19. Къмъ родния край.
Смѣната стана къмъ срѣдата на май — 12 май — и ний се настанихме на бивакъ при с. Кадѫ-кьой при сѫщата оная позиция, кѫдето престояхме отъ 3—10. III. и отъ кѫдето почнахме последното настъпление. Отъ тукъ офицеритѣ отъ полка продължаваха да се редувать и отиватъ въ отпускъ до Одринт, а останалитѣ произвеждахме малки тактични учения; по ротно.
На 16. V. пристигнаха на бивака нѣколко офицери отъ София и съ тѣхъ известния фотографъ Д. Карастяновъ, който направи нѣколко снимки. Вь сѫщото време дойде заповѣдь за незабавното тръгване на полка въ походъ за гара Черкез-кьой, отъ кѫдето трѣбваше съ железницата да заминемъ за България. Къмь 3 ч. сл. пладне полкътъ бѣше пост-
74
роенъ и командирътъ поздрави войницитѣ съ завръщането имъ въ България. Какъ трѣбваше да се разбиратъ тия думи, всѣкой си го тълкуваше по своему. Все пакъ войницитѣ се радваха, че отиватъ къмъ роднитѣ мѣста, защото вѣрваха, че си отиватъ „на село.” Къмъ 5 ч. сл пладне на 16. V. полка тръгна отъ бивака при с. Кадѫ-кьой за с. Фенеръ. Туку-що бѣхме изминали 5-6 километра, небето се заоблачи и силенъ дъждъ, като изъ ведро заваля; всички бѣхме измокрени до кости. Пѫтя, по които се движехме се разкаля, не се дадоха необходимитѣ почивки, войницитѣ натоварени съ тежки раници почнаха да изоставатъ и буквално падаха отъ умора. Бързаше се да вземемъ само за нѣколко часа сѫщия пѫть, който по-рано при идването ни го взехме, при хубаво време, за единъ день. Много войници отъ голѣмото изтощение заболѣха на пѫтя. Никой не можеше да си обясни защо е това безрасъдно бързане. Войницитѣ почнаха да негодуватъ но нищо не помогна. Така се развали хубавото настроение, съ което бѣхме тръгнали отъ бивака. Къмъ 7 часа следъ пладне обръщайки се къмъ морето видехме въ лѣво отъ насъ презъ дъждовната мѫгла нашата Силиврия, кѫдето тъй хубаво прекарахме близо два месеца; сега я виждахме за последенъ пѫть. . . Още малко и пѫтя превали презъ баира и силуета на Силиврия изчезна за винаги отъ нашитѣ очи... Кѫсно къмъ 10 ч. вечертьта пристигнахме измокрени и морни при с. Фенеръ; отъ всѣка рота присигнахме не повече отъ четвъртината отъ хората и трѣбваше цѣли два часа да се чакаме на края на селото и да се викаме въ тьмнината по роти, за да се съберемъ. Най-сетне къмъ полунощь се настанихме въ селото въ предишнитѣ си квартири. Азъ замѣствахъ ротния командиръ, който съ други офицери бѣше заминалъ за Одринъ отъ бивака при Кадѫ-кьой, преди да се знаеше за нашето тръгване. Сутринтьта на 17. V. ротата трѣбваше да бѫде посроена къмъ 6 ч.. Още на расъмване войницитѣ трѣбваше да станатъ; закуската бѣше само оризена чорба, защото друго нѣмаше и веднага тръгнахме. Следъ такъвъ уморителенъ походъ войницитѣ, както и ний офицеритѣ спахме само 4-5 ч. Въпреки всичко у войницитѣ се забелѣзваше още добро настроение. Причината за това бѣше, че войницитѣ вѣрваха какво войната е вече свършена, а ако и никой това изрично да не бѣше имъ казвалъ, но и малцина бѣха тия офицери, особенно по-младитѣ, които вѣрваха въ възможностьта на втора война. Лично азъ бѣхъ на друго мнение. Отъ онова, което се пишеше въ вестницитѣ, получавани въ полка много нередовно, у мене се сложи твърдо убеждението, че съюзницитѣ нѣма да изпълнятъ доброволно договора, за мене бѣше ясно, че ний вървимъ къмъ нова война, че ний сега пѫтуваме за новия фронтъ. Но войницитѣ все мислеха и приказваха за селата си, — тѣ се надѣваха, че си отиватъ
75
поне въ отпускъ. Тъзи надежда се подхраняваше изобилно отъ славоохотливостьта на нѣкои офицери, между които особено се проявяваше моя ротенъ командиръ. Моятъ ротенъ командиръ мразеше войната, той не искаше война; по темпераментъ той бѣше флегматикъ, човъкъ на гуляитѣ, на пиеницитѣ, на удоволствията; по физическо устройство извънредно дебелъ, неподвиженъ и ленивъ: чудехъ се често защо си бѣше избралъ за кариера военната служба. Възможно е това да е станало и по давление на родителитѣ му, когато сѫ го записвали въ кадетския корпусъ. Отношенията му къмъ офицеритѣ бѣха много коректни, обаче съ войницитѣ се отнасяше зле: не ги обичаше, не се грижеше достатъчно за тѣхъ или се забавляваше съ тѣхъ, като ги подиграваше или пъкъ ги хокаше съ най-цинични псувни, а не рѣдко ги и биеше. Спомнямъ си че еднъжъ — на 14. III. следъ като бѣхме влезли въ Чаталджа, мене ме повика на позицията дружинния командиръ за една справка. Слѣдъ като ме освободи, на връщане къмъ града, азъ минахъ покрай нашата рота и се отбихъ на позицията ѝ да си почина. Влѣзохъ въ палатката на ротния командиръ; палатката бѣше обикновена войнишка палатка. Заварихъ ротния командиръ въ момента когато силно разгневенъ псуваше за нѣщо ординяреца си. Разбрахъ, че като му построили палатката и като нѣмало рейки съ които да я подпратъ, войницитѣ-ординарци му турили вмѣсто рейка една пушка; но като се обърналъ по невнимание и благодарение голѣмото му тѣло, бутналъ пушката и тя паднала отгоре му и го ударила по носа. Веднага дошелъ ординареца и поправилъ работата. Въ този моментъ влизамъ, азъ, обаче поручикъ Г. ядосанъ дава заповѣдь да се строятъ двата взвода отъ ротата — другитѣ два бѣха на пране, за да провѣри рейкитѣ имъ. Тия рейки ги нѣмаше вече никой войникъ отъ полка, защото нѣмаха удобства за носене и войницитѣ ги изпогубиха въ походитѣ и боеветѣ; нѣкои взводове не бѣха си взели рейки още при мобилизирането имъ въ София. При нужда отъ рейки всѣки войникъ си намираше дръвче или тояжка, за да си подпре платнищата въ палатката. Това разбира се бѣше едно опущение, което се търпеше отъ всички началствующи лица до командира на полка включително, и никой не повдигаше въпросъ. Сега, обаче, поручикъ Г. искаше да наказва за това опущение и разгневенъ заповѣда да се строи най-напредъ моя взводъ. Тогава азъ се изправихъ предъ него и му доложихъ, че по моя заповѣдь рейкитѣ на цѣлия взводъ се оставиха въ София, но той не обърна на това внимание. Тогава азъ демонстративно напустнахъ мѣстото си и влѣзохъ въ палатката, отъ кѫдето наблюдавахъ какво става. Ротниятъ командиръ застаналь предъ взвода извика първия войникъ отъ дѣсния флгнгъ и го попита кѫде му сѫ рейкитѣ и кога-
76
то този му отговори, че не му сѫ дадени такива, той му извика: „долу гащитѣ, легай”!; войника си свали пантолонитѣ и единъ назначенъ отъ ротния командиръ подофициръ удряше съ една тояга по месата на войника, до тогава до когато войника почваше да вика; тогава сѫщото се повтаряше съ втория, третия и до последния войникь отъ взвода. Още при втория войникъ азъ разбрахъ, че поручикъ Г. ще продължава позорната си операция и отъ палатката му изпратихъ написано на едно листче на немски да спре тази работа, защото е престѫпна и съ голѣма отговорность и лисчето го изпратихъ по ординареца му. Видѣхъ какъ го прочете, но и това не помогна. Отъ съседнитѣ участъци на позицията нѣкои войници отъ други роти, свидетели на тая сцена, почнаха да му подвикватъ, но и това нищо не помогна. Поручикъ Г. продължаваше спокойно варварската си операция до когато не изреди буквално всичкитѣ войници отъ двата взвода на ротата, която вчера се отличи съ доблестното си държане въ боя и съ храбростьта си. Останалитѣ два взвода се отърваха благодарение на случайностьта, че въ това време бѣха отишли на пране. Тази постѫпка на поручикъ Г. бѣше станала извѣстна отпосле на началството, обаче даже никакви обяснения не му се поискаха. Биенето въобще бѣше тогава на мода, защото и главнокомандующия бѣше далъ право дори на ротнитѣ командири да налагатъ наказания съ пръчки. Колкото и да бѣхъ спокоенъ и всредъ най-кръвопролитния бой, но сцени като описаната неможахъ да издържамъ, много ме стрѣскаше и обиждаше, когато виждахъ да се бие войникъ. Дисциплинарниятъ уставъ и закона даваха на началствующитѣ лица толкова много наказателни средства, че бѣше престѫпность употребяването боя. Работата на офицера е чисто възпитателна и за това много трудна и неблагодарна. Изисква се много работа надъ себе си, за да си създаде офицера тактъ и умение да възпитава. Въ време на война офицера трѣбва да бѫде идеаленъ образецъ въ всичко за войницитѣ, които всичко виждатъ, всичко следятъ и за всичко узнаватъ. Офицерътъ трѣбва да се откаже отъ много свои удобства и навици, често да търпи лишенията и страданията на войника и при това да е най-веселия и най-обнадеждения при всички възможни условия. Той трѣбва да е и най-храбрия въ боя и да гледа въ лицето на войника, като на свой истински боеви другарь, съратникъ и състрадалецъ.
Както и да е, но днесъ, 17. V въ похода за гара Черкезъ кьой почти всички войници се движеха съ надеждата, че за нѣколко дена ще могатъ да се видятъ съ домашнитѣ си. Какъ близко и за най-простия умъ бѣше сега идеята за една поне 3—4 дневна отпуска за войницитѣ. Това го разбираше и най-простия войникъ, това всѣки виждаше, че може да
77
стане и че ще стане. Войницитѣ неможеха и да си помислятъ какъ така 9 месеца да се биятъ и следъ това по чудо останали живи да минаватъ на 100 крачки отъ селата си и да ги отминатъ безъ да могатъ поне една дума да си кажатъ съ близкитѣ си. Това действително би било чудновато, противно на здравия разумъ, противно на природата, противно на успѣха на бѫдещата ни работа и противно на душевната издържливость на българския войникъ.
Днешниятъ походъ бѣше пакъ уморителенъ, но съ тази разлика, че вмѣсто проливенъ дъждъ, имахме голѣма жега; имаше по-малко изостанали войници отъ вчера. Къмъ 6 часа следъ пладнѣ пристигнахме на гара Черкезово, гдето се разположихме на бивакъ за нощуване.
На следния день, 18 май, преди пладне съ приготвения за нашата дружина тренъ потеглихме за България. Настроението бѣше добро, всички бѣха весели, войницитѣ пѣеха и свиреха съ гайди. Тукъ ни застигна и бившия въ взвода ми взводенъ подофицеръ Савата. Той сега бѣше единъ отъ помощницитѣ на заведующия прехраната на полка. Още отъ Кючукъ-сейменъ бѣха го извадили отъ строя. Той винаги внасяше между насъ оживление, веселость и смѣхъ съ голѣмата си духовитость. Сега седналъ между насъ въ вагона разказа ни какъ неговия сегашенъ началникъ капитанъ Вучковъ му развалилъ преди 3—4 дена едно отиване до Одринъ. Най-напредъ Вучковъ му разрешилъ и той веднага тръгналъ отъ нестроевата рота за близката гара Синекли. Въ това време командира на полка повикалъ на докладъ Вучкова и между другото случайно го запиталъ за Савата. Вучковъ се забъркалъ и вмѣсто да каже че е пусналъ Савата до Одринъ, почналъ да моли командиря да пусне Савата до Одринъ по служба. „А възразилъ командира — той сигурно тамъ ще се срещне съ жена си” и минали на другъ въпросъ. Вучковъ следъ това веднага телефонирва въ Синекли на Савата да се върне. Когато Савата му се явилъ, Вучковъ го посрещналъ съ думитѣ: „Абе Сава, прощавай, командира развали тая работа, магаре да е кой те лѫже”. А Савата по навика си отвърналъ: „Аберъ херъ Хауптманъ, нѣма нищо, другъ пѫть ще отидемъ въ Одринъ”. . . Много се смѣхме отъ този начинъ на извинение на единъ капитанъ предъ единъ старши подофицеръ.
Скоро стигнахме на гара Чорлу. Тукъ видѣхъ запасния подпоручикъ Кр. Станчевъ, виденъ членъ на една политическа партия и узнахъ, че още отъ началото на войната той е билъ оставенъ на тилова служба, на която искара цѣлата война. Тогава си спомнихъ, какъ той въ навечерието на мобилизалията на една голѣма македонска манифестация въ София държа речь предъ зданието на Народното Събрание. И до сега ми ечатъ въ ушитѣ неговитѣ думи: „ако трѣбва
78
ще се пожертвуваме, но ще освободимъ нашитѣ братя отвъдъ Рила и Родопитѣ”. Тогава тия думи ми направиха силно впечатление. Азъ бѣхъ тогава противъ войната, а той бѣше се вече решилъ да се жертвува!...
На гарата Узунъ Кюпру срещнахъ баща си. Той бѣше началникъ на евакуационната болница въ Узунь-Кюпру и сега за пръвъ пѫть отъ обявяването на войната го виждахъ. Първитѣ му въпроси бѣха за кѫде отиваме. Казахъ му, че както презъ септемврий месецъ миналата година бѣхъ сигуренъ, че отиваме на война съ Турция, така и сега съмъ увѣренъ, че отиваме на война съ Сърбия.
Вечерьта на 18. V. минахме презъ Одринската гара и не можахме да видимъ града, за превземането на който тъй дълго мечтахме, защото вѣрвахме, че съ падането на Одринъ и войната ще се свърши. Сега виждахме само минаретата на джамиитѣ осветлени съ кандила, а личеше отъ далечъ че цѣлия градъ като да бѣше освѣтленъ — въ този день се празднуваше имения день на царя. Следъ кратко престояване потеглихме къмъ България. На 19. V следъ пладне минахме презъ Вакарелъ и къмъ 5 часа следъ пладне пристигнахме на Казичанската гара.
Колкото по-вече наближавахме до София, толкова повече войницитѣ се радваха; хубавото време, което имахме на 19.У 1013 год. още повече подържаше доброто имъ настроение. Буйнитѣ ниви, които войницитѣ виждаха покрай железнопѫтната линия ги радваха най-много.
— Маке, и безъ насъ имало кой да засѣе — казваха си нѣкои.
Много често изъ пѫтя войницитѣ съ гръмко „ура” изказвахе радостьта си отъ хубавитѣ ниви.
Навсѣкѫде по гаритѣ, колкото повече наближавахме София, толкова повече жени и деца се трупаха да разпитватъ за своитѣ близки, а много отъ тѣхъ плачеха. Тука на Казичанската гара една селянка-бабичка като виде, че дружинния сигналисть — едно красиво младо момче — подаде сигналъ, доближи се до него, развърза края на шамията си, извади отъ тамъ една пара и му я даде, като го целуна и почна да плаче. Това не бѣше нито майката на сигналиста, нито дори позната негова. Както после узнахъ това бѣше майката на загиналъ войникъ; дали съ това не си правеше нещастната майка илюзия, че и тя посреща синътъ си? Тази сцена дълго време си я коментирахме помежду си. Тука на Казичанската гара още съ пристигането ни, посрещна ни поручикъ Станевъ отъ щаба на дивизията и предаде на дружинния ни командиръ, който бѣше и началникъ на нашия ешалонъ заповѣдьта на началника на дивизията, че тренътъ трѣбва да мине „транзитъ” презъ Софийската гара, т. е. че въ София нѣма
79
да има никакво спиране. Това ни дойде като гръмъ отъ ясно небе. Началникътъ на ешалона заповѣда, на своя отговорность на началникъ трена да намали хода при преминаването презъ Софийската гара. И така това, което се подсказваше отъ само себе си; което и най-обикновения умъ смѣташе, че трѣбваше да стане, т. е. поне на Софийската гара тренътъ да спре по-продължително, та и войницитѣ софиянци да се видятъ съ своитѣ, както това ставаше на всички гари — и това „голѣмото” началство не можа да разбере, че съставляваше една необходимость, по-голѣма дори отъ хлѣба, който раздадохме на войницитѣ въ този день. И така тренътъ наближи Софийската гара. Още отъ далечъ преди да стигнемъ гарата отъ дветѣ страни на линията цѣлия градъ бѣше на излѣзалъ. Тренътъ позабави малко хода си и азъ можахъ да белѣжа майка си и сестритѣ ми, които ме чакаха. Нѣкои офицери скочиха отъ трена, а сѫщо и много войници, повечето отъ които си отидоха въ града и по този начинъ заповѣдьта за „транзитното” минаване не се приложи за нѣкои смелчаци. Тренътъ отмина гарата, но всички се почувствувахме обидени. Изведнъжъ изчезна всѣкакво настроение, никой вече не се смѣеше. Войницитѣ сѫщо занемяха, никакви разговори и смѣхове не се чуваха между тѣхъ.
Надвечерь пристигнахме въ Сливница и се настанихме на бивакъ въ войнишката махала заедно съ 1-и пех. полкъ. Войницитѣ си построиха палатки и си починаха. На следния день следъ пладне началника на дивизията генералъ Т. (Тошевъ), за който каззаха, че пристигналъ отъ София, гдето се билъ настанилъ, поиска да види полка. Полкъть набързо се построи. Моятъ ротенъ командиръ бѣше пиянъ, та азъ го замѣствахъ. Генералътъ поздрави полка по дружинно, но почти никой не му отговори; азъ изтръпнахъ. За пръвъ пѫтъ виждахъ такава войнишка демонстрация. Следъ това генералътъ държа на войницитѣ кратка рѣчь, съ която ги поздрави съ завръщането имъ въ България и имъ напомни, че войната още не е свършена и че може би нови усилия да бъдатъ необходими; и на тая речь почти никой отъ войницитѣ не отговори. Явно бѣше, че войницитѣ негодуватъ. Следъ малко всички по дружинно се разотидохме. Вечерьта ни се съобщи, че началника на дивизията дава по 48 часа отпускъ на всѣкой офицеръ и войникъ! А защо това не се предвидя по-рано, за да се избѣгне войнишката демонстрация, защо бѣше това минаване „транзитъ” презъ Софийската гара, защо бѣше това лудешко бѫрзане отъ Кадѫ-кьой до Фенеръ и отъ Фенеръ до Черкезъ-кьой, когато стотина войници изпопадаха отъ умора и изтощение? Защото нашето висше началство непознаваше душата на войника, неговитѣ нужди и предѣльтъ на неговата душевна, па и физическа из-
80
държливость и по този начинъ самото то предизвика падение въ дисциплината.
Отпуската, която сега се даваше бѣше така малка и никакъ не организирана откъмъ превозни средства, че отъ нея можаха да се възползуватъ само войницитѣ отъ по близкитѣ села; тия отъ по-далечнитѣ села, за отиване до които бѣха необходими 24 часа не отидоха — тѣ самитѣ се отказаха. По този начинъ и отъ тази малка отпуска се възползуваха по-малко войници. Освенъ това разрѣшаваха се само по 10 войника отъ дружина да отиватъ по една смѣна въ отпускъ.