10. Холерата.
Днитѣ отъ 6 до 9. XI. прекарахме на малкия гребенъ. 2-та и 4-та дружини и картечната рота останахме на позиция, 3-та дружина остана въ маневриращи войски на полка, а 1-та дружина въ бригадна подръжка. Тия 3—4 дена се случиха хубави, слънчеви, топли дни, каквито само по тия южни мѣста се случватъ презъ месецъ Ноемврий. Бойнитѣ действия сега се състояха само въ рѣдка пушечна, а по нѣкога и орѫдейна стрелба отъ наша и турска страна. Наблюдавахме какъ турскитѣ патрули тършуваха въ напустнатитѣ наши окопи. А далечъ въ тила на турскитѣ линии се наблюдаваше какъ пристигаха отъ къмъ Цариградъ тренове и стоварваха нови войски.
Въ това време войницитѣ па и голѣма часть отъ офицеритѣ бѣха потънали въ нечистотии. Непрекѫснатитѣ походи
39
и боеветѣ не бѣха оставили свободно време за изпиране и почистване и за това у всички войници и у мнозина офицери се завъдиха въшки. Но такива грамадни бѣха тѣ у нѣкои, че за споменъ ги нарекохме „чаталджанки”. На връхъ Арахангеловъ день времето бѣше прекрасно. Азъ съ Савата отидохме задъ дружинната палатка, за да се пощимъ, като средъ бѣлъ день се съблекохме съвсемъ голи подъ лѫчитѣ на ноемврийското слънце.
Тъкмо въ това време всрѣдъ войницитѣ и офицеритѣ отъ полка се появи холерата. Имахме вече нѣколко смъртни случаи. Въ полка не се взеха никакви особенни мѣрки за лекуване на заболѣлите отъ холера. Заразенитѣ се просто изолирваха, т. е. оставаха се настрани, никой не се доближаваше до тѣхъ и тѣ умираха, безъ нѣкой да се погрижи зе подобрение на сѫдбата имъ. Интересенъ бѣше случая съ заболяването на поручикъ Г. отъ картечната рота. Простудилъ се, поручикъ Г. страдаше отъ коремъ. Отива при полковия лазаретъ и се свилъ на едно мѣсто; дохожда старшия полкови лекарь санитарния майоръ Д-р Р. и като вижда Г. че се свива отъ болки веднага разбра че е заразенъ отъ холера и му казва, безъ да се доближава много до него: „полегни си, ще ти дамъ чай и то ще ти мине.” Но следъ малко го запиталъ „ами имашъ ли температура?”: „имамъ си, имамъ си температура” отговорилъ дяволътъ Г. съ тонъ като че искалъ да каже „усигуренъ съмъ”. Тогава Д-ръ Р. извиква: „а, така ли, здравей бѣ Г.” и се рѫкувалъ съ Г. Температурата се счита, като сигуренъ признакъ, че болния не е холеренъ.
Въ предписанията, които се издаваха отъ щаба на дивизията, за предпазване отъ заразата старателно се избѣгваше употрѣблениете на израза холера, а се казваше, че се е явила болестьта „коремоболие съ диария”. Всредъ общата мизерия и безпомощность да се бориме съ болестьта, това обстоятелство вливаше и хумористична нота. Но когато войницитѣ почнаха да умиратъ и то само 4—5 часа следъ заболѣването си, тогава чакъ „коремоболието съ диария” биде наречено и официално холера. Отначало водата за пиене не се преваряваше. Чакъ на 13. XI излезе заповѣдь по полка: да се дава на войницитѣ често чай, но понеже немаше захарь, споменатата заповѣдь остана дълго време неизпълнена. Чакъ следъ като се появиха смъртни случаи, тогава почнахме да преваряваме водата за пиене.
Следъ два дена, т. е. на 7. XI вечерьта, насъ ни смѣни 3-а дружина, а нашата дружина остана полкова поддържка пакъ задъ малкия гребенъ на лѣвия брѣгъ на рѣката Куюнъ-дере. Това мѣсто бѣше много влажно; това го чувствувахме особено преди пладне, когато влагата и мъглата бѣха най-силни на това мѣсто, а въ сѫщото време околнитѣ гребени се освѣтяваха отъ есеното слънце.
40
На 9. XI нашия полкъ биде смѣненъ отъ 1 -и пех. полкъ, който въ боеветѣ на 4, 5 и 6, т. е. въ Чаталджанската атака не взе никакво участие. Нашата дружина отиде за прикритие на едно артилерийско отдѣление отъ 4-и арт. полкъ на северо-мзтокъ от мѣстностьта „Развалинитѣ” а другитѣ дружини и щаба на полка малко западно отъ това мѣсто. До това врѣме тукъ е стояла една дружина отъ 1-и пех. полкъ, между която холерната зараза бѣше взела голѣми размѣри. Когато се настанихме на бивака, на около 100 крачки отъ бивакъ на дружината отъ 1-и пех. полкъ видѣхъ, че единъ войникъ бѣше оставенъ; той лежеще на една носилка на корема си и беше си подпрѣлъ брадата съ рѫцетѣ си. Лицето му бѣше изпито-синкаво; до него лежеше пушката му. Единъ войникъ, санитарь, седеше малко на страни и го пазеше. Когато го запитахъ защо не сѫ го вдигнали, санитара ми отговери, че войникътѣ вече щѣлъ да умира, та за това билъ оставенъ; умирающиятъ беше едно еврейче отъ София, казаха ми, че билъ годеникъ. И наистина следъ два часа холерниятъ умрѣ. Вечерьта погребахме умрелия азъ бѣхъ назначенъ да наблюдавамъ погребението. Назначената команда изкопа гробъ и погребахме умрѣлия заедно съ пушката му — такава бѣше заповѣдьта. На следния день въ нашата дружина почнаха да се явяватъ случаи отъ холерни заболявания. Тукъ на този бивакъ дружината се командуваше отъ старшия ротенъ командиръ капитанъ Б., защото дружинниять ни командиръ, подполк. Мурджевъ, замѣстваше заболѣлия следъ последнитѣ боеве командиръ на полка. Борба съ холерата почти че не сѫществуваше: лекаритѣ не разполагаха даже съ необходимото количество йодъ, нито съ нѣкое друго дезинфекционно средство да си измиватъ рѫцетѣ следъ прегледа на болнитѣ. Даже сапунъ нѣмахме достатъчно. Войницитѣ бѣха нечисти, храната не бѣше добра и водата за пиене сега чакъ почнахме редовно да преваряваме.
Мнозина офицери не се бръснеха и си бѣха пустнали бради, а нѣкои и дълги коси. Това се правеше, разбира се не по липса на бръсначи и ножици, а просто защото такава бѣше модата. Мнозина войници подражаваха на тази мода, а това още повече увеличаваше нечистотията имъ. Тукъ презъ този бивакъ, единъ день мина командующия армията генералъ-лейтенанть Кутинчевъ, съ цѣлия си щабъ и спре на бивака ни само нѣколко минути безъ да слезе отъ коня си. Разпита командующия дружпната, капитанъ Б., за здравословното състояние на дружината. Неговото посещение бѣше случайно, той се връщаше отъ огледъ на позициитѣ.