1. Мобилизация и съсредоточаване.
Редъ години преди годината 1912 вече се чувствуваше, че България стои предъ война съ Турция. Въ училищата при разни случаи, въ вестницитѣ и списанията, както и въ казармитѣ при повикване запаснитѣ на обучение и маневри, личеше си отъ речитѣ на рѫководнитѣ лица, че България се готви за неминуема и близка война.
На 17 септември 1912 г. [1] се обяви общата мобилизация. Азъ, като запасенъ подпоручикъ, имахъ мобилизационно назначение младши офицеръ въ 6-и пех. Търновски полкъ, кѫдето презъ 1907 г. прослужихъ 2 и половина месеца като подофицеръ-школникъ, а презъ 1910 г. прекарахъ двумесечното обучение като запасенъ подпоручикъ. Още сѫщия день се облѣкохъ въ военна форма и се представихъ на ротния си командиръ капитанъ Б. [2], дружинния командиръ подполковникъ Мурджевъ и полковия командиръ полковникъ Бърневъ. Въ казармения дворъ на полка вече кипеше живота. Запасни офицери и войници идеха на групи; всѣкой търсеше ротата си; всички бързаха да бѫдатъ по мѣстата си. Нашата 15-а рота се мобилизира въ току що построеното основно училище „Тодоръ Минковъ” на ул. Царь Борисъ. Съ мене въ ротата беше като младши офицеръ и запасния подпоручикъ Желѣзковъ, софийски зѫболекарь. Мобилизацията вървеше бързо. Всички началствующи лица, действующи и запасни офицери и подофицери работеха трѣскаво, за да може всичко да бѫде часъ по-скоро готово за походъ. Обаче голѣмъ брой запасни войници, които имаха съобщения отъ общинитѣ си за своето мобилизационно назначение не знаяха въ коя рота се числятъ, защото това не бе имъ отбелезано въ съобщенията, а отъ това се създаде голѣма бъркотия. За всѣки войникъ трѣбваше да се претърсватъ множество книжа; командира на полка и подполковникъ Пошевъ, както и адютанта на полка капитанъ Берберовъ цѣли дни престояваха въ казармения дворъ и отъ сутринь до вечерь търсеха на всѣкиго отъ тия войници ротата. Имаше много войници, които безъ да получатъ нѣкакво мобилизационно съобщение се явиха въ полка, защото нѣкога сѫ служили въ него. Такива войници вече зачислени по-рано въ други полкове, защото тѣхнитѣ
1. Всички дати сѫ по стария стилъ.
2. Чиноветѣ на споменатитѣ офицери сѫ тия, които сѫ имали тогава.
1
2
общини били придадени къмъ други полкови окрѫжия, като напримѣръ 22-о и 26-о полково окрѫжия, но никой на време не имъ е съобщилъ това и тѣ сега трѣбваше да ходятъ отъ градъ на градъ, за да си търсятъ назначението. На осмия день отъ обявяването на мобилизацията полкътъ беше вече готовъ и даже почнахме да произвеждаме малки учения на близкитѣ до училището поляни. Облекло имаше за всички, сѫщо и снаряжение, но половината отъ хората бѣха безъ платнища — тази важна часть отъ войнишкото стъкмяване въ време на война. Още първия день на мобилизацията при мене се яви С, артистъ отъ народния театъръ; той беше още въ цивилно облекло и ми каза, че е взоденъ подофицеръ въ моя взводъ. Това ме много зарадва, но ме и много зачуди, че такъвъ виденъ артистъ е зачисленъ въ строя. Но, помислихъ си, ще прекараме добре, щомъ като за най-близъкъ помощникъ ще имамъ такъвъ интелегентенъ подофицеръ. Той скоро се запозна съ всички войници и тѣ го обикнаха, заради неговото другарско отнасяне спрѣмо тѣхъ. Офицеритѣ отъ дружината во главе дружинния командиръ се отнасяха винаги съ внимание къмъ него и макаръ, че беше само старши подофицеръ, той винаги бѣше въ компанията на офицеритѣ отъ дружината. Заради голѣмата му интелегентность и забележителна духовитость, той бѣше спечелилъ доброто настроение на всички офицери. Наричахме го Савата.
Докато траеше мобилизалият, всѣки день се изтегляха войници отъ строя; било като техници, било като хлѣбари за градскитѣ фурни или съ други назначнния излизаха отъ ротитѣ войници по 1, по 2, а това влияеше върху настроението на останалитѣ войници. Случваше се отдѣляне отъ строя и на офицери. Така напр. презъ време на съсредоточаването ни, когато бѣхме въ селото Паша-кьой бѣше изваденъ отъ строя и изпратенъ въ 2-а дивизионна область, т. е. въ тила запасния подпоручикъ С. Тѣзи изваждания на офицери отъ строя мнозина си ги обясняваха съ протекционизъмъ въ тила, а това дразнеше тия, които оставаха въ строя и повдигаше редъ критики, упреци и негодувания.
Едно проявление на високъ духъ презъ време на мобилизацията бѣше появяване на доброволци. Обаче нѣкои младежи използуваха и доброволчеството. Така напр. нѣкои младежи отъ 36-и наборъ, който наборъ подлежеше на повикване чакъ презъ ноемврий, побързаха и постѫпиха „доброволци” още презъ мобилизацията, т. е. презъ септемврий, та изпревариха набора си и се настаниха нѣкои въ гвардейския коненъ полкъ, други като санитари или на други тилови служби. Между тия „доброволци” имаше синове на нѣкои видни Софийски семейства.
Друго явление, което правеше лошо впечатление на войницитѣ и на запаснитѣ офицери бѣше оставянето на вой-
3
ници-ординарци при семействата на действующитѣ офицери, които офицери заминаваха съ частитѣ си. Съ какво се оправдаваха такива разпоредби? Когато цѣлия народъ правеше върховни усилия и даваше мило и драго за успеха на войната, съмействата на действующитѣ офицери можеха да направятъ тая жертва и да не лишаватъ армията отъ борци и главно да не ставатъ съ това причина да се подкопава още въ началото на войната духътъ на войницитѣ. Впрочемъ тукъ не сѣмействата бѣха виновни, а онзи висшъ началникъ, който разпореди това да стане.
На 25. IX. по пладне полкътъ се построи за напѫтственъ молебенъ на поляната западно отъ пех. казарми — между казармитѣ и Александровската болница. Полкътъ броеше 4 дружини отъ по 4 роти всѣка и по 250 строеви войници въ всѣка рота; още имаше 1 картечна рота съ 4 картечници, 1 телефонна и 1 музикантска команда; полкътъ представляваше грамадна маса отъ около 5,000 строеви войници и офицери и всѣкой се чувствуваше нѣкакъ си сигуренъ, че тамъ гдето полка удари, тамъ сигурно ще има успехъ. Презъ време на молебена една стара жена съ черна забрадка на главата си, може би майка на нѣкой войникъ, се доближи до стоящия предъ голѣмата група офицери командиръ на полка, цѣлуна го по челото, благослови го и му подаде една китка цвѣте. Явно бѣше, че и командира не познаваше тази жена, но подъ влиянието на момента прие благословията и китката цвѣтя. Тази тъй проста и нѣма сцена трогна стоящитѣ наблизо офицери и въ очитѣ на нѣкои заблѣщяха сълзи. Презъ време на молебена пѣ импровизирания хоръ отъ офицери и войници Следъ молебена командира поздрави полка съ предстоящия походъ, а полковия свещеникъ Чешмеджиевъ поръси войницитѣ.
При поздравленията командира на полка, както и по-старшитѣ началници всѣкога поздравляваха войницитѣ съ възгласа „здравѣйте Търновци”. Това ми звучеше винаги странно, защото нито между войницитѣ, нито между офицеритѣ нѣмаше нито единъ „търновецъ”. Колко по-подходящо за този полкъ би било да бѣше нареченъ напримеръ „Витошки полкъ” защото всичкитѣ му войници и почти всичкитѣ му офицери бѣха отъ околнитѣ Софийски села и отъ София, т, е. отъ мѣста разположени въ политѣ на Витоша.
По дружинно тръгнахме къмъ военната рампа, отъ кѫдето нашата (4-а) дружина потегли чакъ вечерьта къмъ 9 и половина часа съ трена за южна България.
Изобщо взето настроението на войницитѣ бѣше добро; отъ казармитѣ до гарата тѣ постоянно викаха ура — тѣ вѣрваха въ побѣдата. Присѫтствието въ строя на голѣма часть интелигентни младежи, било запасни подпоручици, било запасни войници импонираше на другитѣ войници, грамадната
4
часть отъ които бѣха селяни. Това обстоятелство поддържаше духътъ у масата войници, защото тѣ виждаха, че и богатия и учения сѫ готови да се жертвуватъ заедно съ тѣхъ и да търпятъ всички лишения и незгоди ведно съ тѣхъ. На военната рампа докато чакахме редъ за товарене полковата музика засвири, а войницитѣ заиграха хора; направиха се и нѣколко фотографически снимки на войници и офицери. Най-послѣ къмъ 6 часа следъ пладне почна да се товари и нашата дружина. Въ офицерския вагонъ — единственния пѫтнишки вагонъ въ трена, защото останалитѣ бѣха товарни вагони — бѣхме всички офицери отъ дружината и Савата. Войницитѣ настанихме по около 50 въ всѣки товаренъ вагонъ. Къмъ 9 и половина часа вечерьта нашиятъ тренъ потегли отъ Софийската военна рампа. Никой отъ насъ не знаеше за кѫде пѫтуваме; знаеше се отъ всички ни само това, че отиваме къмъ турската граница. Още въ София ни се каза, че ще слеземъ въ Търново-Сейменъ и затова всички офицери се бѣхме снабдили съ топографически карти отъ околноститѣ на Свилень градъ и Одринъ. Като минахме Ихтиманъ, дружинния командирь отвори дадения му въ София запечатанъ пликъ и чакъ тогава узнахме, че ще слеземъ въ Ямболъ. Пѫтуването ни до Ямболъ мина благополучно. Въ Ямболъ пристигнахме кѫсно вечерьта на 26. IX. и безъ да чакаме да ни разквартируватъ изпратенитѣ напредъ наши квартиери, сами настанихме войницитѣ, кѫдето намерихме въ тъмнината свободни кѫщи и дворове. Тукъ презъ нощьта трѣбваше да търсимъ изъ багажитѣ си карти, но вече за района, кѫдето щеше да оперира нашата дивизия — зоната между Лозенградъ и Одринъ.
Сутриньта на 27.IX. полка б ше построенъ на юго-источния край на града и отъ тукъ тръгнахме къмъ селото Бей-Кйой, кѫдето на 27. нощувахме и на следния день 28. извършихме походътъ до село Паша-кйой, гдето се спрѣхме за нѣколко дена. Тукъ войницитѣ си починаха отъ походитѣ, следъ което по ротно се почнаха и малки тактически учения. Устрои се офицерски столъ и се почна едно по-голѣмо опознанство и сближение между офицеритѣ отъ дружината. За забелезване бѣше, че мнозина отъ офицеритѣ особено отъ по-младитѣ, не вѣрваха въ възможностьта на предстоящата война и си мислеха, че Турция щомъ констатира нашето съсредоточаване и готовность за нападение, ще отстѫпи и спорнитѣ въпроси ще се разрешатъ по дипломатиченъ пѫть! . . . Но единъ день: на 1 октомврий бѣше — всички офицери отъ бригадата — защото тука въ Паша-кйой квартирувахме двата полка: 1. пѣхотенъ Софийски и 6. пѣхотенъ Търновски, — бѣхме събрани, по заповѣдь, предъ училищното здание на беседа. Беседата се държа отъ началникъ щаба на бригадата майоръ Дранговъ. Този офицеръ имаше голѣмъ ораторски даръ, беше
5
познатъ между офицеритѣ като много добъръ генералъ-щабанъ офицеръ, писатель и голѣмъ ентузиастъ. Темата му беше върху предстоящата ни задача, върху необходимостьта непременно да спечелимъ войната, непременно първитѣ боеве да сѫ наша решителна побѣда. Той говореше съ жарь, вдъхновенъ отъ идеята да види освободено отечеството си Македония, горещо вѣрващь въ правотата на нашето дѣло и въ несъмнения нашъ успѣхъ. Още съ първитѣ си нѣколко думи, той прикова вниманието на всички ни и като че сега за пръвъ пѫть всички се опознахме и разбрахме. Беседата се свърши съ громко ура отъ всички ни. На разотиване моятъ близъкъ другарь запасенъ подпоручикъ Азмановъ, народенъ учитель, се приближи до мене и съ съвсемъ искренъ тонъ ми каза: „абе Дранговъ приказва, като че ли наистина сме тръгнали на война”. — „Ами на кѫде сме тръгнали”, го запитахъ. — „А, като си изядемъ сарделитѣ ще се върнемъ; ще видишъ”, — ми отговори Азмановъ. Следъ речьта на Дрангова мнозина офицери почнаха по-сериозно да разглеждатъ въпроса за войната. Изказваха се разни предложения за възможнитѣ операции. Най-оргиналния, обаче, проекъ за войната беше този на Савата. Савата казваше, че ще е най-добре да се укрепиме на границата и да чакаме турцитѣ да дойдатъ. — „Ами нали ще трѣбва да навлеземъ и освободимъ Македония” — му възразявахме. Тогава той млъкваше, навеждаше на криво глава или почваше да пѣе нещо изъ любимата му опера „Паяцо”.