Значението на акад. Николай Севастиянович Державин като изключителен познавач на българската литература, история и език са добре познати, но изпълваща-та се стогодишнина от неговото рождение (15. XII. 1877 г.) задължава някои от основните факти на неговата българистична научна дейност да бъдат припомнели.
Преди всичко нужно е специално да се подчертае, че като българовед акад. Н. С. Державин едва ли има равен между руските предреволюционни и съветските слависти. През целия си творчески път от 1898 г. до края на живота си (23. II. 1953 г.) той е неизменно свързан и още повече предан в изучаване на българския език, българската литература и целокупната българска история. Неговото внимание е еднакво здраво привлечено от въпросите, засягащи участта на българския народ през епохата на Средновековието, Възраждането и новото време. Любопитно е, че подобно на приснопаметния възрожденски учен Юрий Иванович Венелин и Николай Севастиянович Державин се привързва към своята научна тематика чрез непосредствен контакт с българските изселнически колонии в Бесарабия, Молдавия и Южна Украйна.
С каквито и проблеми да се е заемал, Н. С. Державин се стреми да разкрие не само тяхното местно българско, но и тяхното общославянско и световно значение. Именно с оглед на това в своите много-бройни българистични трудове той не пропуска да отбележи, че първото българско царство е и първото с трайно значение славянско държавностно обединение. Това явление Н. С. Державин цени и като българско, и като общославянско постижение. Особено набляга Н. С. Державин върху културния напредък у нас през IX—X век — епоха, през която българският народ превръща своята страна в център на славянската, просвета и култура. Както се знае, в най-ново време акад. Д. С. Лихачов („Големият свят на руската литература", С., 1976) специално говори за европейското значение на старобългарската литература. Тази плодотворна традиция в славистиката е в много отношения свързана с българистичното научно творчество на акад. Н. С. Державин.
От изучаванията си върху езика и бита на „новоросийските българи" („Болгарские колонии Новороссийского края", т. I и II, 1906, 1908, 1915) Н. С. Державин преминава към по-широки обобщения — например в книгата си „Болгаро-сербские взаимоотношения и македонский вопрос" (Петроград, 1914), в която по един обективен начин се дава мотивиран отговор на основни балкански историко-политически въпроси. Излязла от печат толкова отдавна, студията на Н. С. Державин има и сега висока научна стойност — още едно потвърждение на правилото, че непреходно значение имат ония трудове, зад всяка дума на които стоят историческите факти. Същото би могло да се каже и за неговата студия от 1928 г. за литературното наследство на Климент Охридски. Съвременните научни изследвания у нас, в СССР и в редица други страни потвърдиха с нов фактически материал основните заключения на Н. С. Державин за мястото на Климент в историята на българската и общославянската култура и литература.
Голямо културно-историческо значение имат литературните изследвания на Н. С. Державин. В тях той през 30-те и 40-те години на сегашното столетие даде марксическа оценка на такива наши изтъкнати възрожденски писатели като Паисий Хилендарски и Софроний Врачански („Сборник статьей и исследований в области славянской филологии", Москва-Ленинград, 1941), на Алеко Константинов (в общи литературни прегледи). На неговото (на Державин) леко и българолюбиво перо принадлежат две основни монографии за Ботев и Вазов (1948). Той беше този именит съветски учен, който „показа" на българските изследователи, че Вазов е наистина „народен поет" и затова не може да бъде изоставян зад борда на българския литературен кораб. До такива плодотворни възгледи Н. С. Державин стигна благодарение на това, че той познаваше българската култура в нейното целокупно развитие. Той, който бе изследвал творческото наследство на Паисий и Софроний до най-тънки подробности, не можеше да не улови основното в образа на поета, белетриста и драматурга Вазов, да измери мястото му
94
като продължител на демократичните възрожденски литературни традиции.
Четиритомната „История на България" (1945—1948), двата първи тома на която имат и български превод, е труд, където историческото развитие на българския народ от 681 до 1878 година е разгледано изцяло от материалистически позиции. Разбира се, от съвременна научна гледна точка в „Историята" вече има методологически похвати (увлечения по т. нар.„ново учение за езика" на Н. Я. Мар), които са надмогнати от науката, но това не е пречка да се каже, че и този труд на Н. С. Державин има непреходно значение. Достатъчно е да се погледне върху един раздел, за да се види, че това твърдение е основателно. Така например за разлика от редица български историци Н. С. Державин дава висока оценка на цар Иван Александър като покровител на книжнината („История", г. II). Достигналите до ново време отломки от създадените между 1331 и 1371 година литературни произведения и научни сборници той смята за незначителна част от цялото богатство. Тази дейност на владетеля Державин поставя по-високо от вменявания му „грях", че поради разделение га България между синовете си Иван Страшимир и Иван Шишман станал причина за пропадането на българската държавност в края на XIV век. Впрочем такава е общата оценка и на един непознат у нас труд на известния славист Александър Иванович Яцимирски „История южных славян. История Болгарии", Варшава, 1913. В това литографско издание, екземпляр от което е съхранява в Ленинската библиотека в Москва, обосновано се посочва, че Иван Александър се отличава между последните Шишмановци — в негово време България отново напомня за своето някогашно величие. И ако панегиричните величания в чест на владетеля, произтичащи от България могат да бъдат възприети като преувеличени, същият „тон" на патриарх Калист в Цариград означава, че в същност и в България хиперболи няма (Яцимирский, пос. съч., с. 308). Последните проучвания на Людмила Живкова върху Лондонското евангелие от 1356 г. идват да зaтвърдят гледищата на Державин и Яцимирски.
Дълбоко верни остават ръководните да..й и в два други труда на Н. С. Державин: „Славяните в древността" и „Племенни и културни връзки между руския и българския народ" — и двата издадени на български език. Генетически свързана с тия изследвания е студията за някои сходства между епическите герои Крали Марко и Иля Муромец, печатана в Списанието на Българската академия на науките. Впрочем това издирване не е осамотено в творческото наследство на Н. С. Державин — през 1941 г. в споменатия вече сборник от статии и изследвания в областта на славянската филология е поместен обширният анализ „Троян" в „Слово о полку Игореве", който посочва далечната непоклатима праоснова на културната близост и единство на народите от Югоизточна и Източна Европа. Макар че и тук биха се намерили не една и две спорни преценки, главното е друго — мащабният поглед на учения за пътищата на културното развитие в тази част на европейския континент, взели свои „насоки" в прадалечни времена.
Въобще научното дело на акад. Николай Севастиянович Державин, свързано с България, е едновременно една човешка и творческа епопея. Имало е и има и други руски и съветски българоведи, но никой не е посветил по-голямата част от живота и творчеството си на България и не е обхванал в изучаванията си нейното минало в такава широта, не е прониквал тъй дълбоко и не се е сраствал тъй плътно с криволичещия развоен път на българския народностен дух. Затова българската славистика и чрез нея целият български народ ценят в лицето на Н. С. Державин един свой събрат, когото поради неговата беззаветна преданост към България смятат дотолкова за свой, че не са в състояние да го различат от самите себе си.
Роден през годината, когато победоносната руска войска започва освобождението на България от османско потисничество, в годините на свободата акад. Н. С. Державин със средствата на науката укрепва българо-руското научно и културно сътрудничество. Ето защо денят на стогодишнината от рождението му е градивен елемент на великия юбилей — столетието на нова България.