23. Боятъ съ гърцитѣ на 14. VII. 1913 год.
Сутриньта на 14-и VII. дружинния командиръ ми предаде заповѣдъта, че отивамъ съ ротата си въ разпореждание на командира на 32-и пех. полкъ, който полкъ бѣше водилъ отстѫпателни боеве предишнитѣ дни и сега бѣше на позицията, гдето ний стояхме като бригадна подръжка. Веднага се явихъ командиру 32-и пех. полкъ, подполковникъ Иосифовъ, когото намерихъ въ единъ окопъ; той ми посочи единъ малъкъ гребенъ, който се спускаше на долу къмъ Струма и ми каза ще се движите съ нашитѣ вериги, настѫпете веднага. Азъ разбрахъ, че време за губене нѣма, макаръ, че боятъ не бѣше още почналъ и противника не бѣше почналъ никакви действия — отъ две седмици противникътъ имаше инициативата. Азъ набързо разпредѣлихъ взводоветѣ, показахъ имъ обектитѣ, пуснахъ патррулитѣ и тръгнахме; часътъ бѣше 6 1/2 преди пладне. Туку що бѣхме тръгнали и насреща ни се зададоха 3-4-ма войници, обути съ цървули. Задържахъ ги и ги попитахъ какви сѫ и кѫде отиватъ, а тѣ ми отговориха, че сѫ четници отъ четата на Думбалакова и че сега били пръснати, та се събирали. Изпратихъ ги съ наши войници до командира на полка и продължихъ настѫплението. Съ направляющия взводъ се спуснахъ по гребена на долу и стигнахме една залегнала верига войници; тѣ всички бѣха заровили главитѣ си въ земята и немърдаха въ своитѣ стрѣлкови трапчета; попитахъ едного отъ кой сте полкъ, отговори ми 32-и. Опитахъ се да ги вдигна, обаче никой не се помръдна; това ме много ядоса. Извикахъ имъ: „това ли е храбрия 32-и полкъ, който пръвъ влезе въ Одринъ”. Но и това нищо не помогна. Тогава ги оставихъ и продължихъ настѫплението съ ротата си. Съ преминаването на тая верига, ротата ми излезе вече на срѣща на неприятеля, защото никакви наши части нѣмаше вече предъ насъ. И така ний трѣбваше отъ тукъ ната-тъкъ непосредстено да водимъ боя. Не бѣхме изминали още стотина крачки и честъ неприятелски пушеченъ огънь почна да се сипе въ нашитѣ редове, идящъ отъ лѣво — ний бѣхме силно фланкирани. Указа се, че 15-а рота която трѣбваше да настѫпи въ лѣво отъ насъ и да се движи на еднаква висота съ насъ, не се помръднала отъ онова мѣсто, кѫдето я оставихъ сутриньта и за това лѣвия ми флангъ бѣше огоденъ. Отъ този фланговъ огънь още въ първия моментъ паднаха нѣколко ранени и двама убити войници. Часътъ бѣше 7 преди пладне. Азъ заповѣдахъ да се завие лѣвия флангъ и настѫпихъ още съ центъра и дѣсния флангъ, като имахъ два взвода първа линия и два въ ротна подръжка. Въ дѣсно отъ моята рота настѫпваше дружина отъ 64-и пех. полкъ подъ командата на подполковникъ Вартамарзиянъ. Фланговия огънь стана за насъ опустушителенъ; настѫпвайки съ срѣдния
89
взводъ, който бѣше най-много напредналъ, азъ сегисъ-тогисъ наблюдавахъ за това, което ставаше на лѣвия флангъ на ротата. Моето искане да настѫпи нѣкой въ лѣво отъ мене, за да облекчи моето настѫпление, не биде удовлетворено отъ когото трѣбваше. Дружината отъ 64-и пех. полкъ скоро спре настъплението си, следъ което и азъ трѣбваше да направа сѫщото, следъ като още единъ взводъ влѣзе въ бойната линия. — Осемъ души войници, които бѣха на крайния лѣвъ флангъ на ротата лежеха по на две-три крачки единъ до други и стреляха но много рѣдко, тамъ противника бѣше насочилъ най-честия си огънь; и чудно и драго ми бѣше, че моитѣ войници на този флангъ така спокойно отстояваха позицията си. Взводния имъ командиръ и взводния имъ подофицеръ стояха при мене. По едно време забелѣзахъ, че тѣзи войници прекратиха стрелбата и запитахъ взводния имъ командиръ, защо сѫ прекратили стрелбата на това тъй важно мѣсто. Но до като да ми отговори нѣщо взводния имъ командиръ, взводния имъ подофицеръ, който стоеше близо до мене и чу моя въпросъ отърча къмъ войницитѣ. Ненаправилъ оща 5-6 крачки, подофицера биде раненъ въ единия кракъ. Като видѣхъ това извикахъ му веднага да се завърне, а отъ взводния командиръ поискахъ да предаде отъ тука по самата стрелкова линия моята заповѣдь за по-честа стрелба на лѣвия флангъ. Всредъ общия пукотъ и шумъ на стрелбата и тази заповѣдь не можа да достигне до войницитѣ на крайния лѣвъ флангъ. Да се отиде до тѣхъ бѣше невъзможно — така често се обстрелваше това мѣсто. Тогава единъ войникъ отъ свръзкитѣ пълзешкомъ отива до крайния войникъ отъ лѣвия флангъ; следейки го съ очи азъ виждахъ какъ той се навежа надъ всѣкиго отъ войницитѣ и нещо имъ говори. Скоро свръзката се завърна и ми доложи :
— Господинъ подпоручикъ, и осмината войници сѫ убити!
— Какво? викнахъ му.
— На лѣвия флангъ всички сѫ избити, за това не стрелятъ!...
Всредъ най-ожесточениятъ пукотъ и шумъ на пушечнитѣ и артилерийсти вистрели, почуствахъ тръпки да ме лазятъ... Значи въ продължение на два часа лѣвия флангъ на ротата ми е билъ пазенъ не отъ живи стрелци, а отъ труповетѣ на 8-тѣхъ убити войници...
Гърцитѣ бѣха предъ насъ много близо, на около 60 крачки, но малко по-ниско и ако да бѣха многобройни и ешалонирани въ дълбочина на близки растояния, тѣ не се решаваха да се хвърлятъ срещу насъ на ножъ. Ний нѣмахме интересъ при това положение, съ откритъ лѣвъ флангъ да се нахвърляме на ножъ, когато бѣхме рота срещу дружина, а уди-
90
вителното бѣше, че гърцитѣ не се решаваха да ни атакуватъ, тѣ цѣлиятъ день прекараха залегнали предъ насъ, окопали се, безъ да си повдигнатъ главитѣ. Имайки предъ видъ лекитѣ минали успѣхи на действуващия сега срещу насъ неприятель мислехъ, че той сигурно ще ни атакува и затова искахъ да ми се изпрати подкрепление. Това ми бѣше необходимо още повече че до 10 часа преди пладне отъ ротата ми, която броеше 210 строеви войници и подофицери излезоха отъ строя 17 убити и 79 ранени. Помощь не ми се изпрати, обаче единъ взводъ отъ 1-и пех. полкъ, действуващъ въ дѣсно отъ дружината отъ 64 и пех. полкъ, дойде и застана тъкмо задъ дѣсния флангъ на ротата ми въ единъ долъ — тамъ именно кѫдето нѣмаше никаква опасность. Щомъ узнахъ, че взвода отъ 1-и пех. полкъ е въ бойно разпореждане на моята рота, изпратихъ на взводния му командиръ подпоручикъ Якимовъ заповѣдь да дойде по близо, та въ случай на нужда да може да бѫде полезенъ. Обаче подпор. Якимовъ не изпълни моята заповѣдь, макаръ че му я пратихъ и писменно и макаръ че лично отидохъ при него и му напомнихъ, че като по-младши и действующъ въ моя участъкъ, дълженъ е да изпълнява мойтѣ заповѣди,още повече че такова неподчинение въ време на боя може да има фатални послѣдици. Нищо не помогна и азъ го оставихъ, като донесохъ за това. Следъ малко гърцитѣ засилиха огъня, който ни флангираше отъ лѣво. Изглежда, че това е озадачило подпор. Якимова, та прати две отдѣления; но вмѣсто да дойде самъ за да му покажа подстѫпитѣ презъ гдето можеше да мине съ войницитѣ си незабѣлезано за противника, той изпрати сами дветѣ отдѣления. Тия две отдѣления безъ да подозиратъ опасностьта изкочиха веднага на открития гребенъ, който се най-вече фланкираше отъ неприятелския огънь и още въ първия моменъ паднаха 3-ма войници убити и 4 ранени; тогава отдѣленията се повърнаха назадъ и азъ трѣбваше да пращамъ назадъ отъ бойнита верига хора за да ги доведатъ скрито при мене. За всичко това следъ свършване на боя азъ донесохъ съ рапортъ, но никакви дори разледвания не се направиха.
Презъ време на настѫплението, което трая до 9 часа сутриньта на нѣколко пѫти откривахъ огънь; отначало наблюдавахъ бѣгството на гърцитѣ който бѣха напреднали по гребена, по който настъпвахме. При отстѫплението си тѣ се спрѣха задъ една малка гънка, а въ този моментъ получихъ заповѣдь да спра настѫплечието. Въ това положение, т. е. на 60 крачки единъ отъ други прекарахме цѣлиятъ день. Гърцитѣ не посмѣха да ни атакуватъ, ако да бѣха много по многобройни отъ насъ. Презъ нощьта дойде заповѣдь да се оттегля съ ротата си на главната позиция. При днешното (14. VII.) настѫпление моята рота даде голѣми жертви: 17 убити и 79
91
ранени. Причината за тия голѣми загуби е 15-а рота, която трѣбваше да настѫпи едновремено съ мене, тя съ цѣль да търси подстѫпи се изтегли около 500 крачки назадъ и отъ тамъ почна да настѫпва и настѫпи около 500 крачки, т. е. тя пакъ си дойде на сѫщата линия, на която бѣше и преди настѫплението. При настѫплението войницитѣ отъ ротата ми се държаха отлично: безъ никакво колебание, съ устремъ достоеаъ за удивление, въпреки убийственния фланговъ огънь, на който бѣхме изложени, въпреки голѣмитѣ загуби, тѣ не се стрѣснаха — настѫпваха безъ колебание, изпълвайки най-добросъвестно командитѣ и заповедитѣ на началствующитѣ лица.
Въ днешния бой забелѣзшме, че гърцитѣ си служеха съ сѫщо такива патрони, както и турцитѣ въ боя при с. Елбасанъ на 12. III. Обвивката на тия куршмии се пръскаше понѣкога въ въздуха съ шумно плякане и добиваше съвършено разкѫсана и неправилна форма. Азъ си запазихъ единъ такъвъ куршумъ, който удари въ едно камъче до мене. Вечерно време при пукването си въ въздуха тия куршуми свѣткаха, като свѣтулки. Дружинниятъ лекарь въ нашия полкъ, германецътъ Д-ръ Майеръ, ми разказваше, че при ранитѣ отъ такива куршуми ранениятъ мускулъ се съвършено деформира, избръща и разкѫсва, защото ризката на куршума се разкъсвала вътре въ мускула и така разкъсана излизала, при което ранения чувствувалъ страшни болки. Тия куршуми бѣха „думъ-думъ”.
Въ дневния бой понесохме загуби не само ний, които се бихме въ първитѣ редове. Тамъ горе задъ насъ сѫщо паднаха убити и ранени. Нашиятъ добъръ и храбъръ дружиненъ командиръ, капитанъ Камбуровъ, падна пронизанъ въ челото отъ гръцки куршумъ, къмъ 12 часа по обедъ: гръцкитѣ куршуми, които минаваха надъ главитѣ ни, поразяваха тамъ горе задъ насъ.
Вечерьта, къмъ 10 часа получихъ заповѣдь да се оттегля съ ротата си на главната позиция и заема опредѣленото ми мѣсто, като дружини подръжка. Следъ като изпратихъ раненитѣ и погребахме убититѣ, по взводно се изтеглихъ къмъ главната позиция — часътъ бѣше вече 1 1/2 следъ полунощь. Азъ съ ротата си заехъ мѣстото си като дружинна подръжка; тукъ дойде командира на полка подполковникъ Мурджевъ и като ме видя, стисни ми рѫката и каза: „поздравлявамъ ви съ живота”. Отъ какъ се стъмни гърцитѣ прекратиха всѣкакъвъ огънь и не ни закачаха вече презъ цѣлата нощь.