13. Прекъсване на примирието и „новия планъ”.
На 15. I поканихме съ Хаджиева и Савата на вечеря докторитѣ Рачо Рангеловъ и Вл. Стефановъ. Госпожа Карабоурние ни бѣше приготвила хубава вечеря, та прекарахме весело до къмъ 2 часа следъ полунощь. Но на следнята сутринь азъ се събудихъ боленъ, стомаха ми бѣше разстроенъ,
53
преядохъ отъ стридитѣ, които ядохме много. Цѣлиятъ день 16. I. прекарахъ на легло; но благодарение грижитѣ на дружинния лекарь Д-ръ Войводовъ и строгата диета можахъ до вечерьта да се посвестя. На 17. I. дойде ординареца на дружинния командиръ, та ми доложи че командира ме вика. Макаръ че бѣхъ много отслабналъ, но облекохъ се и се явихъ при командира. Той ми каза, че примирието е прекѫснато и предстои подновяване на военнитѣ действая, че полка ще тръгне довечера за с. Фенеръ, за кѫдето сега трѣбва да замина, като квартириеръ на дружината заедно съ другитѣ офицери квартириери, подъ началството на майоръ Дранговъ. За мене това не бѣше изненада, защото азъ бѣхъ единъ отъ тия малцина млади офицери, които не вѣрваха въ близкия миръ съ турцитѣ, особено следъ нашата несполучлива Чаталдженска атака. Споредъ договора за примирието имахме четири деня време до почването на военнитѣ действия. Щомъ излѣзохъ отъ дома на дружиния командиръ, веднага отидохъ да обадя на Хнджиева и Савата, които заварихъ още, че лежатъ. Обадихъ имъ, че преговоритѣ сѫ прекѫснати и че заминавамъ, като квартириеръ. Тѣ отначало не повѣрваха: Хаджиевъ помисли, че се шегувамъ, но Савата, като ме знаеше, че не обичамъ да се шегувамъ разбра, че работата е сериозна, почна бавно да са облича. Хаджиевъ съ фесчето на главата си, продължаваше да се протяга, въ кревата, но като видѣ че не се шегувамъ стана и той и почна да се облича. Азъ се раздѣлихъ съ тѣхъ и отидохъ на сборното за адютантитѣ мѣсто, откѫдето следъ малко дойде и майоръ Дранговъ и тръгнахме за Фенеръ. Времето бѣше студено, валеше снѣгъ. По пѫтя заприказвахме за предстоящитѣ действия. Всички вече знаехме общия планъ, а той бѣше: Чаталжанската армия требва съ бойове постепено да отстѫпи до Синеклийската позиция, като има за цель да „изтегли” турцитѣ отъ укрепленията имъ и като ги атакува отново на Синеклийската позиция „по петитѣ имъ” да премине Чаталджанската укрепена линия. Този планъ тогава се много критикуваше, почти отъ всички офицери, защото наистина неможеше да се разбере, какъ така една такава широка ивица земя завзета почти безъ пушка да пукне, сега да се отстѫпва и то преднамерено, та следъ това пакъ отново да се атакува, да се даватъ нови жертви, безъ да сме сигурни дали пакъ ще успѣемъ да я завладѣемъ. А при това за политическитѣ последствия отъ неуспѣха на този планъ или отъ неговото само частично неизпълнение, едвали си е давалъ нѣкой за това смѣтка. На мнозина отъ насъ офицеритѣ този „планъ” се виждаше съвсемъ безсмисленъ, та нѣкои пущаха по този поводъ и духовитости. Единъ запасенъ подпоручикъ казваше, че ако е въпроса да имаме мѣсто за засилване, та отъ тамъ да преследваме и по петитѣ противника, по-добре да отстѫ-
54
пимъ до границата, та да имаме по-голѣмо мѣсто за завтичване. Този планъ се критикуваше дори и отъ по-горнитѣ началствующи лица. Отъ думитѣ на Дрангова разбрахъ сега, вървейки къмъ с. Фонеръ, че и той не удобрява този планъ. Въ с. Фенеръ — гръцко село съ около 650 кѫщи, почти като провинциално градче пристигнахме къмъ обѣдъ и почнахме разпредѣление на квартиритѣ. Въ селото вече квартируваше едно отделѣние отъ 4-и артилериски полкъ и единъ арт. п. отъ 10-а дивизия. Кѫсно вечерьта на 17.I. пристигна полка всрѣдъ най-голѣма снѣжна виелица и всички се настаниха, 1 п. п. пристигна на 18. I. следъ пладне. Обаче не за всички имаше що годе удобни квартири и много войнишки отдѣления се настаниха по хамбаритѣ, яхъритѣ и таванитѣ, крайно лошо. Хаджиевъ, свещеникъ Чешмеджиевъ и азъ се настанихме въ една малка стаичка. Въобще неудобствата бѣха голѣми. Въ това село нѣмаше мѣсто за цѣла пехотна бригада и единъ артилериски полкъ. Тукъ престояхме шесть деня. Още на следния день отъ пристигането на полка азъ подадохъ рапортъ, съ които искахъ да бѫда освободенъ отъ адютанството и да бѫда назначенъ пакъ взводенъ командиръ. Моитѣ другари се чудеха. Хаджиевъ ме увещаваше да не подавамъ рапорта, защото като взводенъ командиръ може да бѫда убитъ, а като адютантъ съмъ по-запазенъ, при това въ походитѣ съмъ на конь и пр., но всичко това, разбира се, не можа да измѣни решението ми. Азъ си останахъ при убеждението, че най-достойното мѣсто за единъ офицеръ е да бѫде въ строя, за да води и командува воиницитѣ въ време на боя. Следъ два дни азъ вече бѣхъ такъвъ въ ротата си (15-а младши офицеръ); адютанството сдадохъ на подпоручикъ Писаревъ, който наскоро се бѣше завърналъ отъ болница, като раненъ въ боя при Селиолу. Премѣстихъ се въ стаята на ротния командиръ, гдето нощувахме 6 офицери въ една стая. Въ ротата намерихъ пакъ моитѣ стари войници, които съ радостъ ме посрещнаха. Ротниятъ командиръ капитанъ Б. бѣше заболелъ, та сѫщия день го изпратиха назадъ. За капитанъ Б. никой не съжаляваше, защото войницитѣ не го обичаха. Той ги псуваше и биеше, а когато нѣкой отъ тѣхъ нѣщо сбъркваше, той съ псувни и юмруци се нахвърляше върху него. Той бѣше суетенъ офицеръ, страхливъ, мразеше войната, често говореше предъ войницитѣ, че за идущата война ще бѫде или попъ, или железничарь; не обичаше войницитѣ; обаче ползуваше се съ голѣмо благоволение и покривителство у командира на полка, затова спремо дружиния командиръ бѣше дързъкъ и често му правеше неприятности. За ротенъ командиръ дойде пакъ кап. К.. който въ това време кумандваше 14-а рота. Капитанъ К. бѣше човѣкъ суетенъ, достатъчно извратенъ егоистъ, и непознаваше духа на войницитѣ, а бѣше и страхливъ. Понеже бѣше артилеристъ, непоз-
55
наваше добре пехотната служба, та често правеше грешки. Единъ день, тукъ въ Фенеръ, държа малка бѣседа предъ войницитѣ послучай скѫсването на преговоритѣ и завърши; съ Ботевия стихъ „тозъ, които падне въ бой и пр., както казва нашия поетъ Иванъ Вазовъ” — завърши речъта си нашия ротенъ командиръ. Безъ да искамъ моя погледъ се срещна съ тоя на стоящия отъ среща ми мой взводенъ подофицеръ Савата, съ когото после често се шегувахме за „стихотворението на Ив. Вазова”. Веднъжъ, следъ едно учение, капитанъ К. ми каза „хайде дано покрай тѣхъ — като сочеше войницитѣ — да вземемъ и ний нѣкой кръстъ за храбрость”; това ми направи лошо впечатление още по-вече, че войницитѣ го чуха. Въ отношенията си съ офицеритѣ и войницитѣ той бѣше много коректенъ, тихъ и търпеливъ.
Тукъ въ Фенеръ произведохме по ротно и бойни учения. Следъ прстигането ни времето се поправи. Постоянната тема за разговоръ бѣше по престоящето започване войната съ турцитѣ. Имаше мнозина офицери, които до последния моментъ вѣрваха, че нови военни действия нѣма да има. Презъ това време всрѣдъ нѣкои войници се бѣше разпръснала мълвата, че причината за неподписването на мира е билъ първия български делегатъ въ Лондонъ Д-ръ Даневъ. Единъ день пристигна въ селото лекаря отъ 10-а дивизия Д-ръ Чавовъ и въ една компания разказа следното: — “като идехъ къмъ селото настигнахъ единъ обозъ, който бѣ спрѣлъ на почивка, единъ отъ обознитѣ войници седѣше до пѫтя и полуголъ и си чистеше антерията отъ въшки; като минахъ покрай него чухъ войника да опява антерията си така — „Ой Дане, Дане, да ти нахлузимъ тая антерия само една нощь да преспишъ съ нея, та нѣма ли да подпишешъ, нѣма ли да подпишешъ”...
До като стояхме въ Фенеръ нашата 2-а дружина охраняваше брѣга на Мраморно море отъ Силиврия до чифлика при Епиватосъ (Арабъ-табия).
На 21. I. 6 часа вечерьта се прекъсна примирието. Още сѫщата вечерь чухме откъмъ Чаталджа орѫдейни истрели. Значи военнитѣ действия бѣха се вече почнали, не оставаше вече никакво съмнение — и най големитѣ оптимисти трѣбаше да се помирятъ съ това положение. Този день азъ замѣствахъ ротния командиръ, (защото той бѣше заболѣлъ). Нашата рота бѣше караулна и заемаше и близкото външно охранение. Презъ нощьта къмъ 1 1/2 часа обиколихъ всичкитѣ постове и застави. На висотата южно отъ селото, гдето е гроба на артиста отъ народния театъръ, Ганчевъ, бѣхъ поставилъ една застава, на юго источния край на селото друга застава; останалитѣ два взвода отъ ротата оставихъ въ селото за главенъ караулъ и патраули. Всички войници бѣха будни и се-
56
дѣха около накладени огньове. Духътъ на войницитѣ бѣше добъръ, тѣ всички се държаха добре. Никакво отслабване на дисциплината нѣмаше, а дезертйорството не бѣше познато.