За Левски се писа и пише. Всички говорят за него с любов, с възторг. Повечето обаче от написаните и отпечатани досега работи са мъгляви и погрешни.
Има и положителни изследвания върху революционното дело на Апостола. Тяхното появяване е заслужено и справедливо, а проучването им — наложително. Това са преди всичко изследванията на Д. Т. Страшимиров, статиите на Тодор Павлов, на Г. Бакалов, последното изследване на проф. Ал. Бурмов „Български революционен централен комитет” и др.
Внимателното проучване на техните работи, особено грижливо подредените писма и документи на Васил Левски от Д. Т. Страшимиров, дава възможност да се забележат сурогатите, да се открият грешките на всички, които се мъчат с количествено натрупване, а не с критично преработване на материалите, да засвидетелствуват любов към Левски.
Искрено казано, това допринесе да се заемем с настоящата работа много по-скоро, отколкото я замислихме. Делото на Левски не се нуждае от измислици. Една биография, отговаряща на неговия прекрасен революционен живот и дейност, е необходимост. Заехме се с тази задача дълбоко проникнати от съзнанието за отговорност и безгранична почит към делото на Левски. За недобросъвестност, ако той би бил жив, би поставил всекиго на мястото; всяка подлизурка би почувствувала неговото презрение; всеки изменник в днешното героично време на благоденствуваща, мощна, демократична и културна отечественофронтовска България би имал за награда неговата храчка.
4
Захари Стоянов, макар и да му е почти съвременник, остави в книгата си за Левски много неточности, мъглявости и грешки. В преиздаването й от книгоиздателство „Нов свят”, под редакцията на Стефан Каракостов, през 1943 год., тези грешки не бяха поправени, а цялата книга, заедно с грешките, бе препоръчана на читателите като недостигаема истина. Тези грешки не са поправени и в преиздаването й през настоящата 1946 год. В същност Зах. Стоянов не казва нито дума за идеологията на Левски, нито пък е осветил и обрисувал правилно живота и дейността му, за да може да се говори, че той е написал биография на Левски и то такава биография, каквато друга, когато и да бъде издадена, нямало да може да се сравнява с нея. В същност това показва, от една страна, горещото желание да се направи реклама на книгата и редакцията й, а от друга — колко малко е запозната редакцията с живота и делото на Левски; или показва едното и другото — и реклама, и непознаване делото на Левски, колто вървят заедно, ръка за ръка.
Но нека вземем няколко примера. Преди всичко Зах. Стоянов дава странно
обяснение на причините, които заставят Левски да се завърне в България
след разтурянето на Първата българска легия. „Той можал — пише З. Стоянов
— да разбере най-рано от всички тази проста и непонятна за мнозина истина,
че ако иска човек да помогне на своите братя, той трябва да отиде между
тях. Инак ние не можем да си обясним неговото завръщане в България толкова
скоро, отгдето той избягал (З. Стоянов набляга върху бягството на Левски
от вуйчо му Васил в 1852 год., като открадва и коня му, б. м. Н. К.) преди
една година, като си позволи да извърши и кражба.” [1]
1. Вж. „Васил Левски”, биография от З. Стоянов, книгоизд. „Нов свят”, София, 1943 г., стр. 56.
5
Може ли да се смята това обяснение на причините, които заставят Левски да се завърне в България след злополучния край на Първата българска легия от 1862 год., за достатъчно и отговарящо на действителността? Не, това обяснение не отговаря на действителността. З. Стоянов влага в мислите на Левски разбиране, до което той достига много по-късно, едва към 1868 и 1869 год. Не може да става и дума, че Левски се завръща след разтурянето на Първата българска легия с планове да бъде между народа и работи между него. Това е по-сетнешно дело.
В същност причините, които заставят Левски да напусне Белград след разтурянето на Първата легия, са разочарованието му от начина, по който се разтурва Легията, както и липсата на организация тогава между нашите емигранти-революционери. Както ще видим в по-нататъшното си изследване, те се пръскат по разни посоки, а повечето от тях се завръщат по родните си места в България. Сам Христо Иванов, като отива да се сбогува с Левски, последният му казал: „Скоро и аз ще си дойда”. Ето защо неправилно е това обяснение, което З. Стоянов дава на причините за завръщането на Левски в България след разтурянето на Първата българска легия.
Нека вземем втори пример. „Колкото за това обстоятелство — пише З. Стоянов, — че когато Левски се завърнал в България, бил изпратен от някакъв Централен букурещки комитет като емисар, нещо, което утвърдяват мнозина, неизвестно на какво основание, това е чиста химера. Никога и с никой работник в България не е имало нещо общо между Букурещ и България.” [1]
Може ли да се смята това обяснение за правилно? И това обяснение не
е правилно. По това
1. З. Стоянов. Цит. книга, стр. 56.
6
време Централен комитет не съществува никъде в българското национално-революционно движение. Мнението за изпращането на Левски в България от Централния комитет се разпостранява и отнася за дейност през 1868 год. и насетне, а не през 1863—1864 год., когато Левски се завръща по казаната по-горе причина — разочарован и дълбоко огорчен от случилото се в Сърбия.
Неправилно е твърдението, че никога не е имало нищо общо между дейците от Букурещ и тези от България. В същност подобна дейност съществува, както това ще покажем по-подробно, особено задълбочена и засилена през 1872 год., когато установената обща дейност и единство между дейците от Влашко и тези от вътрешността на страната биват манифестирани горещо и открито. Ето защо обяснението на З. Стоянов за някакъв Централен комитет, намекването за него е съвсем не на място и поставено в съвсем неправилна светлина.
Нека вземем трети пример. „След завръщането на Левски в България, ние
стъпваме на дирите му едвам в Калофер. Това било в есента през 1863 год.
В тоя, последния град те пристигнали заедно с някой си Хр. Иванов, калоферец.”
[1] Това пише З. Стоянов на стр. 58, а няколко страници
по-нататък казва: „Било тържествен ден — Възкресение, втория ден — 1863
год., когато богобоязливото карловско население се натискало в храма Света
Богородица, за да чуе словото божие. Отдавна събраните забелязали, че дякон
Игнатий не се явил още в черква, за да заеме своето място в качеството
си на певец. Той, последният, не се забавил да се яви, но не дякон Игнатий,
облечен в черно расо, с капа на глава и дълги коси, а Васил Иванов с остригани
коси, в еснафски костюм, какъвто носят карловци.” [2]
Вижда
1. З. Стоянов. Цит. книга, стр. 58,
7
се, че през есента на 1863 год. Левски пристига през Габрово в Калофер, а през пролетта на 1863 год. хвърля расото, т. е. когато, ако се съди по казаното от З. Стоянов на стр. 58, той още не е бил пристигнал в България, защото, пак според него, Левски се завръща в България едва есента през Габрово. Тази неправилност и противоречие установява Д. Т. Страшимиров. Върху това обърнахме вниманието на читателя в книгата „Още за идеологията и дейността на В. Левски”, стр. 59—60, подчертаваме го и тук, тъй като в биографията на Левски от З. Стоянов, преиздадена от кн. „Нов свят”,това противоречие, въпреки че е установено още от Д. Т. Страшимироз, не бе забелязано, то бе оставено да мине за чиста истина от дейността на Левски.
Нека вземем четвърти пример. „До това време — пише З. Стоянов — Левски не бил оздравял още добре от операцията. Едвам две недели след убиването на княз Михаил той потеглил за Румъния, снабден с черен, траурен паспорт.” [1]
А знае се, че на 24 април 1868 год. Левски заедно с няколко души — деветимата — е изгонен от Сърбия. Убийството пък на княз Михаил става на 29 май 1868 год. Следователно, и това твърдение на 3. Стоянов не отговаря на действителността.
Нека вземем пети пример. „Трябва да ви кажа и това — пише З. Стоянов,
— че после поражението на Хаджидимитровата чета, когато думата комита се
произнасяла с ужас и от кадъните, старите войводи изгубили вече своята
храброст. Хубавата Стара планина, която била окървавена вече с юнашка кръв,
станала за тях недостъпна. Ето защо ние не виждаме баснословните войводи
да фигурират ни в едно от нашите нови и самостоятелни движения.” [2]
Разбира се, че и тук даденото от З. Стоянов обяснение е неправилно. Не
загубената
1. З. Стоянов. Цит. книга, стр. 74.
8
храброст на старите войводи е причина да не се появят в Стара планина българските славни юнаци, а новият завой в българското национал-революционно движение, неговата вътрешна революционна подготовка за народно въстание.
Нека вземем шести пример. “Оттук нататък се захваща най-отчаяната деятелност на Васил Дякона. Той ходел от село на село и от град на град в България да проповядва словото божие, да буди духовете. До средата на 1870 год. той не се ползувал с грамаден успех, защото, колкото и да бил вече опитен, пак не можел да се срещне с народа непосредствено.” [1] В същност Левски от втората половина на 1869 год. до средата на 1870 год. е във Влашко. Не може да става и дума, че до средата на 1870 год. той ходи от село на село и от град на град, още по-малко да му се приписва, че до това време не се ползува с успех.
Нека вземем седми пример. „В началото на 1872 год. той (Левски, — б. м. Н. К.) не беше вече сам. Освен стария му другар Д. Общи (македонец), той прибира за другар и А. Кънчев, човек със систематично образование, нещо което е рядкост за въстаническите движения. Л. Кънчев Левски щеше да остави на свое място, а той мислеше да се оттегли за определено време в Румъния, защото ставаше вече явно навсякъде.” [2]
Преди всичко Левски прибира за другар Д. Кънчев не в началото на 1872
год., а още през м. септември 1871 год. Не може да става и дума, че Левски
го подготвя за свой заместник. От писмата на Левски се вижда, че той не
може да повери работата на никого, защото никой не е отговарял на изискваните
от Левски качества за водача на тази света народна работа.
1. З. Стоянов. Цит. книга, стр. 78.
9
З. Стоянов допуска тези грешки и неточности в началото, след Освобождението, когато делото на Левски не бе още достатъчно изследвано. Тогава, макар и З. Стоянов да е могъл да се възползува от непосредствените източници, все пак, много от писмата и документите не бяха известни. При известността на тези писма и документи да се допуснат отбелязаните по-горе неправилности в наши дни — това е осъдително, ако не и по-лошо. Ето например ще се яви някой и ще каже, че на 15 август 1868 год. Левски правил събрание в Карлово и съставил комитет. Да се каже само това, ще кажем грешка и. . . толкова. За съжаление не е само туй. Нещо повече, човекът, който говори тези неща, се застъпва за тях с нахалството да твърди, че са проверявани тези „данни” през всеки две години, като редовно разпитвал живия още тогава другар на Левски В. Караиванов. Разбира се, известно е, че през август 1868 год. Левски е във Влашко.
Ценното в разказите и спомените на сподвижниците и съвременниците на Левски използувахме, тъй като те допринасят за изясняването на неговата дейност. С оглед на тяхната цена отделихме им място, каквото заслужават. Всичко обаче пресяхме през ситото на научното гледище, от което осветляваме въпросите за и около дейността на Левски, тъй като той е нашата национална гордост, нашата революционно-демократична чест. Той игра голяма роля в нашата освободителна борба, прослави своя роден град — Карлово, и своята родина — България; извърши и остави след себе си забележителни подвизи, които направиха живота му безсмъртен, а името му символ на свободата. Неговото дело се прослави по цялата наша земя, прескочи границите и обиколи и други поробени народи, жадни за човешки права и за народни обори. Той влeзе в пaнтеона на безсмъртните, а
10
животът му свободно полетя към царството на легендата, таинствено-пленителен и приказен като нея. С езика на нейната сила се носи неговото дело от село на село, от къща в къща и от човек на човек. Делото му — станало вече легенда — ще расте, но никога няма да повехне и угасне.
Писатели, художници, поети черпят вдъхновение от живота и образа му,
мъчат се да уловят неговата могъща сила, искат да я открият по линиите
на лицето и в строгостта на погледа му, полагат големи усилия, за да се
доберат и изтъкнат и най-малките подробности от живота му — как е живял,
с кого се е срещал, как се е борил и вълнувал, кой град и кое село за пръв
път е посетил, имал ли е много врагове, каква е била неговата физика и
т. н. Ровят се те и полагат усилия, искат всяка негова, дори и най-дребната
проява да запалят в искра за светъл живот и свобода; скърбят за загубата
му и разказват на „стари и млади” кой и какъв е бил той, за кого е живял
и за кого е загинал. Този именно, чието кръщелно име е Васил Иванов, по-късно,
за да прикрие следите си, си служи с много имена [1],
между които блясва и остава в историята едно — Левски, с което той
заживя, за да не умре никога. Aла ако се беше родил 100 години по-рано
или 100 години по-късно, Левски би бил всичко друго, но не и това, което
бе. Той носи белезите на своята епоха и въплъти в себе си добродете-
1. Най-любимият му псевдоним е Левски. Освен него — Д. Т. Страшимиров установява още 18 псевдонима, а именно: Арслан Дервишооглу ефенди (или още: Арслан дервишооглу Кърджал), Асланооглу Видинли, Яфуз ефенди, Вълчо Драгину, Димитроолу Ованез ефенди, Драгню, Драгойчо, Драгой Стойчов, Драгойчо Иванов, Драгню Костов, Дякона, Ибриямаа Анадоллу, К. Н. Марков, Кърджала Мустафа, Мамудаа Едирнели, Никола Раанелов, Тропчу, Хаджи Ахмед саръ чизмели Кармъзъ, — в същност Левски си е служил с 19 псевдонима.
11
лите на целия български народ, за да му ги раздава цял живот, пресъздадени и облагородени до висша степен.
Левски е изключително чедо на своята епоха, творец на своето време, стремейки се да даде обяснение на тогавашната действителност, той полага титанически усилия, за да я измени и тласне напред. „Времето е в нас - пише той — и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” [1]
Тогава и други дейци, негови сподвижници, бяха в крак с времето и събитията, но той единствен със своя разсъдителен и организаторски гений долавя всички обществени трептения и борби, давайки им правилна насока по пътя на нашето освобождение. Затова той е изключително дарование на своето време, за да живее в наши дни и занапред. И сега той се цени и е нужен на нашия народ с величавия си пример, с дейността си, с заветите си. Той живее сега, за да отиде в бъдещето и вековете. Защото примерът на истински великите люде и истински достойните никога не умира. Ценейки именно този велик син на нашата земя, този „нечут характер”, както казва Ботев, се заехме с написването на настоящата биография, каквато той наистина заслужава. Нашето желание бе и е: да поставим живота и делото му в истинска светлина. Дали сме успели?
Авторът
1. Вж. Д. Т. Страшимиров. „Васил Левски”. Извори, том I, 1929 г., стр. 51. Всички по-нататъшни цитати от тази книга ще бъдат посочвани кратко с инициалите Д.Т.С.