12. Въ Силиврия.
Нѣколко дена преди 27. XI. се знаеше вече, че 1-а пехотна бригада отъ 1-а дивизия ще прекара примирието въ гр. Силиврия. Това ни много радваше, защото отъ толкова време сега може би ще имаме случай пакъ да поживѣемъ въ квартири, да се изчистимъ и отпочинемъ. На 26. XI. бѣхъ изпратенъ за дружиненъ квартириеръ въ гр. Силиврия за едно съ други офицери отъ полка; общъ квартириеръ за бригадата бѣше началникъ щаба на бригадата майоръ Дранговъ, а старши квартириеръ за полка бѣше капитанъ Б. Всички офицери-квартириери на коне, като минахме голѣмия гребенъ упѫтихме се къмъ Силиврия. Тука срещнахме щаба на бригадата, къмъ който се присъединихме и продължихме заедно. Времето ако и да бѣше сутриньта малко дъждовно, но полека лека се поизясни и когато минавахме селата Ялосъ и Кшастросъ, разположени до самия брѣгъ на Мряморното море блѣсна слънцето. Предъ насъ се откри великолепна картина. Морето гладко като огледало и въ него се оглеждаха хубави и богати гръцки села съ пространнитѣ си лозя. Дранговъ, който яздеше напредъ съ полковника Желязки обърна се къмъ насъ и възхитенъ извика: „господа разтворетѣ сърдцата си, вижте каква чудна гледка и ний сме на на брега на това море!” Унесени въ чудно хубавата есенна утрина, ний мълчеливо яздехме, дишайки чистия и мекъ юженъ въздухъ. — Въ Епиватосъ — малко градче на брѣга на морето — спрѣхме, за да починатъ конетѣ. Следъ малка почивка и закуска, продължихие по пѫтя за Силиврия, кѫдето стигнахме къмъ обѣдъ. Скоро пристигнаха и квартириеритѣ на 1-и пех. полкъ и се почна разпредѣлението на града между двата полка. Разбира се, между офицеритѣ — квартириери отъ двата полка се появи голѣмъ споръ, кой полкъ
44
въ коя часть отъ града да квартирува. Градътъ биде раздѣленъ отъ майоръ Дрангова на две части приблизително равни: въ едната спадаше хубавата гръцка махала, най-хигиеничната и съ най-хубави кѫщи и часть отъ турската съ най-нехигиенични бедни кѫщи; въ другита часть спадаше еврейската махла съ по-малки кѫщи и по-бедни и сѫщо часть отъ турската махала. Спорътъ, който се водеше между квартириеригѣ на улицата, бѣше за гръцката махала.
Но най-сетне всички се съгласиха да се хвърли жребие. Хвърлиха жребие и на 1-и полкъ се падна по-лошата часть: еврейската махала. Офицеритѣ отъ 1-и полкъ бѣха много недоволни отъ своя жребей, но най-послѣ изходатайствуваха предъ майоръ Дрангова да се отпуснатъ отъ гръцката махала петь кѫщи, за щаба на полка. Веднага следъ това почнахме разпределението на нашия районъ между дружинитѣ и ротитѣ. При това направи ми впечатление, че хубавитѣ и хигиенични гръцки къщи се щадѣха — тамъ войници не се туряха да квартируватъ, а само офицери. Това се правеше до некѫде си отъ съображение да не се дразнятъ нашитѣ тогавашни съюзници — гърцитѣ, а до некѫде и отъ слабосъзнание за по-голѣми грижи къмъ войницитѣ. Въ много отъ по-старитѣ и бѣдни гръцки кѫщи се поставиха и нѣкои войнишки отдѣления. Въ цѣлата турска часть, най-нехигиеничната отъ града и разположена на най-низкото мѣсто, до морето турнахме войници. Тамъ квартируваха изцѣло 3-та и 4-та дружини но безъ офицеритѣ си, а 1-а и 2-а бѣха само отчасти настанени горе въ гръцката махала. Това престѫпно наше толериране на гърцитѣ отпосле скѫпо го откупихме, защото слѣдъ нѣколко седмици, т. е. въ началото на Януари именно въ дружиннитѣ настанени въ турската махала се появи тифусъ и стана нужда тогава чакъ да ги премѣстваме въ високия и хигиениченъ гръцки кварталъ, а това може да стане само отъ части. Полка и бригадата пристигнаха отъ позициитѣ на 27. XI. по обедъ и се настаниха въ опредѣленитѣ квартири. Отъ позицията полка тръгналъ на 26. XI. в 1 часа следъ пладне, като сдалъ позицията на 25 пех. Драгомански полкъ (10 зборна дивизия) и веднага тръгналъ за къмъ с. Епиватосъ. Обаче времето се развалило и дъждъ и виелица затруднявали движението. По сѫщия разкалянъ междуселски пѫть и то насреща се е движилъ и обоза на 25-и пехотенъ Драгомански полкъ, та цѣлата наша колона се е била разтеглила така много, че въ Епиватосъ до кѫсно презъ нощьта ротитѣ сѫ се търсили и събирали. Единъ ротень командиръ ми разказваше, че за пръвъ пѫть е участвувалъ въ такъвъ походъ, въ който полка се билъ разтегналъ на цѣли километри и ротитѣ и дружинитѣ се бѣха размесили до неузназаемость.
45
Въ Силиврия прекарахме до прекѫсването на примирието.
Силиврия е малъкъ градъ на брѣга на хубавъ малъкъ заливъ на Мряморно море. Разположенъ на високъ брѣгъ отдалечъ града прави великолепно впечатление. До самия градъ на високия брѣгъ има запазена грамадна стена, остатъкъ отъ старата римска крепость. На най-хубавата и най-високата часть отъ градъ е разположена гърцката махала, чиито кѫщи гледатъ къмъ морето; задъ гърцката махала сѫ еврейската и арменската, а долу въ най-ниската часть и край брѣга на морето е турската махала. Жителитѣ на града сѫ по-вечето гърци и турци, и по-малко евреи и ерменци. Голѣма часть отъ турското население бѣше избѣгало. Жителитѣ се занимаватъ главно съ търговия, а отчасти съ лозарство.
Тукъ, въ Силиврия, следъ настаняването ни, заедно съ нареденитѣ по програма учения и стрелби съ войницитѣ и офицеритѣ, тия последнитѣ почнаха да водятъ единъ даже разточителенъ животъ, въ сѫщото това време, когато на войника се даваше само 1 левъ месечно. Подофицеритѣ, отдѣлйони началници, получаваха, като че ли за подигравка 2 лева мѣсечно, а тѣ бѣха нашитѣ помощници и въ боевете и сега при поддържане на дисциплината и при обучението; взводнитѣ подофицери получаваха 32 лева месечно — това бѣха войнишкитѣ и подофицерски заплати, а единъ подпоручикъ, младши офицеръ получаваше 600 лева месечно. Храната на войницитѣ не бѣше много добра; ако и да не гладуваха, но храната имъ бѣше еднообразна. Хлѣбътъ що имъ давахме сѫщо неможеше да ги насища и за това по гръцкитѣ фурни въ града постоянно се трупаха тьлпи войници, които чакаха редъ, за да си купятъ хлѣбъ. Войнишкото облекло бѣше станало вече до голѣма степень негодно. Най-често явление бѣше да види човѣкъ войникъ съ скѫсани и нечисти дрехи; долното облекло бѣше сѫщо така изпокѫсано и нечисто. Въ града имаше баня, но да се приспособи за войнишка, никому и на умъ не идеше. Въ града имаше фабрика за брашно (парна мелница), но и тя не се използува за нуждитѣ на бригадата.
Въпреки всичко това, духътъ на войницитѣ не беше лошъ и както офицеритѣ, така и войницитѣ, при напущането на града отнесоха съ себе си най-хубави впечатления. Причината за това бѣше, че още докато бѣхме на позицията, следъ подписването на примирието, между офицеритѣ и войницитѣ, а особено между първитѣ постоянно и упорито се се твърдеше, че мирътъ е много близъкъ. Даже се споменуваха и днитѣ, когато ще влезнемъ тържествено въ София. За такъвъ день най-напредъ се спомена Никулъ-день и преговоритѣ въ Лондонъ едва що бѣха се почнали, тогава взеха да споменаватъ за Ивановъ день. До като траеше прими-
46
рието всички вѣрваха, че войната е вече свършена. Голѣма рѣдкость беше да се срещне офицеръ, който да вѣрва, че военнитѣ действия ще се почнатъ наново; отъ такъвъ офицеръ другаритѣ му странеха. Друга причина за удовлетворителния духъ на войницитѣ беше тоя, че българския войникъ се задоволява съ малко, неговите нужди сѫ скромни, а тогава войницитѣ бѣха още доста търпеливи — войната още не бѣше ги изморила. Независимо отъ това у войницитѣ имаше, макаръ и слабо съзнание отъ нуждата да се свърши веднъжъ за винаги съ турцитѣ, защото македонския вьпросъ, ако и слабо разбиранъ отъ българския селянинъ, винаги го безпокоеше, ако би и само по честитѣ маневри за които го свикнаха.
Офицеритѣ отъ нашия полкъ се хранеха, кой както можеше да си нареди. Макаръ и да се предписваше това отъ по-горното началство, но въ полка нѣмаше общъ столъ, кѫдето общо да се хранятъ офицеритѣ и по този начин ь да се развива другарския и корпоративенъ духъ. А всички удобства за уредбата на такъвъ общъ столъ имаше, обаче липсваше у отговорнитѣ началствующи лица съзнанието за нуждата отъ общъ офицерски столъ. Едни отъ офицеритѣ се хранеха въ една гръцка гостилница, други си готвеха въ кѫщи, трети въ ротитѣ си или у хазаитѣ си. Впечатлението, което тази наша разнебитеность правеше на мѣстнитѣ гърци, не бѣше въ наша полза. Хаджиевъ, доктора, Савата и азъ бѣхме си образували отдѣлна кухня и се хранехме въ квартирата, въ която живѣеха Хаджиевъ и Савата. Савата бѣше домакинатъ. Азъ живѣяхь въ кѫщата на гърка Манолакоглу единъ отъ притежателитѣ на чифлика Мартиникъ — тъй тѣсно свързанъ съ нашата несполучлива Чаталджанска атака. Моя хазаинъ често ми разказваше за остѫплениего на турцитѣ; когато се водели Люле-Бургаскитѣ боеве, разказваше ми той — въ това време 30 хиляди турци сѫ работели по укрепяването на Чаталдженскитѣ позиции.
По онова време въ Силиврия между по-младитѣ офицери бѣше на мода да си купуватъ фесове за споменъ отъ войната, съ турцитѣ. Тука намерахме хубави червени фесове които туряхме на главитѣ си нощно време за да не настива главата. Нѣкои млади офицери си носеха и презъ деня въ кѫщи тия фесове и понеже свикнаха съ тѣхъ, често ставаха грѣшки. Хаджиевъ си ходеше въ кѫщи съ фесь и съ него обядваше. Веднъжъ слѣдъ обѣдъ излѣзохме заедно и безъ да забележимъ нѣщо тръгнахме на долу изъ гръцката махала. Следъ малко насреща ни се зададе бригадния командиръ. Ние почнахме да се оправяме и да се поглеждаме единъ други и въ сѫщото време Хаджиевъ извика „абе азъ съмъ съ фесъ” и хукна назадъ да си вземе шапката. Наистина той безъ да забележи е излѣзалъ на улицата съ фесъ. Понеже бѣше нисъкъ и
47
пъленъ, нему фесътъ стоеше нѣкакъ особено и винаги възбуждаше смѣхъ.
Голѣмитѣ офицерски заплати почнаха да проявяватъ своето лошо влияние и въ друго отношение. Мнозина офицери, особено отъ по-младитѣ, почнаха да играятъ на карти, като печелеха или губеха доста голѣми суми и прекарваха въ игра цѣли безсънни нощи. Бѣха се образували постоянни кружоци за покеръ и други хазартни игри. Понеже единъ отъ тия кружоци се събираха у капитанъ С., командира на картечната рота, то почнаха да го викатъ князътъ отъ Монако, а квартирата му — Монако. Той живѣеше самъ въ една хубава триетажна гръцка кѫща, добре мобилирана, на която собственицитѣ бѣха избѣгали въ Цариградъ и бѣше останала само една баба — слугиня.
Въ дни когато се случваха праздници, а презъ м-цъ декемврий и януарий праздницитѣ сѫ чести, празднуваха се именни дни на Стефановци, Ивановци, Юрдановци и др. Тогава отъ празднуващия именикъ или група именици се устройваха банкети, които се свършваха съ шумни веселби, често съ участието на полковата музика. Тия веселби започвани винаги съ сериозенъ и сдържанъ тонъ, често свършваха съ пиянство и танци, разбира се безъ дами, при което нѣкои офицери до такава степень се забравяха, че пияни почваха да танцуватъ съ ординарцитѣ си и да имъ държать наздравици, а тия които не беха пияни завършваха веселбата съ покеръ. Всичко това разбира се ставаше предъ очитѣ на войницитѣ: ординарци и свръзки. Началствующитѣ лица не взимаха радикални мерки срещу тия явни признаци на падение. Не липсваха и любовни похождения, защото нѣкои гъркини се бѣха доста увлѣкли за нѣкои наши офицери, но разбира се напраздно. Особено хладно къмъ гъркинитѣ и къмъ тѣхното свободно държане се отнасяха войницитѣ. Българскитѣ войници, хора повечето семейни, държаха много за семейната си честь и нѣмаше нито единъ случай да злоупотребятъ съ своята отдалеченость отъ семействата си.
Въ всички офицерски веселби Савата взимаше правоучастие, но щомъ присѫтствуваше командира на полка, Савата вече не го пушаха. Така напримеръ на Ивановъ день шестима Ивановци — офицери ни дадоха обща вечеря въ ерменското училище. Капитанитѣ Русовичъ, Карадимовъ, Данаджиевъ, поручикъ Кисовъ и двама отъ подпоручицитѣ които бѣха Ивановци, имаха хубавата идея да направятъ обща трапеза и да поканятъ всички офицери отъ полка, както и щаба на бригадата. Това бѣше единствения случай когато всички офицери се събирахме наедно. На тази вечеря не се пиха никакви наздравици, даже и за именицитѣ не се пи. Когато си излезоха бригадния и полковия командири, като
48
старши остана майоръ Драгновъ. Веселието пакъ при голѣма сдържаность продължи до кѫде полунощь въ разкази на анегдоти изъ миналитѣ боеве и походи. Съжалявахме всички, че Савата неможеше да присѫтствува и ни весели, както бѣше на вечерята на имения день на капитанъ Б., — Савовъ день — тогава Савата декламира „Нераздѣлни” отъ Пенчо Славейковъ при това безъ суфльоръ..., а следъ това изпѣ на нѣмски „Die zwei Grenadire” и на български неговитѣ тогава любими пѣсни: „Рада куминя набива” и „Отецъ Ной”. Тия пѣсни Савата ги пѣеше на всички банкети и гуляи; тия пѣсни веднага биваха записвани и заучвани отъ младитѣ офицери. На сѫщата вечерь и Пешо Радоевъ известния Софийски учитель по танцъ, а сега редникъ-телефонистъ при щаба на полка игра и пѣ като балерина, за обща радость на всички присѫтствующи...
По заповѣдь отъ по-горе въ полка бѣха устроени занятия за запаснитѣ подпоручици и то само за запаснитѣ. Тия занятия бѣха като за подигравка; на тѣхъ не се гледаше съ нуждната сериозность. Тука се четеха и се тълкувака уставитѣ. Нашиятъ рѫководитель бѣше генералщабниятъ капитанъ К., който бѣше изпратенъ въ полка отъ щаба на 1-а отдѣлна армия, за да стажира докато бѣхме въ Силиврия. Сега той командуваше 15 рота. Интересното бѣше, че при занятията този офицеръ ни даваше примери отъ маневритѣ!... Самъ той не бѣше взелъ участие въ боеветѣ, не бѣше командувалъ никаква часть. Тия занятия така наредени бѣха обидни за запаснитѣ подпоручици, отъ които почти всички бѣха участвували въ всичкитѣ боеве и походи, а нѣкои бѣха и ранявани.
Следъ първитѣ дни отъ нашето разквартируване въ Силиврия, на широката поляна северно отъ града се отслужи молебенъ, следъ който се произведе парадъ на цѣлата бригада. Въ молебена взеха участие български и гръцки свещеници съвмѣстно, но гръцкия владика не дойде. За него казваха, че отъ какъ влѣзли въ града българскитѣ войски, той се приструвалъ на боленъ и никога докато бѣхме тамъ не излезе изъ кѫщата си.
Следъ молебена майоръ Дранговъ държа хубава, прочувствена речь къмъ войницитѣ: описа тѣхнитѣ подвизи и лишения и резултатитѣ отъ тѣхъ за България. На молебена и парада присѫтствуваха и граждани — гърци поканени отъ началството, а така сѫщо и офицеритѣ отъ 4-и артилярийски полкъ.
До като бѣхме въ Силиврия врѣмето бѣше изобщо добро. Морето много ни привличаше. Презъ декемврий и януарий месецъ холехме по куртки и си правехме разходки съ ладии по морето.
49
Подпоручикъ Желѣзковъ даже се кѫпа презъ януарий въ морето, ако водата и да бѣше много студена. Но това той направи вследствие на единъ басъ. Всички мислехме, че ще се разболѣе, но нищо не му стана. По този поводъ командирътъ на полка издаде заповѣдь, съ която се запрети кѫпането. Разбира се никой не мислеше да последва примера на Желѣзковъ, та спомената заповѣдь излезе напраздно.
Почти всѣкой день следъ обѣдъ полковата музика на кап. Хаджиевъ свиреше предъ ерменското училище, което бѣше обърнато на офицерско кафене. Нѣкои гърци си спомнюваха и разказваха, че сѫщо така било когато въ градътъ имъ квартирувалъ руски гарнизонъ презъ 1878 год.
Нашитѣ войници, повечето селяни отъ Софийския окрѫгъ, невиждали никога море, неможеха да се нагледатъ на морето. Въ свободното си време, тѣ по цѣли часове седѣха на морския брѣгъ и се питаха: „това се вòда ли е?” Когато напустнахме Силиврия мнозина отъ тѣхъ си взеха въ раницитѣ по шишенце съ морска вода, за да я носатъ на село, когато се завърнатъ. Тука за войницитѣ както и за офицеритѣ липсваше духовна храна. Никакво четиво нѣмаше, което да да запълни свободното време на войници и офицери. За организиране на войнишки отпуски, които иматъ такова грамадно влияние върху духътъ на войницитѣ и които тогава можаха много лесно да се организиратъ — и дума не ставаше. Ако тогава нѣкой бе предложилъ да се наредятъ отпуски, сигурно биха го счели за умопобърканъ.
Никаква редовна поща нѣмаше, ако и да можеше да се организира лесно: цѣли седмици минаваха докато се сдобиемъ съ нѣкой вестникъ, който отпосле минаваше отъ рѫка на рѫка. Когато къмъ срѣдата на декемврий се завърнаха нѣкои ранени офицери, заедно съ тѣхъ се завърна и зап-подпоручикъ Желѣзковъ. Той си бѣше донесалъ една стара история за четене, която отпосле минаваше отъ рѫка на рѫка и всѣкой се изпреварваше да я ангажира за себе си. На войницитѣ не се уреждаха никакви беседи, никакви забавления, кѫдето да можеше да се влияе на тѣхния духъ. Постояннитѣ разговори между офицеритѣ бѣха се върху темата кога ще си тръгнемъ за София и пакъ почнаха да се опредѣлятъ разни дати, а преговоритѣ въ Лондонъ все продължаваха. И у войницитѣ желанието за миръ се вече съзираше. А поради продължителностьта на мирнитѣ преговори въ Лондонъ, войницитѣ почнаха да си говорятъ: „етè мирò не òди, какво требе да òди”! Който отъ насъ се показваше песимистъ относително изхода на на тия преговори, съ него вече никой не искаше да приказва, отбѣгваха го и го считаха като зложелатель, който иска само да разваля добритѣ настроения. Общо за всички запасни подпоручици, единъ день Дранговъ
50
държа беседа въ ерменското кафене, което беше наредено, като офицерско кафене. Забележително бѣше, че на тая беседа, както и на занятията съ запаснитѣ подпоручици не се задължаваха да присѫтствуватъ и действуващитѣ офицери — тѣхъ вижда се ги считаха за съвършенни въ своята подготовка. Дранговъ въ тази беседа засегна всички въпроси които могатъ да интересуватъ единъ младши офицеръ или ротенъ командиръ въ време на боя.
Гръцкото население въ града се държеше разбира се добре спрѣмо насъ, но въ повечето случаи то се резервираше. Завързаха се и нѣкои, нагледъ поне, приятелски отношения между нѣкои офицери и мѣстнитѣ гърци. Изглеждаше като че нѣкои гърци искрено симпатизираха на идеята за Балканския съюзъ. Безпокоеха се само за тази часть отъ Тракия, която ще остане пакъ подъ турско следъ нашето заминаване; страхуваха се да не би турцитѣ да имъ отмъстяватъ заради загубената война и още тогава нѣкои загатваха за автономия.
Въ града живѣеше единь богатъ гръкъ на име Божкоглу, който приличаше много на българинъ; самъ разказваше, че дѣдо му биль бьлгаринъ. Впрочемъ въ града имаше много семейства отъ българско потекло. Следъ като началника на дивизията му направи посещение въ къщата му, Божкоглу вече всѣкого не поглеждаше — толкова бѣше се възгордялъ. Семемейството Караборунись, въ което живѣеше Хаджиевъ съ Савата бѣше сѫщо така отъ българско потекло. Това семейство се състоеше отъ майка, синъ и две дъщери. Майката ни разказваше, че баща ѝ билъ българинъ отъ Пловдивъ и се кавалъ Червенаковъ, показваше ни и портретъть му; но понеже майка ѝ била гъркиня, тя и дѣцата ѝ незнаеха български. Синътъ, младь момъкь, около 25 годишеиь, говореше френски, та често го канехме при насъ. Вь Силиврия ний се разбирахме съ гърцитѣ по онова време на единъ смѣсенъ българо-турски-гръцки езикъ, който често създаваше недоразумение и смѣхь. Имаше обаче между нашитѣ офицери и такива, които добре говореха гръцки — спрѣмо тѣхъ гърцитѣ указваха особено уважение.
Кьмъ Савата гърцитѣ които го познаваха се отнасяха съ уважение, ако и да бѣше подофицеръ. Тѣ не можеха да разберать какъ такъвъ интелигентенъ човѣкъ да не е офицеръ, особено пъкъ когато узнаха отъ нѣкого, че той е близъкъ роднина на тогавашния министръ-председатель Гешовъ. Веднъжъ въ гръцкото кафене, кѫдето се събирахме единъ гръкъ му каза на разваленъ български езикъ — „на тебе това, това” и посочваше пагонитѣ на единъ офицеръ искаше да му каже, че заслужавалъ да носи офицерски пагони.
51
Тука въ Силиврия азъ продължавахъ да изпълнявамъ адютанската си длъжность, която все повече взе да ми става неприятна. На дружинитѣ адютанти се възлагаха всевъзможни задължения, като приготвяне разни сведения, които съ десетки на день се искаха отъ щаба на полка, предаване заповѣдитѣ отъ дружиния на ротнитѣ командири, да следятъ гледането на дружиннитѣ коне, при всички случаи да изпълняватъ квартириерска служба, да разпредѣлятъ продуктитъ дадени на офицеритѣ и пр. и пр. Това последното задължение особно ме обиждаше. Азъ се чувствувахъ унизенъ като изпълнявахъ макаръ и съ помощници-войници това бакалско задължение. Бѣхъ си решилъ, че щомъ се подновятъ военнитѣ действия, ще подамъ рапортъ да се върна въ ротата при войницитѣ. За това азъ бѣхъ вече доложилъ на дружиния командиръ.
Въ града бѣха останали малко турци. Когато се настанихме въ Силиврия заварихме всички турци, мѫже, жени и дѣца събрани и пазени, по разпоредба на дотогавашния комендантъ въ турското училище. Това бѣха се бедни семейства на дребни занаятчии и работници. По разпореждане на началството ний ги освободихме.
На 9.ХII цѣлата бригада напустна за една седмица Силиврия и нашия полкъ се настани на бивакъ при българското село Кючукъ-сейменъ съ назначение да работиме извѣстно врѣме за укрепяването на новоизбраната отъ щаба на армията отбранителна линия, наречена тогава Синеклийска линия по името на селото Синеклий, гара на желѣзнопѫтната линия Одринъ—Цариградъ, което село се падаше почти въ срѣдата на тази линия, считано отъ Черното до Мряморно море. Всѣка дружина получи участъкъ и още на следния день почнахме да работимъ. При работата редувахме се съ 1-и п. полкъ, понеже платнища за войнишки палатки имахме само за половината войници. Участъкътъ на нашата дружина бѣше 6 клм. с.-западно отъ селото Кючукъ-Сейменъ; мѣстото бѣше гористо та имахме много дърва за горене, а това бѣше голѣмо удобство за дружината. Изкопахме окопи усъвършенствувани за стоишкомъ, безъ никакви закрития, заслони или галерии. Работата продължи четири дена следъ което получихме заповѣдь да се настанимъ пакъ въ Силиврия на квартири. Полкътъ се събра въ с. Кючукъ-сейменъ на 14.ХII и тука нощувахме. На следния день преди да тръгнемъ за Силиврия,полка биде построенъ извънъ селото, гдето се отслужи молебенъ, следъ което командира на полка и свещеника Чешмеджиевъ произнесоха речи къмъ войницитѣ, а следъ това лично командира на полка раздаде първитѣ кръстове за храбрость на отличилитѣ се войници. Това бѣха първитѣ награди, които се даваха на войницитѣ за отличията имъ въ
52
миналитѣ боеве. Раздадоха се около 300 войнишки кръстове за храбрость. Радостьта между награденитѣ бѣше голѣма. Войницитѣ не се отнасяха равнодушно къмъ наградите, както си предполагахъ отначало. За представляването войницитѣ за награда не бѣше установена никаква особена процедура, а всичко бѣше предоставено на ротнитѣ командири. Болшинството отъ награденитѣ заслужаваха наградитѣ, но както на всѣкѫде така и тука имаше и нѣкои изключения.
Накичени съ кръстоветѣ на гърдитѣ войницитѣ и цѣлия полкъ дефелира предъ пристигналия въ това време началникъ на дивизията и оттамъ тръгнахме презъ селото Япаджа за Силиврия, кѫдето пристигнахме следъ пладне и се настанихме въ сѫщитѣ квартири. Тукъ отново се почна веселия и шуменъ животъ, както по-рано.
Поради появилата се въ края на декемврий между войницитѣ тифозна епидемия и то между дружинитѣ настанени въ турската махала, бѣха командировани въ града лекаритѣ отъ дивизионния лазаретъ. Началникътъ на дивизионния лазаретъ санит. майоръ Д-ръ Рачо Ангеловъ и Д-ръ Вл. Стефановъ отъ сѫщия лазаретъ се ползуваха между офицеритѣ съ пълно довѣрие; съ веселия си и другарски нравъ тѣ привързаха къмъ себе си всички офицери, а особено младитѣ. За това ги канеха на всички гуляи и банкети. Като средство срещу появилата се зараза бѣше, че се премѣстиха нѣкои роти отъ турската махала въ гръцката, но и сега се гледаше щото въ хубавитѣ гръцки кѫщи да не се турятъ войници. Нашиятъ дружиненъ командиръ бѣше опредѣлилъ едно отделѣние войници въ една хубава гръцка кѫща, но следъ 1/2 часъ собственикътъ на кѫщата запъхтянъ донесе една бележка отъ адютанта на полка, съ която се съобщаваше, че тъзи кѫща е ангажирана за началника на дивизията, макаръ че този последния да не квартируваше въ града. Почнахме отново да преваряваме водата. Но епидемията бѣше вече взела много жертви: има десетки смъртни случаи между войницитѣ и подофицеритѣ. Полека лека заразата почна да намалява.
Къмъ срѣдата на януарий времето въ Силиврия се развали, падна снѣгъ и настѫпиха студове.