ПРЕДГОВОР
Настоящото събеседване бе дадено за печат през 1992 г. в списание „Летописи“, но моят приятел и съмишленик в спора за гроба на Левски Г. Тахов ме посъветва да не го публикувам. „Надписът на църквата е сложен, за какво ти е да припалваш затихналия вече спор?“
Послушах го и сложих, макар и с угризение, написаното в архива. С угризение, защото трудно събраните след приключване на февруарското обсъждане в БАН през 1986 г. нови писмени и фотоматериали, свързани с гроба, нямаше да видят бял свят. Те щяха да останат непознати за историята, а това можеше да бъде използвано от противниците на версията за препогребването на Апостола в църквата „Св. Петка Самарджийска“ за пълно заличаване истината за този гроб.
А и вятърът духаше нататък: към заличаване името на Васил Левски в съзнанието на подрастващите поколения. Само някакви си три години след 1989 понятието за „турско робство“ беше подменено с „османско присъствие“, с което задаващият се глобализъм ни подсещаше, че историята ни отново ще се пренаписва и тепърва ще бъдат „девалвирани“ славните борци за народна свобода от времето на Раковски и Левски.
След Девети септември станахме свидетели на едно подобно пренаписване историята на България под диктовката на Тодор Павлов с оглед интернационализиране на страната. Задаваше се ред да бъде тя отново пренаписана и този път кандидатите за тази работа бяха толкова много, че се наредиха
5
на опашка. И което беше най-тъжното, сред тях се оказаха на първо място точно същите опитни фалшификатори от 1954 г. и насетне, които свалиха пагоните на средновековните царе и ги пуснаха в читанките само с малките им имена - Петър, Асен, Аспарух и т. н. По онова време (петдесетте години) у нас вилнееше „маркс-ленинската ревизия в науките“. От началото на 1991 г. се развихри у нас космополитизмът на Отвореното общество на Сорос и започна безкръвната битка срещу българската историческа памет и култура, която продължава и в момента. Една от главните задачи на тази битка е да се пратят в забвение героите от най-новата ни история и на първо място - главната подпорка на българското родолюбие - Апостола на свободата Васил Левски.
Нека да я има и тази книга, защото от „учените“ от Средновековната секция при АИМ може да се очаква абсолютно всичко. Поставям и думата „учени“ в кавички, защото и до този момент никой не е изписал имената им черно на бяло, за да може всеки да си направи оценката с какви хора имаме работа, но нека да се знае едно: никога истински учени не биха застанали зад едно обвинение към своя известен и заслужил по-старш колега (имам предвид академик Николай Тодоров), че по време на диспута в БАН през февруари 1986 година той упражнявал „натиск“ върху петимата пълномощници на БАН, за да лъжат в полза на предпочитаната от него версия.
Да се изрече и обнародва тази грозна лъжа (в. „24 часа“, юни 2001 г.), на това истински учени не са способни. Време е обществото ни да свикне да различава лъжеучените от истинските и да се брани от тези троянски коне в сферата на историческото знание.
Две думи и за необичайната форма на книгата - това, че е под формата на интервю. Предимството на двама разговарящи е, че могат да се контролират и подсещат, което особено приляга в случая с една много вече криминализирана история,
6
каквото е стогодишното почти издирване гроба на Левски. Надявам се този похват да е изцяло в полза на книгата.
Що се отнася до приложените в края на книгата справки, документи и писма, те сами, пък и с наша помощ ще разкажат за себе си може би и по-добре, отколкото ние двамата с Богдан Кръстев.
Ще поясня и още един момент: когато започва предпечатната подготовка на настоящия ръкопис (25 май 2002 г.), по книгомрежата в София вече се разпространява последното мое изследване, озаглавено „Гробът на Васил Левски. Сборник с исторически и археологически документи и свидетелства“. Мнозина биха си задали въпроса защо е необходимо да се пуща сега втора книга на същата тема.
Причината е, че току-що появилата се книга се ограничава с анализа само на документите, свързани с гроба на Левски, до които успях да се добера, главно с помощта на Комитета за държавен контрол през лятото на 1989 година. Тогава бе направен и първият, макар и не подробен опис на засекретения от АИМ фотоархив от разкопките през май-юни 1956 г. в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Тези документи са неоспорими доказателства в полза на версията, че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“, но тук възниква един специфичен момент: цялата кампания, която Археологическият институт проведе за укриването на документацията от разкопките в „Св. Петка Самарджийска“, стана главно с помощта на близки до ЦК на БКП влиятелни историци, които следва да понесат своята отговорност. Същото е и с прикриването на обстоятелствата около фалшифициране на Дневника на разкопките, за да бъде защитена версията, че костите, разкрити в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“, не са на Левски.
През 1984 година бе съставена „Комисията Косев“ (с председател акад. Димитър Косев), главно с членове негови съмишленици - историци, които се опитаха да претупат въпроса
7
с гроба на Левски, решавайки го в полза на версията, че гробът му не е в църквата „Св. Петка Самарджийска“.
В книгата ми, която току-що излезе, аз не засегнах участието на тези хора, но неотдавна синът на Димитър Косев, член-кореспондентът на БАН Константин Косев, в качеството си на зам.-председател на БАН прави явни и скрити опити да реабилитира работата на „Комисията Косев“.
Именно това налага изясняване ролята на тази комисия и по-специално ролята на баща му в аферата с укриване гроба на Левски, пък и на някои от другите подбрани от него „специалисти“, които заложиха имената си за една пропаднала кауза.
25 май 2002 г.
Акад. Николай Хайтов