7. Следъ Боеветѣ при Люле-Бургасъ.
На следния день 19. X. продължихме настъпателния маршъ по посока на Чорлу, но следъ като достигнахме до р. Кавакъ-дере, т. е. само на 5—6 километра отъ мѣстото кѫдето бѣхме нощували, бригадата се върна около 1 клм. назадъ безъ при това да имаме нѣкакво съприкосновени съ противника, спрѣхме се на линията на с. Бедеръ-кьой, с. Сатю-кьой и тука почнахме да се окопаваме. Заповѣдано ни бѣше да построиме окопи пехотни за запазване отъ пехотенъ и шрапнеленъ огънь. Избраното мѣсто за позицията не представляваше нищо особено: малъкъ едвамъ забелезващъ се въ равнината гребенъ. На около половинъ клм. задъ позицията полка се настани на бивакъ, като презъ деня работеше позицията, а нощя по една рота отъ дружината дежуреше на позицията. Тукъ на този бивакъ полка прекара цѣли петь дена и половина, т. е. до 24. X. на обѣдъ. Тука сега бивакираше цѣлата дивизия.
Първитѣ три дни бѣха дъждовни и студени, бивака се разкаля и не можеше да се ходи изъ него. Понеже половината отъ войницитѣ бѣха безъ платнища, тѣ не можаха да се запазятъ нито отъ дъжда, нито отъ студа и цѣли нощи не спѣха, а прекарваха около огньоветѣ. Дърва намирахме, но войницитѣ ги носеха отъ далечъ.
28
Презъ тия дъждовни дни лежахме въ палаткитѣ си свити единъ до други. Нѣкои играеха на карти или шахъ, за да убиятъ свободното си време; никаква поща нѣмахме а сѫщо и никакво четиво. Въ офицерската палатка на 14-а рота бѣше най-весело. Тамъ макаръ и всички искренно да съжаляваха за отсѫтствието на ранения при Люле-Бургасъ, ротенъ командиръ капитанъ Камбуровъ, но и при неговия заместникъ зап. подпоручикъ Ал. Тодоровъ бѣше добре. Нашия Сава спеше въ тази палатка, макаръ да бѣше отъ 15-а рота. Презъ тия мрачни, дъждовни дни, често чувахме хубавия и силенъ гласъ на Савата, който пѣеше цѣли откѫслеци изъ Карменъ или Палячи или изпѣваше „Die zvei Grenadiere”. Ние отъ съседнитѣ палатки слушахме унесени и забравяхме за моментъ, че сме потънали въ каль и вода. Щомъ спираше Савата, гръмъ отъ рѫкоплескания и викове „браво” се разнасяха отъ съседнитѣ офицерски палатки.
На 19. X. 3-а дружина съ картечната рота бѣха изпратени въ отбранителна застава къмъ гара Кай-биляръ, югозападно отъ нашия бивакъ. Презъ тия дни, т. е. отъ 19 до 24. X. всѣки день се изпращаше отъ полка по единъ взводъ, наричанъ „рекогносцироваченъ взводъ”, подъ командата на офицеръ до селото Каристранъ, отдалечено около 15 клм. ю. источно отъ бивака; въ това село взвода нощуваше и на следния день го смѣняваше другъ взводъ. Но и тия взводове, както и 3-а дружина не можаха да влезатъ въ съприкосновение съ противника.
Докато бивакирахме на този бивакъ — нареченъ бивака при Люле-Бургасъ, макаръ и да бѣше 10 клм. отъ градъ, — между офицеритѣ почнаха да се носятъ слухове за близкия край на войната и че Одринъ е вече падналъ въ наши рѫце. Интересно явление бѣше, че още тукъ и то най-напредъ между офицеритѣ се яви желание за по-скорошното свършване на вой ната. Това ми правеше силно впечатление. Особенно ми се виждаше чудно, какъ напримеръ действующитѣ офицери, които ужъ все за война се готвеха и зарадъ войната живѣеха, за които войната бѣше цель и кариера, — първи и най-много тѣ говореха за умора и за миръ.
На 23. X. времето малко се пооправи, дъжда спрѣ, войницить се поизсушиха и настроението имъ почна да се повдига. Най-лошото нещо, което влияеше винаги зле на войницитѣ презъ време на войната, това не бѣха боеветѣ, нито силата на неприятеля, а това бѣше дъжда. Нито снѣга и студа, нито виелицитѣ и мъглитѣ, нито гранатитѣ и крушумитѣ на неприятеля, нито най-сетне голѣмитѣ жертви, не сломяваха така настроението у войницитѣ, както дъждовното време.