22. Къмъ гръцкия фронтъ.
Най-сетне на 9.VII следъ пладне дойде при мене дружинния адютантъ, зап. подпоручикъ Писаревъ, и ми предаде заповѣдьта, че следъ малко ще ме смѣни 8-а рота, а ний
84
цѣлата наша дружина зеедно съ първитѣ три роти отъ 1-а дружина, както и по две дружини отъ 1 -и пех. полкъ и 64-и пех. полкъ, образуващи сборна бригада трѣбва още тази нощь да тръгнемъ съ трена отъ Царибродската гара, но за кѫде никой не казваше. Следъ пладне къмъ 5 ч. дойде командира на 8-рота зап. подпоручикъ Азмановъ съ ротата си комуто сдадохъ охранението и веднага отправихъ ротата си по зводно къмъ мѣстото кѫдето бѣше щаба на полка, което бѣше опредѣлено, като сборно мѣсто за дружината ни. Когато пристигнахъ на сборното мѣсто, една отъ ротитѣ бѣше вече заминала за Царибродъ. Понеже слънцето още не бѣ залѣзло, за да не бѫдемъ забелѣзани отъ противника, ротитѣ се изнизваха по една, защото една часть отъ пѫтя, по който трѣбваше да минемъ бѣше открита за неприятелското наблюдение. Най-после дойде и нашия редъ; минахме презъ гората що е надъ селото, както и презъ самото село и слезохме на пѫтя за Царибродъ, и се упѫтихме за гарата, гдето пристигнахме въ тъмно. Тукъ узнахъ, че нашата дружина и първитѣ три роти отъ 1-а дружина подъ общата команда на подполковникъ Мурджевь, 2 дружини отъ 1-и пех. Софийски полкъ подъ общата команда на подполковникъ Червенаковъ и 2 дружини отъ 64-и п. полкъ — всичко шесть дружини, образуватъ сега една сборна бригада подъ командата на полковникъ Бърневъ; 4-а рота отъ полка бѣше останала на позиция при Дъсчанъ-кладенецъ. Трѣбваше да чакаме до къмъ 2 часа следъ полунощь, докато ни дойде редъ за тръгване.
Въ това врѣме пристигнаха и ротитѣ отъ 1-а дружина. Никой не знаеше положително кѫде отиваме. Едни твъреха, че турцитѣ настъпвали къмъ Одринъ и че отиваме къмъ тамъ, за да ги спремъ. Други казваха, че отиваме да укрепяваме Вакарелскитѣ височини; нѣкои казваха, че ще отбраняваме София отъ ромѫнитѣ, които вече били навлѣзли въ България а нѣкои предполагаха, че отиваме къмъ Кюстендилъ. Едвамъ къмъ 2 часа сутриньта на 10. VII тръгнахме съ трена за София. Въ нашия тренъ всички вагони бѣха отворени — тѣзи съ които се превозватъ камъне. Въ единъ такъвъ вагонъ при единъ отъ взводоветѣ легнахъ заедно съ подпоручикъ Колевъ и капелмайстора Хаджиевъ: музикантския хоръ и знамето на полка бѣха съ нашия ешалонъ. Покрихме се и тримата — легнали единъ до други — съ една моя мушама и шинелъ и така можахме малко да поспимъ. Презъ нощьта, обаче, почувствувахме силенъ студъ. Къмъ обѣдъ пристигнахме на Софийската гара, гдето престояхме около два часа. Отъ тукъ съ една телеграма се обадихъ на майка си, която не знаеше, че минаваме презъ града, а баща ми бѣше тогава въ Горна-Джумая. Тукъ на гарата се срещналъ съ единъ мой старь колега; той бѣше много загриженъ. Отъ него уз-
85
нахъ, че гърцитѣ сѫ много напреднали, че нашитѣ вече не могатъ да издържатъ тѣхния натискъ и сега насъ ни пращатъ срещу тѣхъ и ще ги срещнемъ може би въ Кресненския проходъ. Следъ двучасово престояване на Софийската гара, нашия тренъ потегли. Съ тръгването на трена нѣкои войници почнаха да стрелятъ въ въздуха. Разбира се че това бѣше строго забранено, и въпреки че началствующитѣ лица пазеха, пакъ се намериха нѣколко души да стрелятъ. Това бѣше вече признакъ на халтавость и падение на дисциплината. Войницитѣ бѣха взети направо отъ стражевото охранение и бѣха вече много уморени. Други признаци на непокорство нѣмаше. Изглеждаше, като че ли войницитѣ разбираха, че се правятъ последни и върховни усилия, че се върши нѣщо много важно, че има нѣщо много опасно и че трѣбва да се спасява нѣщо много скѫпо и мило; и затова тѣ понясаха мълчешкомъ и съ търпение всичко: и жегитѣ презъ деня, и нощния студъ, и кальта, и дъжда, и глада. Разбира се че и отъ страна на офицеритѣ се изискваше голѣма предпазливость и тактъ. Така бѣше въ нашия полкъ, но изглежда, че не всекѫде е било така. Съ наближаването ни къмъ Кюстендилъ почти на всѣка гара срещахме тренове съ ранени войници; това праваше лошо впечатление на нашитѣ войници. На Пернишката гара спрѣхме по-дълго за да чакаме насрещенъ тренъ. Следъ малко пристигна отъ къмъ София тренъ съ една дружина отъ 17-и пех. полкъ. Веднага забелѣзахъ всрѣдъ войницитѣ отъ този ешалонъ известна разпустнатость; тѣ не отдаваха честь на офицеритѣ си, нито на други офицери, които бѣха на гарата. Единъ отъ войницитѣ, акомпанирайки си съ една гадулка, пѣеше нѣкаква пѣсень и бѣше насъбралъ много войници около себе си. Тамъ видѣхъ и нѣколко наши войници и се доближихъ да видя що става. Пѣсеньта бѣше войнишка импровизация; — една майка пита сина си за кѫде се стѣга и като узнава, че той отива на война, съветва го да не ходи, а да си остане въ село и си гледа нивитѣ и снопитѣ. Пѣсеньта се придружаваше отъ чести възклицания и удобрения на слущателитѣ. Около тази група почнаха да се трупатъ все повече войници и отъ нашия ешалонъ, а особено отъ 15-а рота. Веднага доложихъ на дружиния командиръ и го помолихъ да направи възможното за да тръгне нашиа тренъ, колкото се може по-скоро, защото заразата на лошото настроение, което донесе дружината на 17-и пѣх. полкъ, можеше много лесно да се разпространи и въ нашата дружина. Командира отиде при коменданта на гарата и успѣхме да издействуваме да тръгнемъ преди да пристигне очаквания насрещенъ тренъ. Защо бѣше тогава това безполезно чакане, което можеше да има много лоши последици? На следващитѣ две гари трѣбваше пакъ да пропустнемъ два трена съ ранени войници. Гледката
86
на конски вагони пълни съ ранени войници не бѣше отъ естество да ободри нашитѣ войници на които и безъ това духътъ не бѣше на завидна висота. Колко е лошо по единъ и сѫщи пѫть да се движатъ войски отиващи на помощь и ранени, които идатъ отъ бойното поле! Никакви санитарна тренове не сѫществуваха и раненитѣ се возеха въ конскитѣ вагони често и безъ носилки и още по-често безъ дори да имъ е послано поне малко слама, толкова изобилна по онова врѣме и въ близость на всички почти гари. Нѣмаше съответна организация, нѣмаше разпоредителность, нѣмаше добросъвестность, нѣмаше чувство на морална отговорность на тия, които рѫководеха санитарната служба презъ време на войната. Най-после надвечерь пристигнахме на Кюстендилската гара. Тукъ следъ като починахме, потеглихме въ походенъ маршъ по шосето за село Бобошево. Като изминахме около 10 клм. спрехме да нощуване. До като траеше този походъ намъ постоянно ни съобщаваха все благоприяни новини: или че Султанъ-Тепе паднало въ наши рѫце, или гърцитѣ разбити, които новини скоро се указваха лъжливи, а това още по зле влияеше върху духа на войницитѣ, които после не искаха да вѣрватъ и на истинскитѣ новини. Като че ли бѣше въведена система отъ лъжи. Нѣкои началстующи лица си мислеха, че съ разпространяване сведения за мними наши успѣхи ще повдигнатъ духътъ на войницитѣ! На следния день 11. VII бѣхме въ походъ къмъ Бобошево, а на 12. VII продължихме къмъ Г.-Джумая. Къмъ обедъ бѣхме спрѣли на една малка почивка. За да не се отдѣлятъ войницитѣ отъ строя прѣзъ време на похода бѣхъ заповѣдалъ на ротата си, щото който има нѣкаква нужда сега да отиде, защото презъ време на движението не разрешавамъ никакво отдѣляне отъ строя. Въ това време командира на 1-а дружина майоръ И. бѣше останалъ като началникъ на нашата колона състояща се отъ 1-та дружина, 4-та дружина и картечната рота. Като виде че войницитѣ сѫ наклекали по нужда развика се: „кѫде е ротния командиръ?” и като неможа да ме види, защото и азъ бѣхъ отишелъ по нужда задъ едни снопи, обърна се къмъ войницитѣ и колкото му гласъ държи почна общо да ги псува на майка, като повтаряше това нѣколко пѫти. Тогава изъ задъ снопитѣ по край пѫтя и по надалечъ, гдето бѣха наклѣкали, войницитѣ единъ по единъ почнаха да се надвикватъ „ура”, — „викайте ура” и най-сетнѣ едно дружно „ура” на дветѣ роти, 14-а и 15-а, заглуши всичко. Това бѣше страшна демонстрация срещу майоръ И. Това наше победоносно „ура”, което винаги всѣваше страхъ у враговегѣ, сега въ устата на обиденитѣ войници послужи като средство да подиграятъ началника за нанесената имъ обща обида — обидени и унизени бѣха хората, които съ нищо не бѣха предизвикали обидата и не я заслу-
87
жаваха — и тѣ си отвърнаха по своему, както тѣ разбираха. Азъ бѣхъ клекналъ задъ едни снопи. Като чухъ това бързо се изправихъ и застигнахъ майоръ И. който за единъ моментъ спрѣ коня си и неподвиженъ, малко побледѣлъ, изглеждаше, че не вѣрва на ушитѣ си. Въ този моментъ азъ му се явихъ. — „Ще ми дадете имената на тия, които сѫ викали”, ми каза той. Следъ това се даде заповѣдь и ний тръгнахме. По лицата на войницитѣ се четеше едно възбуждане. По пѫтя се застигнахме съ капитанъ Камбуровъ, командующи сега дружината. Той бѣше храбъръ и благороденъ момъкъ, който заради добритѣ си отношения съ войницитѣ бѣше отъ тѣхъ обикнатъ — войницитѣ го уважаваха слушаха го и му се радваха; той ги познаваше всички и семейното положение на всѣкиго знаеше. Ротата, която сега командувахъ, бѣше негова рота. Той се доближи до мене и ми пришепна: „майоръ И. обиди цѣлата рота и сега ще иска да наказва”. По тонътъ и по лицето му азъ разбрахъ, че Камбуровъ се възмущаваше отъ постѫпката на И. Азъ го помолихъ да доложи за всичко това на командира на полка. Съ това се свърши този инцидентъ и ний продължихме марша си.
На 12. VII дветѣ дружини пристигнахме южно отъ гр. Горна-Джумая. Валеше проливенъ дъждъ. Туку що почнахме да построяваме бивака, дойде заповѣдь 1-а дружина веднага да тръгне за позицията и отъ този моментъ ний се раздѣлихме съ 1-а дружина, за да се съберемъ пакъ едвамъ на 15. VII. Още съ пристигането си на позиция 1-а дружина контъратакува гърцитѣ и ги отблъсна. Това направи силно впечатление на ония войници, които отстѫпваха вече 10 дена подъ редъ; това бѣха части отъ отстѫпващата 2-а армия, а именно 3-а Балканска дивизия и Серско-Драиската бригада. Всредъ тия части ни се падна да действуваме отъ 12 до 18. VII. На следния день продължихме маршътъ си и вечерьта (13.VII) бѣхме вече на артилерийската позиция на Бакъръ-баиръ, кѫдето бѣха поставени 8 орѫдия отъ отдѣлението на майоръ Никифоровъ. Този день гърцитѣ не се опитаха да атакуватъ, а се ограничиха съ пушечна и орѫдейна стрелба. Съ пристигането ни на позицията узнахме, че майоръ Никифоровъ е раненъ тежко; видехъ че го отнесоха на носилка; това бѣше мой познатъ, интелигентенъ офицеръ, артилерийски инжинеръ. Вечерьта нощувахъ на артилерийската позиция, кѫдето бѣше щаба на бригадата на полковникъ Рибаровъ. Въ сѫщиятъ день бѣше назначенъ въ ротата ми за младши офицеръ подпоручикъ Червенковъ, федфебелъ на 15-а рота, туку що произведенъ въ първи офицерски чинъ.