18. Въ Чаталджа.
Туку що бѣхме почнали да се окопаваме до високитѣ хълмове надъ града, дойде при нашата рота дружиния командиръ и почна да наблюдава. Азъ му изказахъ желанието си да мина съ взвода си презъ града и да заема оттатъшния по-нисъкъ гребенъ и като получихъ съгласието му, доложихъ на ротния командиръ, взехъ взвода си и тръгнахъ. Часътъ
65
бѣше 10 преди пл. когато влезохме въ града. Улицитѣ още бѣха пусти, но когато ни видѣха презъ прозорцитѣ гъркинитѣ заотваряха прозорцитѣ си, и ни поздравляваха съ „калосъ ористе”, [1] а отъ нѣкои прозорци ни хвърляха цвѣтя. Ний бързо минахме презъ града, излезохме на отатъшния гребечъ до вѣтрената воденица и тукъ се установихме: поставихъ постове и се свързахме въ лѣво съ 34-и пех. полкъ, а въ дѣсно съ нашата 3-а дружина. Гребена, на който сега се окопавахме е продължение на сѫщия гребенъ, на който бѣхме на 1. I. миналата година при чифлика Мартиникъ. Отъ тука забелѣзахъ турскитѣ постове, които бѣха до гарата, която още гореше. До като се окопавахме получихъ писмена заповѣдь отъ дружиния командиръ, съ която се назначавамъ комеьндантъ на града и ми заповѣдваше да запазя отъ разграбване всички турски държавни и частни магазини и дюкяни. Върнахъ се въ града съ две отдѣления отъ взвода си и поставихъ постове и патраули. Тукъ владѣеше тишина. Презъ деня се свързахъ съ телефонъ съ дружиния командиръ и съ първия си постъ който бѣше на шосето за гарата до воденицата така, че всички наблюдения веднага се предаваха въ щаба на дружината. Къмъ обедъ единъ артилеристъ-подофицеръ съ бѣсно препускане изъ улицитѣ на града пристигна отъ позицията и ревеше колкото му гласъ държи, че Одринъ е падналъ. Отначало никой не повѣрва, защото това вече нѣколко пѫти се съобщаваше и все не излизаше вѣрно. Наизлезлитѣ вече по улицитѣ тукъ тамъ гърци почнаха да ме питатъ, какво има ново и азъ се присторихъ че повѣрвахъ новината и имъ я съобщихъ. Впечатлението, което имъ направи новината за падането на Одринъ въ български рлще бѣше голѣмо: тѣ клюмаха глави съ очудване. Следъ половина часъ получихъ и по телефона официално съобщение, че наистина Одринъ е падналъ.
На следния день дойде въ града и командира на полка и ми заповѣда да разпредѣля частнитѣ турски магазини и дюкяни между полковетѣ отъ дивизията. Въ града не бѣше останалъ нито единъ турчинъ; тѣ всички бѣха напуснали града, изоставили кѫщитѣ и дюкянитѣ си съ цѣлата имъ покѫщнина и стока на произвола на сѫдбата; 2-3 деня докато се изпразнатъ тия магазини улицитѣ бѣха пълни съ разхвърляни книги и други непотрѣбни нѣща. Още първия день когато се установихъ въ града яви ми се гърка Гаврилъ Гаврилиусъ, за който узнахъ че е кметъ и че при първата наша окупация на града билъ е кметъ. Казахъ му, че и сега ще е кметъ и да се загрижи за чистотота на града. Презъ всичкото време до като бѣхъ комендантъ Гаврилидисъ ми пома-
1. Добре дошли.
66
гаше най-добросъвестно. Макаръ и 60 годишенъ, той нѣше много енергиченъ човѣкъ; всѣка вечерь когато се явяваше при мене питахъ го има ли нѣщо да се оплаче. Той всѣкога ме увѣряваше, че абсолютно на никого отъ жителитѣ никой нищо лошо не е сторилъ и че всички сѫ много доволни отъ нашето управление. И наистина нито едно оплакване отъ жителитѣ нѣмаше.
Още първия день на настаняването ми (13. III.) избрахъ едно праздно здание въ центъра на града за коменданство. По моя порѫка единъ куюмджия—гръкъ изработи печатъ съ надписъ „комендантско управление на гр. Чаталджа”. Отъ нашитѣ постове турцитѣ бѣха доста далечъ — около 2000 крачки. Въ града намѣрихме два склада пълни съ вещитѣ и покѫщнината на избѣгалитѣ турски семейства. Гърцитѣ бѣха останали въ града, но и отъ тѣхъ много бѣха напуснали града преди турскитѣ войски: едни отъ страхъ бѣха избегали въ Цариградъ, а нѣкои бѣха интернирани отъ турцитѣ.
За поддържане чистотата въ града образувахъ отъ шесть души граждани нещо като общински съветъ начело съ кмета. Този съветъ заседаваше въ коменданското управление въ мое присѫтствие и всичкитѣ решения се вписваха и приподписваха въ една протоколна книга, която се водеше разбира се на български езикъ. Гърцитѣ се чудеха, когато имъ казвахъ, че въ Бълария общинитѣ сѫ автономни и че сами си решаватъ общинскитѣ работи. Тѣ ми обясниха, че безъ съгласието на турската власть, тѣхнитѣ общини не сѫ могли нищо да вършатъ.
Въ града бѣше останалъ стария лѣкарь Анастасъ Паша — турски запасенъ воененъ лѣкарь, старикъ на 75 години, чиято кѫща бѣше най-голѣмата и най-добре мобилирана, единствената, въ коато имаше пияно. Стариятъ лѣкарь бѣше останалъ самъ, та често ме канеше било самъ, било съ други офицери да му ходя на госте. Отъ разказитѣ му азъ разбрахъ че той е живѣлъ въ България, въ Русе, кѫдето има роднини — семейството Бебисъ; взималъ е доброволно участие като лѣкарь въ сръбско-българската война презъ 1885 год. за което е билъ декориранъ, познавалъ нѣкои стари български лѣкари на които споменуваше имената. Той бѣше интелигентенъ и приказливъ старецъ, уважаванъ отъ съгражданитѣ си. Съ дългитѣ си бѣли като сребро коси, които на голѣми къдри падаха върху раменетѣ му и съ живитѣ си очи и пъргавото ходене той правеше силно впечатление на събеседника си. Неговата кѫща бѣше винаги отворена за нашитѣ офицери — тамъ нощуваха преминаващитѣ презъ града офицери, а Анастасъ Паша бѣше къмъ всички извънредно любезенъ и гостолюбивъ.
До когато се подписа второто примирие, т. е. до 1. IV нощно време следъ поставянето стражеви постове, съ оста-
67
налитѣ войници се прибирахъ за нощуване при голѣмото гръцко училище, а презъ деня прекарвахъ въ комендантското управление, срещу кѫщата на Анастасъ Паша. Въ града имаше и много семейства отъ български произходъ, имаше и нѣколко чисто български семейства. Двамата пазачи, които заварихъ въ града бѣха сѫщо българи — братя Паскалъ и Димитръ. Това бѣха високи мѫже и личеше си, че сѫ бьлгари. Тѣ всѣка нощь придружаваха нашитѣ патраули и имъ служеха за водачи, докато войницитѣ научиха всички улички на града.
На 1. IV по заповѣдь прекратихме всѣкаква стрелба и отново побихме бѣлитѣ флагове — за втори пѫть вече презъ тази война. Това се предшедствуваше отъ едно свиждане между началника на дивизията генералъ-майоръ-Тошевъ и турския паша, който командъваше корпуса срещу насъ.
Следъ 1. IV охранението се заемаше отъ стражеви застави и постове и главни караули, а азъ завеждахъ само комендантската служба, за която ми се даваше въ разпореждане само единъ взводъ. Линията на нашитѣ предни постове и сега минаваше по дѣсния брѣгъ на рѣката Кара-су, а главната ни позиция бѣше туку задъ града, така че града оставаше между преднитѣ постове и главната позиция.
Въ града не квартируваха никакви други войски нито учреждения, затова комендантската служба бѣше съвсемъ опростена.
На 19. III дойде отъ позицията дружиния ми командиръ подполковникъ Мурджевъ и на площада предъ коменданството ми врѫчи ордена зз храбрость IV степень, съ който бѣхъ награденъ за боеветѣ при Седиолу, Люле-Бургасъ и Чаталджа. Кметътъ Гаврилидисъ, който случайно присѫтствуваше при това, веднага се доближи до мене, хвана ми рѫката и почня да вика „цестито, цестито”. Въ сѫщия день се раздадоха орденитѣ на всички наградени офицери. Почти всички офицери получиха награди. Орденътъ „за храбрость”, обаче получиха малцина, а мнозина получиха ордена „за заслуга”. Този орденъ самитѣ офицери бѣха го нарѣкли „жебче” и всички, които го получиха се почувствуваха обидени. Особено недоволни бѣха действующитѣ офицери. Запаснитѣ офицери се държаха по-хладно къмъ въпроса за наградитѣ, макаръ и между тѣхъ да имаше мнозина действително онеправдани. Недоволствата се изразяваха при разни случаи и по различни начини. Нѣкои отъ действующитѣ офицери направиха писмени оплаквания, други само устни, а трети се задоволяваха, когато имъ паднеше случай да подметатъ и подиграватъ тия, за които мислеха, че сѫ получили несправедливо ордена „за храбрость” или тия които го заслужаваха, а не го получиха. Раздаването на наградитѣ вля струя на
68
голѣмо раздразнение, недоволства и критики между офицеритѣ, които и безъ това имаха голѣма склоность къмъ критикуване и критикуваха безпощадно. Като виновни за несправедливите оценки и наградявания, онеправеанитѣ сочеха ту командири на полка, ту началникъ щаба на бригадата, ту командующия армията. Въ сѫщностъ действително онеправдани имаше но тѣ бѣха малко; обаче това използуваха и ония честолюбци, които не заслужаваха повече отъ онова, което получиха; тия последнитѣ подъ влиянието на завистьта раздухваха недоволството и накърненото честолюбие на първитѣ, като мислеха, че по този начинъ защищиватъ и своята кауза. Често критикитѣ и караницитѣ ставахе въ близость на войницитѣ, които слушаха, — а това влияеше зле върху дисциплината. При тия критаки се отиваше понѣкога много далечъ; не се спазваше даже и необходимата другарска и служебна коректность. Така напримеръ майоръ И., командиръ на 1-а дружина, веднажъ предъ нѣколко офицери въ квартирата ми въ гр. Чаталджа каза, че така е намразилъ подпоручика отъ дружината си Дацовъ, че неможелъ да го вижда вече, защото Дацовъ постоянно носел дадения му орденъ “за храбрость”. Азъ го запитахъ нали Дацовъ е билъ представенъ за тази награда отъ самия И., на което последния отговори че били и други представени, но не наградени. Майоръ И. бѣше грубъ човѣкъ, съ слаба умствена култура; войницитѣ не го обичаха, но за това пъкъ между една група офицери отъ дружината си се ползуваше съ добро име.
Презъ м. априлий дойде въ града командующия III-а армия геиералъ-лейтенантъ Радко Димитриевъ. придруженъ отъ началника на щаба си полковникъ Жостовъ и адютанта си капитанъ Минковъ. Азъ му се представихъ; попита ме дали съмъ синъ на Д-ръ Барбаръ и се зарадва когато узна това.
— Е значи вий сте сега тукъ пашата — ми каза генерала — вий колите, вий бѣсите; ами можете ли ми показа кѫщата, въ която сѫ живѣли рускитѣ генерали презъ освободителната война?
Това бѣше сѫщата кѫща, въ която сега квартирувахъ азъ. Заведохъ генерала и придружающитѣ го офицери въ квартирата ми, показахъ имъ стаята, въ която е живѣлъ генералъ Гурко и въ която сега квартирувахъ азъ и отсрещната стая, въ която е живѣлъ генералъ Скобелевъ. Кѫщата беше една отъ най-хубавитѣ въ града, богато мобилирана триетажна сграда, отвънъ боядисана бѣло и личеше отдалечъ. Отъ прозореца на стаята въ която живѣехъ и въ която презъ 1878 год. е живѣялъ генералъ Гурко, сега се виждаше цѣлата чаталдженска позиция. Кѫщата бѣше собственость на гърка Константинидесъ, когото турскитѣ власти били интер-
69
нирани въ Цариградъ, заради услугитѣ, които ужъ билъ принесалъ на българскитѣ военни власти презъ време на първата окупация на града. На излизане отъ кѫщата единъ войникъ съ единъ грамаденъ букетъ въ рѫка ни пресрещна на улицата и като козирува, подаде букета на генерала; букета бѣше отъ хубави южни цвѣтя и съ клончета отъ кипариси, мирти, дафинъ и маслина. Генералътъ се усмихна, взе букета и благодари на войника. Кой бѣше този войникъ и кой му внуши тази смѣлость — неузнахъ, но за мене стана ясно едно: славата на командующия III-та армия бѣше слѣзла долу въ срѣдата на войницитѣ и тѣ го славяха и уважаваха по своему. Следъ като минахме презъ града, по покана на генерала влѣзохме въ едно гръцко кафене. Всички въ кафенето станаха на крака, ний седнахме, а генерала порѫча кафета и почна да се разговаря съ посетителитѣ на гръцки и турски, което явно бѣше правеше силно впечатление на гърцитѣ. Следъ като изпихме кафетата, генерала плати и ний си излѣзохме. На излизане генерала се обърна къмъ полковникъ Жостова и го запита:
— Разбрахте ли какво говорихъ!
— Не — отговори полк. Жостовъ.
— Е, отвърна генерала, като се усмихваше — сега вече генералщабнитѣ офицери нѣма нужда да знаятъ турски.
Това бѣше единъ малъкъ упрекъ. Подиръ това генерала и придружаващитѣ го офицери се качиха въ автомобила, съ който бѣха дошли и си заминаха.
Въ града владѣеше пъленъ редъ и спокойствие. Жителитъ се отнасяха къмъ мене много почтително, разбира се това не се отнасяше къмъ моята личность, а къмъ държавната власть, която въ случая представлявахъ. Когато минавахъ по улицитѣ всички мѫже, жени и деца ставаха на крака и почтително ме поздравляваха. Вечерно време децата — гърчета — на групи се разхождаха предъ кѫщата въ която квартирувахъ и пѣеха български пѣсни : „Край Босфора шумъ се вдига”, „Шуми Марица”, „Цвѣте мило”, и др. които бѣха научили отъ офицеритѣ и войницитѣ отъ частитѣ на 10-а дивизия, които тука квартируваха при първата наша окупация на града. Въобще тука всрѣдъ гръцкото население се пазеха много добри спомени отъ пребиваването на 10. пехотна дивизия.
На Великъ-день въ града пристигна една група офицери отъ 8-и пехотенъ приморски полкъ, който бивакираше вт лѣво отъ насъ, нейде си къмъ селото Акаланъ. Съ тѣхъ дойде и единъ кинематографъ отъ софийския „Модеренъ театръ”, който направи нѣколко снимки. Отпосле презъ 1914 г. азъ имахъ удоволствието да се видя на платното на този театъръ въ София и да си спомня и преживѣя пакъ ония щастливи Чаталджански дни, които отлетяха като сънь...
70
Нѣколко дена следъ подписване второто примирие, т. е. следъ 1. IV пристигна Чаталдженския гръцки митрополитъ Григорий, който въ същия день ме посети въ комендантското управление заедно съ своя архимандритъ Константинъ — българинъ отъ Калоферъ. Митрополитътъ бѣше напустналъ града преди нашитѣ войски (10-а дивизия) да отстѫпятъ, защото както после той самъ ми обясни билъ българофилъ, служилъ е съ българскитѣ свещеници, услужвалъ е на българскитѣ войски и пр. Той ми показа изрезки отъ в. „Дневникъ”, въ които прочетохъ препечатана заповѣдь на турското правителство, печатана въ турски вестници, съ която се заповѣдваше на турскитѣ власти да го арестуватъ, като предатель и го изпрататъ въ Цариградъ. Съ това това той обясняваше напускането на епархията си. Митрополитътъ ми показа едно официално писмо издадено му въ гр. Димотика отъ коменданта на главната квартира полковникъ X., въ което изрично се казваше, че по заповъдь на Н. В. Царя, задължаватъ се всички военни и административни власти да му дадатъ всички улеснения при пътуването до епархията му, а на желѣзапътнитѣ власти, въ същия документъ (това тогава ми направи впечатление) се заповѣдваше да му отпуснатъ отдѣлно купе. Митрополитъ Григорий говореше добре френски, бѣше свършилъ духовната академия на островъ Халки; съ мене говореше на гръцки, чрезъ преводачъ. Още съ първото си посещение той ме помоли да му преведа на български съставената отъ него на гръцки телеграма до Царя и да я препратя на български до Дерменъ кьой, откѫдето почваше нашата телеграфна линия. Азъ му обещахъ и на следния день, когато му върнахъ посещението, чрезъ преводчика преведохме телеграмата му на български. Въ тази телеграма владиката съобщаваше, ча е пристигналъ благополучно въ епархията си, която намѣрилъ разнебитена и помещението на митрополията разграбено отъ турцитѣ, че благодари за указанитѣ му съдействия и улеснения при пътуването си и че молитствува за здравето на Царя и домътъ му и за успѣха на балканския съюзъ. Тази телеграма по настойчивата молба на владиката изпратихъ въ Дерменъ-кьой по единъ случайно дошелъ въ града конникъ отъ щаба на армията, който квартируваше въ същето село. Отъ тамъ по телеграфа телеграмата е била изпратена въ Димотика, кѫдето е билъ тогава Царя. Следъ нѣколко дена телефониститѣ които работеха при коменданството ми предадоха една телефонограма, произходяща отъ Димотика, но изпратена до Дерменъ-кьой по телеграфа, а отъ тамъ по телефонната линия. Телефонограмата, адресувана до митрополитътъ, се състоеше отъ нѣкакви за менъ неразбрани изрази, и азъ нѣмаше нищо да разбера отъ нея ако да не бѣше подписътъ. Телефониститѣ бѣха написали подписа така : О. Василевъ.
71
Азъ разбрахъ, че това е О’василевсъ, т. е. „господарьтъ” и се сетихъ, че това е отговора на царя до владиката. Изпратихъ му телефонограмата по единъ войникъ, но още сѫщия день владиката дойде при мене и азъ прочетохъ по лицето му голѣмо отчаяние. Указа се, че и той почти нищо не е можалъ да разбере отъ телефонограмата, за което виждаше се, че искрено съжаляваше. Всѣки може да си представи какъ нашитѣ шопчета-телефонисти сѫ си предавали отъ постъ на постъ телефонограмата отговоръ на царя написана на гръцки, безъ да разбиратъ нито дума. Владиката ме помоли да го снабдя съ точния текстъ на тази толкова важна за него — както той самъ нѣколко пѫти ми спомена — телеграма. Тогава азъ написахъ официално писмо до началника на телеграфната станция при щаба на армията въ Дервенъ-кьой, съ което го помолихъ да ми изпрати точния текстъ, което и стана. По единъ конникъ следъ нѣколко дена владиката получи точния текстъ на формена бланка. Царьтъ отговаряше — на гръцки — че благодари за телеграмата и пожелава нему и на паството му търпение за по-скорошното заздравяване на нанесенитѣ отъ войната щети. Владиката бѣше много доволенъ отъ получения пъленъ текстъ на царската телеграма.
Завръщането на владиката въ града, — явно бѣше — не зарадва много съгражданитѣ му. Мнозина отъ тѣхъ не скриваха предъ мене неудобрението си за бѣгството му отъ града. Ако той бѣше истински народенъ пастиръ, ми казваше кмета, той трѣбваше да остане, както ний останахме и съ насъ да дѣли добро и лошо. Владиката неизпущаше случая да манифестира предъ мене своитѣ българофилски чувства. На великъ-день на тържествената литургия въ църквата той самъ прочете вѣруюто, Отче нашъ и многолѣтствията за царя, царския домъ и България — всичко на черковно-славянски езикъ, както се чете въ българскитѣ черкви. Това ми направи впечатление, защото цѣлата литургия се отслужи на гръцки езикъ. Следъ черковния разпускъ той придруженъ отъ архимандрита си — Калофереца — дойде ми нагосте въ коменданското управление. Почерпихъ ги съ кафе. Владиката ме помоли да дойда следъ пладне въ митрополията, за да му преведа на български една телеграма до Царя по случай праздника Възкресение Христово. Азъ се отзовахъ на поканата му преведохъ на български, приготвената отъ него на гръцки поздравителна телеграма и я изпратихъ пакъ презъ Дермен-кьой. Въ телеграмата си — вече втора по редъ — владиката поздравляваше царя съ свѣтлото Христово въскресание, молитствувеше за здравето и дългоденствието му и му пожелаваше на всѣка цена да се подържа балкан. съюзъ. Тази последнята фраза бѣше изрично упомената и за нея той настоятелно ме молеше да я предамъ точно. Сега вече отговорътъ се получи по конникъ отъ Дер-
72
мен-кьой; отговорътъ на царя бѣше пакъ на гръцки и изразяваше благодарнсость и благопожелания. Дойде 2-и май имениятъ день на престолонаследника князъ Бориса, Митрополита като виде, че украсяваме съ знамена комендантското управление, самъ по свой починъ ми предложи да отслужи благодарственъ молебенъ. И наистина къмъ 10 часа преди пладне на 2. V. черковнитѣ камбани забиха тържествено, църквата се напълни съ мѫже и жени, празнично облечени. За мене като комендантъ бѣше опредѣлено особено мѣсто. Въ сѫщия день дойде въ града и моя боеви другарь зап. подпор. Митрошиновъ, та заедно и придружени отъ преводачъ — нашъ войникъ отъ Станимака, отидохме въ църквата. Щомъ влезохме по зададенъ знакъ на владиката, почна се службата. За пръзъ пѫть слушахъ такова хубаво източно пѣние. Единъ псалтъ, старъ гръцки учитель, изпълни съ прекрасния си теноровъ гласъ една великолепна оратория. Владиката пакъ чете на черковнобългарски вѣроюто, отче нашъ и многолѣтствията, а псалтовете изпѣха пакъ на черковно-славянски „многоя лѣта”. На края владиката държа на гръцки една рѣчь, въ която често споменуваше царя и простолонаследника. Моятъ преводачъ ми предаде накратко съдаржанието — заслугитѣ на царя за балканския съюзъ и на българската армия за успѣха на войната. Следъ свършването на рѣчьта си по покана на владиката всичти присѫтствующи извикаха „зито Булгария”, „зито Фердинандусъ”, „зито Борисосъ”, [*] при биене на черковнитѣ камбани. За пръвъ пѫть виждахъ да се вика общо въ черква. Най-после службата се свърши, владикава се доближи до мене, изказа ми чрезъ преводача поздравленията си и всички се разотидохме. Следъ църква владиката, кмета и нѣколко граждани дойдоха въ коменданското управление да ме поздревятъ и изкажатъ благопожеланията си. Тукъ владиката пакъ ме помоли да преведа на български и препратя приготвената отъ иего до царя телеграма. Азъ, разбира се, се съгласихъ, но му казахъ, че не царя празнува деня си днесь, а престолонаслѣдника. На това той възрази, че макаръ и да е така пакъ трѣбза царя да се поздрави, следъ което ме помоли да дойда въ митрополията, гдето да му напиша две телеграми: едната до царя, а другата до престолонаслѣдника. Както и при по-раншнитѣ, така и при тѣзи телеграми той все споменуваше за балканския съюзъ. Отговорътъ на тия телеграми азъ недочакахъ, защото не следъ много напустнахъ коменданството.
Мене почна много да ме отекчава коменданската служба, особено като узнахъ че офицери отъ полка по редъ отиватъ въ отпускь да разглеждатъ Одринъ. Въ началото на май азъ подадохъ рапортъ, и искахъ да бѫда смѣненъ. Следъ нѣкол-
*. Да живѣе България, да живѣе Фердинанъ, да живѣе Борисъ.
73
ко дена дойде въ града командира на полка, комуто устно повторихъ молбата си и той ми обеща, че ще ме смѣни. Кметътъ Гаврилидесъ, като узналъ отъ командира на полка, че искамъ смѣна, дойде запъхтянъ въ коменданството и почна да ме моли да не оставямъ града. До като да се разреши този въпросъ настѫпи смѣна на цѣлата ни дивизия; нашата дивизия бѣ смѣнена отъ 6-а пехотна Бдинска дивизия, а полка отъ 30-и пех. полкъ.
Отношенията между съюзницитѣ къмъ срѣдата на м. май бѣха се твърде много обтегнали и нови бури идеха да развалятъ и съюза и придобивки. Когато дойде деня да напустна града, азъ отидохъ да си взема сбогомъ отъ владиката. Той ми благодари за услугитѣ, които му бѣхъ направилъ, изказа ми голѣмого си съжаление, че си заминавамъ и като ме изпроводи до пѫтната врата цалуна ме по челото и ми пожела щастие и голѣми успехи въ военната ми служба. Кметътъ Гаврилидесъ и той много съжаляваше за моето заминаване и като си взимаше сбогомъ съ мене каза ми, че остава съ отлични впечатления за българската войска и управление Още къмъ началото на м. априлъ почна да се забелѣзва у войницитѣ желание за по-скорошно завръщане по домоветѣ имъ. Буйната южна разтителнрсть, която по тия хубави мѣста бѣше се развила въ прекрасния си видъ и размѣри, възбуждаше душата на нашия войникъ —селянинъ и той почна вече нескривано да въздиша за нивата и ливадитѣ си. Нѣкои войници казваха, че ако до Гьоргйовъ день не се завърнатъ, по-добре тука да ги изколятъ. Въ писмата до домашнитѣ си войницитѣ постояно питаха за нивитѣ си, за добитъка си, и най-послѣ за дѣцата си. Всички искаха да взематъ участие въ пролетнитѣ посеви и мислеха, че безъ тѣхъ въ село и на нивата никой нищо неможе да свърши.