3. Боятъ при Гечкенлий — Селиолу на 9 X.
На 9. X. къмъ б часа сутриньта продължихме походно-настѫпателния маршъ въ посока на селото Татарларе. Отначало нашата 4-а дружина беше прикритие на артилерията, до когато стигнахме селото Селименъ-Талишманъ, понеже артилерията до това село се движеше по другъ пѫть, а не по пѫтя на пехотата.
Тука полка спрѣ за малка почивка. Насѣдали покрай пѫтя забелезахме, че една бабичка ни наближи. Бабичката носеше една торбичка на гърба си; тя идеше, като че ли отъ къмъ селото Селименъ-Талишменъ и отиваше къмъ Таталаре. Савата я заприказа.
— Добъръ день бабо, — обърна се къмъ нея Савата.
— Добъръ день синко, добъръ день — отвърна бабата съ гласъ, въ който се четеше умора и отчаяние.
— Отъ кое си село, бабо, — продължи Савата.
— Отъ Татарларе съмъ синко, отъ Татарларе.
— Е, сега вашето село е свободно; нѣма го вече турчина, продължи Савата.
— Ехъ синко, и русина го бѣше изгонилъ, а турчина пакъ се върна ... И като поклати съ глава, бабичката продължи: и сега турчина пакъ ще се върне, синко ...
Тия последнитѣ думи изказани отъ тая престарела българка паднаха като гръмъ отъ ясно небе.
Ние се спогледахме. Савата въ първия моментъ нищо не можа да каже; следъ малко всички почнахме да се смѣемъ и да утѣшаваме бабичката, но тя вече не ни слушаше, а съ бавни, но равномѣрни стѫпки си продължи пѫтя за селото. Вь това време се подаде камандата „ходомъ”, ние всички настанахме, войницитѣ се подредиха и колоната тръгна. Савата дълго време не можеше да забрави горната случка съ бабичката и щомъ ни се случваше и най-
9
малкия неуспехъ или когато научавахме нѣкое лошо известие, Савата ни казваше: „помните ли какво каза оная бабичка при Татарларе ?”
Тука при село Татарларе влѣзохме въ общата колона на бригадата. Къмъ обѣдъ бѣхме вече на висотитѣ източно отъ селото и почнахме да се спущаме по пѫтя, който водеше за село Еджалия. Къмъ два часа следъ пладне бѣхме вече въ полето, когато зачухме въ лѣво отъ насъ, въ посоката на селата Селиолу и Гечкенлия орѫдейна стрелба. Отпослѣ узнахме, че 8 и 31 пехотни полкове сѫ влѣзли въ бой съ турцитѣ на линията Лозенградъ Селиолу близо до последното село, а заедно съ тѣхъ и лѣвото странично прикритие на нашата бригада, състояще се отъ три дружини отъ 1 пех. Софийски полкъ, челната дружина отъ което прикритие се командуваше отъ подполковникъ Червенаковъ. Благодарение инициативата на този офицеръ, цѣлото лѣво странично прикритие на бригадата започва стремителна настѫпление и помимо голѣмитѣ жертви, които това прикритие даде въ убити и ранени офицери и войници, успѣва къмъ часа 4 следъ пладне да се доближи на 200 крачки отъ турската артилерийски позиция, да атакува на ножъ и да завладѣе 8 скорострелни турски орѫдия съ нѣколко ракли. Къмъ два часа следъ пладне се даде на полка малка почивка. Въ това време орѫднйната стрелба въ лѣво отъ насъ се засили — ние, вече виждахме и самитѣ пръскания на нашитѣ и неприятелскитѣ шрапнели. Всѣки отъ насъ почувствува, че е дошълъ вече часътъ и ние да влеземъ въ бой. Но вмѣсто това, колоната ни продължи марша си къмъ селото Еджалия. Въ главата на нашата колона се движеше дружината отъ 1 пех. полкъ, командувана отъ подполковникъ Ламбриновъ, следъ нея следваше 3-а дружина отъ нашия (6-и) полкъ после 1-а дружина, 4-а дружина и най-после 2-а дружина. Часътъ бѣше наближилъ 3 следъ пладне. Изведнъжъ една неприятелска граната пада близо до главата на колоната. Чакъ тогава полкътъ бързо се разви въ боенъ редъ, като всички минахме въ лѣво отъ пѫтя и се насочихме къмъ могилитѣ, които се намиратъ малко северно отъ селото Гечкенлий. Дружината отъ 1-и полкъ, която бѣше въ главата на колоната първа се разви въ боенъ редъ и съ бързи крачки се насочи къмъ селото Гечкенлий. 3-та дружина отъ нашия полкъ не дочака да получи заповѣдь отъ дружинния си командиръ, а самия полкови командиръ застигналъ 10-а рота отъ тази дружина и изкомандувалъ на командира на тази рота капитанъ Райновъ „капитанъ Райновъ по взводно дѣснитѣ рамена напредъ”, следъ което когато тази команда вече е била изпълнена, на нѣколко пѫти извикалъ „капитанъ Райновъ, бѣгомъ”, а съ 10. рота се развиха въ боенъ редъ и кастѫпиха следващитѣ следъ нея други роти. Никакви
10
обекти никому не се дадоха, както това изискваше устава за полската служба и както това строго се изискваше на всички учения и маневри. Само едно чувахме: „могилитѣ”. Но артилерийското отдѣление отъ 4-и артилерийски полкъ, което бѣше въ нашата колона въ тръсъ мина въ лѣво отъ пѫтя, премина нѣколко стотинъ крачки изви орѫдията, откачи ги и веднага откри огънь. Командира на полка съ адютанта си, на коне пропущаше ротитѣ, които се движеха вече въ боенъ редъ, като насърдчаваше войницитѣ съ думитѣ: „хайде момци, хайде момци” и сочеше могилитѣ. Всички роти отъ 1, 3 и 4-а дружини се втурнаха като хали въ тази посока. Презъ разоранитѣ ниви краката затъваха, а трѣбваше да се настѫпва съ бѣгомъ. Азъ все очаквахъ да видя червенитѣ фесове на турцитѣ, но колкото и да се взирахъ, нищо не можахъ да видя. Почнаха да свирятъ крушуми покрай ушитѣ ми, разсипахме се въ вериги и следъ малко още движение залегнахме. Единъ войникъ извика „ето турцитѣ”. Азъ се взрѣхъ и пакъ нищо не можахъ да видя. Отъ ротата почнаха да излизатъ ранени войници и ние открихме огънь. Нѣкои наши войници стреляха прави и не искаха да чуватъ командитѣ на началствующитѣ лица да залѣгатъ и лежишкомъ да стрелятъ. По едно време чухъ единъ войникъ из вика: „ето ги бѣгатъ”. Чакъ тогава видѣхъ, че сме на около 200 крачки отъ турцитѣ, но чудно нѣщо пакъ никакви червени фесове не можахъ да видя, а само нѣколко човѣшки фигури, които почти се сливаха съ общия есененъ цвѣтъ на мѣстностьта.
Нашата 15-а рота се бѣше случила на лѣвия флангъ отъ бойното разположение на полка, а въ лѣво отъ насъ бѣха частитѣ отъ лѣвото странично прикритие на бригадата, т. е. тритѣ дружини отъ 1-и пех. полкъ. Тѣзи дружини влѣзоха въ бой къмъ 1 и половина часа следъ пладне, когато нашия полкъ влезе въ боя къмъ 2 ¾ часа следъ пладнѣ. Нашето настѫпление бѣше нѣщо като истинска вихрушка. То се почна, продължи и завърши съ такова въодушевление и увлечение, каквото не видяхъ вече въ никой другъ бой, ако и да взехъ отпослѣ непосредствено участие като взводенъ, ротенъ и дружиненъ командиръ въ всичкитѣ боеве, въ които взе участие полка презъ всичкитѣ войни. Мнозина офицери командуваха прави. Дружинния командиръ подполковникъ Мурджевъ не слезе отъ коня си, докато ротитѣ не откриха стрелба. Къмъ 3 и половина часа следъ пладне, въ разгара на нашето настѫпление видѣхъ командира на 16-а рота капитанъ Добревъ какъ съ ротата си настѫпваше въ лѣво отъ нашата рота. По едно време ротитѣ спрѣха настѫплението и залегнаха; почна се усилена пушечна и картечна стрелба. Капитанъ Добревъ комундуваше правъ и въ сѫщиятъ моментъ видѣхъ, какъ се той сгромоляса на земята и
11
извика „олеле мале”. Видѣхъ, че се гърчи и следъ малко съвсемъ замлъкна. Дотърчаха неговитѣ санитари и го отнесоха назадъ. Нѣколко дена следъ този бой узнахме за смъртьта на Добрева. Капитанъ Добревъ бѣше отличенъ офицеръ, високъ, напетъ и красивъ момъкъ, когото войницитѣ обичаха и слушаха. Веднага следъ раняването на Добрева ние продължихме настъплението. Въ тичаницата напредъ спъвахме се въ труповетѣ на падналитѣ наши и турски войници и офицери, убити коне и разхвърлени разни военни материяли. Ние всички офицери и войници бѣхме облѣчени въ мирновремеменнитѣ си униформи: бѣлитѣ околиши на нашитѣ зимни парадни шапки и блѣстящитѣ ни златни погони личеха много отдалечъ, защото малцина бѣха тия, които ги закриха съ черенъ платъ за да не личатъ, както бѣше заповѣдьта на командира на полка. А въ 1-я полкъ пъкъ бѣше забранено да се закриватъ червенитѣ околиши на шапкитѣ и погонитѣ — това въ този полкъ се считаше като признакъ на малодушие. Мнозина отъ офицеритѣ и отъ двата полка бѣха съ парадни (сини) панталони, а имаше нѣкои и съ лачени ботуши. Всички офицери бѣха съ саби, съ разнообразни револвери, а нѣкои дори и безъ револвери; мнозина очъ насъ нѣмаха бинокли, а нѣкои даже щабъ офицери бѣха съ театрални бинокли...; рѣдко се случваше да има нѣкой компасъ.
При бързото настъпление ротитѣ се размесиха, но запазиха всѣка за себе си своя редъ. Предъ фронта на нашия полкъ турцитѣ недочакаха нашия ударъ на ножъ и отъ 150 крачки отстѫпиха въ селото Гечкенлий, при настѫпилата вече вечерна дрезгавина. Тукъ непосредствено предъ самото село надъ една малка лѫшчина, въ която зеяха изоставенитѣ турски орѫдия, ний спрѣхме настѫплението. Нѣкои отъ нашитѣ роти тукъ се смесиха съ тия отъ 1-й пех. полкъ, и войници отъ разни роти и отъ двата полка се размесиха; мнозина офицери и отъ двата полка паднаха убити или ранени и тѣхнитѣ взводове и роти се движеха сами, по свой починъ и разбиране, останали въ рѫцетѣ на подофицери. Въпреки грамаднитѣ наши загуби настървението у войницитѣ бѣше голѣмо; на образувалата се туку предъ самото село бойна линия въ първия моментъ се бѣха размесили войници отъ всички роти, а сѫщо и отъ 1-й полкъ. Тѣ всички виквха ура, командуваха, едни стреляха, други викаха „напредъ на ножъ” и искаха да нахълтатъ всредъ настѫпилата вече тъмнина въ селото. Въодушевлението въ първия моментъ достигна дори до екзалтация. [1]
1. Отпосле моя приятелъ капелмайстора Хаджиевъ ми разказваше, че когато ротитѣ се развили въ боенъ редъ и се спустнали напредъ къмъ могилитѣ, той по заповѣдь засвирилъ съ музиката си „Шуми Марица” и видѣлъ какъ падналитѣ на полето по-леко ранени войници се надигвали и подпирайки се на рѫцетѣ си съ погледи устремени къмъ страната на атаката, викали „ура”! ...
12
Нѣколкото офицери, които се случихме на това мѣсто, трѣбваше да употрѣбимъ свръхчовѣшки усилия, за да укротимъ тъзи човѣшка вълна, да я подредимъ, за да почнемъ окопаване. Но въ това време се чуха тръбни сигнали отъ турска страна: турцитѣ даваха нѣкакви сигнали на своитѣ, но никой отъ насъ неразбираше тези сигнали. Изненадани отъ сигналитѣ ний — офицеритѣ помислихме, че това сѫ сигнали за атакуване и бързо взехме всички мѣрки за посрещане атаката. Въ нощната тъмнина високитѣ тонове на турскитѣ тръби звучаха нѣкакъ вълшебно; ний се вслушахме въ тѣхъ и по бойната линия веднага настана пълна тишина; тия сигнали ни се виждаха особенни, не като нашитѣ, тѣ бѣха по-тънки, по-звучни, нѣкакъ по нежени. Веднага усилихме патраулитѣ. Обаче, нашитѣ предположения за намеренията на турцитѣ да ни атакуватъ и си взематъ обратно орѫдията, — не се сбъднаха. Отпосле, чакъ когато при по-нататъшното настъпление намерихме цѣло ръководство за турскитѣ сигнали съ ноти, нашиятъ капелмайсторъ Хаджиевъ ми изсвири едно отъ тѣхъ, което ми припомни тъкмо чутото вечерьта на 9. X. при Гечкенлий, а подъ нотитѣ на турски, единъ нашъ офицеръ, прочете: „сборъ за отстъпление”. Скоро турскитѣ тръби млъкнеха мълчеше сега и нашата бойна линия. По полето въ настъпилата тишина се чуваха само виковетѣ и охканията на раненитѣ. Това бѣше такова мъчение, че и най-издръжкивитѣ между насъ не можаха спокойно да слушатъ. Скоро започна да ръми дъждъ, а раненитѣ още не бѣха вдигнати. Презъ нощьта главнитѣ сили на турцитѣ били отстъпили, безъ да ги усетимь и то, както после се узна, въ паническо бѣгство къмъ селото Гердели, като дори нѣколкото останали на позицията тѣхни предни роти не съ знаели за това. Вечерьта къмъ 7 часа на самата бойна линия при насъ дойдоха, бригадния командиръ — полковникъ Желявски, командира на полка и началникъ щаба на бригадата — майоръ Дранговъ. Веднага ги заведохме да видятъ плененитѣ 8 турски скорострелни орѫдия. Оръдията бѣха на стрелковата си позиция, туку предъ самата наша бойна линия въ една малка лѫшчинка (падина) и отъ тамъ съ ни стреляли презъ време на боя, безъ да можемъ, разбира се да ги видимъ. Какъ ми се виждаха въ нощьта голѣми тия орѫдия съ извититѣ си щитове! Всички се трупахме да ги гледаме и да имъ се радваме. Това бѣха първитѣ трофеи за нашата бригада, взети съ толкова скѫпи и толкова много жертви. При пленяването имъ 1-й пех. полкъ бѣше изгубилъ 10-на отлични офицери и 100-тина храбри войници: ожесточена рѫчна борба се е водила при самитѣ тия орѫдия между Софийци и турцитѣ.
Малко настрана отъ орѫдията лежеше убитъ единъ турски офицеръ съ хубава черна брада и до него убитъ, вече съ испънати крака хубавъ оседланъ бѣлъ конь. Това ще да
13
е билъ, може би, батарейния командиръ и неговия конь. На близо до убития офицеръ лежеше хубавиятъ му астраганенъ калпакъ съ златно-галунена звезда на дѫното.
— Господинъ подпоручикъ, вземете този калпакъ за споменъ, — обърна се къмъ мене единъ войникъ. А азъ нѣмахъ смелостьта даже да се докосна до него — така отвратително ми се виждаше да се взема нещо отъ мѫртвецъ. Наблизо до първия, лежеше убитъ, другъ по-младъ офицеръ.
Когато се трупахме около орѫдията да ги разглеждаме, нѣколко войници обръщатъ едното орѫдие къмъ страната на неприятеля и единъ отъ тѣхъ затваря затвора на орѫдието, а съ това се произведе неочакванъ вистрелъ. Снаряда, който е билъ въ орѫдието и който неприятеля не бѣше успѣлъ да го изстреля срещу насъ, полетѣ сега съ страшна сила нѣкѫде къмъ неговитѣ редове. Скоро пристигнаха наши артилеристи съ запрегнати предници, за да закачатъ и откаратъ назадъ турскитѣ орѫдия. Но за да ги извлекатъ отъ падината, потрѣбни бѣха цѣло отделение войници за всѣко орѫдие, защото орѫдията се оказаха много тежки, а почвата бѣше се вече доста размекнала отъ дъжда.
Вечерьта на войницитѣ не се даде никаква храна и командира на полка разреши да изядатъ цѣлия си неприкосновенъ ранцевъ запасъ, защото и хлѣба неможа да се донесе на позицията. Азъ нѣмахъ при себе си нищо за ядене. Както бѣхъ седналъ съ единъ подофицеръ до окопа, единъ войникъ отъ взвода ми се доближи до мене и ми подаде нѣщо въ тѫмнината.
— Какво е това? — го попитахъ.
— Вземете, вземете — господинъ подпоручикъ.
Азъ се вторачихъ и видѣхъ парче хлѣбъ и парче варена кокошка. Това беше цѣлъ Сарданапаловъ пиръ. Отпосле такива неща ми се случваха често. Войницитѣ не ме оставяха нито гладенъ, нито жеденъ, когато моя ординарецъ закъсняваше съ храната ми. Българския войникъ е съ добра душа, той винаги е готовъ да дѣли залъка си съ началника, съ когото дѣли опасности, мѫки и лишения. Най-сетне късно презъ нощьта дойде и моя ординарецъ и ми донесе шинелътъ, отъ който почнахъ да чувствувамъ голѣма нужда. Ординарецътъ е необходимость за офицера: въ време на война, или походъ, или маневри, или на лагаръ необходимо е единъ човѣкъ да се погрижи за оногова, който пъкъ трѣбва да се грижи за толкова нему повѣрени хора, да командува, да предвижда, да разпорежда, да провѣрява, да вдѫхновява и самъ да бѫде най-храбрия, за да служи за примеръ. Бѣхъ си вече облякалъ шинелътъ и се опасвахъ, когато единъ войникъ ми подаде нѣщо, което се белѣеше въ тъмнината.
— Господинъ подпоручикъ, какво е това? — ме запита войника и ми подаде една кутия. Разгледахъ кутията, колкото можахъ въ тъмнината и помислихъ, че ще да е за папироси.
14
— Папироси, — отговорихъ.
— А не сѫ, ако да бѣха, азъ щѣхъ да ги позная, да не е динамитъ, господинъ подпоручикъ?! — възрази войника.
Взехъ кутията, а тя изглеждаше да е алуминиева, плоска, дебела не по-вече отъ 1 1/2 сантиметра; отворихъ я и почнахъ да вадя отъ нея нѣкакви малки листове. Въ това време другъ войникъ, драсна една клечка кибритъ и азъ можахъ да видя, че изваденитѣ отъ кутията листове сѫ хардални листове.
— Кѫде го намери това, попитахъ войника.
— У убития турчинъ, у оня офицеринъ, по-младия. Да, нещастния турски офицеръ се бѣ снабдилъ съ цѣла кутия хардални листове за въ случай, че настине...
Боятъ при Селиолу-Гечкенлий беше за нашата бригада типиченъ срещенъ бой. Никакви позиции заблаговременно избирани и укрепявани нѣмаше, нито у насъ, нито у турцитѣ. И отъ дветѣ страни само плитки стрелкови трапчета, изкопани въ време на самия бой, бѣха опора на борцитѣ презъ време на боя. Въ този бой отъ полка паднаха убити: подполковникъ Пошевъ командиръ на 1-а дружина, подпоручикъ Живодеровъ Иванъ и Таневъ Дешо и 33 войници; ранени бѣха: капитанъ Добревъ, подпоручицитѣ Лиловъ, Занковь, Дятчинь Владимиръ, Петковъ Станко, Хаджи Костовъ, Стоичковъ, офицерския кандидатъ Писаревъ Григоръ и 231 войници. За около 50 войници не се знаеше кѫде сѫ и затова ги считаха въ полка за попаднали въ пленъ, а може би сѫ били убити безь нѣкой да ги съгледа или пъкъ мнозина сѫ паднали тежко ранени и сѫ умрѣли на полесражението отъ ранитѣ си. Срещу насъ въ този бой, както въ последствие узнахме отъ пленницитѣ, които заловихме, сѫ действували 37, 38 и 39 турски пехотни полкове отъ цариградския гарнизонъ съ 6 батареи.
Въ този първи за насъ бой можахме — по убититѣ, раненитѣ и плененитѣ неприятелски офицери и войници — добре да видимъ и разгледаме облеклото, снаряжението и вѫорѫжението на турцитї. Турцитѣ бѣха облечени и вѫорѫжени много по-добре отъ насъ. Тѣхнитѣ дрехи и фесове отъ жълто-зеленъ цвѣтъ ги прикриваха отлично и почти се сливаха съ общия тонъ на есенната разтителность. Копчетата на курткитѣ имъ и на шинелитѣ имъ, бѣха направени отъ алюминий и имаха матовъ цвѣтъ, за да не блѣщятъ на слѫнцето. Тѣхнитѣ платнища бѣха по-голѣми отъ нашитѣ и снабдени съ алюминени копчета и дупчици, а нашитѣ бѣха съ шити дупки, които често се кѫсаха и имаха дървени копчета. При това турскитѣ платнища много лесно се приспособяваха за намятка на войника. Турскитѣ патрони бѣха по-тънки, 6 милиметрови, островърхи и по-леки отъ нашитѣ и затова тѣ можеха да носятъ повече патрони. Ножоветѣ на пушкитѣ имъ
15
бѣха значително по-дълги отъ нашитѣ, а това правеше впечатление на войницитѣ. Турскитѣ рейки бѣха металически, а нашитѣ дървени. Но което правеше най-силно впечатление на нашитѣ войници — това бѣха турскитѣ матарки за вода. Това бѣха хубави алюминиени матарки, събиращи по 1 1/2 литра, облечени въ хубави шаечни калъфи, които се закопчаваха съ секретни копчета и имаха кука за закачване на поясния ремъкъ; много отъ тия матарки бѣха снабдени съ хубави алюминиени чаши, които едновременно служеха и за запушалки на матаркитѣ. Всѣкой турски войникъ имаше такава матарка. Нашитѣ войници даваха мило и драго за тия матарки; понѣкога ставаха дори сбивания между нашитѣ войници заради турска матарка. Въ сравнение съ турското, нашето облекло, снаряжуние и въорѫжение стоеше много по-долу. Цвѣтнитѣ околиши на нашитѣ шапки личеха отъ далечъ; нашитѣ копчета бѣха лъскави и блѣщяха на слънцето; нашитѣ матарки бѣха тенекиени и не всѣкой войникъ имаше матарка; тия матарки скоро раждясваха, продупчваха се и войницитѣ ги захвърляха; нашитѣ платнища бѣха по-малки и половината отъ войницитѣ бѣха безъ платнища.
Още отъ тоя бой полича какви армии стоятъ една срещу друга: едната млада, бедна, недооблечена, но съ високъ борчески духъ, а другата стара, богато снабдена съ всичко, но съ слабъ духъ за борба.
Презъ нощьта къмъ 1 часа, следъ като бѣхме се донейде окопали, дойде ни неочаквано заповѣдь да отстѫпимъ на Татарларскитѣ висоти, северно отъ с. Гечкенли и на около 6—7 килом. назадъ отъ достигнатата отъ насъ презъ деня линия. На всички ни се видя чудно, че следъ такъвъ победоносенъ бой, намъ ни заповѣдатъ да отстѫпимъ; обаче нѣмаше какво да се прави — заповѣдьта трѣбваше да се изпълни. Не бѣхме успѣли още да пренесемъ раненитѣ си. Турскитѣ орѫдия сѫщо не бѣха още изтеглени и сега трѣбваше да се оставятъ на полето, на произвола и всички виждахме, че неприятеля още днесъ ще си ги вземе, за да стреля пакъ съ тѣхъ срещу насъ. По заповѣдь на дружинния командиръ отъ всѣка рота се отдели по една команда отъ по 20 войници, за да прегледа бойното поле, да прибере раненитѣ, като по-тежко раненитѣ ги носятъ въ платнища и да отсѫпятъ веднага по посока на с. Татарларе. Нашата дружина (4-а) отстѫпи къмъ 3 1/2 часа следъ полунощь водена отъ дружинния ни командиръ подполковникъ Мурджевъ. Движехме се всички заедно 14, 15 и 16 роти въ походна колона; отъ нашата рота (15-а) единя взводъ бѣше съ ротния командиръ и отстѫпи съдругитѣ дружини, а 13-а рота — съ 1 а дружина. Нощьта беше така тъмна, че никой отъ насъ не бѣше сигурень, че посоката по която отстѫпвахме е заповѣданата. Ето защо следъ като сме изминали не повече отъ 1/2 километъръ отъ позицията по за-
16
повѣдь на дружинния командиръ — спрѣхме, доближихме ротитѣ, поставихме постове за близко охранение и така престояхме близо до къмъ 5 часа сутриньта. Мнозина отъ войницитѣ уморени отъ дневния бой и отъ похода, захъркаха. Ний офицеритѣ отъ дружината се събрахме всички при дружинния командиръ и налѣгахме по земята единъ до други; нѣкои веднаха заспаха. Неприятеля не даваше никакви признаци за своето сѫществуване. Подпоручикъ Халачевъ отъ 14-а рота извади едно шише съ ромъ и почна да раздава всѣкиму по чашка. Къмъ 5 часа почна малко да светлѣе, дъжда спрѣ, можахме вече да се ориентираме и веднага продължихме пѫтя си къмъ с. Татарларе, пакъ необезпокоявани съ нищо отъ неприятеля. Движехме се много бавно, защото почвата се бѣше много разкаляла Къмъ 7 часа сутриньта бѣхме вече на Татарларската позиция, кадето ни посрещна командира на полка, който насочваше всѣка дружина къмъ опредѣления ѝ участъкъ. Още сѫщия день почнахме да се окопаваме на новата позиция, необезпокоявани отъ противника, нито за мигъ, както и при отстъплението.