2. Обявяване на войната и минаване на границата.
На 2. X. Полкътъ се премѣсти въ селото Малъкъ-Боялъкъ, на около 15 клм отъ границата, кѫдето почнахме да правимъ окопи по височинитѣ южно отъ селото, но следъ два дена, т. е. на 5. X. се обяви войната. Тукъ въ селото Малъкъ-Боялъкъ, Савата, азъ и подпоручикъ Дятчинъ, който смѣни въ ротата ни подпоручика Желязковъ, когото пъкъ назначиха дружиненъ адютантъ, се бѣхме настанили въ една малка стая, а ротния командиръ капитанъ Б. квартируваше въ една близка кѫща. На 5. X. къмъ 8 1/2 часа преди пладне, тъкмо когато очаквахъ заповѣдь отъ ротния командиръ да построя ротата за работа по укрепяването, дойде единъ войникъ и ми доложи, че ротния командиръ заповѣда ротата да се приготви за походъ, понеже войната е обявена. Савата както стоеше на пруста, остана на мѣстото си замисленъ и почна да преглъща; следъ малко почна да разпитва войника, който донесе заповѣдьта: „ама кой ти каза, че войната е обявена?”, „какъ ти каза ротния?” и други въпроси все отъ този родъ, докато почнахме да му се смѣемъ, а той заклати глава и почва да се опасва.
6
Сутриньта къмъ 10 часа полка се построи на южния край на селото и тука се отслужи молебенъ, следъ който командирътъ на полка държа кратка речь; той нѣмаше ораторски дарби, но съ своята масивна фигура и познатата му строгость, внушаваше у всички довѣрие. Той напомни цельта на войната и дългътъ на всѣкиго. Следъ това свещеникъ Чешмеджиевъ държа прочувсгвенна речь; съ този свещеникъ полка изкара цѣлата война; съ искренностьта, която вливаше въ всѣка своя речь къмъ войницитѣ, и съ достъпния си за тѣхъ язикъ, той влияеше благотворно върху настроението имъ — тѣ го слушаха съ уважение. Тукъ имахъ случай да видя пакъ запасния подпоручикъ Азмановъ и да го попитамъ да ли си е изялъ сарделитѣ... Следъ молебена тръгнахме за границата. Нашата 4. дружина бѣше въ главнитѣ сили на авангарда, а полка въ главнитѣ сили на бригадата. Сѫщиятъ день следъ обѣдъ бѣхме вече на самата граница, въ с. Оджа-кйой. Тамъ 1. дружина беше вече почнала бой съ пограничнитѣ постове и бѣше вече превзела постъ № 14, къмъ който трѣбваше да се насочимъ и ние. По-погрешка въ гористата тукъ мѣстность полка взе направление къмъ постъ № 15 и като измина около 2 километра въ погрешната посока, трѣбваше да се върне назадъ и чакъ тогава се насочихме къмъ постъ № 14. До вечерьта всички постове бѣха вече въ наши рѫце и ний нощувахме на самата гранична линия въ пълна бойна готовность съ турнати ножове. Презъ нощьта почувствахме голѣмъ студъ, та и неможахме да спимъ.
Сутриньта на 6. X. минахме границата и настѫпихме въ Турция [1], като се насочихме къмъ селото Вайсалъ. Нашата 4 дружина беше бойна часть на полка; ний настѫпвахме въ боенъ редъ, като ротитѣ се движеха по взводно, както подъ артилерийски огънь, макаръ такъвъ отъ никаде още да не идеше. Селото Вайсалъ бѣше напустнато отъ турцитѣ, които бѣха подпалили нѣколко кѫщи; тука бѣше останала само часть отъ българското население. Тука полка спрѣ, защото въ дѣсно се зачуха пушечни истрели и трѣбваше да се уясни какво става. За тъзи цель въ казаната посока се изпратиха 1. и 2. дружина отъ полка подъ командата на подполковникъ Пошевъ. Следъ два часа стоене оказа се, че нищо сериозно нѣмало, че части отъ съседната намъ 10. дивизия водятъ престрелка съ слаби отстѫпающи турски части, вѣроятно граничнитѣ постове, които сега се събирали на вътре въ страната. До като чакахме, ние си починахме. Въ това време при нашата рота дойде единъ войникъ отъ 1. пех. полкъ; азъ го познахъ — това беше артиста отъ народния театъръ Ган-
1. До обѣдъ сѫщия день цѣлата дивизия стояща се отъ двѣ бригади, т. е. отъ 4 пѣхотни полка 1, 6, 37 и 38 и 4 артил. полкъ мина границата.
7
чевъ. Като приятель на Севата той дойде, за да се видятъ. Запознахме се. Ганчевъ държеше въ рѫка пушката си и като се обърна къмъ Савата, казаму: „абе, турналъ съмъ въ пушката 5 патрона и сега не мога да ги извадя”. Азъ му взехъ пушката, извадихъ патронитѣ и му ги подадохъ. Ганчевъ беше бодъръ и веселъ; той беше санитарь въ една отъ ротитѣ на 1. пѣх. полкъ. Завързахме разговоръ върху дневнитѣ събития и Ганчевъ каза: „абе, ако цѣлата война върви все така, то тя ще е една приятна екскурзия”. Въ това време при насъ дойде една жена и почна да ни разказва къкъ преди година турцитѣ ѝ взели кѫщата. Ганчевъ се обърна къмъ нея и ѝ каза: „бабо иди сега предъ най-хубавата турска кѫща и който те пита кажи, че е твоя, никой нѣма да те закача”!
Турцитѣ бѣха отстѫпили бързо и изглеждаше, да сѫ били въ малки пехотни и конни части. Тука нашата 5-а рота залови нѣколко оседлани кавалерийски коне.
Къмъ 4 часа следъ пладне продължихме настѫплението си къмъ турското село Омеръ-обазъ, въ което горѣха нѣколко кѫщи, подпалени отъ бѣгащитѣ турци. Маршътъ къмъ това село бѣше крайно мъчителенъ, защото се извърши презъ цѣлата нощь на 6 срещу 7 октомври по единъ тѣсенъ и стръменъ пѫть, въ гориста мѣстность. Този походъ трѣбва особенно да се отбележи — може би като единственъ въ историята на войнитѣ, които България води. Въ нашата колона, освенъ двата пехотни полка отъ бригадата ни, движеха се и две артилерийски отдѣления. Колоната често спираше, когато е трѣбвало орѫдията да се бутатъ, а нашата дружина се случи на опашката на колоната. Следъ всѣки 8—10 крачки спирахме се 1—2 минути, а понеже предишната нощь поради студа почти никой не бѣше спалъ, то всички сега почнаха да дремятъ вървейки, а неравномѣрното движение още повече уморяваше хората. Сутриньта на 7. X въ 6 1/2 часа пристигнахме въ с. Омеръ-обазъ; излезе, че за цѣлата нощь, т. е. за цѣли 13 часа бѣхме изминали всичко около 5 километри. Тукъ край селото се настанихме на бивакъ. Савата отсетне често ми казваше, че презъ тъзи нощь презъ време на движението той е не само спалъ, но дори и сънувалъ. ... И тукъ не можахме да застигнемъ турцитѣ. Къмъ обѣдъ продѫлжихме маршътъ си въ посока на селото Чешме-кйой. Дъждѫтъ, който цѣла нощь ту спираше, ту отново почваше да вали, сега попрестана. Надвечерь пристигнахме въ с. Чешме-кйой и се разположихме на бивакъ въ горичката западно отъ отъ селото. Деньтъ 8. X прекарахме тукъ пакъ безъ да можемъ да видимъ турчинъ. Войницитѣ почнаха да се шегуватъ; чудно имъ бѣше, че четири деня вече отъ обявяването на войната, постоянно вървятъ, а противника немогатъ още да стигнатъ. Тукъ на този бивакъ войницитѣ си поотпочинаха. На сѫщия бивакъ бѣше се настанилъ
8
близо до насъ щаба на дивизията. Палатката на началника на дивизията бѣше много близо задъ четвъртия взводъ отъ ротата ни. Вечертьта на 8.Х. нѣкои войници отъ взвода за нѣщо заспорили, а между тѣхъ и ротния бръснарь — единъ добъръ момъкъ, бръснарь отъ София. Пратилъ началника на дивизията нѣкой ординарецъ да имъ обади да млъкнатъ и тѣ ужъ млъкнали. Следъ малко обаче войницитѣ пакъ почнали да говорятъ на високо, а между тѣхъ най-сгорещения билъ бръснаря. Началника на дивизията вече неизтърпѣлъ, излиза отъ палатката съ обичния си камшикъ въ рѫка и — право при бръснаря. Още съ първитѣ думи заповѣда му да легне на земята и самъ съ камшика си му наложи нѣколко удари за общо удивление на всички, които гледаха наоколо .......