ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В условията на Втората световна война македонският въпрос е под влиянието на сложни и многопосочни фактори. Развива се под знака на регионален и глобален антагонизъм и противоборство, но безспорно определяща за неговото решаване е ролята на Германия като доминираща сила в Тристранния пакт.
Териториалното обединение на българските земи с присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония и Западните покрайнини към България е продукт и пряко следствие от променената след 27 март 1941 г. германска политика спрямо Югославия. Продукт на тази политика е и присъединяването към Италия и Албания на големи части от бивша Югославия, както и създаването на Независимата хърватска държава. Така че още преди определянето на новите граници в Югоизточна Европа се очертават бъдещите конфликти и евентуалните партньорства по линия на запазването и международното уреждане на новото териториално статукво в региона при евентуална германска победа.
Характерен момент в политиката на българските правителства при отстояване на националния интерес е изчакването, бавенето и надеждата (която така и не се оправдава), че нещата постепенно ще се решат и след германската победа България ще успее да получи Западна Македония. Тази „мудност" на българската политика, понякога граничеща със страх от по-големи ангажименти в Европейския югоизток, е в ярко противоречие с динамизма на тоталитарните съюзници по линия на Оста, които с особена агресивност (главно Италия) налагат един стил при решаването на териториалните въпроси в региона, който обединена България очевидно не може да си позволи.
Политиката на България за отстояване на националните права във Вардарска Македония в годините на Втората световна война позволява тя да бъде разглеждана през два основни етапа, чиято граница се очертава от
213
капитулацията на Италия и последвалата промяна на германската политика в региона. До лятото на 1943 г. българската политика по отношение на итало-албанските претенции в Македония се движи в рамките на една установена конюнктура. Демонстрират се умереност и дипломатичност в двустранните отношения. Същевременно се предприемат и опити Германия да бъде ангажирана в по-голяма степен с българските желания за задоволително решаване на граничния въпрос. Докато итало-албанската страна неотклонно отстоява предварително заявената позиция и не допуска компромис при двустранното третиране на въпроса. В следващия етап с отпадането на Италия като фактор в региона и с все по-засилващата се германска ангажираност на Балканите, на албанците започва да се гледа като на потенциален германски съюзник, което поставя българската политика по отношение на Западна Македония в друга конюнктура. Настъпилият дисбаланс в системата на Тристранния пакт, неяснотата както в германските, така и в англо-саксонските и съветските планове за Европейския югоизток провокират неустановеност в региона. От своя страна това довежда до неустановеност и в българската политика, стагнирана от неизвестността за бъдещето на страната и националния въпрос. От лятото на 1944 г. загубата на Македония и поредното ѝ отпадане от националното землище са предрешени.
Анализът на използваната в изследването документация по един категоричен начин доказва, че след началото на Втората световна война българското правителство няма конкретен план за реализиране на националния идеал. Едва през пролетта на 1940 г. си пробива път тезата, че след една германска победа ще може да се разчита на евентуална подкрепа за възвръщане на Южна Добруджа и Западна Тракия. За Вардарска Македония обаче не може да става и дума, защото германската политика по отношение на Югославия е ясна — страната трябва да се запази единна и силна като фактор срещу агресивната политика на Италия в региона.
При градиране на българските претенции се преценява, че получаването на излаз на Егейско море също е трудно осъществимо. Остава единствено Южна Добруджа, която „би могла да се върне без кръв". По отношение на Югославия оценката е категорична — поради създадените условия нищо не може да се предприеме. Естествено от българска страна се осъществяват сондажи за степента на готовност от югославска страна да се върнат някои територии. Единственият резултат в това отношение е изказваното мнение и то от неотговорни политици, че ако Югославия предприеме такава решителна стъпка, „тя ще извърши велико дело, което ще послужи за един траен, приятелски градеж". Този морален ангажимент впрочем е без особено значение. Става въпрос само за евентуалното възвръщане на Западните покрайнини. Въпросът за съдбата на Вардарска Македония
214
въобще не подлежи на обсъждане със сръбските политици.
Впрочем българското правителство не може да бъде обвинявано, че съвсем е забравило за съдбата на своите поробени братя в Македония. Опити, макар и плахи се правят, за да се внушат на германското правителство българските искания. Тези опити, обаче не са предприети по официалните дипломатически канали на държавата, а се използват неофициални емисари с лични връзки в германските среди.
С влизането на Съветска Русия в Бесарабия сред политическия елит в София се затвърждава мнението, че Балканите като сфера на влияние са поделени между Германия, Русия и Италия. Предприетите опити от някои македонски кръгове да се търси подкрепата на Италия по македонския въпрос обаче не са съгласувани с актуалната българска политика, която след връщането на Южна Добруджа извежда като приоритет решаването на въпроса за излаза на Егейско море, и то по мирен път. Декларираната от Москва готовност да подкрепи националните интереси на България в Турция, Югославия и Гърция не е възприета от българските политици. Фактическият ръководител на външната политика — цар Борис не е склонен „да се остави в плен на тази руска музика". Освен това България не желае да се превръща в ябълката на раздора между Германия и Русия и отказва да подпише предложения от Съветския съюз пакт. Междувременно е отпаднала и подкрепата, обещана от руска страна за ангажиране с българските териториални искания към Югославия, тъй че надеждата за присъединяване на Македония отново се обвързва с Германия.
Разбирателството с Белград е приоритет в българската външна политика, поради което третирането на македонския въпрос в двустранните отношения се избягва. Независимо от това белградските правителствени кръгове следят с подозрение и най-малките прояви на национализъм в София.
Раздразнени от отказа на България да се присъедини към Тристранния пакт германските и италиански политици започват да възлагат повече надежди на Югославия. Щедър на обещания, Хитлер допуска изказаното от Югославия желание да получи Солун. Освен това на югославските политици се внушава, че консолидирането на Балканите не може да стане без корекция на държавните граници в полза на България. Това обаче трябва да стане за сметка на Гърция. Именно тази обвързаност на германското правителство, с желанието Югославия да се присъедини към Тристранния пакт, определя въздържаността към българските ревандикации. От своя страна в София смятат, че присъединяването на Югославия към Тристранния пакт ще постави българските национални интереси на втори план. Най-големи обаче са опасенията, че гръцка Македония и Солун ще бъдат предоставени на Югославия. Това се
215
отчита като голяма опасност България да загуби всякаква перспектива за получаване на Западна Тракия и Македония.
Еволюцията на правителството в София по въпроса за националната политика извежда на преден план спорната оценка на българската дипломация, че „положението не само, че не е удобно, но може и да е опасно за повдигането на въпроса за Македония". Нещо повече, от отговорния за външната политика министър се заявява, че „цяла България ще бъде благодарна на Германия, ако тя склони Югославия да признае малките корекции на границата с България". В случая става въпрос за Западните покрайнини, а не за Вардарска Македония.
В крайна сметка за присъединяването си към Тристранния пакт българското правителство се задоволява единствено с обещанието да получи излаз на Егейско море. Същевременно се примирява, че въпросът за Вардарска Македония и Западните покрайнини няма да намери решение в обозримо бъдеще.
Поетите от Германия задължения след присъединяването на Югославия към Тристранния пакт затрудняват намирането на едно задоволително разрешение на македонския въпрос. На изказаното от българска страна съображение, че ефектът от този акт ще бъде извънредно неприятен, „защото всички в България ще имат чувството, че са предадени", е отговорено сухо и формално, че „България официално не е заявявала никакви претенции спрямо Югославия пред Германия", нещо повече в архивата на германското външно министерство нямало никакъв писмен документ, от който да се вижда, че България счита въпроса за Македония още открит.
Събитията в Югославия се посрещат със смесени чувства от управляващите среди в България. Официалната външна политика винаги е подчертавала необходимостта от сближаване със западната съседка. Съгласието за присъединяване към Тристранния пакт е дадено след уверението на Хитлер, че и югославското участие е предстоящо. В същото време безпокойство будят и големите концесии, които се правят от германска страна, за да се осигури присъединяването на Югославия към пакта. Ето защо превратът на 27 март 1941 г. е приет в София с известно облекчение.
Преориентацията на Германия по отношение на Югославия е бърза. На 30 март 1941 г. фон Рибентроп моли пълномощния министър П. Драганов да го запознае с македонския въпрос. Въпреки тази привидна благосклонност към българските искания, преговори по въпроса не са допуснати, нито има яснота за конкретните германски планове по отношение на Македония. България, от своя страна, не желае да вземе участие в предстоящите военни действия срещу Югославия и Гърция независимо от отправеното предложение от страна на германското военно командване.
216
По същата причина и предложението за навлизане на българските войски в Македония е прието и проучено с особено внимание от политическия връх в София. По настояване на цар Борис то е формулирано като действие за запазване на „реда и спокойствието" в заетите от германските войски територии, но не и като „окупация". И с основание: Германия застъпва позицията, че съдбата на различните области, принадлежащи на Югославия ще бъде окончателно решена и уредена едва след подписването на мирен договор, поради което в момента не могат да бъдат дадени указания за бъдещите граници на Македония. В тази връзка в София си дават сметка и за италианските претенции към районите, населени с албанци, и обстоятелството, че уреждането на въпросите, свързани с македонските българи, живеещи на гръцка територия ще се извърши по-късно. Отчита се също постъпващата информация, че за присъединяването към България на Охрид и Преспа ще има трудности. Допълнително безпокойство предизвиква и една телеграма на македонските албанци живущи в Тирана, изпратена до кралския наместник с искане на тяхното „освобождаване", както и посещението на кралския наместник в Дебър на 11 април, където е поискано присъединяването на града към Албания.
Намесата на още един играч при третирането на македонския въпрос — Италия, активизира българската външна политика. Това обосновава и отправеното към Германия искане за по-скорошно влизане на българските войски в уговорените с военното командване на Вермахта райони. На 18 април от германска страна е дадено съгласие за навлизане на български войски в Югославия — на запад до линията Пирот - Враня - Скопие и на юг по Вардар. Този район, определен за окупация, обаче не предрешава въпроса за размера на териториалното увеличение на България, по което се очаква да има специални разговори.
В София няма яснота претендират ли италианците за западните области на Македония и докъде се простират техните претенции. Твърде обезпокоителни са новините, че в градовете Струга. Охрид и Ресен се намират италиански поделения, както и албански агитатори. В отговор на тези италиански действия в Рим официално е съобщено, че в София претендират за цяла сръбска Македония и особено за Охрид.
След разгрома на Кралство Югославия, Германия дава инициатива за нейната подялба и унищожение. С решенията на конференцията във Виена и със системата от подписаните през същата година договори Европейският югоизток е включен в пространството на „новия ред". Противоречията в интересите между силите на Оста във връзка с подялбата на Югославия обаче дават отпечатък върху отношенията в Европейския югоизток за цялото време на войната. Макар и разграничението между Германия и Италия
217
да е извършено в полза на втората, то не успява да прикрие предимството на Третия райх в рамките на „нова Европа" и при осигуряването на нейните стопански, политически и военностратегически интереси. Хърватско с Босна и Херцеговина влизат в състава на Независимата хърватска държава, но без една значителна част от Далмация, предадена на Италия с Римските договори от май 1941 година. Меджумурието е анексирано от Унгария. Всичко това внася напрежение в италиано-хърватските и унгаро-хърватските отношения още от първите дни на създаването на хърватската държава. Хърватите претендират да се разширят в посока към Санджака, който граничи с Босна и е населен с мюсюлманско население. Желаят да присъединят и областта Срем, която немците ѝ предават през октомври 1941 година. Унгария и Румъния спорят за югославския дял на Банат, позовавайки се на необходимостта да включат своите национални малцинства към държавите си.
Българските интереси се сблъскват с италианските на територията на Македония. Българите държат да стигнат по на запад и да присъединят Охрид, а италианците да включат Западна Македония във Велика Албания с градовете Струга, Дебър, Гостивар и Тетово. Противоречия има и в отношенията между окупационните сили и местните режими: италианци и хървати, българи и сърби, италианци и черногорски сепаратисти, които претендират за Санджака, Метохия и източната част на Херцеговина. За Санджака претендират наред с италианци и германци, и хървати и албанци, а за Косово — немци и италианци, албанци и черногорски сепаратисти, албанци и сърби.
Очевидно е нежеланието на германската страна да се ангажира с границата в Македония, определяна от българите като неестествена и залагаща в бъдеще зародиш на недоволство и недобро съседство. На практика се възприема италианската позиция, че прокараната граница е окончателна.
Италианската непримиримост към всяка изява в България, свързана с Македония, ескалира. Фактор за италианското безпокойство е и обстоятелството, че „на мястото на разрушената нехомогенна национално Югославия, се създава единна и силна България". Граф Чано изразява даже недоволство от името на скопския вестник „Целокупна България". Същевременно в окупираната от италианските военни власти част от Македония започва агитация сред местното българско население да иска обособяването на Македония като отделна автономна област под протектората на Италия.
В опит да свали градуса на напрежение, цар Борис обяснява на Мусолини, че в България не искат да си развалят отношенията с Италия, но албанците твърде много са протежирани от тях. Въпреки явното си недоволство от българската позиция Мусолини дава обещание становището им да се
218
разгледа на предложената от царя среща с Филов и Попов в Рим.
В края на юни 1941 г. от италианска страна ултимативно е съобщено за желанието на Рим в най-кратък срок да се определят границите на Албания. В случай на български отказ в италианската столица имат намерение едностранно да пристъпят към определяне на границата на базата на линията, определена от Германия и Италия във Виена. Стилистиката на нотата напомня на българите ултиматума, връчен на Гърция от Италия в навечерието на войната между тях през 1940 година.
На това „предложение" българската страна възразява, че въпросът за българо-албанската граница трябва да се остави за по-късно. В търсене на изход от кризата при отчитане същевременно липсата на ефективна поддръжка от страна на Германия се предлагат и по-радикални решения. Уговорените във Виена без българско участие граници да не се приемат за окончателни, а ако българското правителство все пак бъде принудено да подпише спогодба, да може да си запази правото за една ревизия в бъдеше.
В резултат на българската реакция Рим решава да премахне като цел на пътуването на министрите подписването на един договор за окончателно регулиране на граничния спор. Нещо повече в Рим заплашват да пристъпят към едностранно определяне на границата, като се следва трасето от Виена. Като аргумент за тези действия се изтъква, че Италия не може да остави впечатление, че след като се е споразумяла с Германия и Независимата хърватска държава, само българите отказват да третират въпроса за границите с Албания.
В опит да смекчи италианската позиция, от българска страна е отправено предупреждение, че ако решението на италианското правителство за едностранно определяне на границите се осъществи и му се даде гласност преди или по-време на посещението на българските министри в Рим, трябва да е много ясно, че българското обществено мнение ще бъде извънредно неприятно изненадано и уязвено, а посещението на министрите ще има отрицателен резултат.
По време на преговорите в Рим граф Чано категорично се противопоставя на българските искания за получаване на всички територии до старата албано-югославска граница. Италианският външен министър отхвърля енергично и българските претенции за манастира „Св. Наум". По време на разговора Мусолини потвърждава, че, действително едностранно, с декрет са определили границата между Албания и България. На този декрет обаче нямало да се дава гласност. В резултат на посещението в Рим отношенията между България и Италия временно се подобряват.
За мястото и ролята на Ив. Михайлов при третирането на македонския
219
въпрос през годините на Втората световна война оценките са разнопосочни. Това, че македонският водач не се завръща от изгнание, а продължава да пребивава в Загреб, е очевидно доказателство за затруднени отношения с управляващите среди в София. От есента на 1941 година настъпва видима промяна в неговите оценки за работата на българското правителство. По отношение на водената в Македония политика той смята, че е „погрешна и много опасна и когато дойде ден ние да браним нашата обща българска кауза, не ще бъдем в състояние да направим това".
Ив. Михайлов следователно можеше да се завърне в България, но не и в българската политика. Едно политическо активизиране на македонския водач би затруднило значително плановете на правителството по отношение на Македония.
Въпреки италианския натиск да се побърза с окончателното установяване на българо-албанската граница, българската страна отлага решаването на този въпрос. Този ход на царската дипломация изразява надеждата, че след германската победа ще се пристъпи към окончателно разграничение спрямо Албания и спрямо Гърция, както въобще и в цяла Европа. Поради това установените граници не се приемат за окончателни. Друг е въпросът, че българският интерес налага да се вземе цяла Вардарска Македония по гребена на Шар планина с Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга. В София са убедени, че и тези български желания ще се осъществят, но след края на войната.
В противовес на това, главното усилие на италианските власти е да затвърдят сред българското население в Западна Македония убеждението, че демаркационната линия е окончателна граница и че градовете и селата от Западна Македония са присъединени завинаги към Албания. Срещу тези италиански усилия българското правителство не предприема никакви ответни действия. В резултат на това духът на местните българи е чувствително понижен. Българското правителство е критикувано и за непремерената си пропаганда. В българските радиоемисии, както и в официални речи често се говори за постигнатото обединение на всички българи, без обаче да се прави ни най-малката алюзия дори за съдбата на Западна Македония. Всичко това трови съзнанието на българите, останали извън България, дълбоко ги разколебава и ги поставя пред една мъчителна неизвестност. Въпреки понижения си дух българското население обаче продължава да храни надеждата, че рано или късно и то ще бъде присъединено към България.
Впрочем италианците съшо имат колебания при решаването на пограничния въпрос. Преценява се, че е по-добре да се изчака, защото работата на комисията щяла да предизвика страстите и района. В Италия добре съзнават, че манастира „Св. Наум" е важен ча българите, но за да го отстъпят
220
трябва граничната линия изцяло да се промени и то във вреда на Албания. Освен това италианците се боят да не би един ден славянските народи на Балкана да се обединят против тяхното присъствие на полуострова. А това изглежда логично на фона на изразяваното от тях желание да възстановят Римската империя.
Затова и речта на граф Чано пред италианския сенат предизвиква толкова голяма възбуда и недоволство в България. Някои от пасажите в речта са оценени в София като истинска провокация. Българските политици най-много са възмутени от изявлението, че Италия се намира в центъра на Балканския полуостров, по долината на Вардар и по долината на Морава и чрез България има път за Егейско и Черно море. Германските представители в София преценяват речта като типичен израз на италианската паника. Бекерле успокоява българите, като изтъква, че речта е предназначена за вътрешна употреба в Италия. Българското правителство обаче определя речта на италианския външен министър като некоректна.
За речта на граф Чано впрочем има различни коментари. Особено внимание се обръща на фразата, че Италия се намира на Морава, от което се прави извода, че Италия желае протекторат над Сърбия. Говорейки в същото време за Вардар и Морава, италианският външен министър слага България в една категория със Сърбия и Албания.
Друга конфликтна точка в Македония е чуждата пропаганда. За упражняване на натиск срещу българското население в Западна Македония се използват бивши сръбски чиновници, свещеници и учители, както и комунистически елементи. Целта е да се създаде сред широките маси убеждението, че положение е временно, че войната ще бъде спечелена от Англия и Америка и че Югославия ще бъде възстановена в предвоенните си граници.
Сръбската пропаганда е особено активна в Кичево. Комунистическата се проявява в Западна Македония по-слабо, понеже неин главен обект е Албания. С най-много средства разполага италианската пропаганда, работеща под лозунга за „автономна Македония в рамките на италианската империя". За целите си използва предимно сръбски и комунистически елементи, както и българи с по-слабо народностно съзнание. Италианците, криейки се зад албанците, забраняват на населението да се определя за „българи", а позволяват само названието „македонци". Сред местното население се води агитация, че няма нищо общо с българите, а е някаква отделна народност, която е повече сродна с албанците.
Особено недоволство в София предизвикват и разпространяваните от Германия географски карти, в които областите от Македония и Тракия, присъединени към България са показани „под българско административно управление" ("unter bulgarisher Verwaltung"), а границите на въпросните области
221
са показани като временни. Границите между България и Сърбия и между България и Гърция са показани не като държавни граници, а като разделителни линии (демаркационни) между окупационните сили.
Отчитайки активността на чуждите пропаганди в Македония, българското външно министерство си дава сметка, че при определени условия тази дейност може да се използва срещу България и от германска страна. Особено безпокойство буди застъпваната сред населението в Македония теза, „че то представлява една напълно обособена етническа единица, която се отличава от другите съседни народи и следователно има право на самостоятелно съществуване". От българска страна се подозира, че това е дело на италианската или комунистическата пропаганда, но не се изключва и двете да работят по отделно и за свои цели в едно и също направление.
По отношение недоволството сред населението в Македония, българските власти в София си дават сметка, че то не може да се тълкува като проява на отрицателно отношение спрямо постигнатото обединение. Българите в Македония посрещат болезнено всеки недостатък на управлението, „чиято задача не е улеснена от военната обстановка". Освен това всички ръководители на бившата ВМРО, включително и нейният водач Ив. Михайлов, недвусмислено са застанали зад обединителната идея. Движението за автономия е само една преходна фаза в период, когато не е могло да става и дума за обединението на Македония с България. Затова актуалният за момента лозунг е: „един цар, един народ, една държава".
В търсене начин за подобряване на съдбата на българското население, живеещо на присъединените към Албания територии, българската дипломация се опитва да наложи позицията, че макар Италия да ръководи външната политика на Албания, албанското правителство има интерес и трябва да положи грижи за създаване на добри отношения с България и в тази връзка носи своята отговорност. Именно затова се предлага едни по-тесен контакт с албанските националисти, като премерен опит Италия да стане по-отстъпчива по отношение на българските искания за Западна Македония. В българското външно министерство добре се разбира, че териториалните искания на албанците по отношение на съседите им са всъщност искания на италианците с цел да си осигурят известни предимства на Балканите, които биха им позволили да разпространят влиянието си върху целия полуостров.
От своя страна ръководният елит сред албанците застъпва тезата, че самото присъединяване на Македония към България би означавало и окончателно присъединяване на Косово към Албания. Именно поради това водачите на албанската националистическа интелигенция и някои видни лица в Тирана считат, че „между България и Албания би било необходимо да съществуват приятелски и добросъседски отношения от еднакъв интерес за двете страни".
222
В тази връзка от германска страна е констатирано, че италианските власти в Албания продължават да подхранват и изкуствено да насаждат сред албанците искания за части от Македония, както и да ги плашат с „някакви агресивни български намерения". Всичко това с цел да не се създадат предпоставки за разбирателство между албанци и българи.
Апелът, подписан от министър-председателя Мустафа Мерлика - Круя в качеството му на председател на комитета за събиране на помощи за албанските бежанци от България, е оценен от българската дипломация като пореден опит на итало-албанската пропаганда да оправдае терора срещу българите в Албания с реципрочни действия отвъд демаркационната линия. В отговор на тези действия българските дипломати препоръчват повече настойчивост от правителството при отстояване на националната позиция.
Допълнително напрежение в българо-албанските отношения внасят убийствата и терорът, на които е подложено българското население в Албания.
По време на преговорите за определяне на демаркационната линия между България и Албания от италианска страна се налага тезата за чисто военния характер на демаркационната линия, както и че тя не предрешава въпроса за бъдещите граници между България и Албания. Негласно това се обяснява на българите с натиска, упражнен от албанското правителство, което желае да остави въпроса за границите открит. Целта на всички тези машинации е уж да се защитят интересите на албанците, като в същото време се задоволят стремежите на Италия за все по-дълбоко проникване в Балканския полуостров и създаване на недоволство в българското население срещу държавната власт в България.
На 30 март 1944 г. в Тирана е подписан окончателният протокол за определяне на демаркационната линия между Албания и България. Итало-албанската пропаганда акцентира изключително върху военния характер на споразумението и подчертава, че то не се отнася до бъдещите политически граници на албанската държава Предназначението му е да определи военно-демаркационната линия между имперската и българската войска. Следователно това е един договор „с технически характер". За разлика от тази оценка българската дипломация отчита факта, че само неблагоприятното развитие по фронтовете кара италианците да възприемат една по-примирителна позиция за демаркационната линия. т.е. ако събитията вземат друг ход. няма да бъде изненада, ако те пожелаят отново корекция на границата.
В резултат на частичното изменение на българо-албанската демаркационна линия терорът върху българското население в албанските крайгранични области се засилва. Пред този терор българското население масово бяга на българска територия. В резултат на това в средата на 1943 г. числото на
223
българите бежанци от Западна Македония достига 12 000 души.
Като цяло демаркационната линия не отговаря на националните искания на българите, защото много български краища остават в Албания. Поради това, положението се смята за едно временно решение и в България са уверени, че ще се стигне до по-добро разрешение в бъдеще.
Във връзка със събитията в Италия и отражението им в Албания германците веднага реагират със съсредоточаване на войски и военна техника по албано-българската демаркационна линия. Тежестта на политическите и военните интереси на Балканите се измества към Албания и нейното крайбрежие. Именно там се очаква и ударът от страна на англо-американските сили, който ще реши политическото и военното положение на Балканите.
Вследствие на хаоса в Албания, положението на българското население зад демаркационната линия става критично. Българите са в недоумение какво да правят и накъде да се обърнат. Албанските административни и общински власти от селата са се оттеглили в Струга, оставяйки целия район в пълно безвластие.
За разлика от българското правителство представителите на бежанските братства от неосвободената част на Македония реагират незабавно. В едно изложение до Адолф Хитлер, подписано от председателите на Тетовско-Гостиварското, Дебърско-Кичевското, Стружкото и Галичко-Реканското братство, както и от представителя на бежанските братства от гръцка Македония се настоява за справедливо решение на въпроса.
Припомняйки, че след разгрома на Югославия и Гърция, западната част на Македония, с 280 000 жители, в болшинството българи, включваща околиите: Тетовска, Гостиварска, Дебърска, Галичка, Кичевска, Стружка, части от Охридска и Ресенска (Преспанска) е попаднала под владичество на албанци, а околиите: Леринска, Кайлярска, Воденска и Енидже-Вардарска с около 400 000 българи са останали под гръцко административно управление, в документа се подчертава, че македонските българи са единственият елемент на сигурност в района. Поради всичко това се иска бързото въвеждане на българска военна и административна власт в поменатите околни, както и обезоръжаването на всички албанци и гърци андарти. С един такъв акт ще се даде възможност на хилядите бежанци да се завърнат по своите родни огнища.
С капитулацията на Италия през септември 1943 г. проиталианското правителство в Албания е заменено от лица с прогерманска ориентация. Новото албанско правителство набързо обявява „независимостта на страната и освобождението от италианската окупация". Всички стратегически точки в Албания са заети от германски войски, които установяват цялостен контрол на страната.
224
След навлизането си в Албания от германска страна са предприети опити за нормализиране на положението в страната. Към българските войски е отправена покана да навлязат отвъд демаркационната линия. В отговор на тази покана на 10 септември 1943 г. български предни постове в Преспанско преминават границата и започват да преследват нелегалните чети, като същевременно обезоръжават някои от италианските постове. В окупираните от българските войски Преспански села владее пълен ред и спокойствие, докато в Стружко безредието продължава и българското население е принудено (понеже не може да се надява на помощ отвън) да се самозащитава и образува контрачети. В Дебърско положението също е отчайващо.
Българското население оттатък демаркационната линия очаква облекчаване на положението си след разширяване на окупационните мерки от страна на България, но с изненада узнава за издадената наредба от германските военни власти, да бъдат оттеглени българските военни поделения. Това германско нареждане е окачествено от областната дирекция в Битоля като „неуместно" и в разрез с българските национални интереси.
На отправения от българска страна упрек от германска страна е отговорено, че въпросът е политически и зависи от договора за демаркационата линия, подписан от фон Рибентроп и граф Чано, който още е в сила.
След капитулацията на Италия българското население в Македония смята, „че е настъпил благоприятния момент да бъдат присъединени към майката-отечество и ония краища от Македония, които още не са включени в границите на българската държава". Общо е мнението, че не трябва да се изпусне този благоприятен момент за пълното осъществяване на българския национален идеал в Македония.
Натискът „отдолу" за коригиране на границата се засилва. Твърди се, че ако България не премести западната си граница в Македония на бившата албано-югославска граница, самото население би сметнало, че правителството не е обърнало достатъчно внимание на този въпрос, тъй като се носят слухове в Македония, че германците от своя страна са разположени да удовлетворят това искане.
Положението на българското население в неосвободената част на Македония се подлага на цялостна оценка и от редица родолюбиви организации. Всебългарският съюз „Отец Паисий" настоява за влизане на българските войски в Западна Македония с аргумента, че български войски вече има в други части на бившата югославска държава (Сърбия), където няма българи.
Колебанието на българското правителство поражда и някои зловредни слухове, че българските войски вече са изпразнили половината част от Македония.
225
Едновременно с албанската агитация действа и комунистическата, която вече открито изразява претенцията да се създаде от Македония една автономна държава. Като особено силен аргумент комунистите подчертават и обстоятелството, че българското правителство нищо не прави за присъединяване на тези краища, което комунистическите агитатори отдават на слабост и предстоящо пълно разложение на държавата.
На 20 септември 1943 г. регентите заедно с министрите Божилов и Киров, независимо от големите настоявания на някои македонски кръгове да се използва безвластието и да бъдат заети Струга, Кичево и Тетово, решават да се изчака поради опасността от усложнения и за да не се предизвиква Турция. Въпросът за съдбата на българите в Албания се поставя в пряка зависимост от германската политика. Нещо повече, за Филов присъединяването на Западна Македония към България е авантюра, а „външната политика не бива да се диктува от улицата, както това беше в 1913 година".
Германската позиция по въпроса за съдбата на българското население в Албания еволюира. На германската легация в София е препоръчано да се въздържа от третирането на този въпрос. Развитието на нещата в Албания са от такова естество, че всяка инициатива от страна на Германия по въпроса за българските малцинства там е изключена. Междувременно от германска страна се настоява българските войски да не влизат в Албания, докато не се изясни положението. Тази позиция е приета от Филов с готовност, зад която прозира нежеланието на българския политически връх за повече ангажименти в Европейския югоизток.
Не желаейки да се ангажира пряко с проблема в Западна Македония българското правителство упражнява натиск в Германия. Подчертава, че дезинтересираността на Германия пред насилията, които се извършват над българите прави тежко впечатление в България и хвърля сянка върху Германия. Изтъква се също, че правителството е поставено в твърде неудобно положение, „тъй като от всички страни му се прави укора, че то не окупира военно областите в Албания, където има българи".
В резултат на настоятелните протести на българския министър-председател фюрерът се ангажира с прочистването на района Тетово - Дебър - Струга - Кичево - Гостивар от комунистите и с изграждането на отряди за местна самоотбрана с германска помощ и под закрилата на германските въоръжени сили. Въпреки уверенията, че полага много усилия, за да защити българското население, германската комендатура в Струга се ограничава в повечето случаи само с формални и политически интервенции пред албанските власти за станали произшествия. При това положение вината за изселването на българите от Дебър, Дебърско и Кичевско пада изключително върху германското управление и върху неговата слабост,
226
която дебърските албанци успяват да използват в ущърб на българите.
С капитулацията на Италия, България получава реална възможност да присъедини частите от Македония, които след април 1941 са окупирани от италианските войски и стават част от Албания. Но такава стъпка не е предприета. Страхът от нови ангажименти в Европейския югоизток пречи на българските държавници да осмислят разликата между действията на окупационния корпус в Сърбия и евентуалното присъединяване на Западна Македония с градовете Тетово, Струга, Гостивар, Кичево — райони, в които живее българско население.
Все пак капитулацията на Италия е използвана. България присъединява в района на Преспа около 20 български села, коригирана е и границата при Охрид с още два и половина километра, с което българската светиня, манастирът „Св. Наум остава на българска територия.
Вследствие на излизането на Италия от войната Германия е принудена да търси нови политически алтернативи за стабилизиране на положението в Европейския югоизток. В това се изразява и мисията Нойбахер. Естествено, правят се опити за максимално използване на всички военни ефективи. На лице е стремеж и за неутрализиране на етническите конфликти в региона, за да се насочи тяхната енергия към отразяването на един евентуален англо-американски десант. В желанието си да осигурят ред и спокойствие в албанското пространство, германските власти приканват албанското население към сътрудничество с уверението, че Албания ще бъде „самостоятелна, независима и голяма държава". Тези обещания естествено провокират желанието за трайно присъединяване на Западна Македония, като за целта свободно се разпространяват карти с бъдещите граници на Велика Албания. От друга страна Нойбахер лансира пред българите новите си иден, че за успешното защитаване на общите интереси е целесъобразно образуването на един блок от държави, състоящ се от Независимата хърватска държава, България и Албания. На фона на все по-голямата враждебност, с която албанците се отнасят към българското население, живеещо в Албания, такива инициативи са обречени.
Анализът на фактите показва, че докато през предишния период българите търсят подкрепа от Германия срещу италианската експанзия, сега при променената ситуация в Европейския югоизток се търси пробив в линията, провеждана от някои германски емисари, които работят против българския национален интерес в Албания.
С развитието на военната конюнктура активността на правителството в София по отношение съдбата на българското население в Албания постепенно се ограничава на пропагандно и дипломатическо ниво. В докладите, получавани в София продължава да се анализира състоянието на режима
227
в Тирана, опитите на Германия да го стабилизира, както и поведението на опозиционните групировки и тяхната външнополитическа ориентация. Новите моменти в традиционно проследяваните насоки са свързани с отчитане на нарастващия страх за бъдещето на Балканите в навечерието на очертаващата се загуба на войната от Германия.
Впрочем германското отношение към очаквания завой в българската политика отдавна се следи от българското правителство. За да избегнат неблагоприятните последици от евентуалното изтегляне на българския корпус от Сърбия, германците, не разполагайки с достатъчно окупационни сили, се стремят да сплотят сръбските националистически сили за действия срещу България. В тази връзка се правят опити да се внуши, че българските окупационни войски са главен виновник за тежкото положение в страната. Друга карта, на която се залага, е сръбският национализъм в лицето на генерал М. Недич и на генерал Др. Михайлович и указанието, че един ден Германия ще даде възможност на сърбите да си възвърнат Западните покрайнини и Македония. Това ще се осъществи в момент, когато България би предприела опити да се отклони от съюзническите си ангажименти.
От лятото на 1944 година вниманието на българската политика изцяло е насочено към настъпващата на Балканите съветска армия. Получила по- голямата част от Вардарска Македония благодарение на германските военни победи България, съвсем естествено при очертаващия се разгром на Третия райх, се връща в изходна позиция и губи качеството си на „обединена" държава. С налагането на нови геополитически реалности в Европейския югоизток България е принудена за пореден път да напусне Македония и да изживее покрусата от нерешения национален въпрос.