"Как ни предадоха европейските консули"
Из записките на Стамо от романа на Никола Инджов „Възречени от Манастър”

(любезно предоставено от Георги Илиев)
 
 

http://www.helikon.bg/books/118/61135_vazrecheni-ot-manastar.html :

Възречени от Манастър

Автор:    Никола Инджов 
Издател:    Библиотека 48 

Анотация:
„Възречени от Манастър" е роман за премълчаваната историческа орис на тракийските бежанци. Писателят Никола Инджов, пряк потомък на прокудените от Беломорска Тракия българи, описва вековечно отечество, останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешни хора. Опустошението на българските земи около делтата на Марица след Балканската война през 1913 г., изгнаничеството на цели села по островите на Егейско море през 1921 г., насилствено предизвиканата размяна на българско и гръцко население през 1924 г. - тези съдбоносни събития определят сюжетните линии на повествованието. Героите на романа съществуват в наши дни подобно „ангелски човеци" — силуети от минал и неотминал народен живот.


 

сравняване и актуализиране имената на част от селищата

Болярово = Пашалий = Пашакьой
с. Воден = Дерекьой =Дерделий
Малък Воден = Дере Махле – Казълагачко
Булгаркьой = Йенимухаджир –
Казълага - Елхово
 

Odrin Adrianopolis Edirne
Lozengrad Saranta Ekkliseis Kirklareli
Galipoli Kallipolis Gelibolu
Rodosto Rodosto Tekirdag
Dedeagach Alexandropolis Dedeagac
Gyumyurdzhina Komotini Gumulcine
 
Дуганхисар -
Сачанли
Дервент
Евренкьой
Аткьой
Къзлар
Тахтаджик
Кутруджа
Пишман
Окуф
Фере
Курткале
 

Аз си знам как се промъкнах през полето, престорен на търговец зехтинджия. Консулски град беше Дедеагач  тогава (днес Александрополис) , девет консулски врати срещу едната Висока потра! Наша вярна закрила са европейските консули, тъй мислехме ние. Познавах ги, имах мющерии сред тях на камилска вълна, на сирене на пастърма, на риганово масло. Мене, те в тихите времена на енкас ми викаха манастърския консул Стамо. Ние сме, викаха, консули на Европа пред Дедеагач, ти си консул на Манастър пред Европа! Вашият цар оттегли вашено царство, рекоха, сега, ако населението се събере в Дедеагач, ние, консулите, гарантираме живот и имот! Ние, кълняха се, няма да позволим на турците да влязат в града!

 Обаче аз забелязах, че всеки божи ден на парахода за Солун се накапичват с бая багаж цели семейства арменци. Арменецът усеща тънко турчина, подушил бе арменецът, че се готви тайна смяна, че турци ще заместят гърци в управлението на града. Най напред ходих у французския консул г. Такела, а после у германския г. Шенкер, у английския г. Бадета, у австрийския и италианския. Занесох им писмо от Дуганхисар, датувано от 6-ти септември, в което пишеше: „Вчера на 5-ти юли турците са нападнали селата Манастър и Сачанли, след което турците  навлезли в селата и ги запалили. Които селяни са се отървали дойдоха в нашето село и селото ни е пълно с манастърци и сачанлийци, от което врадее в селото голяма тревога. Същата нощ турците са нападнали Евренкьой и Аткьой. Също и тези села са разтурени, а селяните им са в нашето село, също и колибарите и селяните от Къзлар са в нашето село. Наблизо в гората между Дуганхисар и Тахнаджик е и живото население от Кутруджа, Пишман, Окуф, Тахтаджик.”

 Донесох им и писмо на войводата Руси Славов, че село Голям Дервент е унищожено, че много села като Янюрен, Башклисе и прочее са съсипани. Руси съобщаваше, че Голям Дервент е сринат с артилерия, гранати са паднали пред черквата, гдето и сега лежат две непукнати.

 Французският консул взе препис от писмото и веднага го съобщи в Цариград на по-големите си началници. Германският консул по този въпрос ми заяви, че което се съобщавало в писмото и за което аз устно му говорих, не било истина. Его, декларира ми, телеграфирах на турската военна команда в Енос, оттам отговарят, всичко туй не е истина. Французският много се стараеше да помогне. Той ми показа копирната си книга, за да ме увери, че почти катадневно телеграфирал по нашите работи, че телеграфирал и да се изпрати параход, за да мине населението в България, и уверяваше, че не получил отговор. А австрийският консул устно ми повери, че турците имали грозно намерение да унищожат укрилото се в балкана българско население.

 В тия тревожни дни, трябва да забележа, европейските консули говореха да не се боим. Официално съобщаваха, че Софлийско и Дедеагачко ще останат в България и че турците ще вземат само Димотика, а на запад гърците ще стигнат само до Окчилар. И ние им вярвахме, защо да не вярваме в надеждата за спасение?

 И населението, за да си спаси живота, тръгна като за Божи гроб към консулския град Дедеагач. Събрахме се от 17 села хора, горе долу 12 000 души народ, 100 000 овце, 20000 говеда, 15 000 коне, мулета, магарета. Само камилите ни ги нямаше, тях неколцина опитни камилари ги бяха отвели към Сакар и Странджа. Настанихме се вън от Дедеагач = Alexandropolis (днес) в изоставените от българската войска казарми. Там на една стена беше написано с големи червени букви: „По-добре гроб, околкото роб” Изтръпнах от гордост.

 Тогава гърците ме арестуваха. Те забелязали, че съм сновял съмнително из дедеагачките консулства. И гръцкият владика, изглежда, нарочно мина покрай затвора и ме видя. Аз го поздравих, като снех шапката си. Какво има, попита ме той. „Имартон!”, прошепнах му на гръцки. „Милост ли?”, поклати глава той и отмина. отишъл и убеждавал турците да поемат управлението на Дедеагач, че иначе ще го завземат дивите българи. Гръцкият опълченец, който пазеше пред затвора и ме познамаше, издаде, че зле говорили за мене. Владиката учуден попитал градоначалника още ли държите жив манастърския консул Стамо, няма ли сатър за него? Аз се примолих на опълченеца да ме спаси. И на 17-ти септември той наистина за малко пари се съгласи да ме пусне. Той е можел лесно да стори това, защото него ден влязоха турците и защото на 19-тир гърците слад като закараха в Гърция 4 пълни парахода със заграбен добитък от нещастните наши българи, изтеглиха и войската си по море.

 Тоя ден изтърчах до английския консул г-н Бадета. Той най-много акъл даваше, щото жените и децата да се подлонят в Дедеагач, и аз го попитах: „Какво ще стане с нас, г-н Бандета? Нали заявихте, че няма да влязат турци тука?” Бадета ми отговори: „Не бойте се, де, нищо няма да стане!” Беше посърнал обаче. Аз му напомних, че когато турците за пръв път нападнаха Манастър, имаха само башибозук и не можаха да надделеят, и не смееха да предпиемат нищо, докато не получат помощ от армията. Факт е, че Хаджи Селим ага след първото нападение на Манастър ходи  в Енос да иска помощ. И тя идва, господине Бадета, натякнах му. Дедеагач се завзе уж от автономска милиция, сиреч башибозук, а всички знаем, че то си е множество турска редовна войска. Аз с очите си видях войници арапи, които арапски говореха, а имаше и черкези. Видях да влизат в Дедеагач 500-600 души турска войска. Имаше едни във военна униформа, други в стражарска, а трети – преоблечени като башибозук. Всички с маузерови пушки и с манлихерки, ни една мартинка! На всеки войник не по-малко от 500-600 патрона!

 Консулът Бадетаможеше да говори свободно на български, гръцки и турски, но тоя ден мълчеше, мълчеше на английски!Ходих при австрийския консул, с когото се обяснявах на турски и на гръцки. Първом той ме увери така: ”Не бойте се, ние можем да ви гарантираме живота в Дедеагач и вън от града до селата Макри и Лъджакьой, а по-нататък не можем да запрем турците да не палят и да не убиват.” Когато втори път се явих при него, пак същото поддържаше и питаше имаме ли организирани чети. И трети път кам 8-ми септември на същото държеше, пак казваше народът да се подслони тука. Ала когато се събра народът в Дедеагач (Alexandropolis), той не беше толкова оптимист и ми съобщи, че е възможно турците да влязат в града. Бързайте, предупреди, да оставите селата си, защото оттатък Марица в Ипсала се събира башибозук, а също  и в Гюмюрджина (Komotini) има 10 хиляди, които ще тръгнат и ще ви наколят. Само тук в Дедеагач (Alexandropolis) е спасението ви! Ала когато гърците предадоха града на турците, австрийският консул никъде не се видя.....

 Да бяха консулите излезли енергично да заговорят в наша полза, нещастието щеше да се избегне! Кой можеше да се противопостави на Англия, на Франция, на Германия, на Италия, на Австрия тогава? Една реч в защита на българското население щеше да е достатъчна! Но консулите вместо това сложиха парадни униформи и посрещнаха турците. Турците се бяха спрели вън от града и не влизаха, докато консулите и владиката не отидоха да ги поздравят и поканят. Трябва да се знае, че преди да влязат турците в Дедеагач, от страна на събралите се 12 хиляди бежанци се подаде молба до консулите, в която се изброяваха селата, от които населението е било тук събрано, именно от околиите Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлийска, Ференска и Ортакьойска. Искахме да ни определят къде да се послоним, за да спасим живота си. Преди да се оттеглят гръцките власти, ние се обърнахме към гръцкия комендант за защита, а той ни отговори, че българското население можело да се прекара с параходи в Гърция заедно със стоката, ако половината стока се отстъпи на гръцкото правителство и ако българите се съгласят да станат гърци. Това ние отхвърлихме с яд. Когато турците влязоха в дедеагач, издигнаха церемониално турското знаме в правителствения дом. Българи там никак не пропуснаха. Само аз можах да отида. Блъскаха ме с вик „Назад!”. Излъгах, че съм тукашен, и се промъкнах.

 Командирът им държа реч, че тук автономията се устройва от трите народа: „Ислям ве рум ве израил.” За българи ни дума. Чух, че извика „Булгар милет кьор ослун!”, на което всички ръкопляскаха. Имаше много евреи. Турците извикаха кметовете на българските бежанци и предупредиха до пет деня да намерят средства да си идат в България било с параходи, било пеш. Кметовете отговориха, че населението желае да си остане в триречието, че то с толкова челяд и стока мъчно може да се реши на преселение. Ала Турците настояваха да се махнем, настояваше и гръцкият владика. Дори комендантът Хакъ бей попита гръцкият владика. защо е толкова против нас, а той отговорил, че ние сме наследници на Крума, та да се махаме или ако ще всички да ни изколят!

 Това беше на 21-ви септември, а ан 22-ри, преди още кметовете да се споразумеят с Хакъ бей, башибозукът по заповед тръгна към казармите да напада населението. ние, щом видяхме това, изпратихме депутация в кметството. Посъветваха ни да подадем прошение, за да се остави тук българско население. В туй ни помогнаха търговецът Хараламбо Леондариди, наемателят, на баните Псаронпулос и предприемачът Филомелос. Леондариди започна да съчинява прошението ни в градската община. Дойде управителят Пелтек заедно с персийския консул Антониядис и заповяда: „Тук не е място да се пишат прошения!” Взе прошението и го скъса. Леондариди стана на крака и му каза: „Бре, човече божи, ти нямаш ли жена, деца, нямаш ли милост за тия нещастни жени и деца?” Леондариди започна да пише второ прошение, но и то само до половината се написа, защото персийският консул не позволи да се пише по-нататък. Тогава Леондариди ни призна: „Сами виждате, помощ отникъде няма, а всеки гледа да си спаси душата.”

 Отидох за последен път при английския консулг-н Бадета, а той ми отговори на турски: „Не мога да ви помогна, нямам топове, нямам войска, какво да правя?” Като говореше, говореше на турски, а като мълчеше, мълчеше на английски. Народът чакаше, събран при казармите, и на 23-ти септември ни подбраха. Дигна се такъв сърцераздирателен вик, че цял Дедеагач потрепера, цял Дедеагач рипна на крак. Измитаха ни към България, а в Армаганската долина ни причака местен башибозук. Сякоха и гърмяха, хвърляха на конете си невръсни момчетии за еничари ли, кой знае , и млади жени за харемите в Цариград ли, в Одрин ли. Четите на Маджаров и Руси Славов пресрещаха джелатите ту от единия , ту от другия край на кервана, всичко на всичко четирийсет юнаци, и как да опазят населението на седемнайсет села?

 Не бяхме роби, но си бяхме като на три синджира вързани с децата, бабите, дядовците. Башибозукът под командата на преоблечени офицери ни преследваше чак до ятаджишките бродове на Арда и там най-много манастърски глави паднаха. Кървава струя тръгна по арда, видели я овчари нататък към Курткале на три часа път!

 Хубаво че войводите и при ятаджишките бродове излязаха срещу башибозука, та който бе останал жив, жив си остана! Там за първи път видяхме Царство България.

 На едни страховити скали в триреченския край на Царство България видяхме орлите да кръжат по-ниско от българските войници.

 Делеше ни Арда с кървавата вода. По-пъргави другоселци минаха и отминаха към високото, хичне се и обърнаха назад. След време разбрахме за тях, че янюренци се заселили в Светлен, дервенци в Орешник, сачанлийци в Кърджали, дуганхисарци в Хасково, балъкьойци в Стара Загора. Само ние в подножението на държавата оглеждахме назад, че много деца се изгубиха по пътя и много старци изостанаха.


[Back]