14. Зимата.
На 27. I. полка се премести въ с. Кючюкъ-Сейменъ, чисто българско село на около 15 клм. с.-западно отъ с. Фенеръ. Още на втория день дойде заповѣдь, че кап. К. се повиква назадъ въ щаба на армията, а за ротенъ командиръ бѣше назначенъ поручикъ Г., отъ картечната рота. При сбогуването съ ротата кап. К. каза на войницитѣ, че му е „тежко, гдето е дълженъ да напусне тия добри войници”. Отпосле, моятъ взводенъ подофицеръ, Савата ми разказваше, че когато кап. К. изказа тая си тѫга, единъ отъ войницитѣ тихичко прошепналъ на съседа си : „ако ти е мѫчно, оти бѣгашъ?“ !
Още съ първитѣ дни на нашето пристигане въ Кючюкъ-Сейменъ, времето пакъ се развали, почнаха дъждове и снѣгъ съ виелица. На третия день отъ пристигането ни, цѣлата дружина, бѣхме поставени 2 клм. северно отъ селото въ приготвени отъ по-рано землянки, като прикритие на артилерията, т, е. на 4 орѫдия поставени тамъ на позиция. Вечерьта се настанихме въ опредѣлената за насъ землянка — толкова ниска, че неможехме да се изправимъ. Ний налѣгахме по редъ: Савата, азъ, Дятчинъ, Войводовъ и ротния командиръ Г. За мене такова нощуване бѣше за първъ пѫть. Както лежахме можахме да стигнеме съ рѫка покрива — толкова бѣше той ниско и се състоеше отъ пръти, шума и отъ горе затрупано съ пръсть. Азъ дълго време неможахъ да заспя; по едно време почнахъ да си представлявамъ, че покрива може да се подпали; после ми хрумна друга по-глупава мисъль, че може да се струти и въ това връме почна да ми става така душно, че помислихъ че ще се задуша. Веднага седнахъ, главата ми опре о покрива, побутнахь Савата съ рѫка: „спишъ ли?” го питамъ, „не, не спя”, ми отговаря Савата. Абе азъ като че ли се задушвамъ”, казвамъ на Савата, „и мене ми е нѣщо много тежко” ми отговори той. Азъ му казахъ моитѣ опасения и отъ думитѣ му разбрахъ, че и той изпитвалъ такива чуствувания. Следъ малко се успокоихме, легнахме и заспахме. Въ съседното отдѣление на землянката, преградено съ едно платнище спокойно спеха и хъркаха войници. Следната нощь валеше дъждъ, землянката ни течеше и понеже бѣше вкопана въ земята, скоро въ нея се насъбра вода; сутринтьта всичко бѣше мокро и дрехи и ботуши и орѫжието ни. На втория день за „прикритие на артлерията” останаха само една рота (13-а), а останалитѣ три отидохме и
57
се настанихме въ селото. Това „прикритие” бѣше съвършенно излишно, защото предъ насъ имаше цели дивизии и отъ нийде неможеше да се предположи каквато и да била изненада. Следъ два дена за „прикритието” остана само единъ пость — ротата се прибра при насъ въ селото. Тукъ въ с. Кючюкъ-Сейменъ квартируваше полка (1, 3 и 4-а дружини, а 2-а бѣше на морския брегъ) до 1 мартъ. Войници и офицери бѣха при много лоши жилищни условия: войницитѣ бѣха настанени въ малкитѣ селски кѫщи много на тѣсно, въ яхъритѣ заедно съ конетѣ и въ кошаритѣ. Ний се настанихме въ стаичката на капит. К., който бѣше оставенъ въ това село като връзка отъ армията при щаба на дивизиата, който щабъ заедно съ щаба на нашата бригада квартируваше въ сѫщото село. Селото се намираше на Синеклийската отбранителна линия. Висшето началство бѣше заповедало на населението да се изсѣли къмъ вѫтрешностьта на страната предъ видъ възможностьта на военни действия на това мѣсто; много отъ селскитѣ семейства бѣха си заминали като си бѣха взели най-необходимото; но доста и останаха въ селото. Следъ нѣколко деня отъ настаняването ни въ селото времето се развали, настанаха големи студове придружени съ снѣжни виелици. За да се снабятъ съ дърва ротитѣ почнаха да изсичатъ стоборитѣ, следъ това изсѣкоха всичкитѣ плетища и всички видове дървета и най-после почнаха да изкореняватъ кютуцитѣ отъ лозята и съ кола ги превозваха до селото, за да могатъ да се стоплятъ. Въ непосредственна близость съ селото нѣмаше гора. Помня веднъжъ на огнището въ нашата стая горѣха дърва насечени отъ черешата що бѣше на двора. Бабата хазайка, която бѣше влезла за нѣщо въ стаята, като виде дървата почна да ги оплаква и да се вайка предъ Савата: „ехъ синко колко хубави череши — казваше—съмъ яла отъ тая череша”. Дървата бѣха до такава степень оскѫдни, че ротитѣ и взводоветѣ почнаха помежду си да си крадатъ дървета; даже покѫщнината на селянитѣ не се щадеше. Имахме и оплаквания отъ този родъ. 10-та дивизия, която бѣше предъ насъ на бойната линия страдаше много отъ студове. Всѣкой день минаваха презъ селото транспорти отъ полуизмръзнали войници, които се изпращаха назадъ. По едно време — къмъ началото на февруарий — такива виелици настанаха, че не бѣше възможно човѣкъ да направи нито 120 крачки срещу вѣгъра. Това време трая около три седмици, което ний прекарахме въ постоянни спорове върху войната. Събрани въ малката селска стаичка ний не млъквахме. Обектътъ на атакитѣ на доктора бѣше капитанъ К. Този офицеръ ни дразнеше съ своето гиздене: той всѣка сутринь си туряше връзка за оправяне на мустацитѣ, почти нищо не работеше, а всѣкой день изпращаше въ щаба на армията телеграфическото си стереотипно донесение: „предъ 1-а пе-
58
хотна дивизия положението е непроменено”. Помня една вечерь бѣхме вече налѣгали за спане: доктора, Савата, азъ, — на земята, К. на походния си креватъ, а Дятчинъ на миндера; обаче споръ нѣкакъвъ продължаваше между доктора и К. Докторътъ бѣше решителенъ противникъ на войната, а К. защищаваше каузата отъ необходимостьта да се продължи войната и да се вземе Одринъ, като наша „жизнена необходимость”, — както се той изразяваше. Най-сетне силно нервиранъ докторъ извика на К. „ако сте толкова войнственъ защо не отидете въ строя, а седите тука на топло?” Савата ме побутна и ми извика тихичко „а така, а така”. Този край на разговора се хареса на всички ни и най-после всички заспаха.
Тукъ въ Кючукъ-Сейменъ една група офицери съ запасния подпоручикъ Желѣзковъ начело почнаха да редактиратъ единъ вестникъ подъ название „К.-Сейменски гласъ”, отъ който излѣзе само първия брой, рѫкописанъ, но съ хубавъ краснописъ и съдържащъ много илюстрации. Вестникътъ бѣше за хуморъ. Всички злободневни за тогавашнитѣ дни въпроси бѣха засегнати. Този единственъ брой и то въ единственъ екземпляръ остана у подпоручикъ Желѣзковъ. Ний го четяхме, като го предавахме отъ рота на рота.
Въ това време при мене често идеше на гости запасния подпоручикъ Кочо Пѣевъ отъ 1-и пех. полкъ. Отъ този полкъ една дружина квартируваше въ селото. Пѣевъ играеше артистично шахъ, та съ него често играехъ шахъ, който единъ гръкъ ми направи въ Силиврия. Често 2—3 души играехме срещу Пѣева, а той понѣкога и безъ да гледа дъската, а само като му казвахме ходоветѣ, за голѣмо наше очудване ни обявяваше матъ...
Тука въ Кючукъ-Сейменъ при настѫпилото лошо време, нашата прехрана почна да куца. Засипанитѣ съ снѣгъ и разкаляни пѫтища станаха съвсемъ негодни за превозъ на храна за хората и за добитъка. Сега разбрахме, че двата месеца прекарани въ веселия въ Силиврия ще трѣбва тежко да ги изкупваме, защото презъ това време можехме да направимъ всички необходими пѫтища, ако бѣше имало поне малка предвидливость въ това отношение у нашитѣ горни началници. Сега полкътъ се принуди да формира всѣкой день по една сборна рота отъ около 260 войници, за да отива до гарата Синеклий на около 15 клм. далечъ отъ селото. Всѣкой войникъ вземаше отъ тамкашнитѣ складове по 15 килограма хлѣбъ или ичмикъ въ единъ чувалъ на гърба си и вечерьта кѫсно проточили се единъ следъ други по една единствена пѫтека се връщаха въ снѣжната виелица изнемощелитѣ команди заедно съ офицеритѣ си. На нѣкои войници изъ пѫтя припадаше отъ умора. Никаква кола, нито даже
59
натоваренъ конь неможеше да премине по този разкалянъ стръменъ и непроходимъ пѫть. Добитъкътъ сега страдаше много отъ липса на фуражъ; въ тази богата и плодородна Тракия, въ която при настѫплението си намѣрихме толкова много изоставено жито и ечмикъ,—сега и хора и коне трѣбваше да гладуватъ. Навикнали на 4—5 килограма дневна дажба, конетѣ сега получаваха само по едно канче ичмикъ — около 1 клг. Презъ втората половина на февруарий месецъ времето почна да се поправя; снѣговетѣ се стопиха, но почвата се много разкаля. Най-сетне постепенно взе да съхне и вий почнахме да правимъ учения съ войницитѣ. Между офицеритѣ се понесоха слухове, че стария „планъ” е изоставенъ и че сега ще се следва новъ планъ. Чухме, че нашата (1-а) и 9-а дивизия ставатъ авангардни дивизии и че ще имаме за задача да си вземемъ пакъ отстѫпенитѣ презъ януарий позиции отъ 10-а дивизия. И наистина, къмъ края на м. февруарий се получи заповѣдь дивизията да тръгне на 1 мартъ и смѣни 10-а дивизия отъ позиция. Духътъ на войницитѣ бѣше добъръ. Тѣ знаеха, че войната се продължава благодарение упоритостта на турцитѣ, и за това между самитѣ войници се създаде мълвата че сега вече турцитѣ ще трѣбва да подпишатъ мирътъ „на барабано”, т. е всичко ще трѣбва да се свърши на бойното поле. Азъ запазихъ фотографическата снимка, която представлява нашата рота (15-а), всредъ която стои барабанчикътъ и единъ войникъ сочи съ пръстъ барабана. Тази снимка е направена на тръгване за позицията.