след което се премества в Битоля. Македонски ползва добре и френски и италиански езици.

Н. Ганчев отбелязва в биографичните бележки за него, че през великденските и летни ваканции Македонски отива специално в Прилеп, за да препише училищната програма, да си вземе бележки от някои учебници, доставени в Прилеп, но липсващи в Битоля, да усвои решенията на някои трудни математически задачи от Дановия учебник (т.нар. „числитeлница"). В Битоля той посещава някои от ходжите, от които започва да учи и турски език. Неговото пристигане в Битоля като учител съвпада с откриването и на девическото училище.

Родолюбивите изяви на Д. Македонски намират отражение и във възрожденския печат. В-к „Македония" отбелязва, че българските учители и духовници П. Р. Славейков, Павел Божигробски, Велико Динковеца и Д. В. Македонски са направили дарение на Солунското българско училище.

Същият вестник съобщава за успешно проведения на 20 юли 1869 г., годишен изпит в българските училища в Битоля на 20 юли 1869 г., където учителства Д. Македонски.

През 1870 г. в. „Право" отбелязва, че започва новата учебна година в българските училища в Битоля,където учители са Иван Жинзифов, Д. В. Македонски и Наум Филев от Охрид.

През 1871 г. умира бащата на Д. Македонски и той се завръща в Царшрад, за да уреди финансови проблеми, останали след смъртта му. През същата година Д. Македонски е включен заедно с Л(азар) Н. Дагоров (1845-1920) и Д(имитър) Коларов в комисия, която да преработи устава на Българското благодетелно дружество в турската столица. Лазар Дагоров завършва Медицинското училище в Цариград през 1870 г.; Димитър Коларов е учител в българското училище във Вланга, (квартал на Цариград, б.м. Ил. Г.)

На мястото на Д. Македонски е назначен българският учител по това време във Велес Лука Нейчов. В спомените си Н. Ганчев и К. Шапкарев пишат името му Вълко (Лука) Нейчов (1843-1912) от гр. Панагюрище. Той учи отначало при Сава Филаретов в София, после продължава и завършва пловдивското класно училище при Йоаким Груев. След това заминава за Париж да учи (1863-1868) и завършва право. След завръщането си Нейчов учителства в Русе, но скоро се въвлича в различни дребни обществени скандали, води съдебен процес и е принуден ла напусне града. С препоръка от Тодор Пеев (1842-1904) до велешани, той е назначен за учител във Велес. Но и тук той се конфронтира с велешани и е принуден да потърси на друго място работа като учител. Овакантено място в Битоля му предоставя тази възможност и той е назначен за учител в града. За случая е написано „Взаимно обвезателство" в два екземпляра с дата 15/27 април 1871 г. В документа са залегнали седем точки като условия за работата му. Българската община в Битоля, която назначава за главен учител Нейчов, му определя заплата 100 турски лири за една година; ще му се дава предплата за два месеца, а останалата част от заплатата ще се изплаща всеки предпоследен ден на месеца срещу разписка. В задълженията на общината влизат и да приготви необходимите „неизбежни училищни потреби; топливо, на стайните прозорци джамове, соба, дърва и един человек..." който да обслужва по всяко време училището.

 
От своя страна Нейчов поема задължението да преподава в общото главно училище езиците „БЪЛГАРСКИ, Османски и Француски заедно и потребните науки..." В договора са включени и две основни клаузи по една за двете страни: за общината в - случай на „някакви безместни причини..." да заплатят на учителя като наустойка заплатата за цялата година и още 25 лири глоба. Ако пък Л. Нейчов напуснел училището, той да има право на заплата само до деня на напускането си.

„Обвезателството" е подписано от учителя и от осем общинари, сред които са Димко Радев, д-р К. Мишайков, Д. Ризов и др. Факс. 62.

Учителстването на Нейчов в Битоля също не е спокойно. На два пъти той се спречква с представители па властта. Това му създава репутацията на кавгаджия и на човек с дръзко поведение. На турски офицер, който го блъска, за да продължи пътя си, Нейчов високо казва: „...Ти ядеш царски хляб, но не знаеш законите...”

Лука Нейчов има и други черти в характера си, които му пречат. Без да се съветва с общината, той харчи доста пари при обзавеждането на училището - купува нови чинове, прави ремонт на сградата и т.н. По принцип това са добри начинания, но битолската община все още не разполага с толкова средства и моли да се отложат някои от претенциите на учителя за следващата учебна година. Нейчов обаче настоява да своите искания и заплашва, че ще напусне. Вероятно той се подготвя да повтори случая във Вслес, описан подробно от Н. Ганчев, без да се замисли за вероятните последствия и напуска училището за няколко дни.

Реакцията на д-р К. Мишайков обаче е бърза и резултатна. Той подава писмо-оплакване на 29 януари 1872 г. на гръцки език, от името на българската община до търговския съд в града. В него той обяснява, че назначения през 1871 г. учител Л. Нейчов е напуснал своеволно местото си на 21 януари с.г. По този начин е нарушен чл. 7 от сключеното между него и общината споразумение. Нейчов разбира грешката си, но въпреки това също подава молба в съда. Той губи делото н е осъден да заплати и разноските по него.

За да си осигури някакви дредства, Нейчов завежда дело за 400 т.л. и пише 4 писма до Екзархията. По време на делото д-р К. Мишайков предлага на Нейчов бели меджидии, които учителят приема веднага.

Няма никакъв ефект и от телеграмата на Нейчов до великия везир в Цариград, в която се оплаква, че учителите са неоправдано тормозени от местните български големци. Битолският мютесариф извиква българските учители, за да потвърдят оплакванията на Нейчов, но освен него никой друг не изразява недоволство. След това той заминава за Солун и не се връща повече в Македония. Установява се в Цариград, където помага на Никола Генович при редактирането на в. „Турция". След Освобождението с чиновник в Източна Румелия, депутат е в областното народно събрание и живее в Пловдив и София.

На мястото на Л. Нейчов идва отново Д. Македонски. Той остава на длъжността управител на българските училища в града до 16 февруари 1873 г.

В писмото си от 16 февруари до битолската община, Македонски обяснява как е назначен за „учител в главното Ви училище и управител на другите БЪЛГАРСКИ училища в градът ни..." Това е станало, когато се връщал от Цариград на „път за отечеството си" (за родния си град Емборе, б.м. Ил.Г), но приел предложението на общината и останал в града. По-късно обаче възникват недоразумения между него и някои членове на общината, при които един от тях го обижда в присъствието на д-р К. Мишайков. Най-важният повод за пререканията е, че без негово знание и съгласие с наредено на един от учителите да преподава и гръцки език, което преляло чашата на търпението му. Факс. 63. Д. Македонски заминава за гр. Лом. На 25 март 1875 г. той пише оттам дълго писмо до Д. Робев. В него той изразява своята носталгия към родния си край макар, че се намира в „...тези свободни от гръцизма места, (б.м. Ил.Г.) и по-спокоен, защото человек, на когото задачата и девизата са да заслужи с малките си познания що притежава именно на онези страни от милата ни татковина, които потъпкани и презрани пъшкат под ноктише на силни врагове..." Македонски моли Д. Робев да бъде приет отново за учител в Битоля. Той не поставя условия, а ще приеме тези, които ще му бъдат предложени. Знаейки, че за девическото училище в Битоля е необходима способна учителка, той предлага да бъде назначена ,,...учителка, каквато нашийт град не е виждал, и която може да дойде с шейсет лири турски..." Затова трябва да му се (телеграфира), за да отиде до Габрово, откъдето е учителката, за да „отида да я съглася, защото по-после може и там пак да се услови...”

В края на писмото си Македонски изпраща поздрави и до братята на Д. Робсв, както и до много битолски първенци, които той изброява - Димко и Петър Радеви, д-р К. Мишайков, Димко Оцев, Димитър Рнзов и др.
В послепис Македонски прибавя, че към това свое писмо прилага още две писма - едното до общината на Битоля и друго до Стойчо Мишайков, с молба да бъдат предадени на получателите. Факс. 64.

В „Българска възрожденска интелигенция" С., 1988 г. и с. 387 е неправилно сочено, че Д. Македонски учителства в Битоля през 1872-1875 г. Писмото му от 25 март 1875 г. доказва, че по това време той е далеч от Битоля и се намира в Лом Паланка.

След Освобождението той е гимназиален учител в София, работи в съдебната система като прокурор и съдия до 1882 г. След това се установява в Цариград като адвокат и журналист. След Ат. Шопов поема редактирането на екзархийския вестник „Новини", но е убит на 22 септември 1898 г. Вероятно това е политическо убийство, извършено от фанатизирани привърженици на гръцката пропаганда.

Откриването и утвърждаването на българските училища в Битоля дразни извънредно много гърците в града. Те използват най-различни средства,дори фалшифицирането на документи, които представят на турската администрация. За такъв случай се споменава в протеста на три еснафски сдружения в града - на симидчиите, тютюнджиите и папукчиите. Те са написани на гръцки език. На 16 ноември 1869 г. симидчийският еснаф излиза с декларация: „Долуподписаните от симитчийския еснаф протестираме против гъркоманите, които без да ни питат запечатаха БЪЛГАРСКАТА черква на общината в Битоля. А особено като се знае, че печатът бе от 4 парчета и понеже някои от тях бяха пазени от нас, то гъркоманите направили друг печат. Ние сме съгласни с БЪЛГАРСКАТА община и протестираме за подпечатването на заявлението с тия фалшиви печати и не признаваме Негово благоговейнство Партений..."

Декларацията е подписана от 58 души и повечето от тях изписват имената си на български език. Факс. 65.

Има декларация и от членовете на тютюнджийския еснаф от 24 октомври 1869 г. Подписана е от 11 човека и има превод от гръцки: „Долуподписаните членове на тютюнджийския еснаф се научаваме, че някои си, макар и малко на брой от еснафа ни, имайки само трите парчета от еснафския печат се готвели да подпечатат против БЪЛГАРСКАТА черковна община и декларираме за безсилно, неуместно и неофициално техното действие и протестираме чрез нашия устабашия г-н Йоану Спиро". (Иван Спиров - б.м. Ил. Г.) Факс. 66.

Декларацията на папукчиите няма дата, но е подписана от 30 човека: „...Подписаните от еснафа папуджи се научаваме, че са подпечатани некои от членовете без да ни питат против БИТОЛСКАТА БЪЛГАРСКА ЧЕРКОВНА ОБЩИНА. Ний протестираме против това техно действие като заявяваме, че сме напълно съгласни с Битолската БЪЛГАРСКА черковна община и се подписваме".

Бързото увеличаване броя на българските училища в Битоля изисква и средства, които битолската община няма. Тя се обръща с писмо-молба от 16 септември 1874 г. до руското консулство в Битоля, в която е описано бедственото положение на жителите на града, както и от „...щетното влияние на едноверните си гонители. Те, православните БЪЛГАРИ от града ни, при всичките тези бедствия направиха в града си един скромен Параклисът „Рождество Пресв. Богородици” и приходите на който да улеснят подържването на градските учебни заведения... Направата на параклиса заплете БЪЛГАРСКИ народ от града ни в огромни дългове..."

В края на писмото се указва, че за събирането на необходимите средства се изпраща „наш събрат Г-н Хаджи Петко Божинов да проси милостиня..." и се моли консулството да даде своята помощ под формата на пари, учебници или други пособия.

Писмото е подписано от петима члена на общината и е подпечатано с нейния печат. Факс. 67.

Второто писмо, от 20 ноември 1874 п, е на свещ. Георги Апостолов от църквата „Св. Неделя", в която той служи на български език. То е отправено до „Х(аджи) Петре Божинов, за когото става въпрос. В предишното писмо на общината. Божинов е наречен Петко, вместо Петре. Свещ. Апостолов и подписалите го пет битолски първенци, между които Д. Робев, Димко Радев (подписал се на български език) пожелават на Божинов: „...Свите нарот со свите благословени еснафи, и народо селени, БЪЛГАРИ да се по-трудишъ за БЪЛГАРСКИ НАРОТ.., да испросиш Милостини от народо селени - християни БЪЛГАРИ во тия дьржавн како що си благоразумен некиш учене знайиш що да говориш трудот БЪЛГАРСКИ..."

В края на писмото се споменава и името на „Ксенофона Зизифов" (Райко Жинзифов, б.м. Ил. Г). Божинов трябва да бъде уверен, че за всяка работа той ще му помогне. Факс. 68.

През 1875 г, по повод завършването на учебната година на основното училище в махалата „Бела чешма", е отправена покана до първенците в града да присъстват на тържеството. Изпитът щял да бъде проведен на 11 юли в 11 часа. Поканата е подписана от БЪЛГАРСКОТО настоятелство и е подписана от „(Юван) Иван певец", вероятно от църквата в махалата. Факс. 69.

Битолската българска община взема отношение по въпроса къде трябва да служи екзарх Йосиф. Тя е убедена, че той трябва да бъде в Цариград. Завръщането му от Пловдив, където временно е настанен, в Цариград е посрещнато с особена радост от битолскитс българи. Израз на това е тяхното писмо от м. февруари 1880 г.: „...Ваше Блаженство, Неописуема радост почувствахме, когато ся известихми, че Ваше Блаженство, ся намирате вече в Ц/град, деньт на това Ви пристигвание в Столицата ще бъде едно от най-забележителните дни в периодът на Черковният ни въпрос... Честити ся считаме като Ви поднасями сърдечните ни съчувствия като Ви желаем трайно установление в Столицата..."

По-нататък в писмото се изброяват трудностите, пред които е изправено българското население от действията на „малочисленното българо-влахо-гьркоманско население", което се възползва от „необлагоприятните за нас обстоятелства (и) можа да усвои БЪЛГАРСКИ ЧЕРКВИ...", въпреки протестите пред турските власти в Битоля.

В писмото се повдига и въпросът за новопостроените църкви, които стоят неосветени поради липса на БЪЛГАРСКИ ЕПИСКОПИ, като понякога това се извършва от гръцки владици. Потъпкват се също и политическите им права, особено когато властта разбере, че човекът има „БЪЛГАРСКО ПРОИЗХОЖДЕНИЕ".

Искането, което общината отправя към екзарха с да бъде изпратен екзархийски наместник в Битоля, който да може да защищава „народните ни права" пред местната власт... и като ся надяваме на високите чувства на деятелноста Ви за просвещението и благодейнствието на народът си, който твърде много дължи на Вас... целуваме святата Ви десница..."
 

Грижите на битолската община за развитието на учебното дело в града са постоянни и последователни. Тя следи и взема мерки учебният процес да не прекъсва. В този смисъл е и писмото на „Канцеларията на Българската община в Битоля” под № 111 от 25 май 1883 г. изпратено до екзарх Йосиф I в Цариград: „...Тъй като училищната година приближава да ся свърши, нуждно е щото да ся поразмисли и в най-кратко време да ся вземат потребните мерки за осигуряването вървежът на училищното дело в града ни, което тъз година направи значителенъ напредък..."

В писмото се отбелязва, че през следващата година числото на гимназиалните класове се увеличават и затова се налага да бъде увеличен и учителският персонал.

Общината изразява благодарността си към Екзархията за назначените и изпратени учители - Д. Михайлов, В. Карайовов, М. Теодоров и Д. Маймунков. Тя е доволна, че вече няма, както преди, възникнали недоразумения между гражданите и учителството. Общината поставя сериозно въпроса за несменяемостта на учителите, а не както се прави - след завършването на всяка учебна година те да бъдат изпращани в други селища. Общината моли екзархът да назначи поне още двама учители, единият от които да поеме и директорската длъжност. Тя посочва конкретно за тази длъжност името на г-н Милков, който в момента е учител в Прилеп. Освен това напомня и за необходимостта от учителка за класното девическо училище в Битоля. Факс. 70.

Липсата на средства принуждава българската община в Битоля да се обърне с писмо № 53 от 21 септември 1884 г. към Димитър Робев във Виена. Той живее там след осъждането му задочно от турската власт през 1878 г. и се завръща след амнистирането му чак през 1886 г. В писмото си общината напомня за поетото от него „обвезателство" (задължение) още от 1872 г. за един заем от 150 турски лири, подписано от тогавашната българска община. Това задължение не се изпълнява редовно. Поради това, Никола Робев е повдигнал въпроса и иска възстановяването на парите да стане заедно с начислената за изтеклото време лихва. Обшината моли: „...ако е възможно тези пари от обвезателството да ги подарите, тоест: или за Ваше воспоменание, или за душите на покойнийте Ви баща и майка, или пък за душата на покойния Ви брат Якима и Стефана. Понеже както Ви е известно, (че) нашата църква се намира в най-бедно състояние и най-повече сега..." Общината съобщава че е купен дюкян до нея за продажба на свещи, за да „си помага" за издръжката.

Писмото е подписано от председателя на общината свещ. Константин и още четирима нейни членове. Освен тях, в подкрепа па искането, писмото е подпечатано от седем еснафски сдружения - симидчиите, юрганджиите, самарджиите и др. Факс. 71.

В писмо № 74 от 29 септември 1888 г. до Н. Робев българската община в Битоля съобщава, че при избора на нейното ново ръководство е избран и той. Тя го кани „...да заповядате утре часът около 8 на обикновеното заседание на общината". Председател на общината е архим. Козма Пречистенски. Факс. 72.

С течение на годините в Битоля и епархията успешно се развива учебното дело. Ясна представа за размера на това развитие дават запазените отчети на главните учители, които те изпращат на Учебния отдел при Екзархията. Пелагонийският митрополит, в писмо № 1202 от 25 юли 1909 г, отбелязва, че в отчета си главният учител е записал, че в 10-те основни училища в Битоля има 1670 ученици, от които 692 са момичета. За същата година броят на завършилите БЪЛГАРСКАТА класическа гимназия в Битоля ученици е 194, от които само 16 отпадат по различни причини.

Годишният бюджет, отпускан от Екзархията за училищата в Битоля, възлиза на 241 658 турски гроша, които се разпределят така:

заплати на учители и др. персонал 181 180 гроша
заплати на прислугата 8 103 гроша
стипендии 28 700 гроша
помощи за бедни ученици 1 287 гроша
безплатни лекарства 794 гроша
ремонти 7 681 гроша
отопление и осветление 2 292 гроша
покъщнина 2 854 гроша
канцеларски потреби 845 гроша
книги, учебници, пособия 4 247 гроша
разни други и почистване на училищата 3 675 гроша

или 241 658 гроша
 

В българските училища, особено в гимназиите и пансионите към тях, има назначени училищни (пансионни) лекари. Като такъв повече от 17 години работи и д-р Ангел Константинов Робев (1867-1848). Неговата заплата обаче не е включена в бюджета на училищата, тъй като я получава от българската митрополия в Битоля. Факс. 73.

Училищният лекар прави отделни отчети, които се прилагат към отчета на главните учители и в тях се проследява здравословното състояние на учениците през годината. Факс. 74.

Голямо значение имат за българската просвета пансионите към гимназиите и някои класни училища. В тях са приети и деца на бедни български семейства, предимно от селата, които нямат достатъчно средства да учат, но които продължават учението си при добри условия като стипендианти на Екзархията. За тях се грижат възпитатели, спазват се установените изисквания за ред, чистота, режим на спане, храна и учебни занимания, а всичко това дава своите положителни резултати. Тези деца израстват като истински родолюбци, милеещи за българщината в своя роден край до Македония.

Ето как например е изразходвана сумата за издръжката на пансиона към девическото училище в Битоля за времето от 1 март - 29 юни 1889 г. Тя се разпределя така:

храна 5 446,14 гроша
чистота 485,30 гроша
прислуга 1 380,00 гроша
отопление 432,05 гроша
осветление 183,30 гроша
поправки 36,30 гроша
принадлежности разни 71,30 гроша
канцеларски материали 298,36 гроша
дребни покупки 202,75 гроша
лекар и лекарства 525,20 гроша
наем 1 635,00 гроша
дрехи и обувки 331,30 гроша

11 027,00 гроша Факс. 75 и 76.

Като се проследи развитието на учебното дело в Битоля, се установява огромният напредък и то за период само от няколко десетилетия. През 60-те години на миналия век в града съществува само едно българско училище, което ту го закриват и учителите му са преследвани, ту го откриват отново. Освен това съществува почти постоянна забрана да бъде извършвано богослужение на роден език.

Въпреки всички препятствия поставяни от турската администрация, от гръцкото духовенство и от гръкоманите, факт са големите положителни промени живота на българите в града и епархията. Те се осъществяват благодарение на бурното развитие на учебното дело, на извоюваната самостоятелност на Българската църква и на неукротимото желание на българите в Македония да запазят своето българско самосъзнание.
 

[Back]



  Материалът е любезно предоставен от Баш Бугараш


Факсимиле 61. Писмо на учителката Неделя Петкова до битолската българска община.

 


Факсимиле 62. Сключеният между учителя Лука Нейчов и битолската българска община договор.


Факсимиле 63. Началото и края на писмото на Димитър Македонски до българската община в Битоля от февруари 1873 г.


Факсимиле 64. Края на писмото на Д, Македонски от гр. Лом до българската община в чоля от 25 март 1875 г.


Факсимиле 65. Писмо-протест от симитчийския еснаф в Битоля срещу гръкоманите в града, които запечатали българската община.


Факсимиле 66. Писмо-протест от тютюнджийския еснаф против гръкоманите.


Факсимиле 67. Част от писмо на битолската българска община до руското консулство в града от 16 септември 1874 г.


Факсимиле 68. Писмо от битолски първенци и членове на общината до х. Петко Божинов от 20 ноември 1874 г.


Факсимиле 69. Покана от българското училищно настоятелство в гр. Битоля за провеждането на годишен изпит.


Факсимиле 70. Началото и края на писмото от българската община в Битоля до екзарх Йосиф I от 25 май 1883 г.


Факсимиле 71. Началото на писмото от българската община в Битоля до Д. Робев във Виена - 21 септември 1884 г.


Факсимиле 72. Писмо на българската църковна община в Битоля до Н. Робев от 29 септември 1888 г.


Факсимиле 73. Края на доклада на училищния лекар към девическото петокласно училище в Битоля д-р Ангел К. Робев до екзарх Йосиф I от 5 февруари 1909 г.


Факсимиле 74. Писмо от българската мъжка класическа гимназия в гр. Битоля с полугодишен отчет па училището до Българската екзархия.


Факсимиле 75. Сметка-отчет за изразходваните средства за пансиона към мъжката гимназия в Битоля - 28 февруари 1889 г.


Факсимиле 76. Сметка-отчет на девическия пансион към училището до 28 февруари 1889 г.