26. Миръ.
На 27.VII нашата дружина смѣни отъ позиция 1-а дружина, а следъ три дни се получи съобщение, че мирътъ е подписанъ въ Букурещъ и че бригадата ни ще тръгне въ походъ за София. Обаче нашата дружина (4) бѣше оставена на демаркационната линия, като гранична до като мине комисия да установи границата. Отъ дружиния командиръ ми се предаде изрично, че нашето оставяне на това мѣсто е само за 2—3 дена и това обстоятелство непременно да се съобщи на войницитѣ. На командуваната отъ менъ рота се даде участъкъ отъ около 15 клм. отъ р. Струма, южно отъ гр. Горна Джумая до надъ Бакъръ-баиръ. Този участъкъ заехъ съ две застави съ по три поста всѣка и по единъ главенъ караулъ, кѫдето бѣхъ и азъ. Гърцитѣ се държеха спокойно и никакви инциденти не се случиха. Днитѣ започнаха да текатъ монотонно; азъ провѣрявахъ всѣкой день постоветѣ и виждахъ, че войницитѣ почнаха да се отегчаватъ: тѣ нѣмаха никакво занимание, никакво четиво, което да имъ запълни времето; нѣмахме никаква поща. Постовотѣ се бѣха обзавели, като за гранична служба. На 1.VIII при единъ отъ постоветѣ се явиха трима гръцки офицери, отъ които единиятъ бѣше капитанъ, дружиненъ командиръ. Изпратениятъ да ми доложи това войникъ ме намѣри въ града, гдето често ходехъ и ми доложи, че гръцкитѣ офицери искатъ нѣщо да ми кажатъ. Веднага на конь тръгнахъ отъ града за демаркационната линия и намерихъ при поста тримата гръцки офицери. Запознахме се, двамата бѣха подпоручици, а единия отъ тѣхъ запасенъ. Капитанинътъ, усмихвайки се, ми се оплака, че вече три часа ме чакалъ. Говорехме чрезъ преводачъ гръцки войникъ отъ Македония, който не говореше добре български, Гръцкиятъ капитанъ ми съобщи, че ималъ заповѣдь въ единъ часа следъ пладне да събере всичкитѣ си постове и замине съ дружината за Демиръ-Хисаръ и отъ името на неговото началство ме помоли да заемемъ изпразднената отъ тѣхъ територия. Следъ това той ми каза, че за да зная точно момента на заминаването имъ ще ми дадатъ знакъ, като подпалятъ една купа сѣно и той ми посочи купата. Следъ това гърцитѣ много вежливо се сбогуваха съ мене и се раздѣлихме. За всичко веднага донесохъ на по-горното началство съ молба за инструкции. Сѫщиятъ день 1.VIII точно единъ часа следъ пладне гърцитѣ подадоха уговорения знакъ: подпалиха купата сено и видѣхме че си заминаха.
Нашитѣ постове и въобще цѣлото наше разположение си остана въ сѫщото положение, както и по-преди. Войници-
95
тѣ почнаха да се чудятъ защо стоимъ на това мѣсто и пазимъ голитѣ баири; най-нетърпеливи бѣха опълченцитѣ: тѣ не можеха да разбератъ какъ можемъ да стоимъ и пазимъ, когато насреща ни нѣма никакъвъ врагъ. До когато гърцитѣ стояха срещу насъ, все пакъ нашитѣ наблюдения отвличаха до нейде си вниманието на войницитѣ, а сега и това задължение стана безпредметно. Войницитѣ почнаха да си говорятъ по между си за това че още на 30. VII. имъ казахме, че оставаме тука само за 2—3 дена, а ето вече 7—8 дена стоятъ и то безцелно. И наистина неможехъ и азъ да разбера кому бѣше още нужно да да си служи съ лъжи. Войницитѣ и безъ това вече малко вѣрваха на нашитѣ съобщения, но изглежда че тия които бѣха отговорни за пущане въ ходъ на тия лѫжи не си даваха точна смѣтка, каква тежка отговорность поематъ и каква пакость на службата вършатъ когато си служатъ съ лѫжи. Но нѣмаше какво да се прави. Заповѣдьта бѣше да останемъ на сѫщитѣ мѣста, кѫдето ни свари примирието. Войницитѣ почнаха да ме молятъ да имъ пратя по постоветѣ нещо за четене. Но като нѣмаше никаква поща и азъ не не можахъ да задоволя тази тѣхна нужда. При такива условия положението на ротния командиръ е много тежко; по-леко ми бѣше въ най-критичнитѣ положения на най-кръвопролитния бой отколкото да подържамъ добрия духъ при бездействие такова, каквото сега ни се случи. За да потърся нѣкое четиво отидохъ въ града (Горна Джумая), който се падаше въ най-близкия тилъ на моя граниченъ участъкъ. Тамъ у единъ познатъ офицеръ отъ квартирующата тогава дружина отъ 50-и пех. полкъ намерихъ заповѣдьта по действующата армия на главнокомандующия за демобилизацията. Взехъ я и я дадохъ да се предава и чете отъ постъ на постъ. Минаха се още 2-3 дена, но нито смѣна идеше, нито заповѣдь за заемане изпразнената отъ гърцитѣ мѣстность. Презъ тия дни взехъ една команда войници отъ демаркационната линия, отидохме на мѣстото гдето бѣше боя на 4. VII. и поставихме кръстове на гробоветѣ на нашитѣ войници паднали въ тоя бой, а самитѣ гробове поправихме. Азъ се възползувахъ отъ случая да разгледамъ гръцката позиция на 14. VII. Тя представляваше обикновенъ окопъ за наколенѣ и задъ него едно голѣмо пространство бѣше усеяно съ кръстове — това бѣха гробоветѣ на падналитѣ тѣхни войници на 13. и 14. VII. тия дати личеха по кръстоветѣ. Изглежда, че даже само въ убити, загубитѣ, които гърцитѣ претърпѣха на 13. и 14. VII бѣха голѣми.
На 9. VIII. кѫсно презъ нощьта ме събуди заповѣдьта да събера постоветѣ и потегля съ ротата си за гр. Горна Джумая, кѫдето бѣше назначено сборното мѣсто на дружината. Сутриньта 7 ч. на 10. VIII цѣлата рота бѣше събрана и тръгнахме за Горна Джумая. Въ сѫщото време наши части
96
минаха демаркационната линия по шосето за Кресна. Следъ четиридневенъ маршъ презъ Коняво и Дупнца пристигнахме къмъ 10 часа преди пладне на 13. VIII. въ София, гдето при стрелбището ни посрещна командира на полка съ музиката. Още сѫщия день раздадохъ на войницитѣ уволнителнитѣ билети и съ това моята служба се свърши, защото следъ три дена и азъ бѣхъ вече демобилизиранъ.
КРАЙ НА ПЪРВАТА ЧАСТЬ.