Н. Хайтов, Гробът на Васил Левски

Част трета. ИСТОРИЧЕСКИ ДОВОДИ ЗА И ПРОТИВ СТАНОВИЩЕТО, ЧЕ ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е БИЛ ПОГРЕБАН В ЦЪРКВАТА «СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА»

АНКЕТАТА НА ПРОФ. ГЯУРОВ. ВЪЗРАЖЕНИЯТА СРЕЩУ НЕЯ. НОВИ МАТЕРИАЛИ, КОИТО Я ДОПЪЛВАТ

„СЪЧИНЕНА“ ИЛИ ИСТИНСКА Е АНКЕТАТА НА ПРОФЕСОР ГЯУРОВ

Ще започнем нашето изложение по историческата част с един основен документ - спомена на Мария поп Павлова, по мъж - Илиева Джагарова, че тялото на дякон Левски е препогребано в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска". Не е било трудно тоя спомен да бъде веднага проверен, но вече казахме — никой не му е обърнал внимание, археолозите по това време усилено се занимават с идолната пластика от енеолита; историците са погълнати от проблемите на Византия, а вниманието на държавниците е приковано върху подготовката на големите царски маневри. Тъй или инак до проверка на съобщението на Мария поп Павлова не се стига.

И все пак публикацията не пропада окончателно — тя е била прочетена от бъдещия професор по старогръцки в Духовната академия Христо Гяуров и това е причината, когато след 1952 г. се начева преустройството, свързано с новия център на София около църквата „Св. Петка Самарджийска“, той да прояви интерес към планираните на това място разкопки.

Вече знаем: проф. Гяуров е първият, който се явява в „Св. Петка“ след откриването на скелет № 95, на 30 май 1956 г., за да предупреди археолозите, че те са намерили гроба на Левски. Явява се пред тях и на следващия ден, на 31 май, с показанията на софийската гражданка Анастасия Илиева Джагарова, по мъж Бокова, дъщеря на Мария поп Павлова. Намесата на Гяуров е била счетена като опит за измама; но той не

се отчайва и решава да продължи започналата ОТПРЕДИ РАЗКОПКИТЕ АНКЕТА, за да я обогати и подкрепи с нови показания за гроба на Апостола.

Опреснената анкета на проф. Гяуров, проведена между 11 юни и 18 юли 1956 г., съдържа 13 показания (спомена), записани на 20 машинописни страници по 30 реда. Първият от тях принадлежи на Анастасия Илиева Бокова [1] и понеже той събуди сред опонентите на Гяуров най-много възражения, ще го процитирам, за да имат възможност читателите сами да следят до водите— за и против него.

Сведения за Васил Левски, дадени от Анастасия Илиева Бокова - дъщеря на Илия Лазаров Джагаров (от с. Локорско, Софийско - опълченец от четата на Христо Ботев) - относно погребението на Васил Левски

Родена съм в гр. София. Майка ми беше софиянка. Баща ми беше родом от с. Локорско, от родители земеделци; почина в 1902 г. на около 50 г. възраст. Наскоро преди смъртта си той повери на майка ми и на нас, неговите деца (на мене и на двамата ми братя Трайко и Владимир - сега покойници), следното: „Помнете, да знаете, може да потрябва някога за историята, къде и как е погребан Васил Левски.“ Ето някои подробности, така както съм ги чула от баща ми. След обесването на Васил Левски, късно вечерта, моят баща заедно с Христо Хамбарков (епитроп на църквата стара „Св. Параскева“; имаше къща в гр. София, на улица „Средна гора“, при кръчмата „Сив кон“), с фесове на глава като турци, взели една бъклица с вино и отишли на мястото, дето бил обесен Васил Левски. Времето било много студено, мразовито. Не е имало там друга хора освен стражата, оставена да пази трупа. Наоколо било пусто поле. Те започнали да черпят стражата. По обичая трябвало те първи да отпият от бъклицата; те отпили, но без да гълтат. Пила от бъклицата и стражата. Така повторили няколко пъти, докато се изпразнила бъклицата. Виното подействувало скоро, тъй като имало в него и нещо приспивателно; какво е било приспивателното, не знам. Стражата се опила и заспала. Моментът бил удобен. Баща ми и дядо Христа свалили

трупа от бесилото и го сложили в чувал, предварително приготвен. Баща ми взел чувала на гърба си, а дядо Христо светел с фенер. Дължа да отбележа, че баща ми беше здрав и як селянин и до края на живота си остана истински хъш. С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара „Св. Параскева Самарджийска". Там ги очаквал свещеникът от църквата поп Кръстю, презимето на когото не си спомням. Свещеникът опял мъртвеца и след това го погребали в олтара на църквата — от лявата страна. Съобщавам това, което съм чула от баща си; била съм тогава на 17 години. Същото знаят и моите дъщери — Павлина и Николина. Те са го слушали от баба си Мария Илиева, Лазарова,

Искам да прибавя още нещо. Преди смъртта на майка ми (тя почина на 12 февруари 1936 г.) не мога да си спомня през коя година, дойдоха двама журналисти, водени от Никола Георгиев (родственик на поп Тоше), които разпитаха подробно майка ми за погребението на Васил Левски. След този разпит се появи статия, доколкото си спомням, във вестник „Мир“ (в кой брой на вестника и коя година, не си спомням). „ ...Горните сведения за погребението на Васил Левски давам с пълното съзнание, че съм длъжна да ги дам като дъщеря на Ботевия четник, моя баща Илия Лазаров Джагаров, който е взел дейно участие при погребението на Васил Левски.

Потвърждавам клетвено с моя саморъчен подпис, че тези свсвения са достоверни.

Баща ми Илия Лазаров Джагаров, преди да постъпи в четата на Христо Ботев, е бил по занаят мутафчия: правил е дисаги, торби, чулове за коне и др.

Майка ми е била дъщеря на свещеник Павел Димитров. Той е имал къща в гр. София, в съседство с къщите на Христо Хамбарков и даскал Манол, Служил е и в църквата „Св. Спас“ и е бил погребан в

тази част на църквата, която сега е разрушена от бомбите.

Това е първият разпит в анкетата на Хр. Гяуров сред другите няколко също много интересни разпита, свързани пряко или косвено с препогребването на В. Левски в олтара на църквата „Св. Петка".

Показанието на Анастасия Бокова е датирано на 11 юни, явно то е повторение на друго, по-предишно, написано с мастило показание, за което Г. Джингов разказа на обсъждането в Средновековната секция, че го е чел на „другия ден“ след откриването на, скелет № 95, т. е. на 31 май 1956 г. Ето и текста на това изказване:

„... Христо Гяуров - и аз съм очевидец, - който видя гроба предния ден, т. е. в деня на откриването (30 май 1956 г.), побърза, според мен, да съчини това сведение. Той обаче не знаеше, че на следващия ден, докато са писали това саморъчно подписано сведение, в олтара на църквата бе открит още един гроб - отдясно на олтарната маса.“

Подозрителният Джингов използува тоя случай и подлага Гяуров на изпитание, като му задава въпроса - кой от двата скелета е на Левски.

„Професорът, ей богу, се обърка, но само след минути добави: „Ами този отляво!“ — завършва Джингов своето изказване за опита на проф. Гяуров да ги подведе със „съчиненото“ показание на Анастасия Бокова. (Стенограма от 14. IX. 1985 г., стр. 24 и 25.)

Спирам се на случая така обширно, защото това е преломен момент в провеждането на разкопките: настръхналите археолози са вече под „тревога“ да не станат жертва на мистификациите на Гяуров, както наричат те неговия опит за намеса. Оттук нататък всички действия на ръководителя на експедицията протичат под знака на явната му амбиция да обори на всяка цена „версията“ на проф. Гяуров.

Прави ли са археолозите, когато твърдят за анкетата на Гяуров, че била „съчинена“ след откриването на скелет № 95 на 30 май 1956 година?

17. януари 1889 г. в старопланинското село Беброво, а е починал също на 17 януари 1966 г. на 77 години. Дядо му, Христо Гяуров, е бил посечен от турците още в началото на Освободителната война от 1877 г. След раждането на Христо бащата се преселва в София и става железничар, а майката — обикновена домакиня, допълва мъжовата заплата с чуждо пране. Синът им Христо завършва богословие в Киев и постъпва като преподавател в Софийския богословски факултет по старогръцки и херменевтика. Участвува в Балканската и Първата световна война, раняван е и награден е кръст за храброст. Доктор на науките, след това — професор.

Стамен Михайлов открито обвинява този човек, че при съставянето на писмените показания на Анастасия Бокова е „ПРИБАВИЛ И ДОСТА НЕЩО ОТ СЕБЕ СИ", като „подсказал" на разпитваните какво да говорят и пишат. (Виж Изложение 85, стр. 8.)

На много по-различни изводи ни навеждат обаче съобщенията, които идват по повод анкетата от други съмишленици на Михайлов — археоложката Магдалина Станчева на обсъждането в Средновековната секция каза:

„Още тогава проф. Еяуров — не зная дали е бил професор, или доцент — направи този свитък на циклостил, за който говори д-р Боев. Поради това той (свитъкът) беше вече напълно готов. После са добавени други неща и други спомени — през 1956 година НО ТОВА СА ГОДИНИТЕ 1952-1953, много трудни години за запазване на старини" (Стенограма, стр. 50).

Изказването на д-р Боев на обсъждането в ССА при АИМ беше още по-определено. Той каза:

„Когато започнаха разкопките в тази църква („Св. Петка Самарджийска"), аз се бях разболял от хепатит и тогава вкъщи идва проф. Гяуров с написано на циклостил едно изложение по всички тези неща, за които се говори, че евентуално в тази църква („Св. Петка“) може би е погребан Левски, от което останах с убеждението, че ТОЙ СЕ Е ГОТВИЛ МНОГО СЕРИОЗНО И НЕ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ, КАКТО ТУК НЯКОИ СЪОБЩИХА ЗА НЯКОИ НЕЩА. Но всичко беше много добре, точно документирано." (Стенограма, стр. 35.)

Обърнете внимание: проф. Гяуров носи написано на циклостил изложение за това, че Левски е погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“ още ПРИ ЗАПОЧВАНЕТО НА РАЗКОПКИТЕ, т. е. на 8 май 1956 г., от което Боев се е убедил, че той се е готвил много сериозно „И НЕ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ“. („Последният момент“ е 30 и 31 май, когато е разкрит скелет № 95.) Д-р Боев си припомни даже, че цветът на папката с „изложението“ бил лилав.

При наличието на тези свидетелства става ясно, че анкетата на Гяуров, и на първо място - показанията на Анастасия Бокова, не са били „съчинени", след като той е видял скелета на 30 май и се е ориентирал върху неговото разположение, а че тя е била готова (ако се доверим на М. Станчева) 3-4 години преди разкриването на олтарните погребения в „Св. Петка", т. е. 1952-1953 г.

Ето как сам проф. Гяуров обяснява повода за започването на своята анкета:

„Няколко години след Първата световна война, преди Втората, ние узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата „Св. Параскева Самарджийска", намираща се сега на площада северно от църквата „Св. Неделя", улица „Георги Димитров" № 2.

Когато през месец май т. г. започнаха археологическите разкопки и в тази църква, отидохме в нея и там свещеник Асен п. Архангелов ни съобщи, че според едно писмо, донесено преди 5-6 години от един софийски гражданин в новата църква „Св. Параскева", намираща се на улица „Раковски", ъгъла улица „Симеон I", в олтара на църквата „Св. Параскева Самарджийска" бил погребан Васил Левски. Узнахме, че писмото било предадено на свещ. Благой Златарев. Той го прочел на някои свещеници в църквата и след това го предал на Авакум Браничев (н-к отдел при НС на ОФ), който се интересувал от него. Писмото обаче се е загубило. След няколко издирвания можахме да узнаем, че писмото било донесено от софийския гражданин Георги Михайлов Димитров (живущ в квартал „Надежда", улица „Александър Михов" № 53), чийто дядо Димитър Величков бил брат на бабата на Анастасия

Илиева Бокова — дъщеря на Илия Лазаров Джагаров (четник от четата на Христо Ботев). Този четник съобщил известно време преди смъртта си как станало погребението на Васил Левски. ,

Потърсихме и намерихме Анастасия Илиева Бокова... Тя ни даде следните писмени сведения относно погребението на Васил Левски, както ги е чула непосредствено от своя баща преди неговата смърт, а също така и от своята майка." (Следват показанията на Анастасия Илиева Лазарова, по мъж Бокова.)

Интересно е да се отбележи, че споменът на проф. Гяуров за прочетената от него статия „в софийски вестник" е твърде неопределен. Той не си спомня нито в кой вестник е прочел за гроба на Левски, нито кога, щом твърди, че е било „след Първата световна война". И да е искал да потърси вестника, за да се позове на него — не е могъл — трябвало е да прерови всички броеве на всички вестници в един период от 20 години — задача невъзможна. За пръв път споменаването на вестника и броя, в който е печатан споменът на Мария поп Павлова-Джагарова, намираме в статията на Р. Стоянова от 1965 г., а за пръв път тя се използува като довод в спора за гроба на Левски от И. Гайдаров, Хр. Йонков и Ж. Попов в статията им във в. „Пулс", 18. XII. 1979 г. Гяуров си е отишъл от този свят, без да е имал възможност да прочете отново спомена на Мария поп Павлова във в. „Мир", за да си припомни например, че Христо Хамбарков е човекът, извършил препогребванего на Левски, и да внуши това на Анастасия Бокова, когато е писала своите показания пред него.

Има и още една знаменателна подробност: не само Гяуров не е разполагал с прочетения от него през 1937 г. вестник „Мир", но въпросната публикация е била напълно неизвестна и за анкетираната от него Анастасия Бокова. Ако Бокова е имала подръка вестник „Мир" от 6. III. 1937 г., тя щеше да знае, че Левски не е бил отвлечен от бесилото, а „откопан" от неговия гроб, и не би влизала в противоречие със спомена на майка си. Самото обстоятелство, че тя излиза с друга „версия", е вече достатъчно указание, че не е знаела (и не е била повлияна) от публикацията на Станчев във в. „Мир". Споменаването на Христо Хамбарков

при това положение като съучастник на Илия Джагаров в препогребването на Левски доказва, че нейният (на Бокова) спомен е преразказ на една действителна, макар и видоизменена в подробностите случка.

На права бога е и подозрението към Гяуров, че той внушава на Бокова да пише за скелет № 95, че се намира отляво на олтара, след като е вече ясно от изказванията на Магдалина Станчева и д-р Боев, че анкетата е била готова преди откриването на скелета на 30 май 1956 г. И тука следва да отбележим нещо много важно: това е КАЗАНОТО В РАЗКАЗА НА БОКОВА, ЧЕ ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ СЕ НАМИРА ВЛЯВО ОТ ПРЕСТОЛА. ОТБЕЛЯЗВАНЕТО НА ТАЗИ ПОДРОБНОСТ ПРЕДИ РАЗКРИВАНЕТО НА СКЕЛЕТА НА 30 МАЙ Е САМО ПО СЕБЕ СИ СТОПРОЦЕНТОВО, И ТО НЕОСПОРИМО ДОКАЗАТЕЛСТВО ЗА ИСТИННОСТТА НА ПОКАЗАНИЯТА, ДАДЕНИ ОТ БОКОВА ПРИ АНКЕТИРАНЕТО И ОТ ПРОФ. ГЯУРОВ.

Когато Г. Джингов задава въпроса кой от двата намерени в олтара скелета е на Левски, проф. Гяуров не случайно отговаря: „Този отляво." (По това време, 31 май; скелет № 79 все още не е бил доразкопан и не се е знаело, че е без ЧЕРЕП.) Разказвайки за своя опит да подложи на изпитание професора, Г. Джингов не съобрази, че този опит представлява всъщност допълнително, и то блестящо доказателство за истинността на анкетата на професор Гяуров. Абсолютно неоснователни са и многобройните намеци, правени по адрес на Гяуров и от Ст. Михайлов, Джингов и Овчаров, М. Станчева и други, че версията му за препогребването на Левски в „Св. Петка" била користна и с цел да запази църквата от разрушаване. Самата Станчева съобщи, че Гяуров е бил готов със своята анкета още 1952-1953 г., когато започват разкопките в центъра и все още не е имало решение за събарянето на „Св. Петка“, та да има основание Гяуров да се тревожи за нейното запазване. Гяуров пише и публикува статия за гроба на Левски в сп. „Духовна култура" през 1959 г., след като църквата е била обявена за архитектурна и историческа забележителност, а решението за реконструкцията ѝ — отменено. Ако нейното запазване е причина за борбата

на Гяуров, през 1959 г. тази борба вече не е имала смисъл.

Проф. Гяуров е бил убеден, че Левски е препогребан в църквата „Св. Петка Самарджийска", и още поискрено и доблестно се е борил да защити своето убеждение, да запази костите и да предизвика антропологическа експертиза върху тях. Това е истината.

КАКВО ОСПОРВА ПРОФ. МИХАЙЛОВ В РАЗКАЗА НА АНАСТАСИЯ БОКОВА

Ето възраженията на проф. Михайлов срещу разказа на Бокова:

„Първото нещо, което трябва да се отбележи във връзка с този разказ и което еднакво важи и за останалите сведения, събрани от Гяуров, е фактът, че всички те произхождат от втора и трета ръка, а не от очевидци и съвременници на събитието. Той (разказът) изглежда стъкмен, а на места дори наивен" (сп. „София", кн. 3/80 г.).

Това обвинение е, разбира се, несъстоятелно. Ако отречем всички свидетелски разкази от втора и трета ръка в историята и особено в нашата българска история, ще остане само една стотна част от онова, което сега четем и вярваме. Дали е от втора или първа ръка, не може да е довод за отричането на един разказ. Споменът на Анастасия Бокова изглеждал на проф. Михайлов „наивен" и „стъкмен".

„Мъчно е (пише той) да се приеме за вярно едно такова нехайство от страна на турската власт и същевременно една толкова необмислена постъпка от страна на българите (отвличане тялото на Левски - б. м.). Истината е, че през тази злокобна нощ, когато врагът е ликувал, жителите на града са били потиснати от неописуем страх и едва ли е било възможно българин да се движи свободно из улиците, па дори с фес. Такова движение особено немислимо е било около бесилката. "Заптийските щикове и мускулестите юмруци на турското население — пише З. Стоянов — не щадели никого от ония, които биха се осмелили не само да се доближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат."

Казаното в разказа на Анастасия Бокова за отвличане

тялото на Левски от бесилото не е, разбира се, вярно; знаем от разказа на майката, че той не е отвлечен от бесилото, а ОТ ГРОБА. Отбелягахме това още в първото издание на тази книга, отбелязваме го и сега, но във всичко друго този разказ е напълно убедителен.

На какво основание например Ст. Михайлов нарича отвличането на тялото на Левски — все едно дали от гроба, или от бесилото — „необмислена постъпка“? Михайлов забравя, че тези българи, за които се твърди, че са извършили препогребването на Апостола, са: единият — чизмар, другият — известен хъш, включен по-късно в четата на Ботев, доброволец от Сръбско-българската война, награждаван с орден за храброст, с други думи — хора, напълно способни на „необмислената" постъпка, каквато е отвличането на тялото на Левски, все едно дали от гробището, или от бесилото. Известно е, че българи тогава (около 1873 г.), а и в по-ново време са извършвали успешно още по-„необмислени" постъпки и в това отношение ярък пример е четата на Христо Ботев, която дръзна да освобождава народа само с помощта на 150 пушки и 50 револвера — чиста лудост, погледнато през очите на „обмислящите". Цялата работа е — повтарям — кой обмисля.

Та нима отиването на Левски в Ловеч, за да спаси комитетския архив, може да се нарече обмислена постъпка?

Да не би Априлското въстание да е било докрай обмислено?

И колко още големи дела са извършени на този свят тъкмо поради факта, че не са били добре обмислени, т. е. че са били рисковани.

Що се отнася до „неописуемия страх", от който българите в София били така потиснати, че се изпокрили едва ли не в миша дупка — не може да се поддържа подобно недоказуемо по същината си обвинение срещу българите в София, а пък и срещу българина въобще, само въз основа на един неуместен за случая цитат от З. Стоянов. „Неуместен", защото цитираният от проф. Михайлов пасаж от „Записките" на З. Стойнев се отнася не до случая с обесването, на Левски през 1873 г., а за случая с четниците на Хаджи Димитър, докарани за

бесене в Русчук (Русе) през лятото на 1868 г., когато Баба Тонка се опитвала да се приближи до някой от докараните за бесене юнаци, за да попита каква е съдбата на двамата ѝ сина. „Но кого да попита? — възкликва З. Стоянов. — Заптийските щикове и мускулестите юмруци на турското население не щадели никого от ония, които биха се осмелили не само да приближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат."

Къде е Русе 1868, лятото, къде — София през февруари 1873 година!

Не казвам, че след обесването на Левски не е имало изплашени. Но да се мисли, че страхът е бил така „неописуем", та да не се намерят неколцина поне по-сърцати да приберат останките на Апостола — е неправдоподобно. Че софиянци не са били толкова малодушни, говори фактът, че след разбиването на Ботевата чета през юни 1876 г. те посрещат неколцина оцелели от боевете бунтовници, сред които са били Илия Джагаров и братът на В. Левски — Петър Кунчев, скриват ги и успяват да спасят живота им, рискувайки собствения си живот.

Братът на Левски — Петър, заедно с един негов другар от Сливен, на име хаджи Константин, се явяват една сутрин рано в хана на Спас Кафеджията. Слугата в хана, Георги, разказал за опасните „гости" на софийските родолюбци Янко Данчев, Иван Андреев и Нешо Книжаря, които веднага организирали скриването им в черквата „Св. Петка Самарджийска". Там Петър Кунчев и хаджи Константин били държани и хранени две седмици, след това преместени в книжарницата на Нешо, а по-късно — препратени в зимника на някоя си баба Гина. Натоварена била баба хаджи Стоянка Цокова да им прислужва и да им приготвя храна, докато излязло султанското ираде за амнисти ране на участниците в Панагюрското въстание. (Виж „Софиянци и Ботевите четници през 1876 г.", „Софийски вестник", 10. VI. 1916 г., а също и преписка на хаджи Стоянка Цокова, на която през 1897 г. Народното събрание отнуща поборническа пенсия — НБКМ, БИЕ, арх. ед. 28.)

Не един и двама, а поне десет души са взели участие в спасяването само на П. Кунчев и х. Константин,

макар да са знаели, че това може да им струва свободата, а и живота. Защо да се смята за невъзможно да са се намерили трима други през 1873 г., които да отвлекат тялото на Левски?

Примери на героизъм през кървавия юни 1876 г. са отбелязани не само в София, но и в цялата страна, какъвто е случаят в с. Скравена, Софийско. След битката в Рашов дол в местността Ритлите, край с. Лютиброд, загива цяла група от Ботевата чета начело с Георги Апостолов. Главите им били отрязани и понесени към Орхание (Ботевград). На минаване през с. Скравена турците подреждат главите пред кръчмата на Георги Стаменов, за да ги покажат на пристигналия в това време орханийски каймакам Саадетин ефенди. Моментът никак не е подходящ да се проявява милост и грижа към зловещите останки на десетината загинали бунтовници — съпроводящите ги башибозуци са пияни, настървени и готови на всякакви изстъпления, но въпреки това скравенци успяват да издействуват пред каймакама да им ги остави. Събират се тогава десетина възрастни жени, „измиват главите, завиват ги в домашно платно, оплакват ги майчински" и след това ги п о г р е б в а т в черковния двор. Всяка година след това свещениците в Скравена извършвали религиозна служба над гроба със заровените глави, а през 1882 г. се прави на същото място и паметник с надпис: „Построено в 1882 г. в памет на о бозе починалите 10 глави от Ботевата дружина, пренесени от Ритлите, Врачанско землище" (виж „Ботевата чета след смъртта, на войводата", С, 1984, стр. 55-58).

Спирам се подробно на тези проявена доблест, кураж, защото те са доказателство, че българинът от онова време - времето на бесилките и тъмниците - съвсем не е бил така парализиран от страх, както иска да ни го внуши проф. Стамен Михайлов, за да оспори възможността тялото на Левски да е било отвлечено.

Последният удар, който се опитва да нанесе проф. Михайлов върху разказа на Бокова и на авторите, които се позовават на него, е обвинението, че

„ИЛИЯ ДЖАГАРОВ, ТОЗИ ДОБЪР ПАТРИОТ, Е МЪЛЧАЛ ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО,

КАТО САМО ПОД СЕКРЕТ Е ПОВЕРИЛ ТАЗИ ТАЙНА НА ЖЕНА СИ, КОЯТО, НА СВОЙ РЕД, ПРОДЪЛЖАВА ДА МЪЛЧИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАРЕД. Трудно обяснимо е защо това толкова важно сведение се е превърнало в семейна тайна на Джагаровия род" — пише проф. Михайлов.

Археологът пренебрегва обстоятелството, че препогребването на Левски в олтара на църквата „Св. Петка" е извършено в нарушение и на държавния, и на църковния закон, затова участниците в препогребването са мълчали, преди по-късно да разкрият своята тайна, както се вижда например и от спомените на Петър Димков, чийто баща е бил свещеник в църквата „Св. Неделя":

„Той (баща ми) беше там до 1882 година — четем в спомените на П. Димков, — когато свещеникът на Църквата „Св. Петка Самарджийска", дето е сега пред ЦУМ, се разболява. Свещеникът се казваше поп Кръстю, болен на легло, и му казва: Аз си заминавам, но ше знаеш следното: аз изповядах Левски и с помощта на двама от комитета го домъкнахме (трупа му) в църквата. Баба Мария, и тя знаеше тази работа. Тя беше на пост тука и ние бърже го заровихме в зида над олтара. Към един часа през нощта го докарахме, а към четири-пет се съмва. Гъркоманите ще ни претрепят, ако узнаят. Единият от комитета, не помня как се казваше, но с чувала на гърба донесе трупа на Левски. Това разказал поп Кръстю на баща ми. Нямахме, казал, много време, изкопахме гроб 50-60 сантиметра и го заровихме набърже. Стана погребението, затъпкахме го, скрихме всичко."

(В. „Литературен фронт", 18. II. 1982 г., „Левски е цяла България".)

Никола Христов Бакърджиев — 109-годишен, жител на София, бул. „Хр. Ботев" № 34, твърди:

„Познавах се лично с Левски, пет пъти съм го прекарвал с лодка през Дунава... Дойдох в София през 1913 г. Интересувах се от гроба на В. Левски, узнах, че бил погребан в църквата „Св. Параскева Самарджийска": (Виж Анкетата на проф. Хр. Гяуров, 31 юли 1956 г.)

Сведения за Васил Левски, дадени от Анна Иванова Миткова, дъщеря на Спас Иванчев Ванчев (дългогодишен окръжен съветник в гр. София), живущ на ул. „Григор Пърличев“ № 5

Родена съм в гр. София. Моята прабаба по майчина линия се била родила в гр. Севлиево и е била близка сродница на Бачо Киро... Моят дядо (по майчина линия) Петър Величков е бил един от видните кожухари в гр. София: бил е и помощншс-кмет на София. От него съм слушала за обесването на Васил Левски, а също така, че той бил погребан в подземието на старата църква „Света Параскева Самарджийска". (Виж Анкетата на проф. Гяуров, 1956 г.)

Има и други, сега събрани сведения, че препогребването на Левски в „Св. Петка Самарджийска" е било през двадесетте години вече публична тайна. На това сведение попаднах случайно през октомври 1985 г. при едно посещение в Деканата на Геодезичния факултет при Висшия институт за архитектура и строителство. Група специалисти от ВИАС бе натоварена със задачата да провери истинността на скиците на арх. Бобчев и във връзка с това на 25. X. 1985 г. един от експертите отива в складовете да получи необходимия инструментариум. Като разбрал домакинът, че ще се прави измерване в „Св. Петка Самарджийска" във връзка със спора за гроба на Левски, разказал, че той отдавна знае (още през 1935 г.) за този гроб.

Помолих този човек да бъде повикан в кабинета на декана на Геодезичния факултет проф. Г. Колев и там, пред него и секретарката му, да повтори онова, което знае за гроба, на Левски. Записаният на магнитофонна лента разказ на НИКОЛА ДОНЧЕВ КОЛЕВ, пенсионер, който продължава да работи във ВИАС, гласи:

„Преди 40-та година работех на „Леге"... Сега съм на седемдесет години... Там постъпих на работа. Там имаше и ресторант „Мечата дупка", до църквичката „Света Петка", до ЦУМ, дето е сега хотел „Балкан", там ходехме да се храним. Ресторантът беше голям... събираха се ловджии. Когато минавахме покрай „Св. Петка Самарджийска", възрастният човек, дето ни надзираваше, винаги ни казваше: „Момчета, да

знайте, тука е погребан Васил Левски... През една студена зимна нощ в 12 часа е бил докаран от трима души тука. Попът го опял и тука са го заровили, да знайте." Кога минем, все ни казваше така. - Пък и другите знаеха. Всички знаеха, че в „Света Петка Самарджийска“ е погребан Левски... Възрастният, дето ни го казваше това, беше от Княжево. Имаше шейсет години, беше за пенсия. Това беше трийсет и пета и шеста, тогава съм работил аз там ... Целия квартал там всички знаехме, и продавачи там имаше, и готвачи, и те знаеха, че Левски е в „Света Петка“...“

(Разказа предавам със съкращения. Оригиналът е у мен — б. а.)

На 27 юли 1986 г. от 15,45 часа бе излъчено по българската телевизия в рубриката „Памет" интервю със ставрофорен иконом Димитър Калев, посветено на В. Левски и неговия изповедник иконом Тодор Митов. На въпроса на водещия интервюто: „Откога датира (обичаят) богомолци в църквата „Св. Петка Самарджийска" да палят свещи върху каменната плоча на пода на олтара на същата църква", иконом Д. Калев отговори:

„Такава църковна практика, да се палят свещи именно на това място в църквите — на плоча или на стъпалата пред олтара — няма. И ако този обичай се е запазил десетилетия наред само там (в църквата „Св. Петка Самарджийска"), това означава, че тези свещи са палени пред гроба на Апостола на свободата... А и сега има хора, които свидетелствуват за такава практика. Така протойерей Иван Таков от с. Хераково, Софийско, когато е бил ръкоположен за свещеник през 1926 г., е бил изпратен от Митрополията да премине необходимия стаж в църквата „Св. Параскева Самарджийска“. ТОЙ САМ ВИЖДАЛ ЧЕСТО ДА ИДВАТ ХОРА В ТАЗИ ЦЪРКВА И ДА ЗАСТАВАТ В СЕВЕРНАТА ЧАСТ ПРЕД ИКОНОСТАСА И ДА ПАЛЯТ СВЕЩИ НА СОЛЕЯ, КАТО КАЗВАЛИ, ЧЕ ТАМ Е ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ И ЗА НЕГО ПАЛЯТ ТЕЗИ СВЕЩИ."

На другия ден след това предаване по телевизията отидох в с. Хераково, Софийско, при споменатия протойерей ИВАН ТАКОВ, роден през 1903 г. на 11 февруари (сега на 83 години), и го помолих да разкаже каквото знае за паленето на свещи на пода в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска". Отец Иван потвърди, че неговият свещенически стаж в църквата „Св. Петка Самарджийска" е започнал на 9 март 1926 г. при поп Йосиф Милушев, известен с това, че е бил осъден на две години затвор за нанесена на цар Фердинанд обида. Докато стажувал в църквата, младият стажант-свещеник забелязал, че идват хора и палят свещи на пода на олтара. Попитал защо правят така, а поп Йосиф му обяснил, че там е гробът на Васил Левски.

Точното изказване на отец Иван (записано на магнитофонна лента) гласи:

„ДЯДО ЙОСИФ, МИЛУШЕВ МИ КАЗА: „ТУКА Е, ВИКА, ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ." И (затова) идваха хора... Всеки ден! На същото място се кланяха и палеха свещи. На самите врати на олтара. На камъка. Постоянно го правеха. Граждани бяха повечето, но имаше и селяни. ИДВАХА ЗА ПОКЛОНЕНИЕ НА ГРОБА НА ЛЕВСКИ. Отец Йосиф Милушев казваше, че има още два гроба там, но двата гроба са на други, на владици, но не в олтара, а в храма."

(Извлечение от магнитофонния запис, направен на 28. VII. 1986 г. в с. Хераково, в къщата на о. Иван Таков, в 17,00 ч вечерта.

За паленето на свещи на пода в олтара, а и отвън на олтара, на църквата „Св. Петка", говори на „кръглата маса" във в. „Работническо дело" и реставраторът на същата, н. с. арх. Никола Мушанов. (Виж Стенограмата от 10. II. 1981 г.)

Ако на тези показания би могло да се възрази, че са дадени по време на спора за гроба на Левски, а може би са и предизвикани от тоя спор, има едно ПИСМЕНО СВЕДЕНИЕ ОТ 1973 ГОД., КОЕТО Е ВЪН ОТ ПОДОБНО ПОДОЗРЕНИЕ. Става дума за статията на Григор Марков, научен сътрудник при Етнографския институт и музей при БАН, озаглавена „Левски в народната памет", обнародвана в сп. „София", кн. 4/1973 год.

„В Курило посетихме ГОЦЕ РАНКОВ ПЕТРОВ (71 г.), който още като дете е слушал да разказва дядо му, че Левски е идвал и са събирали пари, но кой е бил касиер на организацията, не се знае .... Голям интерес събуди съобщението на Гоце Райков, че тялото на Левски е опято тайно от поп Кръстю, роден в с. Курило. Гоце Райков е племенник на поп Кръстю. (Забележка: дядото на Гоце — дядо Никола Стоилов, е брат на поп Кръстю Стоилов.)

Според това, което е разказано на Гоце от баща му и дядо му, след обесването на Левски група българи, преоблечени като турци, идват с бъклици вино при турската стража, която пазела тялото. Вземат тялото на Левски и го заменят с трупа на друг починал софиянец. Опяват го набързо в черквата „Св. Параскева" и после го погребват."

Виждаме и в този разказ някои късни добавки, като например, че тялото на Левски е сменено с трупа на друг починал софиянец и пр., но по основното той е категоричен: ТЯЛОТО НА ЛЕВСКИ Е БИЛО ОПЯТО ОТ ПОП КРЪСТЮ СТОИЛОВ И ПОГРЕБАНО В „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА", След всички тези свидетелства, събрани от различни хора в различно време и обстоятелства, не може да има съмнение, че ПРЕПОГРЕБВАНЕТО НА ЛЕВСКИ В „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА" Е БИЛО НАИСТИНА ОТ ДВАЙСЕТТЕ ГОДИНИ НАСАМ ПУБЛИЧНА ТАЙНА. Това означава, че неколцината мъже, извършили препогребването на Левски, не са мълчали.

А сега да се върнем на разказа на Анастасия Бокова. Писах и в първото издание на книгата ми (стр. 117), повтарям и сега: можем да минем без този разказ при доказване препогребването на В. Левски в църквата „Св. Петка", след като имаме блестящо потвърдения спомен на майката и ако отделихме време за неговото обсъждане, то е, за да не се помисли, че избягваме слабите места в спора, и, второ: за да докажем че разказаното от Бокова е напълно възможно, все едно колко е то затлачено от неизбежните за подобни драматични случки художествени напластявания. Народът винаги проявява склонност към драматизиране на трагични събития, на героични образи и случки. Така се създават песните около Момчил юнак и Крали Марко, легендите

за Вълчан войвода и поп Мартин, и се зараждат фантастичните слухове, че Филии Тотю имал криле, Ангел войвода — опашка, а Петко войвода „куршум не го фащал". Та нима тези „домислици" и красиви лъжи в биографията на тия хора са основание изобщо да отречем тяхното съществуване и подвизи? Освен това разказът на Анастасия Бокова, както видяхме, е отлично потвърден от факта, че в направената от проф. Гяуров преди откриването на скелетите в олтара анкета тя е фиксирала гроба на Левски „отляво на престола",

Дълго време проф. Михайлов (както в публикацията от 1961 год., така и във втората, от 1980 г.) старателно избягва да споменава разказа на Мария поп Павлова-Джагарова, напада само разказа на дъщерята (Бокова). Не е трудно да се досетим: неговото предпочитание към разказа на дъщерята се дължи на факта, че разказът на майката е необорим, защото се е и сбъднал. Подир статията на Г. Тахов обаче във в. „Пулс" от 21. I. 1980 г., в която Ст. Михайлов е упрекнат, че премълчава разказа на Мария Павлова, археологът прави едно изявление, което заслужава да се помести в някой учебник като пример за антилогика. Това изявление гласи:

„Ако между това, което съобщава майката през 1937 г. на Никола Станчев, автора на статията във в. „Мир", и онова, което разказва на проф. Хр. Гяуров към 1956 г. дъщерята Анастасия Бокова, има несъответствия и дори противоречия, с това само се доказва, че ние имаме пълно основание да се съмняваме в достоверността и на двата разказа, въпреки претенцията на разказвачите, че предават вярно чутото от техния съпруг и баща Илия Джагаров."

Че противоречие има — това е ясно, но то се отнася до подробностите, ала не и до основното — погребването на Левски в църквата „Св. Петка", в което и двата разказа са напълно еднакви. Даже да не бяха еднакви, може ли заради художествените гарнитури на по-късния разказ — на дъщерята Анастасия Бокова (от 1956 г.), да анулираме разказа на майката от 1936 година — с обратна сила? Това би било абсолютен произвол.

Съществуват и други съвпадения, който ни уверяват

в казаното от Мария поп Павлова. Оказа се, че Христо Хамбарков не е измислено лице; той е бил наистина клисар на църквата „Св. Петка", съсед на свещеник Павел Димитров (поп Павел), бащата на Мария поп Павлова. Поп Кръстю, за когото се говори в спомените на Анастасия Бокова и на Петър Димков, през 1863 г. е бил свещеник в църквата „Св. Петка" (пълното му име е свещ. Кръстю Стоилов). Оказа се при анкетата на Гяуров, че и Хамбарков, и свещ. Кръстю Стоилов имат в София живи наследници.

Синът на Христо Хамбарков разказва пред проф. Гяуров за баща си:

„Роден съм в гр. София. Сега съм на 82 години. Баща ми Христо Коцев Хамбарков беше папукчия. И той е бил роден в гр. София, от родители софиянци-кореняци. Имаше първоначално къща на ул. „Борис I" и ъгъла на ул. „Ал. Стамболийски". След регулацията на гр. София си направи къща на ул. „Средна гора" № 57, при кръчмата „Сив кон". През време на бомбардировките на гр. София падна бомба върху къщата и я разруши. В тази къща живеех и аз; бях затрупан при падането на бомбата, а сестра ми бе убита.

Като е работил своя занаят, баща ми е ходел нощно време в църквата „Св. Архангел" (намираща се близо до църквата „Св. Неделя"), за да прави свещи за църквата. В църквата „Св. Архангел" е ходел и Васил Левски, дяконът, както го наричаше баща ми. С Васил Левски баща ми се е познавал добре..." (проф. Хр. Гяуров, „Гробът на В. Левски", си. „Духовна култура", кв. 2 от 1969 г.).

А, ето какво пише проф. Гяуров за свещ. Кръстю Стоилов:

„Сведения за времето през турското робство, когато Кръстю Стоилов е бил свещеник, намерихме в книгата на проф. Петър Динеков „София през XIX век до освобождението на България", София, 1937 г. на стр. 289 той дава сведения за следната книга, „Наручна свещеническа книга. Превели и издали: „Зн-цовий П. Петров и Йордан С Наумов. В Белград. В Печатницата на Н. Стефанович и съдр. 1874 г." Между имената на спомоществователите на тази книга„ посочена от проф. П. Дииеков, стои и името на

„поп Кръстю'" - стр. 289. Оттук с голяма сигурност може да се заключи, че той е бил свещеник и по-рано, именно през 1873 г., когато Васил Левски е бил обесен.“

След всички тези свидетелства човекът, за когото с най-голяма сигурност може да се твърди, че е участвувал в погребването на Васил Левски, е на първо място софийският папукчия и чизмар ХРИСТО ХАМБАРКОВ (ХАМБАРОВ), клисар на църквата „Св. Петка Самарджийска".

Мария Павлова споменава само неговото име, но очевидно препогребването на Апостола не е могло да бъде извършено без знанието, съгласието и съдействието на свещеника при църквата Кръстю Стоилов. (Петър Димков споменава още, че „баба Мария пазела отвън, докато заравяли тялото на Левски в зида зад олтара", което ни обяснява откъде другаде може да е знаела тя, освен от баща си поп Павел и мъжа си Илия Джагаров, за препогребването на Левски.)

Дъщерята на Мария Павлова — АНАСТАСИЯ БОКОВА, твърди, че помощникът на Христо Хамбарков в препогребването на Левски е баща ѝ Илия Лазаров Джагаров. Интересно, че самата Мария, съпругата му, не споменава за това.

Според в. „Юнак", където е поместена (в бр. 39 и 40 от 13. XII. 1899 г.) биографията на поборника Илия Джагаров, той е роден на 13 април 1843 г.; а през 1862 г., вече 19-годишен младеж, забягва в Плевен. Оттам — след едно сбиване търси убежище във Влашко, през 1868 г. насмалко да постъпи в четата на Хаджи Димитър, но се разболява. През 1870 г. отива в Букурещ, престоява там до 1872 г. и заминава за гр. Фокшан (Молдавия). През пролетта на 1876 г. отново се връща в Букурещ и преминава в България заедно с четата на Ботев (17 май 1876 г.).

Приведохме тези данни, защото, ако им се доверим, ще излезе, че от 1862 до 1876 г. юни Джагаров не се е връщал в България, но се оказва, че не е така, ако се съди по факта, че най-големият син на Джагаров от брака му с Мария поп Павлова, Трайко, е роденна 9 декември 1877 г. (кръщелното свидетелство се пази у дъщеря му Ана Илиева-Апостолова, ул. „Вл. Поптомов" № 23, София). Преди Трайко, Мария и Илия Джагарови са имали две други починали наскоро след раждането

им деца, затова и кръстили третото Трайко, за да се задържи. Това е доказателство, че между 1862 и 1876 г. Джагаров се е връщал в София, женил се е, имал е и деца от Мария, така че напълно е възможно да си е бил в София и през февруари 1873 г. и да е участвувал в препогребването на Левски заедно с Христо Хамбарков. Синът на Христо Хамбарков — Панайот Христов Коцев — е роден през 1874 г. От това може да се направи изводът, че бащата Хамбарков през 1873 г. е бил вече задомен, млад и в силата си мъж. Обстоятелството, че В. Левски, „когато е бивал в София, е ходил няколко пъти в църквата „Св. Архангел" и даже спал в църковната килия", където Хамбарков приготовлявал свещи, се установява и в разказа на софийския гражданин Станислав Манолов Лазаров, син на известния даскал Манол, на когото има наречена улица в София. (Виж Анкетата на проф. Гяуров, 1956 г.), вероятният съучастник на Христо Хамбарков е ИЛИЯ ЛАЗАРОВ ДЖАГАРОВ. Подир разпръскването на Ботевата чета през май 1876 г. той успява да се добере до родното си село, сваля четнишката униформа и се прибира у дома си, но го забелязва негов съселянин и го предава на софийските власти. До вечерта Илия е арестуван, ала бил освободен при последвалата амнистия. Награден с орден за храброст по време на Сръбско-българската война през 1885 г., в която участвува като доброволец. Имал е поборническа пенсия, работел като разсилен в съда и поддържал даром канцеларията на Поборническото дружество в София. Бил в настоятелството на църквата „Св. Петка Самарджийска", починал през 1902 г. Двамата с Христо Хамбарков, изглежда, са се сменяли при носенето на чувала с тялото на Апостола. Вижда се от показанията на Александра Харитонова пред проф. Гяуров, че те са се отбили в къщата на някаква баба до църквата „Св. София" да починат, а още по-вероятно — да съблекат и измият, според обичая, тялото на обесения. (Виж Анкетата на проф. Гяуров от 1956 г.)

Главно действуващо лице, в „операцията" по препогребването на Левски е свещеник Стоилов. Той е роден през 1853 г., починал през 1910 г. на 57 години.

(Паметникът му и досега е запазен в Софийските централни гробища.) Син е на Стоил Н. Кръстев, кожухар; майка му Спаса е трета дъщеря на княз Иван Кулин, славния ръководител на Белоградчишкото въстание. Като млад Кръстю чиракувал в занаята папукчийство, провъзгласен бил за майстор, но по-късно, поради проявеното от него ученолюбие, еснафът го изпраща да учи в Духовната семинария - Кюстендил. След ръкополагането се установява като втори свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска".

Кръстю Христов Костов, внук на свещ. Кръстю Стоилов, е чувал от майка си, Райна поп Кръстева, че дядо му е участвувал през 1873 г. в погребването на В. Левски. (Виж Биографични бележки за свещ. Кръстю Стоилов от неговия внук Кръстю Костов., София, ул. „Р. Жинзифов" № 28.)

През октомври 1985 г. отправих писмено запитване до софийската гражданка Адриана Христова Начева, внучка на свещ. Кръстю Стоилов — вярно ли е това, и тя ми отговори следното:

„Да! Моята братовчедка, също внучка на поп Кръстю и дъщеря на поп Димитър Андреев, ми разказваше, че имало някакъв Требник от времето на нашия дядо, на който, на бялото поле отгоре, като приписка било написано:

„ДНЕС ИЗВЪРШИХ ЕДНО ВЕЛИКО ДЕЛО ЗА БЪЛГАРИЯ"

Този Требник никога не съм виждала. Предполагам, че е бил в църквата „Св. Петка Самарджийска". Възможно е бащата на моята братовчедка (поп Димитър Андреев) да е попаднал на тази приписка и да е споделил с дъщеря си."

Две думи за МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА-ДЖАГАРОВА, съпругата на Илия Лазаров. Тя е дъщеря на главния свещеник при църквата „Св. Спас" — поп Павел Димитров (поп Павле), чието име намираме сред спомоществователите на „Научна свещеническа книга“,

издадена 1874 г., редом с името на поп Кръстю Стоилов. Той е бил човек с възрожденски дух, един от верните съмишленици на В. Левски. Екзекутиран е от турските власти в София малко преди влизането в града на руските освободителни войски. Мария, дъщеря му, е родена през 1850 г. и свършва земния си път на 12. II. 1936 г. на 86 години. Преди смъртта си успява да разкаже на Н. Станчев историята с погребването на Апостола и така документира за поколението едно много значително и знаменателно в нашата история събитие. Ако не беше този разказ, нямаше да имаме най-яркото свидетелство, че Левски е бил погребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска".

ЗАЩО Е ИЗВЪРШЕНО НАРУШЕНИЕ НА ЦЪРКОВНИЯ КАНОН - ПОГРЕБЕНИЕ В ОЛТАР?

Въпросът е зададен от Д. Овчаров на обсъждането в БАН (Стенограма, т. I, стр. 217). Овчаров допълни своето питане с разяснение, че ако се е налагало Левски да бъде непременно препогребан в църквата, това е могло да бъде извършено в наоса, т. е. в същинската ѝ част. Питането на Д. Овчаров беше подкрепено, разбира се, от Ст. Михайлов, който каза, че „подобно нещо (погребение в олтар) няма никъде: Ни патриарси, ни царе и боляри - НИКОЙ НЕ Е ПОЕРЕБВАН В ОЛТАР" (т. I, стр. 10). Ще отговорим и на двамата археолози, че те просто не са осведомени. Погребението на Левски в олтара съвсем не е „безпрецедентно". Обезглавеното тяло на падналия в бой с османците през 1476 г. влашки княз ВЛАД ЦЕПЕШ, наричан още ДРАКУЛА, е било също погребано в олтар. Това е олтарът на църквата в манастира край гр. Снагов, разположен на около 20 км северно от Букурещ. „С МОТОРНА ЛОДКА МОЖЕТЕ ДА ДОСТИЕНЕТЕ ДО ЕДНО ОСТРОВЧЕ С МАНАСТИР, КЪДЕТО МОНАСИТЕ ДОКАРАЛИ ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ЦЕПЕШ. ТУК ТЕ БИЛИ ПОГРЕБАНИ ПОД ТЕЖКА КАМЕННА ПЛОЧА В ЗЕМЯТА, НЕПОСРЕДСТВЕНО ПОД ОЛТАРА" — четем в „Митовете за Дракула", статия, поместена в пражкото списание „A-Z - магазин",

препечатана в сп. „Паралели“ от 5. III. 1986 г. Ще припомним, че църквата на островното манастирче край Снагов е също източноправославна.

Левски е имал едно преимущество над Влад Дракула: освен че е загинал за свободата на своя народ, той е бил и духовно лице — йеродякон, и като такъв, според християнската църковна традиция, е трябвало да бъде погребан не в обикновените, мирските гробища, а във или около църква, даже да не е бил Левски. Във или около църквата той обаче не е могъл да бъде погребан (отговарям с това на въпроса на Д. Овчаров), защото по същото време — 1873 г., е действувал османският наказателен закон от 1868 год., за който вече стана дума и който е забранявал погребения вън от определените гробища. Ето какво четем по този повод в Спомените на поборника Д. Пенев:

„През времето на Митхад паша (около 1870 г.) дойдоха инженери да прекарат регулация в София. Тогава излезе заповед, с която се забраняваше ПОГРЕБВАНЕТО НА МЪРТЪВЦИТЕ В ЧЕРКОВНИТЕ ДВОРОВЕ И СЕ ОПРЕДЕЛИ ВЪН ОТ ГРАДА МЯСТО ЗА ГРОБИЩА. За тази цел кокона Марица Кирташова подари собствения си бостан, мястото, където е сега „Окръжната палата“, между улиците „Хр. Ботев", „Позитано" и „Владайска", за гробища — до новите тогава еврейски гробища" (Д. Пенев, Спомени, София, 1937 г., стр, 51).

„Година 1873. Известно да бъде кога се успокои (почина) нашият брат дядо Цвятко даскала в същия тоя месец, във втория ден на Сретение господне, та го погребахме ПРЕЗ ОНАЯ НОЩ И БЕЗ ПОПОВЕ, И БЕЗ ОПЕЛО, ЗАРАДИ НЕДАВАНЕТО ДА СЕ ЗАКОПАВАТ В ЧЕРКВАТА, ТА ЗАТОВА ГО ПОГРЕБАХМЕ И НЕОПЛАКАН, И НЕОПЯТ, то можели после да са го опели. И това не беше ставало до днес." (Приписка върху Миней за април от Етрополе, публикувана от П. Мутафчиев в статията „Из нашите старопланински манастири", С., 1973, стр. 318.)

Има нещо сходно и в случая с Левски: като екзекутиран, чието тяло не е било поискано от местната религиозна община, той е трябвало да бъде заровен

в Позорните гробища. Преместването и препогребването му на друго място е било забранено от закона и следователно то е трябвало да бъде извършено не само тайно, но и на тайно място. Ако беше препогребан при олтарната апсида на църквата „Св. Петка" — отвън, в двора на същата или в наоса, — места публични и достъпни за много хора, тайната на препогребването не е могла да бъде опазена и скоро това би станало достояние на турските власти, заедно със съответните рискове за погребвачите. Имало е само един изход: да се извърши погребението на Апостола в олтара, където са имали достъп „САМО СВЕЩЕНИЦИТЕ И НИКОЙ ДРУГ ОСВЕН ЦАРЯ", както гласи едно постановление на Шести вселенски събор :(виж „Правилата на Св. православна църква", С., 1913, стр. 295).

Има и друго погребение в олтар, също в София, в руската църква „Св. Николай", където под престола, в нарочна крипта, са положени тленните останки на епископ Серафим.

Към Паметната бележка на ръководството на АИМ от 6 юни 1986 г. авторите са приложили една „Историческа справка за църковния олтар и погребенията", която, макар и неподписана, съдържа някои твърдения, които заслужават внимание. Там е казано, първо, че в олтар „НЕ СА МОГЛИ ДА БЪДАТ ИЗВЪРШВАНИ ПОГРЕБЕНИЯ" (стр. 10). Казано е още в същата справка, че съгласно един пасаж от Апокалипсиса на Йоан (6, 9) приема се, че „ТАМ (В ОЛТАРА) СЕ НАМИРАТ ДУШИТЕ НА МЪЧЕНИЦИТЕ". Във връзка с това е, според справката, и решението на Седмия вселенски събор в Никея през 787 г., в което се казва, „че и занапред в духа на древните традиции, когато се освещават храмове, трябва да бъдат поставяни в тях мощи на мъченици, с обичайната молитва (Правило 7)." „От казаното се вижда — четем по-нататък в справката, — че ако се намерят под църковен олтар някакви кости, ТО ТОВА МОГАТ ДА БЪДАТ САМО КОСТИ НА КАНОНИЗИРАН СВЕТЕЦ."

Интересно какво би казал анонимният автор на този коментар за погребването на княз Влад Цепеш Дракула в олтара на островната църква край Снагов,

след като е известно, че въпросното погребение е извършено, без Дракула да е бил канонизиран за светец ни тогава, ни после.

Същото изключение е било направено и с обесения Апостол на свободата — Левски. С него просто е било постъпено като със светец, без да е бил канонизиран. Канонът е бил нарушен, но питам ръководството на АИМ и тълковника специалист, който им е съставил историческата справка: има ли канон да не е бил нарушаван? Каноническо нарушение е и случаят със свети Георги Софийски — 18-годишен младеж, който в 1515 г. е бил жив изгорен поради отказа му да се потурчи. Още през следващата нощ софиянци прибират овъглените кости на изгорения Георги и постъпват с тях като с кости на светец, преди същият да е к а н о н и з и р а н. (Виж „София през турско" от проф. Йордан Иванов, Юбилейна книга на гр. София 1878-1928 г.)

Героичните скравенци умиха, оплакаха и погребаха главите на Ботевите четници не в мирските гробища, където им е било мястото, а в църквата.

Когато на обсъждането в БАН Д. Овчаров зададе въпроса защо е извършено „безпрецедентно нарушение на църковния канон" (погребването на Левски в олтара), проф. инж. Георги Колев му отговори, че Левски е безпрецедентен случай в нашата история и затова му е отредено безпрецедентно погребение.

Един от най-често повтаряните от проф. Михайлов доводи против възможността скелет № 95 да е на Левски е, че ако това погребение е действително свързано с Апостола, гробната яма е щяла да бъде изкопана на свободното място в олтара, вместо да се разбива апсидната основа. Почти винаги тези негови доводи завършват е въпроса:

ЗАЩО Е ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ РАЗБИВАН ЗИДЪТ НА ЦЪРКВАТА, КОГАТО Е ИМАЛО ДОСТАТЪЧНО МЯСТО ЗА ПРЕПОГРЕБВАНЕТО ДАЖЕ НА ТРИМЕТРОВ ВЕЛИКАН?

Да сме наясно: погребвачите на Левски: Хамбарков, (вероятно) Джагаров и (с пълна сигурност) свещ. Кръстю Стоилов, не са били нито слепи, за да не видят,

нито малоумни, за да не могат да направят простата сметка, че покойник с ръста на Левски не може да се побере в гробна яма от един метър. Не са могли да не съобразят, че има достатъчно свободно място към иконостаса, и ако те не са се възползували от тази очевидно благоприятна възможност, това означава само едно, че НЕ СА ИСКАЛИ, ЧЕ ТЯХНАТА ЦЕЛ Е БИЛА ДА ПРОДЪЛЖАТ ГРОБНАТА ЯМА С ДУПКА В ЗИДА, ЗА ДА ВМЪКНАТ ЧАСТ ОТ МЪРТВОТО ТЯЛО НА МЪЧЕНИКА ДЯКОН ЛЕВСКИ В ГРАДЕЖА НА ОЛТАРНАТА ОСНОВА. Те не са постъпили с Левски като с обикновен покойник, а повтарям — като с мъченик, и с тялото му — като със свети мощи.

Този начин на погребване — отчасти в основите на олтара — вероятно е съвпаднал и с едно друго, разбира се, много по-второстепенно съображение: да не попада гробът под пътеката, по която са минавали свещениците от северната олтарна порта към светия престол. На археолозите може да изглежда несериозен този довод, но това с нищо не намалява значението на една стародавна религиозна битова традиция, която забранява гробовете да се газят и прекрачват. Така положен — изтеглен към апсидната основа и плътно прилепен до светия престол, под козирката на широката каменна плоча, наречена „олтарна трапеза", — гробът на Левски е попаднал в една защитена от преминаване зона. Такова е било може би едва от съображенията, подсилващи желанието на погребваните да „вградят" част от тялото на Дякона Левски в ОЛТАРНАТА ОСНОВА. За нас това са суеверия, на подобно възражение съвсем не е причина да забравим, че тия суеверия са определяли и мисленето и поведението на хората, които са вярвали и понякога умирали на кладите заради тях. Левски е бил препогребан не от археолози или писатели, а от родолюбец свещеник, който е имал пълното съзнание, че постъпва в съгласие както с един основен постулат във вярата, така и със своя дълг към паметта на един от най-великите българи.

Някои от археолозите изтъкнаха колко трудна операция било да се кърти нощно време каменният зид на апсидната основа с кирка и да се прави „излишен"

шум. Но работата е много по-проста: подобна операция е могла да бъде извършена с тесла, дори с един по-дълъг цигански пирон. Според всички извършени върху зида наблюдения, в най-долната си част той не е бил свързан с хоросан, а Михайлов твърди на едно място, че е бил граден с кал. (Виж сб. „София древна и млада", стр. 81.)

Знаем още, че апсидната основа лежи върху дървени пилоти, стърчащи около 15 см, с вградени помежду им дребни камъни. Останалите след изгниването на пилотите дупки са улеснявали продълбаването на погребалната ниша.

Със спомена на Мария поп Павлова се е занимала, макар и мимоходом, и оглавяваната от акад. Косев комисия, и все така мимоходом го е отрекла като „неправдоподобен", поради обстоятелството, че „всички тези хора, непосредствено след Освобождението, когато се предприема и широко разгласява намерението за построяване на паметник на Левски и за поставяне костите в основите му, СА МЪЛЧАЛИ, НЕ СА ПОЖЕЛАЛИ ДА СЪОБЩЯТ КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ" (Протокол на Комисията, стр. 7).

И да е било известно на свещ. Кръстю Стоилов, че се търсят костите на Левски, той не е могъл да не пресметне очевидния за него риск да се подложи на отговорността от извършеното каноническо нарушение, каквото е погребването в олтар. Не е бил никак сигурен, че ако се разкрие, висшите църковни власти ще изпаднат в умиление от този факт. Напротив — рискувал е да бъде низвергнат.

Ние си мислим сега, че няма по-голяма чест за костите на Левски от тази да бъдат положени в основите на неговия паметник. Но дали тъй е разсъждавал и свещ. Стоилов? За него не е могло да има по-почетно и желано място за тленните останки на един покойник от светия църковен олтар. И от тази гледна точка, за себе си, е имал допълнителни основания да не нарушава техния „вечен" покой, като ги предостави за полагане под един светски паметник.

Нямам данни, но вярвам, че и софийското свещеничество е знаело цялата работа около гроба на Левски, но и то по тези съображения е предпочело да замълчи.

Когато се е докосвала до тези въпроси, Комисията е вървяла в изводите си без съобразяване с обстоятелствата, времето и манталитета на хората, извършили препогребването на Апостола. Във всичките си съждения тя е изхождала от презумпцията, че тези хора ще мислят като професионални историци, което е грешка.

Сам по себе си споменът на Мария поп Павлова мо же да бъде подлаган на всякакви съмнения. Сам по себе си — изолиран от спомена — може да бъде оспорван и скелет № 95 — дали е, или не е на Левски; дали е преди, или след строежа на църквата, но съвпадението между „предсказаното" в спомена с резултата от разкопките представлява един ТРЕТИ ФАКТ, който не може да бъде обяснен по никакъв друг начин, освен че Мария поп Павлова е знаела за препогребването на Левски с пълна сигурност.

Допълнително указание, че Мария поп Павлова е казала истината.

се съдържа в самата публикация, където ясно е казано, че Левски е препогребан в ОЛТАРА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИИСКА". Ако човек реши да излъже, той ще избере най-правдоподобната от всички възможности, а кой е най-правдоподобният вариант, когато става дума за едно препогребване в църква? Най-правдоподобно е да се твърди, че погребението е извършено „в църквата" или „вън от църквата" — в двора, в притвора, защото това са именно местата, използувани за т. нар. „почетни" църковни погребения. Всички сме наясно (както и Ст. Михайлов го заявява), че в олтар не се погребва, все едно дали си цар или владика, и че няма досега открито погребение в олтар. Още по-наясно е била по този въпрос дъщерята на един от най-известните тогавашни софийски свещеници. И ако е искала да излъже, НИКОГА НЕ БИ ПОСОЧИЛА ОЛТАРА, ЗАЩОТО ТОВА Е НАЙ-НЕПРАВДОПОДОБНИЯТ ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ ВАРИАНТИ ЗА ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ В ЦЪРКВА. Самото обстоятелство, че тя определя без колебание точното място на гроба, е вече,

сигурно указание, че Мария поп Павлова е била отлично осведомена.

Не е никак изключено на нейния спомен да не е било обърнато внимание именно поради очевидната му неправдоподобност. Освен това каква изгода ще има 86-годишната старица да лъже, когато е била с единия крак в гроба, и да се обременява с един грях пред бога и пред хората — нека не забравяме, че е била религиозна, а за религиозните хора лъжата е грях. Не бихме могли да предположим и лична корист — тя не споменава мъжа си, Илия Джагаров, като участник в препогребването. на Левски, че да очаква след това поборническа пенсия (пенсия вече е имала).

ОЩЕ ЕДНО ВЪЗРАЖЕНИЕ ПО РАЗКАЗА НА МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА

На обсъждането на книгата ми в Средновековната секция при АИМ акад. Косев каза:

„А тая версия за откопаването на костите от този клисар (Гъската), това е просто НЕВЕРОЯТНА РАБОТА ... Представете си сега зимно време, февруари месец, след като Левски е погребан, земята замръзнала. Там наблизо е турската казарма и този клисар ще ходи да откопае един тон пръст, да вади костите, ще ги нарами в един чувал, ще ги носи, ще мине край конака на бейлербега, който се охранява и на стотина-двеста метра ще копае отново пак един гроб на не знам колко дълбочина." (Стенограма, стр. 119.)

На всичко това може да се възрази, че земята е била разровена (ако е била замръзнала) още при заравянето на Левски. Двама мъже с мотики са могли да преровят тази пръст за не повече от 15 минути, и то без особени усилия, все едно колко е била — дали един тон, или тон и половина. Освен това те не са вадили „кости", за да ги събират една по една, а цял, и то вкочанен човешки труп. Друг е въпросът дали са го пренесли в чувал, или завит в черга; на гръб или са го метнали в някоя каручка и са го затрупали със слама или сено. И защо си мисли акад. Косев, че те непременно са минали покрай конака на бейлербега, т. е. на софийския мютесариф, а не по някоя от

многобройните други, по-далечни улици, които водят, и то много по-пряко, от Позорните гробища до църквата „Св. Петка"? От църквата „Св. София", малко по на изток, имало уличка, по която се е излизало направо на сегашния бул. „Дондуков"; по нея е можело по-бързо да се стигне до църквата „Св. Петка Самарджийска".

Що се отнася до копането на гроба, това е могло да бъде извършено напълно безшумно с помощта на една мотика, като се има предвид ровката черноземна пръст под олтара и че тоя олтар се е намирал на цели три метра в земята.

Все във връзка с презаравянето на трупа на Левски е и изказването на археолога Станилов на 14. IX, 1985 г. за положението на „ръцете" на скелет № 95. В желанието си сам да провери този въпрос той отишъл в Медицинската академия и попитал един доцент може ли да се свали този труп (трупът на Левски), с вързани ръце или отзад, или отпред — няма значение, след това да се постави в гроба с едната ръка „на корема", другата — „на гърдите", както е при скелет № 95. Доцентът отговорил, че това може в два случая: първо, ако няколко часа трупът се вари в гореща вода „за да могат да се свият ставите" и, второ, „ако с брадва се прережат сухожилията и ръцете счупят." (Стенограма, стр. 89.)

Аз пък ще кажа на Станилов, че съществува и една трета възможност да се свият ръцете на един вкочанен с прави ръце мъртвец, без тялото да се вари, ръката му да се сече с брадва или троши с чук — достатъчно е само да се налегне с необходимата сила. За тази възможност Станилов е могъл да научи, без да ходи до Медицинска академия, от учебника по съдебна медицина за II курс, където на стр. 315 .четем, че за „свиването на вкочанял крак от трупа е необходима тежест до 100 килограма" — натиск, който са могли да упражнят върху ръцете както Хамбарков, така и Джагаров, или едновременно и двамата.

Съществува и друга възможност: РЪЦЕТЕ НА ЛЕВСКИ ДА СА БИЛИ СКРЪСТЕНИ ПО ВРЕМЕ НА ЗАРАВЯНЕТО МУ В ПОЗОРНОТО ГРОБИЩЕ ОТ ДВАМАТА ХРИСТИЯНИ КАЦАРИ ОЩЕ ПРЕДИ ВКОЧАНЯВАНЕТО НА ТРУПА. Трупното вкочанясване

на скелетната мускулатура започва „след около 2 до 4 часа" подир смъртта, „в продължение на 6 до 8 часа обхваща всички мускули и фиксира позата на трупа". (Виж „Съдебна медицина", С., 1984 г., стр. 315.) Това означава, че обесеният около 7,00 ч Левски е започнал да се вкочанява между 9,00 и 11,00 ч, а процесът е завършил (с фиксиране позата на трупа) между 15,00 и 19,00 ч вечерта. Левски е бил свален от бесилото, както е известно, „по обяд", около 12-13 часа, и веднага след това погребан. Така че двамата кацари са могли спокойно да скръстят ръцете му по християнски.

Изобщо, съществуват не едно, а няколко възможни обяснения за скръстените ръце, независимо от това в какво положение той е увиснал на бесилото — с ръце вързани отзад или отпред.

Преди тялото на Апостола да бъде препогребано, то е било, разбира се, измито, съгласно християнския погребален обичай, отново облечено и погребано без горна дреха, само по риза. Това е и причина в гробната яма на скелет № 95 да няма „никакви вещи и предмети" освен двете телени копчета, отбелязани в Дневника на арх. Сава Бобчев на 31 май 1956 г.

ТЕЛЕНИТЕ КОПЧЕТА, НАМЕРЕНИ В ТРОЕНАТА ЯМА НА СКЕЛЕТ № 95

На обсъждането в ССА при АИМ Ст. Михайлов каза: „Такива при разкопките не са открити. В действителност тези копчета са една от поредните фалшификации на Д. Бучински, възприети по-късно и от арх. Сава Бобчев" (Стенограма, стр. 16). Джингов също отрече намирането им в гробната яма на скелет № 95.

Намирането на теленото копче е записано от арх. Бобчев в неговия Дневник на 31 май 1956 г.: „ДО СКЕЛЕТА ТЕЛЕНО КОПЧЕ (ГРОБ НА АПОСТОЛА?)". Тази кратка записка е доказателство, че арх. Бобчев е първоизточникът за намирането на теленото копче, а не Бучински, и не може да става дума за някаква фалшификация — фактът е документиран в Дневника.

Като се има предвид, че нищо от начертаното или писаното от арх. Бобчев в неговия Дневник и Скицник

не е досега опровергано, твърдението му за теленото копче може да се приеме безусловно.

Налице е освен това и едно ново потвърждение за намирането на теленото копче (или копчета), което идва от софийската гражданка ДОНКА РУСЕВА ВИТАНОВА, живуща в жк „Свобода", бл. 33, София. Едно нейно писмо, свързано с телените копчета, бе открито в архива на покойния арх. Сава Бобчев и то предизвика д-р Спасов да отправи ново писмено запитване: какво знае тя за двете телени копчета. Донка Витанова отговаря:

„Това, което съм писала и се е оказало в архива на арх. Бобчев, е свързано със събитие, станало преди 30 години — през един от последните дни на м. май 1956 г. (30 или 31 май, не мога точно да кажа). Освен аз с група мои състуденти, него ден там бяха надошли много хора откъде ли не. А арх. Сава Бобчев (вече покойник, за съжаление), който беше долу сред разкопки и навалица, обясняваше твърде възбуден и с голяма словоохотливост надълго и нашироко за уникалното откритие — скелета на Апостола. СПОМНЯМ СИ ОБАЧЕ ДОБРЕ, ЧЕ В РЪЦЕТЕ СИ ТОЙ ДЪРЖЕШЕ НЯКАКВИ МОКРИ, ПОЗЕЛЕНЕЛИ, вероятно от влагата, КОПЧЕТА, за които твърдеше, че са били от навоите на този, който е посял по цяла България тайна мрежа от революционни комитети за освобождението ѝ от петвековното турско иго ..."

Остава да допълним, че теленото копче (или копчета) са могли да бъдат от ризата, с която най-вероятно е облечено и погребано мъртвото тяло на Апостола.

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА РАБОТАТА НА КОМИСИЯТА ОТ 1983/1984 ГОД.

Заповед № 303 от 21 март 1983 г. на Комитета за култура и БАН започва с изказаното в печата по време на дискусията за гроба на В. Левски „мнение, основаващо се на археологическите данни, че Апостолът е погребан от родолюбиви българи в църквата „Св. Петка Самарджийска". Изяснява се по-нататък, че предстои окончателното консервиране и реставриране интериора на църквата и с оглед „научното изясняване на въпроса" се назначава Комисия, която в срок до 30 април 1983 г., „след като се запознае с всички материали от пресата, както и с мненията на проф. Бобчев, проф. Михайлов и други, да излезе със съответно становище, което да се публикува и в пресата".

Задачата на Комисията е била значи да обсъди преди всичко а р х е о л о г и ч е с к и т е данни в спора за гроба на Левски и тя се насочва към „мненията на проф. Бобчев и проф. Михайлов". Затова именно се изненадах, когато прочетох в протокола на едно от предварителните заседания на Комисията изявлението на акад. Косев, че „Дали (разкопките) са проведени по изискванията на АРХЕОЛОГИЧЕСКАТА НАУКА - НЕ НИ ИНТЕРЕСУВА. НАС НИ ИНТЕРЕСУВА ЕКСПЕРТИЗАТА ВЪРХУ ТЯХ." (Виж Протокол от Й9 май 1983 г., стр. 2.) Изненадах се, защото това изказване отклонява Комисията от основната ѝ задача, определена в съвместната заповед на КИК и БАН.

Въпреки всичко аз проучих материалите, свързани с работата ѝ, и когато затворих последната страница, за мене нямаше никакво съмнение, че Комисията, оглавявана от акад. Д. Косев, е била още в началото на своята работа п о д в е д е н а.

Ето и доводите в подкрепа на това мое твърдение:

Комисията не е разполагала с никакви материали за осветляване на археологическата страна на спора, като изключим статията на проф. Ст. Михайлов от

1961 г. и Дневника на разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска", воден от пом.-ръководителя на експедицията арх. Сава Бобчев. Това признание намираме и в изказването на археолога Д. Овчаров при първото ѝ заседание на 19. IV. 1983 г. (цитирам): „Единственият документ за мене остава статията на Стамен Михайлов, единственият изобразителен материал — снимката в неговата публикация. Внимателното разглеждане на снимката дава основание да се види, че скелетът е застъпен от зида на църквата. Това са нашите археологически възгледи" (стр. 2).

Невероятно, но факт: всички археологически анализи, доводи и съображения на водещия в Комисията археолог са се изчерпали само със споменаването на една снимка (!).

При това от тази единствена снимка в никакъв случай не може да се разбере дали скелетът (№ 95) „е застъпен" от зида, както се изразява Овчаров, или е „В ЗИДА", както е в действителност.

Декларацията на Овчаров не е била приета безрезервно. Акад. Хр. Христов иска да се допълнят материалите от Стамен Михайлов и изтъква, че „другарите археолози не са си свършили както трябва работата". Съгласява се с него и акад. Косев, който им поставя задача да „СЕ ОРГАНИЗИРА КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-БЪРЗО НАБАВЯНЕТО НА ДОПЪЛНИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ“ (виж Протокола от 19. IV. 1983, стр. 3). В края на заседанието акад. Косев повтаря: „Нашите археолози следва да съберат всички материали."

„Нашите археолози" обаче не изпълняват това поръчение на председателя на Комисията, затова на второто заседание проф. Н. Генчев и ст. н. с. Крумка Шаркова отново повдигат въпроса за „по-пълно комплектуване на материалите"; изказва ме в същия дух (критично за археолозите) и Христо Йонков, но е бил апострофиран от Димитър Овчаров е думите: „НЕ МОГА ДА ДОПУСНА ДА СЕ ГОВОРИ - „АРХЕОЛОЗИТЕ“, и след това се нахвърля срещу него:

„Вие сте се събрали хора от кол и въже да доказвате нещо, което е явна фикция. Въпреки това нека да помолим другарката Станчева да порови малко във фондовете на музея. ТРЯБВА ДА ПОТЪРСИМ НЯКАКВИ

ЧЕРЕПИ, ПОНЕ ДА КАЖЕМ, ЧЕ ГИ НЯМАМЕ." (Виж Протокола от 29. V. 1983 г., стр. 2 и 3.)

(Изразът „хора от кол и въже" на Овчаров се отнася до Никола Гайдаров, Христо Йонков и Жечко Попов, съавтори на статията „За гроба на Левски“, в. „Пулс" от 18. XII. 1979 г.)

След тази саморазправа с Йонков никой повече не докосва археолозите, въпреки че архитектите Кръстев и Мушанов също са настоявали за едно по-пълно комплектуване на материалите. Изобщо, въпреки настояването за допълването на археологическите материали в продължение на цяла година препоръката не е била изпълнена и решението на Комисията през пролетта на 1984 г. се взима само въз основа на статията на Стамен Михайлов и приложената към нея единствена снимка. И не се прави дори опит за анализ на извършените от Михайлов разкопки. В доклада на Комисията е казано ясно и просто:

„БЕЗ ДА СЕ СЪМНЯВА НИ НАЙ-МАЛКО В НАУЧНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ ИНСТИТУТ И МУЗЕИ ПРИ БАН, КОМИСИЯТА НЕ СЧИТА ЗА НЕОБХОДИМО ДА ВЗЕМЕ В СЛУЧАЯ ОТНОШЕНИЕ КЪМ СПОРА за възможността някой от скелетите в олтара на „Св. Петка" да е на Левски." (Доклад на Комисията, стр. 13, 14.)

А материали са могли да бъдат набавени, ако двамата археолози в Комисията — М. Станчева и Д. Овчаров — са имали желанието да го направят. Ние ще изброим само няколко от многото възможности:

— Могли са да набавят Дневника на разкопките, воден от Г. Джингов под диктовката на Ст. Михайлов, който се е намирал по това време в Архива на АИМ.

— Могли са да бъдат набавени снимките от разкопките през 1956 г., които бяха „открити" през декември 1985 г.; документалният филм „Легенда за Левски"; Стенограмата от „кръглата маса" във в. „Работническо дело"; публикуваните и непубликувани статии на проф. Михайлов (осем на брой); докладите на Д. Бучински и арх. Бобчев от 1977, 1978, 1979 г., депозирани за обсъждане в АИМ.

— Не е представлявало никаква трудност да се набави и ТЕТРАДКА № 5 - СКИЦНИКЪТ НА АРХ. БОБЧЕВ, основният документ за разкопките в „Св.

Петка“ и специално за погребението на скелет № 95.

Вместо това, ръкописният дневник на арх. Бобчев за разкопките е бил разглеждан от Комисията БЕЗ СТРАНИЦИТЕ ОТ 31 МАЙ ДО 20 ЮНИ! (Друг е въпросът дали случайно, или съзнателно.) Няма да обсъждаме защо представителите на АИМ в Комисията, оглавявана от акад. Косев, не са обърнали внимание дори на неговото поръчение за събирането на „всички археологически материали", но факт е, че благодарение на тяхното активно и вероятно напълно съзнателно бездействие Комисията не е имала никаква възможност да извърши СОБСТВЕНО ИЗСЛЕДВАНЕ И ДА ИЗРАБОТИ СОБСТВЕНО СТАНОВИЩЕ ПО НАЙ-ВАЖНАТА ЧАСТ НА СПОРА ЗА ГРОБА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ - АРХЕОЛОГИЧЕСКАТА. Вместо да направи това, тя изцяло се е позовала на „единодушното мнение“ на Секцията по средновековна археология при АИМ, че „ПОСОЧЕНИЯТ ОТ АРХИТЕКТ САВА БОБЧЕВ И Д. БУЧИНСКИ СКЕЛЕТ НЕ МОЖЕ ДА ПРИНАДЛЕЖИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ".

Защо е било необходимо тогава да се съставя особена надведомствена комисия? Едва ли за да потвърди само добре известното становище на Средновековната секция при АИМ!

Предпоставеното отношение на двамата археолози в Комисията не се изразява единствено в това, че не са събрали наличните материали, осветляващи археологическата страна в спора за гроба на В. Левски, но и в

премълчаването на важни факти, съдържащи се в тези налични материали.

Няма съмнение, двамата археолози в Комисията не са били само за украса. Върху тях е лежала отговорността да осветляват археологическите въпроси. Именно те, и преди всичко те, е трябвало да разкрият пред Комисията НАУЧНАТА СТОЙНОСТ НА СТАТИЯТА НА СТ. МИХАЙЛОВ от 1961 г., и преди всичко — съдържащите се в нея обезценяващи я противоречия. АКО те бяха изтъкнали тези противоречия, работите може би щяха да вземат друг, много по-близък до истината обрат. Недопустимо е те да са чели статията

на Михайлов и да не са разбрали за какво става дума. Но явно са предпочели да замълчат, за да не се разбере, че становището на Средновековната секция през 1981 г. е било взето н а и з у с т, без никакъв опит да се проникне до същината на нещата. А че са имали страх от разкриването на истината, се вижда от оплакването на Д. Овчаров на заседанието на Комисията при БАН от 19 април 1983 г., че в дискусията за гроба на Левски се били появили „много неприятен забележки за археологическите среди“. Може би затова на третото и последно заседание, когато членовете на Комисията са вече знаели съдържанието на проектопротокола. Д. Овчаров с облекчение заявява: „Аз очаквах и се боях от едно засилване на вината на археолога. Така както е направено (сега), е добре („Доброто" за Овчаров е, че в протокола на Комисията за вината на археолозите не е изречена нито една дума.)

И тъй, по изключителна вина на двамата археолози и особено на Димитър Овчаров, председател на Секцията по средновековна археология при АИМ, Комисията не е могла да се добере дори до минимална научна информация върху археологическите аспекти от спора за гроба на В. Левски, и по тази причина решенията ѝ в това отношение не могат да имат каквато и да било валидност.

Въпреки всичко, Комисията на акад. Косев е постигнала и нещо много съществено (може би защото по-голяма част от нейните членове са историци), а то е, че тя вярно е определила местопогребването на Левски в т. нар. „старо" и още Позорно гробище.

Съзнавайки условията, при които Комисията е решавала въпросите, аз не намерих за необходимо да разглеждам и дори да споменавам нейната работа в книгата ми „Последните мигове и гробът на В. Левски". Сметнах, че това би могло да възбуди неоправдани настроения срещу нейните членове. Нямаше и сега да го сторя, ако при обсъждането на книгата ми на 14. IX. 1985 г. археоложката М. Станчева не беше ме попитала — познавам ли работата на Комисията от 1983/1984 г., и освен това, ако Докладът ѝ не беше включен в документацията на обсъждането.

От дотук направеното изложение по археологическата, историческата и антропологическата част около спора за гроба на Левски могат да бъдат направени следните

ОБОБЩЕНИ ИЗВОДИ В ПОДКРЕПА НА СТАНОВИЩЕТО, ЧЕ СКЕЛЕТ № 95 ПРИНАДЛЕЖИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

1. От анализа на археологическите данни може да се смята за безспорно установено, че скелет № 95 е от погребение, извършено отчасти в апсидната основа след строежа на църквата „Св. Петка".

2. Левски е погребан в Позорното гробище на София, това не може да не е пробудило желание сред неговите почитатели, съратници и приятели да го извадят оттам и удостоят с почетно погребение.

3. Гробът на Левски в Позорното гробище не е открит, когато близките му са идвали „известно време" след обесването му да го търсят. Този гроб не е открит и по-късно (след Освобождението), когато са били търсени костите, за да бъдат положени в основите на паметника.

4. Свидетелството на Ал. Младенов във в. „Мир" от 2 март 1937 г., че гробът на Левски е бил намерен на другия ден след обесването разровен и празен.

5. Съобщението на Мария поп Павлова-Джагарова, направено чрез Н. Станчев във в. „Мир" от 6. III. 1937 г., че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийсжа“ от клисаря в същата църква Христо Хамбарков.

В показанието на Анастасия Бокова от анкетата на проф. Гяуров, направена преди откриването на скелетите в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", се твърди, че гробът на Апостола се намира отляво на престола.

6. Погребението, свързано със скелет № 95, е н е о б и ч а й н о, защото е извършено в нарушение на

църковния канон в светилището на църквата — олтара. Това говори, че покойникът е изключителна личност, за да му бъде отредена изключителната почест — погребение в олтар.

7. Част от тленните останки на покойника са били вградени, напълно съзнателно, в олтарната основа, което показва, че погребваните са имали към тях отношение като към свети мощи. Това напълно съответствува за тленните останки на Левски, мъченическия характер на неговия живот и неговата смърт.

8. В гробната яма няма следи от ковчег и гвоздеи - явно указание, че погребението е извършено нередовно, извършено е набързо и тайно.

9. В гробната яма не са били намерени обичайните предмети и принадлежности — също указание за извънредно и тайно погребение.

10. Гробната яма не е изравнена (наклонът ѝ е около 10%), тя е плитка — средно 70 см под тухлената настилка, което е също белег за погребение импровизирано и тайно.

11. Двете телени копчета, намерени в гробната яма, са допълнително указание, че погребението е извършено в края на XIX в.

12. „Компанията“ на скелет № 95 — един Обезглавен, и един Самотен череп, както и скелет № 14-А, остатъци от други нередовни и очевидно тайни погребения на екзекутирани по всяка вероятност народни борци, дават основание да се твърди, че олтарът на „Св. Петка" е традиционно тайно гробище за екзекутирани от властите народни борци.

13. Ръстът на покойника, комуто принадлежи скелет № 95, изчислен по скелета, е 172 см, колкото е и ръстът на живия Левски, изчислен по неговите снимки. (Виж в. „Поглед" от 18. VIII. 1986 г., статията на Ив. Норков „Безценно свидетелство".)

14. В подкрепа на твърдението, че Левски е препогребан в „Св. Петка Самарджийска", са спомените на

анкетираните от проф. Гяуров през юли 1956 г. и особено новозаписаните спомени на Н. Дончев и на свещ. Иван Таков от с. Хераково, чрез които се установява, че препогребването е било добре известно още през 1926 г., както и споменът на Гоце Райков Петров от село Курило, публикуван в кн. 4/1973 г. на сп. „София“.

15. Не по-малко важно указание, че гробът на Левски е в църквата „Св. Петка Самарджийска", е особената, присъща само за тая църква традиция да се палят свещи на каменния парапет в северната половина на олтара, където е намерен и скелет №95.

16. Положението на „главата" на скелет № 95 - наклонена силно към лявото рамо - напълно отговаря на положението на главата на обесения Апостол, наклонена към лявото рамо, според както я описва Г. С. Потайников.

17. Много сериозен довод за препогребването на Левски в олтара на „Св. Петка" намираме в Приходоразходната ѝ книга за 1848-1874 год., където четем следната бележка от 26 февруари 1873 год. (осем дни след обесването на Левски):

„СОТИР КОНЕВ ДЕТО Е ПОПРАВИЛ В ЦЕРКВАТА СТАРА СВЕТА ПЕТКА ДУШИМЕТО В ГОЛЕМАТА ОДАЯ И РАЗПЯТИЕТО В ЧЕРКВАТА В ОЛТАРО - ОСАМСТОТИН ГРОША, ЧИСЛО 800 ГРОША..." (Виж „София през XIX в. до освобождението на България" от П. Динеков, стр. 289.)

Това е единствената поправка в църквата, отбелязана между 1848 и 1874 година! Разбира се, тя може да бъде отдадена на просто съвпадение, но подобните съвпадения са вече десетки.

Освен тези косвени доказателства в подкрепа на твърдението, че Левски е препогребан в църквата "Св. Петка Самарджийска", има и едно пряко и категорично доказателство, а това е СЪВПАДЕНИЕТО МЕЖДУ СЪОБЩЕНИЕТО НА МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА ВЪВ В. „МИР" ОТ 1937 Г. И НАМИРАНЕТО НА СКЕЛЕТ № 95 В ОЛТАРА НА „СВЕТА ПЕТКА"

ПРЕЗ 1956 Г., КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОБЯСНЕНО С ДРУГО, ОСВЕН ЧЕ МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА Е РАЗПОЛАГАЛА С НАЙ-ТОЧНА ИНФОРМАЦИЯ.

СЪЩОТО ЗНАЧЕНИЕ ИМАТ И ПОКАЗАНИЯТА НА АНАСТАСИЯ БОКОВА В АНКЕТАТА НА ПРОФ. ГЯУРОВ, СЪСТАВЕНА ПРЕДИ ОТКРИВАНЕТО НА СКЕЛЕТИТЕ В ОЛТАРА НА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА", ЧЕ ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ Е ОТЛЯВО НА ПРЕСТОЛА.

В светлината на другите косвени доказателства тези две предварителни известия за местонаходището на гроба на Левски, доказани по-късно по време на разкопките, дават основание за категоричния извод, че неколцина родолюбиви българи през 1873 г., февруари, са изровили тялото на обесения Апостол на свободата от Позорното гробище на София и са го препогребали в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“ като м ъ ч е н и к.

Изправени сме, както някои оповестиха по време на спора за гроба на Левски, пред едно „конспиративно гробище" в центъра на София, в малкото олтарче на църквата „Св. Петка", което говори за патриотизма на българина от онова време и доказва високото му историческо чувство.

Този въпрос е поставян многократно както в статиите на арх. Бобчев, така и в статията на Н. Гайдаров, Ж. Попов и Хр. Йонков, и най-сетне — в публикациите на Г. Тахов. Поставян е и от Д. Бучински в неговата поредица от заявления, молби и изложения до различни научни и други институции още през 1977 година! (Първото изложение на Бучински е от 4. IV. 1977 г., а последното - 1982 г.)

Какъв е отговорът на проф. Михайлов по този въпрос?

През 1961 г. той нищо не казва за костите. За пръв път прави изявление за тях през 1980 г. (кн. 3 на сп. „София“, стр. 36): „Наистина този скелет (на Левски) е най-добре запазеният в олтарното пространство, но само в смисъл, че е цялостно стигнал до нас и костите са му налице.“

Не се разбира кога са му били костите налице, дали при разкриването им, или през 1980 г. Доста по-определено е обаче изказването на Михайлов в статията, предназначена за в. „Литературен фронт" от 1982 г., в която четем:

„Много се спекулира и с това къде са сега костите на набедения Левски. Най-напред трябва да кажа, че тези кости са така обезличени и разложени, че едва ли ще се окажат годни дори и за най-елементарните антропологически измервания, тъй като след тяхното вдигане по-цялостни се оказаха само едрите крайници и отчасти скелетът, а всичко останало напълно разложено и почти на прах. НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА, ТЕ СА ПРИБРАНИ, както и всички останали кости, надлежно снабдени с полеви инвентарни номера, както следва." (Изброяват се по-нататък инвентарните номера на прибраните и съхранени скелетни находки, разкрити в олтара на „Св. Петка".)

Тези редове внушават пълна убеденост, че костите са прибрани, но това е само до следващата страница, където информацията на Ст. Михайлов за костите става съвсем друга.

„На въпроса къде са костите, сега отговор е дал писмено Д. Бучински, който доброволно бе се натоварил с някои технически задачи извън разкриването на стенописите. В една своя „Декларация" от 24. IX. 1976 г. същият Д. Бучински съобщава: „Костите ги занесоха работниците с другарката М. Станчева в склада на Софийския градски музей — ул. „Екзарх Йосиф" № 14", а в един „Доклад до директора на Националния археологически музей" от 4. IV. 1977 г. същият заявява: „Костите от скелета ги занесе един работник в мазето на сградата на ул. „Екзарх Йосиф" № 12." И действително едни от материалите се носеха в Археологическия

музей, а други в Музея за история на София. Складовите помещения на тези музеи обаче са в такова състояние, че е трудно да се намери търсен материал.“

И така, позовавайки се на Д. Бучински, проф. Михайлов си измива ръцете и насочва търсенето на костите в Софийския градски музей, като предварително ни подготвя, че поради лошото състояние на складовете едва ли ще бъдат намерени. Пита се тогава: защо през 1980 г. археологът твърдеше, че „костите са налице"? Освен това, не е ли носил той отговорността за съхранението на тези кости, та ги е оставил да се разнасят без негово знание и позволение, все едно къде и от кого? И се сърди на това отгоре проф. Михайлов, че се било „спекулирало" с костите и че се интересуват неговите опоненти где са те! Като че не е било в неговите задължения да ги опази.

Все едно: костите са били отнесени някъде. А къде са ония 142 вързопчета, снабдени от Г. Джингов с полеви инвентарни номера и съдържащи намерените при разкопките 142 предмета или колекции от предмети, сред тях и златни? [1]

Отправих на 19. X. 1984 г. писмено запитване до дирекцията на Археологическия институт и музей при БАН къде са въпросните предмети, а и костите, разкрити в олтара на църквата. Полученият отговор гласи, че те не са постъпвали „ВЪВ ФОНДОВЕТЕ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕИ ..." (Писмото на АИМ е под №111 от 11. II. 1985 г.)

Отправих същото питане на 5. XII. 1984 г. и до Софийския градски музей чрез Съвета за култура при Столичния градски народен съвет. Ето отговора на запитването:

„Описаните в представените ми от вас на 5 декември т. г. списъци на предмети, намерени при разкопките на църквата „Света Параскева Самарджийска", и фотографски снимки, направени при разкопки на същата църква, не се намират в Музея за история на София... В разкопките на тази църква не е участвувал

1. Част от тези предмети бяха открити през декември 1985 г. в складовете на Археологическия музей. Другите остават неизвестни.

служител на Музея за история на София. Така че както находките, така и документацията (фотографска и графична) са прибрани в Археологическия музей."

(Писмото е от 6. XII. 1984 г. и е подписано от ст. н. с. Магдалина Станчева.)

Тъжно, но факт — костите ги няма, а за череп не става и дума. Какво означава това? То означава, че при липса на черепа няма да е възможна никаква антропологическа експертиза. А само антропологическата експертиза върху черепа би имала смисъл, защото само по него могат да бъдат открити характерните за Левски белези. Единственият начин да се разпознае Левски, ако бе налице неговият череп, е един зъб, който се показвал навън и повдигал малко устната (вероятно горната му устна). Това сведение идва от показанията на издайника даскал Иван Фурнаджиев по време на следствието по обира на хазната в Арабаконак. На въпроса: „Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?" — даскал Иван отговаря най-прилежно:

„Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри."

(Виж „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд", София, 1972 г., изд. на НБКМ, стр. 79.)

Друг е въпросът дали ще имаме случай този белег да ни послужи даже ако черепът е запазен, защото, както се вижда от снимката на скелет № 95, той е повреден тъкмо в лицевата му част, включително горната и долната челюст.

В статията си от 1959 г. в „Духовна култура" проф. Гяуров твърди: „Костите и от двата скелета са запазени в Народния археологически музей в София."

„После узнах, че художникът на Църковния музей Димитър Ризов е сложил един череп в чувал и го занесъл на проф. Хр. Гяуров. След това проф. Гяуров бил дал черепа на един служещ от митрополията, за да го върне в Народния археологически музей, но тъй като акад. Миятев бид наредил никой нищо да не взема от територията на

гр. София, а всичко да се предава в Музея за история на гр. София, затова отнесли черепа, сложен в пакет, и го сложили в Самарджийската църква. Понеже Д. Ризов бил взел в чувала само един череп, то другият череп и обезглавеният скелет са били сложени в дъсчения сандък заедно с всичките кости от църквата." (Статия от Д. Бучински, предназначена за в. „Пулс" от 26. IV. 1981 г., неотпечатана.)

Димитър Бучински и арх. Сава Бобчев; съвместна писмена декларация от 23. III. 1979 г.:

„В края на 1978 г. заедно със скулптора Димитър Бучински ходихме в дома на художника Димитър Ризов (Возир) и той ни каза, че е прибрал костите на В. Левски през 1956 г., като ги е сложил в чувал и ги занесъл на проф. Хр. Гяуров. Каза също, че костите ги е взел Хр. Гяуров."

Димитър Ризов, художник, на служба в Църковния музей — София, известен под псевдоним ВОЗИР:

„И аз ги прибрах, костите бяха поставени в гроба, както му е обстановката, прибрах ги в чувал и (ги занесох) на моя шеф, академик Тошев, който е директор, нали, в качеството на директор го питам какво трябва да се направи с тях. Трябва да е, казвам, духовно лице, тъй като е намерен при апсидата, според правилата на християнската църква. Сега... Той, в тоя момент се заинтересува и проф. Гяуров. Проф. Гяуров ги изнесе. Събрах ги в един чувал, дадох ги на него и впоследствие нататък..." (Документален филм „Легенда за Левски“, 16 юли 1980 г.)

Наистина, какво е станало „нататък“ с чувала, в който Д. Ризов е разнасял костите?

„Какво е станало по-нататък със скелета - не зная... След известно време отидох, в църквата и видях, че скелета го няма. Попитах работниците къде е скелетът. Един ми каза, че дошъл човек с чувал и докато археолозите се лутали негде, той сложил костите (в чувала) и ги занесъл в посока на Църковно-историческия музей на пл. „Ленин". В края на 1978 г. се узна, че скелета го взел Димитър Ризов (Возир), художник в Църковния музей, и го предал на проф. Хр. Гяуров. А черепът и вторият скелет от олтара си стояха в църквата,

сложени в сандък.“ (Изложение на Булчински до АИМ, 22. XII. 1976 г., стр. 23.)

Кръгът се затваря - костите ги няма, и все пак нека да видим какво е казал Д. Ризов, когато са го разпитвали у дома му арх. С. Бобчев и Д. Бучински.

„Аз ги прибрах (отговорил Ризов) и попитах акад. Ив. Гошев какво да правя с тях. Отвърна ми: „Щом са на Левски, трябва да се запазят, но защо да ги съхраняваме ние?“ Събрах ги в един чувал и ги върнах.“

„През 1956 г. в началото на юни бай Григор (без никой да го пита) ми каза, че от Митрополията в София, която се намира на ул. „Калоян", слугата на Митрополията донесъл в Археологическия музей на бул. „Стамболийски" № 2 костите на В. Левски, но бай Григор (служещ в Археологическия музей) не ги приел, като му съобщил, че Кръстю Миятев бил казал нищо да не взема изкопано из територията на гр. София, а всичко да се предава в Градския софийски музей. Тогава слугата на Митрополията отнесъл костите в църквата срещу ЦУМ и там ги оставил в един толям сандък. (Прислужникът на Митрополията се казва Спас)"

При този мъничък хаос от тъжни и вече безполезни възпоминания може да се начертае следната по-определена картина. Идва художникът на Църковния музей Димитър Ризов (по собствена инициатива или по нареждане — не е известно), използува залисията на археолозите, слага в чувал костите на Левски — неизвестно дали всичко, или само черепа — и ги занася в Църковния музей при своя началник акад. Ив. Гошев. Благоразумният академик се досеща, че може да има неприятности с тези прославени кости, и отказва да ги приеме. Дава съвет да се занесат в Археологическия музей. Там, при акад. Гошев, вероятно не случайно, е и проф. Гяуров и Ризов предава на него чувала с костите на Левски. След това чувалът неочаквано се озовава в ръцете на прислужника на Митрополията Спас, който ги занася в Археологическия музей, но там неговият колега, прислужникът бай Григор, заявява от името на академик Миятев, че не може да ги приеме, и Спас,

с пакет в ръка (чувала с черепа), отива в църквата „Св. Петка“ и ги оставя там.

Спас ги оставя и си заминава. От костите подир това - ни вест, ни кост, до изявлението на проф. Михайлов, който ни уверяваше през 1982 г., че костите, съответно номерирани и пр., са налице, макар и не съвсем годни за експертиза.

Първо да видим, докато костите не са били още попаднали в чувала на Ризов, кои са знаели, че те може да са на Васил Левски.

Веднага ще отговорим: ЗНАЕЛИ СА ВСИЧКИ! Знаели са първо чрез в. „Труд" от 17 май 1956 г. Тъй че по-уместно е да се задава въпросът НЕ КОИ Е ЗНАЕЛ, А КОЙ НЕ Е ЗНАЕЛ, че в олтара на „Св. Петка“ може да е гробът на Левски.

Знае, на първо място, самият проф. Михайлов и той не го отрича. Не веднъж, а три пъти той потвърждава публично, че проф. Гяуров го е запознал със своята „теза". „Това свое схващане проф. Гяуров ни изложи още през 1956 г., когато с арх. Бобчев провеждахме разкопките в споменатата църква." (Изложение до Радио София от 28. II. 1980 г.)

Запознаването на проф. Михайлов със схващането на проф. Гяуров е станало значи още по време на разкопките.

„Аз, тъй като бях напълно убеден, и сега съм убеден (че това не е скелетът на Левски — б. а.), аз не отдавах това значение, което сега се отдава на този въпрос, и продължавам да съм твърдо убеден, че това е една - смея да кажа силната дума - мистификация“ — продължава проф. Михайлов своето обяснение по въпроса в документалния филм „Легенда за Левски“.

„Др. Бучински твърди, че не била дадена възможност да се обнародват тези данни, за които сега се вдига шум. Нищо подобно, в 1956 г. проф. Гяуров, КОЙТО ИДВА НА МЯСТО И СПОДЕЛИ С МЕН, и тогава нито другарят Бобчев, нито другарят Бучински

казаха нещо, за да защитят това становище, те мълчаха до ден днешен.“ (Стенограма от „кръглата маса“ в „Работническо дело" (от 10. II. 1981 г.)

След няколко дни дойде при мене проф. Гяуров и каза: „Вие сте открили гроба на Левски. През това време костите бяха изчезнали." („Кръгла маса" - „Работническо дело".) Навярно след думите на Гяуров арх. Бобчев записва в своя Дневник на разкопките - след пасажа за намереното в гробната яма на скелет № 95 телено копче - думите: „Костите на Апостола (?)“.

Третият, който научава схващането на проф. Гяуров за скелет № 95, е антропологът д-р Петър Боев от Института по морфология при БАН. Ето неговите думи пред „кръглата маса": „Действително аз бях информиран от проф. Гяуров, с когото бях много добър познат, и той ме беше помолил да проуча този въпрос, (но) аз казах, че трябва да бъда поканен. Искам да кажа, че не съм бил поканен при откриването на този скелет.“

По-нататък неуморимият проф. Гяуров започва да прави анкета, за да убеди археолозите, че тая работа с костите на Левски е сериозна, и попада при акад. Миятев, който го посъветвал да изложи писмено своето „схващане". Научава значи и директорът на Археологическия институт и музей акад. Кръстю Миятев. (Виж писмо на Хр. Гяуров от 6. VIII. 1956 г. до протойерей Христо Димитров в Карлово.) В писмото е писано: „Професор академик Кръстю Миятев ме помоли да напечатам събраните от мене документи и написаното от мене за гроба на Васил Левски, за да се има това предвид и пр.“

Прочел ги и главният архитект на София Дянко Митов, комуто пък епископ Партений (от Синода) предал написаната и размножена на циклостил „ръкописна творба на проф. Христо Гяуров".

Материалите от анкетата на проф. Гяурбв били изискани в Института „Ботев"'-Левски", с директор (по онуй време) биографа на Левски проф. Иван Унджиев.

И така - „схващането“ на проф. Гяуров става известно и на проф. Иван Унджиев.

Уредничката на Софийския градски музей по това време ст. н. ц. Магдалина Станчева също е знаела за „схващането“ на проф. Гяуров относно намерените кости на Левски. Ако не се лъжа, на М. Станчева принадлежи изказването, че всички кости, открити по време на разкопките, били изпращани в пакети в Института на д-р И. Боев, но когато тя попитала веднъж какво става с тези кости, лаборантката на д-р Боев отговорила: поради това, че мишки са изяли опаковките, костите били разбъркани и не „ставали за работа“. Ето по тази причина М. Станчева смятала, че връзката гроб - църква не съществува.

Така се очертава картината с костите на Левски: излиза, че всички, които са могли нещо да предприемат, всички, които е трябвало нещо да предприемат, за да ги запазят, са били своевременно уведомени. На всички тях е било задължение да се погрижат за скелета, независимо дали процентът от вероятност да са на Левски е бил 99 или само 1 на сто!

Някои от знаещите са се доверили и предоверили на представителя на археологическата наука (проф. Михайлов) и така, с общи усилия, кое с действие, кое с бездействие и противодействие, се стигна до печалния факт дълго търсените останки на Апостола на свободата Васил Левски, след като са били в ръцете ни, да изчезнат.

Въпросът за костите от „демонтирания“ на 8 юни 1956 г. скелет № 95 е бил разискван и в Комисията от 1983/1984 г. След запитването на акад. Косев към Овчаров КЪДЕ СА КОСТИТЕ ОТ СКЕЛЕТА, ЗА КОЙТО СЕ ТВЪРДИ, че е на В. Левски, Д. Овчаров отговаря първо така:

„Да се поставя въпросът да се търсят костите е БЕЗСМИСЛЕНО. НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРЯТ КОСТИТЕ."

При повторното запитване той обяснява вече поопределено: „Аз ще ви кажа къде са костите. След като Стамен Михайлов се е убедил, че това са РИМСКИ КОСТИ, (ТЕ) СА ГИ ЗАРОВИЛИ НЯКЪДЕ - НИЕ, АРХЕОЛОЗИТЕ, ТАКА ПРАВИМ. ТЕ НЕ СА ЗАПАЗЕНИ,

НО НЕ СА ЗАХВЪРЛЕНИ.“ (Протокол от заседанието на 19. IV.1983 г., стр. 4.)

На второто предварително заседание на Комисията от 1983/1984 г. Д. Овчаров се връща на тази тема с едно твърде знаменателно изказване, което гласи: „ТРЯБВА ДА ПОТЪРСИМ НЯКАКВИ ЧЕРЕПИ. ПОНЕ ДА КАЖЕМ, ЧЕ ГИ НЯМАМЕ." (Протокол от заседанието на 19. V. 1983 г., стр. 3.)

На обсъждането в ССА при АИМ (14. IX. 1985 г.) отправих към Ст. Михайлов въпроса: къде са костите, инвентаризирани по време на разкопките. Отговорът на проф. Михайлов гласи:

„Вижте какво, аз, дето се казва, вчера не мога да си спомня какво съм ял ... Трябва да се търси. И в двата института трябва да се търси (АИМ и Софийския исторически музей) ... Това се ОТНАСЯ И ЗА КОСТИТЕ, И ЗА НАХОДКИТЕ.“ (Стенограма, стр. 120.)

РЕПЛИКА НА Д. ОВЧАРОВ: „Между другото попитах хранителя на Средновековния отдел, той каза, че такива материали НЯМА В НАШИЯ МУЗЕЙ“.

Др. Сотиров (каза): „НЯМА ГИ В НАШИЯ МУЗЕЙ“ (Стенограма, стр. 121).

ИЗКАЗВАНЕ НА Д-Р БОЕВ ЗА КОСТИТЕ: „Моля, или Михайлов, или др. Джингов да ми отговори? имат ли те данни, че РИЗОВ Е ВЗИМАЛ НЯКАКВИ СКЕЛЕТИ, ИЛИ НЯМАТ? Само една дума - „да" или „не“?"

СТАМЕН МИХАЙЛОВ: Не! ТОВА СА СВОБОДНИ СЪЧИНЕНИЯ! (Виж Стенограма от 14. IX. 1985 г.„ стр. 34.)

Интерес представлява и изказването на Джингов при обсъждането в ССА при АИМ (стр. 28), което гласи: „Костите бяха вдигнати, опаковани и оставени В ЦЪРКВАТА, КОЯТО СЕ ЗАКЛЮЧВАШЕ И НЕ БЕШЕ ДОСТЪПНА ЗА ВЪНШНИ ХОРА."

Ризов при това положение не е имал възможност да вземе скелетите. Щом църквата се е заключвала и ключът (естествено) е бил у ръководителя на експедицията, проф. Михайлов единствено носи отговорността за съхранението или пропиляването на костите.

На обсъждането в БАН обаче Ст. Михайлов се опита да отхвърли тази отговорност: „Аз съм по проучването

(каза той), НО АЗ ИМАМ И ПОМОЩНИЦИ. ТЕ СЕ ГРИЖАТ ЗА ПРЕНАСЯНЕ НА КОСТИТЕ И ЗА ТЯХНОТО СЪХРАНЕНИЕ и т. н. Излиза, че за всичко е виновен Михайлов.“ (Стенограма, т. III, стр. 250.)

Ст. Михайлов отхвърля отговорността за съхранението на костите и се опитва да я прехвърли върху своите помощници.

Възниква въпросът: защо не са били прибрани в новооснования Музей за история на София, където е била на работа археоложката Магдалина Станчева?

КРАТЪК ОБЗОР ВЪРХУ УЧАСТИЕТО НА АРХЕОЛОЖКАТА СТАНЧЕВА В РАЗКОПКИТЕ ПРЕЗ 1956 Г.

1981 г. - Докладна записка от 11 юни: „Музеят за история на София не е участвувал в тези разкопки. При едно мое единствено посещение на църквата „Св. Петка Самарджийска“, по време на разкопките, дежурен наблюдател на разкопките беше Е. Джингов. Тогава НЕ СТАВАШЕ ДУМА ЗА ОТКРИВАНЕТО НА СКЕЛЕТ, КОИТО МОЖЕ ДА Е БИЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ (стр. 2).

1981 г. — Писмо от 30 юли: „Разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска" през 1955—1956 г. са проведени БЕЗ УЧАСТИЕТО НА ПРЕДСТАВИТЕЛ НА МУЗЕЯ ЗА ИСТОРИЯ НА СОФИЯ."

1981 (?) г. - 19 април, изказване в Държавната комисия: „Ще се изкажа като единствен свидетел, който с очите си ги е видял (костите). Разкопките се ръководеха от Стамен Михайлов и арх. С. Бобчев едновременно с равни права, присъствуваше и Г. Джингов. В това време аз работех в Музея (за история на София), но обектът се пое от Ст. Михайлов, защото се очакваха стенописи. КОГАТО СЕ ПОЯВИ СКЕЛЕТЪТ, СТ. МИХАЙЛОВ НИ ПОКАНИ ДА ГО ВИДИМ. АЗ СЪМ ГО ВИДЯЛА С ОЧИТЕ СИ. КРАКАТА ВЛИЗАХА ПОД ЗИДОВЕТЕ НА ЦЪРКВАТА. НИЕ ГО ГЛЕДАХМЕ (И) МЕРИХМЕ. От обекта „Св. Петка“ в Музея (за история на София) са предадени (три години след разкопките) само керамични тела от покрива" (стр. 2).

1985 г. - обсъждане в ССА при АИМ, 14 септември: „Аз не съм от главните участници и герои на тези разкопки" (стр. 43). „Аз не съм ръководител, НИТО УЧАСТНИК В РАЗКОПКИТЕ" (стр. 45).

1984 г. - писмо на М. Станчева от 6 декември: „В разкопките на тази църква („Св. Петка") НЕ Е УЧАСТВУВАЛ служител от Музея за история на София, така че както находките така и документацията (фотографска и графична) са прибрани в Археологическия музей." (п) М. Станчева

1986 г. - обсъждане в БАН: „Дали е било известно на всички, че става дума, че МОЖЕ (скелет № 95) ДА БЪДЕ ГРОБ НА ЛЕВСКИ? - ТОГАВА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ХОДЕХМЕ. ЦЕЛИЯТ АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МУЗЕЙ И АЗ. ТОГАВА СЪМ БИЛА, ТОГАВА СЪМ РАЗГЛЕЖДАЛА, ТОГАВА СМЕ ИЗМЕРВАЛИ РАЗСТОЯНИЕТО" (Стенограма, т. I, стр. 137 и 138).

Нещата са твърде ясни, за да има нужда от допълнителни пояснения, но въпреки това ще си позволим да отбележим някои особености в изказванията на М. Станчева:

Първоначалната ѝ позиция е, че тя не е участвувала в разкопките и е имала контакт с тях само при едно „нейно ЕДИНСТВЕНО ПОСЕЩЕНИЕ", но тогава не е ставало дума за откриването на скелет, „КОЙТО МОЖЕ ДА Е БИЛ НА ЛЕВСКИ". По-нататък обаче става ясно, че тя е била поканена да види скелета (№ 95), и не само го е видяла, но е взела участие и в измерването му. Изяснява се освен това (вече през 1986 г.), че не само М. Станчева е ходила, но целият Археологически музей, и тогава тя е взела участие в измерване на разстоянието на скелета, за който всички вече са знаели, че може да е на Левски. Освен това Станчева казва „ХОДЕХМЕ", което означава, че посещението на разкопките не е било еднократно, а многократно.

Ще оставим настрана на какво се дължат н е с ъ в п а д е н и я т а в отделните изказвания на М. Станчева, но тук възниква един интересен „казус“. Станчева

формално не е била ангажирана в разкопките и формално не е отговорна за тях, но може ли да се смята, че не е имала задължение като представител ига Музея на София да прибере ПОНЕ КОСТИТЕ НА СПОРНИЯ СКЕЛЕТ № 95, ЗА КОИТО ВСИЧКИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И ТЯ, СЕ ОКАЗВА, ЧЕ СА ЗНАЕЛИ, ЧЕ МОЖЕ ДА Е НА ЛЕВСКИ? При това имало е заповед всички находки, намерени по това време на територията на София, да се влагат в новооснования музей за история на града. На това основание са били прибрани например от нея онези общо 42 стомни и кани, свалени от покрива на „Св. Петка" през 1959 г., въпреки че църквата се е проучвала „от сътрудници на АИМ", а не от Музея за история на София.

М. Станчева е разказала много подробно в своята книга „Срещи с археологията" как и при какви драматични обстоятелства са били свалени въпросните 42 керамични съда от покрива на „Св. Петка". Това се случило през пролетта на 1959 г., при започване реставрацията на църквата. М. Станчева идва на обекта, когато работниците, почиствайки покрива, се натъкват на глинени стомни, „засипани до половината с пръст", с които те явно не са боравили особено предпазливо. Като видяла това, археоложката, макар обута в обувки с високи токове, веднага се качва на покрива и помага на работниците, докато били свалени на земята невредими всичките 42 глинени съда (стр. 159).

Преразказвам с възхищение тази случка, която показва как би трябвало да постъпи един истински археолог в подобни случаи. И едновременно с това недоумявам защо същият този археолог не е проявил подобен интерес към намерените през 1956 г. също така ценни, ако не и по-ценни от гърнетата, та макар и спорни кости на Васил Левски.

Все в същата книга „Срещи с археологията", на стр. 61, М. Станчева с понятно вълнение разказва, че когато „ЕДНА БУЧИЦА СОФИЙСКА ПРЪСТ" е от центъра на София, за нея трябва да се „трепери". (Думата „трепери" е на авторката М. Станчева.) Защото бучицата, макар и малка и без защита, от нея като от билет от лотарията не се знае дали няма да излезе голямата

печалба. И описва по-нататък как тъкмо в една бучица софийска пръст тя открила оловна венецианска фигурка.

Прочетох с интерес за находката в бучицата пръст, но докато четях, все ми беше в ума онова сандъче, щайга или просто празен чувал от цимент, в който е бил събран скелет № 95. Как е седяло то от никого незабелязано, докато накрая изчезнало, макар да е съдържало едно съкровище, не по-малко интересно от малката венецианска фигурка. Въпреки че край него са се извървели едва ли не всички софийски археолози.

Не упреквам Станчева - от формално гледище тя е безупречна, само изследвам обстоятелствата, при които са изчезнали останките на Апостола на свободата В. Левски.

Някои свързани с костите на Левски разсъждения и обобщения

Първото, което ми се ще да кажа, е, че писаното от Иван Унджиев, който отдаде ненамирането на гроба на В. Левски на „СЛАБОТО ИСТОРИЧЕСКО ЧУВСТВО НА НАРОДА“, вече не е убедително, след като е ясно, че народът въпреки всичко добре се е погрижил за този гроб: намерили са се българи с историческо и национално чувство да извършат препогребването на В. Левски, а след това са разказали на своите близки, заедно с предупреждението: „Да знаете, може да потрябва на историята.“

Означава само едно - че робската неволя не е похабила историческото чувство на нашия народ! За съжаление, същото високо историческо чувство не винаги проявяват някои просветени негови чада.

Всички се извървели да видят скелета, за който проф. Гяуров настоява, че е на Левски. А никой не се сетил да го прибере! Проявеното от тези „всички“ историческо чувство се оказа много по-малко от чувството на софийския обущар Христо Хамбарков. И от чувството

на многобройните селяни от Софийско, които дълги години са идвали на поклонение при църквата „Св. Петка Самарджийска“ по силата на един исторически рефлекс, завещан им от предишното поколение.

Тъй или инак - изчезнали костите. Но и без тях е могло нещо да се направи - имало е основания достатъчни. По време на дискусията в печата видяхме, че възниква идеята да се постави една табелка във възобновената „Света Петка Самарджийска“, където да пише: „Според народната памет тук е погребан Левски."

Съществува документ, че Комитетът за култура, оглавяван по туй време от члена на Политбюро на ЦК на БКП Людмила Живкова, проявява чувство за историзъм и възприема въпросната идея. Но минава време и през пролетта на 1984 г. възобновената църква е била открита — неизвестно защо — без скромния надпис, че в олтара ѝ може да се е случило нещо и драматично, и героично, и значително за българската история, за националното самочувствие на българския народ.

Защо не бе зачетено скромното и смислено предложение на многобройните защитници на тезата, че Левски е погребан там, след като с нищо не обвързваше то научната съвест на онези историци и археолози, които явно или тайно се опълчиха против въпросната теза?

Какво лошо и страшно е могло да произлезе от това?

Причината е, струва ми се, че не всякога държим на своето. А нашите съседи гърците (и само те ли?) не оставиха скала, изворче, пътека или дърво в своята земя, без да го свържат по някакъв начин с историята, митологията, преданията, легендите и въобще с „народната памет"! Спомнете си върбата на Платон край Атина, където знаменитият философ преподавал на своите ученици! Или пътеката при Термопилите, за която и сега се твърди, че е „същата", през която се промъкнали персийците, а това кара туристите да се

вълнуват до сълзи. Тук легенда, там — предание, и ето, трупат се хората на дълги живописни, разнородни и усърдни върволици да видят и да чуят, да пипнат. Време губят, фотографират, филмират, копират, записват, а подир това, като се върнат в своята родина, разнасят славата и миналото на съответната страна по четирите посоки на света.

Та нима всички тези кръщавки са ставали само след научни симпозиуми, експертизи и дискусии и след подпечатването на съответните табелки е щемпелчето на археологическия институт?

Пресен случай: откри се във Виргина, Гърция, преди години гробница: изказано беше предположението, че тя ще е на прочутия Филип Македонски, изследванията продължиха седем-осем години, нямаше окончателно научно решение, обаче в Солунския археологически музей наскоро след откритието вече бяха изложени намерените в гробницата полуобгорени кости, под категоричния надпис: „СКЕЛЕТЪТ НА ФИЛИП МАКЕДОНСКИ".

Така постъпват по-опитните ни съседи. А наши учени се изтрепаха да доказват, че Мадарският конник не е българска работа; оспориха надписа на Чъгурбиля Мостич, царския пръстен на Калоян и сетне (това бе върхът на самоотричането!) разтръбиха не само у нас, но и в чужбина, че дори Плиска, столицата на Първата наша държава, не била българска, а сварен от българите византийски град.

Ако се не лъжа, тъкмо проф. Стамен Михайлов беше застъпник на тази лъженаучна теза и той бе, който написа още през 1954 г., че „прабългарите не са донесли от своята прародина никаква монументална строителна традиция ..."; че на мястото на Плиска съществувал римски кастел, който бил привлякъл вниманието на славяните, а сетне и на прабългарите с вече „създадените тук добри условия за живот" и те се настаняват, току-речи, на готово. (Виж Исторически преглед, бр. 4/1954 г.)

През 1960 г. проф. Михайлов отново повтаря коронното свое „откритие", че „Плиска нито е създадена от прабългарите, нито е изчезнала с тяхното претопяване в многобройната славянска маса". (Сп. „Археология", кн. 1/1960 г.) Той обяви, че „прабългарите не са

променили хода на историята, нито облика на заварената от тях славянска култура, развиващи се върху ОСНОВАТА НА БОГАТОТО ВИЗАНТИЙСКО НАСЛЕДСТВО."

(Все туй „византийско наследство“ и все същата теза, че прабългарите не са имали отвъд Дунава развита собствена култура. Виж сп. „Археология“, кн. 2/1965 г.)

Страстта към отрицания се проявява у проф, Михайлов, току-речи, при всеки по-значителен повод. Когато бе открит Калояновият пръстен, пръв той излезе със становище, че това твърдение „не може да се подкрепи с нито един сериозен довод". За него дори надписът „Калоянов пръстен“ не беше довод. (В. „Вечерни новини", 25. VIII. 1973 г.)

Намери какво да оспори проф. Михайлов и в погребението на Чъгурбиля Мостич и т. н., и т. н., но, слава богу, всичките му отрицания, в особено онези, свързани с първата българска столица Плиска, увиснаха във въздуха. Доказа се, че и Калояновият пръстен си е наистина на цар Калоян и влезе това в историята на България, и ако сега припомням тези неща, то е, защото странната склонност към отрицание у проф. Михайлов, съчетана с неговата необуздана византофилия, виждаме проявена в пълната ѝ безогледноет и в случая с костите на В. Левски, които бяха обявени за „ранновизантийски".

Най-последната засега проява на тази негова византофилия се открай в спора върху един датиран надпис на гръцки език, открит в с. Равна, Варненски окръг, през 1978 г. Надписът, свързан с освещаването на манастирския храм, бе определен в една публикация на проф. Веселин Бешевлиев, че е от 889 г. Същият бе квалифициран като доказателство за голямото храмово строителство по времето на княз Борис I и въобще за дейността на едно книжовно средище от IX век. В една своя статия в Известията на Варненския музей, кн. 5/1982 г., Стамен Михайлов застана на становището, че прочитът на Бешевлиев е грешен и че датата не е 889, а 589 г., т. е. че църквата не е от времето на Първото българско царство, а византийска. Сега (1986 г.) в сп. „Археология", кн. I, е поместена статия на Казимнр Поп-Константинов,

в която се установява, че Михайлов е направил своя прочит на датата, след като е вмъкнал в надписа едно несъществуващо „Е", друга буква предава с „несъществуваща дъга“, предава невярно също и „начертанието на цифрата 8", а освен това „ПРЕИНАЧАВА ИЗПИСВАНЕТО НА СЪВСЕМ ЯСНИ БУКВИ В ЦЕЛИЯ НАДПИС". Авторът на статията заключава, че Ст. Михайлов е извършил своя прочит на датата „ПРЕДНАМЕРЕНО, В ПЪЛЕН РАЗРЕЗ С ФАКТИТЕ" и съветва да се проявява пълна въздържаност към епиграфските му занимания. Позволих си това отклонение към една проява на проф. Ст. Михайлов, макар да не е свързана пряко с разкопките от 1956 г., защото тя е указание, че и сега той продължава да си служи е добре известните ни от спора за гроба на Левски ненаучни способи и манипулации в защита на едни или други свои увлечения.

С подобни научни пристрастия далеч не може да се отиде, но ето че дори явно несъстоятелната, на това отгоре и антибългарска версия, че Плиска не е български град, просъществува около две десетилетия, преди да намери главно в трудовете на покойния проф. Ст. Ваклинов сериозен отпор.

Уточнявам: не твърдя, че българските археолози и историци като цяло са изневерили на науката и на своите задължения, но как да си обясним търпимостта им към псевдонаучннте експерименти на неколцина от тях, проявени при спора за костите и гроба на Левски?

Време е да се запитаме: защо към античните, тракийски, римски и византийски старини ние проявяваме не само историческо чувство, но и археологическа страст, а към нашите - славянски, български и от посетнешната ни история разкрития — поглеждаме понякога с крайчеца само на едното си око?

Похвален е например ентусиазмът на археолозите и тяхното ревнителсгво към старините, когато се борят за опазването на римски и византийски находки и особено на римските мозайки. Спомнете си историята с Римската вила край Армира, Ивайловградско, и други подобни случаи, когато е спиран или дори отместван строежът на цели язовири, и то с цената на огромни материални щети, само и само да се спасят стотина квадратни метра римска мозайка.

През 1984 г. в Пловдив бе спряно строителството на всички подлези в централната част на града, за да бъдат съхранени разкритите на места римски калдъръми и мозайки. Вдигнаха се в защита на тези антични находки не само археолози, но и архитекти, развълнуваха се художниците. След този спонтанен изблик към античното културно богатство плановете бяха анулирани, изготвиха се нови и строителството бе забавено с години и оскъпено с милиони.

Нека! Това проявление на ентусиазъм говори за отношението на българина към световните културни ценности. Една десета - не повече - да имаха родните археолози, на които се пада честта да изровят костите на Левски от въодушевлението, проявено например при опазването на римските калдъръми в София, това щеше да е достатъчно, за да е гробът на Левски в ред и костите му да са на мястото си!

Реакцията сред някои от засегнатите след прочитането на тези мои мисли в първото издание на книгата беше много оживена, да не кажа бурна: аз бях обвинен в „спекулация и дезинформация", а М. Станчева каза, че трябвало „публично да се реабилитира археологията като наука, защото цял институт се обвинява в преклонение само на античната археология" (Протокол от 2. X. 1985 г., стр. 4). Тя каза още, че голямо и дълго било мълчанието на АИМ срещу атаките, „които бяха отправени срещу проф. Михайлов", и призова АИМ „ДА СЕ БОРИ В ЗАЩИТА НА СВОЯ КОЛЕГА" (стр. 4). Ст. н. с. М. Станчева иска да създаде впечатление, че обвинението ми в пристрастие към римските калдъръми е отправено към „ЦЯЛ ИНСТИТУТ“. Защо? За да вдигне този институт на кръстоносен поход срещу мен?

Онова, което ме учудва, е, че тя олицетворява целия Археологически институт с проф. Михайлов. И преди всичко — със себе си. Второто ми недоумение идва от призива за борба. Нима тя не разграничава една подобна безпринципна борба от борбата ЗА УСТАНОВЯВАНЕТО НА ИСТИНАТА, какъвто е настоящият случай?

Що се отнася до настояването на М. Станчева „ПУБЛИЧНО ДА СЕ РЕАБИЛИТИРА АРХЕОЛОГИЯТА КАТО НАУКА", ще си позволя да я успокоя: археологията „като наука" изобщо не е бивала и не може

да бъде застрашена. Защото грешките, които един или друг неин представител върши от нейно име, нямат нищо общо с науката археология. Казах и повтарям: несполуките и увлеченията на отделни хора не могат да се идентифицират със системата от методи и знания, които съставляват науката археология. Все едно - ако се срути един мост поради грешните изчисления на един инженер да се обвинява в грешки науката статика.

А що се отнася до увлечението по античното, то е факт. Едно от доказателствата е случката с намерената през 1985 г. при копане на метрото римска л а т р и н а, т. е. обществен уличен писоар. Въодушевлението беше голямо, веднага започна обмислянето на проекти за запазването на тази рядка находка, което щеше при най-пестеливо изчисление да възлезе на около три милиона лева. Но нещо с латрината се случи, въодушевлението спадна, за което може да се съжалява. Но не за това е думата — думата е, че бяхме готови да отделим три милиона лева за запазването на една латрина. А средновековната църквичка „Св. Спас“ в центъра на София бе изоставена дълго време без покрив, което доведе до почти пълното погубване на ценните в нея средновековни стенописи. И мисля, че твърде голям дял за това подценяване на средновековното наследство, конкретно в случая със „Св. Спас", се пада на М. Станчева. Защо намери тя толкова мили думи към бучицата пръст, описа така вълнуващо свалянето и спасяването на 42 кани и стомни от покрива на „Св. Петка", а за самата църква, всеизвестна като крепост на българщината по време на османското владичество, не намери да каже нито една дума? Не очаквам от нея думи на възхищение, а нещичко поне за историческото ѝ значение и за това, че там може да е гробът на Апостола на свободата Васил Левски. Така и така тя се е докоснала — във връзка с грънците — до въпросната църква.

На обсъждането в БАН М. Станчева по време на дискусията внезапно апострофира акад. Н. Тодоров с думите: „НИКОЙ НЕ ИСКА ДА Е ВАСИЛ ЛЕВСКИ ОСВЕН ВАС!" (Стенограма, т. I, стр. 235.) Дали искаше да каже, че никой историк или археолог не иска, или че никой българин не иска — това не се разбра. Но на това изказване сега намирам възможност да

отговоря на Станчева, че в спора за гроба на В. Левски малко значение има кой какво иска или не иска, а каква е ИСТИНАТА ЗА ТОЗИ ГРОБ. А истината е, че

ГРОБЪТ Е В ОЛТАРА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА“

Църквата е възстановена като паметник на средновековното българско изкуство. Но тя може да бъде приспособена за ГРОБНИЦА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ! Вярно, костите ги няма. Ала по една щастлива случайност ги има косите на Левски, които ще заместят физическото присъствие на изгубените кости в неговия бъдещ саркофаг.

Ето кратка история на тези коси, според разказа на Гина Кунчева, майката на Апостола:

„Беше на Великата събота (19 април 1861 г. - б. а.), когато синът ми дякон Игнатий реши да се откаже от духовното си звание. Той ме повика в собата (стаята) и ми каза: „Мамо, мене ме призовава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество, затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея..." Тогава си свали расото и калимавката, па взе ножицата и отряза косата си и ми рече: „Мамо, вземи косата ми, та я крий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопян и непогребан." (Виж М. Ив. Марковски — Спомени и очерки из българските революционни движения (1868— 1877 г.) нови данни и документи Вратца, 1902 г., стр. 159-160.)

Косата, която Левски дава на майка си, тя пази четиринадесет години и след това я оставя на дъщеря си АНА, по мъж Андреева Начева, която пък след 29-годишно съхранение я предава през 1907 г. в Министерството на просветата. Оттам необикновената реликва се озовава в Етнографския музей - София, а по-късно (през 1947 г.) в Националния военноисторически музей, където грижливо се пази и до днес.

Няма съмнение: Левски се е досещал какъв ще му е краят и девет години преди своята гибел се е погрижил да улесни онези, които някога биха се наели да му направят гроб.

И наистина, вече е време да го има този гроб! След необоримите исторически и археологически, строителнотехнически, медицински и криминални доказателства, че той е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка“, и след писмото на БАН до Съвета за духовно развитие в този смисъл - единственото справедливо всъщност - единственото възможно решение е тя да бъде обявена, и то категорично, за негова гробница. В бившия олтар на църквата да се постави надгробна плоча с надпис „ВАСИЛ ЛЕВСКИ“, а отвън — надпис, че според редица археологически и исторически данни вътре през 1873 година е препогребан от родолюбиви българи Апостолът на свободата Васил Иванов Левски. Така в навечерието на 150-годишнината от рождението на великия българин ще се изпълни неговото предсмъртно желание гробът му да е в България и всякой да го знай.